Categories
празник Швейцария

Първи август

На предходната ми работа празнувахме Първи август, швейцарския национален празник, по доста особен начин – тържествен обяд с раклет.

Раклет е традиционен швейцарски специалитет.

(Френските ми роднини с престорена шеговитост вмятат, че е френски специалитет, взаимстван от швейцарците така, по съседски, нещо което швейцарският ми съпруг също така шеговито, но категорично отхвърля, докато се завихри идиотска разправия с възпитан тон – все едно да спорим с гърците чия е баницата).

Раклетът е тип кашкавал, чиято консумация изисква домашна атмосфера в заснежена вечер. Колкото по- студено е навън толкова по- добре! Раклетът се сервира на квадратни парчета наредени ветрилообразно в чинии. Има и вариации – раклет с черен пипер, с червен, с трюфел. По средата на масата се слага настолен грил. Всяка индивидуална порция раклет се слага в специално тиганче и после под реотана на грила докато се разтопи и цвърчащата маса се изсипва в чиния с предварително сварени и необелени пресни картофи. Допълнителните гарнитури са кисели краставици, царевица, пресни домати и маринован арпанжик. Пие се слабо бяло вино, чиято киселинност трябва да бори мазнините.

Раклетът едно от най- сезонните неща за швейцарците и на никой не би му хрумнало да го сервира преди октомври. Но на предходната ми работа бяхме предимно чужденци – от този тип които живеят доброволно и с удоволствие в страната, а не са бегълци в “тая пуста чужбина” – което превръщаше офиса във фертилна среда за прилагане на всякакви нестандартни идеи. Швейцарските колеги първоначално оставаха изумени, но мнозинството надделяваше и те приемаха бунтарската идея и приготвяха раклет в мащаб LL.

Забравете за настолния домашен грил. Раклетът, половин пита от поне 3 кг, се набучваше на тризъбец под открит реотан. Щом горния слой на кашкавала се разтопеше, раклет майстора трябваше с едно елегантно движение да го обере и да го пльосне в подадената му чиния. На задната тераса на офиса се инсталираха маси, чадъри и столове и ние чинно се редяхме на опашка с чиния в ръка. Циментът на терасата излъчваше горещина като от атомен реактор. Имах чувството, че бях заобиколена от изправени ютии, включени на “лен”, които ту се приближаваха ту се отдалечаваха от мен. Раклетът е твърд продукт и разтопяването му изисква време дори и в подобни условия. След цялото чакане обаче в чинията ме чакаше най-вкусния раклет на света, за който се бях подготвяла с поне двудневен глад. Швейцарските колеги никога не купуваха раклет от супермаркета, а от някаква си знаменита малка мандра или строго специализиран магазин, поддържащи асортимент през цялата година. 

От съседните офиси ни гледаха и не можеха да повярват на очите си.

Тази година обаче съм на нова работа и всички се трудим от къщи така че празненствата са от семейно естество. През ум не ми минава за раклет, но сме поканили гости. И е толкова горещо, че единствената разумна вечеря е българска храна – шопска, баница, снежанка, печен пипер, пържени тиквички. Вчера се занимавах с всичко това до полунощ, мислейки си че ето така човек се превръща в майка си. Тя сновеше из кухнята в летните вечери, на широко отворени врати, готвеше или консервираше и слушаше радио. С изрядна прическа, свободна памучна рокля, с меден тен на кожата, който аз никога не добивах, но София сега почернява по същия начин.

Защо се занимаваш с всичко това, питах.

А утре с какво ще се храните, отговаряше тя.

С домати и сирене. С айрян, предлагах аз.

Аз така си почивам, отговаряше тя.

Вчера внезапно разбрах какво е имала предвид. Децата спяха, след милион разправии, и не сипеха Лего зад гърба ми. От компютъра вече не светкаха съобщения изискващи немедлено да им обърна внимание. Моментния усет, че нещата са под контрол е крайно релаксиращо. 

Не знам какъв е извода от тази история. Вероятно, че раклет през август и готвене в лятната нощ не са непремено ужасни идеи, въпреки, че изглеждат точно така на пръв поглед.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската коронна изолация на практика

 Ограниченията свързани с короната достигнаха до нашата улица на сеизмични вълни. Училищата бяха разпуснати за три седмици.
Бабите и дядовците, които участваха в отглеждането на внуците (макар и не така активно както българските им аналози) се оказаха извън обичайната седмична логистика, поставяйки в шах родителите. 

Почти всички заработиха от къщи, което не е кой знае какво ако си го правил от години. За мнозина обаче, които тепърва го въведоха, hоme office се оказа неочаквано травматизиращ – нямам предвид дори кафкианската техническа част, а чисто културната. Франци получи писмени инструкции от ръководството в никакъв случай да не идва в офиса, а да работи от къщи; в същия мейл също така и се  забраняваше да работи от къщи ако и децата и са удома. От Ивон изискаха предварителен протокол върху какво точно възнамерява да работи през всеки един от осемте бизнес часа. В среда, в която липсват доверие и мотивация да си свършиш задачите на всяка цена, работата от къщи си е по-лоша от домашен арест. 

Сред набързо сформирана от мен Whatsup група се оказа, че най-сериозната грижа на нашата улица са децата, или как да възпрем зомбясването им пред екраните. Сформирахме таен родителски картел – до получаване на инструкции от училището децата ще се занимават с учебен материал до десет часа преди обед; ще се допускат навън само в рамките на нашата затворена улица; екраните ще са достъпни само след 17 часа. Получи се оптимална среда от национално – културни предимства – български (носим на кризи и сме добри съседи) и швейцарски (организират се бързо и действат ефективно). 

