Categories
all about my mother

Реквием на гарата (шести септември)

Едно от нещата, които веднага ме впечатлиха след пристигането ми в Швейцария беше, че стойностното изкуство не е непремено капсулирано в изолирани пространства като галерии, театри или концертни зали, което го прави достъпно за хора, които иначе едва ли биха се осмелили да го доближат. Изкуството си присъства ненатрапчиво в ежедневието за да забавлява хората, да ги кара да се замислят в случай, че го забележат, да украсява, а не за да дава повод само за снобски разговори по арт събития (което не означава, че такива липсват).

В осем часа тази вечер се закрива фестивала Origen с изпълнение на Моцартовия “Реквием” във фоайето на централна гара Цюрих. Донесена е сцена, подредени са столове, всичко това е заградено с платнена стена, билетите са на цени между 60 и 80 франка. Преминаващите пътници обаче, логично, ще могат да чуят цялото произведение съвсем безплатно и може би неочаквано. Благородно завиждам на пристигащите, представям си сащисаните им лица докато наоколо кънти Kyrie – гара е това, акустиката ще е потресаваща.

Майка ми, която обичаше класическа музика и ненавиждаше влакове с еднакъв интензитет, щеше да е във възторг от идеята. Ако беше жива сега щяхме да сме сред публиката.

Днес е рождения и ден.
Щеше да навърши шейсет и пет.

Categories
all about my mother

Разказ по картинка

Двайсет и седми декември е ден за Ксанакс и бърбън – денят, в който моята майка не се събуди от кратката следоперативна кома в която беше изпаднала. Не си падам по помените и вареното жито, но имам една снимка на бюрото, която винаги ми действа освежаващо. Особено днес.

Юни, 1976. Бебето съм аз, на две седмици, жената е майка ми, къщата е на баба и дядо в центъра на Варна. Къщата беше разрушена шест години по-късно за да построят блокове и сградата на Експресбанк, и доброто в случая е, че винаги ще я запомня огромна. Ако сте влизали след детските си години в Аквариума на входа на Морската знаете за какво говоря.

Беше хубава, градска къща, без подпетени обувки пред входната врата. Дворът беше застлан с бетонени плочки, а в градината имаше само цветя; след дъжд, сред мириса на влажна пръст и здравец там изпълзяваха градински охлюви – първото диво животно което едно градско дете можеше да наблюдава от близо в естествени условия. Сега с Макс също обикаляме квартала след дъжд и дори вземаме по един охлюв на гости в нашата градина.

И така, ето я моята майка, елегантно носеща десетината допълнителни килограма от бремеността в рокля, шита специално за нея (баба ми беше шивачка). Не съм сигурна дали обувките са нейни или просто ги е заела от баба за снимката. Естетиката на майка ми беше желязна – никога не носеше бели обувки “като Цола Драгойчева”.

Най-симпатичния детайл на снимката е възглавницата, върху която е седнала майка ми. Хората, които живееха в тази къща, не биха оставили никого да седи на студения цимент, пък било то и в края на юни. Очудвам се, че не са и нахлупили и памучна шапка на главата – на мен никога не ми се размина.

Сфуматото по краищата на снимката не са от филтър, а от съвсем автентична старост.

Categories
all about my mother

Родителската среща (шести септември)

Родителската среща беше топ събитие в първите седем години в училище. Сега като се замисля, мога да ги сравня с корпоративното quarterly personal performance review.

Винаги ги очаквах с нетърпение и малко притеснение – амплитудата от “всичко е ОК” до “учителите са много доволни от теб” ме газираше неимоверно.

Обикновено ходех напред-назад из къщи в очакване майка да се прибере с впечатления. Татко никога не ходеше по родителски срещи, не знам защо.

Някъде към 5 клас излезе мода родителските срещи да се провеждат в присъствието на учениците, с цел да се увеличи ефективността им основно сред калпазаните. Вместо уморените им родители да ги насолят между 4 стени, по-добре било калпазаните да усетят сериозността на положението сред целия колектив. Лошите оценки не са само проблем на пионера, а и на целия клас, защото всички сме в една лодка барабар с класната и на никoй не му е кеф да потъва пред очите на учителския съвет и директора.

