Categories
гледна точка Швейцария

Защо един швейцарски емигрант се връща в страната си

Темата на последния брой на “Капитал” е завръщащите се в България емигранти и по този повод се сетих за едно мило швейцарско семейство, с което се запознах на някакъв детски рожден ден (значителна част от моя социален живот се случва по такива места).

Тези  хора тъкмо се бяха установили отново в Цюрих след десетина години живот в някаква Латиноамериканска държава. На голямото дете му предстоеше започване на задължителната предучилищна, затова отиваха семейно на едномесечна ваканция във въпросната държава, за сбогуване.

Десет години по-рано в международната фирма, в която работел бащата, се отворила постоянна позиция в Латинска Америка, която той с готовност приел. Двамата с жена му били в края на 20-те, ще нямали деца, заплатата била прилична, а работата много интересна – приключението си струвало.

Още от самото начало останали във възторг. Бързо научили езика и си намерили чудесна местна социална среда. Зимата въобще не им липсвала. Храната била страхотна. Ежедневните трудности, типични за всяка развиваща се държава, не ги дразнели, напротив – смятали ги за част от екзотиката. Понякога спирал тока. Ако влаковете закъснявали никой не давал и не очаквал обяснение за причината. Бързо се научили да не очакват изпипана работа от никого. Не били богати, но двамата били здрави и се забавлявали от сърце. Животът бил супер!

След като се родило първото им дете със смях забелязали, че улиците не са пригодени за детски колички, но това не им пречело. Съпругата напуснала работа, родило им се и второ дете. Наложило им се да се замислят за училището.

Като истински швейцарци те искали да го пратят в нормално, местно, безплатно училище, но щом се запознали с детайлите бързо се отказали. “Училищата им просто са кофти – малко учители, много ученици, и не ги учат както трябва”. Двамата за първи път виждали деца, водени от родителите си сутрин – нещо, което въобще не се толерира в Швейцария, където привикването към самостоятелност е приоритет от най-ранна възраст и база за развиване на правилно самочувствие.

В техния град имало и швейцарско училище, където се преподавало по програмата на нормалните училища в Цюрих, но то било доста скъпо и посещавано от деца на много заможни родители и дипломати. “Ние не искахме да живеем в сапунен балон. Животът ни беше интересен, защото познавахме всякакви хора. Не искахме да затваряме детето си в някаква изкуствено подбрана среда. Ти сигурно си забелязала, че за нас, швейцарците, елитаризма е странна и глуповата концепция. Дори президентът ходи на работа с обществения транспорт. В Латинска Америка не е така. ”

Второто им дете пък развило астма. Момиченцето видимо се чувствало по-добре извън смога на големия град, но и дума не можело да става да се преместят на два часа път извън него. Инфраструктурата не позволявала лесен достъп до офиса на бащата, въпроса с училището на голямото дете ставал още по-сложен.

“И като поговорихме с приятели и роднини решихме да се върнем. Всичко, за което бихме плащали скъпо в Латинска Америка е безплатно удома. Бяхме много щастливи и сме благодарни за възможността да поживеем в чужбина, но за този етап от живота ни там няма подходящи условия. Затова отиваме да се сбогуваме и кой знае, може би някой ден пак ще се върнем. И двете деца се родиха там, завинаги ще е записано в паспортите им”.

Според официалните данни швейцарците, живеещи в чужбина са 744,923, повечето са с двойно гражданство. Обществото е приело, че има хиляди причини да се емигрира и никой не ги нарича родоотстъпници, дори и тези, чиито деца вече не говорят езика.

Швейцарската държава е заета основно с това, да прави живота на хората в страната по-качествен. Не се сещам за по-добър начин да върнеш някого обратно.

Categories
all about my mother

История с връзка (шести септември)

Нямах търпение да стана чавдарче. Само като си спомня за вълнението тогава и до ден днешен ме заболява корема от вълнение. Самата организация, леко политизитран вариант на скаутската, бегло ме интересуваше. Мотивацията ми да съм част от нея се свеждаше до едно – униформата. Няколко години по-рано бях попаднала на зашеметяваща илюстрация. На последната страница на книжката „Мечкоборец“, във формат А3, се беше изправило момиченце с къса кафява коса, плисирана пола, три четвърти чорапи и синя връзка. За първи път виждах картинка, която приличаше на мен, с други думи беше на светлинни години от русите, синеоки принцеси, които бяха център на интересите ми тогава. Въпреки огромното ми желание да бъда принцеса вида им студено ми напомняше, че тази работа няма да стане.

Момиченцето в „Мечкоборец“ изведнъж се оказа алтернатива. То обясняваше без думи значението на израза „голямо дете“ – изльчваше увереността на възрастен, вдъхваше респект и – сега си давам сметка – някакъв социалистичестки гламур. Веднага реших, че точно това искам да бъда, трябваше ми униформа. През следващите две години желанието ми се засилваше многократно от наличието на все повече истински деца с връзки, които прекосяваха ежедневието ми. Безспорният елит в тяхната класа бяха „официалните“ деца, кото посрещаха с цветя политически делегации на летището , бяха винаги в началото на телевизионните новини и явно не трябваше да ходят на училище, защото бяха твърде заети да бъдат обект на завист от всички останали на тяхната възраст. Дори униформата им беше с една идея по-шик, с опълченски калпачета, недостъпен елемент за простосмъртните чавдарчета.

За мое голямо разочарование униформата не идваше в началото на първи клас, а чак половин година по-късно, на Трети март. Подготовката беше интензивна, песни, стихотворения, и допълнително вдигаше настроението ми.

С наближаването на деня стана ясно, че тържеството ще се проведе в Дом Народен Флот в центъра на града, на което майка ми реагира с възторг. Това и даваше възможност едновременно да присъства на моя празник и да си напише материала (тя беше редактор в местния официоз „Народно дело“) с минимална загуба на време, тъй като редакцията също се намираше в центъра на Варна. Такъв късмет! Тя повтори щастливото стечение на обстоятелствата в традиционните 88 дневни телефонни разговора със социалния си кръг които днес би покрила с обновен статус във „Фейсбук“. „Ще изпратя и фотограф да ги снима, че да имаме и хубава илюстрация!“, повтори тя на няколко пъти.

