Categories
разни Швейцария

Подредено

IMG_0620.JPGЕдно от чудесата на вселената е как аз, най-разхвърляното дете и тийнейджър на света, еволюирах до цербер на реда, подреждането и минимализма. Второто най-повтаряно изречение в началните двайсет години от живота ми беше: “Как може цял ден да ги прескачаш тези книги и на ум да не ти дойде да ги вдигнеш от пода!”
Отдавам метаморфозата си на комбинация от остаряване и прагматичност. Първата фаза беше още в Германия. Всеки път когато се местех в нова квартира ми се налагаше безмилостна инвентаризация. Никога не съм била толкова богата, че да се отприщя в шопинг турове като по американските филми, и винаги се озадачавах колко неща съм акумулирала от… нищото. Всяка лъжица, книга, списание, мостра, всяко моментално настроение преминало в емоционална покупка от H&M биваше ексхумирано. После идваше тормоза от вземане на решение – да изхвърлям или да пазя, сложната система от емоционални придобивки, съмнения, въобще адски неприятен процес особено за нетърпелив човек като мен.
И така за да си спестя горните главоболия започнах да свиквам с мисълта, че живота ми преминава през различни периоди и няма никакъв смисъл да тътря със себе си вещите на предишната си версия – особено след като отдавна сме загубили контакт една с друга, дето вика Джоун Дидиън. Че така като създават радост, поне в началото, предметите скоро ми създават повече работа, чистене, съхраняване, заобикаляне, пренасяне и в крайна сметка само ми се пречкат и по никакъв начин не ми опростяват живота, напротив.

Едно от най-интересните четива по темата е  The Life Changing Magic of Tyding Up. Книгата не е наръчник на домакинята тип в кой долап да си държим пипера, а практична философия за отношението към вещите. Дава и много интересни обяснения защо класическите методи за постепено разчистване не дават краен резултат и как сортирането на сантиментални придобивки е начин да се подредиш миналото си. Авторката Мари Кондо е японка и и личи – ако ви е трудно да се разделите с нещо, което ви е било подарено, но вече не ви върши работа трябва да го вземете в ръце и да му благодарите за добрата служба и така с уважение и да го изхвърлите. В този момент аз повдигнах високо вежди, а моята приятелка Алис, която е тайванка, не можа да разбере какво нередно виждам в практичния съвет.

(Никога, никога не бих ви препоръчала каквото и да е разчитащо на молитви и “изпращане на позитивна енергия”. Никога.)

Изхвърлянето на стар предмет преди да го заменя с нов беше лесно. Най-голямата ми трудност е поддържането на ветото “подаръци за децата само за рожден ден или Коледа!”. Ако свикнат да получават всичко и веднага ще си създам не само Содом и Гомор от играчки, но първо ще ги лиша от удоволствието да очакват и второ ще ги изтърва надолу по серпантината, че всяка емоционална нужда може да се удовлетвори с рекламиран предмет. Последното ще им спести разходи за психоаналитик като остареят, надявам се.

Строго погледнато Швейцария не ме направи организиран човек, но определено ми повлия, защото реда е първата забележителност на немско езичния свят. Швейцарците си знаят, че са хора на реда, те си се харесват така, защото света им е оптимизиран, но същевременно не им липсва самоирония.

Ето например швейцарския артист Урсус Верли подрежда –

Разхвърлян плаж/подреден плаж (снимка):

Разхвърлян пясъчник/подреден пясъчник (снимка):

Разхвърляни post-its/ подредени post-its (снимка):

Ако ви се гледа нещо смешно – това TED презентацията му със субтитри на български:

Ursus Wehrli: Tidying up art

Categories
Швейцария

Защо в Швейцария е толкова скъпо

 

 Миналата седмица на работа неочаквано цъфна Хедър. Тя е основният ми бизнес партньор от щатския офис и олицетворение на всичко позитивно американско – динамична, ведра и оптимистична. Дайте на Хедър проблем и тя като рицар на кон – тъгадък-тъгадък – ще го атакува с копие от решителност. Моята работа е да и обръщам внимание когато се е засилила срещу вятърна мелница. Нейната работа е да ме връща на коня ако прецени, че атаката въпреки това си струва. Взаимно сме си полезни за професионалното си развитие, въпреки, че сътрудничеството ни не винаги е лесно. Хедър функционира на особено високи обороти, все е едно живее от Red Bull и чист адреналин, което понякога ме кара да се съмнявам в ефективността на действията и, не в смисъла или правотата и. 

Хедър нямаше време да обядва (оставих я да хрупа морков, вперила поглед в монитора), а следобед влезе на срещата ни с банан и супена лъжица фъстъчено масло в чиния. На другия ден категорично настоях да обядваме като хора, с прибори, на маса, и тя охотно се съгласи. Предната вечер била работила до посреднощ. Тук трябва да уточня, че работата ни е много важна, но не спасяваме човешки животи. 

Разговорът ни естествено се насочи към Швейцария, към отношението на местните към чужденците, към живота тук и стигна до най-често задавания ми въпрос – защо в Швейцария е толкова скъпо?

