Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

2020

Сега като се замисля 2020 не беше лоша година за мен.
Първоначалният ми план беше да си дам поне осем месеца почивка от работа, да се занимавам активно с всичко онова, за което не ми оставаше време заради корпоративната работа и възрастта на децата. 
Някъде през февруари обаче се усетих, че скучая, че от оперативните домакински задачи ставам раздразнителна и нервна, в резултат на което се психясвам как никога вече няма да попадна на интересна работа и срочно си поосвежих биографията.
След това дойде пандемията. И докато мнозинството около мен се шашкаше с “новата нормалност”, аз доволно плеснах с ръце на ум. Криза – това звучи познато! Толкова съм свикнала с кризи всякакви, че внезапно се оказах в свои води. Очакването за криза е тягостно чувство, но самата криза, като центъра на ураган, е спокойно и логично място с познат от детството алгоритъм. Първо, драстично сваляме разходите. После се запасяваме с консерви, ориз и хляб (ок, в 21 век това е изхвърляне). След това всички очаквания се зачеркват за период от две години – при криза нищо не се случва и така преспокойно се настроих пак за 24 месеца домакинстване. 
След това обаче дойде хоумскулинга, на който се провалих с трясък, и за който ще говоря чак през 2060-та. И когато един швейцарски финтех ми се обади с предложение с работа и аз се съгласих – не че ми се работеше чак толкова, по- скоро имах нужда да бъда отново ефективната версия на самата себе си. 
2020 беше годината на колосалното готвене. Не че до преди кризата не съм готвила, напротив. Но готвенето през 2020 беше по два – три пъти на ден тъй като всичко си бяхме вкъщи постоянно. Най – сложната част беше матрицата на желанията – “това не го ям”, “това не го ям днес”, “това вече го ядохме миналия четвъртък и затова не го ям”. Ако човек не е под пара обаче и ако супермаркета доставя редовно готвенето не беше болка за умиране. Имах цели седмици на балканската кухня, правих пипкави антипасти, домашни спагети, тутманик, гаспачо, рататуй и кексове всякакви, които децата ни най-малко не оцениха, за разлика от мен и баща им. 
2020 беше годината на постоянното чистене. Преди години една швейцарка ме беше попитала как така къщата ми е винаги толкова спретната и подредена и аз се озадачих искрено. През 2020 разбрах, че е била права – някога къщата ми беше шест. Не защото съм гений на домакинстването, а поради нестандартния ни за Швейцария лайфстайл на двама работещи родители – през по-голямата част на делничните дни удома нямаше никой. През 2020 обаче всички си бяха вкъщи постоянно. Децата разхвърляха стаята си и се местеха в хола, в който баща им  беше решил да простира “за да се овлажни въздуха”, а аз готвех. По време на първия локдаун живеехме като в комунална ленинградска квартира от 1978-ма, което ме изнервяше неимоверно.
2020 беше годината на интензивното родителстване. Никога до тогава не бях прекарвала толкова много време с децата и искрено се забавлявах. Особено слушайки разговорите по между им: “Познаваш ли, Макс, това момченце от първи клас, идва на  занималнята, се казва Себастияно и се яде като прасе?”.
Или за навика на друго момченце от занималнята, което старателно отделяло морковите от каймата в храната си докато си мърморело под носа:”Доктор Фухс успешно отстранява раковото образувание от коремната кухина”.
2020 беше годината на криво-ляво редовен спорт. Пробвах джогинг, неуспешно (как го правите бе хорааа, как, как???), пробвах лайф онлайн йога и накрая се примирих с Yoga with Adrienne както още 8 млн души в Youtube. За Коледа получих красив екип за джогинг, с който изглеждам атлетично докато гледам Нетфликс. През 2020 не надебелях, това ми стига. 
През 2020 швейцарците за първи път от много време насам видяха обществена криза и реакциите им често ме забавляваха. Малкият бизнес получи солидна финансова подкрепа от държавата, но някои все пак фалираха, и аз не изпитвах капка съчувствие. 
Нека да обясня.
Така както в България чудесни хора живеят трудно поради лошото управление на държавата така и в Швейцария доста посредствени хора живеят чудесно просто защото държавата им се управлява добре. Част от тези посредствени хора не си дават сметка за посредствеността си и се държат така, сякаш благоденствието на бизнеса им се гарантира от конституцията. В понеделника на първия локдаун интервюираха гневен хлебар, който се пенеше пред камерата как му се наложило да бракува 50% от дневната си продукция. Локдаунът беше обявен предната седмица, хлебарят е имал възможност да намали капацитета си съобразно по-малкия очакван пътникопоток, но той явно или не беше слушал или просто беше решил че ще му се размине … някак си. 
Сатна ми малко тъпо когато и двата магазина за художествени материали в града фалираха, но ми мина когато прочетох обяснението им в местната преса – интернет, пишеха те, довърши бизнеса ни; интернет и факта, че училищата раздават вече безплатни материали на децата. Като редовен посетител аз бих добавила и високомерното им отношение и липсата на каквато и да е креативност за привличане на нови клиенти. Дори не се опитаха. 
Видяхме и обратното обаче, когато кварталната пицария обяви че ще затвори не през декември 2020, както беше по план, а през юни. Собственичката се пенсионираше и просто не виждаше смисъл да държи ресторанта през непредвидеността на локдауна. Тя веднага обяви, че до последния ден пици ще се поръчват по телефона и всеки може да си ги получава на място. Кварталът се обедини мигновено и до последния ден изкупуваше цялата продукция на ресторанта още в 19 ч. 
Еднообразието ни подтикна да търсим разнообразие къде ли не. Селските магазини отбелязаха подем, просто защото на хората им писна еднообразните, редовни, стандартни продукти от супермаркета. Аз лично преокрих етно шопинга в турския магазин.
Турският магазин напомня селска бакалия от едно време (месо, консерви, поръбени със златно сервизи за чай) и гаражен магазин от 90-те (бисквити на Ülker, крем- нишестета от бивши югославски републики, блатове за торта). Посещава се от тънтурести жени обути с чорапи и чехли, мустакати чичовци, източноевропейски креатури с якета с лъсклави апликации тип Сваровски – като герои на Стайнбек. В турския магазин обаче има също зеле с етикет “sarma!”, отличаващ го от твърдия му събрат продаван в другите магазини, бамя, “нашенски” бледозелени тиквички, сирене от Карлово и даже прясна черноморска риба в четвъртък (въобще не ми е ясно как вноса на паламуд и хамсия може да бъде печаливша дейност в Швейцария).
През 2020 този блог тихомълком стана на 10 години, но заблеяна в куп други неща някакси пропуснах да го отбележа.
Но стига вече за мен.
Вие как сте?

