Categories
училище в Швейцария

Швейцарският второкласник

През втората учебна година започнах да разбирам как функционира швейцарското училище на практика. Макс не е от децата които разказват в детайли какво им се е случило през деня, а единствените учебни помагала – двете работни тетрадки по немски и по математика – остават в класната стая през уикенда, така че на моменти губех представа какво точно учат в момента. Знаех само, че там му харесва.

Швейцария има национални цели за средното образование, но прилагането им е различно във всеки кантон, град и училище, така че човек няма как лесно да се осведоми “какво учат в еди кой си клас”. Швейцарците са свикнали с модела както и с постоянните промени в системата, но за чужденците безтегловността от тази автономност понякога е източник на безкрайни оплаквания, за някои от които ги разбирам.

Освен това отделните учители се радват на феноменална свобода да организират учебния процес по собствена преценка. При миналогодишната учителка на Макси (която напусна за да отиде на допълнителна квалификация) имаше час по довършване – всеки петък децата дописваха домашните, които са останали недовършени през седмицата. При новата такъв час няма. Миналогодишната учителка често даваше изненадващи контролни. Новата не ги смята за достатъчно полезни, защото стреса възпрепядства децата да покажат най-доброто от себе си. Миналата година чиновете бяха в редици, сега децата са разпределени на групи по шест. В съседния клас учителката настоява децата да идват на контролните с дъвка – според нея дъвкането им помага да се концентрират, а и е за предпочитане отколкото да гризат молива или ръцете си. Учителките не коментират и не критикуват подходите на колегите си, те просто усвояват и прилагат тези, които им вършат работа. И тази свобода дава огромно поле за експерименти. Оказа се, че системата с личицата, по която Макс се научи чете и която толкова ме впечатли миналата година, се прилага с успех от 1976.

Както и миналата година обаче всички деца пишат с молив или изтриваем химикал, което ги учи, че грешките не за заклеймяване, а за поправяне. Единственото изключение са часовете по пеене, защото, както обяснила учителката, в музиката грешките не се поправят с гума (тук се смях дълго и от сърце, докато Макс ме зяпаше в недоумение).

Оценки се пишат от първи клас, като учителката въздъхна и призна, че по въпроса едва ли някога ще има професионален консенсус. Просто понякога групата за оценките надделява над групата против. На децата обясняват, че се състезават със самите себе си, оценките не се обявяват публично и ги окуражават да не споделят резултатите си от контролните със съучениците.

Оценките бяха обяснени със следния пример –

Изкачваме се по планина; подножието на планината означава единица, най-ниската оценка, която означава че ни чака дълъг поход нагоре; тройката означава, че сме току под облаците, а четворката, че мъглата започва да се разсейва. Петицата означава че сме излезли на слънце – облаците са под нас и виждаме върха, a шестицата е върха – стигнали сме най-високата точка и виждаме околните върхове, които искаме да покорим.

Швейцарците водят децата си из планините още от бебета, така че за децата сравнението е абсолютно смилаемо.

Четенето беше една от най-интересните ми теми. Децата научиха цялата азбука за около четири месеца, но започнаха да четат съвсем бавно. Задължителен списък с книги през ваканцията няма, но веднъж седмично продължават да ходят в библиотеката и да заемат каквото си искат. Макси донесе книги, които не само бяха написани с едър шрифт, но и много думи бяха заменени с картинки (“първо ниво” – обясни той). На второ ниво картинките изчезнаха, но изреченията останаха кратки. Прогресът беше изключително бавен и изнервящ за мен, но същевременно ми напомни знаменитата реч на баща ми (университетски преподавател) позната като “главата на детето не е кофа, която да пълниш с фуния”. Учат ги да четат за удоволствие, според собствените им интереси и със собственото им темпо.