Защото всички имат образование, обясних аз. Това е швейцарския обществен договор – всеки учи и специализира в това, което му е интересно и после дава най-доброто от себе си без да прави компромиси с цената на труда си. Швейцарците постоянно се кооперират по между си за да възползват максимално от качеството предлагано от другите.

Хедър ме погледна въпросително.

Класически пример са фаянсовите плочки, които ни трябваха за банята. В Германия същите плочки струваха с 20% по-евтино. Но ако ги купехме (съвсем легално) от там щяхме да се натъкнем на проблем – кой да ги монтира. Майсторите на фаянс работеха директно с швейцарските продавачи, в което има смисъл. Ако се обърнехме към тях без посредничеството на местен търговец те щяха да ни предложат доста висока цена, която би обезмислила спестените двайсет процента (те и без това си имат достатъчно поръчки по казионния ред). Можехме да потърсим нелегален майстор, но риска не си струва – глобите са сериозни, работниците не са осигурени при болест и злополука и не предлагат гаранция. 

Купуването на фаянса от швейцарски продавач осигурява и местен майстор, който е обучен и от фирмата производител, и предлага поне 10 години гаранция за продукта и извършената работата, т.е. всеки евентуален дефект се отстранява безплатно. Така в цялата история с плочките са включени производител, продавач, изпълнител и застрахователна компания. Всеки прави това, за което е учил. Което вдига цените. Но е много практично в дългосрочен план.

Тексаският индивидуализъм на Хедър кипна:
“Знаеш ли какво бих направила аз? – избухна тя – Ще се затворя един уикенд в къщи, ще гледам инструкции за поставяне на плочки в Youtube и ще си ги сложа сама!”

Това също е решение, вдигнах рамене. Нашата баня е облицована с мозайка, квадратчета със стена 2 см. Не ми се мислеше как би изглеждала ако ги бях редила аз в несъществуващия ми свободен уикенд. По-скоро бих спестила от друго, бих работила двойно или бих търгувала с акции от колкото да се занимавам с галимациите около плочките. Въпрос на гледна точка. Безработицата в страната е 4%.

Хедър беше впечатлена. 
Но двайсетте процента продължиха да се реят над главите ни.


Categories
деца Швейцария

Как се става швейцарски родител

През първата седмица в предучилищната Макси донесе няколко известия на официални бланки от училищната дирекция, с подпис.

Първото беше, че сред децата има въшки, обяснение какво е въшка (има шест крака!), начини за премахването им, за повече информация www.kopflaus.ch.
Второто беше плана за следващото тримесечие. Основната тема за периода (животните), кои дни ще са почивни, кога ще ходят на ферма.
Третото беше покана за регионалния ден за родителско обучение. Колкото и да е добра образователната им система местните не си правят илюзии – най- важния фактор за отглеждането на свестни швейцарци са уверените и информирани родители.

Съдейки по себе си да образоваш родители никак не е лесно. Аз не откликвам добре на съвети дори когато се нуждая от тях, дори и когато са ми дадени с най-добри намерения. Всъщност единствената положителна страна на отглеждането на деца далеч от българските ми роднини е че никой не ми дава акъл. В противен случай сега щяхме да сме в хладо-официални взаимоотношения.

За четири години с децата не ми се е случвало непознати да ми подхвърлят съвети из градинките. За сравнение – загрижени бабки-парижанки са спирали сестра ми по три пъти в десет минутната и разходка до супермаркета за да и кажат, че това което прави е пагубно за гръбнака на bebé (новородено в слинг). Едното обяснение е, че швейцарците от предните поколения са имали средно по три деца, а колкото повече деца има човек толкова повече осъзнава, че всяко от тях се отглежда по различен начин. Затова нито свекърва ми, отгледала три деца, нито баба Маргарет, отгледала четири, са ме съветвали за каквото и да е без да съм ги питала. Другото обяснение е, че швейцарците имат огромен респект към професионализма. Ако личният ти интерес по дадена тема не е подплътен подплатен с формално образование, то тогава не си никакъв авторитет, така че я по-леко с препоръките.

Швейцарците образоват родителите тактично, постоянно и под най-различни форми от двадесета гестационна седмица до към осемнайсет годишна възраст. Още в болницата ми подариха красиво оформена книжка за бъдещото бебе, синтезирана версия на Тухлата, четена от всяка бременна жена. Нима набавянето на специализирана литература не е задължение на майката, подхвърлих ехидно тогава. Не всички хора имат навика да си купуват книги, фрау Брунер, отговориха, затова ние помагаме.

След раждането дойде ред на безплатната консултация. Неправителствената Pro Juventute ни изпращаше книжки всеки месец през първата година с идеи и информация за отглеждането и развитието на Малкия швейцарец. Изпълнена с цинизъм от недоспиване тогава си мислех като си пееш Пенке, ле, кой ти чете брошурите. Но хората наистина ги четат, те са почти Туитърски. А тези, които не ги четат гледат околните и следват примера им и се получава положителна верижна реакция. Материалите имат уравновесен, разяснителен, а не поучителен тон и ясна гледна точка с примери без да отнемат правото на родителя да взема крайното решение. Така правилните подходи стават интуитивни и повечето ги следват – швейцарците не си бият децата (насилието ражда насилие), не им крещят (децата само се стряскат и блокират), не ги хранят с боклуци (кошчетат по площадките съдържат основно обелки от плодове, костилки и памперси).