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската коронна изолация на практика

 Ограниченията свързани с короната достигнаха до нашата улица на сеизмични вълни. Училищата бяха разпуснати за три седмици.
Бабите и дядовците, които участваха в отглеждането на внуците (макар и не така активно както българските им аналози) се оказаха извън обичайната седмична логистика, поставяйки в шах родителите. 

Почти всички заработиха от къщи, което не е кой знае какво ако си го правил от години. За мнозина обаче, които тепърва го въведоха, hоme office се оказа неочаквано травматизиращ – нямам предвид дори кафкианската техническа част, а чисто културната. Франци получи писмени инструкции от ръководството в никакъв случай да не идва в офиса, а да работи от къщи; в същия мейл също така и се  забраняваше да работи от къщи ако и децата и са удома. От Ивон изискаха предварителен протокол върху какво точно възнамерява да работи през всеки един от осемте бизнес часа. В среда, в която липсват доверие и мотивация да си свършиш задачите на всяка цена, работата от къщи си е по-лоша от домашен арест. 

Сред набързо сформирана от мен Whatsup група се оказа, че най-сериозната грижа на нашата улица са децата, или как да възпрем зомбясването им пред екраните. Сформирахме таен родителски картел – до получаване на инструкции от училището децата ще се занимават с учебен материал до десет часа преди обед; ще се допускат навън само в рамките на нашата затворена улица; екраните ще са достъпни само след 17 часа. Получи се оптимална среда от национално – културни предимства – български (носим на кризи и сме добри съседи) и швейцарски (организират се бързо и действат ефективно). 

Първата седмица премина тонизиращо. Времето беше великолепно, съседите заградинарстваха с настървение, всеки надупен в неговия си двор. Спряха единствено защото разсада свърши, магазините бяха затворени, и вече нищо не остана за плевене и подстригване. Из въздуха се носеше аромат на прясна зеленчукова супа и кекс. Колите постепено изчезнаха от улиците. Оглеждайки цялото семейство насядало около масата за обед в делничен ден се запитах в коя година и в кой век сме.

Моята представа за пандемия е формирана от “Чумата”. Маранята, влудяващото бездействие, изпаренията от боклука по опустелите улици, неизбежната депресия са все неща, които съм преживявала поне за малко почти всяко лято – температурата и мозъка ми са податливи на описанията на Камю. Най – яркият ми спомен от сливане на книга и реалност е от лятото през  когато работих по проект в Югоизточна Турция. Там освен гореспоменатите елементи имаше и стачка на уличните чистачи, епидемия от коремен тип и липса на течаща вода. Планини, планини от разлагащ се боклук. Болницата беше брутално мизерна, а аз дори нямах свястна здравна застраховка. В сравнение с всичко това COVID ограниченията в Швейцария през 2020 бяха като идилична американска реклама на хладилник от края на 50-те.

Освен … ако някой от близките ми в България се разболееше аз нищо не можех да направя. 
Абсолютно нищо. 
Щях да си стърча сред нарцисите в Швейцария и да ги гледам как умират по Zoom.

За да се разсея от тези мисли се метнах с всичка сила в домашното обучение на децата. Учебната програма до пети клас е насочена към формирането на умения, а не наливането на знания затова подходихме прагматично. Едното дете се съгласи да пише кратки текстове всеки ден и да се упражнява в препоръчания за допълнителна работа ап. Другото реши да довърши всички всички задачи, които беше пропуснала през двата дена с настинка вкъщи. 

Беше интересно да наблюдавам как пренасят начина си на учене вкъщи. В училище часовете им не са на стриктни 45 минутни интервали, занимават се с дадена тема докато я приключат. После си вземат 5 мин почивка. Говореха си помежду си, ходеха напред-назад докато мислеха и изобщо не разбираха защо им свистях и тактувах с молива по тетрадката все едно сме в 1986. В десет часа захвърлиха всичко и хукнаха навън – с кутиите си за закуска напълнени с краставици и солети. От съседните къщи изхвърчаха съседските деца, с които са съученици.

Бяха лежерни дни на провинциален чеховски комфорт, в които се организирахме който както може. След това обаче пристигнаха инструкциите за домашното обучение и живота прие съвсем друг обрат.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

С корона в Швейцария

Хората не слушаха, естествено, въпреки, че предупрежденията започнаха още през януари, а след първите случаи в Италия официално ни съобщиха, че вълната в Швейцария се очаква до дни (и бяха прави). “Те” са федералното правителство и националната обществена телевизия, която до скоро следях спорадично (твърдението на Кустурица, че това, което се случва на Балканите за един ден се случва в Швейцария за цяла година не е съвсем далече от истината).

Експатите, чужденците – професионалисти, които живеят в страната за ограничен период от няколко години и често се социализират само помежду си, изтерясаха първи из интернет защото не следяха, не разбираха или не вярваха на това, което обясняваха “по телевизора”. 

“По телевизора” ни показваха предимно Даниел Кох, от федералната здравна служба. Той е на 65 години, комбинация от Клинт Ийстууд и Джон Малкович и нищо не може да го изкара извън търпение – медиите постоянно се опитват, но “Клинт Истууд” дълги години е работил за Червения Кръст в Африка и е преживял еболи, геноциди и е железен. Всички искаме да станем Даниел Кох като порастнем.

Редовните пресконференции на които се обясняваха новите мерки срещу кризата се оказаха изненадващо интересни (немският ми е далеч по-добър от колкото си мислех), и същевремено дразнещи защото представителите на правителството и армията отговаряха на езика на който им беше зададен въпроса – при въпрос на френски или италиански аз изключвах. Няма субтитри, да си учил. Ако не си – чакай резюмето на пресконференцията малко по- късно. Никой не протестира.