Понякога това не стига, естествено. В началото на втори клас Макс донесе черно бяла картинка на гъсеница с тяло от десет кръгчета. Според инструкциите учителката го предизвикваше да чете по десет минути на глас на някой възрастен и след всяка сесия да оцветява по едно кръгче от тялото на гъсеницата, а възрастния да се подписва. Щом и десетото кръгче е оцветено ще получиш награда, пишеше учителката. Упражнението не беше задължително, но любопитството на Макс надделя над мързела и той успя да оцвети картинката. Наградата беше химикалка с вградено фенерче. Сега работим по втората гъсеница.

Покрай гъсеницата забелязах, че наказания в училището няма, но има широка гама от поощрения. Децата започват всяка седмица със “зелен статус”, но на всяка втора забележка от учителката го губят. Тези които са запазили зеления статус до края на седмицата получават пет минути допълнителна пауза, която могат да ползват в петък. Не мога да си обясня защо, но допълнителната пауза е голяма работа и те всячески се стараят да си я заслужат.

Освен немски, математика, физическо, музика, труд и творчество и факултативата “Религия” имат само още един предмет, който се казва просто “Тема”. Темата от август до сега беше за морското дъно, но всъщност служи за повод да научат децата да мислят логично, да класифицират информация и да бъдат критични. Тетрадката по темата се състоеше от индивидуално ксерографирани листи събрани в общо тяло и раздадени от учителката. Информацията беше смешно малко в сравнение с това, което съм учила във втори клас, но дискусиите бяха повече от колкото съм видяла през целия си начален курс – октоподите не са калмари, делфините не са риби, китовете убийци не са убийци, бебетата на морските кончета се износват от бащата. Правиха и миди и от картонени чинии. Поантата на темата беше истинска морска биоложка, която гостува в час, разказа им за работата си в Австралия (плюс снимки!) и отговори на всички въпроси. След това имаше и контролно за което Макс забрави да ни осведоми. Намерих го случайно в чантата му, оценено на пет и половина, и той равнодушно сви рамене. Оценките не са важни за него, а октоподите и морската биоложка.

Ако човек идва от друга образователна система многозначността в швейцарското училище може да го побърка. Запаметяването е съвсем малка част от обучението, “Тема”-та не цели да се изчерпа от край до край и да се премине към нова. Няма един учебник, по който да следиш прогреса през годината. Училището се отнася към децата с огромен респект, приспособява се максимално към отделните личости, без да компроментира високите изисквания към тях, учи ги да мислят, а не просто да четат и да смятат. И въпреки, че осъзнавам всичко това ежедневието ни не винаги е лесно, особено когато нещо не върви. Интелектуално ми е ясно, че детето е на добро място, че това е правилния подход, но е факт, че аз самата съм излязла от друго, консервативно начално училище и когато ударим на камък инстинктивната ми реакция е също така консервативна – да наложа още домашни например, докато учителката смята, че ефекта от подобна стъпка ще е обратен.

Ако човек не си изгради доверие с учителите на детето може да намрази системата завинаги. Но преместването в друго училище е специален въпрос. 95% от децата в Швейцария ходят в нормално безплатно държавно училище, където са разпределени на квартален принцип. За да преместиш детето си в друго държавно училище трябва да се преместиш в съответния друг квартал. Или да го пратиш в частно училище, което винаги е платено.

Частното училище не носи престиж, то е по-скоро за деца, които наистина не пасват в общата система и се нуждаят от специална среда като “Рудолф Щайнер”.

Попитах учителката на Макс какво е за нея провал.

Това е дете, което е намразило училището и не иска да ходи вече там, отговори тя без да се замисля. Верно е, че малко деца ще тръгнат да решават задачи доброволно, но също е верно, че децата са естествено любопитни и с това трябва да се работи. Ако едно дете загуби интерес към ученето почти нищо не може да се направи, обясни тя. Но тогава вината е изцяло на възрастните около него – учители, родители.

Categories
училище в Швейцария

За швейцарското училище по българското радио

Миналата седмица обяснявах на децата, че историите за техните училища са много интересни за доста хора в България.

– Защо за тях това интересно е? – озадачи се Макс.

