Categories
раждане в Швейцария

Раждането (3 х 12, лама сабахтани)

(продължение)

След два през нощта обаче положенето стана критично. Беше в ранните часове на петъка, т.е. не бях спала от вторник. Започнах да повръщам и малкото вода която успявах да пия и ужасно ми се спеше. Часовете между 2 и 5 ми се губят, само си спомням че Марсел ми повтаряше на български да не заспивам, да не заспивам… Пак според него кръвното ми паднало до 60 на 40, цялата съм се отпуснала като парцалена кукла и спешно извикали анестезиолог.

Аз само регистрирах, че има нови хора в стаята и ми говорят с Шварцвалдски немски акцент. Дошли с някаква количка и лаптоп, питали са ме три пъти дали не съм алергична към нещо, после въвели някакви данни в компютъра където се виждали теглото ми, кръвното и въобще всякаква информация за мен и изчислили упойката.

(представям си го като във филм на Боб Фос – “отричаш ли се от алергите – отричам се…”)

Перидуралната упойка представлява тънка игла в гръбначния стълб, между плешките, от която бавно капе медикамент, който спира болката, но оставя останалата сетивност, така че контракциите продължават, но не са болезнени.
Залепя се с щедри количества лекопласт – Марсел каза, че е много впечатляващо, все едно като свалят апликацията върху кожата ми ще има гоблен.
Усещах стъпалата си малко изтръпнали и вече не ме болеше.
Помня само, че казах благодаря и съм заспала.

По-късно се събудих готова за действие. Д-р Маркс дойде да ме види, спря упойката и даде карт бланш да напъвам. И така болките се върнаха, но след малко сън аз бях друг човек!

Единственото което не ми разрешаваха от тук нататък беше да ползвам ваната, всичко останало беше на мое разположение. Апропо, бръснене и клизми тук не се правят от доста години, смятат го за ненужен стрес за майката. Към 11 д-р Маркс, двете акушерки и Марсел бяха строени в две редици и аз напъвах като за световно. Понякога ме караха да викам, а аз отговарях, че няма да се излагам, и мога да се справя и без истерии, а те пак “г-жо Брунер, ще помогнете на бебето”. След един безуспешен час д-р Маркс ми даде ултиматум от 60 мин. Бебето беше много нависоко и не искаше да слиза.

И така аз реших да стана от леглото и да взема нещата в свои ръце. Лекарката каза, че след перидурална няма да съм стабилна. Напротив, напротив, отговорих аз. Чувствах всяка част от тялото си, освен левия ми прасец. Казах на Марсел да стъпи върху крака ми и да ме стабилизира, прегърнах двете акушерки и се започна голямото напъване. Ходих, кляках сигурно над 30 пъти опряна на ръба на ваната като гротескна балерина, висях на шведската стена, дишах, дишах… докато д-р Маркс ме спря и каза, че тоновете на бебето отслабват. Нямаше да стане без операция.

Бебето – аз съвсем бях забравила за него, колкото и абсурдно да звучи.

И тогава се разплаках.

Просто избухнах и казах, че не е честно, наистина не е честно. Този героичен момент, последните часове с напъването също не са ми кристално ясни, но 3 дена след раждането едната от акушерките дойде да ме види и каза, че искала да ми стисне ръката, и ми разказа детайлите. Каза ми, че от спомена от оня петък още я побивали тръпки, за това колко силна може да е една майка. А истината е, честно си признавам, че бях забравила за бебето… Никаква майка не бях тогава, само твърдоглава коза.

После всичко се разви с шеметна скорост.

Подписах съгласие за операция (бях го чела още в 6-ти месец, тука е задължително да си осведомен преди да се случи нещо кофти, а не по време), качиха ме в операционната. Шест човека в зелени дрехи ми се усмихнаха и ме преоблякоха от моята нощница в нещо друго, но го направиха така, че нито за секунда не останах гола. Беше като отрепетиран ритуален танц, двама смъкнаха нощницата, други двама ме покриха с одеало без да ме докосват, а последните двама ме облякоха.. и аз не знам в какво, но бях прилично облечена.

Не че ми пукаше особено в оня момент, но ми стана приятно, че някой го е премислил. В операционната имаше поне 15 души със зелени дрехи и маски, всички бързо си казваха имената и ме гледаха с много състрадание – виждах само очите им, чувах, че повечето от тях са немци. И всички повтаряха, да не се тревожа, да не се тревожа… Един се наведе над мен и каза “Знам какво ви е, и при жена ми се получи така, но не се разстройвайте, щом д-р Маркс е решила така, значи е за ваше добро”
Междувременно и Марсел седна до мен, облечен с хирургучески дрехи.

Секциото беше много гадно.

Аз, разбира се, отказах пълна упойка, така че чувствах как ровичкат в корема ми като в чанта, все едно търсят звънящ телефон… въобще не разбирам защо някой би избрал операция, при положение, че може да си роди естествено.

Изкараха човечето за 5 минути, показаха ми го над паравана – мъничък, синьо-червен и… ядосан! Много ядосан! Кресна в лицето ми сякаш казваше “И аз съм тука от три дена, да не мислиш, че не ми писна и на мен”.