Швейцарците нямат кризисен щаб. Участниците на пресконференциите отговарят на въпроси за ресора им – от правителството, здравната, социалната служба, шефът на националната банка, на ЖП линиите, което ми действа много успокояващо с нормалността си – тези хора знаят за какво говорят, координирани са в думите и действията си и работят заедно.

Нашият приятел Феликс, също бивш кадър на Червения кръст, беше призован в армията. Не беше извънредно призован, така беше по план, защото нашият приятел Феликс е от тези доброволни попъления на швейцарската армия, които служат и след 34 годишна възраст. Феликс има ръководна длъжност в болничния батальон или, както ни беше обяснил когато се запознахме, “батальона, от който всички се оплакват, че гълта пари и никога няма да ни е нужен”. Сега Феликс прилага на практика това, на което е бил системно обучаван през последните двайсет години. Батальонът му замина за болницата в Тичино – неговите хора поемат леките медицински случаи, а истинския лекарски персонал се занимава с инфектираните от короната. От време на време го мяркам из медиите в пълна военна униформа.

Ограниченията настъпиха постепено и винаги с обосновка защото хората тук така са свикнали. Дори закъсненията на влака в Швейцария са обосновани (“… 5 minuten verspaetung, Grund dafür ist…”)

Първо закриха всички събития за групи от над 1000 души (Цюрихската опера и всеки швейцарски музей и галерия в които някога съм влизала мигновено ми пратиха мейл как ще се отрази на програмите им; нямам обяснение за ефективността им). Мерките скоро се затегнаха и затвориха незадължителните училища, а след това и всички училища.

Хората приеха новата ситуация като покана да изтърбушат магазините за хранителни стоки, които бяха презаредени още на следващия ден, а PR-а на голяма верига супермаркети леко отегчено ни обясни по новините, че няма структурна причина за паника, складовете са пълни, логистиката функционира и липсите са моментни (беше вярно и възпря евентуална втора вълна от лудост.)

Напълнил хладилниците народа масово реши да си организира пикник край реки и езера в затоплящото се време. Сетих се за коментара на някакъв експерт след цунамито в Тайланд през 2004 – “ако предупредиш хората да бягат защото идва цунами те ще слязат долу на плажа за да видят какво е това”. Явно феномена не се отнася само за Тайланд.

Което доведе до затваряне на кафенета, барове, пазарите на открито, ресторантите и магазини за нехранителни стоки – на пресконференцията ни обясниха, че това е по-ефективна мярка отколкото да пуснат полиция след всяка група граждани.

За съжаление затворените кафенета насочиха още повече народ към парковете – примерно към крайезерния парк в Цюрих, въпреки патрулиращите полицаи които учтиво изискваха от хората да се приберат по къщите си. Затова полицията и управата на Цюрих решиха да затворят крайбрежната алея с метални прегради.
Разходките навън могат да стават само на дистанция от два метра от околните в група от максимум пет човека, които съжителстват в едно домакинство.

В интернет изригнаха хиляди предложения за взаимопомощ, най-вече насочени към възрастните граждани. Възрастните граждани масово отказваха друг да им пазарува и Даниел Кох – “Клинт Истууд” коментира, че реакцията им е разбираема. Хората над 65 годишна възраст са преживели какво ли не и имат силно чувство за гордост, но след това настоятелно ги покани да приемат помощта, тъй като момента не е подходящ за накърнени достойнства.

Даниел Кох – “Клинт Истууд” също обясни, че пълна забрана за излизане е изключително крайна мярка до която се надява да не се стига, защото има научен консенсус по въпроса за негативния и ефект върху хората. Харесвам начина по който ни говори този човек – с уважение, с обяснение защо се вземат мерките, без омаловажаване на важни за хората детайли.

Ограничената, но разрешена мобилност даде възможнист на хората да си помагат сами – примерно общинския съвет на село Швелбрун организира доставки до вкъщи от местната хлебарница, месарница и бакалия. Хората могат да поръчват по телефона или по интернет, доставката е на следващия ден и е безплатна (извозва се от училищния микробус, който не се ползва в момента). Няма минимален размер на покупката, която се оставя пред вратата, всичко се доставя с касова бележка, плащането се отлага за след кризата. Управата, населението и селските магазини са много доволни.

В България подобна услуга би била съвсем нормална между съседи. В Швейцария – ни най-малко, но е в реда на нещата да я получиш от местната власт. За сега на никого не му е хрумнало да вдигне цените на хранителните продукти.

Нашата квартална пицария премина само на take away. Те не предлагат доставка по домовете, но пред вратата им следобед сега се извива опашка от коли, подкрепящи малкия бизнес.

Един от хотелите в града започна да предлага стаи на минимални цени, които да се ползват като офиси по време на кризата. Хоум офис няма как се осъществи ако имаш 2-3-4 деца удома които същевременно учат от къщи.

Етнусиазмзмът за взаимопомощ е силно повлиян и от примера на швейцарското правителство, което отдели 40 милиарда франка за подкрепа на икономиката.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцария влиза в коронна криза

Миналата  зима случайно станах свидетел на малка криза и на решението и в реално време.

Бях сама на лифта високо из Алпите, когато изведнъж движението спря. Висях си там в нищото – небето беше ярко синьо, въздухът хрупкав, шарените скиори под мен приличаха на пръснати М&Мс върху бяла покривка. Около селото в което бяхме отседнали имаше 380 км ски писти на височина от 1500 до 4000 метра – с други думи нито имаше тълпи, нито растителност, картината беше идеална за наблюдение от горе.

Внезапно един скиор падна и доста дълго време не можа да се изправи. До него, с пушилка от сняг,  рязко закова скиор в червено – униформата на швейцарското ски училище. Червената фигура поговори с падналия, огледа се и телефонира. След това решително свали ските си, закрачи нагоре по хълма и ги заби в  средата на пистата във формата на голямо Х. В следващите секунди червените М&Мс се заотделяха от общите ски потоци и целенасочено се устремиха към падналия. Без дори да го приближават, един по един, с еднакъв жест те свалиха ските си и ги забиха по същия начин в снега заграждайки значителен периметър. Всички скиори в района спряха в очакване. Секунди по късно запърпори хеликоптер, двама парамедици прегледаха бързо пострадалия, после го вдигнаха към машината. Зяпачите, хора от всякаква възраст, се бяха превърнали във възхитени деца пред гледката на излитащия хеликоптер. Перките се завъртяха, вдигна се пушилка, ски учителите скочиха отново на ските си и движението се възстанови сякаш никога не беше спирало. Лифтът ми потегли. Цялата пантомима отне точно десет минути. Вероятно бях станала свидетел на стандартна операция из ски районите, но като човек отраснал край морето и без особен афинитет към спорта аз за първи път виждах толкова перфектна, безмълвна организация. До онзи момент животът ми беше поднасял хиляди примери за точно обратното – когато тривиален инцидент като заледена повърхност или  спукана тръба се превръщат в сцена от “Лоръл и Харди” в гарнитура от човешка идиотщина.