Защото е различно. Например ние в България не ходим с пантофи в училище.

– Честно?! – шокира се той – по чорапи ли ходите там?

Обясних, че ходим с обувки.

Той ме изгледа подозрително.

Затова ме поканиха да разкажа по-подробно по радиото.

-„Дарик” , което дядо слуша като при нас е? – попита София.

Потвърдих.

-Как ти на тяхното студио отиваш?- притесни се Макс.

Обясних, че ще говорим по телефона.

-Това добре – успокои се той – кажи, че с пантофи на училище е много удобно!

Интервюто е тук 🙂

Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарското училище излиза във ваканция

   Учебната година в училището на Макс приключва с концерт, който се провежда една седмица преди края на занятията, като тотално ми обърка календара, тъй като аз съм свикнала с българския ритъм – концерта е поантата, даваме си цветята на учителките и довиждане до септември. Обясниха ми, че много семейства тръгват на почивка още в последния ден на учебната година, така че не би било етично да планират мероприятие в последната минута.Швейцарската лятна ваканция е от пет-шест седмици и с леко разминаване в различните кантони на конфедерацията което означава, че отпуските се заявяват много от рано, повечето ми познати са с билети и резервации за лятната ваканция още през януари.

Училищният концерт на Макс обхващаше всички деца от първи до шести клас и се проведе във физкултурния салон поради колебливите прогнози за времето. Швейцарската версия на това класическо събитие е силно минимизирана версия на добре познатата ми българска. Нямаше сцена, завеси, грим, пиеси – само песни и музика изпълнени от всички деца, без никакви солисти.

Салонът, който има и балкон, беше събрал около 400 човека, като публиката беше насядала по пода без обувки. Обувките ни бяха строени пред прага и нито един чифт не се затри!

Концертът започна с доста сложно упражнение по ритъм като децата пляскаха концентрирано с ръце и крака, а първокласниците блъскаха по собственоръчно направени кахони – това е перуански перкусионен инструмент подобен на кух сандък. Децата бяха направили кахоните в час по труд и творчество с помощта на родителите и после ги бяха боядисали по свой вкус. Кахонът на Макси и е в тъмно синьо и червено и си остава за него след концерта. Номерът беше много ефектен, както началото на We Will Rock You, но наистина доста по-сложен.

Никой не обявяваше името на следващите песни. Децата плавно се прегрупираха, от средата към краищата на импровизираната сцена без да се будат. Личеше си, че някои предпочитат да са отзад (множество премрежени и търсещи родителски погледи), а други искат да са отпред (множество усмихнати и кимащи родителски глави).

По едно време се включи и госпожа директорката, която пое поста преди наколко месеца. Сподели колко е очарована от персонала и децата и след това се впусна в дълъг списък с анонси за промените в учителския състав. Две учителки се пенсионират (ръкопляскания) идва една току що завършила и друга , по-опитна (ръкопляскания), няколко приключени стажа (ръкопляскания), наколко напускат за да започнат следващата си квалификация (ръкопляскания), няколко излизат в майчински (ръкопляскания), други се връщат от майчински (ръкопляскания). Останах дълбоко впечатлена – учителите в Швейцария имат изключително динамична кариера, напълно сравнима с корпоративната. Учителката на Макси например, си взе повече от месец неплатен отпуск през зимата и замина на пътешествие в Коста Рика (или Остерика, както ни обясни Макс). Трябваше ми време да асимилирам факта, че учител може да си позволи подобна пауза. И искрено се радвах за нея. След завръщането си тя обяви намерението си да приключи годината с децата и да напусне, за премине допълнителна педагогическа квалификация. 

Концертът продължи с още песни, канона на Пахелбел изпълнен на устни хармоники, песни на китайски, песни на английски – детски песни за пиратски кораби и за шарени шапки. Нямаше нито една партиотична.

След около час малките деца в публиката окончателно загубиха интерес и се затъркаляха отегчено по пода или тръгнаха да се разхождат като R2D2 из салона. И концертът приключи.

