Моите детски години преминаха основно на люлките пред блока. Децата в Швейцария обаче си играят по дворовете и по улиците около къщите, както селските деца в България, а не непремено по площадки. Поради тази причина отиването на пързалката е събитие за Макс – обуваме обувките, качваме се на автобуса, понякога дори минаваме да видим рибките в езерцето на ресторант Безенвал и той строго ми напомня, че не трябва да ги пипам.
На площадката почти не се чува швейцарска реч и цялостното настроение напомня на ориенталски открит пазар, а когато вали – на рибния пазар в Катания. Крясъците доминират. Детски възторг, загриженост на възрастни, някой реве защото не иска да си ходи, някой се е ударил, раздава се храна, отварят се термоси с чай, по утъпканата трева се въргалят фасове, което е сигурен знак, че мнозинството от присъстващите не са местни. Кати не обича този гювеч защото идва “too much” за северната и натура, но аз обичам да ходя там от време на време защото след два часа беснеене децата се кротват и заспиват от раз.
По-миналата неделя оставих Марсел да градинарства на спокойствие (това му се брои за “me time”), натоварих децата в количката и отидохме на площадката. Радост, пързалка, като ни дойде ред за люлката жената до мен ме погледна, усмихна се и попита дали съм българка. Потвърдих, а тя кимна все така усмихната и продължи да люлее нейното момиченце.
С това веднага ми стана симпатична – харесва ми когато хората се държат с мен така, все едно сме в България, а не използват ситуацията за да ме залеят с лична информация само защото говорим общ език.
И така, люлеем ние децата и се усмихваме.
След няколко минути жената се извърна, погледна ме изумено и попита:
“Ама тези деца ваши ли са?!”
Разбира се, отговорих объркано аз. Чии да са?
“Ние тук повечето сме бавачки”, обясни жената. “Има българки… Има и много руснакини…”
Което мигновени обясни високата концентрация на чужденци, как не се бях сетила!
Жената се представи – Розие от Шумен, дошла в Швейцария да се грижи за момиченцето на едно турско семейство по собствените и думи “докато я изгонят”. Каза, че в България и харесва повече, но там няма работа. И се усмихна отново.
Селин, момиченцето което и беше поверено, носеше спретната рокля и елегантно сплетена коса.
На нейния фон моите деца изглеждаха така, сякаш се връщат от фронта – основно защото преди това бяха рисували с тебешир пред къщата, а на тяхната възраст това включва търкаляне по асфалта. Нямаше капка съмнение, че те не са ми работодател.
И се почувствах ужасно горда с тях!
Ходят на градина.
Хранят се сами.
Макс говори два езика.
Имат чудесни за възрастта си социални умения.
Въобще – честит ден на майката!
Макси вече разбира какво е това рожден ден, но останалите празници са му в мъгла. Донесе ми подаръка от градината още в четвъртък и разбира се настоя да го отворя веднага.
– Аааах, Макси, за кого е това?
– За татко.
– А от кого е?
– От Натали (учителката в градината).
В пакетчетата имаше две стъклени бурканчета оцветени с пръсти в съответно зелен и оранжев цвят, и прилежно надписани кой кое е сътворил. Съдържанието беше едра морска сол за готвене, ароматизирана с прясно изсушена мащерка.
Сега знам защо понякога се прибират с боядисани пръсти.