Швейцарската реакция на корона вируса ми напомня на ски инцидента от миналата година. Пострадали има. Има и изненади. И страх. Но като цяло Швейцария си е функционираща система, която превключва на друга скорост и установявам, че при тази ситуация няма нищо по- ценно от това да си бил трениран в български условия.

Швейцарците около мен масово реагираха с: “Никога не сме предполагали, че нещо подобно може да се случи ТУК!” което напомни детската ми изненада при колапса на Съветския Съюз. Те остават масово шокирани когато им кажа, че вече съм преживявала настоящата ситуация под други форми – забраната да излизаме навън след Чернобил, оглозганите магазини за хранителни стоки при хиперинфлацията, ежегодните дървени ваканции (не знаехме кога ще започнат и колко ще продължат – за съспенс!). И че през по-голямата част от живота ми светът беше със затворени граници – по идеологически или икономически причини. Не бих препоръчала на никого да преминава през атомни катастрофи и икономически пропасти за да се подготви за пандемия, но това което разбрах за себе си тогава е, че всяка ситуация е упражнение по адаптация и все ще избутам някак си.

Елиас Канети е забелязал това още преди сто години: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук”.

EDIT: Веднага след обявяването на извънредната ваканция някои магазини внезапно се оказаха без продукти, които винаги са били в наличност. Липсите бяха попълнени на следващия ден и вече всичко си е по местата.

Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Моите швейцарски съседи

Преди много години на една студентска конференция в чужбина се заприказвах с полякиня на моите години. “Минах през България миналия септември, сериозно каза тя, там живота е много труден. Хората едвам свързват двата края. В малките населени места видях как се събират, всеки носи по нещо за общ съд на огъня, така готвят за да преживеят”.

Ние с моя колега Средков се спогледахме и прихнахме да се смеем. Търпеливо обяснихме на полякинята, че България наистина не е цъфнала и вързала, но че в случая е била свидетел не на гладуващи българи, а на варене на лютеница – автентичен обичай, който не се възпризвежда за туристите из ресторантите като нестинарството и кукерството например. Бурканите с крайната продукция лютеница не са най-важната част от тази традиция, тя е също така идеална възможност да се събереш с приятели и роднини в последните горещи дни на лятото за балканско дуенде сред апогея на есенните зеленчуци и малко пушек. Не съм сигурна, че полякинята ни повярва, но си дадох сметка в каква заблуда можеш да се вкараш ако не си на ясно със социализацията на хората в дадена култура.

Тъй като швейцарското общество традиционно функционира добре, хората нямат настойчивата нужда да търсят неформални връзки по между си. Не е необходимо да молиш съседа да ти наглежда къщата докато си във ваканция (престъпността е ниска) или да ти полива мушкатото (има си автоматични системи) или просто да си помрънкаш с някого, че обществения транспорт е не надежден (надежден е). Митовете за отчуждеността са до известна степен верни – има съседи които с десетилетия си говорят на “вие”, има и писмени оплаквания че съседа ползва душа си след 22ч., при условие, че в правилника на конкретната жилищна сграда това е забранено. Тези примери обаче не са универсални.

В предходното ни жилище, кооперация с четири самостоятелни апартамента, нямаше никакви специфични правила. Фирмата, стопанисваща сградата, беше положила усилия да събере оптимална конфигурация от наематели. Не повече от двама чужденци (аз и една канадка), две двойки под и една над 40 годишна възраст, три семейства и един офис, всички работещи на пълен работен ден. Сходствата в начина ни на живот до голяма степен осигуряваха мирното ни съжителство, бързо намерихме общи интереси и с всички бивши съседи сме си приятели и до днес.

Нашата следваща, самостоятелна къща, се намираше на нова улица. Повечето къщи вече бяха населени, други бяха още в строежи, а аз бях в майчински – кърмех, преобувах, понякога спях – и като в “Прозорец към двора” на Хичкок наблюдавах динамиката наоколо. Улицата беше еднопосочна и абсолютно празна. Моите съседи живееха в паралелни часови пояси. Някои излизаха за работа в 6:30; децата тръгваха на училище малко преди 8ч.; пенсионерите прибираха пощата си около 9ч. и след това нямаше никакво движение до към 16ч., когато децата се връщаха от училище. Между 18 и 20ч. всички сякаш вечеряха и после замираха. Българските социални средища – детската площадка или пейката пред блока – нямаха видим еквавилент на нашата улица.

Съседите дружелюбно ми махаха от колите си, а когато в крайна сметка се заприказвах с тях научих за кварталния празник.

Преди няколко години, осъзнали комшийския вакуум на новата улица, Тина (индийка отраснала със седем братя и сестри) и Олимпия (дъщеря на гърци, отраснала в Швейцария), решили да прганизират сбирка. Изпратили покани за съботата преди началото на новата учебната година през август, наели шатра, маси, грил и хладилник и поканили всички живущи в близкия периметър. Единствените условия били всеки да заяви предварително с какво ще допринесе – купа със салата и някакъв десерт за около шест човека; месото всеки си носел и грилирал сам; наемът на шатрата се разпределил между всички потвърдили присъствие. На първия празник се отзовали над 50 човека и си прекарали толкова добре, че от тогава сбирката е ежегодна.

Така за първи път се срещнах с всичките си съседи едновременно – пенсионери, семейства с малки деца, семейства с големи деца, семейства без деца. Всички бяха спретнати, като за гости, а не по домашному с чехли, носеха си порцеланови съдове и стъклени чаши за вино и оживено разговаряха по между си. Първоначалното ми впечатление за изолираност се оказа погрешно – те наистина се радваха да се видят, но бяха възпрепядствани от различния си дневен ритъм.

