Categories
all about my mother

Интересни хора

“Не трябва да плячеш!”, укорително ме милваше по главата София. “Един ден всички ще умрЕт!”
Броени дни преди Коледа далечен мой познат внезапно почина. Честно казано не очаквах тъгата която също така внезапно се отприщи в мен, сълзите ми рукваха по средата на изречението и въобще няколко дни се чувствах изключително зле. Предположих, че смъртта на моя познат е била повод да преработя други емоции, които са търсели повод да излязат от някъде. 
На 27.12., четиринайстата годишнина от смъртта на майка ми, за разлика от всички други предходни години, се събудих без болезнени пристъпи на сълзи, главоболие и бегло желание да се метна под влака. И така, докато седях с голяма чаша чай и мислех как да си обясня всичко това, получих съобщение, че друг мой познат е починал внезапно. Тъй като той имаше психическо заболяване предположих, че става въпрос за самоубийство.
Седях си аз в шок, чая изстиваше в чашата пред мен и мислите ми съвсем се объркаха. Какво да напиша за майка ми, кажете, в подобен контекст? Нещо ново, при това.

* * *
Майка ми делеше хората на два вида – интересни и скучни. До някъде и беше професионална деформация. Подходът и беше съвършено несистематичен и тотално субективен. Сред интересните хора имаше, по моите критерии, и успели в стандартния смисъл личности и пълни загубеняци, хора талантливи, но също така и абсолютно бездарни, хора популярни, но и съвсем неизвестни. Ако сте познавали майка ми приживе – честито, били сте сред интересните. Относително късно си дадох сметка, че и аз деля хората по този принцип. Бях на някаква корпоративна сбирка, трудно се концентрирах да слушам поредния бизнес “лидер” и се чудех защо въобще си губя времето. Не поставях под съмнение професионалните му постижения, но и не виждах защо си мисли, че е експерт по всичко останало. Човекът просто не ми беше интересен. За разлика от всички мои приятели, както и познатите от началото на тази история, които бяха без съмнение страшно интересни хора. През тази не-чак-толкова ужасна година, с всичките и временни и частични социални ограничения, най – много ми липсваха срещите на живо с интересни хора. И на майка ми биха и липсвали. Интересното през последната година пристигна чрез книги и блогове, които ще споделя с тук вместо варено жито с пудра захар, в хаотичен вид.

* * *
Becoming, Michelle Obama (Моята история, Мишел Обама) – съвсем целенасочено отказвах да прочета тази книга, отблъсната предимно от търгашеската и корица. Успялата знаменитост на фон цвят “Тифани”, истории за Пепеляшки дал бог, мислех си аз, тази книга съм я чела без да съм я чела. Не си спомням защо все пак реших да я прочета, Кати ми я даде на заем. Оказа се много увлекателна, без никакви клишета, и би била интересна на всеки, който иска да види американската президентска институция през очите на един освежаващо нормален човек.

The Unwomanly Face of War, Svetlana Alexievich (“Войната не е с лице на жена”, Светлана Алексиевич) – след като най-сетне и аз изгледах “Чернобил” на HBO, се разтърсих за книгата на Алексиевич, която е използвана за основа на сериала. По някаква си причина обаче купих “The Unwomanly Face..” и единственото за което съжалявам е, че не я четох на български (с изключение на Достоевски който “gains something in translation”, всички руски книги трябва да се четат на руски или на български). Втората световна война е едно от събитията, което беше добре систематизирано в главата ми и Алексиевич буквално го взриви и пренареди. В продължение на години, тя е събирала историите на онези един милион жени от бившия Съветски Съюз които са били на фронта. Само че не казионните прошнуровани и прономеровани спомени, а личните, които не са споделяни по ред изумителни причини. Така и не намерих само един цитат с който да грабна вниманието ви, но тук има цяла глава преведена от моя приятел г-н Антов.  “The Unwomanly Face..” е любимата ми книга за 2020.

Young Heros Of The Soviet Union, Alex Halberstadt – October’s Child, Октомврийче, беше откъса публикуван в The New Yorker, който така ме втрещи, че купих книгата с един клик (до онзи момент това се беше случвало само с Unbroken/“Несломен” на Лора Хиленбранд). Според изследване на университета Емори емоционалната травма на едно поколение се предава физиологически на следващото, дори и тези две поколения никога да не са се срещали. Изхождайки от тази теза Халберщадт разказва историята на три генерации от собственото си семейство (дядо му е бил последния бодигард на Сталин). Сред многото неща които ми се изясниха от тази книга е ситуацията със съветските евреи на които е било разрешено да напуснат страната в края на 70-те. Това, което не ми се изясни е как от тази вълна от изгонени в САЩ съветски евреи са излезли феноменално добри писатели като Халберщадт, Гари Щейнгарт, Маша и Кийт Гесен. 