Преди време бяхме седнали на обяд навън с двете деца. Изнервен от чакане, Макс изпадна в класически бяс на три годишно дете, развика се, блъсна солницата, метна вилицата на пода… Идеше ми да му изсъскам, че ще му отпоря ушите и се приготвих за серия от цъкане ама как може да се държи така това дете. Но околните, вдигнали поглед от пиците си, гледаха мен, а не Макс. Не с възмущение, а с любопитство как ще реагирам. Кисело дете на границата между храната и следобедния сън не беше изненада за никого, но моята реакция…никой не знаеше какво да очаква от чужденката. Подейства ми отрезвяващо. И не му отпорих ушите. Изведох го настрана, прегърнах го докато се успокои и го уверих, че има спагети и за него. С това драмата приключи, всички си отдъхнаха и пак се върната към пиците си. Мисълта ми е – обществото ме държи под око. Ако го бях плеснала щяха да скочат срещу мен.

И ето, гледам сега брошурата, която Макси донесе от предучилищната. Девет модула в един ден, 40 франка на човек – “Как да помагаме на децата с уроците”, “Как да говорим с децата за пари”, “Братя и сестри – съперници или приятели”, “Детство във времето на Фейсбук”… Лекторите са предимно психолози.

Защо си правите труда за всичко това – попитах Фабиен. Работата на Фабиен е да помага да децата от имигрантски семейства. Всеки ден, след училище, три от тях идват в дома и тя им помага с домашните, защото родителите им често дори не говорят добре езика и имат съвсем минимални изисквания към академичните успехи на децата. Според Фабиен обаче никой не трябва да получава тройки ако има потенциал за повече.

“От бедност, отговори тя сякаш отговора беше очевиден. Не сме имали нито колонии, нито полезни изкопаеми, нито злато. Имаме само хора и трябва да направим най-доброто от тях.”

Или не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце – всички деца тук по презумпция са от лебедови яйца. И всички родители, по презумпция, искат най-доброто за тях затова не се жертват сили и средства за помощ. Има дори 24 часова телефонна линия за родители по всички въпроси, като customer support за собствените ти деца – тел. 0848 2035 2045 2055

Categories
работа Швейцария

Tough Enough?

В началото на единайсти клас се сдобих с помагало, осведомяващо зрелостниците какви специалности има в Софийския университет и каква бъдеща професионална реализация да очакват от тях.

Помагалото изглеждаше като дълго боледувал човек – бели меки корици, абсолютно еднакъв шрифт, предполагам така са изглеждали позивите преди Девети септември, набрани на циклостил. Дори и в кризисното време крайната спестовност от издателски разходи се набиваше на очи. Съдържанието беше още по-отчайващо – завършваш психология, ще станеш учител; социология – учител или ще правиш социологически проучвания; философия – учител; география – учител или нещо си в туристическа агенция.

Единственото оправдание за мен е, че помагалото е било писано в средата на обърканите ’90, когато старата номенклатура на професиите не съществуваше, а новата се състоеше от набор английски думи, чието значение не беше ясно на никого (бизнес администрация, продуцент) и употребата им се избягваше за да не всява още смут.

Очаквах на задната корица да намеря бръснарското ножче с което да си клъцна китките. Мизерията събрана в малкото томче го превърна в най-депресиращото четиво на живота ми.

Метнах аз книгата на дивана и обявих, че при тези тъжни перспективи се отказвам от кандидатстване. Опция принцеса не намерих в сборника. Майка ми пое шегата със сериозна физиономия и каза, че единствения свободен принц в момента е Алберт от Монако, който може и да е добро момче, но няма да позволи да се омъжа за някой, който на тези млади години е вече плешив!

Сетих се за тази история когато видях рекламната кампания на образователния център за медицински кадри в Берн. Швейцарците не се изхвърлят с имената на училищата и дали е “вишо” или “полувишо”, въпросът е дават ли надеждна подготовка за работа.

Медицински кадри означава медицински сестри, само че в немскоезичния свят ползват полово неутралната дума “pfleger”.

Заглавието е “Tough Enough?” и е по билбордовете в града.

“Да намериш вход към света на Нина.”

“Да заведеш Нилс в операционната.”

Имаш ли търпение, любопитство, интелигентност, съпричастност за да се заемеш с горните задачи?

Супер начин да се предизвика първоначален интерес към дадена професия.

Categories
Швейцария

Защо са щастливи швейцарците (причина втора)

Втората причина за щастието на швейцарците е спокойствието с което живеят.

В далечното минало, преди Швейцария да стане Швейцария, хората по тези земи са били бедни, отрудени фермери, чието препитание е зависело от руската рулетка на климата и от военните настроения на околните народи.