Това разбира се мен ни най-малко не ме касаеше, защото моят модус операнди не падаше под отличен 5.75, следователно новия формат на родителската среща беше по-скоро гъделичкъща новост, отколкото повод за драма.

Обикновено в този ден часовете бяха намалени на 40 мин. След последния урок някои родители вече чакаха в коридора, но майка никога не беше сред тях. Срещата започваше навреме и винаги без нея. Класната имаше към 15 минути интро как вървят нещата по принцип. Някъде към петата минута вратата се отваряше, майка влизаше и спокойно поздравяваше: “Добър вечер!”.

Децата ме поглеждаха – “Майка ти, майка ти…”, сякаш аз бих могла да пропусна невъзмутимото й антре. А аз си мислех, че като е закъсняла най-разумно би било да се шмугне тихомълком в ъгъла и да се посрамува. Тя обаче никога не постъпваше така – обикновено сядаше на първия чин, който по традиция си беше незает.

“Защото родителите, казваше тя, имат някакъв ученически синдром, който се активира като влязат в класната стая. Изведнъж те пак се превръщат в ученици, пак гледат да са далече от учителката и вперват поглед надолу в краката си”.

След въведението класната обявяваше, че дневникът е достъпен до всички родители и е готова да отговаря “ако имате въпроси”.
Ха, познайте кой имаше въпроси и то не един и два…

“Казвам се София Стоянова, майката на Йолина…” – децата започваха да се ръчкат и да ме дращят с погледи “Майка ти, майка ти”. Аз не обичах да съм център на внимание и поведението и все ме смущаваше. Защо не можеше да си седи и да се притеснява като останалите майки, а бързаше да е на всяка манджа мерудия?

Майкините въпроси бяха концептуални и аз не винаги ги разбирах. Докато повечето родители се интересуваха как я кара детето в училище, тя знаеше че я карам по възможно най-добрия начин. За нея срещите бяха възможност да научи повече за средата и културата, в която се рея по цял ден.

Сещам се само за един случай, когато първият въпрос не излезе от нея. Другарката Трифонова, нашата класна, обясни че мнозинството от класа има потресаващо ниски бележки и тенденцията е низходяща. Тя окровено призна, че изчерпала легалните мерки в своите правомощия. Тук се обади някакъв Баща:

“Аз бих искал да знам какви мерки взема отрядният съвет и отрядният председател в частност”.

Въпросът издрънча като чинел. Една мисъл ми профуча – това пък от къде дойде и как не го очаквах. Точно по това време бях Отговорник учебна дейност, т.е. посоката на разговора се целеше в мен и приближаваше по-бързо от скоростта ми на измисляне на лъжи.

Отрядният съвет беше толкова проформа и каквото и да ми обясняваха за честта да бъдеш в него, работата не носеше абсолютно никакво удовлетворение. Само трябваше да дремем по разни скучни събрания и от време на време да пишем доклади.

И през ум не ми беше минавало, че мързела на съученици, които и без това не харесвах, ще се окаже моя вина пред такава публика.

И тогава…

“Ама вие чувате ли се какво говорите – раздразнено каза майка. Вие май въобще не разбирате къде е проблемът, щом смятате, че отрядният съвет може да има нещо общо с решението му”

Бащата – едър човек, който не беше свикнал да му опонират – се изчерви и млъкна.

“Другарката Трифонова има нужда от подкрепа от родителите, защото проблемът е вкъщи, и само отчасти в класната стая…”

Вече не си спомням как завърши тоя случай, но облекчението, че двойките в класа не са под мой контрол, ме издигна като балон с хелий.

След това другарката Трифонова, поизпотена от дискусията, благодари на майка за подкрепата.

Второто действие на родителската среща, за съжаление, пропусках. Родителите трябваше да ходят “по учители” – да се редят на дълги опашки пред всеки кабинет и да дискутират с преподавателите по математика/химия/физика “как се справя ученикът с материята”.

Майка винаги ме побутваше да си ходим, въпреки че аз настоявах да се срещне с всички.

“Ох, знаеш ли колко съм уморена, хайде да си ходим, баща ти и Дина ни чакат”.

Само веднъж успях да я убедя да иде поне при един учител, а аз тръгнах към вкъщи. Тя си дойде около 15 минути по-късно, леко раздразнена.

Съвсем наслуки се беше срещнала с учителя по биология (“опашката беше най-къса”). Другарят Маринов – викахме му Сънчо заради заспалата физиономия. Та, той казал че да, помни ме, и че аз не уча редовно. На което майка яростно възразила, че въобще не е вярно и че другарят Маринов няма представа за кого става дума и сипе мнения на ангро, и че никога не е положил усилия да се запознае с учениците си, което не го представя в добра професионална светлина. Другарят Маринов бил истински сащисан, също както и близкостоящите родители.

“Ха, възмущаваше се майка докато окачаше палтото си на закачалката, този човек не беше подготвен, моментално започна с критиките … диалог ли? Дръжки…”

Общоприетата истина беше, че ученикът е априори виновен и мнението му не се взема под внимание, а учителят, по-възрастният, е носител на цялата истина. Този възрожденски манталитет се дължеше на факта, че моята “спортна паралелка” се състоеше от шайка мързеливи хлапета, приближаващи пубертета, които никoй учител не искаше в класа си. Бяха ги харизали на другарката Трифонова защото беше най-млада, добре възпитана, поради което лесно можеха да я притиснат – блъскането по масата не й беше стил на поведение. Аз се оказах в злощастната паралелка само защото очевидно не пасвах в “математическата”. Умните деца се справяха добре по математика. Майка обмисляше за кратко идеята да ме прехвърли там с връзки, но мисълта да се конкурирам със звездите на випуска направо ме парализираше от ужас. По-късно двете решихме, че това е било грешка, ама карай.

Държах на досадните обиколки по учители, защото исках да ме похвалят пред майка, защото само нейното мнение беше важно. Татко априори се гордееше с мен, неговото мнение не беше така тясно обвързано с измерими резултати, за него беше важно че мога да мисля, нещо, което според него се доказва не чрез оценки защото “цял живот с образование съм се занимавал”.

Винаги си мислех, че обичта на майка към мен по никакъв начин не е обвързана с училището, но уважението й към мен – определено. Не исках само да бъда отличник, исках да виждам в очите й, че съм такава. Когато приближеше 24 май чаках с нетърпение хартиената лента “Отличник” и таблото на магазин Образцов Дом. От дирекцията даже изпращаха писмо до предприятието на родителите (майка – по мой избор), в което се казваше, че могат да се гордеят с такъв буден гражданин на народната република. Текстът беше стандартен – имаше само подпис на класната и после препоръка “Да се прочете пред колектива”. Адски се кефех на тази възможност, представях си как главният редактор стига до точка “други” на седмичната планьорка, тържествено вади листа и така , изправен пред масата със зелено сукно, чете за моите успехи пред цялата редакция. Това със сукното ми е много живо в паметта, защото тържеството за Дядо Мраз се провеждаше в залата за събрания.

“И, получи ли го, получи ли го… “- подскачах около майка въодушевено.

“Получих го днес”, каза тя и си обуваше чехлите.

“И прочете ли го пред колектива, прочете ли гоооо… “- попитах настойчиво.

“Прочетох” – отговори тя леко разсеяно.

“И, пред кой колектив, ти радваше ли се, кажи ми, кажиииии….”

“Пред леля Марта и чичо Бангъозов” отговори майка, “те са колективът”.

Обидата беше несравнима. Разочарованието обезмисляше работата ми през цялата година. Колегите й по стая не бяха никакъв колектив, нямаше маса със сукно, нямаше никакви фанфари …

Разказах й години по-късно как съм се чувствала и тя остана озадачена. Никога и през ум не й било минавало. И че уважението й към мен никога не е имало нищо общто с цялата училищна екстраваганца.

Въпреки това години наред ми беше кофти, че така и не просвирих на пиано.

И не влязох в Езикова гимназия.

Нито пък в Софийски университет.

Майка пак беше озадачена, когато й казах. Тогава спомена, че и тя самата се е променила и че амбициите й не са същите, защото е осъзнала, че има много пътища които водят към Рим, или нещо подобно.

Даже през последните години и пращах моето quarterly personal performance review с оценка за работата ми – хич не се бях променила. После й цитирах как тези 99% се превръщат в еди колко си стотици швейцарски франка бонус. После повтарях числото и го обръщах в евро. После в лева. После смятах в самолетни билети до Варна. И тя пак не се радваше достатъчно, по моите сметки, само казваше:

“Ииииииихаааааа, браво, мама!”

И после пак –

“Вечеря ли? Какво ще правите през уикенда? Много ли си уморена?”.

Тя също никак, ама никак не се беше променила…

Categories
all about my mother

Защо реших да кръстим София

Мисля, че беше 15.12.2006. Операцията на майка беше отложена за 20.
Седях до нея на леглото и в стая 13 на Варненската градска болница. Разговорът ни изведнъж беше затихнал. До сега заобикаляхме гигантската тема помежду ни – че и предстои мозъчна операция и никой не знае как ще излезе от нея. Ще може ли да говори, да се движи, да вижда….ще се събуди ли изобщо? Навън беше 14С, тревожно топло за декември. Ръмеше дъжд. Светът беше кален и подтискащ.

За да се върна отново на уютния облак на обичайните ни диалози и признах, че трите неща, за които си говорихме онзи път се нареждат чудесно.

Тя все се притесняваше, че не се готвя за семеен живот, деца. Веднъж на терасата ми в Германия се ядосах и и казах, че е много лесно да ми говори идилично за деца, при положение, че майка и винаги е била в същия град, никога не е живяла под наем и никога с баща ми не са били безработни. Защото, напомних и сурово, моята действителност е доста различна.
Тя каза, че винаги мога да се прибера вкъщи. Ще ти гледам децата, каза.
Аха, зет в хола, цял живот за това си мечтала – наместих си очилата аз.
Тя се разсмя и приключи темата.
По-късно много се зарадва, когато си намерих интересна работа в Швейцария. Имах си моя собствена работна виза.

Та, нещата се подреждат чудесно, продължих аз.
Работата върви, банковата ми сметка оздравява, съвместния живот с Марсел e супер. Имам вече всички условия, казах, скоро ще се омъжа и ще имам деца.
Тя светна!

И като си имам дъщеря ще я кръстя на теб, казах. И ще поканя моята приятелка София, гъркинята, за кръстница.
И всички ще отидем на почивка в Гърция за кръщенето, добави майка. В Кавала. Или в Атина! Където е по-топло.
Умът и вече беше плъзнал по познатата повърхност, да мисли и да планира. Проект някакъв! Положителен, семеен. Организация ще трябва. В любимата и Гърция.

Ето за това ще си мислиш, казах, като влизаш на операция. Чакаме те тука със задачи.

Ти защо не си кръстена, попитах.
Защото всичките ми приятели които се кръстиха на стари години скоро след това си отидоха. Суеверна съм, каза. Ще се кръстя и после … „новопредставленная“.
Нямах представа какво говори. Седмица по късно, когато свещенника започна службата с „новопредставленная“ се усмихнах. Това имала предвид, значи.

Това е нашия подарък за 63-тия рожден ден на майка, който е днес.
Една нова София. Кръстена в Атина.

Categories
all about my mother

София & Йолина/Йолина & София

20120624-154521.jpg

01.01.1977, (татко)

20120624-154533.jpg

16.06.2012, (www.lyubenov.com)

Categories
all about my mother

Декември

На днешния ден майка не ми липсва повече от колкото в който и да е друг ден от годината. Всъщност точно днешната годишнина изобщо не искам да си я спомням, това беше най-ужасния ден в живота ми. Обаче ако не предприема нещо ритуално рискувам да ми избие в някой от следващите дни под формата на караница за нещо дребно.

Затова избрах да си мисля какво би правила ако беше жива. И понеже я познавам отлично, нямам никакво съмнение в отговора – зелеви сърми! Пробна серия за купона на 31.12. И телефонни разговори с всички роднини и артистичните персони на Варна (последните тя наричаше с любов и уважение “моите откачалки”).

Щеше да си е взела няколо дни отпуск с илюзията, че ще се откъсне от работа, което беше невъзможно защото работата и беше част от личността и. Къщата щеше да е надолу с главата, точно както и моята в момента, и въпреки, че това нямаше да и е по вкуса, тя щеше да махне с ръка, карай да върви, идва Нова година.

Тази година нямаше как да се върнем във Варна през декември – летището е в ремонт, гледам да не развявам Макс по вирусно време, чувствам се като тюлен с 10 кг над обичайната си маса, а Марсел работи над нещо си важно за някаква банка и няма как да си вземе отпуск.

На първата годишнина обаче си бях във Варна. И на втората и на третата.
Не исках никакви некролози, намирам ги за страховито неуважителни към човека.

(Леля Тане, сестрата на дядо ми, казваше, че най-неприятната част на некролога е снимката която някой друг ще избере да те представлява и това ужасно, защото ти няма да имаш възможност да повлияеш на естетическо решение касаещо самия теб.
В нашата фамилия иронията се предава и цени както други си предават старинни порцеланови сервизи.)

Опитах да поканя някои от познатите и колегите на майка и на кратка сбирка в нейна почит, само че повечето отказаха с различно оправдание. Въпреки, че бях леко объркана – тези хора наистина и пълнеха ежедневието, не можех да им се сърдя. Както ме беше предупредила Шарън клишето, че живота продължава е вярно. Не знам дали майка би се отзовала ако беше на тяхно място. Би се обадила на близките, без съмнение, но същевременно щеше да има да прави зелеви сърми.

Запалих една свещ в къщи, защото нямаше как да вляза в църквата с количката през две тежки врати.
Макс запя Апи Апи Дю Дю, защото за него свещите означават рожден ден.

Categories
all about my mother

06.09.2011

Въпреки че съм напълно наясно със смисъла от правенето на помен това е ритуал, който никога не съм организирала. Защото, както ми обясни Валя, “ни е чужд, не сме го виждали около нас и не ни идва от вътре”.

И е вярно – през по-голямата част от живота ми всички мои близки и приятели си бяха живи и здрави и ако спорадично ми се е налагало да придружа баба на нещо подобно винаги страдах. Ето, стискам очи и опитвам да ми е мъчно за човек когото не съм познавала, както повода и приличието изискват, а никак не ми се отдава.

Рождените дни са друга работа – дати, изпълнени с положителни емоции, торти, рокли на волани, очаквания и подаръци с фльонги. При това са празнувани години наред и дори когато рожденикът си е отишъл физически аз не само се сещам за рождения му ден, а и подсъзнателно планирам малко тържество. Надявам се и моят рожден ден да се отбелязва така след като хвърля топа, защото и на този и на онзи свят всеки обича торта.

На шести септември майка щеше да навърши 62 и по този повод си мислех за многото неща които тя обичаше. Освен театър, музика, книги, деца, професията си и домашно кьопоолу с повечко олио, майка беше сериозен фен на ремонтите. Не леката версия “я да пребоядисаме касата на вратата”, говоря за големи проекти. Примерно да изпразним шкафовете в кухнята, да ги свалим от стените, да пребоядисаме, отново да ги качим и след това да сварим 60 компота от праскови, че сега им е сезона – между събота сутринта и неделя полунощ, защото в понеделник в десет преди обед е на пресконференция за нещо си.

През зимата ентусиазма и не секваше, но предвид климатичните ограничения приоритетите бяха други. Така на няколко пъти сме местили по диагонал библиотеката и пианото в хола, защото си е наумила, че новата картина ще пасва най-добре под еди-каква си светлина.

Никой в къщи не споделяше мотивацията и.
Баща ми се ужасяваше от предстоящия хаос, изнасяше една реч как “ремонтите не са спонтанни начинанания и не може то така, аааааа-аамаха” и заминаваше в комндировка. Аз изобщо не разбирах защо трябва да си разваляме летния рахат и аргумента “знаеш ли как ще светне после” изобщо не ми се виждаше достатъчен.

Липсата на подкрепа никога не я спираше. Уговаряла се е сама с майстори, мъкнала е торби цимент равни на собственото и тегло и изобщо остави у мен убеждението, че когато имаш желание за нещо и целия свят е срещу теб – Бог да му е на помощ на целия свят.

Моят интерес към хоросан, теракот и паркети всякакви се появи внезапно след 32-рата ми година. Нямам представа от къде се взе, подозирам nesting effect. И сега напълно разбирам енергията която влагаше в ремонтите и безкрайното удоволствие да си пие кафето в обновен апартамент.

И така, в чест на майкиния рожден ден, на този Шести септември ние с Марсел слагаме първата копка на casa de Brunner! Не е за вярване, но след преговори с банки и три години разправии из швейцарските съдилища имаме пълна зелена светлина и догодина ще си имаме къща.

Обзалагам се, че майка е във възторг :)!

Categories
all about my mother

Шести септември

06.09.1981, майка навършва 32 години
В края на лятото на 1978 аз, като едно модерно градско дете, съм била записана на детска ясла. Решението никога не било поставяно под съмнение – майка искала да се социализирам, на нея пък редакцията и липсвала, но най-вече тя искрено и силно се надявала, че в яслата ще ми се отвори апетит. Била съм толкова злоядо хлапе, че и до днес като ме срещнат хора, които ме познават от малка, си позволяват да ме питат дали се храня редовно.
И така, изкарали ми медицинско, огладили ми престилката и шортите, баба ми ушила червена платнена торбичка с апликирано котенце (съдържаща чифт резервни гащи и чорапи) и ме пратили в ОДЗ “Славейче”, точно до нашия блок.

На хартия всичко било идеално.

Действителността се оказала травмираща за двете страни.

Майка ми не очаквала, че ще и бъде толкова брутално мъчно за мен.
Аз съм била шокирана от раздялата ни и всяка сутрин съм умолявала през сълзи да не ме води в тъпата ясла.
Въпреки това всяка сутрин тя ме водила там с надеждата, че ще свикна.

Майка ми стояла на източния балкон всяка сутрин и гледала в двора на детската градина.

– И ми се свиваше душата! – разказваше майка – ти седеше съвсем сама на края на една пейка. Най-дребното дете в групата, новото дете. Без да обръщаш внимание на останалите, които си играеха наоколо. Гледаше надолу, мачкаше носната си кърпичка, и само от време на време раменцата ти се повдигаха с въздишка и избърсваше очите си с тиха печал. Без драми, без истерии, едно ужасно тъжно, самотно и изоставено дете.

Стояла на балкона моята двайсет и девет годишна майка и също плачела безутешно.
– От една страна се стараех да не ме видиш, за да не се разстроиш допълнително – продължаваше тя. – но от друга страна чаках само да погледнеш нагоре! Исках да ти махна с ръце, да ти кимна окуражително, да видиш, че не си сама, че не съм те изоставила и че само след часове пак ще сме заедно.

Аз така и не свикнах с яслата.
И никога не съм се сетила да погледна нагоре – за децата на две години света свършва на нивото на очите им.
Въпреки това майка ми винаги стояла на балкона, на осмия етаж и ме гледала отгоре.