Още повече се развълнувах и започнах на свой ред да повтарям детайла със снимката в разговорите с моите приятели.
Тук трябва да отбележа, че майка ми беше журналист още далеч преди да се родя и ако професията и през 80-те минаваше за екзотична и елитарна, аз съвсем не я намирах за такава. Всеки работи някъде, какво толкова. Никога не съм имала желание да ме показват по каквито и да е медии, всъщост дори ми беше малко мъчно за хората, които се оказват неочакван център на внимание. Но една моя снимка, във вестника, би била венец на цялото събитие, обществено потвърждение на новия ми статус на голямо дете. Такъв късмет, наистина! Щях да сложа изрезката в „Мечкоборец“ и да се гордея със себе си.

 „О, ама чакай малко“, сепна се изведнъж майка ми дочула мой разговор за събитието. „Аз ще изпратя фотограф, но той няма да снима теб“.

Помислих, че не съм я разбрала правилно. Защо ще идва фотограф ако няма да снима мен?!

„Защото не е етично“, отговори тя без въобще да си прекъсва гладенето.

Разговорът навлизаше в абстрактни води.

Какво значи етично, поисках все пак да разбера.

„Това означава, че за всички ще е ясно защо на снимката си ти – защото майка ти работи във вестника“.

Е и?

„Е, това не е правилно. Тъй като снимката илюстрира събитие, което се случва на много деца, то не е редно да включва точно моето дете, трябва да е случайно дете.“

Продължавах да не я разбирам. Съвпадението да сме роднини беше, в този случай, чист късмет, защо да не беше редно да се възползвам от него.

„Като пораснеш ще разбереш“, изключи тя ютията. „Гарантирам ти, че снимка ще има и че на нея няма да си ти“. Тонът и подсказваше, че темата е приключена.

Не ми оставаше нищо друго освен да пратя разговора в категорията „неща, които един ден би трябвало да станат ясни от самосебе си, но за момента нямат никакъв смисъл освен да ме нараняват нарочно“. Други мелодраматичен разговор от подобен тип беше забраната и да имам дълга коса, защото не било „практично“ за малко дете, от което следваше и невъзможността ми да бъда принцеса.

Спомням си много добре как я видях от сцената в Дом Народен Флот благодарение на високия фотограф, като мачта в морето от деца и жени.

Тя го придърпа към себе си, посочи ме, той кимна. След това престанах да обръщам внимание.

Радостта от униформата до голяма степен изтри разочарованието, че на следващия ден във вестника имаше не моя снимка, а на Надето Миткова, която, още тогава си признах, беше сто пъти по-добър избор от мен. Надето беше от сияещите, дългокоси момиченца, които позираха на рекламите на шоколадови яйца, докато аз, с моята практична подстрижка, напомнях Миа Фароу в „Бебето на Розмари“.

 Към униформата получих и допълнителен бонус – бял найлонов чорапогащник, далеч от „практичните“ бебешки памучни които бяха задължителни до тогава. Изглеждах страхотно! Ентусиазмът ми към плисирани поли и чорапогащници попремина с времето, но и до сега комбинацията от бяла риза и пъстър шал е любимата ми и най-скоростна униформа за работа.

На днешния ден майка ми щеше да навърши 68 години. През единадесетте години от както я няма ежедневно ме занимава въпроса как да я запазя жива за околните, особено за моите деца.

Вярно е, че човек живее докато го помнят, но спомнянето при мен не се получава на гробища, църкви и задушници. Религиозните ритуали са ми чужди и не ми носят никакво удовлетворение когато ги спазвам, но пък и чувство за вина когато ги игнорирам.

Така постепено стигнах до извода, че най-голямото уважение към паметта на майка ми не са цветята на гроба и, а уважението на принципите, които цял живот беше следвала. И да, нетърпимостта и към конфликта на интереси беше един от тях, но по-важното е, че майка ми вярваше в добрите истории. 

Не в назидателни истории, не в клюкарските истории, не в повърхностните, лесни истории. Тя вярваше че гледната точка на една история е сто пъти по-важна от това дали ще се съгласиш с нея или не. Тя вярваше, че историите които ми се случват са интересни и трябва да бъдат споделени. Което и до голяма степен е причината за съществуването на този блог. Това са историите, които бих и разказала по телефона ако все още беше жива. 

Благодаря, че наминахте! Днес имах нужда от това. 

Categories
училище в Швейцария

За швейцарското училище по българското радио

Миналата седмица обяснявах на децата, че историите за техните училища са много интересни за доста хора в България.

– Защо за тях това интересно е? – озадачи се Макс.

Защото е различно. Например ние в България не ходим с пантофи в училище.

– Честно?! – шокира се той – по чорапи ли ходите там?

Обясних, че ходим с обувки.

Той ме изгледа подозрително.

Затова ме поканиха да разкажа по-подробно по радиото.

-„Дарик” , което дядо слуша като при нас е? – попита София.

Потвърдих.

-Как ти на тяхното студио отиваш?- притесни се Макс.

Обясних, че ще говорим по телефона.

-Това добре – успокои се той – кажи, че с пантофи на училище е много удобно!

Интервюто е тук 🙂

Categories
бебе в Швейцария раждане в Швейцария Швейцарско ежедневие

Голямото швейцарско кърмене

Спонтанно пуснах тази история в конкурса на Майко мила! и спечелих втора награда, което неимоверно ме развълнува – прииска ми се да се върна години назад, когато се развиха реалните събития, и да се потупам по гърба, че и това ще мине. 

Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас “на бебе”. Виждала съм я да прави същия маньовър придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.

Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременост в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо ще се възползвам от опцията “изписване шест часа след раждането” предлагана в нашата болница. 

“Nein!”, каза моята позната и грабна ръцете ми. “Не го прави!” Реакцията и ме озадачи – в тази част на света хората не раздават непоискани мнения. “Необходими са няколко дена за слизане на кърмата, поясни тя. В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб”. Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите и прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.

Бебето се появи след тридесет часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.

Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва. Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото! 