The Subtle Art of Not Giving a F*ck / Everything is F*cked a Book About Hope, Marc Manson (“Тънкото изкуство да не ти пука”/“Всичко е прецакано – книга за надеждата”, Марк Менсън). Удай ме беше предупредил да не тръгвам с голяма кошница, тъй като според него заглавията са доста по-атрактивни от съдържанието. Предполагам, че и двете книги ми попаднаха в подходящия момент и ми се отразиха чудесно насред пандемията (Колев, теб гледам. Ще ти харесат!)

* * *

Благодаря, че наминахте!
По последни данни онзи приятел, за който се опасявах, че се е самоубил, си е жив и здрав. Просто акаунта му в социалната мрежа е бил хакнат.

Categories
all about my mother

Розовата папка (шести септември)

Миналата Коледа получих неочакван подарък – розова папка с ксерокопия на материали от майка ми:  “София. Журналистиката – нейното призвание”. 

Леля Слава, човек от най-близкия приятелски кръг на родителите ми, беше ходила със седмици във варненската регионална библиотека “Пенчо Славейков”, беше изчела целия архив с материали на майка ми от градската преса и беше избрала за мен тези, които я бяха впечатлили още по времето на оригиналната им публикация между 1975 и 2004 година.

Бях озадачена.

Леля Слава е последния човек на света, когото бих свързала с каквото и да било розово. Когато си позволявах да се оплача пред майка ми, че ми е трудно все да съм единствената жена сред корпоративните акули на работа тя ми затваряше устата с едно единствено изречение: ”Виж леля ти Слава.” 

Леля Слава е доцент по технология на металите, инженер и доктор на науките, родител, а вече и баба. Освен това има поддържаната коса на Катрин Деньов и готви страхотно. С други думи тя е от поколението на българските супер-жени от 70-те и 80-те на които някой ден ще се посвети научен труд (ако вие сте от това поколение позволете ми да ви стисна ръката и да ви кажа, че сте голяма работа.)

Представих си, как е преглеждала старите вестници, интернета на онова време, като читател, но със систематичния подход, култивиран през цялата и университетска кариера. 

(Моят приятел г-н Любомиров ми изпрати някога копие от варненския официоз “Народно дело” от юли 1989; абстрахирайки се от задължителната за периода партийна пропаганда и техническото ниво на отпечатването (особено при снимките), съдържанието на вестника е на впечатляващо добро ниво)

Още преди да отворя папката се позабавлявах с мисълта дали някой би събрал моите безценни анализи и презентации десет години след смъртта ми. Абсолютно никой! Мисълта ни най-малко не ме депресира, но рекалибрира дефиницията ми за “успех в живота”. Майка ми смяташе, че най-голямата сила на работата и е навременността и – ако написаното в ежедневник не предизвика отклик на момента то тотално се обезсмисля.

Винаги когато я критикувах за някой недостатъчно задълбочен според мен материал, тя отбелязваше, че е писан за неделното издание, а не за поколенията. Тя не беше привързана към миналите си публикации, смяташе ги за чернова на това, което е в момента, не поддържаше личен архив, връщаше се към някоя тема или личност само ако наистина имаше нещо ново да се каже.

Политическата пропаганда я отегчаваше до смърт и си беше изработила механизъм за игнорирането и (както повечето хора по онова време). След края на комунизма оставаше потресена, че сериозни медии си позволяват да задават въпроси за личния живот на интервюирания и че отбелязват зодиакалния му знак. 

Отне ми доста време да прочета селекцията, предимно защото не знаех какво да очаквам. Разбрах, какво е имала предвид когато казваше “ооо, като бях по-млада бях толкова наивна!”. Останах впечатлена от интензитета  на интересните събития  във Варна тогава, от пролетарската патетика на 70-те, от еволюцията на стила и. 

На днешния ден майка ми щеше да навърши 70 години. Старая се на този ден винаги да пиша някакъв спомен за нея, но днес се замислих какво би правила сега, ако беше още жива. Заглавието на розовата папка ясно подсказваше, че пак щеше да пише, работата и наистина и беше призвание. Сигурно щеше да живее в Швейцария. Някога тържествено ми беше обещала, че щом имам деца ще се премести да живее при мен, където и да съм, и ще ги гледа, за да мога да ходя на работа. Спомнях си за това обещание всеки път когато бутах количката с двете деца и лаптоп срещу морето от швейцарци в тунела на гарата в 6:50ч. сутринта и крещях наум : “Ти ми обещаааа, обещаааа ми, а виж сега какво стана!”; никой не ми отговаряше, естествено, но морето от хора се разделяше на две и винаги стигах на време до детската градина, а после и до работа. 

От време на време преглеждам отново материалите в розовата папка. Напомням си, че само това остава след всеки от нас – деца и нещата, които сме вършили по призвание.