Несигурността и невъзможността да планират толкова е дразнела швейцарците, че в един момент всички са се сплотили около идеята да създадат държава, в която неприятните изненади са сведени до минимум. И тъй като неприятните изненади водят до стрес, постепеното им елиминиране им е довело до създаването на едно спокойно общество със спокойно ежедневие.

Стресът никога не може да бъде унищожен, естествено – и тук хората се разболяват, имат кофти дни на работа или се подхлъзват на зимния скреж, но голяма част от стреса може да се намали и това моментално се проявява върху щастието на хората.

Фактът, че мнозинството работят това, което им е присърце и за което са учили решава една голяма част от проблема. Просто всеки си върши работата с мисъл затова няма рампи за колички по единия ръб на тротоара, които нямат продължение по другия ръб на тротоара.

Швейцарците не се стресират от евентуално заболяване – здравните застраховки са само частни и задължителни. Най-общо принципът им е следния – можеш да си избереш каква месечна вноска да плащаш. Ако плащаш 200 франка на месец, това означава, че ще си покриваш сам всички медицински разходи до 2.000 франка; от там нагоре разходите се поемат от здравната каса. Можеш да плащаш и по 300 франка на месец, като касата ще поеме разходите над 1.000 франка. Има опция да плащаш и по 500 франка на месец, в такъв случай касата покрива абсолютно всички медицински разходи. Стъпъловидния принцип означава, че хората са стимулирани да се грижат за здравето си, да се движат, да се хранят правилно и да не тичат при лекаря за щяло и нещяло. От друга страна ако наистина се разболеят въобще не им се налага да мислят за разходите.

Швейцарците не се страхуват от зимните сметки за отопление – наемите включват и разходите за ток и вода. Една година след нанасяне в жилището енергото и водоснабдяване проверяват какво е било реалното потребление през последните дванайсет месеца и или ти връщат надплатеното или ти изпращат сметка за доплащане. Така режийните разходи са разпределени равномерно през цялата година.

Швейцарците не обичат да поемат никакви рискове и затова имат застраховка за какво ли не. От дъжд на вятър тук стават наводнения и особено къщите около езерата се оказват заляти барабар с покъщината вътре. Може да се случи на всеки и никой не разчита на случайността, всеки се грижи за себе си. Швейцарските спасителни екипи тръгват веднага при големи световни катаклизми като цунами или земетресения, но на средния швейцарец му е трудно да съчувства на някой, чийто дом е бил наводнен или кола е била окрадена, а не си е направил застраховка и кратко отбелязва „selber schuld”, сам си си виновен. Другият път ще се застраховаш. Аз нямах застрахователна култура преди да се преместя да живея тук, но бързо си я създадох, особено защото Марсел винаги ме дърпаше да пресичам улицата на зебрата: „Ако те блъсне кола и не си на пешеходната пътека застраховката ще ти прати не пари, а много поздрави“, хладно обясни той.

Швейцарците не познават безработицата, защото имат механизми за преквалификация. За седем години тук съм видяла само един случай на дълга безработица и той беше много поучителен. Моят познат Мози остана без работа, защото фирмата им се преструктурира. Мози живя година и нещо на социална помощ, която се равняваше на 80% от последната му заплата, а заплатата му беше съвсем прилична, тъй като Мози не беше глупав, само мързелив. След като повече от година той отказваше позициите предлагани му от бюрото по труда, държавата принуди Мози да приеме работа като затворнически пазач и започна да удържа от заплатата му всички данъци и помощи които дължеше. Безплатен обяд няма.

Последния фактор е тишината. Всеки, който ни гостува веднага я забелязва, а ние сме свикнали с нея.

Дълго време не си давах сметка, че шумът също е източник на стрес. Аз обичам шума, мислех си. Обичам радиото да приказва на заден фон, обичам музиката, която дъни силно из кафенетата, мобилните телефони и хората крещящи в тях не ме притесняват. Швейцарците не мислят така. Думата lärm, шум, предизвиква същата психосоматична реакция както на български думата “хлебарка”. Швейцарците смятат, че шума е навлизане в личното пространство на всеки, който не иска точно в този миг да бъде обезпокояван защото работи, чете, почива или просто си мисли за нещо. Във влаковете има по един тих вагон, в който разговорите не са разрешени. Нито слушалките на аЙпода през които фалцетено цъцърка някаква музика. Тишината е нещо, което се научих да ценя тук, особено когато усетих как ме успокоява. (освен ако не съм в къщи с децата, разбира се – тогава е по-добре да отида и да проверя какво се е счупило).

Categories
Швейцария

Автентично старо

Старата градска архитектура е една от свещенните крави на швейцарската конфедерация. Държавата не е пострадала нито от военни разрушения през миналия век нито от недомислени реконструкции и затова старите градски части днес са отворен джоб за приходи от културен туризъм.