Първата седмица премина тонизиращо. Времето беше великолепно, съседите заградинарстваха с настървение, всеки надупен в неговия си двор. Спряха единствено защото разсада свърши, магазините бяха затворени, и вече нищо не остана за плевене и подстригване. Из въздуха се носеше аромат на прясна зеленчукова супа и кекс. Колите постепено изчезнаха от улиците. Оглеждайки цялото семейство насядало около масата за обед в делничен ден се запитах в коя година и в кой век сме.

Моята представа за пандемия е формирана от “Чумата”. Маранята, влудяващото бездействие, изпаренията от боклука по опустелите улици, неизбежната депресия са все неща, които съм преживявала поне за малко почти всяко лято – температурата и мозъка ми са податливи на описанията на Камю. Най – яркият ми спомен от сливане на книга и реалност е от лятото през  когато работих по проект в Югоизточна Турция. Там освен гореспоменатите елементи имаше и стачка на уличните чистачи, епидемия от коремен тип и липса на течаща вода. Планини, планини от разлагащ се боклук. Болницата беше брутално мизерна, а аз дори нямах свястна здравна застраховка. В сравнение с всичко това COVID ограниченията в Швейцария през 2020 бяха като идилична американска реклама на хладилник от края на 50-те.

Освен … ако някой от близките ми в България се разболееше аз нищо не можех да направя. 
Абсолютно нищо. 
Щях да си стърча сред нарцисите в Швейцария и да ги гледам как умират по Zoom.

За да се разсея от тези мисли се метнах с всичка сила в домашното обучение на децата. Учебната програма до пети клас е насочена към формирането на умения, а не наливането на знания затова подходихме прагматично. Едното дете се съгласи да пише кратки текстове всеки ден и да се упражнява в препоръчания за допълнителна работа ап. Другото реши да довърши всички всички задачи, които беше пропуснала през двата дена с настинка вкъщи. 

Беше интересно да наблюдавам как пренасят начина си на учене вкъщи. В училище часовете им не са на стриктни 45 минутни интервали, занимават се с дадена тема докато я приключат. После си вземат 5 мин почивка. Говореха си помежду си, ходеха напред-назад докато мислеха и изобщо не разбираха защо им свистях и тактувах с молива по тетрадката все едно сме в 1986. В десет часа захвърлиха всичко и хукнаха навън – с кутиите си за закуска напълнени с краставици и солети. От съседните къщи изхвърчаха съседските деца, с които са съученици.

Бяха лежерни дни на провинциален чеховски комфорт, в които се организирахме който както може. След това обаче пристигнаха инструкциите за домашното обучение и живота прие съвсем друг обрат.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

С корона в Швейцария

Хората не слушаха, естествено, въпреки, че предупрежденията започнаха още през януари, а след първите случаи в Италия официално ни съобщиха, че вълната в Швейцария се очаква до дни (и бяха прави). “Те” са федералното правителство и националната обществена телевизия, която до скоро следях спорадично (твърдението на Кустурица, че това, което се случва на Балканите за един ден се случва в Швейцария за цяла година не е съвсем далече от истината).

Експатите, чужденците – професионалисти, които живеят в страната за ограничен период от няколко години и често се социализират само помежду си, изтерясаха първи из интернет защото не следяха, не разбираха или не вярваха на това, което обясняваха “по телевизора”. 

“По телевизора” ни показваха предимно Даниел Кох, от федералната здравна служба. Той е на 65 години, комбинация от Клинт Ийстууд и Джон Малкович и нищо не може да го изкара извън търпение – медиите постоянно се опитват, но “Клинт Истууд” дълги години е работил за Червения Кръст в Африка и е преживял еболи, геноциди и е железен. Всички искаме да станем Даниел Кох като порастнем.

Редовните пресконференции на които се обясняваха новите мерки срещу кризата се оказаха изненадващо интересни (немският ми е далеч по-добър от колкото си мислех), и същевремено дразнещи защото представителите на правителството и армията отговаряха на езика на който им беше зададен въпроса – при въпрос на френски или италиански аз изключвах. Няма субтитри, да си учил. Ако не си – чакай резюмето на пресконференцията малко по- късно. Никой не протестира.

Швейцарците нямат кризисен щаб. Участниците на пресконференциите отговарят на въпроси за ресора им – от правителството, здравната, социалната служба, шефът на националната банка, на ЖП линиите, което ми действа много успокояващо с нормалността си – тези хора знаят за какво говорят, координирани са в думите и действията си и работят заедно.

Нашият приятел Феликс, също бивш кадър на Червения кръст, беше призован в армията. Не беше извънредно призован, така беше по план, защото нашият приятел Феликс е от тези доброволни попъления на швейцарската армия, които служат и след 34 годишна възраст. Феликс има ръководна длъжност в болничния батальон или, както ни беше обяснил когато се запознахме, “батальона, от който всички се оплакват, че гълта пари и никога няма да ни е нужен”. Сега Феликс прилага на практика това, на което е бил системно обучаван през последните двайсет години. Батальонът му замина за болницата в Тичино – неговите хора поемат леките медицински случаи, а истинския лекарски персонал се занимава с инфектираните от короната. От време на време го мяркам из медиите в пълна военна униформа.

Ограниченията настъпиха постепено и винаги с обосновка защото хората тук така са свикнали. Дори закъсненията на влака в Швейцария са обосновани (“… 5 minuten verspaetung, Grund dafür ist…”)

Първо закриха всички събития за групи от над 1000 души (Цюрихската опера и всеки швейцарски музей и галерия в които някога съм влизала мигновено ми пратиха мейл как ще се отрази на програмите им; нямам обяснение за ефективността им). Мерките скоро се затегнаха и затвориха незадължителните училища, а след това и всички училища.

Хората приеха новата ситуация като покана да изтърбушат магазините за хранителни стоки, които бяха презаредени още на следващия ден, а PR-а на голяма верига супермаркети леко отегчено ни обясни по новините, че няма структурна причина за паника, складовете са пълни, логистиката функционира и липсите са моментни (беше вярно и възпря евентуална втора вълна от лудост.)