Categories
all about my mother

История с връзка (шести септември)

Нямах търпение да стана чавдарче. Само като си спомня за вълнението тогава и до ден днешен ме заболява корема от вълнение. Самата организация, леко политизитран вариант на скаутската, бегло ме интересуваше. Мотивацията ми да съм част от нея се свеждаше до едно – униформата. Няколко години по-рано бях попаднала на зашеметяваща илюстрация. На последната страница на книжката „Мечкоборец“, във формат А3, се беше изправило момиченце с къса кафява коса, плисирана пола, три четвърти чорапи и синя връзка. За първи път виждах картинка, която приличаше на мен, с други думи беше на светлинни години от русите, синеоки принцеси, които бяха център на интересите ми тогава. Въпреки огромното ми желание да бъда принцеса вида им студено ми напомняше, че тази работа няма да стане.

Момиченцето в „Мечкоборец“ изведнъж се оказа алтернатива. То обясняваше без думи значението на израза „голямо дете“ – изльчваше увереността на възрастен, вдъхваше респект и – сега си давам сметка – някакъв социалистичестки гламур. Веднага реших, че точно това искам да бъда, трябваше ми униформа. През следващите две години желанието ми се засилваше многократно от наличието на все повече истински деца с връзки, които прекосяваха ежедневието ми. Безспорният елит в тяхната класа бяха „официалните“ деца, кото посрещаха с цветя политически делегации на летището , бяха винаги в началото на телевизионните новини и явно не трябваше да ходят на училище, защото бяха твърде заети да бъдат обект на завист от всички останали на тяхната възраст. Дори униформата им беше с една идея по-шик, с опълченски калпачета, недостъпен елемент за простосмъртните чавдарчета.

За мое голямо разочарование униформата не идваше в началото на първи клас, а чак половин година по-късно, на Трети март. Подготовката беше интензивна, песни, стихотворения, и допълнително вдигаше настроението ми.

С наближаването на деня стана ясно, че тържеството ще се проведе в Дом Народен Флот в центъра на града, на което майка ми реагира с възторг. Това и даваше възможност едновременно да присъства на моя празник и да си напише материала (тя беше редактор в местния официоз „Народно дело“) с минимална загуба на време, тъй като редакцията също се намираше в центъра на Варна. Такъв късмет! Тя повтори щастливото стечение на обстоятелствата в традиционните 88 дневни телефонни разговора със социалния си кръг които днес би покрила с обновен статус във „Фейсбук“. „Ще изпратя и фотограф да ги снима, че да имаме и хубава илюстрация!“, повтори тя на няколко пъти.

Още повече се развълнувах и започнах на свой ред да повтарям детайла със снимката в разговорите с моите приятели.
Тук трябва да отбележа, че майка ми беше журналист още далеч преди да се родя и ако професията и през 80-те минаваше за екзотична и елитарна, аз съвсем не я намирах за такава. Всеки работи някъде, какво толкова. Никога не съм имала желание да ме показват по каквито и да е медии, всъщост дори ми беше малко мъчно за хората, които се оказват неочакван център на внимание. Но една моя снимка, във вестника, би била венец на цялото събитие, обществено потвърждение на новия ми статус на голямо дете. Такъв късмет, наистина! Щях да сложа изрезката в „Мечкоборец“ и да се гордея със себе си.

 „О, ама чакай малко“, сепна се изведнъж майка ми дочула мой разговор за събитието. „Аз ще изпратя фотограф, но той няма да снима теб“.

Помислих, че не съм я разбрала правилно. Защо ще идва фотограф ако няма да снима мен?!

„Защото не е етично“, отговори тя без въобще да си прекъсва гладенето.

Разговорът навлизаше в абстрактни води.

Какво значи етично, поисках все пак да разбера.

„Това означава, че за всички ще е ясно защо на снимката си ти – защото майка ти работи във вестника“.

Е и?

„Е, това не е правилно. Тъй като снимката илюстрира събитие, което се случва на много деца, то не е редно да включва точно моето дете, трябва да е случайно дете.“

Продължавах да не я разбирам. Съвпадението да сме роднини беше, в този случай, чист късмет, защо да не беше редно да се възползвам от него.

„Като пораснеш ще разбереш“, изключи тя ютията. „Гарантирам ти, че снимка ще има и че на нея няма да си ти“. Тонът и подсказваше, че темата е приключена.

Не ми оставаше нищо друго освен да пратя разговора в категорията „неща, които един ден би трябвало да станат ясни от самосебе си, но за момента нямат никакъв смисъл освен да ме нараняват нарочно“. Други мелодраматичен разговор от подобен тип беше забраната и да имам дълга коса, защото не било „практично“ за малко дете, от което следваше и невъзможността ми да бъда принцеса.

Спомням си много добре как я видях от сцената в Дом Народен Флот благодарение на високия фотограф, като мачта в морето от деца и жени.

Тя го придърпа към себе си, посочи ме, той кимна. След това престанах да обръщам внимание.