Възпитаното държане, липсата на пластмасови паници и малките свещи по масите превърнаха вечерта от палаткова улична вечеря в очарователно цивилизовано събитие.

Тийнейджърите ми разказваха за летните си стажове, родителите им разказваха за последните си екскурзии, всички живо се интересуваха от произхода ми, бабата на Олимпия се оказа солунска българка. Професиите се споменаваха бегло, само ако любопитствах, обединяваха ги градинарство, добронамерени клюки за местните политици, състоянието на близкото училище и плановете за следващата ваканция. Празникът приключи около 2 часа след полунощ.

От този ден нататък се чувствах много по-комфортно на новата улица. Моите съседи наистина нямаха нужда да бъдат близки приятели помежду си и не всички се отзовават на поканата – семейство лекари ми обясниха, как целия им ден преминава в разговори и просто не са в настроение за квартален празник пък било то и веднъж в годината; никой не им се сърди.

През следващите години кварталният фест се доразви. Неколцина възрастни съседи починаха, родиха се бебета, децата проходиха, тийнейджърите се изселиха.

Напоследък организацията премина в наши ръце и се оказа очудващо лесна, благодарение на доверието което съществува в швейцарското общество. Поръчваме шатрата през април и сме напълно сигурни, че ще е доставена в уречения ден през август. Децата разпределят поканите в пощенските кутии в началото на май. Доброволците за разпъването и прибирането на шатрата не се нуждаят от напомняне. Всички оставят лептата си за наема в обща кутия на самата сбирка. В тези августовски вечери хората постепено ми разказваха за себе си неща, които никога нямаше споделят ако бяхме ограничили отношенията си до кимване и вежлива усмивка. Съседите под десет и над шестдесет годишна възраст са най- големите фенове на събитието.

Тази година, един ден преди феста, на вратата ни позвъни Кристоф – пенсиониран учител по физика от близката гимназия.

“Извинявай за безпокойството, притеснено започна той, но Мѝхал не е получил покана. Нали си го спомняш? Той е чех.”

Разбира се, че си го спомнях. Хер Мѝхал, на видима възраст около седемдесет, не беше от постоянно живущите в квартала. Идваше си само за лятото в къщата, наследена от баща му. Миналата година феста съвпадна с пристигането му от Прага и той цъфна с два буркана кисели краставици от южна Моравия, тъй като нямал време да приготви обещаната салата.

Потвърдих, че лично съм пуснала поканата в кутията на хер Мѝхал – нямаше причина да го отлъча от събитието.

“Имаш ли една покана? Нека да му я занеса лично”, закърши ръце Кристоф.

Отговорих му, че точно сега нямам под ръка, но хер Мѝхал е добре дошъл. Кристоф се успокои, благодари, стисна ми ръката и си тръгна.

Празникът беше успешен както винаги. Всички четиридесет и осем човека, заявили участие, пристигнаха на време и се засуетиха около грила с чаши в ръка. Бяхме покрили масите с ярко жълти покривки, освен халдилник и грил и имахме и кафе машина, дадена на заем от участници и разкошна метална кофа за лед с кожена дръжка, в която почиваха бирите. В този момент винаги ми липсва музика, лек джаз сред общото жужене, но останалите организатори бурно възразиха; без музика даваме достатъчно пространство за разговори, обясниха те. Тази година обаче имаше музика – съседът Роланд, видима възраст 62, се появи облечен в шотландски национален костюм – с килт, риза, шапка – и изсвири на гайда Scotland The Brave и Amazing Grace (на бис). Човекът си намерил хоби след пенсионирането и с ентусиазъм участва във фестивали, концерти и въобще където намери място за изява.

Към края на вечерта се заговорих с хер Мѝхал, обясних му, че нямам представа къде се е затрила поканата и че искрено се радвам на присъствието му.

“Аз идвам тук само през лятото, каза хер Мѝхал, емиграцията … от една страна не е за мен … от друга – може би направих голяма грешка, че не емигрирах тук преди много години”

“Къщата беше на баща ми. Той прекара десет години в затвора през 50-те години.”

Хер Мѝхал знаеше, че съм българка и се сещам по какви причини са затваряли хората в онези светли времена.

“Когато излезе на свобода той си мислеше, че живота ще продължи по старому. Но аз вече не бях на десет, а на двадесет, и майка ми беше глава на семейството. Беше им трудно, много трудно … След това, през ‘68-ма той … замина … за Швейцария”.

През 1968 социалистическите страни (с изключение на Румъния) изпращат танкове за потушаването на Пражката пролет. Явно това е била последната капка за бащата на хер Мѝхал и той … заминал.

“Баща ми имаше две университетски дипломи – инженерство и право. Веднага се устроил на работа и си купил тази къща. Виждахме се рядко, беше изключително трудно. Сега къщата е моя и прекарвам тук ваканциите си. Аз си имам интересна професия в Прага …”

В последствие разбрах, че хер Мѝхал е лекар и цял живот е работил в университет в Прага. Попитах го дали живота в Чехия се подобрява.

“С всяка изминала година се подобрява – твърдо заяви хер Мѝхал. Първо в големите градове, но сега и в малките населени места напредъка е очевиден.”

Оптимизмът у източноевропеец в пенсионна възраст е нещо изключително рядко и ми действа тонизиращо. Попитах го на какво се дължи чешкия прогрес.

“Образованието. Особено с техническа насоченост. При нас то винаги е било на ниво, а квалифицираните хора са магнит за работа, за инвестиции… Аз … аз съм бил в България, в Созопол през 1972 и в Слънчев Бряг през 1975. Хареса ми. Много зеленчуци внасяхме някога от България, добра селекция от вина …”

След това някой ни прекъсна и разговора тръгна в друга насока.

При разчистването след полунощ забелязах, че в единия буркан с краставички е останала само саламурата (изядени лично от София, която не хапна нищо друго тази вечер), а другия е пренесен в нашата кухня. От София.

Categories
Швейцарско ежедневие

Пианото на швейцарската железопътна гара

Другата седмица Макс ще има контролно по темата за миналото тримесечие, древния Рим, което ни даде повод за екскурзия до Augusta Raurica – археологическа местност с музей близо до Базел. Augusta Raurica има и допълнителен чар за мен защото е лесно достъпна с обществения транспорт, т.е. от нашата врата до тяхната с минимум чакане по гарите.

И така запасихме се с вода и моркови за из път и се метнахме на влака.

Щом стъпихме на перона в Олтен ни блъсна мощна вълна от музика – някой свиреше на пиано. Хайдн. Веднага затътрих децата по посока на звука.

Майка ми инвестира геройски в моите занимания по музика. Тя самата свиреше чудесно на пиано, беше вземала уроци около десет години, и искаше да направи същото с мен, но не се получи. Мразех пианото. Ненавиждах го. Мразех бавния си напредък, мразех красивата си учителка, която театрално масажираше слепоочията си, отчаяна от мен. Уроците приключиха едва когато изпаднах в нервна криза, хвърлих школите на пода и крещях до посиняване, че няма да ходя на пиано никога вече, никога. Била съм на осем или девет.

Музиката, обаче, обичам и до днес. Не свиря, но слушам с удоволствие, разтоварва ме и ме зарежда с оптимизъм – някои хора спортуват срещу стрес, аз си пускам “Ашкенази свири Шопен и Рахманинов”.

Швейцарците отдават огромно значение на извънкласните занимания и хобита и са създали впечатляваща система, която изкушава децата с какво ли не. Никой не очаква от тях да хукнат на повече от две, важното е да си изберат нещо – започва се обикновено със спорт или музика, но има клубове за кино, моделиране, програмиране, танци. Има дни на отворените врати така че когато детето стигне определена възраст то няма как да пропусне възможността да се докосне до потенциално хоби. Тези възможности за извънкласни занимания не са съсредоточени само в големите градове (тук всяко село си има спортен клуб или оркестър) и са финансово достъпни. Швейцарците вярват, че всяко хоби развива потенциала на детето, стига то да се занимава по собствено желание, помага му да се справя със стреса, да намери нови приятели, да работи в екип, да се концентрира и въобще да се занимава с нещо продуктивно, без да очакват от него да стане стане спортна звезда или Моцарт.

Когато моите деца доброволно се записаха на барабани и флейта, само повдигнах вежди. Обещала си бях да не ги товаря с родителски амбиции по този параграф. Те обаче се занимават с удоволствие, само по за половин час на седмица. За разлика от българското музикално училище, в което децата се занимават почти професионално от ранна възраст, швейцарското напомня по-скоро нашата “музикална школа”, извън основното и средното училище.

Винаги се впечатлявам по време на карнавала през февруари как по улиците се изсипват толкова много швейцарски аматьорски оркестри, продукт на системата.

Винаги се впечатлявам и че в афиша на всяко сериозно музикално събитие в Швейцария с традиционно скъпи входни билети има поне едно българско име.

И така на гарата в Олтен кънтеше Хайдн.

Под навеса на първи коловоз, защитено от вятър и влага, стоеше блестящо черно пиано. Беше стъпило на плътен, ярко червен килим, проснат на асфалта. На също така лъскавата пейка седеше съвсем невзрачен човек – оплешивяващ, над 50-те, с бозаво яке и сиви панталони, в краката му лежеше плоска чанта. И свиреше. Дори не ни забеляза когато го аплодирахме, просто обърна следващата страница на нотите и продължи. Изпълнението не беше гениално, други зяпачи нямаше, но акустиката беше страхотна, заглушаваше дори влаковете, притъпяваше високоговорителите, а енергията на живото изпълнение както винаги ми развинти главата. След малко той спря, прибра нотите в чантата си, качи се на току-що пристигналия влак и … изчезна.

Децата веднага се сбутаха да седнат пред инструмента, заопипваха клавишите и бодро задрънкаха гамата. Чак на мен ми се прииска да изпълна “Гайдарче” от Парашкев Хаджиев, което незнайно защо помня и до днес. Но и нашия влак пристигна и трябваше да продължим към Древните римляни.

Пианото, оказа се, е маркетингова кампания на швейцарските национални железници още от 2018. То се мести по план – всяка седмица е на различно място (датите са тук). Пътуващите се приканват да снимат изпълненията и да ги качват във Facebook, за победителите има награда.

Ето и видео материал от пианото в Цюрих:

Подейства ни много цивилизоващо.

И тъй като с това започнах – в Augusta Raurica беше страхотно! Интелигентна реставрация, хармонично съжителство на археологически обект и жилищен квартал, изключително добре поднесена информация, въпреки че предметите в музея са далеч от богатството на Варненския некропол или Тракийското съкровище. Въобще как е представено нещо е понякога по-важно от самото нещо. На голямата карта с Римската империя с дебели букви бяха отбелязани Одесос и Сердика.

Categories
училище в Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската първокласничка

Нямаше да ви занимавам с родителската среща на София, но там обсъдихме някои неща, които смятам за емблематични за швейцарското общество.

Учителката на София беше едра, усмихната жена около 50-те. Тя сподели, че преподава от 13 години, първото и образование е било по фармация и едва на 33 години е завършила педагогическо. Това е често срещано явление, за което съм разказвала и друг път – благодарение на дуалното образование е съвсем нормално е да завършиш първо нещо, което ти осигурява работа веднага и впоследствие да се преквалифицираш с нещо друго. Каза, че няма собствени деца, но доволно добави, че е леля на 15 племеника.

След като ни представи някои от колегите си , тя с радост потвърди продължението на проекта “Senioren im Klassenzimmer”  – нещо като “Възрастни в класната стая”. Нестопанската организация Pro Senectute дава възможност за доброволческа, не платена работа, на желаещи пенсионери по половин ден на седмица. Senior-ите асистират на учителката и спомагат за изграждане на добри взаимоотношения между поколенията. В предучилищната на децата тези хора бяха направо безценни, особено преди часовете по физическо, където завързваха обувки и помагаха на 4-годишните да се облекат на време. В училище Senior-ите помагат не само в канцеларската работа (лепят етикети, подготвят папки и т.н.), а и както добави Макс неговия Senior, г-н Тоскани, е човекът в класната стая, който винаги има време да си поговори с теб. Дебело подчертавам, че Senior-ите не оспорват позицията на учителите и не раздават непоискани акъли по въпроси извън компетентността им.

Г-жа Дахман, Senior-ът в класа на Софи, притеснено се изправи, призна, че си е пренаписала представянето вече 10 пъти без да го подобри особено, и тръсна очилата си. Окуражихме я с ръкопляскане.

“Казвам се Кристина Дахман и съм пенсионерка от 2 години. През тези години се напътувах, напазарувах и реших, че е време да започна отново да допринасям на обществото. Активният ми професионален живот премина като секретарка. Щастлива съм, че бях одобрена за програмата “Възрастни в класната стая” и ще бъда с децата ви всеки вторник”.

Съмнявам се, че децата някога са чували на немски израза “Възрастните хора трябва да се уважават” – училището просто им инсталира по една г-жа Дахман в стаята, която сама заслужава уважението им с работата и поведението си и от там нататък нещата се развиват от само себе си.

След като учителката представи и другите си колеги тя даде думата на Таткото на Доминик. Вече знаех какво да очаквам – познавах го от преди две години, когато синът му беше в групата на София в занималнята.

Доминик има спина бифида, обясни Таткото тогава. Това е вродена аномалия в развитието на гръбначния стълб и гръбначния мозък, при която има има отвор в гръбначния канал. По време на бремеността в ембриона се формира неврална тръба, от която впоследствие се развиват гръбначният стълб и централната нервна система. При спина бифида, прешлените, които покриват гръбначния мозък, не се сключват правилно. От коляното надолу краката на детето са деформирани и въпреки, че може да върви сам на малки разстояния и да се качва по стълбите, състоянието му е доживот и няма да се подобри значително. Доминик не можеше да ходи сам в тоалета, затова в предучилищната го посещаваше неговата здравна асистентка. Тогава Таткото беше видимо развълнуван и призна, че е нормално ситуацията с сина му да предизвиква любопитството ни и ни окуражи да питаме всичко което ни интересува.

Тогава се възхитих на отговорността му – никога нямаше лично да отида и да го заразпитвам за състоянието на Доминик, и си представих как с най- добри намерения всички родители бихме зашушукали зад гърба му опитвайки се да бъдем полезни. Тогава също си дадох сметка, че в България тези деца никога не са били в обкръжението ми.

Спомням си, че тогава в стаята с около 40 човека притихна, и единствения въпрос беше как ще се процедира при физическо, при честите отивания в гората и на годишната екскурзия. Тогава Таткото обясни, че здравната асистентка ще придружава Доминик в такива случаи, тъй като трябва да сме реалисти относно изискванията към учителката.

(Кой плаща за тази асистентка? Здравната каса.)

И друг път съм споменавала, че хората с физически трудности в Швейцария са съвсем нормална част от работната сила. Учителката по плуване на моите деца е в инвалидна количка, но е перфектна плувкиня и безкрайно търпелив преподавател.

Този път обаче речта на Таткото премина доста по-леко, въпреки, че фактите бяха същите. Разпределението на децата в училище на квартален принцип има много предимства, едно от които е, че всички рано или късно се опознаваме. Повечето от нас познаваме Доминик, знаехме, че с изключение на физическите трудности той е съвсем стандартно палаво момче, че е доста популярен и родителите му настояват, той да бъде наказван и поощряван както всяко друго нормално ходещо дете в класа. От тази година обаче Доминик може да ходи сам до тоалета и вместо с количка се придвижва да училище сам, със специален велосипед на три колела. Таткото обясни, че тази самостоятелност е изключително важна за детето, и че все още с майката го наблюдават скришом как се справя. Забелязали също, че при всеки лек хълм към него спонтанно се затичват съученици, които доброволно го избутват отново до равното. След това пак ни попита дали имаме въпроси.

“Подигравал ли му се е някой?” – попита една жена.

Таткото отговори, че през двете години в предучилищната и до сега в първи клас, не са се сблъсквали с подигравки от никого.

“Защото … – продължи жената – знаете ли… моята сестра е инвалид и съм много чувствителна на тази тема. От детето си научих, че подигравки е имало, може би Доминик за щастие не е чул. Това не е нещо, което аз лично бих търпяла. Кажете как да подходим” – обърна се тя към учителката.

Учителката потвърди, че сред малките деца обиди не е чула, но може да си представи подобно поведение при по-големите. Тя каза, че ще уведоми колегите си за случката за да разберат от кои класове идва проблема и веднага ще проведат занятие с г-н Хофман, училищния социален специалист.

Апропо от съседи съм чувала, че г-н Хофман вече на няколко пъти разрешава такива ситуации – при изолация на някое дете, и при други специфични конфликти. Учителката му асистира, но човекът определено умее повече от нея в някои моменти.

И така родителската среща приключи. Аз съвсем не бях единствената чужденка. Имаше една висока сомалийка, която не говореше нито дума немски – до нея седеше друга, възрастна сомалийка, която и превеждаше.

(Кой плаща за тази услуга? Никой. Има множество неправителствени културни организации, създадени от самите чужденци, за взаимопомощ. Идея, вдъхновена от самите швейцарци , които постоянно се обединяват за различни клубове, каузи и интереси. Аз лично никога не бих отказала да превеждам безвъзмездно на друг родител в нужда, ако немския ми беше малко по-напреднал).

Имаше и една индийска майка, много съсредоточена, тъй като немския и е все още слаб. Познаваме мъжа и, собственик на малък индийски ресторант, който явно гледаше тази вечер бебето им.

Имаше един татко от Хърватска. И двойка косовски албанци, дошли в Швейцария като деца през войната.

Интересът на всички беше еднакъв. В швейцарското училище няма особено значение кой от къде идва, това, което ни обединява е настоящето и общите ни ценности. В такова общество аз лично се чувствам много добре.

Categories
бебе в Швейцария раждане в Швейцария Швейцарско ежедневие

Голямото швейцарско кърмене

Спонтанно пуснах тази история в конкурса на Майко мила! и спечелих втора награда, което неимоверно ме развълнува – прииска ми се да се върна години назад, когато се развиха реалните събития, и да се потупам по гърба, че и това ще мине. 

Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас “на бебе”. Виждала съм я да прави същия маньовър придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.

Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременост в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо ще се възползвам от опцията “изписване шест часа след раждането” предлагана в нашата болница. 

“Nein!”, каза моята позната и грабна ръцете ми. “Не го прави!” Реакцията и ме озадачи – в тази част на света хората не раздават непоискани мнения. “Необходими са няколко дена за слизане на кърмата, поясни тя. В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб”. Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите и прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.

Бебето се появи след тридесет часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.

Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва. Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото! 

След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе – поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа. Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесет годишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до две годишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига ако имам въпроси. 

През следващите шест месеца бях като в “Свободата води народа” на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единствения ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.

После се върнах на работа. 

Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат беше прекъсвана на три часови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично никой няма да си мръдне пръста.

Когато пътувах цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината “На нивата” – същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва “В офиса”, ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде. Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.

Второто бебе се появи година по-късно, след осем часово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене. 

Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди… Продължение

Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Теория и практика на швейцарските училищни ваканции


Спонтанният ми отговор на въпроса “Какво правят през ваканциите швейцарските деца” е: “Нямам никаква представа, всеки се оправя сам”. Което не е съвсем цялата истина, просто въпроса с ваканциите тук е комплексен, аз се сблъсках челно с него преди две години.Нека да обясня.

Швейцарските деца започват задължителното си образование на четири годишна възраст с предучилищна и така влизат в системата при която от 52 седмици в годината 13 са ваканционни. Грипни и дървени ваканции няма – децата боледуват, но по единично, не епидемично, а как не им се пука парното през зимата е мистерия някаква, предполагам масоните и илюминатите имат пръст в цялата работа.
Най-дълга е лятната ваканция от пет седмици, покриващи юли и август, а останалите са разпределени на по-къси порции през годината. Подобна организация се отразява особено добре на по-малките деца, които са ми пред очите – щом забележа, че занятията им идват в повече значи и следващата ваканция е зад ъгъла.

Почивките не са по едно и също време из цялата страна, което означава, че братовчеди от съседни кантони могат да не се засекат за ски ваканцията, но същевременно възпрепядства масови вълни от отпуски по едно и също време и потенциални ръкопашни битки из швейцарските офиси.

Продължение

Categories
Швейцарско ежедневие

Happy Birthday, Helvetia!

Тази история е стара, но се сетих пак за нея миналия понеделник, докато гледахме зарята за националния празник.

Една делнична вечер се качих на влака в Берн на връщане от работа. Както повечето швейцарци, които живеят и работят в различни населени места, времето във влака е сакрален период на турбо ефективност. Планетите са се наредили в права линия – в къщи знаят, че се прибирам и няма как да вървя по-бързо; в офиса знаят, че макар и извън периметъра на сградата всеки може да ме намери. При тези условия напълно се изключвам от света наоколо и работя; случвало ми се е да седна до Естер и да се осъзная чак на слизане.

Онази вечер обаче погледа ми случайно срещна човека на отсрещната седалка. Той ми се усмиха широко, като на познат, и кимна. Не можех да се сетя къде го бях виждала, но със сигурност се бяхме срещали и преди.

В Швейцария в такива моменти особено се държи на неангажиращата, но автентично заинтересована комуникация. Трябваше да завържа разговор в името на добрия тон, как сте, как е семейството, къде ще прекарате ваканцията, ооо, в Тичино е прекрасно по това време на годината. Диалозите ми бяха познати от детските книги на Ерих Кестнер и винаги съм се възхищавала на хората, на които им се отдават, примерно братовчедка ми Ели ( родена да работи с хора!), или Алекс  (ветеран на швейцарското хотелиерство). Аз съм интроверт и реагирам като сърна пред фаровете на камион, опитвайки се едновременно да намеря смислена тема, да имитирам заинтересованост и да превключа на немски – не ми идва от вътре и това е; предпочитам да се усмихна, да кимна и толкова. Преди години обаче тактично ми беше намекнато да ошлайфам този културен детайл иначе хората ще го изтълкуват като арогантност. И тъй като съм отговорен представител на чужденците в Швейцария, които принципно са смятани за некултурни, и съм основен PR на децата си сериозно се старая да правя добро впечатление.

Затова беше особено важно да заговоря човека от отсрещната седалка.

Във всички случаи не го познавах професионално, швейцарците в нашия офис са малцинство, а този човек носеше костюм – такива въобще нямаме. Прехвърлих на ум бившите и настоящи съседи, но и от там нищо не излезе. Последната възможност беше да е някой от застрахователните ни агенти, което ме притесни още повече. Точно със застрахователните агенти е особено важно да се държиш цивилизовано. Човекът усети, че го поглеждам крадешком и пак ми се усмихна.

И тогава изведнъж се сетих – той е депутат! Наскоро бяхме гласували за Nationalrat и той беше кандидат от нашия регион! Плакати с физиономията му бяха разлепени навсякъде, затова ми беше познат. Теглих му един Гугъл и да, ето го човека, юрист, завършил университета в Берн, после магистратура в Харвард.

Да срещнеш швейцарски политик в обществения транспорт съвсем не е рядкост. Срещала съм  Калми-Рей в супермаркета до Zyttglogge по време на мандата и като външен министър, а Паскал Кушпен често обядваше в ресторант близо до нашия офис. Хората ги разпознаваха без ръчкане с лакти и смигвания гле‘й кой е тоя. Швейцарските политици са служители, а не шоумени и се държат като такива. Това, което ме впечатли най-много обаче беше не липсата на охрана и лимузини, а поведението им. Въпреки че никой не ги зяпаше, те много добре съзнаваха, че всички ги наблюдават; не отбягваха погледи, усмихваха се и излъчваха сдържаност, приветливост и скромност като хора, които осъзнават отговорността си пред околните.

Не твърдя, че Швейцария е идеалното място за живеене просто защото аз се чувствам добре тук. Познавам достатъчно хора, които въпреки чудесните си заплати така и не успяха да се адаптират и се прибраха по собствените си страни. Но ако трябва да избера едно от най-привлекателните неща на швейцарското общество е, че изискват от политиците си да носят отговорност и те го правят.

На слизане от влака му се извиних на английски – обясних, че просто съм се чудела от къде го познавам; гласувах за вас, казах, ето затова сте ми познат.

Човекът искрено се разсмя и подаде ръка: „Благодаря ви, каза той, благодаря ви за гласа и за доверието!“