Categories
предучилищна в Швейцария храна

Швейцарска кутия за следобедна закуска

   В Швейцария няма данък на чипса и населението държи световния рекорд по консумация на шоколад  (9кг на човек на година) затова се разрових да разбера как така децата им не дебелеят. 

Според Организацията за икномическо сътрдничество и развитие затлъстяването при швейцарските деца е под средното ниво на останалите страни членки. Факт, който ни най-малко не дава основание на швейцарците да си отдъхнат и да погледнат с пренебрежение на останалите, напротив. Във всеки швейцарец спи по един фермер, който знае, че ако градината не се плеви тя задължително буренясва. 

Не намерих конкретен отговор на въпроса, тъй като както повечето комплексни неща на този свят решението не е едно, а функционираща система от правила прилагана редовно от много страни с волска упоритост. 

Като средностатистически гражданин, аз я виждам така – 

Задачата с правилното хранене на децата започва ще преди да са се родили. В 20-та гестационна седмица от бременността получих от лекаря си синтезирана и стилно оформена книжка (аз грозни материали не чета), обясняваща защо, колко и с какво е препоръчително да се храни човек, за да осигури най-доброто начало за бебето си. Текстът беше кратък, а правилата умерени – ясно е, че никой не е прокопсал ако е останал само на салата или само на вафли. 

В следващите тригодини темата продължи в детската консултация, от където съветваха да не даваме подсладени храни на децата под две години, защото те могат да възпрат любопитството им да опитват други вкусове. 
След две годишна възраст задачата беше да ги научим как да ядат сладкиши и шоколад (въпросът с пълното понататъшно въздържание от захар беше отхвърлен с бурен смях – то гарантирало, че ще се пристрастят към нея). Общо взето правилото е, че сладките неща трябва да присъстват редовно, но в ограничени количества, т.е. като десерт или по специален повод. Аз също съм отгледана с този подход в България, казвахме му “здрав разум”.

От както е в предучилищната Макси и останалите деца се срещат редовно с една госпожа от регионалния клон на здравното министерство (аз я наричам Госпожа ХЕИ). Госпожа ХЕИ им говори предимно за устната хигиена и веднъж ни изпрати описание в картинки как точно трябва да се мият зъбите разработено от университета в Цюрих. За себе си съм сигурна, че ако източникът не беше академична институция, а фирма за нещо си картинката отдавна щеше да е изхвърлена и забравена; сега обаче е залепена в банята и ако искате да краси и вашата може да я свалите от тук.

По-миналата седмица темата отново е била храненето (според Макс: “защото човек забравя”) и отново им е донесла подарък – червена пластмасова кутия за следобедна закуска или пикник и листовка с информация за родителите. Там в два абзаца беше обяснено защо децата се нуждаят от междинни хранения и напомняне, че те трябва да са в малки количества, за да не се компроментира обяда или вечерята. От другата страна имаше снимки с примерни храни – Макс настоя да залепим листовката на кухненския шкаф и когато не е сигурен какво иска за следобедна закуска я зяпа за вдъхновение (публикувам я под текста).

Ако примерния списък включваше трудоемки неща като прясно изцеден портокалов сок или специални храни, примерно ягоди през декември, щях да благодаря за идеите и да метна листовката в кофата. Но той се върти около достъпни класики като кисело мляко и моркови, с други думи уважава времето и бюджета на родителите, а не само здравето на децата. Затова и е приложима. 

Храната обаче само едната страна на въпроса. Другата е движението и швейцарските деца се движат постоянно. 

Защото има къде. 

  

Categories
продукт храна

Масло или маргарин

imageПопаднах на тази диаграма на сайта на швейцарските млекопроизводители. Мисля, че преди време я използваха в рекламната си кампания “Маслото е естествен продукт”. 

От ляво – как се прави масло, от дясно – как се прави маргарин.