Радостта от униформата до голяма степен изтри разочарованието, че на следващия ден във вестника имаше не моя снимка, а на Надето Миткова, която, още тогава си признах, беше сто пъти по-добър избор от мен. Надето беше от сияещите, дългокоси момиченца, които позираха на рекламите на шоколадови яйца, докато аз, с моята практична подстрижка, напомнях Миа Фароу в „Бебето на Розмари“.

 Към униформата получих и допълнителен бонус – бял найлонов чорапогащник, далеч от „практичните“ бебешки памучни които бяха задължителни до тогава. Изглеждах страхотно! Ентусиазмът ми към плисирани поли и чорапогащници попремина с времето, но и до сега комбинацията от бяла риза и пъстър шал е любимата ми и най-скоростна униформа за работа.

На днешния ден майка ми щеше да навърши 68 години. През единадесетте години от както я няма ежедневно ме занимава въпроса как да я запазя жива за околните, особено за моите деца.

Вярно е, че човек живее докато го помнят, но спомнянето при мен не се получава на гробища, църкви и задушници. Религиозните ритуали са ми чужди и не ми носят никакво удовлетворение когато ги спазвам, но пък и чувство за вина когато ги игнорирам.

Така постепено стигнах до извода, че най-голямото уважение към паметта на майка ми не са цветята на гроба и, а уважението на принципите, които цял живот беше следвала. И да, нетърпимостта и към конфликта на интереси беше един от тях, но по-важното е, че майка ми вярваше в добрите истории. 

Не в назидателни истории, не в клюкарските истории, не в повърхностните, лесни истории. Тя вярваше че гледната точка на една история е сто пъти по-важна от това дали ще се съгласиш с нея или не. Тя вярваше, че историите които ми се случват са интересни и трябва да бъдат споделени. Което и до голяма степен е причината за съществуването на този блог. Това са историите, които бих и разказала по телефона ако все още беше жива. 

Благодаря, че наминахте! Днес имах нужда от това. 

Categories
all about my mother

Креватна живопис (шести септември)

IMG_6284.JPG Къщата на баба ми Йона беше класическa селска за 80-те в България. На два етажа, с чешма в двора, гумени цървули пред вратата, домашно произведено каквото се сетиш, рафт с порцеланови буркани за брашно и захар, репродукция на “Трите мечета” на Шишкин и липа съхнеща върху стари броеве на “Земеделско знаме”.

Леглото с метални табли обаче рязко се отличаваше от всичко останало. Там грееше изящен пейзаж на езеро, заобиколено от заснежени планини, и върби чиито клони грациозно се спускаха във водата на фона на синьо-розово небе. Можех да съзерцавам картината с часове. Такава красота бях виждала само в старите книжки с илюстрации на Бенвенути.

“Креватна живопис – обясни майка ми – Наивни картини, малко кич, които отразяват идеализирани и измислени местности.”

(Темата за кича силно ме занимаваше по онова време с невъзможността да очертая границите му. Защо сувенирите с мидички и русалки около “Акациите” са кич, а бузестите ангелчета от Сикстинската капела на са?)

И как този обект се е оказал в къщата на баба ми Йона, която беше – в най-добрия смисъл на думата – непретенциозен човек?

“О, и аз съм се чудила! – възкликна майка ми – Това легло и е било голяма мечта, на която не всички са гледали с разбиране. Малкият и брат, дядо Тасо, открито и се присмял – къде се било чуло и видяло орач да спи на железен креват?! Но те с дядо ти спестили и го купили”.

Изръколпясках им на ум.

И къде точно се намира това езеро?

“Няма такова езеро – повтори майка ми – креватната живопис не отразява реални места.”

Категорично отказах да повярвам! Това място съществуваше някъде, ние просто не знаехме къде. Картината – кичозна или не – беше съвсем реалистична.

“Къде точно и е реалистичното – не се отказваше майка ми – възможно ли е толкова висока планина да се спуска директно в езерото? Да не говорим за снега по върховете, докато върбата се е разлистила в летен пик.”

Не бях обърнала внимание на детайлите. Може би беше права. Но си останах с едно на ум.

Години по-късно, когато за пръв път отидох в Тичино, установих че съм била права. В южна Швейцария, а и не само там, има десетки местности които са copy-paste на креватна живопис. Веднага и се обадих.

Къде си? – попита тя.

Помниш ли креватната живопис на село? Там съм. Това място наистина съществува, ей го на пред очите ми е, не си измислям.

При първа възможност успях да я заведа в Тичино и тържествено да манифестирам правотата си. Стори ми се, че не се впечатли достатъчно, сякаш беше тъжна, че е грешала. Или може би имаше други сериозни проблеми като например собствените и остаряващи родители. После си дадох сметка, че по това време тумора вече е подтискал типичния и ентусиазъм.

Нямам никакво доказателство, но вярвам, че от 2006 насам тя ни гледа щастливо от някакъв такъв креватен пейзаж. Знам, че звучи кичозно, но всъщност не е. Убедих се с очите си.

