Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Моите швейцарски съседи

Преди много години на една студентска конференция в чужбина се заприказвах с полякиня на моите години. “Минах през България миналия септември, сериозно каза тя, там живота е много труден. Хората едвам свързват двата края. В малките населени места видях как се събират, всеки носи по нещо за общ съд на огъня, така готвят за да преживеят”.

Ние с моя колега Средков се спогледахме и прихнахме да се смеем. Търпеливо обяснихме на полякинята, че България наистина не е цъфнала и вързала, но че в случая е била свидетел не на гладуващи българи, а на варене на лютеница – автентичен обичай, който не се възпризвежда за туристите из ресторантите като нестинарството и кукерството например. Бурканите с крайната продукция лютеница не са най-важната част от тази традиция, тя е също така идеална възможност да се събереш с приятели и роднини в последните горещи дни на лятото за балканско дуенде сред апогея на есенните зеленчуци и малко пушек. Не съм сигурна, че полякинята ни повярва, но си дадох сметка в каква заблуда можеш да се вкараш ако не си на ясно със социализацията на хората в дадена култура.

Тъй като швейцарското общество традиционно функционира добре, хората нямат настойчивата нужда да търсят неформални връзки по между си. Не е необходимо да молиш съседа да ти наглежда къщата докато си във ваканция (престъпността е ниска) или да ти полива мушкатото (има си автоматични системи) или просто да си помрънкаш с някого, че обществения транспорт е не надежден (надежден е). Митовете за отчуждеността са до известна степен верни – има съседи които с десетилетия си говорят на “вие”, има и писмени оплаквания че съседа ползва душа си след 22ч., при условие, че в правилника на конкретната жилищна сграда това е забранено. Тези примери обаче не са универсални.

В предходното ни жилище, кооперация с четири самостоятелни апартамента, нямаше никакви специфични правила. Фирмата, стопанисваща сградата, беше положила усилия да събере оптимална конфигурация от наематели. Не повече от двама чужденци (аз и една канадка), две двойки под и една над 40 годишна възраст, три семейства и един офис, всички работещи на пълен работен ден. Сходствата в начина ни на живот до голяма степен осигуряваха мирното ни съжителство, бързо намерихме общи интереси и с всички бивши съседи сме си приятели и до днес.

Нашата следваща, самостоятелна къща, се намираше на нова улица. Повечето къщи вече бяха населени, други бяха още в строежи, а аз бях в майчински – кърмех, преобувах, понякога спях – и като в “Прозорец към двора” на Хичкок наблюдавах динамиката наоколо. Улицата беше еднопосочна и абсолютно празна. Моите съседи живееха в паралелни часови пояси. Някои излизаха за работа в 6:30; децата тръгваха на училище малко преди 8ч.; пенсионерите прибираха пощата си около 9ч. и след това нямаше никакво движение до към 16ч., когато децата се връщаха от училище. Между 18 и 20ч. всички сякаш вечеряха и после замираха. Българските социални средища – детската площадка или пейката пред блока – нямаха видим еквавилент на нашата улица.

Съседите дружелюбно ми махаха от колите си, а когато в крайна сметка се заприказвах с тях научих за кварталния празник.

Преди няколко години, осъзнали комшийския вакуум на новата улица, Тина (индийка отраснала със седем братя и сестри) и Олимпия (дъщеря на гърци, отраснала в Швейцария), решили да прганизират сбирка. Изпратили покани за съботата преди началото на новата учебната година през август, наели шатра, маси, грил и хладилник и поканили всички живущи в близкия периметър. Единствените условия били всеки да заяви предварително с какво ще допринесе – купа със салата и някакъв десерт за около шест човека; месото всеки си носел и грилирал сам; наемът на шатрата се разпределил между всички потвърдили присъствие. На първия празник се отзовали над 50 човека и си прекарали толкова добре, че от тогава сбирката е ежегодна.

Така за първи път се срещнах с всичките си съседи едновременно – пенсионери, семейства с малки деца, семейства с големи деца, семейства без деца. Всички бяха спретнати, като за гости, а не по домашному с чехли, носеха си порцеланови съдове и стъклени чаши за вино и оживено разговаряха по между си. Първоначалното ми впечатление за изолираност се оказа погрешно – те наистина се радваха да се видят, но бяха възпрепядствани от различния си дневен ритъм.

Възпитаното държане, липсата на пластмасови паници и малките свещи по масите превърнаха вечерта от палаткова улична вечеря в очарователно цивилизовано събитие.

Тийнейджърите ми разказваха за летните си стажове, родителите им разказваха за последните си екскурзии, всички живо се интересуваха от произхода ми, бабата на Олимпия се оказа солунска българка. Професиите се споменаваха бегло, само ако любопитствах, обединяваха ги градинарство, добронамерени клюки за местните политици, състоянието на близкото училище и плановете за следващата ваканция. Празникът приключи около 2 часа след полунощ.

От този ден нататък се чувствах много по-комфортно на новата улица. Моите съседи наистина нямаха нужда да бъдат близки приятели помежду си и не всички се отзовават на поканата – семейство лекари ми обясниха, как целия им ден преминава в разговори и просто не са в настроение за квартален празник пък било то и веднъж в годината; никой не им се сърди.

През следващите години кварталният фест се доразви. Неколцина възрастни съседи починаха, родиха се бебета, децата проходиха, тийнейджърите се изселиха.

Напоследък организацията премина в наши ръце и се оказа очудващо лесна, благодарение на доверието което съществува в швейцарското общество. Поръчваме шатрата през април и сме напълно сигурни, че ще е доставена в уречения ден през август. Децата разпределят поканите в пощенските кутии в началото на май. Доброволците за разпъването и прибирането на шатрата не се нуждаят от напомняне. Всички оставят лептата си за наема в обща кутия на самата сбирка. В тези августовски вечери хората постепено ми разказваха за себе си неща, които никога нямаше споделят ако бяхме ограничили отношенията си до кимване и вежлива усмивка. Съседите под десет и над шестдесет годишна възраст са най- големите фенове на събитието.

Тази година, един ден преди феста, на вратата ни позвъни Кристоф – пенсиониран учител по физика от близката гимназия.

“Извинявай за безпокойството, притеснено започна той, но Мѝхал не е получил покана. Нали си го спомняш? Той е чех.”

Разбира се, че си го спомнях. Хер Мѝхал, на видима възраст около седемдесет, не беше от постоянно живущите в квартала. Идваше си само за лятото в къщата, наследена от баща му. Миналата година феста съвпадна с пристигането му от Прага и той цъфна с два буркана кисели краставици от южна Моравия, тъй като нямал време да приготви обещаната салата.

Потвърдих, че лично съм пуснала поканата в кутията на хер Мѝхал – нямаше причина да го отлъча от събитието.

“Имаш ли една покана? Нека да му я занеса лично”, закърши ръце Кристоф.

Отговорих му, че точно сега нямам под ръка, но хер Мѝхал е добре дошъл. Кристоф се успокои, благодари, стисна ми ръката и си тръгна.

Празникът беше успешен както винаги. Всички четиридесет и осем човека, заявили участие, пристигнаха на време и се засуетиха около грила с чаши в ръка. Бяхме покрили масите с ярко жълти покривки, освен халдилник и грил и имахме и кафе машина, дадена на заем от участници и разкошна метална кофа за лед с кожена дръжка, в която почиваха бирите. В този момент винаги ми липсва музика, лек джаз сред общото жужене, но останалите организатори бурно възразиха; без музика даваме достатъчно пространство за разговори, обясниха те. Тази година обаче имаше музика – съседът Роланд, видима възраст 62, се появи облечен в шотландски национален костюм – с килт, риза, шапка – и изсвири на гайда Scotland The Brave и Amazing Grace (на бис). Човекът си намерил хоби след пенсионирането и с ентусиазъм участва във фестивали, концерти и въобще където намери място за изява.

Към края на вечерта се заговорих с хер Мѝхал, обясних му, че нямам представа къде се е затрила поканата и че искрено се радвам на присъствието му.

“Аз идвам тук само през лятото, каза хер Мѝхал, емиграцията … от една страна не е за мен … от друга – може би направих голяма грешка, че не емигрирах тук преди много години”

“Къщата беше на баща ми. Той прекара десет години в затвора през 50-те години.”

Хер Мѝхал знаеше, че съм българка и се сещам по какви причини са затваряли хората в онези светли времена.

“Когато излезе на свобода той си мислеше, че живота ще продължи по старому. Но аз вече не бях на десет, а на двадесет, и майка ми беше глава на семейството. Беше им трудно, много трудно … След това, през ‘68-ма той … замина … за Швейцария”.

През 1968 социалистическите страни (с изключение на Румъния) изпращат танкове за потушаването на Пражката пролет. Явно това е била последната капка за бащата на хер Мѝхал и той … заминал.

“Баща ми имаше две университетски дипломи – инженерство и право. Веднага се устроил на работа и си купил тази къща. Виждахме се рядко, беше изключително трудно. Сега къщата е моя и прекарвам тук ваканциите си. Аз си имам интересна професия в Прага …”

В последствие разбрах, че хер Мѝхал е лекар и цял живот е работил в университет в Прага. Попитах го дали живота в Чехия се подобрява.

“С всяка изминала година се подобрява – твърдо заяви хер Мѝхал. Първо в големите градове, но сега и в малките населени места напредъка е очевиден.”

Оптимизмът у източноевропеец в пенсионна възраст е нещо изключително рядко и ми действа тонизиращо. Попитах го на какво се дължи чешкия прогрес.

“Образованието. Особено с техническа насоченост. При нас то винаги е било на ниво, а квалифицираните хора са магнит за работа, за инвестиции… Аз … аз съм бил в България, в Созопол през 1972 и в Слънчев Бряг през 1975. Хареса ми. Много зеленчуци внасяхме някога от България, добра селекция от вина …”

След това някой ни прекъсна и разговора тръгна в друга насока.

При разчистването след полунощ забелязах, че в единия буркан с краставички е останала само саламурата (изядени лично от София, която не хапна нищо друго тази вечер), а другия е пренесен в нашата кухня. От София.

Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарското училище отива на екскурзия

В Швейцария, както и в България, май, юни и юли са сезона на ученическите екскурзии. Групите са навсякъде, забелязах ги още преди да имам свои деца, и поздравявах на ум смелите преподаватели. С двадесет деца аз не бих отишла и до автобусната спирка дори и всичките да са мои.

Още в онези лежерни предродителски времена останах впечатлена от липсата на крясъци. Децата бяха шумни, като всички деца, но това не им пречеше да се движат заедно, без никой да изостава и без никой да ги навиква. В моите спомени от същия период неизменно присъства учителка – мегафон със застрашителен тембър. През ум не ми минава да я съдя, с очите си виждах че друг начин няма. В Швейцария обаче до екскурзията децата са еволюирали от хомо сапиенс до хомо сапиенс хелветикус.

Другата особеност, която забелязах тогава, беше уважението към екскурзиантите и към техните случайни спътници. В швейцарските вътрешни железници няма система за запазване на места, просто влизаш и сядаш където намериш, места винаги има. Това, оказа се, не важи за групи. Особено в майския период на перона редовно обяваваха, че в сектор D има резервация за група. Ако видите подобен знак на вагона при екскурзията си в Швейцария – избягвайте го на всяка цена, дори и без да викат разговорите между един вагон деца достигат нечовешки децибели. 

Децата в Швейцария отиват на екскурзия още в задължителната предучилищна, когато са по на 5-6 години. Няма специално организиран транспорт, пътуват си с обществения и не ни искат допълнителни пари, само храна за обяд. 

(Всъщност в предучилищната и в училище никога не ни искат пари за нищо, но много се радват ако им занесем коркови тапи или картонени рула от домакинска хартия, защото винаги им трябват в занятията.)

Първата екскурзия на Макс беше до някакво близко село като гвоздея на програмата беше возене на каруца. Всеки, който твърди, че днешните деца не се радват на нищо греши – каруцата беше голям успех. Освен това бяха палили огън, пекли сервелат на дървени шишове и се върнаха в ранния следобед мръсни, вмирисани на пушек и много доволни. Макс запомни екскурзията с инцидент – докато пресичали улицата Щефан изтървал бутилката си с вода. Шишето било малко, пластмасово и в него все още имало вода, но учителката категорично му забранила да го гони. Дори когато на улицата наистина нямало никакви коли учителката повторила ветото при което дори повишила глас, което респектирало децата, защото, мама, тя никога никога така силно не говори (за разлика от мен!)

Смисълът на тези екскурзии, разбрах още тогава, не е да покажат на децата това или онова, а да преживеят пътуването заедно – да бъдат самостоятелни граждани, а не само деца и ученици. 

Първата екскурзия на София беше с доста по-амбициозен маршрут, обявен месец предварително. Децата отиваха с автобус до гарата, от там щяха да пътуват с влак, после се прекачат на друг влак и така да стигнат до музея на играчките в Баден, който е на около сто километра от нашия град. Трябваше да си носят нещо за закуска, после нещо за обяд, но нямаше да палят огън, щяха да разгледат музея и после да отидат на някаква супер голяма детска площадка. София натовари раницата си и тръгна с другарчето Адрианчо към предучилищната. На няколко пъти им подвиквах да не се туткат и да не се дупят пред всеки бръмбар на пътя.

И така заминаха двайсет деца по на пет-шест години на екскурзия в следния състав: Г-жа Учителката, гърмян заек наближаващ пенсия; г-н Бауман, полагащ задължителната си военна служба като цивилен и зачислен в нашата предучилищна; г-жа Анджела от Spitex, чиято работа е да асистира Доминик, който е в инвалидна количка.

(Spitex е организация, която осигурява помощ в училище на деца с физически затруднения и помощ в домакинството на възрастни хора, които са достатъчно самостоятелни да живеят сами, но се нуждаят от едно рамо в готвенето и чистенето. Услугата не е безплатна. Предполагам, че помощта за Доминик се покрива от застраховката му, но не съм сигурна. Сигурна съм обаче, че г-жа Анджела е с него в часовете по физическо и при всички занятия извън предучилищната – музеи, театър, ежемесечните екскурзии в гората. Сигурна съм също, че родителите на Доминик ходят на работа, макар и не на пълен работен ден).

Тази година, вече в първи клас, София имаше цели две събития – не само обичайната екскурзия, но и извънредно ходене на басейн с целия клас.
Ето защо – 
Всички деца в първи клас получават smileys за поведение и се раздават по преценка на учителката с обстойно обяснение защо – помогнал си на някого, събрал си пръснатите контролни от пода и т.н. При набиране на 10 smileys детето получава еднократна допълнителна пауза от пет минути, което се смята за голяма работа. Има обаче и друга категория поощрения – smileys за целия клас, наградата за които е половин учебен ден проведен по идея на децата. Груповите smileys се получават много по-рядко, само ако учителката е особено впечатлена от съвместната им работа. След като класа на София събра необходимия брой smileys всички идеи бяха гласувани. Учителката, която много обича шоколад (и и личи!) се постара всячески да завърти вота в полза на ателие за шоколадови бонбони или украсяване на торта, но не успя. На басейн! На басейн! – крещяли децата и я принудили да създаде необходимата организация – да привлече допълнително учители за да не се удави някой, да осигури госпожа Анджела, да поиска писмено разрешение от всички родители и т.н.
Това не беше първия случай, в който децата активно упражняваха демокрация. През зимата по тяхно желание и след гласуване във всеки клас двете футболни игрища бяха обявени за бойна зона за снежни топки. Всеки можеше да хвърля колкото си иска и където си поиска, да цели деца и възрастни – в остър противовес на предния двор на училището, където според правилата никой няма право да се замерва. Децата сами очертаха границата и дебнеха за спазването и. Няколко седмици по- късно обаче бойната зона беше закрита отново по желание на децата. Оказа се, че има доста пострадали от снежни топки със скрити камъни. “Положението излезе извън контролата, мама” – обясни София. Децата дискутирали във всеки клас, разгледали възможността да се преследват нарушителите, но стигнали до извода, че усложняването на системата просто не си струва усилията и гласували за закриването и. Те продължиха да се замерват, разбира се, но далеч не така яростно и инцидентите с кръв секнаха. Училището е основно – от първи до четвърти клас.
Но това беше през зимата.
През юли, след басейна, те ходиха и на стандартната училищна екскурзия, която беше този път изцяло по идея на учителката – детска работилница в шоколадовата фабрика Frey.
Categories
Швейцарско ежедневие

Пианото на швейцарската железопътна гара

Другата седмица Макс ще има контролно по темата за миналото тримесечие, древния Рим, което ни даде повод за екскурзия до Augusta Raurica – археологическа местност с музей близо до Базел. Augusta Raurica има и допълнителен чар за мен защото е лесно достъпна с обществения транспорт, т.е. от нашата врата до тяхната с минимум чакане по гарите.

И така запасихме се с вода и моркови за из път и се метнахме на влака.

Щом стъпихме на перона в Олтен ни блъсна мощна вълна от музика – някой свиреше на пиано. Хайдн. Веднага затътрих децата по посока на звука.

Майка ми инвестира геройски в моите занимания по музика. Тя самата свиреше чудесно на пиано, беше вземала уроци около десет години, и искаше да направи същото с мен, но не се получи. Мразех пианото. Ненавиждах го. Мразех бавния си напредък, мразех красивата си учителка, която театрално масажираше слепоочията си, отчаяна от мен. Уроците приключиха едва когато изпаднах в нервна криза, хвърлих школите на пода и крещях до посиняване, че няма да ходя на пиано никога вече, никога. Била съм на осем или девет.

Музиката, обаче, обичам и до днес. Не свиря, но слушам с удоволствие, разтоварва ме и ме зарежда с оптимизъм – някои хора спортуват срещу стрес, аз си пускам “Ашкенази свири Шопен и Рахманинов”.

Швейцарците отдават огромно значение на извънкласните занимания и хобита и са създали впечатляваща система, която изкушава децата с какво ли не. Никой не очаква от тях да хукнат на повече от две, важното е да си изберат нещо – започва се обикновено със спорт или музика, но има клубове за кино, моделиране, програмиране, танци. Има дни на отворените врати така че когато детето стигне определена възраст то няма как да пропусне възможността да се докосне до потенциално хоби. Тези възможности за извънкласни занимания не са съсредоточени само в големите градове (тук всяко село си има спортен клуб или оркестър) и са финансово достъпни. Швейцарците вярват, че всяко хоби развива потенциала на детето, стига то да се занимава по собствено желание, помага му да се справя със стреса, да намери нови приятели, да работи в екип, да се концентрира и въобще да се занимава с нещо продуктивно, без да очакват от него да стане стане спортна звезда или Моцарт.

Когато моите деца доброволно се записаха на барабани и флейта, само повдигнах вежди. Обещала си бях да не ги товаря с родителски амбиции по този параграф. Те обаче се занимават с удоволствие, само по за половин час на седмица. За разлика от българското музикално училище, в което децата се занимават почти професионално от ранна възраст, швейцарското напомня по-скоро нашата “музикална школа”, извън основното и средното училище.

Винаги се впечатлявам по време на карнавала през февруари как по улиците се изсипват толкова много швейцарски аматьорски оркестри, продукт на системата.

Винаги се впечатлявам и че в афиша на всяко сериозно музикално събитие в Швейцария с традиционно скъпи входни билети има поне едно българско име.

И така на гарата в Олтен кънтеше Хайдн.

Под навеса на първи коловоз, защитено от вятър и влага, стоеше блестящо черно пиано. Беше стъпило на плътен, ярко червен килим, проснат на асфалта. На също така лъскавата пейка седеше съвсем невзрачен човек – оплешивяващ, над 50-те, с бозаво яке и сиви панталони, в краката му лежеше плоска чанта. И свиреше. Дори не ни забеляза когато го аплодирахме, просто обърна следващата страница на нотите и продължи. Изпълнението не беше гениално, други зяпачи нямаше, но акустиката беше страхотна, заглушаваше дори влаковете, притъпяваше високоговорителите, а енергията на живото изпълнение както винаги ми развинти главата. След малко той спря, прибра нотите в чантата си, качи се на току-що пристигналия влак и … изчезна.

Децата веднага се сбутаха да седнат пред инструмента, заопипваха клавишите и бодро задрънкаха гамата. Чак на мен ми се прииска да изпълна “Гайдарче” от Парашкев Хаджиев, което незнайно защо помня и до днес. Но и нашия влак пристигна и трябваше да продължим към Древните римляни.

Пианото, оказа се, е маркетингова кампания на швейцарските национални железници още от 2018. То се мести по план – всяка седмица е на различно място (датите са тук). Пътуващите се приканват да снимат изпълненията и да ги качват във Facebook, за победителите има награда.

Ето и видео материал от пианото в Цюрих:

Подейства ни много цивилизоващо.

И тъй като с това започнах – в Augusta Raurica беше страхотно! Интелигентна реставрация, хармонично съжителство на археологически обект и жилищен квартал, изключително добре поднесена информация, въпреки че предметите в музея са далеч от богатството на Варненския некропол или Тракийското съкровище. Въобще как е представено нещо е понякога по-важно от самото нещо. На голямата карта с Римската империя с дебели букви бяха отбелязани Одесос и Сердика.

Categories
училище в Швейцария

Как швейцарците реформират училищното образование

С интерес проследих разправиите около националната стратегия за детето в България, което ме предизвика да разкажа как швейцарците са реформирали средното си училище.

Нашата стратегия и тяхната реформа са две различни неща, но сходствата между темите са много.

Може би си мислите, че швейцарците са седнали около кръглата маса, поговорили интелигентно месец-два и си стиснали ръцете като цивилизовани индивиди?

Нищо подобно.

Когато става дума за национално съгласие по въпрос който ще засегне децата им, хората навсякъде реагират по един и същи начин – с огън и меч. И така би трябвало да бъде, гласът народен не трябва да се подценява, но и не трябва да се взема 1:1 (припомнете си на чия страна е общественото мнение когато Пилат Понтийски опира до него).

Първата рязка промяна в училищното обучение, за която съм чувала, е от 1968 г. Това е пика на гражданските и студентските движения, започва войната във Виетнам, Дубчек е избран за лидер на чехословашката социалистическа партия, сингъл на годината е Hey Jude, студентските вълнения във Франция тикат страната към революция (графити в Париж гласяли „Бог е мъртъв, Ницше; под цитата някой добавил „Ницше е мъртъв, Бог“), убит е Мартин Лутер Кинг, телесното наказание в швейцарските училища е разрешено.

В Scuola Magistrale студентите от педагогическия институт в Локарно вдигат бунт с апел за модернизиране на образованието. От днешна гледна точка исканията им не са били особено революционни, те просто настоявали мнението на учащите да се взема предвид в образователния процес. Близо 250 бъдещи учители се барикадират в класната стая и само след три дни постигат успех – образователния министър на кантон Тичино се среща с тях и приема исканията им.

През следващите години старата система на обучение, разчитаща на строгост и дисциплина, а не на диалог, постепено започва да отмира. През 70-те Валдорфските училища на Рудолф Щайнер в Швейцария процъфтяват. Обикновените държавни училища също заменят авторитарното обучение с нова форма на преподаване при която учителят е на страната на детето и работи с обич и поощрения вместо с правила и забрани.

Тук трябва да отбележа, че за разлика от България, където се учи по общ национален учебен план швейцарската конституция задава само най-общите параметри на образованието – да е задължително, безплатно и т.н. Отделните административни единици, кантоните, са автономни да определят какво и как ще се преподава в техните училища.

Швейцарската образователна система е сложна конфигурация от федерални, кантонални и регионални закони, в резултат на което има драстични разлики какво и кога се учи в различните части на страната.

Представете си как се местите от Варна в Бургас, където децата учат втора година английски, а вашето дори не е започнало да учи чужд език, но пък по математика е с около 6 месеца напред с материала.

Това създавало огромни главоболия и през 1973 година влиза предложение за синхронизирането на учебното съдържание, но то се отхвърля на национален референдум. Всеки кантон продължава да си кара по своему.

(За разлика от България, която е представителна демокрация, при която избираме депутати, за да ни представляват при вземането на политически решения, швейцарската демокрация е пряка/полупряка – решенията в голяма степен се вземат директно от населението. В Швейцария решенията, взети чрез референдуми се налагат над тези, взети от политическите партии. )

Между 2000 и 2003 година обаче, изследването PISA показва, че швейцарчетата, макар и силни в математиката (9 място сред 41 страни през 2000г.) имат трудности в разбирането на писмени текстове (18 място сред 41 страни) което повдигна много сериозен дебат в обществото през следващите години – чак аз го забелязах, а по онова време нито имах деца нито право да гласувам.

(През 2000г. България беше на 33 място по математика и по четене и си мислех „да ви имам проблемите“ )

PISA не е идеалната система за оценка на средното образование, нейната стойност, според швейцарците е, че провокира диалог и дава база за сравнение. Ако страната загубва позиции в утвърдена международна класация най-добре ще е никой да не се обижда и да си заравя главата в пясъка. Мястото на Швейцария в PISA не подлежи на националистически интерпретации, то е индикатор за проблем, а проблемите са в образователния процес.

Допълнителни национални проучвания по същото време установяват най-различни интересни детайли – четенето е проблем сред доста деца, особено тези с мигрантски произход (родени извън страната или с родители родени извън страната), което е сигнал за бъдещи интеграционни трудности; намират значителни разлики в образователните резултати на отделните райони.

Швейцарците започват работа по HARMOS – нов план за междукантонално хармонизоране на задължителното образование.

През 2006 се обяви нов референдум със следния въпрос – искаме ли учебен план, който:

– включава задължителна предучилищна от 4 годишна възраст;

– дава общи образователни цели за цялата страна – за да откликне на повишената мобилност на хората в страната и за да даде равни възможности на всички;

– определя методи за измерване, подобряване и приравняване на качеството на образованието на национално ниво;

– определя общи образователни стандарти – с други думи акцентът на образованието да се премести от запаметяването на факти към умението на децата да мислят самостоятелно и да изследват даден въпрос;

– приравнява образованието на национално и международно ниво – т.е. обучението в швейцарското училище да е в синхрон с това в другите развити страни по света.

Темата се дискутираше навсякъде. Плакати с разревани деца наричаха задължителната предучилищна „варварска“. Промъкваха се страхове, че реформата намалява правата на родителите, че кантоните губят контрола над училището за сметка на национална институция, Швейцарското образователно събрание EDK.

В крайна сметка 86% от населението гласува „за“ хармонизацията. Това означаваше промяна в конституцията, която разрешава да се работи по промените.

Конкретните промени обаче, трябваше да се гласуват отново на локално ниво във всеки кантон. Тези промени са известни под името Lehrplan 21, конкретният план за хармонизация в 21 немско говорящи кантона в Швейцария.

Дори Макс се възползва от HARMOS скоро след раждането си през 2010г., като автоматично беше абониран към градската библиотека.

През 2009г. Швейцария се вдига до 14 място при четенето в класацията PISA, което се приема като окуражителен прогрес. Целта на швейцарците не е да са номер едно, а винаги да са над средното ниво в класацията във всички области.

При дискусиите за хармонизация не се търсело механично уеднаквяване, „всички като Цюрих“ или „всички като Женева“; учители, политици и други специалисти си задават въпроса какво искаме от децата в бъдеще, как да ги направим адекватни в един свят който се променя толкова бързо.

Основната концепция в Lehrplan 21 е да се премине от запомнянето на факти към развиване на умения и към практически подход при обучението. Останалите концепции са за хуманистична и демократична визия за света, неутралност в политиката и религията, равнопоставеност на половете, предоставянето на еднакви възможности на всички деца (а не според социалното положение на семействата им), уважение към правата и задълженията на всеки, стремеж към социална справедливост, опазване на околната среда, разбиране, че всяко дете има специфични умения и трябва да му се помага конструктивно да разгърне целия си потенциал.

Всеки кантон гласува и прие отделно своя план, емоции не липсваха.

Все пак някои различия останаха. Кантон Цюрих гласува за изучаване на английски като първи чужд език, на други места беше предпочетен френски, който е официален национален език.

Приложението на плана е огромна тухла с детайлни инструкции за учителите. За всички останали имаше множество материали, дори видео обясняващо промяната в няколко секунди. Въвеждането на синхронизираната система премина без сътресения, с добре премерени стъпки в зависимост от възрастта на учениците.

По- важното обаче беше живата връзка. На всички материали беше публикувано името на човек за връзка във всеки кантон (име, телефон, мейл). В училището ни обясниха поне 3 пъти в детайли какво означава промяната и как ще се въвежда, като учителите и директорката винаги настояваха да се обръщаме към тях по всяко време и по всякакви въпроси – аз често го правех защото навсякъде намирах нещо, което може да се интерпретира по хиляди начини. Освен това, подходът на обучение е толкова различен от моя опит преди 35 години, че понякога ми беше трудно да преценя учат ли децата въобще.

Децата имат много малко домашни и повечето работа се върши в училище (което се оказа за мен нож с две остриета, но сега вече знам как да се оправям).

Какво значи „умения“, а не „академични знания“? Ще ми затъпее ли детето? Разбира се, че не. Децата просто не зубрят. Учат таблицата за умножение не на изуст, а по нов за мен начин, и смятат доста по-бързо от мен на техните години.

Какво е „практическо обучение по математика“? Веднъж във втори клас им бяха предоставили кутия с избрани парчета ЛЕГО, бяха разделили децата на групи по трима със задача да построят … каквото сами решат. Когато вечерта попитах какво са учили по математика детето отговори: „играхме с ЛЕГО“. В действителност обаче се бяха учили на кооперация, конструктивен диалог (да се изслушват, заедно да решат какво да построят), сортирали са по цвят и форма, постигнали са резултат.

Когато учиха метри и килограми им дадоха цял час да мерят и да теглят каквото си искат; те сами забелязаха, че една педя или стъпка е горе-долу еди-колко си сантиметра; начертаха си сами метър на касата на вратата където всеки ден да смятат колко са порастнали. След това урокът за мерните единици беше много по-полезен и увлекателен.

Какво значи „разбиране за света“? Окуражават ги да четат за удоволствие, но и да разбират. Помня, че когато бях във втори клас учителката засичаше по колко думи четем на минута. Аз лично не само четях, но и говорех много бързо поради което се класирах сред най-добрите. Супер, нали? Майка ми обаче се ядоса и каза, че това е напълно безмислено и папагалско упражнение.

Във втори клас от детето се очакваше да прочете един абзац и след това да го преразкаже непосредствено със свои думи, за да стане ясно какво е разбрал. Според учителката факта, че Макс говори български му е от полза, тъй като е свикнал бързо да превключва между два езика, превеждайки по смисъл, а не буквално.

Въпреки, че разбирам и одобрявам начина, по който децата се образоват, на мен като родител никак не ми е лесно. Познатите ми прийоми за корекция са напълно неадекватни (решаването на ОЩЕ една страница със задачи, напомнянето че учителката ще е недоволна …).

Факт е обаче, че в училището е интересно, не е лесно за децата, но трудностите произхождат от правилната причина (никой не ги кара да учат стихотворения наизуст, но много се държи на умението да синтезират факти, да ги излагат логически и аргументирано).

Понякога си мисля как ли би изглеждала Швейцария сега, ако синхронизацията беше приета не през 2006, а още през 1973. Швейцарците свиват рамене – когато един референдум се отхвърли, то това означава, че хората не са готови за промяна. Това също означава, че трябва да се преработи и да се опита отново.

Categories
празник разни училище в Швейцария

Защо обичам училищните концерти

Едно от малкото неща, които ми липсват в швейцарското училище са традиционните концерти – за Коледа, за края на годината. Празници има, но концертната програма, такава каквато я помня от моето детство, е с непостоянен характер, един път има – друг път не. Макс имаше коледна пиеса в предучилищната, но през следващите две години нямаше повторение.

Моите светли спомени от подобни събития се дължат предимно на един човек и на едно голямо съвпадение.

Още в първи клас започнаме да се готвим за училищние концерт от рано и един ден нашата прекрасна учителка, другарката Хинева, ни доведе външен консултант, бащата на Надето. Другарката Хинева ни го представи като другаря Йорданов, от Варненския държавен куклен театър, който ще бъде наш творчески коректив; ще му изиграем представлението си както сме го репетирали, и ще изслушане неговите съвети. Пред нас стоеше едър човек, около петдесет годишен, с прошарена коса и брада, уж съвсем сериозен на вид, но в погледа му прозираше дяволско забавление от цялата ситуация.

Той изгледа мълчаливо спектакъла ни, даде няколко идеи на другарката Хинева, и после внезапно я попита дали има нещо против ако дойде пак след няколко дена за да проследи напредъка ни. Тя му беше истински признателна, стиснаха си ръцете, несъзнателно демонстрирайки пред класа уважение и професионализъм. На следващата репетиция той директо я попита дали би му разрешила да поеме представлението в свои ръце и след като тя отново се съгласи се започна най-забавния и полезен аспект на началното ми образование. 

За начало, той заяви, че не ни е никакъв другар Йорданов, а чичо Митко; тогава разпределението в училище беше на квартален принцип и няколко деца вече го познаваха точно под това междусъседско име. През следващите месеци чичо Митко въведе парадокс в нашето социалистическо училище – напълно функционираща демокрация. Всички деца бяха включени в пиесата. Академичните успехи, или липсата им, не даваха предимство на никого. Репетициите продължаваха дълго и никой за нищо на света не ги пропускаше. Бяхме не особено приятен клас, 36 деца, другите учителки ни наричаха „онези, на Хинева“ и потреперваха при мисълта, как за малко са се отървали от лошия късмет да ни обучават. Другарката Хинева идваше в началото и следеше репетициите на заден план, с ясното намерение, да се намеси ако се разбеснеем, но при чичо Митко проблеми с дисциплината нямаше. Той уважаваше всички деца, ние му отвръщахме със същото, и безкрайно обичаше театъра, повличайки ни след себе си. Обясняваше ни как да говорим пред публика, как и кога да акцентираме без да преиграваме, и как да запазим самообладание дори и когато ни идеше да се затъркаляме по пода от смях. Отхвърли намеренията ни да се нацапотим с грим до ушите за крайното представление, обяснявйки ни, че грима в театъра си има функция (с което си спечели адмирациите на майка ми), настояваше всички декори да са направени от самите нас, а костюмите да са пригодени от стари дрехи.

Другарката Хинева притеснено му обясни, че не може да му осигури парична компенсация за вложената работа, но той само махна с ръка и я увери, че го прави от сърце и pro bono. 

Беше славен период на сътрудничество, който ни донесе подобаващи резултати. През следващите седем години чичо Митко стана нашия личен режисьор. Поставяли сме какво ли не – танцова пиеса, пиеса на английски, ентусиазма и енергията на този човек не познаваха граници. Другите класове ни завиждаха и казваха, че не е честно, не може работата един истински театрал да се сравнява с работата на учителките, но същевременно се пръскаха от любопитство да видят крайния резултат. Работата с чичо Митко минаваше под пълна конфиденциалност, той не допускаше зяпачи на репетициите и ние пазехме проекта си в тайна. През годините няколко други учителки се опитаха да го привлекат за консултант, но той джентълменски отказа, посочвайки липсата на време – лоялността му тогава адски ми допадна. 

Ако чичо Митко беше още жив щях да му стисна ръката с благодарност за вложената работа, която ми е полезна и до днес.

Преживяното тогава ме превърна във фен на училищните концерти.

За контекст трябва да добавя, че тази история е от 80-те във Варна, която не беше “най-добрия град за живеене”. Беше около 350 хиляден град с много смислени извънкласни занимания за деца.

Примерно балетната школа на Йорданови (за да популяризира изкуството сред съгражданите си Стефан Йорданов лобира за създаването на международен балетен конкурс, който съществува и до днес). Или детски театър “Златното ключе” на Катя Папазова (бивша учителка по руски; от нейния театър излизат Кръстю Лафазанов и Галин Стоев). Или топ класата, театър “Щурче” на братя Райкови (Райко Райков е бивш учител по физкултура в училище “Иван Вазов”; театъра, създаден с брат му, сценографа Данаил Райков, беше абсолютно феноменален; Валери Петров е написал “Бяла приказка” специално за “Щурче”; от театъра тръгва бъдещия Мариус Куркински).

Това не са всички примери, но общото по между им е, че мотивацията и таланта на един човек могат да извлекат не само бъдещи звезди, но и да култивират цели поколения в един град.

Но работата в много. Толкова много, че швейцарското училище на моите деца не поема ангажимент за периодичност на концертите – на ясно е с каква отговорна задача се заема.

Затова когато научих, че за тази Коледа концерт ще има страшно се зарадвах. От този концерт също излезе интересна история…

Categories
празник училище в Швейцария

Коледа в швейцарското училище

“Правихме курУбийки!” – София тупна на масата пакет с панделка и се намести да обядва. Декември е странен месец в швейцарското училище. Завършването на всеки учебен цикъл преди ваканцията означава пик на контролните, но в замяна на това домашните, които не са много сравнени с българския ми опит, почти изчезват. Какви курабийки? По труд и творчество ли ги правихте? Къде ги опекохте?
Коледните сладки не са ми традиционни. Научих за тях от едно есе на майката на Ути Бъчваров, която разказваше за съседката си чехкиня, която винаги ги канела у тях след постната Бъдни вечер да пробват нещо  празнично. В Германия и в Швейцария те са особено практични, тъй като през почивните дни около Коледа хората си гостуват на кафе и по традиция си подаряват пакетче като това на София. Ние правим същото по Великден с козунаци и яйца – традиция, която не е позната в Швейцария. Пакетчетата са винаги с домашно приготвени сладкиши и са малки защото всяка курабия съдържа около една супена лъжица захар и толкова масло.
Печенето на курабии с децата е класически сюжет за социалните медии ако искаш да размахаш перфектния си вътрешен мир пред околните. Захар, мед, ванилия, ако има и сняг – бинго. И наистина вярвам, че при някои хора в действителност се получава така. 
При мен – не.
Странно нещо е вдъхновението. Ето, ако сега трябва да метна един козунак, запретвам ръкави и не задавам въпроси. Но към коледните курабии пристъпвам със стегната челюст и само при опрян в слепоочието револвер, нещо, което София осъзна рано и бързо се научи да манипулира. Не мога да и откажа. 
Вместо мед, канела, масло и хаштаг Кристмас/фемили/гратитюд обаче, аз виждам деца, които си ближат пръстите, пипат навсякъде с омазани ръчички, кихат в захарта, замислено мачкат масленото тесто докато се втечни и хукне към ръкавите им и точно в тоя момент им писва, зарязват ме насред кухнята и отиват да всяват хаос другаде. Чувствам се самотна сред трите вида полуприготвено тесто и си мисля за Аристотел.
Преживяванията, казва той, могат да бъдат два типа. Телос, при които се цели краен резултат, примерно курабии, и ателос, безкрайни, при които целта е самото действие – като разходка сред природата без определена дестинация. С напредването на възрастта, продължава Аристотел, човек трябва да се насочи към втория тип преживявания за да се наслаждава на живота след като е постигнал крайните си, телос цели. 
Ето така се опитвам да гледам на курабиите – не като на състезание за перфектен живот в Инстаграм, а като на възможност за съпреживяване с децата. Не ми се получава, но всяка година те ме подлъгват да опитам отново. Тази година в деня на домашните курабии заваля сняг, децата отсвириха всичките ми планове и хукнаха на улицата да строят иглу в кишата. На спокойствие и с чиста съвест си опекох курабиите сама. Не станаха за снимка – на всяка перфектна тава се падат по две силно деформирани и твърде домашни, но са наистина вкусни. Лъжица захар и лъжица масло е това! 
Но курабии в училище, с двайсет първокласника … това не исках да си го представям. По Коледа децата са ангажирани в правенето на подаръци за родителите. И подаръците на се просто картинка на разкекерчена елха и чаровно пожелание с правописни грешки, а истински предмет от работилница. Наскоро поискаха от мен писмено разрешение да снимат София за някаква педагогическа книга и тогава видях какво всъщност правят там – усмихната до ушите София режеше с грамаден трион, нейната приятелка бухаше пирони с чук в една дъска, въобще кипеше сериозен труд, със сериозна възможност да се наранят.  Много било весело, твърдят всички. Дори хартията за подаръците приготвят сами. Училището осигурява руло кафява амбалажна хартия и децата я щампират и рисуват докато стане празнична. Работата по коледните подаръци им отнема месеци и им носи тотално телос и ателос удоволствие. Научава ги също, че Коледа е повод за даване и че комерса около празника не е задължителен.
Къде, попитах, опекохте курабийте?
София врътна очи по онзи начин, който подсказва дълбокото и недоверие, че някога въобще съм ходила на училище. 
В стаята, отговори тя.
В стаята нямате фурна, парирах я аз.
Вие как готвихте в училище, не се оставяше тя.
Ние учехме готварство чак в четвърти клас, като цикъл от трудовото обучение. Не всички училища имаха оборудван кабинет. За готварството трябваше да ходим до училище “Ангел Кънчев”, което означаваше ставане преди шест и сериозен трекинг през два квартала и през едно дере (за по-пряко). Кабинетът беше чист, просторен и неестествено студен, особено за кухня. Имаше табло за социалистическото съревнование, което никой не си даваше зор да попълва и миришеше кофти. Звучи като сериозно усилие за вторник сутрин, но можеше да е в пъти по-зле, примерно да сме на опитното поле до летището в 7:30, като до там нямаше автобус. Ако родителите ти нямат кола спуканати е работата. Ако родителите ти имат кола, то тя ще е натъпкана с още много деца облечени като персонажи от South Park. След опитното поле вървяхме в индианска нишка след учителката, тъй като при околовръстното нямаше дори тротоар, за да стигнем все пак до някаква автобусна спирка. Поне вече не беше тъмно. 
Бих ли препоръчала подобно обучение за моите деца? Ни най-малко. В същото време точно това обучение беше съвсем адекватно за реалността на 80-те години и ме научи, че човек понякога трябва да полага огромни усилия пряко волята си и в същото време ме закле да търся реализация само на места, в които виждам смисъл и ми носят вътрешно удовлетворение. Така и не заобичах градинарската работа от опитното поле, въпреки че тя може да е страхотна терапия против стрес. Готвенето ми доставя удоволствие въпреки часовете в училище “Ангел Кънчев”, благодарение на майка ми и респекта и към удоволствието.
София ме изгледа със запнала уста и не каза нищо.
После обясни, че учителката е разделила децата на групи по три. Всяка група е получила готово тесто за курабийки (продава се в супермаркетите). После те сами е трябвало да се организират – да си изчистят чиновете, после един да разточва, а другите по ред да изрязват курабиите с избрани от тях форми. След това са го наредили в тава, точно обозначени кои на кого са и са ги опекли във фурната в учителската стая. В училището на София учат около 230 деца от първи до четвърти клас. Фурната е една и се използва за подобни проекти, но и от самите учителки, които си топлят в нея донесения от къщи обяд. 
София каза, че после пак са чистили, но според нея на чина и все още има пудра захар. 
Преди Коледа децата имаха и обща закуска за празника в училище. Всеки трябваше да донесе по нещо от списък – буркан мед, пресен хляб; прибори си носеха от къщи. Закуската на Макс беше с родителите и ми направи впечатление, че поне половината от децата бяха забравили да донесат обещаното, но явно това е било взето предвид при планирането защото имаше достатъчно храна ако не се разхищава. От учителската стая бяха изкарали кафе машина и все пак някакви чаши и чинии. В часа по “Човек, природа, общество” са обяснили защо приборите за еднократна употреба трябва да се избягват и защо усилията сега си струват като са им демонстрирали топящите се айсберги. Всъщност часовете са толкова впечатляващи, че Макс ни е забранил да купуваме Нутела след урока за палмовото масло, което оставя животните без дом. Сега купуваме нещо друго с голям етикет palm oil free, по-скъпо от Нутелата, но Макс твърди, че и без това с шоколада не трябва да се прекалява.
Това беше празнуването.
Всъщност не, тази година имахме и страхотен училищен коледен концерт, за който ще разкажа ако имам време.
Categories
училище в Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската първокласничка

Нямаше да ви занимавам с родителската среща на София, но там обсъдихме някои неща, които смятам за емблематични за швейцарското общество.

Учителката на София беше едра, усмихната жена около 50-те. Тя сподели, че преподава от 13 години, първото и образование е било по фармация и едва на 33 години е завършила педагогическо. Това е често срещано явление, за което съм разказвала и друг път – благодарение на дуалното образование е съвсем нормално е да завършиш първо нещо, което ти осигурява работа веднага и впоследствие да се преквалифицираш с нещо друго. Каза, че няма собствени деца, но доволно добави, че е леля на 15 племеника.

След като ни представи някои от колегите си , тя с радост потвърди продължението на проекта “Senioren im Klassenzimmer”  – нещо като “Възрастни в класната стая”. Нестопанската организация Pro Senectute дава възможност за доброволческа, не платена работа, на желаещи пенсионери по половин ден на седмица. Senior-ите асистират на учителката и спомагат за изграждане на добри взаимоотношения между поколенията. В предучилищната на децата тези хора бяха направо безценни, особено преди часовете по физическо, където завързваха обувки и помагаха на 4-годишните да се облекат на време. В училище Senior-ите помагат не само в канцеларската работа (лепят етикети, подготвят папки и т.н.), а и както добави Макс неговия Senior, г-н Тоскани, е човекът в класната стая, който винаги има време да си поговори с теб. Дебело подчертавам, че Senior-ите не оспорват позицията на учителите и не раздават непоискани акъли по въпроси извън компетентността им.

Г-жа Дахман, Senior-ът в класа на Софи, притеснено се изправи, призна, че си е пренаписала представянето вече 10 пъти без да го подобри особено, и тръсна очилата си. Окуражихме я с ръкопляскане.

“Казвам се Кристина Дахман и съм пенсионерка от 2 години. През тези години се напътувах, напазарувах и реших, че е време да започна отново да допринасям на обществото. Активният ми професионален живот премина като секретарка. Щастлива съм, че бях одобрена за програмата “Възрастни в класната стая” и ще бъда с децата ви всеки вторник”.

Съмнявам се, че децата някога са чували на немски израза “Възрастните хора трябва да се уважават” – училището просто им инсталира по една г-жа Дахман в стаята, която сама заслужава уважението им с работата и поведението си и от там нататък нещата се развиват от само себе си.

След като учителката представи и другите си колеги тя даде думата на Таткото на Доминик. Вече знаех какво да очаквам – познавах го от преди две години, когато синът му беше в групата на София в занималнята.

Доминик има спина бифида, обясни Таткото тогава. Това е вродена аномалия в развитието на гръбначния стълб и гръбначния мозък, при която има има отвор в гръбначния канал. По време на бремеността в ембриона се формира неврална тръба, от която впоследствие се развиват гръбначният стълб и централната нервна система. При спина бифида, прешлените, които покриват гръбначния мозък, не се сключват правилно. От коляното надолу краката на детето са деформирани и въпреки, че може да върви сам на малки разстояния и да се качва по стълбите, състоянието му е доживот и няма да се подобри значително. Доминик не можеше да ходи сам в тоалета, затова в предучилищната го посещаваше неговата здравна асистентка. Тогава Таткото беше видимо развълнуван и призна, че е нормално ситуацията с сина му да предизвиква любопитството ни и ни окуражи да питаме всичко което ни интересува.

Тогава се възхитих на отговорността му – никога нямаше лично да отида и да го заразпитвам за състоянието на Доминик, и си представих как с най- добри намерения всички родители бихме зашушукали зад гърба му опитвайки се да бъдем полезни. Тогава също си дадох сметка, че в България тези деца никога не са били в обкръжението ми.

Спомням си, че тогава в стаята с около 40 човека притихна, и единствения въпрос беше как ще се процедира при физическо, при честите отивания в гората и на годишната екскурзия. Тогава Таткото обясни, че здравната асистентка ще придружава Доминик в такива случаи, тъй като трябва да сме реалисти относно изискванията към учителката.

(Кой плаща за тази асистентка? Здравната каса.)

И друг път съм споменавала, че хората с физически трудности в Швейцария са съвсем нормална част от работната сила. Учителката по плуване на моите деца е в инвалидна количка, но е перфектна плувкиня и безкрайно търпелив преподавател.

Този път обаче речта на Таткото премина доста по-леко, въпреки, че фактите бяха същите. Разпределението на децата в училище на квартален принцип има много предимства, едно от които е, че всички рано или късно се опознаваме. Повечето от нас познаваме Доминик, знаехме, че с изключение на физическите трудности той е съвсем стандартно палаво момче, че е доста популярен и родителите му настояват, той да бъде наказван и поощряван както всяко друго нормално ходещо дете в класа. От тази година обаче Доминик може да ходи сам до тоалета и вместо с количка се придвижва да училище сам, със специален велосипед на три колела. Таткото обясни, че тази самостоятелност е изключително важна за детето, и че все още с майката го наблюдават скришом как се справя. Забелязали също, че при всеки лек хълм към него спонтанно се затичват съученици, които доброволно го избутват отново до равното. След това пак ни попита дали имаме въпроси.

“Подигравал ли му се е някой?” – попита една жена.

Таткото отговори, че през двете години в предучилищната и до сега в първи клас, не са се сблъсквали с подигравки от никого.

“Защото … – продължи жената – знаете ли… моята сестра е инвалид и съм много чувствителна на тази тема. От детето си научих, че подигравки е имало, може би Доминик за щастие не е чул. Това не е нещо, което аз лично бих търпяла. Кажете как да подходим” – обърна се тя към учителката.

Учителката потвърди, че сред малките деца обиди не е чула, но може да си представи подобно поведение при по-големите. Тя каза, че ще уведоми колегите си за случката за да разберат от кои класове идва проблема и веднага ще проведат занятие с г-н Хофман, училищния социален специалист.

Апропо от съседи съм чувала, че г-н Хофман вече на няколко пъти разрешава такива ситуации – при изолация на някое дете, и при други специфични конфликти. Учителката му асистира, но човекът определено умее повече от нея в някои моменти.

И така родителската среща приключи. Аз съвсем не бях единствената чужденка. Имаше една висока сомалийка, която не говореше нито дума немски – до нея седеше друга, възрастна сомалийка, която и превеждаше.

(Кой плаща за тази услуга? Никой. Има множество неправителствени културни организации, създадени от самите чужденци, за взаимопомощ. Идея, вдъхновена от самите швейцарци , които постоянно се обединяват за различни клубове, каузи и интереси. Аз лично никога не бих отказала да превеждам безвъзмездно на друг родител в нужда, ако немския ми беше малко по-напреднал).

Имаше и една индийска майка, много съсредоточена, тъй като немския и е все още слаб. Познаваме мъжа и, собственик на малък индийски ресторант, който явно гледаше тази вечер бебето им.

Имаше един татко от Хърватска. И двойка косовски албанци, дошли в Швейцария като деца през войната.

Интересът на всички беше еднакъв. В швейцарското училище няма особено значение кой от къде идва, това, което ни обединява е настоящето и общите ни ценности. В такова общество аз лично се чувствам много добре.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският третокласник

Само като си помислих, че след дългия работен ден ме чака двучасова родителска среща ми се прииска да се гръмна.

Но ето ме днес, шест дена по-късно, жива и здрава и приятно изненадана от събитието по две причини.

Първо, организацията беше идеална. Срещата беше от едни заети хора (учителките) за други заети хора (родителите). Родителите на третокласниците пристигнахме на време, здрависахме се с всяка учителка на випуска по отделно и се настанихме на предварително подредени столове. Това с ръкостискането е много швейцарско и егалитарно, едно от първите неща, които децата научават още в предучилищната. Никой не остана да стърчи до вратата.

Представиха ни правилата в клас, обясниха какво ще се учи, как да процедираме с домашните (“напомняме ви, че това не са ВАШИТЕ домашни, а на децата”) и обща информация за лагера през пролетта. Слайдовете бяха съвсем професионални, направени от хора, които знаят как да работят с PowerPoint, без да се увличат с анимации и различни шрифтове. След това по желание ни поканиха да се включим в кратко разяснение на новия учебен план, прилаган в нашия кантон от тази година.

Второ – в паузата имаше кекс. Домашен. Вероятността да се включа в каквото и да е събитие след работа се удвоява ако има кекс.

По мои наблюдения, факта, че аз лично не съм учила в швейцарско училище по никакъв начин не ме прави аутсайдер. Системата се развива постоянно и всички родители бяхме еднакво зелени по темата трети клас.

Новата учителка на Макс обясни, че правилата в класната стая са нови и са написани заедно с децата – при това децата били далеч по-строги в изискванията към себе си от колкото тя самата. Правилата висяха на вратата и представляваха чудесна рамка на цивилизовано поведение в група – “тук се изслушваме… спорим, без да се караме… разговаряме, без да крещим…”.

От тази година имат и наказания. До сега се работеше основно с поощрения – за системно следване на правилата се получаваше право на извънредно междучасие, за добро четене се полагаше дребен подарък. От тази година обаче за не спазване на правилата (редовно прекъсване, игра в час, игнориране на учителката) се дава предупреждение. След това второ предупреждение. На третия път се дава червен картон, провинилия се сяда на четири очи с учителката и лично попълва следния формуляр:

– Защо попълвам този въпросник? Какво се случи?

– Това се случи защото …

– За в бъдеще мога да подобря следното…

– Освен това искам да добавя…

Час, дата, подпис на учителката и детайлно описание на предходните две провинения. За съжаление вече ми се наложи да подпиша такъв формуляр и гарантирам, че за човек на осем години процедурата е адекватна и води до размисли, покаяние и план за подобрение. Червният картон се взема предвид и за свидетелството за завършен клас.

Домашните, които до втори клас трябваше да отнемат средно по 10 мин на ден сега стават по 20 мин на ден. Домашните за седмицата се дават в понеделник и трябва да се предадат на следващия понеделник, като основната им цел е да научат децата да планират работата си и да я вършат редовно. Учителката прави предложение как да се разпрделят задачите, но то не е задължително. В никакъв случай не трябва да поправяме домашното – учителката твърдеше, че нейните корекции са направени така, че детето само да осъзнае грешката си и да не я повтаря.

По немски децата трябва да пишат всеки ден по четири изречения на свободна тема, колкото може по- правилно. Струва ми се, че всички деца мрънкат от тези изречения, а аз ги намирам за чудесен тренинг.

По математика продължават да учат както и през миналата година – отново нищо не се учи на изуст, дори таблицата за умножение. Имат цяла система как да работят с десетици и единици, на мен ми е сложна, но забелязах, че ако Макс се упражнява редовно напредва много бързо.

Продължават също и с предмета Тема, въпреки че по новия план е преименуван на Хора, природа, общество – на всяко тримесечие разглеждат различна тема. Целта на Темата да се научат как да възприемат света около себе си, как да го преоткриват, как да се ориентират и как да се отнасят с него. Не наизустяват факти, а научават за нови явления, предмети и ситуации и как да ги тълкуват. Звучи отнесено, но наистина върши работа. Макс на скоро ми даде пример, че две неща могат да са сходни по вид, като риба и делфин, но всъщност да са коренно различни, като риба и бозайник (спомен от темата за морското дъно от миналата година). Сега са на “Човешкото тяло и здравето”, последната ни дискусия беше за създаването на Брайловата азбука. По Темата няма учебник, а ксерокопирани материали по избор на учителката. Ако човек е свикнал да учи дума по дума, “по учебник”, тази система може да го побърка. Аз собствено я свързвам с периодите си на най – ефективно образование в гмназията и в университета и въобще не и се съпротивлявам. Едната от темите тази година е “Нашият град”, по която практически ще се научат и да следват хартиена карта за ориентиране.

Имат и музика и рисуване и физическо, разбира се, но там няма особени промени.

Голямата новост тази година са таблетите. Всяко дете получи свой таблет с лична парола, който се ползва само в училище и не може да се изнася навън.

(“Не са Епъл, обаче – обясни Макс – а “Цам-цум”. )

Аз съм с много особено мнение когато става дума за технологии в началното образование. Никакъв компютър не може да замени качествения учител, а четенето на екран не е направило никого по умен. “Самсунг”-ите обаче се ползват само в часа по Медии. Децата могат да правят на тях каквото си искат на предварително заредени апликации. Няма Гугъл, няма Ютюб. Но има десетки игри – примерно гонещи се коли, като скоростта се определя от бързината с която умножаваш изписаните уравнения. С други думи децата сами си създават виртуален отбор, доброволно решават задачи, забавляват се и не усещат, че се упражняват. Има ап за четене – ако наскоро си прочел книга можеш сам да се тестваш какво си запомнил, има ап по френски и по какво ли още не. Извън часа по Медии, “Цам-цум”-ите си почиват.

Изобщо целта на обучението в трети клас е не просто да натъпче главите на децата със знание, а да им даде компетенции – умението да прилагат това знание в ежедневието си.

Продължавам да одобрявам системата. Продължавам да се затруднявам в приложението и като родител. Но смятам, че сме на прав път.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарската лятна занималня

Този пост е написан специално за Майко Мила, по повод дискусията за летните ваканции. Пускам го и тук, защото често получавам въпроси по темата

Семейства като моето, конфигурация от две деца и двама работещи на пълен работен ден родители, са малцинство в държавата в която живеем – Швейцария.

Щом децата влязат в официалната образователна система, която тук започва на 4-годишна възраст със задължителна предучилищна, много родители, особено тези в моята ситуация, се изправят пред въпроса “Какво ще правим през ваканциите?”

От 52 годишни седмици 13 са ваканционни за швейцарските ученици. Стандартната отпуска на работещите е 5 седмици. С други думи, дори и двамата родители да почиват отделно, един след друг, пак няма да покрият ваканциите на децата.

Не разчитам на помощ от роднини, а децата под 10 години не могат да бъдат оставяни сами без придружител. И така, какво да се прави?

Проблемът е решен не на национално, а на регионално ниво. Швейцарското средно образование е децентрализирано, което означава, че всеки кантон има гъвкавост да създава собствени стандарти, с които да посреща нуждите на населението. Грижата през ваканциите е един от тях.

Примерът, който ще дам, е валиден за моя град от 15 000 души.

През 8 от 13-те ваканционни седмици е осигурена занималня за децата

Нуждата от занималня се заявява със стандартен формуляр, най-късно 4 месеца преди началото на всяка ваканция. Повечето ваканции са пръснати през годината, като най-дълга е лятната – от 5 седмици.

Децата могат да ходят на занималня 5 дни в седмицата от 7 часа сутринта до 6 следобед, но могат да изберат и само няколко дни или часови диапазони – всеки ден е разделен на 4 стандартни времеви отрязъци.

Децата в Швейцария са разпределени по училищата на квартален принцип, така че всяко ходи в това, което е най-близо до дома му.

Местонахождението и ръководителите на занималнята се обявяват поне една седмица преди старта на ваканцията. Родителите разполагат със снимките, имената, домашните адреси, телефони и мейли на всички, които ще работят с децата им през дадената ваканция.

В занималнята винаги има едни старши служител с педагогическо образование, който работи с няколко стажанти – дуалното образование в Швейцария изисква от бъдещите учители да получават практически опит наред с теоретичните занятия.

На всеки 4-5 деца се пада по един възрастен. Екипът, който поема децата сутрин, се сменя изцяло в средата на деня. Да, правилно прочетохте. Грижата за деца е натоварваща и отговорна работа и за да се върши качествено, трябва да се разпредели между много хора.

Ваканционната програма на занималнята е изключително разнообразна. Швейцарците смятат, че децата се нуждаят от много физическа активност, не просто разходки, а това, което на български му казваме “беснеене”. И именно това стои в основата на занятията през ваканцията.

Ходят на излети и пекат наденици на огън. Ходенето в гората е резултат от кооперация с местната скаутска организация, която има барака и функциониращ тоалет. Ходят на басейн, на ферма, на концерти на открито или на интерактивни музеи тип “Музейко”, които в Швейцария са много.

Понякога остават в сградата на занималнята, която не предлага никакъв интериорен лукс, но разполага със страхотна училищна площадка с грамадни пързалки, дървета за катерене и великолепен физкултурен салон, тротинетки и велосипеди.

В редките случаи, в които остават вътре, са свободни да правят каквото си искат, като възрастните имат огромен арсенал от идеи – рисуват върху фланелки, майсторят разни неща от подръчни материали, готвят, има тиха стая за тези, които искат да четат.

Само хора, които обичат и знаят как да работят с деца могат да осигурят подобно разнообразие. В занималнята няма компютри, таблети или телевизор, но има книги, моливи, хартия и феноменална колекция от настолни игри тип “Не се сърди човече”. Повечето от игрите са дарени от граждани, чиито деца са ги надраснали. Останалите играчки са на ротационен принцип – понякога вадят ЛЕГО, друг път строителните летви Капла, винаги с оглед на това да има достатъчно, но без да превръщат помещенията в джунгла от предмети.

Децата сами разчистват след играта, обявяват, ако има нещо счупено или загубено, следват стриктен ред кой ще помага при слагането и раздигането на масата за закуска и обяд. Няма никакъв преговор на учебния материал или задължително четене.

Цената на училищната занималня зависи от кантона. В нашия случай тя се определя от приходите на двамата родители – максималната и стойност е 100 швейцарски франка на дете на ден (около 168 лева) и покрива всички разходи.

Където и да се намира човек в разпределителната таблица, това са много пари.

Цената е висока, но осигурява компетентна грижа, здравословна храна, спокойствие за родителите и приятно прекарване за децата (ако се оплакваха, никога нямаше да ги пратя там, дори и да беше безплатно).

Занималнята в този си вид съществува отскоро и е резултат от непрекъснатите усилия на родителите (предимно майки) от града, които са имали нужда от подобна услуга.Писма до градската и училищната управа, хиляди предложения как да се организира най-добре, примери от други страни, хиляди документи с обяснения защо трябва да се предвиди бюджет за подобен вид грижа, защото таксата, не е достатъчна да покрие всичко.

Доколкото ми е известно, в момента се работи в посока намаляване на таксите, плащани от родителите. Защото работата на общественото управление е имено това – да намира решения в полза на данъкоплатците, дори и те да са малцинство.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският второкласник

През втората учебна година започнах да разбирам как функционира швейцарското училище на практика. Макс не е от децата които разказват в детайли какво им се е случило през деня, а единствените учебни помагала – двете работни тетрадки по немски и по математика – остават в класната стая през уикенда, така че на моменти губех представа какво точно учат в момента. Знаех само, че там му харесва.

Швейцария има национални цели за средното образование, но прилагането им е различно във всеки кантон, град и училище, така че човек няма как лесно да се осведоми “какво учат в еди кой си клас”. Швейцарците са свикнали с модела както и с постоянните промени в системата, но за чужденците безтегловността от тази автономност понякога е източник на безкрайни оплаквания, за някои от които ги разбирам.

Освен това отделните учители се радват на феноменална свобода да организират учебния процес по собствена преценка. При миналогодишната учителка на Макси (която напусна за да отиде на допълнителна квалификация) имаше час по довършване – всеки петък децата дописваха домашните, които са останали недовършени през седмицата. При новата такъв час няма. Миналогодишната учителка често даваше изненадващи контролни. Новата не ги смята за достатъчно полезни, защото стреса възпрепядства децата да покажат най-доброто от себе си. Миналата година чиновете бяха в редици, сега децата са разпределени на групи по шест. В съседния клас учителката настоява децата да идват на контролните с дъвка – според нея дъвкането им помага да се концентрират, а и е за предпочитане отколкото да гризат молива или ръцете си. Учителките не коментират и не критикуват подходите на колегите си, те просто усвояват и прилагат тези, които им вършат работа. И тази свобода дава огромно поле за експерименти. Оказа се, че системата с личицата, по която Макс се научи чете и която толкова ме впечатли миналата година, се прилага с успех от 1976.

Както и миналата година обаче всички деца пишат с молив или изтриваем химикал, което ги учи, че грешките не за заклеймяване, а за поправяне. Единственото изключение са часовете по пеене, защото, както обяснила учителката, в музиката грешките не се поправят с гума (тук се смях дълго и от сърце, докато Макс ме зяпаше в недоумение).

Оценки се пишат от първи клас, като учителката въздъхна и призна, че по въпроса едва ли някога ще има професионален консенсус. Просто понякога групата за оценките надделява над групата против. На децата обясняват, че се състезават със самите себе си, оценките не се обявяват публично и ги окуражават да не споделят резултатите си от контролните със съучениците.

Оценките бяха обяснени със следния пример –

Изкачваме се по планина; подножието на планината означава единица, най-ниската оценка, която означава че ни чака дълъг поход нагоре; тройката означава, че сме току под облаците, а четворката, че мъглата започва да се разсейва. Петицата означава че сме излезли на слънце – облаците са под нас и виждаме върха, a шестицата е върха – стигнали сме най-високата точка и виждаме околните върхове, които искаме да покорим.

Швейцарците водят децата си из планините още от бебета, така че за децата сравнението е абсолютно смилаемо.

Четенето беше една от най-интересните ми теми. Децата научиха цялата азбука за около четири месеца, но започнаха да четат съвсем бавно. Задължителен списък с книги през ваканцията няма, но веднъж седмично продължават да ходят в библиотеката и да заемат каквото си искат. Макси донесе книги, които не само бяха написани с едър шрифт, но и много думи бяха заменени с картинки (“първо ниво” – обясни той). На второ ниво картинките изчезнаха, но изреченията останаха кратки. Прогресът беше изключително бавен и изнервящ за мен, но същевременно ми напомни знаменитата реч на баща ми (университетски преподавател) позната като “главата на детето не е кофа, която да пълниш с фуния”. Учат ги да четат за удоволствие, според собствените им интереси и със собственото им темпо.

Понякога това не стига, естествено. В началото на втори клас Макс донесе черно бяла картинка на гъсеница с тяло от десет кръгчета. Според инструкциите учителката го предизвикваше да чете по десет минути на глас на някой възрастен и след всяка сесия да оцветява по едно кръгче от тялото на гъсеницата, а възрастния да се подписва. Щом и десетото кръгче е оцветено ще получиш награда, пишеше учителката. Упражнението не беше задължително, но любопитството на Макс надделя над мързела и той успя да оцвети картинката. Наградата беше химикалка с вградено фенерче. Сега работим по втората гъсеница.

Покрай гъсеницата забелязах, че наказания в училището няма, но има широка гама от поощрения. Децата започват всяка седмица със “зелен статус”, но на всяка втора забележка от учителката го губят. Тези които са запазили зеления статус до края на седмицата получават пет минути допълнителна пауза, която могат да ползват в петък. Не мога да си обясня защо, но допълнителната пауза е голяма работа и те всячески се стараят да си я заслужат.

Освен немски, математика, физическо, музика, труд и творчество и факултативата “Религия” имат само още един предмет, който се казва просто “Тема”. Темата от август до сега беше за морското дъно, но всъщност служи за повод да научат децата да мислят логично, да класифицират информация и да бъдат критични. Тетрадката по темата се състоеше от индивидуално ксерографирани листи събрани в общо тяло и раздадени от учителката. Информацията беше смешно малко в сравнение с това, което съм учила във втори клас, но дискусиите бяха повече от колкото съм видяла през целия си начален курс – октоподите не са калмари, делфините не са риби, китовете убийци не са убийци, бебетата на морските кончета се износват от бащата. Правиха и миди и от картонени чинии. Поантата на темата беше истинска морска биоложка, която гостува в час, разказа им за работата си в Австралия (плюс снимки!) и отговори на всички въпроси. След това имаше и контролно за което Макс забрави да ни осведоми. Намерих го случайно в чантата му, оценено на пет и половина, и той равнодушно сви рамене. Оценките не са важни за него, а октоподите и морската биоложка.

Ако човек идва от друга образователна система многозначността в швейцарското училище може да го побърка. Запаметяването е съвсем малка част от обучението, “Тема”-та не цели да се изчерпа от край до край и да се премине към нова. Няма един учебник, по който да следиш прогреса през годината. Училището се отнася към децата с огромен респект, приспособява се максимално към отделните личости, без да компроментира високите изисквания към тях, учи ги да мислят, а не просто да четат и да смятат. И въпреки, че осъзнавам всичко това ежедневието ни не винаги е лесно, особено когато нещо не върви. Интелектуално ми е ясно, че детето е на добро място, че това е правилния подход, но е факт, че аз самата съм излязла от друго, консервативно начално училище и когато ударим на камък инстинктивната ми реакция е също така консервативна – да наложа още домашни например, докато учителката смята, че ефекта от подобна стъпка ще е обратен.

Ако човек не си изгради доверие с учителите на детето може да намрази системата завинаги. Но преместването в друго училище е специален въпрос. 95% от децата в Швейцария ходят в нормално безплатно държавно училище, където са разпределени на квартален принцип. За да преместиш детето си в друго държавно училище трябва да се преместиш в съответния друг квартал. Или да го пратиш в частно училище, което винаги е платено.

Частното училище не носи престиж, то е по-скоро за деца, които наистина не пасват в общата система и се нуждаят от специална среда като “Рудолф Щайнер”.

Попитах учителката на Макс какво е за нея провал.

Това е дете, което е намразило училището и не иска да ходи вече там, отговори тя без да се замисля. Верно е, че малко деца ще тръгнат да решават задачи доброволно, но също е верно, че децата са естествено любопитни и с това трябва да се работи. Ако едно дете загуби интерес към ученето почти нищо не може да се направи, обясни тя. Но тогава вината е изцяло на възрастните около него – учители, родители.