Собствениците на имоти в центъра са задължени да следват дълги инструкции за честотата и начина на поддръжка на сградите за да е сигурно, че тълпите с японци няма да намалеят. Стават и сакатлъци, разбира се – когато моето козметично студио изгоря, агенцията собственик на къщата я изкоруби като тиквен фенер, поправя я повече от година и всичко това струвало над три милиона франка (твърдят цъкащи местни). За тези пари можеха да се построят три нови къщи, но пък Стария град щеше да отиде на кино.

Затова когато научихме, че къщата, в която се помещаваше ветеринарната клиника на д- р Ноймайер така и не си е намерила купувач и ще бъде съборена, ние с Макс се подредихме да гледаме.

За наше разочарование старите сгради не ги млатят с топуз както на “Ну погоди!”, а ги разглобяват все едно са от Лего. Заграждат района с чаршаф, идва багер с клещи, който прищипва всяко парче и го отнася в предназначен за целта контейнер. Няма пушилки, гръм и трясък.

Двама младежи свалиха с ръкавици керемидите една по една, подредиха ги на стройни палети и ги откараха на някъде. В Швейцария, разбирате ли, имало силно развит вторичен пазар на стари покривни материали. Така всяка счупена керемида в историческите центрове задължително се заменя със здрава, но също така стара керемида, за да може старото да си остане автентично старо.

Categories
Швейцария

Швейцария – F.A.Q.

Първи август е националния празник на Швейцария – с фойерверки и brunch на теферич се отбелязва обединението на първите кантони които забили знамето и рекли, че тук ще бъде и ще се казва Швейцария.

По този повод ще се спра на най-често задаваните ми въпроси за Конфедерацията:

Защо в Швейцария е толкова скъпо?
Тъй както китайците са установили, че могат да печелят от “всичко за един лев” евтинии, така швейцарците са намерили своята ниша в противоположния спектрум. И тъй като скъпите неща имат пазар по цял свят само ако са екстра качество, швейцарците са си изплели гъста мрежа която да го гарантира.

Качеството е национален култ, както ниските цени са култ на други места. Швейцарците държат всеки продукт или услуга да се върши от човек, преминал задължително обучение от няколко години и квалификацията е задължителна дори и за т.нар. неквалифицирани професии, например продавач или бояджия.

Вносът е силно регулиран. Протекционизмът е здраво заложен в националната психика иначе нямам обяснение защо всички доброволно плащат повече за неща, които са на половин цена в околните държави. Швейцарците не познават лозунга “Изберете швейцарското!”, те просто винаги купуват по-качественото което винаги се оказва швейцарско.

Държавата е стабилна и побъркващо ефективна…

(Когато кацна на летището в Цюрих, знам, че 12мин. след спускане на колесника ще съм във влака към къщи. Излизане от самолета, паспортна проверка, багаж, слизане до гарата която е на приземния етаж – точно 12 мин., без да тичам. Билет за влака мога да си купя с 3G app, а кондуктора, който говори поне два езика, сканира билета директно от екрана на телефона.)

… и много гъвкава когато става въпрос за данъци на фирми и на милионери, което привлича хора с пари от цял свят, което допълнително вдига цените.

Със скъпотията се свиква очудващо бързо, защото е много удобно винаги да разчиташ на високо качество. Т.е. липсва онзи проблем, който Ива синтезира като: “В България и парите ще ти вземат и работа няма да ти свършат”.

Какво си струва да се види в Швейцария?
Аз съм градски човек и разните му там “ойларипи” из баирите хич не ми бяха по вкуса. Въобще не мога да усетя чара на някакъв си чай от мащерка при положение, че в хижата водата едвам цъцърка, в тоалетната лампата е изгоряла, и е топло само около печката с дърва.

Когато дойдох в Швейцария ми се взе акъла.

Не толкова от самата природа, то трева и камънаци има навсякъде, както казва Пацо. Шокиращото е как швейцарците се грижат за природата си така, че са създали перфектна цивилизация без да счупят и едно клонче. Не като да пеят “Хубава си моя горо” на масата и после да мятат пластмасовите бутилки от бира на поляната.

Имат идеална маркировка по планински пътеки, които се насипват два пъти годишно, поляните около езерата са като голф игрища. Аз продължавам да си гълтам езика в планината когато видя сърнички и зайци да се шматкат току до мен сред еделвайсите, които, апропо, не са защитено цвете, защото на никой не му минава през ум да ги къса.

В Швейцария си струва да се види извънградското – Гринделвалд, Аделбоден, езерото Муртен, Монтрьо, естествените палми в Аскона. Или Цермат – там коли не се допускат, паркира се в поднижието на Алпите и до самото село се стига за 15 мин със зъбчата железница. Да, паркинга е платен, влака също, но щом слезеш в Цермат се надрусваш незабравимо с чист въздух. Кислородът и природата са за всеки, без значение дали си отседнал в пансион или в петзвезден хотел.

(И все пак – най-любимият ми хотел на света е Omnia. Има 32 стаи, маркирани не с номера, а с букви. Входът на хотела е вдълбан в планинска скала, без да я разрушава. Вътрешният дизайн е на Али Тайар и е съвременна интерпретация на традиционна хижа. Черешката обаче е лобито до рецепцията – има открита камина и библиотека с книги от пода до тавана. Заради тази библиотека ми се е случвало да не напускам сградата докато не стане време да си ходим.)

Друго мое любимо място е Blausee – стоях на брега на езерото и твърдях, че такова езеро няма. Умът ми отказваше да приеме, че това пред очите ми е естествено синя вода, никой не е излял вътре перилен препарат за да постигне ефекта.

Цюрих, Локарно, Люцерн, Вьове са ми любимите градове. Лозана – само около езерото и Олимпийския музей.
Всичко това не се отнася ако сте за първи път в Швейцария – в този случай всичко е интересно да се види.

Кой е най-добрия швейцарски шоколад?
Швейцарците сами си изяждат около 54% от произвеждания в страната шоколад, което означава, че е трудно да се определи най-добър. Въпрос на вкус – аз например не обичам шоколад с кафе. Качеството е следствие от млякото от субсидирани крави пасли по чисти поляни и от стриктното спазване на технологията за производство (не съм чувала да казват “таз година шоколада не стана!”). Чела съм, че друг фактор е т. нар. “аериране” – бавно и ритмично разбъркване на течната маса преди да се сгъсти. Чистият планински въздух бил незаменим за процеса. Първо си помислих, че да бе, да, тинтири минтири, но щом българския климат е ключов за бактерията на киселото мляко може пък и да е верно.

Всички шоколади в супермаркета са чудесни, особено тези които не се изнасят в чужбина. Callier, например, е единствения в света, който се произвежда с прясно, а не със сухо мляко. В магазините Mercure се продава пресен шоколад на грамаж. По-скъп е от тези в супермаркета, но от 30гр. няма човек да фалира – аз съм за черния с малини или млечния с цели бадеми.

Друг световен кеф е чаша какао със сметана в кафенето на Lindt & Sprüngli на Парадеплац. В биографията си Елиас Канети разказва, че там го водел чичо му от Русчук когато им гостувал в Цюрих.

А, ето ви и домашно – вземете си един Toblerone. Той е триъгълен, като връх Матерхорн в чиято чест е създаден. Вгледайте се в емблемата на върха, изобразена на най-малката страна на опаковката и ще видите мечка – символ на град Берн, и родно място на фабриканта Тоблер.

Други въпроси за Швейцария има ли?
Anyone … anyone? Bueller?

Categories
Швейцария

Трите швейцарски целувки (пфуууу…)

И друг път съм споменавала, че нямам особени проблеми с интеграцията в Швейцария. Валентинските снимки обаче ми напомниха за едно от нещата, с които още не мога да свикна.

Масовото целуване за “добър ден”, “добър вечер”, “здрасти”, “довиждане”.
Бррр!
Мъже-жени и жени-жени. Т.е. не ми се разминава с никого.

Целуване си е шок, защото сравнени с нас швейцарците са резервирани хора. Съседи с години си говорят на Вие, възрастовата разлика не е причина да се обръщат към по-младите на ти. Чужденците често наричат това студенина и дистанцираност, но на мен не ми пречи. Излишната фамилиарност ме дразни повече, сякаш бегъл познат се е самопоканил в хола ми, а от обръщението “бате” между некръвни роднини ми се изправя косата.

Мисля, че в гъсто населена страна като Швейцария, с много деца на семейство, в един момент всички в селото се оказват роднини и ако не теглиш чертата на личната си неприкосновеност ще се отприщи една безкрайна, замотана шуробаджанащина която дава свобода на другите да се бъркат в личните ти дела.

Обаче дистанцираност не означава недружелюбност. Ако преминеш през задължителните огнени обръчи на ранната социализация, при които е важно да се придържаш стриктно към правилата, и след това продължиш с естествена добронамереност швейцарците искрено се радват и лесно допускат до себе си. Фактът, че си чужденец не те прави автоматично аутсайдер (каквото и да дрънкат обидени експати и гастарбайтери), местните просто са резервирани.
За швейцарците също не е лесно да си намерят швейцарски приятели.

За какви ранни правила става дума –

На всякакъв сорт сбирки трябва задължителнно да се здрависаш е абсолютно всички присъстващи, да си кажеш името и да запомниш имената на останалите. Може да са 15, 20, 30 непознати – трябва да ги обиколиш до един.

Минути по-късно, когато се разлее първия алкохол, трябва да се чукнеш с всеки гост като го гледаш в очите и го назовеш по име. Опитайте някой път, адски е трудно, особено на третата чаша, особено като добавим стреса от непознатото и езиковата бариера.

На сбогуване се повтаря ритуала от посрещането, няма никакво значение, че с повечето хора не си разменил нито дума освен протокола от горните редове. Оттеглянето след сбогуване само с домакините се нарича “френско” и е faux pas.

Предложих на Марсел да оптимизираме процеса (особено по сватби) като просто завържем приятелски разговор с някого и така естествено да си намерим приятна малка компания за вечерта, вместо да обикаляме и да се пънем с имената на гостите.

Той обаче отхвърли идеята с нетипична категоричност. Грубо е, каза, ще направим ужасно впечатление. Швейцарците са свикнали да живеят на малки общности, имат слонска памет и репутацията е от огромно значение.

При повторна среща обаче, или при среща с роднини или хора, които са стари приятели на Марсел ръкостискането отпада и се преминава към ужасното трикратно целуване по бузите, ХРЯС – ХРЯС – ХРЯС, тройно прорязване на личния периметър, крайно не удобно ако някоя или две от страните носят очила. Не знам защо ми е толкова неприятно, но стигнах до там отбранително да подавам ръка щом видя някого, маркирайки територия за ръкостискане и толкоз. Марсел ме дръпна на страна за да ми обясни, че това граничи с простащина. В Рим като римляните – трябваше да престана.

Повечето от колегите ми са хора от цял свят, които работят като коне и рядко имат досег с “истински” швейцарци, така че нямаше как дори да ми съчувстват.
Швейцарците в офиса са малка група с много либерален светоглед, живяли къде ли не, което автоматично ги прави непредставителна извадка от местното население. Признах им за ненавистта към целуването и след като престанаха да се смеят те се съгласиха с Марсел – няма отърване. Целувай, ръкостискай, помни имена. След първите стъпки всички останали правила подлежат на интерпретация.

Сега имам тесен кръг от приятели които великодушно пропускат целуването.
(Щукер обаче си изиска доживотно право да ме спуква от майтап :).

С всички останали – въздъх! – няма как …

Categories
Швейцария

Миналата събота и неделя

В картинки.
Цялото действие се разви точно в рамките на 24 часа.
“Events occur in real time”.
Сценарият е познат – настинка, кисел Макс, следобеден сън, още по-кисел Макс.
Учестено дишане. Спешен лекар (защото сме гърмени зайци), инхалация – почти никакъв резултат.
Много, много кисел Макс.
“Не сте спешен случай, но трябва да постъпите в болницата за наблюдение”.
Детската болница в Бийл, където още ни помнеха от предния път.
Всички бяха много загрижени докато не им казах, че детето няма киститна фиброза тестван е.
Всички си отдъхнаха.
Инхалации на всеки час, рязко подобрение, общо взето спокойна нощ, в която не се наложиха лекарства или допълнителен кислород.
На следващата сутрин един доволен, макар и още настинал Макс, който се храни като за Олимпийски игри (много добре хранят в тази болница).
Следобед ни изписаха по живо по-здраво, той самия бодро напусна болницата пеш и цъфтящ.
Едва ли някой би повярвал, че предния ден е бил болен.
Главният лекар ни каза, че просто е малък и всеки вирус атакува бронхите му.
Нито Марсел нито аз сме пушачи и нямаме фамилна обремененост от астма или други дихателни заболявания т.е. нищо му няма на Макс, просто е малък и чувствителен, тъй както други деца за податливи на обриви например.

Categories
Швейцария

Откраднаха ми портфейла

Посред бял ден, в Швейцария, на центъра на града ни, от детската количка!

Това стана още на 14.07., барабар с падането на Бастилията, ама не ми се разказваше до сега, че ми беше криво.
Изобщо крива беше цялата оная седмица. Първо Максимус взе да вдига температура, ама само нощем. И от понеделник го мислих – да го пращаме ли на градина или не. Един ден го държах в къщи (той пощръкля), после го пратих на градина – все същото. Хер Доктор каза, че е с ранен стадий на белодробна инфекциа, но няма страшно, на време го хванахме, ето тука едни хапчета до другата седмица.

На следващия ден работих от къщи за да си го гледам, обаче едно нещо на работа се сдруса супер неприятно и на мен се падна радостта да го съобщя на шефа ми по телефона. Той се вбеси като о, Музо, стой та гледай гнева на Ахила Пелеев – не към мен лично, но към всеки който беше докоснал някога въпросния проект (повечето от хората по проекта са ми приятели, и не обичам когато някой им се ядосва без основание).

След този наситен ден Марсел предложи да изляза да се поразходя на въздух с Макси, ето, даде ми портфейла, иди и си купи един сладолед. Аз малко се замислих, после го взех и го пъхнах в джоба на количката под дръжката. Явно съм била много отнесена тъй като изобщо не забелязах Моника и бебе Ана които ме спряха да си поговорим, после на няколко пъти погледнах в джоба – портфейла си беше там. Направихме с Макси един тегел колкото да си сменя часа за зъболекар и точно пред зъболекаря – БАМ! – портфейла го няма. Две дебитни, една кредитна и една българска лична карта. Карта за влака, за застраховката и от козметичния магазин, на която събирам точки. Съвсем малко пари в брой. Една снимка на майка.

Хукхах аз в обратната посока да проверя да не би да съм го посяла някъде по пътя, обаче не – даже на Макси биберона намерих, той го беше метнал по пътя, но портфейла го нямаше.

Един час и 150 франка по-късно банковите и жп картите бяха блокирани, поръчах нови които трябваше да пристигнат след два дена. Най-много ми хареса съчувствието “Ооох, г-жо Брунер, колко неприятно! Но не се тревожете, парите ви са на сигурно място. Бихте ли потвърдили – последната ви покупка е била в магазин Окаиди-Обейби, обувки на стойност осем евро?”. Само за кредитната арта леко се паникьосах, защото беше четвъртък вечер, а в неделя заминавах в командировка в Сан Франциско, а там без кредитна карта няма как да преживея.

Новите карти пристигнаха навреме, командировката мина ОК (много работа, ейййй, хората все виждат лимузината и шикарния хотел, но не и как ти се стопяват лагерите когато си в друг офис).

За съжаление портфейла ми не се появи от никъде. Сега, може би си мислите, защо изобщо тая подобни надежди, нали човек като краде не го прави с мисълта да върне нещата обратно. Обаче стават такива работи в Швейцария най-редовно. Марсел си забрави наскоро портфейла във влака, защото гледал Федерер на телефона си, обяви го в загубени вещи на гарата срещу 50 франка, и портфейла се върна жив и здрав след седмица, минус парите в брой. Будна гражданка го намерила и предала на съответнте органи. Ден по-късно се обадиха от гарата, станало грешка – парите му също били там, те пропуснали да му ги дадат.

Аз нямах тоз късмет.

Единственият ми дерт беше личната карта, защото не ми беше много ясно каква е процедурата. Минах през Посолството в Берн, от където ми обясниха, че нищо не можели да направят, швейцарците трябвало да я обявят за открадната. Не останах убедена, защото според моята логика само този, който е издал документ може да го блокира. Нали от банката не искаха да минавам през полицията, просто ми блокираха картите.

Пуснах мейл на кантоналната полиция, от там казаха да се явя лично на гишето им, благодарим ви, че посетихте нашия сайт, при спешност се обадете на телефон 112.

Миналата събота, с изплезени езици, ние с Макси влетяхме в кантоналната полиция да обясним какъв ми е проблема. Добре, обаче от там искаха номера на личната ми карта – единствения документ, от който нямам копие!!! Като побъркан архивар надлежно съм съхранила касовата бележка от тостера, примерно, но копие от картата нямах. От полицията казаха да мина пак като го намеря, можело даже и в градската полиция да ида , че ми е по-наблизо.

Татко, да е жив и здрав, се оказа че има номера на картата и така във вторник аз цъфнах в градската полиция този път. Г-жа полицайката мисли, цъка на компютъра, звъня по телефона и каза – сори, не сме я издали ние тази карта, никога не сме я записвали някъде (в Швейцария се легитимираш с разрешително за престой и паспорт). Няма как да я блокираме, идете в Посолството. Ама нали бях там!? Пак изтичах и до кантоналната полиция – дръжки. Недоразумение. Наистина ищо не можели да направят, да се обърна към Посолството.

Събрах си бумагите и хайде пак към Берн, добре че Посолството е на две крачки от офиса ми.

Там същата работа – трябва ви протокол за откраднат документ, иначе няма как да задействаме процедурата в София. Добре де, питам, защо ви е този протокол, защо ще тръгна да си измислям, че ми я няма картата, ето, честна дума, няма я! Пак ли да ходя в полицията и да настоявам.

– Амииии… почеса се специално повикан за целта служител, имаме много такива случаи, всички идват с протокол!

И ми даде следния безценен съвет:
Идете, каза, в което и да е полицейско управление в Берн, ето, изберете си кое, кажете, че тук ви е откраднат портфейла и те ще ви дадат протокол. После пак елате при нас.

Сега, всеки лъже от време на време, обаче да вляза при швейцарските власти и нагло да ги лъжа в лицето – хич не ми се стори правилно това. Не е редно, както би казал дядо. Обаче това беше съвета на Посолството :)! Все едно Алек Попов го беше писал тоя диалог!

Предложих да им звъннем и да им обясним какъв докумен трябва, обаче Служителя махна с ръка – “няа, да са разпаями с тях сега”.

Благодарих му за акъла, прибрах си бумагите и най-сетне се затътрих на работа, където пуснах един мейл на полицията, честно, наистина ли не могат да ми дадат протокол. Час по-късно получих отговор от г-жа Патриция Фингер, която дълбоко съжаляваше, че ме е заблудила и те наистина са можели да ми дадат протокол, моля, минете пак през гишето.

Тая сутрин най-сетне си взех протокола. Чакаха ме в осем сутринта, не ми взеха такса и се извиниха за недоразумението и за това, че принтера им е бавен и трябваше да изчакам 10 минути.

В Посолството бяха много горди, че ето, можело значи, дадоха ми една бланка за блокиране на лична карта и казаха да не се тревожа ще я блокират и като се прибера трябва да си извадя нова.

Честно казано в Посолството обикновено ми вършат работа въпреки, че не се представят с имената си и никога не измитат нападалите клечки по пътеката към входа на сградата, и да, понякога излизат с абсурдно непрофесионални идеи.

Дано никога да не ви се случва, обаче – направете си копие на личната карта. И не носете нищо емоционално в портфейла си.

Единственото за което ме е яд е снимката на майка.