Categories
all about my mother

Лимонов крем

Майка ми обичаше да прави сладкиши. Не от кулинарни амбиции, а защото споделянето и аромата им бяха за нея квинтесенцията на средната класа. В къщата на баба ми домашния сладкиш е бил част от неделния концерт – майка ми на пианото, сестра и на цигулката плюс няколко къндаринки в клетка. Идилията никога не беше пресъздадена в нашия хол, тъй като ненавиждах да свиря на същото това пиано. Краят на седмицата у нас включваше “Всяка неделя”, клокочеща кафеварка и огромен куп чаршафи за гладене.

Рецептите и не идваха от готварската книга (притежаваше точно една, сватбен подарък от баща и, защото преди да се омъжи е можела най-много да забърка айрян и да свари яйца). Не следеше и никакви женски списания – мисля, че беше единствения човек който подминаваше “Паралели” в купа с плажни четива за да си вземе “Съвременник”. Рецептите, написани на ръка по страници от служебни бележници, бяха епоними на нейни колеги или приятели – кекс “Марта”, соленки “Митка” – и затова приготвянето на сладкиш с майка ми водеше до увлекателни истории за автора на рецептата или за повода довел до нейното записване.

Безуспешно се опитвам да въведа сладкарския и подход в повечето аспекти от живота си – тя беше убедена, че няма какво да сбърка и в 99% от случаите се оказваше права. Въпреки, че ни отгледа с домашна храна майка ми не беше домакиня тип да реди с фуркет сьомга хайвер. Между другото научих от нея няколкото основни принципа при печенето на кекс – продуктите да са на стайна температура, фурната да е винаги предварително затоплена, сухите и мокрите съставки да се смесват в последния момент и винаги да използвам цялото пакетче бакпулвер без значение какво пише в рецептата. Най-честата издънка беше леко килнатата форма на кекса, защото горните реотани на соц-фурните никога не работеха както трябва.

Като всичко създадено с желание и качествени продукти сладкишите и бяха чудесни, макар и не кой знае колко разнообразни. Казвах и, че записките и показват малки вариации на три яйца, една чаена чаша мляко и единствената сериозна разлика е наличието или липсата на какао. Тя вдигна рамене и каза – “Не яж тогава”, знаейки много добре, че това никога нямаше да се случи.

Веднъж, трябва да съм била на около дванайсет, ми попадна списание с рецепта на разкошна шоколадова торта и най-учтиво я помолих да ми я преведе от немски – език, който тогава не говорех. Тя вдигна поглед от пишещата машина, каза, че за съжаление няма свободно време, но така като ме гледа аз имам предостатъчно, връчи ми един немско-български речник и ми пожела успех. След това отново се върна над материала си. И аз наистина я преведох и даже все още я правя от време на време.

На общия фон лимоновия крем изглеждаше като кубинска танцьорка с пера сред кордебалета на “Лебедово езеро”. Майка ми го знаеше от детството си и не го правеше много често, което му придаваше допълнителна екзотика.

Една чаена чаша захар се смесваше със сока и настърганата кора на голям лимон и три жълтъка. Добавяха се четири чаши гореща вода, бъркаше се бавно с дървена лъжица (с метална загаряше) и постепено се добавяха три супени лъжици брашно и три супени лъжици нишесте. Сместа бавно се сгъстяваше и изискваше лек майсторлък за да се получи наистина хомогенна.

След това се разливаше във високите ни седемдесетарски чаши за шампанско.
Белтъците се разбиваха с половин чаша захар и се добавяха като снежна шапка върху изстиналата жълта повърхност и след това – тук е целия финт – чашите отново се пъхваха във фурната, загрята само от горе, за да добият преливащ бежов загар.

Крайният резултат беше много ефектен, особено в онези черно – бели времена.

Не мога да повярвам, че я няма вече осем години.

Categories
all about my mother

Реквием на гарата (шести септември)

Едно от нещата, които веднага ме впечатлиха след пристигането ми в Швейцария беше, че стойностното изкуство не е непремено капсулирано в изолирани пространства като галерии, театри или концертни зали, което го прави достъпно за хора, които иначе едва ли биха се осмелили да го доближат. Изкуството си присъства ненатрапчиво в ежедневието за да забавлява хората, да ги кара да се замислят в случай, че го забележат, да украсява, а не за да дава повод само за снобски разговори по арт събития (което не означава, че такива липсват).

В осем часа тази вечер се закрива фестивала Origen с изпълнение на Моцартовия “Реквием” във фоайето на централна гара Цюрих. Донесена е сцена, подредени са столове, всичко това е заградено с платнена стена, билетите са на цени между 60 и 80 франка. Преминаващите пътници обаче, логично, ще могат да чуят цялото произведение съвсем безплатно и може би неочаквано. Благородно завиждам на пристигащите, представям си сащисаните им лица докато наоколо кънти Kyrie – гара е това, акустиката ще е потресаваща.

Майка ми, която обичаше класическа музика и ненавиждаше влакове с еднакъв интензитет, щеше да е във възторг от идеята. Ако беше жива сега щяхме да сме сред публиката.

Днес е рождения и ден.
Щеше да навърши шейсет и пет.

Categories
all about my mother

Разказ по картинка

Двайсет и седми декември е ден за Ксанакс и бърбън – денят, в който моята майка не се събуди от кратката следоперативна кома в която беше изпаднала. Не си падам по помените и вареното жито, но имам една снимка на бюрото, която винаги ми действа освежаващо. Особено днес.

Юни, 1976. Бебето съм аз, на две седмици, жената е майка ми, къщата е на баба и дядо в центъра на Варна. Къщата беше разрушена шест години по-късно за да построят блокове и сградата на Експресбанк, и доброто в случая е, че винаги ще я запомня огромна. Ако сте влизали след детските си години в Аквариума на входа на Морската знаете за какво говоря.

Беше хубава, градска къща, без подпетени обувки пред входната врата. Дворът беше застлан с бетонени плочки, а в градината имаше само цветя; след дъжд, сред мириса на влажна пръст и здравец там изпълзяваха градински охлюви – първото диво животно което едно градско дете можеше да наблюдава от близо в естествени условия. Сега с Макс също обикаляме квартала след дъжд и дори вземаме по един охлюв на гости в нашата градина.

И така, ето я моята майка, елегантно носеща десетината допълнителни килограма от бремеността в рокля, шита специално за нея (баба ми беше шивачка). Не съм сигурна дали обувките са нейни или просто ги е заела от баба за снимката. Естетиката на майка ми беше желязна – никога не носеше бели обувки “като Цола Драгойчева”.

Най-симпатичния детайл на снимката е възглавницата, върху която е седнала майка ми. Хората, които живееха в тази къща, не биха оставили никого да седи на студения цимент, пък било то и в края на юни. Очудвам се, че не са и нахлупили и памучна шапка на главата – на мен никога не ми се размина.

Сфуматото по краищата на снимката не са от филтър, а от съвсем автентична старост.

Categories
all about my mother

Родителската среща (шести септември)

Родителската среща беше топ събитие в първите седем години в училище. Сега като се замисля, мога да ги сравня с корпоративното quarterly personal performance review.

Винаги ги очаквах с нетърпение и малко притеснение – амплитудата от “всичко е ОК” до “учителите са много доволни от теб” ме газираше неимоверно.

Обикновено ходех напред-назад из къщи в очакване майка да се прибере с впечатления. Татко никога не ходеше по родителски срещи, не знам защо.

Някъде към 5 клас излезе мода родителските срещи да се провеждат в присъствието на учениците, с цел да се увеличи ефективността им основно сред калпазаните. Вместо уморените им родители да ги насолят между 4 стени, по-добре било калпазаните да усетят сериозността на положението сред целия колектив. Лошите оценки не са само проблем на пионера, а и на целия клас, защото всички сме в една лодка барабар с класната и на никoй не му е кеф да потъва пред очите на учителския съвет и директора.

Това разбира се мен ни най-малко не ме касаеше, защото моят модус операнди не падаше под отличен 5.75, следователно новия формат на родителската среща беше по-скоро гъделичкъща новост, отколкото повод за драма.

Обикновено в този ден часовете бяха намалени на 40 мин. След последния урок някои родители вече чакаха в коридора, но майка никога не беше сред тях. Срещата започваше навреме и винаги без нея. Класната имаше към 15 минути интро как вървят нещата по принцип. Някъде към петата минута вратата се отваряше, майка влизаше и спокойно поздравяваше: “Добър вечер!”.

Децата ме поглеждаха – “Майка ти, майка ти…”, сякаш аз бих могла да пропусна невъзмутимото й антре. А аз си мислех, че като е закъсняла най-разумно би било да се шмугне тихомълком в ъгъла и да се посрамува. Тя обаче никога не постъпваше така – обикновено сядаше на първия чин, който по традиция си беше незает.

“Защото родителите, казваше тя, имат някакъв ученически синдром, който се активира като влязат в класната стая. Изведнъж те пак се превръщат в ученици, пак гледат да са далече от учителката и вперват поглед надолу в краката си”.

След въведението класната обявяваше, че дневникът е достъпен до всички родители и е готова да отговаря “ако имате въпроси”.
Ха, познайте кой имаше въпроси и то не един и два…

“Казвам се София Стоянова, майката на Йолина…” – децата започваха да се ръчкат и да ме дращят с погледи “Майка ти, майка ти”. Аз не обичах да съм център на внимание и поведението и все ме смущаваше. Защо не можеше да си седи и да се притеснява като останалите майки, а бързаше да е на всяка манджа мерудия?

Майкините въпроси бяха концептуални и аз не винаги ги разбирах. Докато повечето родители се интересуваха как я кара детето в училище, тя знаеше че я карам по възможно най-добрия начин. За нея срещите бяха възможност да научи повече за средата и културата, в която се рея по цял ден.