И не, няма да ви обяснявам как консумацията на маргарин води до рак защото нямам квалификацията да раздавам мнения по темата. Чисто визуално обаче лявата диаграма ужасно ми хареса.

С децата дори проверихме дали е истина. Сложихме в едно канче кутия течна сметана, избишкахе я с миксера и наистина – маслото се втвърди около перките и като отделихме суроватката си излезе на съвсем солидна топка.

На работа имам една колежка която след две години живот в Швейцария се връща обратно в Калифорния. Хелън сподели на скоро, че едва когато се е преместила в Европа – на 35 години – е опитала истинско масло.

“Цял живот са ми промивали мозъка как мазнините са вредни и всичко задължително трябваше да е fat free. Маргарин до дупка!”

Казах и че аз пък съм отраснала на филии с масло и шарена сол и я попитах дали ще премине пак на маргарин като се пренесе оттатък.

Въпросът ми искрено я разсмя.

Никога, каза, никога!

Categories
деца разни храна

Набери-си-сам-точка-ch

Най-любимото и най-омразното ми задължение като дете беше брането на ягоди. Дядо ми имаше лозе зад крайните квартали на Варна, където се отдаваше на градинарското си хоби с ентусиазма и хаотичността на любител-фанатик. Лозето му се отблагодаряваше с огромна реколта от всичко засадено, която на свой ред задействаше семейната консервна манифактура – компотена кампания, доматена кампания, лютеница и т.н.

Ягодовите пилигримажи бяха в началото на юни. Дядо ни посрещаше по бермуди, потник и пиратски завързана кърпа на главата, бос, почернял като абориген и пулсиращ от щастите да е заобиколен от хора и растения за чието съществуване бе допринесъл лично. След четиресет минути стомахът ми се вкисваше и точно когато бях готова да си тръгвам ми се връчваха две кошници с които ме отпращаха обратно в лехата. Зад гърба ми кънтеше възмущението на майка ми ама как може да е толкова мързеливо това дете!

И с това се започваше ягодовия ад. Пек и монотонност. Корените на растенията се бяха разпрострели оформяйки гъста полянка, която трябваше да се изпощи с нечовешко старание. Събирах само узрелите ягоди, но полу узрелите коварно се зачервяваха зад гърба ми давайки повод на майка ми да сочи тук и там и неодобрително да клати глава. Само да порастна, мислех си аз, и вече никой няма да може да ме накара да бера каквото и да е!

(Марияана, приятелка от Хелзинки, сподели почти идентична история от нейното детство, от лятната им колиба някъде из финландския залив)

Преди няколко години обаче разглеждах снимките на моята приятелка Таня, която води децата си да берат ягоди в една ферма до Базел. И ме обзе меланхолия – Марсел черпи нашите с абсолютно същия сладолед който е обичал като малък, “Ракета”, който се произвежда в Швейцария от полета на Гагарин до сега, води ги при роднините, с които самият той е отраснал и се надяваме да учат в неговата гимназия след години. Светът, голяма част от хората и местата в които аз отраснах изчезнаха като шадравана пред малката “Валентина”. И нищо не мога да направя по въпроса. Но мога да ги заведа да на ягодобер. Точно сега не трябва да ме мързи.

Отне ни поне три години да се натуткаме – или изтървавахме сезона или някой имаше температура, но онзи ден официално тръгнахме за ягоди. Фермите, предлагащи самообслужване са на “набери си сам точка ch “– има опции за бране на цветя и куп други плодове, но щом завихме до най-близката до нас ни посрещна табела “Затворено до понеделник”. На страницата засвяткаха предупреждения, че поради големия интерес узрелите ягоди са се изчерпали тази и онази ферма затварят за няколко дена.

На следващия ден ни се отвори късмета – на полето вече имаше доста народ, от тези които не само ще си наберат ами и конфитюр ще си сварят, и от другите, лежерно пристигнали с домашна купа за салата.

За първи път виждах как се отглеждат ягоди в индустриални количества, тъй като съм от малцината абсолвенти на Варненския икономически университет които не са ходили на селскостопанска бригада в Англия. На входа висяха ПРАВИЛА: съдовете, донесени от къщи се теглят преди бране; загнилите ягоди се откъсват и оставят в специален кош; полето не е детска площадка. За спонтанните берачи имаше осигурени картонени щайги.
Яденето на корем спред мен се подразбираше, но Марсел не беше убеден, защото не беше споменато в ПРАВИЛАта, обаче никой не дойде да ни спре. Разкошни, едри, ароматни, червени отвън и от вътре…

За разлика от дядовите, фермерските ягоди бяха подредени в стройни редици, между които беше постлана слама (straw-berry, нали) и при такава организация бях направо европейски шампион – 3кг за 20 мин! Децата бяха много доволни, въпреки че Софи не виждаше разликата между узрелите и зелените. След 15 минути и доскуча и взе да сипе слама по косата си. Наоколо беше пълно с деца на тяхната възраст и фермерите бяха опнали малък батут, да ходят да се подрускат като им писне, а не да щуреят из полето ( пред батута също имаше ПРАВИЛА: родителите носят отговорност за децата, батута не е за възрастни… и т.н.).

На връщане колата ни беше заобиколена от група съседи под десет годишна възраст, които проявиха жив интерес на коя точно ферма сме били, защото, оказва се, те всички са ветерани в ягодобера.

Макси пита кога ще ходим пак.

Categories
храна

Фреши

Класацията ми на гламурни занятия в момента се оглавява от това да си собственик на ресторант – какъвто и да е, в целия спектър от Мишленски до дюнерджийница. Причината за това е, че нямам ни най-малка представа какво се изисква за да си в ресторантьорството и мога да си го гламуризирам колкото си искам.

(В зората на двайсетте ми години на върха на същата класация беше имагинерно занятие, което изисква да се разхождам със затъкнат хед сет в ушите, да говоря с взор вдълбан в нищото загатвайки, че духа и интелекта ми са отдадени на нещо сложно което се случва през девет планини в десета. Сега съм на такива конферентни разговори абсолютно всеки делничен ден и въпреки, че силно си обичам работата в тях няма нищо гламурно. А отнесения взор се дължи на нечовешката ми концентрация да мисля след 12 часа на крак или да разбирам събеседника си при все тежкия му английски, руски, бангалорски или, опазил господ, китайски акцент.)

Животът на ресторантьора според мен протича така –

Започва работа към 10 сутринта, т.е. има достатъчно време сутрин да си заведе децата на градина, да си изпие кафето и да дръпне един час йога.

След това си слага очилата, искрящо бялата професионална униформа с два реда копчета отпред и дискутира с артистичен ентусиазъм менюто с екипа си. След това посреща и изпраща доставчици които правят всичко възможно да и угодят – вина, сирена, масло, зеленчуци, риба …ммммм. След това съставя менюто дава разпореждания и си заминава. Обядва късно на спокойствие. Спи един час. Прибира си децата от градина и си играе с тях. После се връща на работа и следват часове с яко готвене, командорене и въобще екшън. От време не време се появява сред клиентите с перфектни червило и представителна униформа, не тази, с която всъщност работи, поздравява редовните, разменя закачки, кара всички да се чувстват уютно и на точното място и след това им омита портфейлите до стотинка. Клиентите са винаги елегантни хора, които разговарят тихо и са изключили телефоните си на входа като в театър. Денят, всеки ден, приключва с аплаузи.

(Митански, ако четеш това моля те, не ми казвай че греша. Искам да вярвам, че живота ти е такъв! И да продължавам да ти завиждам да смелостта да имаш успешен бизнес в София!)

Когато моите приятели КейТи и ДиДи заявиха, че ще отварят швейцарски франчайз на канадска верига за храна бях силно заинтригувана. ДиДи работеше във фирма, която нямаше нищо общо с общественото хранене. КейТи тъкмо завършваше някакво хотелиерско-ресторантско училище и винаги работеше нещо студентско в сектора.

Изнизаха се няколко години в които бизнес плана им беше одобрен от банката, хвърчаха из света за да се срещат с партньорите си, КейТи мина месец и нещо обучение с тях в Сан Франциско и когато нещата аха и да тръгнат се роди дъщеря им.
Не знам как точно се справиха в този момент, защото те сякаш изчезнаха от лицето на земята заети с бебето, бизнеса и живота по принцип.

(Да имаш собствен бизнес в Швейцария, а и където и да е другаде, не е като да си свиркаш и да си пиеш кафето).

Тъй като Фреши е далеч от офиса чак миналата седмица най-накрая си поръчах обяд от тях.

Като всеки отраснал с домашна българска кухня моите претенции към храната са много високи. Ягодите не трябва да са бели от вътре, доматите трябва да имат изразен аромат в зелената част където е била дръжката, сиренето трябва да е умерено солено, маслините – Каламата, киселото мляко трябва да накиселява, салатата е предястие, а не основно и в никакъв случай не трябва да включва майонеза или фабричен “салатен сос” от който можеш да развиеш рак, но няма да качиш нито грам телесно тегло.

Пробвах Mediterranean Bowl – бяло саламурено сирене, печени пиперки, салата, лук, краставици, киноа (това е нещо като булгур), някакви си ядки, зехтин или олио и оцет. Има опция за пилешко, скариди или тофу. Останах много доволна! Явно комбинацията е добре балансирана, защото в противен случай в четири следобед щях да съм на филия с Нутела и кафе.

Предлагат също салати, сандвичи и супа, които също смятам да пробвам, но за сега съм стриктно на Mediterranean Bowl, защото знаете, че вкуса на пиперки, краставици и сирене е като да имаш цирк в устата си.

Ако минавате около Militärstrasse 14 в Цюрих, пробвайте и предайте поздрави от мен.

Фреши има и доставка по интернет чрез Veloblitz, това е велосипедна куриерска служба, обаче както сама се убедих поръчката трябва да се направи към десет за да пристигне между 11:30 и 12:00.

Categories
храна

Жега

Моята индийска съседка ми сервира наскоро най-освежаващата безалкохолна напитка след Кока-Кола:

Сок от един лимон.
Щипка сол.
Литър студена вода.

Останалите стъпки – отлежаване и изстудяване с няколко резена лимон и прецеждане ги пропуснах, тъй като не съм от търпеливите, но лимонадата въпреки това е фантастична.
На децата хич не им хареса, което е супер – така има повече за нас.

Categories
гледна точка храна

Спокойствие и само спокойствие – Макдоналдс в Швейцария си работи

На няколко пъти през последните месеци из Фейсбук профучаваше един пост как Швейцария е забранила всички ресторанти Макдоналдс защото били нездравослови, браво!

Това разбира се, не е вярно. “Новината” е тръгнала от непроверена информация в “Правда”, която след това е опровергана, но иди разправяй, че нямаш сестра.

Забрана на верига заведения е можело да се случи в соц. България или в Северна Корея, но в една демокрация държавата не се меси в бизнеса, а го регулира имайки предвид интересите на гражданите си.

В конкретния случай държавата си служи не със забрани, а с други средства – примерно обучава децата в принципите на рационалното хранене, така че ако те все пак решат да набиват основно фаст фууд, поне ще са предупредени за коронарно-съдовите последствия.
Държавата отделя достатъчно финанси за училищата, така че на тях да не им се налага да чакат спонсорства от разни фирми срещу препарати за чистене, примерно.

В Швейцария едва 8% от населението страда от затлъстяване, едно от най-ниските нива в Европа.

Макдоналдс Швейцария е и сред най-добрите работодатели в страната.

Това ме наведе на други размишления.

В книгата “Тъжни тропици” Клод-Леви Строс пита водачът на едно племе какво е зло. Зло, казва водачът, е когато съседното племе ни нападне, отвлече ни децата и ни изнасилва жените.
Добро е, продължава вожда, когато ние нападнем съседното племе, отвличаме им децата и им изнасилим жените.
Т.е. едно и също действие е добро или зло в зависимост на кого му се случва.

Ако държавата въведе забрана за пушенето на обществени места това е комунизъм.
Ако държавата забрани една конкретна верига ресторанти, това е похвално.

Аз лично нямам нищо против Макдоналдс въпреки, че не мога да се сетя кога съм била там за последно. Всеки който ги мрази обаче няма нужда да чака на държавата – достатъчно е мнозинството да престане да ги посещава и voila! фирмата фалира. Противно на разпространеното мнение глобалните фирми не са застраховани – Кодак обявиха фалит миналата година.

Та, Макдоналдс си е жив и здрав в Швейцария, а дивотиите в интернет край нямат.

Никоя фирма не праща нови мобилни телефони на всеки, препратил онзи мейл до 300 души.
И Фейсбук няма да дари по един цент за всяко споделяне на снимката на болно, обезобразено дете.

(Става ми мъчно за детето и винаги се надявам да е Фотошоп, а не истинска болест.
Как ще се съберат пари при споделяне на снимка!?!
Как би изглеждала работната среща в мнимата спонсорираща организация – “… Проектът беше изключително успешен, 10.000 души споделиха снимката с ужас, кръстене и плюене в пазвата. Детето е лишено не само от здравето си , но и от последната капка достойнство.
Името на нашата фирма от сега нататък се свързва с това безочие, което ще доведе до повишаване на приходите с 5% процента, което се равнява на…”)

Categories
храна

Козунакинг

И така – козунакинг, дами и господа!

Без машина за хляб, без магическа фурна, без Kitchen Aid.

Продукти:
8 яйца (диетичен козунак е оксиморон)
1 жълтък
1,5 кг брашно
40 гр прясна мая
300 мл прясно мляко
300 гр захар
150 гр масло
Настърганата кора на един лимон
Ванилия (на око)
Бадеми за украса

Най-важната съставка обаче е време – козунакинга отнема цял ден, особено ако го месиш за пръв път. Добре и магазините да са отворени за да изтича човек за материали ако евентуално изтърве яйцата или прецака нещо с маята. Иска се и компания, не е интересно да се въртиш цял ден из кухнята сама, и трябва помощ за месенето.
Бих добавила и бутилка бяло изстудено за следобеда, когато козунака е във фурната и готвачите трябва да отпразнуват усилията си без значение какъв ще е резултата.

Същински козунакинг:

Всички продукти трябва да са на стайна температура.

Брашното се пресява два пъти в затоплена купа – така в него влиза повече въздух, което е важно за бухването.

Маята се размива в 2-3 лъжици топло мляко, 2-3 лъжици брашно и 1 лъжица захар.
Номерът е сместа да започне да се пени, това означава, че втасването е започнало.
Ако маята не реагира то млякото е твърде студено или твърде горещо, т.е. маята е деактивирана. При това положение мяташ всичко на боклука и повтаряш упражнението докато маята реагира.

Има два метода за определяне точната температура на млякото:
Метод на Брунер – купуваш си готварски термометър и загряваш млякото до 40С.
Метод на Стоянова – измиваш си добре ръцете и потапяш кокалчето на показалеца си в млякото. Ако е приятно топло значи е около 40С.

Маслото се разбива на крем със захарта.
Добавят се и яйцата едно по едно и се разбива докато в сместа се появят мехури.
След това се добавят останалото мляко, ванилията и лимоновата кора – баба Йонка слагаше и сока на лимона за да неутрализира мириса на яйца.

В пресятото брашно се прави кладенче и се добавят маслото с яйцата и маята. И се започва едно голямо месене, като ръцете постоянно трябва да се намазняват за да може после козунака да стане на конци (беше ми много трудно да обясня на Марсел какво значи “на конци”. И до сега не съм сигурна, че съм успяла).
Интензивното месене около 20 мин си е почти фитнес, искат се два чифта здрави ръце.

Когато в тестото се появят мехури се оставя в намаслена купа, покрива се с намаслено домакинско фолио и плътна памучна кърпа. Целта е да се осигури постоянна температура, за да може тестото да увеличи обема си двойно – това означава, че е втасало. Затова е важно и купата да е достатъчно голяма … При един от ранните ми опити не прецених навреме, тестото излезе от съда и после кухнята изглеждаше като след избухването на Чаланджър.

Тестото трябва да втасва два часа на много топло и по книгите пише как помещението трябва да е затоплена и вратите затворени – очевидно авторите не са влизали в съвременна кухня – с високи тавани или без врати или кухня, в която готварската печка не пилее енергия за отопление на помещението.

Ние с Марсел ползвахме банята. Включихме отоплението на максимум, оставихме душа да плющи гореща вода във ваната докато я напълни, внесохме тестото, изгасихме лампата и затворихме вратата за два часа. Осветлението няма значение за втасването, целта беше да придадем драматичност.

След двата часа банята ухаеше на фурна, а тестото беше двойно. Кеф, кеф!

След това тестото отново се замесва, пак докато се образуват мехури, пак с намаслени ръце и пак се оставя да втаса за два часа.

После се разделя на две части за два козунака. Всяка част се разделя на три и се плете като питка. Козунаците се намазват с жълтък, набучват се с бадеми, посипват се със захар и се пекат 40-45 мин. при 180С.

Втасването при оптимални условия в банята се оказа ключа за палатката.
При този метод от фурната излизат не козунаци, а направо рапсодия Вардар.

Сериозно съм се замислила дали да включа козунакинга в биографията си като доказателство за амбиция и последователност.

Categories
храна

Любимото ми швейцарско ястие

Швейцарската традиционна кухня, както повечето национални кухни, е измислена от и за бедни хора които блъскат здрав физически труд при тежки климатични условия.

(Представям си фермер с шест деца, който обработва малко парче земя на баир, докато над главата му се лее смесица от дъжд и сняг.
Ако за вас швейцарецът е скромен човечец, който измисля разни неща докато си чупва шоколад, човърка часовник и реди кюлчета злато в стройна редичка – това е исторически еволюиралата версия на фермера от предния пример).

Типично ястие е Alplermagrone, нещо като Алпийски макарони. Идеалната храна при минусови температури в планината, или при вълчи глад при всякакви температури, или при спонтанен купон когато внезапно се изсипват пет пъти повече гости от очакваните. Или в трети триместър, когато си на диета тип No Carbs Left Behind.

Продукти:
1л мляко и 1л вода
4-5 големи картофа на кубчета като за мусака
250 гр. макарони
50 гр. масло
2 глави лук на кръгчета
2-3 скилидки пресован чесън
сол
настърган кашкавал (Марсел твърди, че трябва да е Грюер; на мен обаче една леля в магазина ми обясни, че това и е красотата на рецептата – слагаш какъвто кашкавал обичаш или ти се намира останал в хладилника).

Приготвяне:
Картофите и макароните се варят в млякото и водата.
Номерът е накрая да не останат на сухо, а в малко течност. Обикновено импровизирам, ако не нацеля пропорциите.
Лукът се задушава в маслото.

Половината от сварената смес картофи/макарони се размесва с чесъна и заедно с останалата от варенето течност се изсипва в намаслена тава за печене.
Отгоре с нарежда половината лук и кашкавал.
После следва още един ред картофи/макарони и лук/кашкавал.

Запича се за малко, колкото да хване цвят, и винаги има леко различен вкус в зависимост от това кой с каква подправка ръси.

Макс обича базовата версия, без нищо.

Обаче аз слагам черен пипер, или червен лютив, или кимион на прах, или индийско орехче. Или с всичките едновременно.

Categories
храна

Овесянки

Преди години престанах да купувам готови сладкиши и бонбони, защото пред захарта нямам капчица воля. Не мога да си взема шепа М&Мs, аз трябва да довърша до дъното пакет тип “за цялото семейство” – купуването на гигантски размер винаги изглежда най-разумно, икономии от мащаба, нали.

Верно е, че когато знам точно колко масло, яйца и брашно съм забъркала в собствения си сладкиш го изяждам с не по-малко удоволствие, но с повече респект. А и домашните сладкиши никога не са XXL поради ограниченията от инфраструктурата в една стандартна кухня.

Днес тук е -17С, т.е. спешно се наложи да запълним будните часове на Макс с нещо различно от разходка навън – строихме кули, гледахме “Ну погоди!”, пляскахме с ръце в пълен с вода умивалник, накрая опекохме и тава от овесянките на леля Тане защото са адски вкусни, а днес е и рождения и ден.

Публикувам им рецептата за да я имам на едно място, иначе все я губя:

200-250 гр. овесени ядки
125 гр. масло
2 яйца
1 ч.ч. захар (сложих само половин, защото толкова беше останала)
10 супени лъжици брашно
2 супени лъжици какао

От тестото излизат 36 топчета, които се нареждат върху хартия за печене и се оставят за 10 мин. във фурната при 180С.

От тази седмица съм в болнични и съм прегърнала домакинята в мен, както би казала Кейтлин Фланаган.
Ставам в 6:20 вместо в 5:30, пия кафе вкъщи, в порцеланова чаша вместо на гарата в картонена.
Много съм дзен!

Остават ми нещо като три седмици.

Categories
храна

Мъфини

Днес нашата проклета секретарка Крис ми се светна злобно, защото посмях да нарека сплесканите и cupcakes мъфини. “There is profound difference” изсъска тя, уби ми апетита, но и ми напомни че обещах да пусна рецептата на мъфините, които опекох за градината.
Мъфините имат идеалното качество винаги да излизат като от конкурс по готварство без да им се влагат особени усилия. Боби може да потвърди – тя казваше, че никога не може да докара сносен сладкиш, но voilà, с една от моите рецепти се самоопроверга :).
Мъфините имат три изисквания:
– всички продукти да са на стайна температура, включително и маслото
– сухите и мокрите съставки да се смесват по отделно и да се забъркат в едно в последния момент
– фурната да е предварително затоплена преди да печенето.

Продуктите са:
200 гр. ситно нарязани ягоди
100 гр. масло
280 гр. брашно
16 гр. (едно пакетче) бакпулвер
2 яйца (био яйцата вършат по- добра работа, емпирично съм го доказала)
100 гр. захар
Ванилия – аз предпочитам да изстържа директно от пръчка ванилия
150 гр. кисело мляко
100 гр. сметана

Яйцата се разбиват със захарта и маслото. Добавят се млякото, сметаната, ванилията и ягодите.
Отделно се смесват брашното и бакпулвера, и се добавят бавно с лъжица към яйцата – ако се разбишкат на бързо с миксера мъфините и изобщо сладкишите не бухват.
Тъй като не обичам да бърникам във формите с намаслени пръсти купих хартиени чашки които пасваха във всяка вдлъбнатина на тавата.
Формите се пълнят 2/3 и мъфините се пекат около 20 мин при 175С.
След като ги изчаках да поистинат ги покрих с импровизирана глазура от намачкани размразени малини, сметана, масло и пудра захар. Всичко беше на око, бърках докато сместа ми заприлича на глазура която ще се стегне за една нощ.
Получи се чудно, не само че беше наситен цвят, но и миришеше на плодове.
Определено трябва да се науча да украсявам сладкиши – учителката ми каза, че децата биха изяли всичко стига да е шарено.