След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе – поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа. Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесет годишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до две годишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига ако имам въпроси. 

През следващите шест месеца бях като в “Свободата води народа” на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единствения ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.

После се върнах на работа. 

Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат беше прекъсвана на три часови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично никой няма да си мръдне пръста.

Когато пътувах цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината “На нивата” – същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва “В офиса”, ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде. Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.

Второто бебе се появи година по-късно, след осем часово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене. 

Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди… Продължение

Categories
детска градина в Швейцария

Последно за швейцарската детска градина (дипломирахме се!)

През март пуснахме официално заявление за приключване на договора с детската градина. След седем години и второто дете преминава напълно към занималня в следобедите. София можеше спокойно да изкара още една година там, но като един “барабар Петко с мъжете” тя настоява да не се дели повече от брат си, което облекчава многократно ежедневната ни логистика по воденето и прибирането и на двамата.

Едно от важните неща, което научих от градината е, че рутината за малките деца е изключително важна и всякакви промени в ежедневието трябва да се обявяват рано, да се обясняват за да им се даде време да свикнат, да осмислят, да зададат въпросите си и да им се отговори. 
Когато миналата година една от най-популярните учителки, Емили, получи внезапно предложение за по-висока позиция в друга градина, се оказах раздвоена. От професионална гледна точка положението беше бинго за нея. От егоистична родителска …. не исках дори да си представям градината без нея. Емили е образ!
Ритуалите по сбогуването отнеха повече от месец. Емили обясни на всички защо напуска (дава и се възможност да управлява, което ще и е супер интересно, а същата позиция в нашата градина е вече заета), къде отива (детска градина “Въртележка”) и кога точно. Че винаги ще ги обича, никога няма да ги забрави и ще им гостува от време на време. След това децата направиха 20 хартиени пеперуди и всеки ден една от тях изчезваше. След последната пеперуда Емили премина на новото си работно място без стрес за децата. 
Сбогуването със София беше сходно. Първо на дълго и на широко обсъдиха “екскурзията за довиждане”. В градината предпочитат да заместват предметните подаръци с преживявания. Екскурзията беше разходка до сладоледения щанд до реката, като София можеше да избере пет деца, които да придружат нея и учителката (пет, защото това са децата на нейната възраст). 
След това снимката и, която обозначаваше закачалката и в коридора, беше свалена и монтирана в тичинката на хартиена, ламинирана маргаритка и забучена в саксия на входа. Листата на маргаритката символизираха оставащите дни в градината и всеки ден София махаше по едно от тях. За мен беше покъртително, но тя се радваше! 
На последния ден я изпратихме с подарък за градината – ваучери за местната био сладоледаджийница; нека учителките да заведат в друг ден цялата градина на сладолед за здравето на София и за устойчивостта на местния малък бизнес. По нейно настояване доставихме и дванадесет хлебчета и толкова шоколадчета, защото така правели всички деца на последния си ден. Температурата беше над 30 градуса, но на никого не му се спореше с нея. 
Аз не намерих сили да я прибера, пратих Марсел, и той си призна, че било много вълнуващо. Цял етап от живота ни е приключил и никога няма да се върне. София обаче казала чао, прибрала торбичката си с резервни дрехи и бодро тръгнала към колата. Както би трябвало да е. Представете си я – тя е на пет, 14 кг и прилича на Натали Портман в “Леон”, но с нормални дрехи.
Може би се питате защо швейцарците си правят труда за всичко това. Договорът ни приключва, край. С ритуали или без ние вече няма да сме клиенти на тази детска градина. Според мен цялата история се свежда до там, че швейцарците имат огромен респект към децата. И достойнството за тях не е нещо което се получава на осемнадесетия рожден ден заедно с правото да гласуваш и задължението да плащаш данъци. Достойнството е право от момента на раждането.
Всеки ден това правило се потвърждава извън градината, имам много впечатления, но това е тема за друг път. 
Швейцарската детска градина ни струваше цяло състояние, но никога не съм съжалявала за този разход. Никой не стана милионер от нашата такса – парите се използваха пред очите ми за заплати на млади и свестни хора, които се обучаваха под сериозен контрол и станаха истински професионалисти като Емили. 

За моите деца градината беше чудесен период от живота им. За този блог – повод за най-популярните постове.

Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарското училище излиза във ваканция

   Учебната година в училището на Макс приключва с концерт, който се провежда една седмица преди края на занятията, като тотално ми обърка календара, тъй като аз съм свикнала с българския ритъм – концерта е поантата, даваме си цветята на учителките и довиждане до септември. Обясниха ми, че много семейства тръгват на почивка още в последния ден на учебната година, така че не би било етично да планират мероприятие в последната минута.Швейцарската лятна ваканция е от пет-шест седмици и с леко разминаване в различните кантони на конфедерацията което означава, че отпуските се заявяват много от рано, повечето ми познати са с билети и резервации за лятната ваканция още през януари.

Училищният концерт на Макс обхващаше всички деца от първи до шести клас и се проведе във физкултурния салон поради колебливите прогнози за времето. Швейцарската версия на това класическо събитие е силно минимизирана версия на добре познатата ми българска. Нямаше сцена, завеси, грим, пиеси – само песни и музика изпълнени от всички деца, без никакви солисти.

Салонът, който има и балкон, беше събрал около 400 човека, като публиката беше насядала по пода без обувки. Обувките ни бяха строени пред прага и нито един чифт не се затри!

Концертът започна с доста сложно упражнение по ритъм като децата пляскаха концентрирано с ръце и крака, а първокласниците блъскаха по собственоръчно направени кахони – това е перуански перкусионен инструмент подобен на кух сандък. Децата бяха направили кахоните в час по труд и творчество с помощта на родителите и после ги бяха боядисали по свой вкус. Кахонът на Макси и е в тъмно синьо и червено и си остава за него след концерта. Номерът беше много ефектен, както началото на We Will Rock You, но наистина доста по-сложен.

Никой не обявяваше името на следващите песни. Децата плавно се прегрупираха, от средата към краищата на импровизираната сцена без да се будат. Личеше си, че някои предпочитат да са отзад (множество премрежени и търсещи родителски погледи), а други искат да са отпред (множество усмихнати и кимащи родителски глави).