Сещам се само за един случай, когато първият въпрос не излезе от нея. Другарката Трифонова, нашата класна, обясни че мнозинството от класа има потресаващо ниски бележки и тенденцията е низходяща. Тя окровено призна, че изчерпала легалните мерки в своите правомощия. Тук се обади някакъв Баща:

“Аз бих искал да знам какви мерки взема отрядният съвет и отрядният председател в частност”.

Въпросът издрънча като чинел. Една мисъл ми профуча – това пък от къде дойде и как не го очаквах. Точно по това време бях Отговорник учебна дейност, т.е. посоката на разговора се целеше в мен и приближаваше по-бързо от скоростта ми на измисляне на лъжи.

Отрядният съвет беше толкова проформа и каквото и да ми обясняваха за честта да бъдеш в него, работата не носеше абсолютно никакво удовлетворение. Само трябваше да дремем по разни скучни събрания и от време на време да пишем доклади.

И през ум не ми беше минавало, че мързела на съученици, които и без това не харесвах, ще се окаже моя вина пред такава публика.

И тогава…

“Ама вие чувате ли се какво говорите – раздразнено каза майка. Вие май въобще не разбирате къде е проблемът, щом смятате, че отрядният съвет може да има нещо общо с решението му”

Бащата – едър човек, който не беше свикнал да му опонират – се изчерви и млъкна.

“Другарката Трифонова има нужда от подкрепа от родителите, защото проблемът е вкъщи, и само отчасти в класната стая…”

Вече не си спомням как завърши тоя случай, но облекчението, че двойките в класа не са под мой контрол, ме издигна като балон с хелий.

След това другарката Трифонова, поизпотена от дискусията, благодари на майка за подкрепата.

Второто действие на родителската среща, за съжаление, пропусках. Родителите трябваше да ходят “по учители” – да се редят на дълги опашки пред всеки кабинет и да дискутират с преподавателите по математика/химия/физика “как се справя ученикът с материята”.

Майка винаги ме побутваше да си ходим, въпреки че аз настоявах да се срещне с всички.

“Ох, знаеш ли колко съм уморена, хайде да си ходим, баща ти и Дина ни чакат”.

Само веднъж успях да я убедя да иде поне при един учител, а аз тръгнах към вкъщи. Тя си дойде около 15 минути по-късно, леко раздразнена.

Съвсем наслуки се беше срещнала с учителя по биология (“опашката беше най-къса”). Другарят Маринов – викахме му Сънчо заради заспалата физиономия. Та, той казал че да, помни ме, и че аз не уча редовно. На което майка яростно възразила, че въобще не е вярно и че другарят Маринов няма представа за кого става дума и сипе мнения на ангро, и че никога не е положил усилия да се запознае с учениците си, което не го представя в добра професионална светлина. Другарят Маринов бил истински сащисан, също както и близкостоящите родители.

“Ха, възмущаваше се майка докато окачаше палтото си на закачалката, този човек не беше подготвен, моментално започна с критиките … диалог ли? Дръжки…”

Общоприетата истина беше, че ученикът е априори виновен и мнението му не се взема под внимание, а учителят, по-възрастният, е носител на цялата истина. Този възрожденски манталитет се дължеше на факта, че моята “спортна паралелка” се състоеше от шайка мързеливи хлапета, приближаващи пубертета, които никoй учител не искаше в класа си. Бяха ги харизали на другарката Трифонова защото беше най-млада, добре възпитана, поради което лесно можеха да я притиснат – блъскането по масата не й беше стил на поведение. Аз се оказах в злощастната паралелка само защото очевидно не пасвах в “математическата”. Умните деца се справяха добре по математика. Майка обмисляше за кратко идеята да ме прехвърли там с връзки, но мисълта да се конкурирам със звездите на випуска направо ме парализираше от ужас. По-късно двете решихме, че това е било грешка, ама карай.

Държах на досадните обиколки по учители, защото исках да ме похвалят пред майка, защото само нейното мнение беше важно. Татко априори се гордееше с мен, неговото мнение не беше така тясно обвързано с измерими резултати, за него беше важно че мога да мисля, нещо, което според него се доказва не чрез оценки защото “цял живот с образование съм се занимавал”.

Винаги си мислех, че обичта на майка към мен по никакъв начин не е обвързана с училището, но уважението й към мен – определено. Не исках само да бъда отличник, исках да виждам в очите й, че съм такава. Когато приближеше 24 май чаках с нетърпение хартиената лента “Отличник” и таблото на магазин Образцов Дом. От дирекцията даже изпращаха писмо до предприятието на родителите (майка – по мой избор), в което се казваше, че могат да се гордеят с такъв буден гражданин на народната република. Текстът беше стандартен – имаше само подпис на класната и после препоръка “Да се прочете пред колектива”. Адски се кефех на тази възможност, представях си как главният редактор стига до точка “други” на седмичната планьорка, тържествено вади листа и така , изправен пред масата със зелено сукно, чете за моите успехи пред цялата редакция. Това със сукното ми е много живо в паметта, защото тържеството за Дядо Мраз се провеждаше в залата за събрания.

“И, получи ли го, получи ли го… “- подскачах около майка въодушевено.

“Получих го днес”, каза тя и си обуваше чехлите.

“И прочете ли го пред колектива, прочете ли гоооо… “- попитах настойчиво.

“Прочетох” – отговори тя леко разсеяно.

“И, пред кой колектив, ти радваше ли се, кажи ми, кажиииии….”

“Пред леля Марта и чичо Бангъозов” отговори майка, “те са колективът”.

Обидата беше несравнима. Разочарованието обезмисляше работата ми през цялата година. Колегите й по стая не бяха никакъв колектив, нямаше маса със сукно, нямаше никакви фанфари …

Разказах й години по-късно как съм се чувствала и тя остана озадачена. Никога и през ум не й било минавало. И че уважението й към мен никога не е имало нищо общто с цялата училищна екстраваганца.

Въпреки това години наред ми беше кофти, че така и не просвирих на пиано.

И не влязох в Езикова гимназия.

Нито пък в Софийски университет.

Майка пак беше озадачена, когато й казах. Тогава спомена, че и тя самата се е променила и че амбициите й не са същите, защото е осъзнала, че има много пътища които водят към Рим, или нещо подобно.

Даже през последните години и пращах моето quarterly personal performance review с оценка за работата ми – хич не се бях променила. После й цитирах как тези 99% се превръщат в еди колко си стотици швейцарски франка бонус. После повтарях числото и го обръщах в евро. После в лева. После смятах в самолетни билети до Варна. И тя пак не се радваше достатъчно, по моите сметки, само казваше:

“Ииииииихаааааа, браво, мама!”

И после пак –

“Вечеря ли? Какво ще правите през уикенда? Много ли си уморена?”.

Тя също никак, ама никак не се беше променила…

Categories
all about my mother

Защо реших да кръстим София

Мисля, че беше 15.12.2006. Операцията на майка беше отложена за 20.
Седях до нея на леглото и в стая 13 на Варненската градска болница. Разговорът ни изведнъж беше затихнал. До сега заобикаляхме гигантската тема помежду ни – че и предстои мозъчна операция и никой не знае как ще излезе от нея. Ще може ли да говори, да се движи, да вижда….ще се събуди ли изобщо? Навън беше 14С, тревожно топло за декември. Ръмеше дъжд. Светът беше кален и подтискащ.

За да се върна отново на уютния облак на обичайните ни диалози и признах, че трите неща, за които си говорихме онзи път се нареждат чудесно.

Тя все се притесняваше, че не се готвя за семеен живот, деца. Веднъж на терасата ми в Германия се ядосах и и казах, че е много лесно да ми говори идилично за деца, при положение, че майка и винаги е била в същия град, никога не е живяла под наем и никога с баща ми не са били безработни. Защото, напомних и сурово, моята действителност е доста различна.
Тя каза, че винаги мога да се прибера вкъщи. Ще ти гледам децата, каза.
Аха, зет в хола, цял живот за това си мечтала – наместих си очилата аз.
Тя се разсмя и приключи темата.
По-късно много се зарадва, когато си намерих интересна работа в Швейцария. Имах си моя собствена работна виза.

Та, нещата се подреждат чудесно, продължих аз.
Работата върви, банковата ми сметка оздравява, съвместния живот с Марсел e супер. Имам вече всички условия, казах, скоро ще се омъжа и ще имам деца.
Тя светна!

И като си имам дъщеря ще я кръстя на теб, казах. И ще поканя моята приятелка София, гъркинята, за кръстница.
И всички ще отидем на почивка в Гърция за кръщенето, добави майка. В Кавала. Или в Атина! Където е по-топло.
Умът и вече беше плъзнал по познатата повърхност, да мисли и да планира. Проект някакъв! Положителен, семеен. Организация ще трябва. В любимата и Гърция.

Ето за това ще си мислиш, казах, като влизаш на операция. Чакаме те тука със задачи.

Ти защо не си кръстена, попитах.
Защото всичките ми приятели които се кръстиха на стари години скоро след това си отидоха. Суеверна съм, каза. Ще се кръстя и после … „новопредставленная“.
Нямах представа какво говори. Седмица по късно, когато свещенника започна службата с „новопредставленная“ се усмихнах. Това имала предвид, значи.

Това е нашия подарък за 63-тия рожден ден на майка, който е днес.
Една нова София. Кръстена в Атина.

Categories
all about my mother

София & Йолина/Йолина & София

20120624-154521.jpg

01.01.1977, (татко)

20120624-154533.jpg

16.06.2012, (www.lyubenov.com)