Но това не е всичко, както казват по рекламите!  

В двора на училището, който прилича на университетски кампус, бяха подредени дълги маси, имаше няколко каравани продаващи хамбургери и тайландска храна на символични цени и цялото множество продължи да се социализира на хапка и пийка като на уютен селски събор. За децата имаше пинг понг, наколко маси за ръчен труд където с помощта на учителите правеха бухали от шишарки и плетяха гривнички, други хукнаха към импровизирано стрелбище – учителите нареждаха пирамиди от празни консервени кутии и децата ги целеха с топки. Учителите, до един, не спряха да работят цяла вечер. Госпожа Директорката, заедно с още няколко колежки, плетеше шарени плитки от конци в косите на децата, които се бяха подредили пред нея на опашка – атракция, която свързвам с вечерните крайбрежни алеи на Италия. 

Миналата година бях все още нова в швейцарските училищни традиции и доста се поизнервих след концерта. Едва ли има по-стресиращ момент от това да загубиш детето си в тълпа и цяла вечер се щурах из игрищата и уъркшоповете за да държа Макс и София под око. Но тази година бях гърмян заек. Бях заобиколена от познати физиономии, деца и възрастни, и въобще не се притеснявах че ще ги изгубя.

Прегладняла в края на работния ден виснах на опашката за тайландска храна, която, ей богу, въобще не помръдваше. Забавленията за децата, обясни ми Дорис Щирнеман, майката на един от Максовите съученици, е организирана от училището. Храната, масите, бюфета с безплатни домашни сладкиши и кафе машината са дело на комитет от постоянни доброволци, които се грижат и за ниските цени. Признах си, че никой не ме е уведомил за бюфета, поради което не съм носила сладкиш. И че ми е малко неудобно, че не съм помогнала с нищо, а съм родител, нали. Виж сега, каза Дорис Щирнеман, сред нас има хора които отдавна не са част от официалната трудова сила; трябва да им дадем шанс да бъдат полезни на обществото. 

Не се сетих какво да и отговоря и продължих да вися на опашката.
Тайландките не бързаха за никъде. Храната беше предплатена със субсидия от организаторите и никой не предвиждаше голяма печалба. Това първоначално ме ядоса, защото наистина бях гладна и нямах нищо против да им платя три пъти повече, само да се размърдат, но в този момент мернах в тълпата Бетина. Бетина ни е далечна съседка, с която се познавахме още от ергенските години. Сега тя е щастливо омъжена с четири деца – ако цените не бяха субсидирани Бетина едва ли щеше да остане на тържеството. 

Беше изключително трудно да прибера децата от училището.

Днес обаче учебната година окончателно приключи. Класът на Макси се събра на закуска в класната стая, всеки трябваше да донесе по нещо по списък. Учителката подарила на всеки един по едно пакетче с моливи и M&Мs. Някои деца се разстроили от раздялата и дълго плакали. Следобед класа на Макс празнува края на учебната година по бански в голямо поливане с вода на двора. Той няма търпение да отиде пак.

Categories
училище в Швейцария

Първият срок на швейцарския първокласник

Тъй като никога не съм имала есенна ваканция пристигането и, шест седмици след старта на учебната година, пак ме изненада. Есенната ваканция обаче не е гевезелък защото учебния период беше оползотворен с швейцарска ефективност и децата се умориха. Първокласникът научи всички печатни главни букви, цифрите (но все още ги пише огледално), започва да смята без пръсти, ходи на еднодневна екскурзия в гората, прави сок от ябълки в една ферма, мина обучение по спешна евакуация и стана заклет фен на училищната библиотека.

Системата с личицата , която споменах в предния пост, наистина се оказа ефективна. Децата учат буквите фонетично, както ги учехме в България – а, бъ, съ, а не а, бе, це, което им помага да “чуят” думата още щом я видят. Първокласникът се опитва да чете сам, въпреки че в училище това все още не се изисква – оставят любопитството да върви преди преподавания материал. Грамотността им се предлага като форма на самостоятелност, да четат когато си искат и колкото си искат. Всеки вторник класа прекарва час в библиотеката, където децата са свободни да ровят, разглеждат и заемат по собствен избор. За моя изненада Макс сам приготви книгите си за връщане в понеделник вечер – човекът, забравящ да обуе втория си чорап беше запомнил, че “вторник ден за библиотека е”.

Преди години, когато Макс беше още бебе, бях писала тук за подарените ни книги от детската консултация. Те бяха част от проект между библиотеките, училищата и детските консултации за насърчаване на ранното четене, тъй като в резултатите от изследването PISA Швейцария изоставала по този параграф. Бях писала и за тук и за училищния базар на книги, който ме впечатли в предучилищната. Училищната библиотека е стъпка номер три в същата насока както се очаква от всяка свястна стратегия.

При математиката, точно както и при четенето, също има практически подход. Швейцарците никак не обичат смятането с пръсти и затова преподават числата така, че децата да ги забелязват около себе си. Примерно, числото две е много важно защото е навсякъде – две очи, две ръце…Три също е важно число – като розите във вазата пред нас… Четири – като автомобилните колела. После ги учат да групират. “Камъните на този етикет девет са, обясни ми Макс веднъж, а аз даже не ги броя; виж, отдолу са четири и отгоре са четири, и аз това знам, че е осем, после има още един камък – и кое идва след осем? Девет! Ето така знам, че са девет без да ги броя. Супер трик, а?”

Децата учат не само в класната стая, затова прекараха и един ден в гората. Първокласникът се върна мръсен, все едно е бил част от “Пустинна буря”, пресипнал от викане, и горд, че е ритал футбол с децата от шести клас. В кутията, която му бях приготвила за обяд, имаше останали две зърна смачкано грозде и пръчки.
Апропо кутията. В началното училище няма павилион за закуски и приготвяме всеки ден от къщи, според съветите, които ни дадоха още преди две години – ябълка, шепа орехи и лешници, малко сушени плодове; баща ми отбеляза, че и той това си е носел в първи клас преди седемдесет години, в селското училище в България.

Другото извънкласно обучение беше екскурзията до фермата в един петъчен предиобед и първоначално не разбрах ентусиазма на Макс – той не си пада особено по животни. Той ми обясни, обаче, че във фермата ще правят сок от ябълки с някаква гигантска машина. Така и станало – първо занесли събраните ябълки някъде си, където добре ги измили, после ги пускали в машината и накрая пили от пресния сок докато дискутирали темата за есента, плодовете и факта, че крушите потъват във водата, а ябълките не.

“Мама, ти искаш от тоз сок да про’ваш?” – сериозно попита Макс; заприлича ми на Рей Лиота в GoodFellas. Когато се върна от следобедните занятия гордо ми връчи пластмасовата си бутилка за вода пълна с пресен ябълков сок, на която беше залепен етикет с името му.

За друга интересна осбеност, училищния съвет, разбрах съвсем случайно. Макс се беше ядосал на свой съученик по някакъв тривиален за възрастта им повод. Той се завъзмущава и накрая заключи, че ще обсъди случката на Klassenrad, училищния съвет. След като дълго настоявах, той ми обясни, че в стаята имат картонена кутия, където всеки може да пусне за обсъждане случка или проблем който го вълнува. После в нещо като “Час на класния” отварят кутията и дискутират. Недоумявах как обясняват проблемите си като повечето са все още неграмотни. Обяснено ми беше , че “който може пише, който не може – рисува!”. Всичко, което ги вълнува е важно и заслужава обсъждане обяснила учителката, а децата знаят още от предучилищната, че нямат право да се подиграват един на друг – не знам дали това е упражнение за директната демокрация в която ще се включат след дванайсет години или просто е стъпка в създаването на свободомислещи и толерантни хора.

Учебният срок завърши с тренинг за спешна евакуация, който беше обявен от рано с писмена молба да подготвим децата от къщи за да не се стреснат. Първокласникът беше впечатлен, че всички трябва да излязат от сградата при сигнала, дори и тези които са в тоалета. София, чиято предучилищна също беше част от обучението, беше запомнила, че трябва да излязат веднага, както са си с гуменките по физическо, без да се преобуват.

Трите ваканционни седмици мариноваха знанията от предните шест и сега децата чакат с нетърпение да тръгнат пак на училище.

Трябва обаче пак да отбележа, че швейцарската образователна система функционира оптимално при швейцарската семейна организация с един работещ за заплата и един домашен родител. Българският модел, с двама заети родители, който сме си избрали ние, е труден за приложение и изисква сериозна координация и ресурси. Не се оплаквам, просто отбелязвам за да не ви се стори тази история прекалено вносна и захаросана.

А есенната ваканция, обясни ми един колега, била с исторически корени, заради картофите. Не разбрах какво има предвид.
“Картофи, ябълки, цялата есенна селскостопанска продукция. Ти как мислиш, едно време кой я е събирал по фермите?”

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският първокласник

img_1241.jpgПървият учебен ден на първокласниците в Швейцария се оказа кротко събитие за разлика от фанфарната тържественост с която бях свикнала в България. Въпреки че не съм фен на шумните фиести данданията на петнайсти петнадесети септември е за мен едно от хубавите неща в живота, comme il faut, като Дунавското хоро на Нова година, без да съм фен на фолклора и мириса на печена скара, въпреки че не ям месо. Тишината на събитието ме озадачи, но в края на деня Макс беше искрено доволен от първия си учебен ден така както бях доволна и аз от моя преди 33 години в България. Въпреки географската и времевата си отдалеченост общото между двата празника беше адекватността им за времето и за мястото в което се случваха.

Швейцарската учебна година не е фиксирана към конкретна дата и винаги започва в първия работен ден на дадена седмица. Според писмените инструкции, които бяхме получили преди ваканцията, трябваше да се явим в осем сутринта заедно с децата, с ученическите им чанти и без по-малките им братя и сестри. Оставихме София при съседите, лиснах пред озадачените им погледи една вода на входа за късмет и тръгнахме.

Из съседните преки наизлизаха безшумни групи от широко усмихнати възрастни, повели деца с чанти. Швейцарците нямат обичай да носят цветя на първия учебен ден, така че ние пак бяхме единствените с букет.

(Няколо часа по-късно София връчи идентични китки на учителката си в предучилищната, която до скоро обучаваше брат и и жената реагира с: “О, ето я отново хубавата българска традиция!”)

Официални тоалети също нямаше. Швейцарците рядко се издокарват освен ако не за собствената им сватба – нямаше момиченца с кордели, нито момченца с ризки, нито майки с професионално издухани фризури.
Децата влизаха директно в сградата без да се строяват в двора. Макс много се зарадва като откри закачалката с името си, остави чантата в шкафчето, обу си и пантофите – в училище се ходи по пантофи точно както в детската градина и предучилищната. Учителка също беше с пантофи. Над мивката в ъгъла имаше рафт с разноцветни чаши също с имената на децата.
Моят първи учебен ден някога беше влизане в официална, строга институция с ред и правила; училището на Макс беше място където си очакван, където трябва да ти е удобно и интересно.

Това което видях през следващия час, седмица и последвалата родителска среща наистина ми хареса. Въпреки, че швейцарската образователна система е сходна в цялата страна, конституцията делегира отговорността предимно на отделните кантони, така че не се учудвайте ако впечатления от друга част на страната не съвпадат с моите.

На всеки чин имаше картонена кутия с моливи, острилка и гума – подарък от училището и хартиена табела с името на всяко дете, както в Обединените нации. Разпределението кой къде да седне въобще не беше случайно, нашият човек който си пада малко блейка, беше настанен на първия ред, по средата между две момиченца.