Докато се освестя той вече беше повит и лежеше между мен и Марсел, беше повит плътно и от моя ъгъл виждах само едното му око.

Попитах колко тежи, но това май никой не интересуваше освен мен, никой не го беше теглил или къпал още. Беше спрял да плаче и ни гледаше намусено без да мига. Чух се да казвам, че това е Макс, от самото начало бях сигурна, че е момче и се казва Макс.
Хората в зелени дрехи адски се ентусиазираха – “Оооо, Макс! Макс Брунер!” – и един през друг ме поздравяваха. От този момент нататък никой в болницата не го нарече “бебето”. То си имаше име.

След това Марсел ме попита дали държа да остане с мен докато ме шият или да последва акушерките. Отпратих го, мислех си, че моето затваряне ще продължи дълго (но се оказа само 15 мин). Той излязл с бебето на ръце, а докато вървял по коридорите минаващите хирурзи и персонал му честитяли и питали как са казва. Марсел се чувствал като победител в Тур дьо Франс.

След това го завели отнво в родилната зала, моето легло вече било оправено с чисти чаршафи, накарали го да махне фланелката си и да легне. Сложили голото бебе на гърдите му, още с мокра коса, и ги покрили с одеала. Лежал и слушал как Макс хрипкаво си поема въздух и се учи да диша слушайки сърцето му.

Междувременно ме зашиха, д-р Маркс ми обясни, че Макс е бил с омотана пъпна връв и е държал главичката си не притисната до гърдите, а вдигната нетърпеливо нагоре. Т.е. имало е няколко милиметра заради които не е можел да мине през таза. Каза ми че всичко е наред, че благодарение на пълното разкритие съм изкарала почти две раждания, но че другия път ще е много по-лесно.

После по-младата акушерка Андреа седна до мен ми и повтаряше как добре съм се справила и колко много съм преживяла. Заведоха ме в стаята за въстановяване, а тя ме попита как се чувствам.
Казах и че главата ми е пълна с мисли.
– Искате ли да споделите? – попита тя.
И тогава изръсих знаменита реплика, казах:
– Имам чувството, че съм в “Анатомията на Грейс”.

Хората около мен прихнаха да се смеят, казаха, че ужасно ми личи че никога не съм била в болница и тогава влезе Марсел, който буташе Макс в стъклено креватче. Другата акушерка учтиво ме попита дали бих желала да кърмя и постави бебето на гърдите ми (аз не можех да мърдам). Като на забавен кадър по Дискавъри видях как Макси се избута нагоре, отвори уста и засука с апетит.

Беше феноменално.

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (2 х 12 = 24)

(продължение)

Около 14ч в четвъртък започна да ме присвива кръста. Очаквах адски болки, като по филмите, реки от кръв, да се замятам като риба на сухо, обаче изобщо не беше толкова зле. Съвсем поносими си бяха, не като да те боли зъб или да те цепи главоболие. И много редовни – на всеки 4 минути – нова порция. Верно, понякога ми избиваха сълзи, но без допълнителни драми. И никаква кръв, но много, мнооооого вода.

Акушерките много се зарадваха на напредъка, но разкритието беше все още минимално. Затова веднага ми предложиха ароматерапия (канела – за отпускане), минах още един кръг от акупунктура и накая ми напълниха ваната с топла вода. Много добре ми подейства и реших, че аз друга упойка не искам.

Имаше един почти сюрреалистичен момент – лежа си аз във ваната и стискам очи, Марсел ми стои до главата, в стаята се носи аромат на сладкиши, звучи класическа музика която си носехме от къщи. И изведнъж идва една усмихната акушерка с лаптоп под мишница и ми казва “Здравейте г-жо Брунер! Какво бихте искали за обяд утре? Можем да ви предложим…” И така започна да изрежда болничното меню, а аз само се пулех насреща и и си мислех, че това е последното нещо за което ме е грижа и че това е последното което съм очаквала от раждането – да се окажа в нещо средно между спа и ресторант!

И така влизах и излизах от водата много пъти, направих всички възможни упражнения на Джанет Баласкас по няколко пъти. След малко пристигнаха нови две акушерки, предишните ме представиха на новите и аз сериозно се зачудих какъв е тоя цирк и на кому е нужен подобен акушерски кастинг. Да не би да очакваха да си избера победителка, която да изкара бебето? “Тук сме от повече от 20 часа, каза Марсел, не ти правят никакъв кастинг, просто смените им изтичат и ти представят новия екип”. Аз изобщо не бях забелязала колко бързо минава времето.

След вечеря (апетит не ми липсваше) пристигна и моята лекарка, д-р Маркс, и ме посъветва да взема една таблетка. Каза ми че няма смисъл да се мъча, и съвсем малка доза медикамент ще помогне за напредване на разкритието, защото болката очевидно е по-силна от сутинта. Попитах я как е разбрала, аз нито мрънках нито се оплаквах, и тя мълчаливо ми посочи червените линии по бедрата ми – несъзнателно съм прокарвала нокти по кожата си през целия следобед. Според нея изтичането на водите е намалило натиска от контракциите и затова раждането, особено защото е и първо, протича толкова бавно.

Проверяваха разкритието на всеки 6 часа, винаги само акушерката, която ме предупреждаваше, че не е приятно и да и кажа кога съм готова. И докато си хапех устните тя повтаряше “Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!”.

(Мислех си, че въпреки странните пози поне ноктите ми са в абсолютно изряден вид и ах, как блескат, и ах, колко хубаво, че не забравих да се погрижа предварително)

Някъде към 23 часа аз неохотно се съгласих, че ако до пет сутринта нямам пълно разкритие се оставям перидурална упойка. Но не и преди пет!

Както беше казала Алис предната седмица – ако родиш съвсем без упойка няма да те чакат с медал на изписването.

В 24 ч. се самообявих за един Джак Бауър.

(има още)

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (1 х 12)

Раждането на Макс Брунер започна точно в 23:45 на 14.04.2010 без никакви болки, и с голяма локва водa.

Мислено си стиснах ръка за предвидливостта – две седмици по-рано, предчувствайки подобен сценарий, бях сложила под чаршафа една непромокаема пелена (човек купува такива неща когато чака бебе). Ужасно се стреснах и се развълнувах, разтърсих Марсел ( “ставай, ставай.. бебето тръгна”) и отидох да инспектирам положението докато той звънеше в болницата.
– Здравейте г-жо Брунер, подаде ми телефона Марсел, съпругът ви твърди, че водите ви изтичат. Бихте ли ми казали за какво количество става въпрос?
Очакваха да отговоря на немски. Беше полунощ. Щях да припадна от вълнение.
– Много – казах – много са, цяла локва. Не си измислям.
И така, подбрахме си багажа и 15 мин по-късно бяхме в болницата.

В Швейцария болничните заведения са равномерно разпределени по цялата територия на страната, затова за разлика от българските са много спокойни, дори и през нощта. Няма опашки от хора дори в спешното, което е доста странно – голяма, кантонална болница, на 12 етажа и с цял кампус от допълнителни сгради, без капка напрежение по светлите коридори.

Записаха ни на рецепцията и ни пратиха в родилното – “следвайте зелените стрелки” – по пода наистина имаше разноцветни стрелки, трябваше само да си гледаме в краката за да стигнем до точното място.

След като акушерката Шантал се убеди, че наистина не си измислям тя ни настани в една от залите за преглед, която явно служи за офис прз деня, в която имаше и двойно легло. Облякохме си удобни дрехи, тя започна да записва тоновете на бебето и ни остави да спим и да събирам сили. Аз, разбира се, не можех да спя от вънение и никакви болки не усещах защото главата ми бучеше от съвършено неадекватни за момента мисли. Притесних се, че така и нямам списък с хора, на които да съобщим новината, опитвах да се сетя дали не сме оставили нещо извън хладилника след вечеря, замислих се за сандалите които си бях купила предния ден и как ли ще ме намерят UPS ако не съм вкъщи и не си вдигам телефона… Така мина доста време, дремех по малко, Шантал идваше всеки час да провери графиката от факсоподобната машина която тихо пърпореше до мен.

В седем сутринта ни представиха две нови акушерки – през деня те винаги работят в екип по две, като в полицейски филм, една стажантка на около 20 и една по-опитна. Преместиха ни в родилна зала 3, която стана нашия офис за следващите три дена. Швейцарските родилни зали не приличат изобщо на зали, в тях няма почти нищо медицинско и винаги са за самостоятелно ползване, с други думи няма конвейр от родилки наредени като на МакДрайв, няма екипи работещи рамо до рамо – една зала е за една родилка, със самостятелен санитарен възел. Влизаха само акушерките и лекарката ми като всички задължително почукваха тактично преди да влязат и ми говореха на Вие. Ако случайно се налагаше влизането на трето лице (анстезиолог или акупунктуристката) те първо се представяха с двете си имена, длъжността и обясняваха какво точно ги води при нас, едновремено приятелски настроени, но и много професионални.

(в девет сутринта ни пратиха да се разхождаме, че да тръгне процеса по-бързо. Аз използвах случая да звънна на Олга, трябваше да и обясня контра приходите за първото полугодие. Казах и, че нямам компютър пред себе си, защото..ъъъ… раждам, обаче аз си знам контра приходите наизуст и няма никакъв проблем да говорим. Тя си изкара акъла, каза марш да се връщам в леглото или където там трябва да съм и нарече идеята за работен разговор в такъв момент “перверзия”)

Към десет, след закуската, пристигна лекарката ми – бяха и звъннали още предната нощ, и доста се очуди като ме видя толкова свежа и веднага ми предложи акупунктура за да помогне за разкритието. Малко се колебаех в началото, защото гадния абокат на китката ме болеше повече от контракциите, но акушерката обеща, че няма да боли (не болеше).

След иглите нещата като че ли малко потръгнаха, затова обядвах и пак ме пратиха на разходки. Изкачихме 12-те етажа нагоре надолу сигурно 10 пъти, спряхме защото Марсел капна. Аз пък изобщо не усещах умора, само на следващия ден имах мускулна треска от стълбите…(има още)