По едно време се включи и госпожа директорката, която пое поста преди наколко месеца. Сподели колко е очарована от персонала и децата и след това се впусна в дълъг списък с анонси за промените в учителския състав. Две учителки се пенсионират (ръкопляскания) идва една току що завършила и друга , по-опитна (ръкопляскания), няколко приключени стажа (ръкопляскания), наколко напускат за да започнат следващата си квалификация (ръкопляскания), няколко излизат в майчински (ръкопляскания), други се връщат от майчински (ръкопляскания). Останах дълбоко впечатлена – учителите в Швейцария имат изключително динамична кариера, напълно сравнима с корпоративната. Учителката на Макси например, си взе повече от месец неплатен отпуск през зимата и замина на пътешествие в Коста Рика (или Остерика, както ни обясни Макс). Трябваше ми време да асимилирам факта, че учител може да си позволи подобна пауза. И искрено се радвах за нея. След завръщането си тя обяви намерението си да приключи годината с децата и да напусне, за премине допълнителна педагогическа квалификация. 

Концертът продължи с още песни, канона на Пахелбел изпълнен на устни хармоники, песни на китайски, песни на английски – детски песни за пиратски кораби и за шарени шапки. Нямаше нито една партиотична.

След около час малките деца в публиката окончателно загубиха интерес и се затъркаляха отегчено по пода или тръгнаха да се разхождат като R2D2 из салона. И концертът приключи.

Но това не е всичко, както казват по рекламите!  

В двора на училището, който прилича на университетски кампус, бяха подредени дълги маси, имаше няколко каравани продаващи хамбургери и тайландска храна на символични цени и цялото множество продължи да се социализира на хапка и пийка като на уютен селски събор. За децата имаше пинг понг, наколко маси за ръчен труд където с помощта на учителите правеха бухали от шишарки и плетяха гривнички, други хукнаха към импровизирано стрелбище – учителите нареждаха пирамиди от празни консервени кутии и децата ги целеха с топки. Учителите, до един, не спряха да работят цяла вечер. Госпожа Директорката, заедно с още няколко колежки, плетеше шарени плитки от конци в косите на децата, които се бяха подредили пред нея на опашка – атракция, която свързвам с вечерните крайбрежни алеи на Италия. 

Миналата година бях все още нова в швейцарските училищни традиции и доста се поизнервих след концерта. Едва ли има по-стресиращ момент от това да загубиш детето си в тълпа и цяла вечер се щурах из игрищата и уъркшоповете за да държа Макс и София под око. Но тази година бях гърмян заек. Бях заобиколена от познати физиономии, деца и възрастни, и въобще не се притеснявах че ще ги изгубя.

Прегладняла в края на работния ден виснах на опашката за тайландска храна, която, ей богу, въобще не помръдваше. Забавленията за децата, обясни ми Дорис Щирнеман, майката на един от Максовите съученици, е организирана от училището. Храната, масите, бюфета с безплатни домашни сладкиши и кафе машината са дело на комитет от постоянни доброволци, които се грижат и за ниските цени. Признах си, че никой не ме е уведомил за бюфета, поради което не съм носила сладкиш. И че ми е малко неудобно, че не съм помогнала с нищо, а съм родител, нали. Виж сега, каза Дорис Щирнеман, сред нас има хора които отдавна не са част от официалната трудова сила; трябва да им дадем шанс да бъдат полезни на обществото. 

Не се сетих какво да и отговоря и продължих да вися на опашката.
Тайландките не бързаха за никъде. Храната беше предплатена със субсидия от организаторите и никой не предвиждаше голяма печалба. Това първоначално ме ядоса, защото наистина бях гладна и нямах нищо против да им платя три пъти повече, само да се размърдат, но в този момент мернах в тълпата Бетина. Бетина ни е далечна съседка, с която се познавахме още от ергенските години. Сега тя е щастливо омъжена с четири деца – ако цените не бяха субсидирани Бетина едва ли щеше да остане на тържеството. 

Беше изключително трудно да прибера децата от училището.

Днес обаче учебната година окончателно приключи. Класът на Макси се събра на закуска в класната стая, всеки трябваше да донесе по нещо по списък. Учителката подарила на всеки един по едно пакетче с моливи и M&Мs. Някои деца се разстроили от раздялата и дълго плакали. Следобед класа на Макс празнува края на учебната година по бански в голямо поливане с вода на двора. Той няма търпение да отиде пак.

Categories
празник

София навърши пет

Учителката в предучилищната описа София по следния начин:
“Тя е малка, но… охо! С желание се включва във всички занятия. Притеснения тип “да не си изцапа рокличката” никога не я спират да се катери по дърветата, ако това си е наумила. Спазва правилата и умее да работи в група. Популярна сред децата и се разбира добре с всички, но близките и приятели са само момчета. София е най-дребното дете в класа, но тя очаква от околните респект. Ако не го получи моментално знае как да го изиска и то така, че втори път да не и се налага да напомня”

И наистина е така. Най-добрия пример са всичките ни случки през последната година свързани с рождени дни.

Миналия август Макс и София получиха покана за рождения ден на съседчето Адрианчо. Адрианчо е 100% швейцарско хлапе, но аз често му говоря на български и затова съм му побългарила името. От поканата произлязоха две неочаквани трудности.
Първо, Макс вече беше приел покана за друг рожден ден на същата дата, така че трябваше търпеливо да му обясня, че не може да оттегли присъствието си, за да отиде у Адрианчо където щяло да е по-интересно. 
Второ, щом разбрал за заетостта на Макс, таткото на Адрианчо отбелязал, че не очакват София да присъства на празненството. Разбирате ли, тя била най-малката гостенка, и единственото момиче, ако е без брат си може да се чувства неуверена и плаха и да изиска куп допълнително грижи от родителите на домакините, затова по-добре да не идва – казал той на Марсел.

Бях на крачка от експлозия.

Но с махленски скандали в швейцарското общество не се постига абсолютно нищо, затова ледено обявих, че искам таткото на Адрианчо лично да предаде новината на София. Аз не мога да обоснова идиотското му решение пред четири годишно дете, но моля, нека той да се пробва.

За щастие не се стигна до там. Същата вечер получихме смс от майката на Адрианчо, която се извиняваше за настъпилото недоразумение, потвърждаваше, че София от самото начало е била считана за индивидуален гост, а не като “плюс едно” за Макс и е добре дошла на празника. Издухах пушека от дулата на въображаемите си пищови и ги затъкнах обратно на кръста си. 

Няколко месеца по-късно обаче, получихме покана за рождения ден на Роби, братчето на Адрианчо. Поканата беше само за Макс. София изглеждаше искрено объркана – нали сме другарчета? Нали живеем на една улица? Нали с Макс винаги вървим в комплект? Обясних, че рождените дни не са конкурс по популярност и ако Роби, който навършваше девет, е предпочел да покани предимно съученици, по-големи деца, то това си е негова работа и тя не бива да го приема лично. В деня на празника я изведох на площадката с голямата пързалка, че да не се чувства изолирана вкъщи. Но тя никога забрави случката.

Няколко месеца по-късно Макс получи покана за рождения ден на съученика си Франк. София още повече се обърка – мама, Франк е на мен другарче, ние си играем в чет-рът-рът в занималнята. Виж сега, подхванах пак старата песен, рождените дни не са конкурс по популярност …
Тя изфуча от стаята и блъсна вратата.

“София си е издействала покана за рождения ден на Франк” – обяви Марсел следващата вечер. Майката на Франк го заговорила докато прибирал децата и потвърдила, че с радост ще очакват София на празненството. 

Когато Макс цъфнал на входа не само с подарък, но и със сестра си, останалите гости, момченца между шест и девет години, не могли да повярват на очите си. “Ама тя наистина ли е поканена?!”. Рожденикът потвърдил.

По-късно майката на Франк определи София като любимия си гост. “Много добре беше – сподели София – не, аз футбол не играеше, но пак много добре беше. Виж, даже принцеса пЕлучих” и тикна под носа ми пластмасова фигурка – от онези сувенири, които някои семейства раздават в края на рождения ден. “Специално за мен! За другите деца имаше Супер Марио”.

За петия си рожден ден София възнамеряваше да покани почти всички хора, с които се беше срещала през живота си. С много дипломация успях да сведа списъка до пет момченца и три момиченца, плюс двама братовчеди, което по швейцарските стандарти си е огромен купон. След това пратихме писмени покани – преди време писмените покани за детски рождени дни ми се струваха излишно изхвърляне, то да не е сватба, но факт е, че на устни уговорки между децата не може да се разчита. София лично нарисува всяка покана и дълго инспектира предназначената за Адрианчо. “Покажи на мен къде Адрианчо пише! Не Роби! Роби не на мой рожден ден поканен е! Нали разбираш ? Само Адрианчо!”

Рожденият ден се падаше през седмицата затова я изпратих на предучилищна с двадесет и четири мини мъфина. Баща и вече беше доставил торта и в детската градина, където тя ходи само следобед. В този ден аз работех от къщи и по обед неочаквано се звънна на вратата. Беше Адрианчо. Запъхтян и ококорен той ми подаде торбата с празните кутии от мъфините: “София каза, че би било много удобно ако ти върна кутиите, защото аз нали и без това минавам през вас на път за вкъщи.” Искрено му благодарих за отзивчивостта. Това, че София те е инструктирала го разбирам, но не разбирам защо ти се е съгласил. “Ами аз… Нали и без това минавам през вас на път за вкъщи” повтори Адрианчо.

Празненството вкъщи беше обявено за 14 часа в събота. Първият гост пристигна в 13:58, останалите в 14:02. Родителите им ги оставяха и хукваха щастливи на джогинг, на пазар, на където им видят очите, поверили ми децата си за следващите три часа. Само един Притеснителен Татко остана, тъй като неговият Тими не пожела да го пусне. Връчихме на Притеснителния Татко два килограма ягоди за миене и се разпределихме стратегически по територията на къщата. 

Празникът мина добре спред мен, предотвратихме няколко сбивания, бърсахме сополи, много се смяхме, София получи чудесни подаръци и блестеше в центъра на събитието като кино звезда. Беше облечена с изключителна принцеска рокля за игра, която купих в момент на умопомрачение (Carl Franz Weber, магазинът за играчки в Цюрих, ме залива с всичко, което съм искала да притежавам като дете и картата ми сама излиза от портфейла; избягвам да влизам там).

Дори Тими се отпусна и освободи баща си да си ходи. Притеснителния Татко се заколеба – от една страна тъкмо се бяхме разприказвали приятно, от друга детето му за пръв път се решаваше на самостоятелност. “Жена ми е вкъщи с близнаците – каза той на излизане – не си спомням от кога не съм бил сам на магазин”.

Бях планирала вечерта по швейцарски. Родителите ще си приберат деца и после ще останем семейно да отпразнуваме и рождения ден на баща ми – той ни беше на гости и София много се радваше, че и за него има торта и подаръци. Но родителите, които се появиха точно в пет часа, въобще не бързаха да си ходят. Разприказвахме се, споделих, че празника ни е двоен и така купона бавно се превърна в български. Когато две швейцарски тържества се застъпят домакините тактично се извиняват и започват леко да побутват част от групата към вратата. Когато две български тържества се застъпят просто вадим още чаши и отваряме още вино. Швейцарците веднага усещат неподправената атмосфера и искрено оценяват възможността да празнуват с добронамерени, гостоприемни и хаотични хора като нас. 

Същата вечер дочух разговор между децата на немски.
“София – каза Макс със загрижения глас на учителка – мисля, че на Роби му е станало мъчно, че ти така и не го покани на твоя рожден ден”

“Оу, така ли – равнодушно отговори София – кажи му, че предпочетох да не каня по-големи деца. Кажи му също, че за следващия си рожден ден може и да размисля .”

Categories
празник

Швейцарската Коледа

001Коледа не е сред любимите ми празници тъй като винаги идва във възможно най-неподходящия момент.

Октомври, ноември и декември  са дълги, тъмни месеци с цунами от работа, но за оцелелите на брега се полагат не одеала и червено вино, а бягане с културни препядствия. Украсата! Елхата! Подаръците! Местонахождението ни в тиха-нощ-свята нощ (поне в коя държава ще сме, ориентировачно)! Трапезата – швейцарската и българската! Картичките! Коледните курабии! Фирменото парти с някаква тема, когато навън е минус четири градуса и ако се докарам според инструкциите като Дейзи Бюканън си гарантигам грип и сополи! Забележете, че не включвам новите коледни моди като семейна фотосесия и собственоръчно изработен адвент календар с двадесет и четири напълно ненужни предмета, които после трябва да вадя из под дивана.

Гореописаната трагедия чудесно се вписва някъде между “бели кахъри” и “гевезелъци” затова до сега не си позволявах да си я призная на всеослушание. Тази година обаче доста хора около мен излязоха на светло със сходно мнение по въпроса, което някакси ме окрили. Празничното настроение ме спохожда чак на пролет, около Великден, когато меся козунаци.

Швейцарската Коледа обаче идва всяка година без да се интересува от мнението ми. Коледа с подаръци и трапези както у нас, но почти без телевизия и с много време навън сред природата.

Коледните тържества за децата започват на 6-ти декември, швейцарския Никулден, когато пристигат Никлаус и Шмуцли и носят на послушните деца сладкиши, а на непослушните – сухи клечки. В детската градина (kita), в предучилищната (kindergarten) и в занималнята моите деца винаги получават по торбичка с бонбони и фъстъци, която им носи извънредно много необяснима за мен радост.

През 80-те и ние получавахме подобни торбички по новогодишните тържества, но им се радвахме само ако вътре имаше нещо по-така, мандарина вместо ябълка или истински шоколад вместо соевите соц блокчета, които наричахме марципан.

По-нататък швейцарската Коледа е с акцент към даването, а не към получаването.

В детската градина, в предучилищната, в училище и в занималнята децата не получават, а правят подаръци за родителите си. Когато Макс беше на осем месеца получих от него настолен годишен календар – хартиената част беше залепена на дървена поставка, а върху нея имаше отпечатък от стъпалото му. През следващите година съм получавала от децата снимки в рамки, обилно налепени с конфети и пайети, сапун във формата на рибка, бурканче със сол, изрисувано с Коледни елхи и куп други трогателни предмети, изработени и опаковани с много старание.

Миналата година децата от занималнята се включиха в Коледната работилница на близкия манастир, където по традиция се леят свещи. Работилницата е платена и отворена за всички желаещи и изключително популярна сред жителите на града заради празничното настроение, което ври вътре. Със събраните средства беше платен курса по немски език на близкия бежански център.

Швейцарците празнуват Коледните празници семейно и по възможнист някъде в планината. Хората, които дават къщи под наем из високите райони, често пъти имат постоянни клиенти за празничния сезон. С други думи едни и същи туристи наемат една и съща къща от едни и същи хазяи в продължение на години. Попитах един приятел защо предпочита този вариант пред възможността да вдига наема всяка година и да намира нова клиентела. Защото, обясни ми той, за мен е по-важно да дам къщата  на хора, за които съм сигурен, че са съвестни, възпитани и честни; няма никакъв смисъл да прибирам висок наем и всяка година да поемам риска, че после ще се налага да ремонтирам. Ето така планинските курортни къщи с приличен наем въобще не стигат до пазара. Останалите се изчерпват изключително бързо, и последните резервации за зимните празници се правят в началото на юли.

Коледа в планината, в която и да е планина, е чудесно преживяване, което препоръчвам от все сърце. За разлика от познатата ми Коледно-новогодишна суетня между телевизора и руската салата швейцарците се отдават на ски, шейни и походи из баирите. Откъсват се от мравуняка на ежедневието и страстно се наслаждават на малките радости в живота, точно като хора, които са решили големите проблеми в обществото си.

Нашите празнични планове са непостоянни и зависят от заетостта ни на работа, плановете за посрещане или отиване на гости и броя на заболелите от бронхит в семейството. Миналата година си останахме вкъщи и поканих една позната на чаша вино на Бъдни вечер.

“Съжалявам, не мога, извини се тя, по традиция на Бъдни вечер сме с Клуба” .

Имаше предвид Ротари, Лайънс или някакъв подобен клуб. Благотворителните показни Коледни тържества на мастити бизнесмени и елегантните им съпруги плюс целия съпътстващ PR са ми безкрайно противни. Моята позната обаче, въобще не ми се вписваше в подобно събитие. Верно, съпругът и има сравнително голяма машиностроителна фирма, но не си го представяйте като надут пуяк. Човекът ходи на работа с велосипед и в свободното си време е запален градинар; дъщеря им виждам рядко, тъй като следва медицина.

Ето какво се оказа –

В Швейцария има материална бедност. Тя е относителна, разбира се, и далеч, много далеч от бедността в останалата част от света. В Швейцария никой няма да остане гладен и премръзнал в Коледната нощ. Но има хора, които не могат да си позволят разточителства и хора, които по някаква причина са самотни. Затова Клуба наема банкетната зала в централен градски ресторант където поръчва и Коледно меню. След това разпраща около седемдесет покани чрез социалните служби в града, които са в редовен контакт с потенциалната целева група. Бизнесмените и семействата им украсяват залата, посрещат гостите и след това през цялата вечер ги обслужват като сервитьори. Към единадесет часа събитието приключва и за довиждане всеки си заминава с пакетче домашно приготвени сладкиши от семействата на домакините. След това бизнесмените вечерят заедно и после до към два посред нощ почистват помещението за да го върнат в приличен вид. Няма медии, снимки и каквото и да думкане на тъпани.

Весела Коледа!

 

Categories
училище в Швейцария

Първият срок на швейцарския първокласник

Тъй като никога не съм имала есенна ваканция пристигането и, шест седмици след старта на учебната година, пак ме изненада. Есенната ваканция обаче не е гевезелък защото учебния период беше оползотворен с швейцарска ефективност и децата се умориха. Първокласникът научи всички печатни главни букви, цифрите (но все още ги пише огледално), започва да смята без пръсти, ходи на еднодневна екскурзия в гората, прави сок от ябълки в една ферма, мина обучение по спешна евакуация и стана заклет фен на училищната библиотека.

Системата с личицата , която споменах в предния пост, наистина се оказа ефективна. Децата учат буквите фонетично, както ги учехме в България – а, бъ, съ, а не а, бе, це, което им помага да “чуят” думата още щом я видят. Първокласникът се опитва да чете сам, въпреки че в училище това все още не се изисква – оставят любопитството да върви преди преподавания материал. Грамотността им се предлага като форма на самостоятелност, да четат когато си искат и колкото си искат. Всеки вторник класа прекарва час в библиотеката, където децата са свободни да ровят, разглеждат и заемат по собствен избор. За моя изненада Макс сам приготви книгите си за връщане в понеделник вечер – човекът, забравящ да обуе втория си чорап беше запомнил, че “вторник ден за библиотека е”.

Преди години, когато Макс беше още бебе, бях писала тук за подарените ни книги от детската консултация. Те бяха част от проект между библиотеките, училищата и детските консултации за насърчаване на ранното четене, тъй като в резултатите от изследването PISA Швейцария изоставала по този параграф. Бях писала и за тук и за училищния базар на книги, който ме впечатли в предучилищната. Училищната библиотека е стъпка номер три в същата насока както се очаква от всяка свястна стратегия.

При математиката, точно както и при четенето, също има практически подход. Швейцарците никак не обичат смятането с пръсти и затова преподават числата така, че децата да ги забелязват около себе си. Примерно, числото две е много важно защото е навсякъде – две очи, две ръце…Три също е важно число – като розите във вазата пред нас… Четири – като автомобилните колела. После ги учат да групират. “Камъните на този етикет девет са, обясни ми Макс веднъж, а аз даже не ги броя; виж, отдолу са четири и отгоре са четири, и аз това знам, че е осем, после има още един камък – и кое идва след осем? Девет! Ето така знам, че са девет без да ги броя. Супер трик, а?”

Децата учат не само в класната стая, затова прекараха и един ден в гората. Първокласникът се върна мръсен, все едно е бил част от “Пустинна буря”, пресипнал от викане, и горд, че е ритал футбол с децата от шести клас. В кутията, която му бях приготвила за обяд, имаше останали две зърна смачкано грозде и пръчки.
Апропо кутията. В началното училище няма павилион за закуски и приготвяме всеки ден от къщи, според съветите, които ни дадоха още преди две години – ябълка, шепа орехи и лешници, малко сушени плодове; баща ми отбеляза, че и той това си е носел в първи клас преди седемдесет години, в селското училище в България.

Другото извънкласно обучение беше екскурзията до фермата в един петъчен предиобед и първоначално не разбрах ентусиазма на Макс – той не си пада особено по животни. Той ми обясни, обаче, че във фермата ще правят сок от ябълки с някаква гигантска машина. Така и станало – първо занесли събраните ябълки някъде си, където добре ги измили, после ги пускали в машината и накрая пили от пресния сок докато дискутирали темата за есента, плодовете и факта, че крушите потъват във водата, а ябълките не.

“Мама, ти искаш от тоз сок да про’ваш?” – сериозно попита Макс; заприлича ми на Рей Лиота в GoodFellas. Когато се върна от следобедните занятия гордо ми връчи пластмасовата си бутилка за вода пълна с пресен ябълков сок, на която беше залепен етикет с името му.

За друга интересна осбеност, училищния съвет, разбрах съвсем случайно. Макс се беше ядосал на свой съученик по някакъв тривиален за възрастта им повод. Той се завъзмущава и накрая заключи, че ще обсъди случката на Klassenrad, училищния съвет. След като дълго настоявах, той ми обясни, че в стаята имат картонена кутия, където всеки може да пусне за обсъждане случка или проблем който го вълнува. После в нещо като “Час на класния” отварят кутията и дискутират. Недоумявах как обясняват проблемите си като повечето са все още неграмотни. Обяснено ми беше , че “който може пише, който не може – рисува!”. Всичко, което ги вълнува е важно и заслужава обсъждане обяснила учителката, а децата знаят още от предучилищната, че нямат право да се подиграват един на друг – не знам дали това е упражнение за директната демокрация в която ще се включат след дванайсет години или просто е стъпка в създаването на свободомислещи и толерантни хора.

Учебният срок завърши с тренинг за спешна евакуация, който беше обявен от рано с писмена молба да подготвим децата от къщи за да не се стреснат. Първокласникът беше впечатлен, че всички трябва да излязат от сградата при сигнала, дори и тези които са в тоалета. София, чиято предучилищна също беше част от обучението, беше запомнила, че трябва да излязат веднага, както са си с гуменките по физическо, без да се преобуват.

Трите ваканционни седмици мариноваха знанията от предните шест и сега децата чакат с нетърпение да тръгнат пак на училище.

Трябва обаче пак да отбележа, че швейцарската образователна система функционира оптимално при швейцарската семейна организация с един работещ за заплата и един домашен родител. Българският модел, с двама заети родители, който сме си избрали ние, е труден за приложение и изисква сериозна координация и ресурси. Не се оплаквам, просто отбелязвам за да не ви се стори тази история прекалено вносна и захаросана.

А есенната ваканция, обясни ми един колега, била с исторически корени, заради картофите. Не разбрах какво има предвид.
“Картофи, ябълки, цялата есенна селскостопанска продукция. Ти как мислиш, едно време кой я е събирал по фермите?”

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският първокласник

img_1241.jpgПървият учебен ден на първокласниците в Швейцария се оказа кротко събитие за разлика от фанфарната тържественост с която бях свикнала в България. Въпреки че не съм фен на шумните фиести данданията на петнайсти петнадесети септември е за мен едно от хубавите неща в живота, comme il faut, като Дунавското хоро на Нова година, без да съм фен на фолклора и мириса на печена скара, въпреки че не ям месо. Тишината на събитието ме озадачи, но в края на деня Макс беше искрено доволен от първия си учебен ден така както бях доволна и аз от моя преди 33 години в България. Въпреки географската и времевата си отдалеченост общото между двата празника беше адекватността им за времето и за мястото в което се случваха.

Швейцарската учебна година не е фиксирана към конкретна дата и винаги започва в първия работен ден на дадена седмица. Според писмените инструкции, които бяхме получили преди ваканцията, трябваше да се явим в осем сутринта заедно с децата, с ученическите им чанти и без по-малките им братя и сестри. Оставихме София при съседите, лиснах пред озадачените им погледи една вода на входа за късмет и тръгнахме.

Из съседните преки наизлизаха безшумни групи от широко усмихнати възрастни, повели деца с чанти. Швейцарците нямат обичай да носят цветя на първия учебен ден, така че ние пак бяхме единствените с букет.

(Няколо часа по-късно София връчи идентични китки на учителката си в предучилищната, която до скоро обучаваше брат и и жената реагира с: “О, ето я отново хубавата българска традиция!”)

Официални тоалети също нямаше. Швейцарците рядко се издокарват освен ако не за собствената им сватба – нямаше момиченца с кордели, нито момченца с ризки, нито майки с професионално издухани фризури.
Децата влизаха директно в сградата без да се строяват в двора. Макс много се зарадва като откри закачалката с името си, остави чантата в шкафчето, обу си и пантофите – в училище се ходи по пантофи точно както в детската градина и предучилищната. Учителка също беше с пантофи. Над мивката в ъгъла имаше рафт с разноцветни чаши също с имената на децата.
Моят първи учебен ден някога беше влизане в официална, строга институция с ред и правила; училището на Макс беше място където си очакван, където трябва да ти е удобно и интересно.

Това което видях през следващия час, седмица и последвалата родителска среща наистина ми хареса. Въпреки, че швейцарската образователна система е сходна в цялата страна, конституцията делегира отговорността предимно на отделните кантони, така че не се учудвайте ако впечатления от друга част на страната не съвпадат с моите.

На всеки чин имаше картонена кутия с моливи, острилка и гума – подарък от училището и хартиена табела с името на всяко дете, както в Обединените нации. Разпределението кой къде да седне въобще не беше случайно, нашият човек който си пада малко блейка, беше настанен на първия ред, по средата между две момиченца.

Но децата подминаха чиновете и седнаха в кръг от възглавници на пода пред дъската. Класът е смесен – първокласници и второкласници са заедно. Говорейки съвсем тихо Учителката каза колко се радва да ги види отново, и че им предстоят супер интересни преживявания през следващите месеци. След като изпяха традиционната песен за начало на деня, позната им от предучилищната (повтарят “добро утро” на немски, английски, испански, италиански и френски без опасения за националната си идентичност), Учителката представи добре позната ни buddy system.

На всеки първокласник е назначено другарче от второкласниците, което да отговаря на всички организационни въпроси от сорта на като къде е тоалетната. Другарчетата бяха представени едно на друго като си стиснаха ръцете и повториха имената си. След това изиграха няколко игри с цел да запомнят имената си – когато са седнали в кръг веднага си проличава, че вниманието на хората между шест и осем години е на вълни от две минути концентрация и две-три минути зяпане наоколо.

Звънецът бие за началото на занятията, за голямото междучасие и за края на деня. В останалото време Учителката дава няколко паузи от по пет минути, като навива малък будилник и го дава на доброволец от децата. Щом часовникът затрещи, детето кресва с всичка сила “Класът на г-жа Щукер! Обратно в час!”. Дворът е малък и така беснеещите деца от един клас се разминават с другия клас, който тъкмо излиза навън.

Дневната програма изглежда много общо – вместо името на предмета пише само “урок”. По време на уроците учат четене и смятане по нещо като работни тетрадки, които са пълни с практически задачи. Вместо музика имат “хор”; събират в обща зала всички калпаци от няколко класа и пеят дружно. След първия такъв час Макс се качи на един стол вкъщи и изпълни песен от шест (!) куплета – леко фалшиво, но с невиждан до момента ентусиазъм.
Имат и нещо което наричат “ръчен труд”, но с артистична насоченост, като рисуване, майсторят разни неща с ръце, защото според швейцарците това е важна стъпка в образователния процес.

Оценките през първите три години са про форма и Учителката не ги коментира. По собствените и думи дете което се е старало много за да получи четворка заслужава точно толкова “браво!” колкото и дете с шестица.

Домашните трябва да отнемат средно по петнайсет минути на ден. Пак според Учителката някои деца се концентрират и ги пишат за пет минути, други имат нужда първо да блеят и им отнема половин час. Можем да преглеждаме написаните домашни, но не и да ги коригираме, защото иначе Учителката ще загуби индикатор накъде върви обучението. И – дръжте се здраво – в петък домашни не се дават. Традиция било. Уикендът бил за почивка.

В нашия кантон четенето се учи по нова система, която не е възприета в цялата страна известна като “Личицата”. Вместо букви, децата получават лист с физиономии, характерни при произнасянето на всяка буква. След като минат през всяко личице те ще научат и буквите и май някъде до към Коледа ще могат да четат без да сричат. Системата е супер странна и нова, но по мнението на позната пенсионирана учителка човек не би трябвало да я критикува ако не е запознат с цялостната и философия (тя самата не беше запозната).

До колкото ми стана ясно системата е разработена от швейцарски учители в друг кантон и се базира на факта, че за децата имитацията е нещо лесно и естествено. Възрастните не могат да възпроизведат звук по рисунка на лице, защото са забравили как, но децата напредват много бързо и едновремено се научават да артикулират правилно.

Веднъж месечно ходят в гората – по програма сега учат за есента, цветовете и плодовете и. В класната стая имаше и голямо табло със сортовете швейцарски ябълки, които ми изглеждаха абсолютно идентични, но Макс вече ги разпознава.

Децата ходят на училище от осем до три и половина, с пауза за обяд, в два дни от седмицата, в останалите три са само от осем до дванайсет. Това което ми харесва най-много е, че Макс ходи на училище с желание.

И съм искрено благодарна, защото честно казано не знам как бих го принудила да ходи там ако беше на обратното мнение.
PS: Поради възникналия интерес пускам снимка на системата с личицата: