Categories
all about my mother

Декември

На днешния ден майка не ми липсва повече от колкото в който и да е друг ден от годината. Всъщност точно днешната годишнина изобщо не искам да си я спомням, това беше най-ужасния ден в живота ми. Обаче ако не предприема нещо ритуално рискувам да ми избие в някой от следващите дни под формата на караница за нещо дребно.

Затова избрах да си мисля какво би правила ако беше жива. И понеже я познавам отлично, нямам никакво съмнение в отговора – зелеви сърми! Пробна серия за купона на 31.12. И телефонни разговори с всички роднини и артистичните персони на Варна (последните тя наричаше с любов и уважение “моите откачалки”).

Щеше да си е взела няколо дни отпуск с илюзията, че ще се откъсне от работа, което беше невъзможно защото работата и беше част от личността и. Къщата щеше да е надолу с главата, точно както и моята в момента, и въпреки, че това нямаше да и е по вкуса, тя щеше да махне с ръка, карай да върви, идва Нова година.

Тази година нямаше как да се върнем във Варна през декември – летището е в ремонт, гледам да не развявам Макс по вирусно време, чувствам се като тюлен с 10 кг над обичайната си маса, а Марсел работи над нещо си важно за някаква банка и няма как да си вземе отпуск.

На първата годишнина обаче си бях във Варна. И на втората и на третата.
Не исках никакви некролози, намирам ги за страховито неуважителни към човека.

(Леля Тане, сестрата на дядо ми, казваше, че най-неприятната част на некролога е снимката която някой друг ще избере да те представлява и това ужасно, защото ти няма да имаш възможност да повлияеш на естетическо решение касаещо самия теб.
В нашата фамилия иронията се предава и цени както други си предават старинни порцеланови сервизи.)

Опитах да поканя някои от познатите и колегите на майка и на кратка сбирка в нейна почит, само че повечето отказаха с различно оправдание. Въпреки, че бях леко объркана – тези хора наистина и пълнеха ежедневието, не можех да им се сърдя. Както ме беше предупредила Шарън клишето, че живота продължава е вярно. Не знам дали майка би се отзовала ако беше на тяхно място. Би се обадила на близките, без съмнение, но същевременно щеше да има да прави зелеви сърми.

Запалих една свещ в къщи, защото нямаше как да вляза в църквата с количката през две тежки врати.
Макс запя Апи Апи Дю Дю, защото за него свещите означават рожден ден.

Categories
all about my mother

06.09.2011

Въпреки че съм напълно наясно със смисъла от правенето на помен това е ритуал, който никога не съм организирала. Защото, както ми обясни Валя, “ни е чужд, не сме го виждали около нас и не ни идва от вътре”.

И е вярно – през по-голямата част от живота ми всички мои близки и приятели си бяха живи и здрави и ако спорадично ми се е налагало да придружа баба на нещо подобно винаги страдах. Ето, стискам очи и опитвам да ми е мъчно за човек когото не съм познавала, както повода и приличието изискват, а никак не ми се отдава.

Рождените дни са друга работа – дати, изпълнени с положителни емоции, торти, рокли на волани, очаквания и подаръци с фльонги. При това са празнувани години наред и дори когато рожденикът си е отишъл физически аз не само се сещам за рождения му ден, а и подсъзнателно планирам малко тържество. Надявам се и моят рожден ден да се отбелязва така след като хвърля топа, защото и на този и на онзи свят всеки обича торта.

На шести септември майка щеше да навърши 62 и по този повод си мислех за многото неща които тя обичаше. Освен театър, музика, книги, деца, професията си и домашно кьопоолу с повечко олио, майка беше сериозен фен на ремонтите. Не леката версия “я да пребоядисаме касата на вратата”, говоря за големи проекти. Примерно да изпразним шкафовете в кухнята, да ги свалим от стените, да пребоядисаме, отново да ги качим и след това да сварим 60 компота от праскови, че сега им е сезона – между събота сутринта и неделя полунощ, защото в понеделник в десет преди обед е на пресконференция за нещо си.

През зимата ентусиазма и не секваше, но предвид климатичните ограничения приоритетите бяха други. Така на няколко пъти сме местили по диагонал библиотеката и пианото в хола, защото си е наумила, че новата картина ще пасва най-добре под еди-каква си светлина.

Никой в къщи не споделяше мотивацията и.
Баща ми се ужасяваше от предстоящия хаос, изнасяше една реч как “ремонтите не са спонтанни начинанания и не може то така, аааааа-аамаха” и заминаваше в комндировка. Аз изобщо не разбирах защо трябва да си разваляме летния рахат и аргумента “знаеш ли как ще светне после” изобщо не ми се виждаше достатъчен.

Липсата на подкрепа никога не я спираше. Уговаряла се е сама с майстори, мъкнала е торби цимент равни на собственото и тегло и изобщо остави у мен убеждението, че когато имаш желание за нещо и целия свят е срещу теб – Бог да му е на помощ на целия свят.

Моят интерес към хоросан, теракот и паркети всякакви се появи внезапно след 32-рата ми година. Нямам представа от къде се взе, подозирам nesting effect. И сега напълно разбирам енергията която влагаше в ремонтите и безкрайното удоволствие да си пие кафето в обновен апартамент.

И така, в чест на майкиния рожден ден, на този Шести септември ние с Марсел слагаме първата копка на casa de Brunner! Не е за вярване, но след преговори с банки и три години разправии из швейцарските съдилища имаме пълна зелена светлина и догодина ще си имаме къща.

Обзалагам се, че майка е във възторг :)!

Categories
all about my mother

Шести септември

06.09.1981, майка навършва 32 години
В края на лятото на 1978 аз, като едно модерно градско дете, съм била записана на детска ясла. Решението никога не било поставяно под съмнение – майка искала да се социализирам, на нея пък редакцията и липсвала, но най-вече тя искрено и силно се надявала, че в яслата ще ми се отвори апетит. Била съм толкова злоядо хлапе, че и до днес като ме срещнат хора, които ме познават от малка, си позволяват да ме питат дали се храня редовно.
И така, изкарали ми медицинско, огладили ми престилката и шортите, баба ми ушила червена платнена торбичка с апликирано котенце (съдържаща чифт резервни гащи и чорапи) и ме пратили в ОДЗ “Славейче”, точно до нашия блок.

На хартия всичко било идеално.

Действителността се оказала травмираща за двете страни.

Майка ми не очаквала, че ще и бъде толкова брутално мъчно за мен.
Аз съм била шокирана от раздялата ни и всяка сутрин съм умолявала през сълзи да не ме води в тъпата ясла.
Въпреки това всяка сутрин тя ме водила там с надеждата, че ще свикна.

Майка ми стояла на източния балкон всяка сутрин и гледала в двора на детската градина.

– И ми се свиваше душата! – разказваше майка – ти седеше съвсем сама на края на една пейка. Най-дребното дете в групата, новото дете. Без да обръщаш внимание на останалите, които си играеха наоколо. Гледаше надолу, мачкаше носната си кърпичка, и само от време на време раменцата ти се повдигаха с въздишка и избърсваше очите си с тиха печал. Без драми, без истерии, едно ужасно тъжно, самотно и изоставено дете.

Стояла на балкона моята двайсет и девет годишна майка и също плачела безутешно.
– От една страна се стараех да не ме видиш, за да не се разстроиш допълнително – продължаваше тя. – но от друга страна чаках само да погледнеш нагоре! Исках да ти махна с ръце, да ти кимна окуражително, да видиш, че не си сама, че не съм те изоставила и че само след часове пак ще сме заедно.

Аз така и не свикнах с яслата.
И никога не съм се сетила да погледна нагоре – за децата на две години света свършва на нивото на очите им.
Въпреки това майка ми винаги стояла на балкона, на осмия етаж и ме гледала отгоре.