Напълнил хладилниците народа масово реши да си организира пикник край реки и езера в затоплящото се време. Сетих се за коментара на някакъв експерт след цунамито в Тайланд през 2004 – “ако предупредиш хората да бягат защото идва цунами те ще слязат долу на плажа за да видят какво е това”. Явно феномена не се отнася само за Тайланд.

Което доведе до затваряне на кафенета, барове, пазарите на открито, ресторантите и магазини за нехранителни стоки – на пресконференцията ни обясниха, че това е по-ефективна мярка отколкото да пуснат полиция след всяка група граждани.

За съжаление затворените кафенета насочиха още повече народ към парковете – примерно към крайезерния парк в Цюрих, въпреки патрулиращите полицаи които учтиво изискваха от хората да се приберат по къщите си. Затова полицията и управата на Цюрих решиха да затворят крайбрежната алея с метални прегради.
Разходките навън могат да стават само на дистанция от два метра от околните в група от максимум пет човека, които съжителстват в едно домакинство.

В интернет изригнаха хиляди предложения за взаимопомощ, най-вече насочени към възрастните граждани. Възрастните граждани масово отказваха друг да им пазарува и Даниел Кох – “Клинт Истууд” коментира, че реакцията им е разбираема. Хората над 65 годишна възраст са преживели какво ли не и имат силно чувство за гордост, но след това настоятелно ги покани да приемат помощта, тъй като момента не е подходящ за накърнени достойнства.

Даниел Кох – “Клинт Истууд” също обясни, че пълна забрана за излизане е изключително крайна мярка до която се надява да не се стига, защото има научен консенсус по въпроса за негативния и ефект върху хората. Харесвам начина по който ни говори този човек – с уважение, с обяснение защо се вземат мерките, без омаловажаване на важни за хората детайли.

Ограничената, но разрешена мобилност даде възможнист на хората да си помагат сами – примерно общинския съвет на село Швелбрун организира доставки до вкъщи от местната хлебарница, месарница и бакалия. Хората могат да поръчват по телефона или по интернет, доставката е на следващия ден и е безплатна (извозва се от училищния микробус, който не се ползва в момента). Няма минимален размер на покупката, която се оставя пред вратата, всичко се доставя с касова бележка, плащането се отлага за след кризата. Управата, населението и селските магазини са много доволни.

В България подобна услуга би била съвсем нормална между съседи. В Швейцария – ни най-малко, но е в реда на нещата да я получиш от местната власт. За сега на никого не му е хрумнало да вдигне цените на хранителните продукти.

Нашата квартална пицария премина само на take away. Те не предлагат доставка по домовете, но пред вратата им следобед сега се извива опашка от коли, подкрепящи малкия бизнес.

Един от хотелите в града започна да предлага стаи на минимални цени, които да се ползват като офиси по време на кризата. Хоум офис няма как се осъществи ако имаш 2-3-4 деца удома които същевременно учат от къщи.

Етнусиазмзмът за взаимопомощ е силно повлиян и от примера на швейцарското правителство, което отдели 40 милиарда франка за подкрепа на икономиката.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцария влиза в коронна криза

Миналата  зима случайно станах свидетел на малка криза и на решението и в реално време.

Бях сама на лифта високо из Алпите, когато изведнъж движението спря. Висях си там в нищото – небето беше ярко синьо, въздухът хрупкав, шарените скиори под мен приличаха на пръснати М&Мс върху бяла покривка. Около селото в което бяхме отседнали имаше 380 км ски писти на височина от 1500 до 4000 метра – с други думи нито имаше тълпи, нито растителност, картината беше идеална за наблюдение от горе.

Внезапно един скиор падна и доста дълго време не можа да се изправи. До него, с пушилка от сняг,  рязко закова скиор в червено – униформата на швейцарското ски училище. Червената фигура поговори с падналия, огледа се и телефонира. След това решително свали ските си, закрачи нагоре по хълма и ги заби в  средата на пистата във формата на голямо Х. В следващите секунди червените М&Мс се заотделяха от общите ски потоци и целенасочено се устремиха към падналия. Без дори да го приближават, един по един, с еднакъв жест те свалиха ските си и ги забиха по същия начин в снега заграждайки значителен периметър. Всички скиори в района спряха в очакване. Секунди по късно запърпори хеликоптер, двама парамедици прегледаха бързо пострадалия, после го вдигнаха към машината. Зяпачите, хора от всякаква възраст, се бяха превърнали във възхитени деца пред гледката на излитащия хеликоптер. Перките се завъртяха, вдигна се пушилка, ски учителите скочиха отново на ските си и движението се възстанови сякаш никога не беше спирало. Лифтът ми потегли. Цялата пантомима отне точно десет минути. Вероятно бях станала свидетел на стандартна операция из ски районите, но като човек отраснал край морето и без особен афинитет към спорта аз за първи път виждах толкова перфектна, безмълвна организация. До онзи момент животът ми беше поднасял хиляди примери за точно обратното – когато тривиален инцидент като заледена повърхност или  спукана тръба се превръщат в сцена от “Лоръл и Харди” в гарнитура от човешка идиотщина.

Швейцарската реакция на корона вируса ми напомня на ски инцидента от миналата година. Пострадали има. Има и изненади. И страх. Но като цяло Швейцария си е функционираща система, която превключва на друга скорост и установявам, че при тази ситуация няма нищо по- ценно от това да си бил трениран в български условия.

Швейцарците около мен масово реагираха с: “Никога не сме предполагали, че нещо подобно може да се случи ТУК!” което напомни детската ми изненада при колапса на Съветския Съюз. Те остават масово шокирани когато им кажа, че вече съм преживявала настоящата ситуация под други форми – забраната да излизаме навън след Чернобил, оглозганите магазини за хранителни стоки при хиперинфлацията, ежегодните дървени ваканции (не знаехме кога ще започнат и колко ще продължат – за съспенс!). И че през по-голямата част от живота ми светът беше със затворени граници – по идеологически или икономически причини. Не бих препоръчала на никого да преминава през атомни катастрофи и икономически пропасти за да се подготви за пандемия, но това което разбрах за себе си тогава е, че всяка ситуация е упражнение по адаптация и все ще избутам някак си.

Елиас Канети е забелязал това още преди сто години: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук”.

EDIT: Веднага след обявяването на извънредната ваканция някои магазини внезапно се оказаха без продукти, които винаги са били в наличност. Липсите бяха попълнени на следващия ден и вече всичко си е по местата.

Categories
деца празник разни Швейцария

Детските рождени дни в Швейцария

От както децата тръгнаха на училище имам впечатлението, че всяка седмица са на нечий рожден ден. Покрай безкрайните им фиести научих, че швейцарците от моето поколение, отраснали през 80-те, не са празнували като нас – с другарчета от квартала и класа, с торта, сандвичи с пастет и калинка от маслина и грижливо надписани книги за подарък. Аз обичах да ходя на рождени дни като малка. Беше ми интересно да видя друга къща, други играчки, какви подаръци са избрали останалите деца и какви сладкиши е спазарил рожденика с баба си или майка си. Имаше едни топчести курабии-праскови слепени с мармалад и оцветени с розово и с лист чимшир за реализъм, които смятах за много екзотични. Не си спомням да са били вкусни.

Марсел каза че дори не може да си представи как трите деца в неговото семейство биха искали редовно пари за подаръци от единствения човек със заплата, баща му. В онези времена швейцарчето-рожденик е имало специалното право да избере менюто за вечеря, след която е имало домашна торта със свещи и подарък. Толкоз.

Моята приятелка Катрин, която има четири сина между 6 и 12 години, и до ден днешен си празнува така, и то не от стиснатост.

„Виж сега, обясни ми тя, аз имам двама братя и сестра; мъжът ми също идва от семейство с три деца. Всички тези шестима братя и сестри имат средно по две деца. Ако празнуваме по описания от теб начин ние ще сме в безкраен празничен цикъл, който ще се банализира и обезмисли. Ти лично би ли ходила доброволно на рождени дни толкова често? Напомням ти, че става дума само за най-тесния семеен кръг“.

Признах си, че ще ми дойде в повече. И все пак … рожден ден без парти?

„Повярвай ми, спокойно се усмихна Катрин, с четири момчета у нас всеки ден е парти.“

Моите деца вече са ходили на какви ли не тържества. Някои родители подготвят цял уъркшоп със забавления, игри тип „Бързи-смели-сръчни“, кръжоци по майсторене на разни предмети, търсене на скрито съкровище, все възхитителни идеи, които аз нямам грам мотивация да реализирам. Ходенето на детски клуб също е популярно в предучилищната възраст. В нашия град той представлява грамадна отоплена площадка на закрито, оборудвана с гигантски пързалки, спортни дюшеци по пода, бюфет с боклучави храни и безалкохолно. Човек може да наеме индивидуално сепаре с крещяща найлонова покривка, на която да сервира донесената закуска със закупени на място напитки. След това децата вилнеят няколко часа докато стане време да си ги приберем. Цветовата гама на детския клуб ме хвърля в естетически колапс, но децата си изкарват чудесно, особено през зимните месеци. Марсел обаче е твърдо убеден, че точно в този период детския клуб е ферма за вируси и ако човек е с всичкия си никога няма да празнува там.

 До петия рожден ден някак си празнувахме вкъщи. Макар и да беснееха, децата бяха контролируеми поради крехката си възраст, но с ясна индикация, че няма да е за дълго. На всичкото отгоре, тъй като ходят не само на училище, но и на занималня, спорт и музика, социалния им кръг нарастна експоненциално. София съвсем сериозно ми връчи списък със 75 гости за четвъртия и рожден ден  и беше искрено обидена когато обясних, че нейната няма да стане.

На шестия и рожден ден изкарах истински късмет. По време на неделна разходка с децата мернах голям щъркел от шперплат на покрива на една ферма. Подобни табели, с име и дата, се срещат навсякъде в Швейцария и обозначават раждането на бебе в дома – точно обратното на некролозите в България. Семейство с малко дете едва ли биха отказали неочакван приход, мислех си аз. Телефонирах на фермера и учтиво му предложих да приеме 12 деца в събота следобед, да ги разведе из фермата, да им позволи да пояздят пони, да ни даде помещение в което да си изядат тортата и всичко това срещу определена сума от моя страна. Той каза, че до сега не са поемали подобни ангажименти, но че ще пита жена си – необходимо и достатъчно условие за успеха на всичко в тоя живот.

Рожденият ден  във фермата се оказа пълен триумф.  Децата бяха разделени на две групи – едните заминаха да яздят пони с фермерката, а в това време съпругът и развеждаше останалите при животните. Показа им къде живеят конете и кравите, остави ги да нахранят кокошките, разгледаха внимателно яйцата на патиците и на единствения лебед в гьола на двора, разказа им как протича деня му – като човек, който обича работата си, без да се отплесва в себеотрицателна патетика или измислена пасторална идилия. Децата имаха много въпроси  и той отговори на всички докато си ядяха донесената от мен торта, после отвориха подаръците и стана време да си ходят. Фермерката изпрати всички гости с по пакет домашни макарони и четири яйца, които децата сами можеха да да си вземат от кошницата и да си ги сложат в приготвени от нея кутии за яйца (да, знам какво си мислите, но само едно дете изтърва само едно яйце което беше бързо изчистено от пода без много много приказки). 

 Забелязвам, че офертите за празнуване на детски рождени дни стават атрактивен начин за привличане на клиентела – летището в Цюрих е популярна дестинация, но трябва да се резервира почти година предварително; шоколадовото ателие Laederach също предлага почасов курс за деца. Щастието, не моментната еуфория, а истинското щастие идва от правенето или от научаването на нещо ново и в това отношение за децата винаги могат да се измислят нови предложения.

 Детските рождени дни са и очарователен начин да се запознаеш е други родители – ето, идва писмена покана в която буквално пише: “ще вземем детето ви за три часа в събота, ще го нахраним, ще го забавляваме до откат, само си го приберете в пет”. Трудно е да не се просълзиш от благодарност! Между родителите има също неизречено съгласие за подаръците – никой с нищо да не се изхвърля и да се придържа към максимален бюджет от 15 франка (три кафета) и артикули от супермаркета. Когато нашият съсед Тимо навършваше четири получи няколко пакетчета с шарени детски соли за вана, от онези които фъштят и се пенят и боядисват водата в ярки цветове. Тимо остана във възторг.

София веднъж получи цяла кутия с лепенки и бинт с които тя старателно “гипсира” крайниците на плюшените си играчки. Имаме неписано правило за “Лего”-то, което до към  петата година беше приемлив подарък, но после не – “Лего”-то е де факто нечуплива вещ, т.е. всеки швейцарски дом притежава кутии принадлежали още на родителите. След петия рожден ден на Макс започнах да сънувам кошмари как умирам под лавина от “Лего” изригнала от детската стая. Други родители споделят фобията ми. Детските книги са очудващо скъпи и обикновено се подаряват само след консултация, за да не осъмнем с повтаряща се литература на тема полиция например. Оставям с впечатлението, че на децата им е все тая какъв подарък ще получат – не защото са се издигнали над материалното, а защото тръпката от разопаковането на пакета е в пъти по-силна от съдържанието му. 

 Почерпката на детския празник също е доста лежерна. Само веднъж видях познатите ми сандвичи с цветя от домат и стрък магданоз – родителите бяха от косовско-албански произход. Всички останали минаваме с по-малко усилия – топъл хляб, плодове, някаква домашна торта и евентуално желирани бонбони, от онези кисело-сладките с цвят на радиационни отпадъци, които са принципно забранени в свестните домове. Децата са точно два типа – едните не ядат нищо, другите абсолютно всичко, следователно няма никакъв смисъл да се превземат кулинарни Олимпи.  

 Тъй като децата ходят на училище на квартален принцип въпросът кого да поканим се решава от само себе си – всички са съученици, съседи и футболисти в местния клуб, трябва просто да се съгласим на приемлив брой гости. Аз съм върл привърженик да каним едни и същи деца и да избягваме политически дискусии защо някой е бил пропуснат.

 Няколко години подред Макс празнува рождения си ден в близкия парк за катерене – дърветата в парка са оборудвани с платформи, вериги и всякаква инфраструктура за катерене, децата преминават инструктаж и после прекарват два часа в нещо, което изглежда супер рисковано, но в действителност е съвсем безопасно. После отваряме кутиите с кекс, бутилките с газирана вода и подаръците и след това се прибираме по живо по здраво. 

 Има и моди, разбира се. София няколко поредни години организира “парти с приспиване”. Пристигат 5-6 момиченца със спални чували и розови раници, вечерят нещо универсално като спагети, отварят подаръци, гледат по пижами шведска игрална версия от 60-те на “Пипи Дългото Чорапче” и после до посред нощ се кикотят и ходят на пред назад. Сутринта закусват торта и към десет си заминават. Още помня един татко, който ми благодареше пак и пак излизайки заднешком; дъщеря му по-късно ни разказа, че майка и е на гости при бабата заедно с по-голямата и сестра и бебето. Имах чувството, че неволно съм направила хуманитарен жест – горкият човек сигурно имаше за първи път от години свободна вечер. 

Вече съм заинтригувана как ще искат да празнуват догодина. 

Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Моите швейцарски съседи

Преди много години на една студентска конференция в чужбина се заприказвах с полякиня на моите години. “Минах през България миналия септември, сериозно каза тя, там живота е много труден. Хората едвам свързват двата края. В малките населени места видях как се събират, всеки носи по нещо за общ съд на огъня, така готвят за да преживеят”.

Ние с моя колега Средков се спогледахме и прихнахме да се смеем. Търпеливо обяснихме на полякинята, че България наистина не е цъфнала и вързала, но че в случая е била свидетел не на гладуващи българи, а на варене на лютеница – автентичен обичай, който не се възпризвежда за туристите из ресторантите като нестинарството и кукерството например. Бурканите с крайната продукция лютеница не са най-важната част от тази традиция, тя е също така идеална възможност да се събереш с приятели и роднини в последните горещи дни на лятото за балканско дуенде сред апогея на есенните зеленчуци и малко пушек. Не съм сигурна, че полякинята ни повярва, но си дадох сметка в каква заблуда можеш да се вкараш ако не си на ясно със социализацията на хората в дадена култура.

Тъй като швейцарското общество традиционно функционира добре, хората нямат настойчивата нужда да търсят неформални връзки по между си. Не е необходимо да молиш съседа да ти наглежда къщата докато си във ваканция (престъпността е ниска) или да ти полива мушкатото (има си автоматични системи) или просто да си помрънкаш с някого, че обществения транспорт е не надежден (надежден е). Митовете за отчуждеността са до известна степен верни – има съседи които с десетилетия си говорят на “вие”, има и писмени оплаквания че съседа ползва душа си след 22ч., при условие, че в правилника на конкретната жилищна сграда това е забранено. Тези примери обаче не са универсални.

В предходното ни жилище, кооперация с четири самостоятелни апартамента, нямаше никакви специфични правила. Фирмата, стопанисваща сградата, беше положила усилия да събере оптимална конфигурация от наематели. Не повече от двама чужденци (аз и една канадка), две двойки под и една над 40 годишна възраст, три семейства и един офис, всички работещи на пълен работен ден. Сходствата в начина ни на живот до голяма степен осигуряваха мирното ни съжителство, бързо намерихме общи интереси и с всички бивши съседи сме си приятели и до днес.

Нашата следваща, самостоятелна къща, се намираше на нова улица. Повечето къщи вече бяха населени, други бяха още в строежи, а аз бях в майчински – кърмех, преобувах, понякога спях – и като в “Прозорец към двора” на Хичкок наблюдавах динамиката наоколо. Улицата беше еднопосочна и абсолютно празна. Моите съседи живееха в паралелни часови пояси. Някои излизаха за работа в 6:30; децата тръгваха на училище малко преди 8ч.; пенсионерите прибираха пощата си около 9ч. и след това нямаше никакво движение до към 16ч., когато децата се връщаха от училище. Между 18 и 20ч. всички сякаш вечеряха и после замираха. Българските социални средища – детската площадка или пейката пред блока – нямаха видим еквавилент на нашата улица.

Съседите дружелюбно ми махаха от колите си, а когато в крайна сметка се заприказвах с тях научих за кварталния празник.

Преди няколко години, осъзнали комшийския вакуум на новата улица, Тина (индийка отраснала със седем братя и сестри) и Олимпия (дъщеря на гърци, отраснала в Швейцария), решили да прганизират сбирка. Изпратили покани за съботата преди началото на новата учебната година през август, наели шатра, маси, грил и хладилник и поканили всички живущи в близкия периметър. Единствените условия били всеки да заяви предварително с какво ще допринесе – купа със салата и някакъв десерт за около шест човека; месото всеки си носел и грилирал сам; наемът на шатрата се разпределил между всички потвърдили присъствие. На първия празник се отзовали над 50 човека и си прекарали толкова добре, че от тогава сбирката е ежегодна.

Така за първи път се срещнах с всичките си съседи едновременно – пенсионери, семейства с малки деца, семейства с големи деца, семейства без деца. Всички бяха спретнати, като за гости, а не по домашному с чехли, носеха си порцеланови съдове и стъклени чаши за вино и оживено разговаряха по между си. Първоначалното ми впечатление за изолираност се оказа погрешно – те наистина се радваха да се видят, но бяха възпрепядствани от различния си дневен ритъм.

Възпитаното държане, липсата на пластмасови паници и малките свещи по масите превърнаха вечерта от палаткова улична вечеря в очарователно цивилизовано събитие.

Тийнейджърите ми разказваха за летните си стажове, родителите им разказваха за последните си екскурзии, всички живо се интересуваха от произхода ми, бабата на Олимпия се оказа солунска българка. Професиите се споменаваха бегло, само ако любопитствах, обединяваха ги градинарство, добронамерени клюки за местните политици, състоянието на близкото училище и плановете за следващата ваканция. Празникът приключи около 2 часа след полунощ.

От този ден нататък се чувствах много по-комфортно на новата улица. Моите съседи наистина нямаха нужда да бъдат близки приятели помежду си и не всички се отзовават на поканата – семейство лекари ми обясниха, как целия им ден преминава в разговори и просто не са в настроение за квартален празник пък било то и веднъж в годината; никой не им се сърди.

През следващите години кварталният фест се доразви. Неколцина възрастни съседи починаха, родиха се бебета, децата проходиха, тийнейджърите се изселиха.

Напоследък организацията премина в наши ръце и се оказа очудващо лесна, благодарение на доверието което съществува в швейцарското общество. Поръчваме шатрата през април и сме напълно сигурни, че ще е доставена в уречения ден през август. Децата разпределят поканите в пощенските кутии в началото на май. Доброволците за разпъването и прибирането на шатрата не се нуждаят от напомняне. Всички оставят лептата си за наема в обща кутия на самата сбирка. В тези августовски вечери хората постепено ми разказваха за себе си неща, които никога нямаше споделят ако бяхме ограничили отношенията си до кимване и вежлива усмивка. Съседите под десет и над шестдесет годишна възраст са най- големите фенове на събитието.

Тази година, един ден преди феста, на вратата ни позвъни Кристоф – пенсиониран учител по физика от близката гимназия.

“Извинявай за безпокойството, притеснено започна той, но Мѝхал не е получил покана. Нали си го спомняш? Той е чех.”

Разбира се, че си го спомнях. Хер Мѝхал, на видима възраст около седемдесет, не беше от постоянно живущите в квартала. Идваше си само за лятото в къщата, наследена от баща му. Миналата година феста съвпадна с пристигането му от Прага и той цъфна с два буркана кисели краставици от южна Моравия, тъй като нямал време да приготви обещаната салата.

Потвърдих, че лично съм пуснала поканата в кутията на хер Мѝхал – нямаше причина да го отлъча от събитието.

“Имаш ли една покана? Нека да му я занеса лично”, закърши ръце Кристоф.

Отговорих му, че точно сега нямам под ръка, но хер Мѝхал е добре дошъл. Кристоф се успокои, благодари, стисна ми ръката и си тръгна.

Празникът беше успешен както винаги. Всички четиридесет и осем човека, заявили участие, пристигнаха на време и се засуетиха около грила с чаши в ръка. Бяхме покрили масите с ярко жълти покривки, освен халдилник и грил и имахме и кафе машина, дадена на заем от участници и разкошна метална кофа за лед с кожена дръжка, в която почиваха бирите. В този момент винаги ми липсва музика, лек джаз сред общото жужене, но останалите организатори бурно възразиха; без музика даваме достатъчно пространство за разговори, обясниха те. Тази година обаче имаше музика – съседът Роланд, видима възраст 62, се появи облечен в шотландски национален костюм – с килт, риза, шапка – и изсвири на гайда Scotland The Brave и Amazing Grace (на бис). Човекът си намерил хоби след пенсионирането и с ентусиазъм участва във фестивали, концерти и въобще където намери място за изява.

Към края на вечерта се заговорих с хер Мѝхал, обясних му, че нямам представа къде се е затрила поканата и че искрено се радвам на присъствието му.

“Аз идвам тук само през лятото, каза хер Мѝхал, емиграцията … от една страна не е за мен … от друга – може би направих голяма грешка, че не емигрирах тук преди много години”

“Къщата беше на баща ми. Той прекара десет години в затвора през 50-те години.”

Хер Мѝхал знаеше, че съм българка и се сещам по какви причини са затваряли хората в онези светли времена.

“Когато излезе на свобода той си мислеше, че живота ще продължи по старому. Но аз вече не бях на десет, а на двадесет, и майка ми беше глава на семейството. Беше им трудно, много трудно … След това, през ‘68-ма той … замина … за Швейцария”.

През 1968 социалистическите страни (с изключение на Румъния) изпращат танкове за потушаването на Пражката пролет. Явно това е била последната капка за бащата на хер Мѝхал и той … заминал.

“Баща ми имаше две университетски дипломи – инженерство и право. Веднага се устроил на работа и си купил тази къща. Виждахме се рядко, беше изключително трудно. Сега къщата е моя и прекарвам тук ваканциите си. Аз си имам интересна професия в Прага …”

В последствие разбрах, че хер Мѝхал е лекар и цял живот е работил в университет в Прага. Попитах го дали живота в Чехия се подобрява.

“С всяка изминала година се подобрява – твърдо заяви хер Мѝхал. Първо в големите градове, но сега и в малките населени места напредъка е очевиден.”

Оптимизмът у източноевропеец в пенсионна възраст е нещо изключително рядко и ми действа тонизиращо. Попитах го на какво се дължи чешкия прогрес.

“Образованието. Особено с техническа насоченост. При нас то винаги е било на ниво, а квалифицираните хора са магнит за работа, за инвестиции… Аз … аз съм бил в България, в Созопол през 1972 и в Слънчев Бряг през 1975. Хареса ми. Много зеленчуци внасяхме някога от България, добра селекция от вина …”

След това някой ни прекъсна и разговора тръгна в друга насока.

При разчистването след полунощ забелязах, че в единия буркан с краставички е останала само саламурата (изядени лично от София, която не хапна нищо друго тази вечер), а другия е пренесен в нашата кухня. От София.

Categories
гледна точка Швейцария

Защо един швейцарски емигрант се връща в страната си

Темата на последния брой на “Капитал” е завръщащите се в България емигранти и по този повод се сетих за едно мило швейцарско семейство, с което се запознах на някакъв детски рожден ден (значителна част от моя социален живот се случва по такива места).

Тези  хора тъкмо се бяха установили отново в Цюрих след десетина години живот в някаква Латиноамериканска държава. На голямото дете му предстоеше започване на задължителната предучилищна, затова отиваха семейно на едномесечна ваканция във въпросната държава, за сбогуване.

Десет години по-рано в международната фирма, в която работел бащата, се отворила постоянна позиция в Латинска Америка, която той с готовност приел. Двамата с жена му били в края на 20-те, ще нямали деца, заплатата била прилична, а работата много интересна – приключението си струвало.

Още от самото начало останали във възторг. Бързо научили езика и си намерили чудесна местна социална среда. Зимата въобще не им липсвала. Храната била страхотна. Ежедневните трудности, типични за всяка развиваща се държава, не ги дразнели, напротив – смятали ги за част от екзотиката. Понякога спирал тока. Ако влаковете закъснявали никой не давал и не очаквал обяснение за причината. Бързо се научили да не очакват изпипана работа от никого. Не били богати, но двамата били здрави и се забавлявали от сърце. Животът бил супер!

След като се родило първото им дете със смях забелязали, че улиците не са пригодени за детски колички, но това не им пречело. Съпругата напуснала работа, родило им се и второ дете. Наложило им се да се замислят за училището.

Като истински швейцарци те искали да го пратят в нормално, местно, безплатно училище, но щом се запознали с детайлите бързо се отказали. “Училищата им просто са кофти – малко учители, много ученици, и не ги учат както трябва”. Двамата за първи път виждали деца, водени от родителите си сутрин – нещо, което въобще не се толерира в Швейцария, където привикването към самостоятелност е приоритет от най-ранна възраст и база за развиване на правилно самочувствие.

В техния град имало и швейцарско училище, където се преподавало по програмата на нормалните училища в Цюрих, но то било доста скъпо и посещавано от деца на много заможни родители и дипломати. “Ние не искахме да живеем в сапунен балон. Животът ни беше интересен, защото познавахме всякакви хора. Не искахме да затваряме детето си в някаква изкуствено подбрана среда. Ти сигурно си забелязала, че за нас, швейцарците, елитаризма е странна и глуповата концепция. Дори президентът ходи на работа с обществения транспорт. В Латинска Америка не е така. ”

Второто им дете пък развило астма. Момиченцето видимо се чувствало по-добре извън смога на големия град, но и дума не можело да става да се преместят на два часа път извън него. Инфраструктурата не позволявала лесен достъп до офиса на бащата, въпроса с училището на голямото дете ставал още по-сложен.

“И като поговорихме с приятели и роднини решихме да се върнем. Всичко, за което бихме плащали скъпо в Латинска Америка е безплатно удома. Бяхме много щастливи и сме благодарни за възможността да поживеем в чужбина, но за този етап от живота ни там няма подходящи условия. Затова отиваме да се сбогуваме и кой знае, може би някой ден пак ще се върнем. И двете деца се родиха там, завинаги ще е записано в паспортите им”.

Според официалните данни швейцарците, живеещи в чужбина са 744,923, повечето са с двойно гражданство. Обществото е приело, че има хиляди причини да се емигрира и никой не ги нарича родоотстъпници, дори и тези, чиито деца вече не говорят езика.

Швейцарската държава е заета основно с това, да прави живота на хората в страната по-качествен. Не се сещам за по-добър начин да върнеш някого обратно.

Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Теория и практика на швейцарските училищни ваканции


Спонтанният ми отговор на въпроса “Какво правят през ваканциите швейцарските деца” е: “Нямам никаква представа, всеки се оправя сам”. Което не е съвсем цялата истина, просто въпроса с ваканциите тук е комплексен, аз се сблъсках челно с него преди две години.Нека да обясня.

Швейцарските деца започват задължителното си образование на четири годишна възраст с предучилищна и така влизат в системата при която от 52 седмици в годината 13 са ваканционни. Грипни и дървени ваканции няма – децата боледуват, но по единично, не епидемично, а как не им се пука парното през зимата е мистерия някаква, предполагам масоните и илюминатите имат пръст в цялата работа.
Най-дълга е лятната ваканция от пет седмици, покриващи юли и август, а останалите са разпределени на по-къси порции през годината. Подобна организация се отразява особено добре на по-малките деца, които са ми пред очите – щом забележа, че занятията им идват в повече значи и следващата ваканция е зад ъгъла.

Почивките не са по едно и също време из цялата страна, което означава, че братовчеди от съседни кантони могат да не се засекат за ски ваканцията, но същевременно възпрепядства масови вълни от отпуски по едно и също време и потенциални ръкопашни битки из швейцарските офиси.

Продължение

Categories
деца Швейцария

Как научих децата да говорят български

Наскоро ме поканиха да гостувам в нов български блог за родителството – тема, по която никога не съм претендирала за компетентност. Целта на блога е да публикува само авторски материали които не размахват пръст на хората кое как се прави и честно казано звучеше твърде добре за да е истина. Всички сме чели bg-mama, всички знаем как лесно се раздават кръвожадни критики от една камбанария към друга. Но поканата дойде от LaMartinia, чийто интелигентен блог следя от години, освен това останах поласкана. Попали в газету, нали. Изчетох Parentland и той наистина държи фронта и следва принципите си. 

Categories
разни Швейцария

Подредено

IMG_0620.JPGЕдно от чудесата на вселената е как аз, най-разхвърляното дете и тийнейджър на света, еволюирах до цербер на реда, подреждането и минимализма. Второто най-повтаряно изречение в началните двайсет години от живота ми беше: “Как може цял ден да ги прескачаш тези книги и на ум да не ти дойде да ги вдигнеш от пода!”
Отдавам метаморфозата си на комбинация от остаряване и прагматичност. Първата фаза беше още в Германия. Всеки път когато се местех в нова квартира ми се налагаше безмилостна инвентаризация. Никога не съм била толкова богата, че да се отприщя в шопинг турове като по американските филми, и винаги се озадачавах колко неща съм акумулирала от… нищото. Всяка лъжица, книга, списание, мостра, всяко моментално настроение преминало в емоционална покупка от H&M биваше ексхумирано. После идваше тормоза от вземане на решение – да изхвърлям или да пазя, сложната система от емоционални придобивки, съмнения, въобще адски неприятен процес особено за нетърпелив човек като мен.
И така за да си спестя горните главоболия започнах да свиквам с мисълта, че живота ми преминава през различни периоди и няма никакъв смисъл да тътря със себе си вещите на предишната си версия – особено след като отдавна сме загубили контакт една с друга, дето вика Джоун Дидиън. Че така като създават радост, поне в началото, предметите скоро ми създават повече работа, чистене, съхраняване, заобикаляне, пренасяне и в крайна сметка само ми се пречкат и по никакъв начин не ми опростяват живота, напротив.

Едно от най-интересните четива по темата е  The Life Changing Magic of Tyding Up. Книгата не е наръчник на домакинята тип в кой долап да си държим пипера, а практична философия за отношението към вещите. Дава и много интересни обяснения защо класическите методи за постепено разчистване не дават краен резултат и как сортирането на сантиментални придобивки е начин да се подредиш миналото си. Авторката Мари Кондо е японка и и личи – ако ви е трудно да се разделите с нещо, което ви е било подарено, но вече не ви върши работа трябва да го вземете в ръце и да му благодарите за добрата служба и така с уважение и да го изхвърлите. В този момент аз повдигнах високо вежди, а моята приятелка Алис, която е тайванка, не можа да разбере какво нередно виждам в практичния съвет.

(Никога, никога не бих ви препоръчала каквото и да е разчитащо на молитви и “изпращане на позитивна енергия”. Никога.)

Изхвърлянето на стар предмет преди да го заменя с нов беше лесно. Най-голямата ми трудност е поддържането на ветото “подаръци за децата само за рожден ден или Коледа!”. Ако свикнат да получават всичко и веднага ще си създам не само Содом и Гомор от играчки, но първо ще ги лиша от удоволствието да очакват и второ ще ги изтърва надолу по серпантината, че всяка емоционална нужда може да се удовлетвори с рекламиран предмет. Последното ще им спести разходи за психоаналитик като остареят, надявам се.

Строго погледнато Швейцария не ме направи организиран човек, но определено ми повлия, защото реда е първата забележителност на немско езичния свят. Швейцарците си знаят, че са хора на реда, те си се харесват така, защото света им е оптимизиран, но същевременно не им липсва самоирония.

Ето например швейцарския артист Урсус Верли подрежда –

Разхвърлян плаж/подреден плаж (снимка):

Разхвърлян пясъчник/подреден пясъчник (снимка):

Разхвърляни post-its/ подредени post-its (снимка):

Ако ви се гледа нещо смешно – това TED презентацията му със субтитри на български:

Ursus Wehrli: Tidying up art