Но децата подминаха чиновете и седнаха в кръг от възглавници на пода пред дъската. Класът е смесен – първокласници и второкласници са заедно. Говорейки съвсем тихо Учителката каза колко се радва да ги види отново, и че им предстоят супер интересни преживявания през следващите месеци. След като изпяха традиционната песен за начало на деня, позната им от предучилищната (повтарят “добро утро” на немски, английски, испански, италиански и френски без опасения за националната си идентичност), Учителката представи добре позната ни buddy system.

На всеки първокласник е назначено другарче от второкласниците, което да отговаря на всички организационни въпроси от сорта на като къде е тоалетната. Другарчетата бяха представени едно на друго като си стиснаха ръцете и повториха имената си. След това изиграха няколко игри с цел да запомнят имената си – когато са седнали в кръг веднага си проличава, че вниманието на хората между шест и осем години е на вълни от две минути концентрация и две-три минути зяпане наоколо.

Звънецът бие за началото на занятията, за голямото междучасие и за края на деня. В останалото време Учителката дава няколко паузи от по пет минути, като навива малък будилник и го дава на доброволец от децата. Щом часовникът затрещи, детето кресва с всичка сила “Класът на г-жа Щукер! Обратно в час!”. Дворът е малък и така беснеещите деца от един клас се разминават с другия клас, който тъкмо излиза навън.

Дневната програма изглежда много общо – вместо името на предмета пише само “урок”. По време на уроците учат четене и смятане по нещо като работни тетрадки, които са пълни с практически задачи. Вместо музика имат “хор”; събират в обща зала всички калпаци от няколко класа и пеят дружно. След първия такъв час Макс се качи на един стол вкъщи и изпълни песен от шест (!) куплета – леко фалшиво, но с невиждан до момента ентусиазъм.
Имат и нещо което наричат “ръчен труд”, но с артистична насоченост, като рисуване, майсторят разни неща с ръце, защото според швейцарците това е важна стъпка в образователния процес.

Оценките през първите три години са про форма и Учителката не ги коментира. По собствените и думи дете което се е старало много за да получи четворка заслужава точно толкова “браво!” колкото и дете с шестица.

Домашните трябва да отнемат средно по петнайсет минути на ден. Пак според Учителката някои деца се концентрират и ги пишат за пет минути, други имат нужда първо да блеят и им отнема половин час. Можем да преглеждаме написаните домашни, но не и да ги коригираме, защото иначе Учителката ще загуби индикатор накъде върви обучението. И – дръжте се здраво – в петък домашни не се дават. Традиция било. Уикендът бил за почивка.

В нашия кантон четенето се учи по нова система, която не е възприета в цялата страна известна като “Личицата”. Вместо букви, децата получават лист с физиономии, характерни при произнасянето на всяка буква. След като минат през всяко личице те ще научат и буквите и май някъде до към Коледа ще могат да четат без да сричат. Системата е супер странна и нова, но по мнението на позната пенсионирана учителка човек не би трябвало да я критикува ако не е запознат с цялостната и философия (тя самата не беше запозната).

До колкото ми стана ясно системата е разработена от швейцарски учители в друг кантон и се базира на факта, че за децата имитацията е нещо лесно и естествено. Възрастните не могат да възпроизведат звук по рисунка на лице, защото са забравили как, но децата напредват много бързо и едновремено се научават да артикулират правилно.

Веднъж месечно ходят в гората – по програма сега учат за есента, цветовете и плодовете и. В класната стая имаше и голямо табло със сортовете швейцарски ябълки, които ми изглеждаха абсолютно идентични, но Макс вече ги разпознава.

Децата ходят на училище от осем до три и половина, с пауза за обяд, в два дни от седмицата, в останалите три са само от осем до дванайсет. Това което ми харесва най-много е, че Макс ходи на училище с желание.

И съм искрено благодарна, защото честно казано не знам как бих го принудила да ходи там ако беше на обратното мнение.
PS: Поради възникналия интерес пускам снимка на системата с личицата: