Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарската учебна година започна присъствено

Швейцарската учебна година започна както обикновено в началото на август, присъствено – факт, който не предизвика особен уплах сред хората около мен. Всъщност децата се върнаха в училище още на 14 май, след повече от месец на домашно обучение, което ще запомня с обич и омерзение до края на дните си. Както и в България хоум скулинга хвана швейцарските учители почти напълно неподготвени да си вършат работата онлайн, но, както и в България те се справиха удивително добре.

Моята приятелка Кати обобщи, че учителката на децата и “… до скоро се надяваше, че дигиталната трансформация на образованието ще се случи след пенсионирането и след две години, но като остана без избор все пак успя да влезе в час и сега … е доволна от себе си”

Хоум скулинга се оказа удачно, но недостатъчно добро дългосрочно решение за мен – със София нямах никакъв проблем, но с Макс делях Червено море. Преподаването е професия, и това не е моята професия. Професионалният ми опит от работа в интернет не ми помогна особено, тъй като комбиниран със соц подходите ми към уроците (не че ми допадат, просто не съм запозната с други) нанесе на Макс повече поражения от колкото ползи.

Швейцарците стигнаха до подобно заключение – за едни деца домашното обучение функционира чудесно, но дърпа назад много други, особено децата от ниски социо-икономически семейства или с родители родени извън Швейцария – те просто не получават необходимото внимание и помощ и съветваха за връщане в училище ако пандемията се задържи в предвидените параметри. Така и стана.

“Връщането към нормалността”, с цялата му относителност, е много бавен процес, който далеч не е приключил. Предупредени сме, че ако ситуацията се влоши отново ще се въвеждат ограничения.
В деня, в който децата се върнаха на училище през май отвориха и магазините за не-хранителни стоки. Не беше възможно обаче човек да влезе просто така някъде и да си купи, промерно, крем за ръце – магазините пускаха силно ограничен брой хора, и след като със Софи висяхме близо 40 мин пред Body Shop решихме, че не ни е притрябвал чак толкова този крем за ръце. Във фризьорския салон ми нахлузиха нещо като найлонов чувал и маска, нямаше списания и “ … кафе или сок за вас, госпожо?” – почти като в соц действителност в която ни обслужваха на конвейр.

Мнозинството продължи да работи от къщи, а маските станаха задължителни в обществения транспорт. Ресторантите отвориха, но въведоха стъклени екрани отделящи масите – ненатрапчиви, но задължителни. Всички летни фестивали бяха отменени, Операта в Цюрих остана затворена.

Деца с настинка не бяха допускани в училище – по този параграф ни върнаха Макс защото кихал, но тестването беше просто 20 минутна безплатна процедура при педиатъра без предварително запазен час (разочарован, Макс трябваше да се върне след ден отсъствие). Тестването за възрастни, както лично се убедих, беше също така ефективно и безплатно. Броят на заразените се публикува в реално време по региони https://www.corona-data.ch

Бавните, прозрачни и систематични стъпки оставиха у мен трайно впечатление, че ситуацията в Швейцария е под разумен контрол.

И така, в началото на август, децата казаха чао, метнаха се на велосипедите си и отпрашиха на училище. Гледах ги с чаша димящо кафе в ръка и си мислех, че първо, така и не съм свикнала с безцеремонността на първия учебен ден – с или без COVID-19 скромните тържества са само за първокласниците. И второ, че тъй като децата ходят на училище по квартален принцип, те така или иначе ще се социализират по между си – ако не в училище, то на площадките.

В училището има цял куп нови правила. Родителите, доскоро добре дошли по всяко време, сега не се допускат в двора на училището освен ако нямат предварително уговорена среща. Ръкостисканията отпаднаха. Децата стоят на метър и половина от учителите. Родителските срещи отпаднаха и се замениха с мейли. Според Макс човек не може да мръдне на повече от 3 метра преди учтив учител да му напомни да си измие ръцете или да ги нафъцка с дезинфектант. Дори и на паркинга за велосипеди имало дежурни които дезинфекцирали дръжките на колелетата преди учениците да си тръгнат. Забелязах, че са сменили дезинфектанта с по- мека версия и ръцете им не изсъхват вече.
За децата COVID-19 вече не е новост и въобще не го споменават:

“Майката на Ема ще полЮчи бебееее!”
От къде ще го получи това бебе? Кога?
“От корема сиии! В четвъртъъък!”
“Темата по Език е “Астрид Линдгрен”, ти познай, познай коя книга четем в клас! За Роня! ГлЯсувахмеее!” София стисна силно очи да демонстрира тайната на вота.
“Имаме нова стажантка, фрау Валтер! Много в строгНа, но добра учителка е. С много тъмна кожа, защо е адоптирана от Шри Ланка като бебе.”

При петокласника атракцията в момента е зоната за борба в училищния двор, в оградената част под една катерушка по която вече никой не се катерел. Във всяко голямо междучасие там се изсипват зяпачи, ако някой желае да се бори излиза напред, призовава противник и така двете деца се борят докато едното тушира другото. Не, не винаги присъства учител.

Fight Club – гладиаторска битка – “Повелителят на мухите” – ахнах аз.
Макс отговори, че няма представа какви са тези клубове и мухи, обаче не е гладиаторска тяхната битка защото няма кръв. И има правила. И ако правилата не се спазват всички зяпачи ще се намесят моментално и така групата се саморегулира. И че той лично вече се е борил и за момента не смята да се бори пак и освен това – виж каква изненада, мама – ето ме, жив съм!

Разбира се, имам си опасения за здравето на децата. COVID-19 обаче не е единствената причина.

Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарският коледен календар

Преди няколко години в училището на моите деца назначиха нова директорка. Още от самото начало тя се сработи добре с учителите от екипа и всички заедно започнаха да генерират много интересни и полезни идеи.

Една от тях е Коледната традиция.

Всяка сутрин от началото на декември до ваканцията г-жа Директорката кани децата в 7:45, 15 мин преди началото на първия час, в салона по физическо където тя лично или друг неин колега чете различна Коледна приказка. Присъствието не задължително, няма нужда от предварително записване. Трябва само да пристигнат на време, защото в 7:45:00 ч. вратата се затваря и чететето започва.

Човек би си помислил, че децата от 21в. не биха се впечатлили от подобна старомодна покана, но реалността се оказа друга – хлапетата от нашата улица изхвърчат като тапи 15 мин по-рано от обикновено за да не пропуснат събитието.

Докато правех горната снимка поздравих на ум учителския състав за поредния успех да привлекат децата в училището превръщайки го в жив коледен календар с минимални усилия, без допълнителни разходи и какъвто и да е празничен комерс.

Истерията на предколедното пазаруване си съществува и в Швейцария, въпреки яростното омерзение на мнозина. Но училището не се предава – децата не пишат писма на дядо Коледа, а правят подаръци за семействата си още от октомври. Тази година имаше и работилница за родителите – събраха ни в произволна делнична вечер и след кратки инструкции направихме по една калинка от пъстър вълнен филц. Беше неочаквано приятно събитие, задачата се оказа лесна дори и за най- вързаните в ръцете, а учителките бяха осигурили кафе, кекс и червено вино. Май никой не пи кафе, но виното си го приключихме. Калинките не се дават наведнъж – само по две деца на ден могат да разопаковат своите, захранвайки любопитството и нетърпението на останалите.

А темата с коледния календар (Advent Calendar както му казват тук) е много актуална особено от както пак е модерно да си го направиш сам. Т.е. не да отбиваш номера с картонено пано от супермаркета с 24 прозорчета със скрити бонбони, а да провесиш 24 червени торбички с лично избрани малки изненади. Щом за първи път видях реализацията у нашите съседи леко ми прилоша. От една страна приветствия за ентусиазма, powered by Instagram, от друга … 24 ненужни предмета, или 48 ако броим и двете деца.

Обсъдих идеята със София и дори и тя се съгласи, че изхвърлянето не си струва. След което даде гениална алтернатива, заимствайки от нашенската традиция с новогодишната баница с късмети. Тя собственоръчно направи 24 плика от хартия и предложи да пъхнем във всеки от тях изненади – на първи декември има нещо за нея, на втори за Макс, на трети за мен, на четвърти за баща и и после пак от начало.
Не ни беше лесно да измислим късметите, но всички сме много доволни за сега. На мен ми се падна първо “децата прибират масата след вечеря” (сама си го написах), а после “masasch ot Sofia”.

Categories
училище в Швейцария

Какво учат децата в швейцарското начално училище

Преди години очакванията ми от началното образование на децата бяха минимални – да се научат да четат и пишат, да събират и изваждат, да умножават и да делят. Кварталното швейцарско училище обаче има по-амбициозни цели. Те ни се разясняват в началото на всяка нова учебна година и са изнесени на голям плакат на входа на сградата сякаш да ми напомнят, че ако очакванията ми от тази институция са същите както преди сто години, то аз определено не съм в час.

Кварталното училище, обхващащо децата от предучилищната до четвърти клас (4-10 год.), си поставя за цел да ги научи на четири компетенции (преведени по смисъл):

Самостоятелност – да проявяват загриженост към себе си и към околните, издържливост, да умеят да поемат отговорност и да са наясно, че държането им дава пример на другите.

Социална компетенция – умението да дават стойностна оценка на нещата около себе си, да знаят кога, как и на кого да се доверяват и да уважават, да ценят честността.

Практическа компетенция – приложими, обективни знания (четене, смятане), умението да ползват установени методи, да мислят и да действат стратегически.

Други основни компетенции – кооперативност, иновативност, позитивно отношение и ангажираност.

Всичко това звучеше чудесно на теория, но го приех с типичния скептицизъм на балкански пост-социалистически човек – лозунги сме виждали бол. С годините обаче забелязвам, че децата наистина прогресират точно по тези показатели, не защото имат специални предмети или инфраструктура, а защото цялата работа в училището е организирана за постигането им.

В края на миналата пролет, след дълго мрънкане от страна на София, си взех отпуск и прекарах половин ден в училище с децата от първи и втори клас (класовете са смесени). В нашето училище всеки родител може да дойде на посещение когато си поиска без предварителна уговорка и да остане колкото си иска – предходната практика на седмици на отворените врати се оказала неоптимална, тъй като училището било буквално залято от любопитни родители и работата в час отивала на кино.

Малко преди осем часа входната врата беше отключена и децата влязоха от двора без да се бутат, оставиха си чантите, обуха си пантофите и се заразкатаваха из класната стая в брауново движение. Учителката ги поздрави усмихнато и бързо ги раздели на групи по три – едната се отправи към тоалетните, друга към гардеробите, трета затърка дъската.

(Ако вкъщи поискам някой да изчисти масата моментално се отприщва съпротивление, но в училище никой не протестира. Според София работата вкъщи е гарантирано скучна; в училище обаче все се случвало нещо интересно – веднъж открили запушена тоалетна, някой идиот размотал вътре цяло руло хартия, наложило се да викат външна помощ и им инсталирали временни външни тоалетни както по строежите; друг път открили, че пантофите на Стела са откраднати и скрити в гардероба на друго дете. Човек никога не знаел какво ще нацели сутрин по време на редовните задължения и затова никой не се оплаквал.)

След като свършиха с проверките децата се върнаха едно по едно в стаята и учителката подаде на всяко свитък с проверени контролни. Децата забучиха носове в хартията и все така дезорганизирано на вид зараздаваха листите по чиновете. “Какво да правим с ненадписаните контролни?” – попитаха някои. “Ох, виждате ли колко неудобства създава това, спокойно отговори учителката, моля не забравяйте да надписвате работите си, а за сега закачете, моля, безименните листи на магнитната дъска”.

Децата все още се шматкаха разсеяно из стаята когато учителката подхвана песен и те едно по едно се включиха връщайки се по чиновете си. Песента беше дълга, около седем куплета, учителката ми подаде текста и аз трябваше да запея.

(На училищните хорови концерти учителите не стоят в публиката или зад кулисите, те са на сцената наред с децата и пеят с тях. Всеки влязъл в нашето училище трябва да се включи в работата наравно с учениците).

После учителката ги покани в другия край на стаята, децата седнаха в кръг на табуретки и тя им прочете приказка. Последва кратка дискусия.

След това класа се раздели на три групи – вторикласниците останаха в стаята за математика, няколко деца се отправиха на “Допълнителен немски” (за тези, които идват от семейства с друг майчин език), а ние със София плюс още осем деца се отправихме към кабинета по “Дизайн”.

Покрай големите прозорци на помещението бяха наредени елегантни малки шевни машини (за четвърти клас), на рафтовете по стените бяха подредени полупрозрачни платсмасови кутии с етикети – връв, празни картонени кутии, празни консервени кутии, празни пластмасови бутилки, коркови тапи, вестници – все непотребни неща, които тук бяха измити, подсушени и организирани да се използват наново. Чиновете бяха обърнати един към друг по двойки, така че на всяка маса работеха по четири деца. Масите бяха постлани с чисти вестници и върху всяка от тях имаше четки и четири кутии от кисело мляко с изцедено лепило. Децата в първи клас не си носят от къщи нищо – учевници, тетрадки, моливи, четки се осигуряват от училището, но редовно носим празни кутии.

(Внезапно се сетих за някаква прединфарктна вечер от моето детство; обявих, че ми трябва лепило за утре, магазините бяха затворени; в къщи имахме само “Калѐ”, а то не беше разрешено заради миризмата, трябваше ми “Рила”; у нас никой не купуваше “Рила” защото то въобще не лепеше; не си спомням как свърши тази вечер).

Учителката беше дребна, възрастна жена, която събра децата в кръг от възглавници на пода и им разясни задачата за деня. В продължение на три месеца децата трябваше да превърнат произволно избрани от тях бутилки в играчка. Бутилката първо се облепяше с вестници, после с шарена хартия, после изрязваха от дърво колела, сглобяваха върху ос, после плетяха връв и хоп – накрая се получаваше кола. Във всеки час вършеха само част от проекта, естествено, и всяко дете оформяше неговата по собствен вкус. Децат започнаха да мажат с лепило и да късат хартия като кротко си говореха, понякога си помагаха. По едно време помолиха госпожата да пусне радиото за да им върви работата и тя се съгласи. Бяха като джуджета в работилница.

В десет часа удари звънец за голямо междучасие. Децата подредиха незавършените си играчки на рафт с имената им и се отправиха навън с кутиите си за закуска, а аз заразглеждах аранжировката на коридора.

Подредбата по стените имаше ясна тема – пилетата. По ниските рафтове имаше около 20 книги за ферми и кокошарници за деца с различен напредък в четенето. Снимки на пилета. Картинки на яйца и кокошки.

Предходното тримесечие в класната стая инсталираха портативен инкубатор с 18 яйца. Всички уроци по всички предмети се въртяха около яйцата, което съвпадна и с наближаващия Великден. Рисуваха яйца, смятаха с яйца, научиха какво означава кода върху черупката (био, свободно, подово и клетъчно отглеждане). И тъй като вече можеха да пишат следяха яйцата и си водеха дневници. Правописът не беше важен, а наблюденията. Яйцата са под осветление! Яйцата се заклатушкаха! Пилетата се опитват да излязат! От 18-те яйца се излюпиха осем пилета, които бяха инсталирани в импровизирана кошара в учителската стая при приглушена светлина, свежо сено и строга забрана за пипането им. Дори и аз отидох да ги видя! Едно кекаво пиле, постоянно тормозено от другите, беше отведено при ветеринаря за евтаназия. Учителката ми обясни, че хуманното “приспиване” струва цели 80 швейцарски франка, около 140 лева, но ветеринарят бил впечатлен от проекта и предложил услугата със значително намаление. Пилетата предизвикаха много дискусии не само в училище, но и вкъщи – въпроси за живота и смъртта, за отношенията в групата, за инвалидността, за био фермерството и неговата цена. Децата дадоха имена на всяко пиле и след това ги подариха на госпожа с домашен кокошарник в съседното село. Госпожата води пилетата няколко пъти обратно на гости при децата, които проследиха в дневниците си цялото им развитие до едри кокошки.

След като разгледах снимките реших да си тръгна. Децата вече се връщаха за следващите занятия.

На страницата на PETA имаше апел инициативи с живи пилета да не се толерират поради опасения за благоденствието на животните, но честно казано аз съм виждала хора, които живеят при по- лоши условия от тези в швейцарската учителската стая. Пилетата помогнаха на децата да напреднат по основните компетенции и смятам, че са останали доволни от себе си.

Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарското училище отива на екскурзия

В Швейцария, както и в България, май, юни и юли са сезона на ученическите екскурзии. Групите са навсякъде, забелязах ги още преди да имам свои деца, и поздравявах на ум смелите преподаватели. С двадесет деца аз не бих отишла и до автобусната спирка дори и всичките да са мои.

Още в онези лежерни предродителски времена останах впечатлена от липсата на крясъци. Децата бяха шумни, като всички деца, но това не им пречеше да се движат заедно, без никой да изостава и без никой да ги навиква. В моите спомени от същия период неизменно присъства учителка – мегафон със застрашителен тембър. През ум не ми минава да я съдя, с очите си виждах че друг начин няма. В Швейцария обаче до екскурзията децата са еволюирали от хомо сапиенс до хомо сапиенс хелветикус.

Другата особеност, която забелязах тогава, беше уважението към екскурзиантите и към техните случайни спътници. В швейцарските вътрешни железници няма система за запазване на места, просто влизаш и сядаш където намериш, места винаги има. Това, оказа се, не важи за групи. Особено в майския период на перона редовно обяваваха, че в сектор D има резервация за група. Ако видите подобен знак на вагона при екскурзията си в Швейцария – избягвайте го на всяка цена, дори и без да викат разговорите между един вагон деца достигат нечовешки децибели. 

Децата в Швейцария отиват на екскурзия още в задължителната предучилищна, когато са по на 5-6 години. Няма специално организиран транспорт, пътуват си с обществения и не ни искат допълнителни пари, само храна за обяд. 

(Всъщност в предучилищната и в училище никога не ни искат пари за нищо, но много се радват ако им занесем коркови тапи или картонени рула от домакинска хартия, защото винаги им трябват в занятията.)

Първата екскурзия на Макс беше до някакво близко село като гвоздея на програмата беше возене на каруца. Всеки, който твърди, че днешните деца не се радват на нищо греши – каруцата беше голям успех. Освен това бяха палили огън, пекли сервелат на дървени шишове и се върнаха в ранния следобед мръсни, вмирисани на пушек и много доволни. Макс запомни екскурзията с инцидент – докато пресичали улицата Щефан изтървал бутилката си с вода. Шишето било малко, пластмасово и в него все още имало вода, но учителката категорично му забранила да го гони. Дори когато на улицата наистина нямало никакви коли учителката повторила ветото при което дори повишила глас, което респектирало децата, защото, мама, тя никога никога така силно не говори (за разлика от мен!)

Смисълът на тези екскурзии, разбрах още тогава, не е да покажат на децата това или онова, а да преживеят пътуването заедно – да бъдат самостоятелни граждани, а не само деца и ученици. 

Първата екскурзия на София беше с доста по-амбициозен маршрут, обявен месец предварително. Децата отиваха с автобус до гарата, от там щяха да пътуват с влак, после се прекачат на друг влак и така да стигнат до музея на играчките в Баден, който е на около сто километра от нашия град. Трябваше да си носят нещо за закуска, после нещо за обяд, но нямаше да палят огън, щяха да разгледат музея и после да отидат на някаква супер голяма детска площадка. София натовари раницата си и тръгна с другарчето Адрианчо към предучилищната. На няколко пъти им подвиквах да не се туткат и да не се дупят пред всеки бръмбар на пътя.

И така заминаха двайсет деца по на пет-шест години на екскурзия в следния състав: Г-жа Учителката, гърмян заек наближаващ пенсия; г-н Бауман, полагащ задължителната си военна служба като цивилен и зачислен в нашата предучилищна; г-жа Анджела от Spitex, чиято работа е да асистира Доминик, който е в инвалидна количка.

(Spitex е организация, която осигурява помощ в училище на деца с физически затруднения и помощ в домакинството на възрастни хора, които са достатъчно самостоятелни да живеят сами, но се нуждаят от едно рамо в готвенето и чистенето. Услугата не е безплатна. Предполагам, че помощта за Доминик се покрива от застраховката му, но не съм сигурна. Сигурна съм обаче, че г-жа Анджела е с него в часовете по физическо и при всички занятия извън предучилищната – музеи, театър, ежемесечните екскурзии в гората. Сигурна съм също, че родителите на Доминик ходят на работа, макар и не на пълен работен ден).

Тази година, вече в първи клас, София имаше цели две събития – не само обичайната екскурзия, но и извънредно ходене на басейн с целия клас.
Ето защо – 
Всички деца в първи клас получават smileys за поведение и се раздават по преценка на учителката с обстойно обяснение защо – помогнал си на някого, събрал си пръснатите контролни от пода и т.н. При набиране на 10 smileys детето получава еднократна допълнителна пауза от пет минути, което се смята за голяма работа. Има обаче и друга категория поощрения – smileys за целия клас, наградата за които е половин учебен ден проведен по идея на децата. Груповите smileys се получават много по-рядко, само ако учителката е особено впечатлена от съвместната им работа. След като класа на София събра необходимия брой smileys всички идеи бяха гласувани. Учителката, която много обича шоколад (и и личи!) се постара всячески да завърти вота в полза на ателие за шоколадови бонбони или украсяване на торта, но не успя. На басейн! На басейн! – крещяли децата и я принудили да създаде необходимата организация – да привлече допълнително учители за да не се удави някой, да осигури госпожа Анджела, да поиска писмено разрешение от всички родители и т.н.
Това не беше първия случай, в който децата активно упражняваха демокрация. През зимата по тяхно желание и след гласуване във всеки клас двете футболни игрища бяха обявени за бойна зона за снежни топки. Всеки можеше да хвърля колкото си иска и където си поиска, да цели деца и възрастни – в остър противовес на предния двор на училището, където според правилата никой няма право да се замерва. Децата сами очертаха границата и дебнеха за спазването и. Няколко седмици по- късно обаче бойната зона беше закрита отново по желание на децата. Оказа се, че има доста пострадали от снежни топки със скрити камъни. “Положението излезе извън контролата, мама” – обясни София. Децата дискутирали във всеки клас, разгледали възможността да се преследват нарушителите, но стигнали до извода, че усложняването на системата просто не си струва усилията и гласували за закриването и. Те продължиха да се замерват, разбира се, но далеч не така яростно и инцидентите с кръв секнаха. Училището е основно – от първи до четвърти клас.
Но това беше през зимата.
През юли, след басейна, те ходиха и на стандартната училищна екскурзия, която беше този път изцяло по идея на учителката – детска работилница в шоколадовата фабрика Frey.
Categories
училище в Швейцария

Как швейцарците реформират училищното образование

С интерес проследих разправиите около националната стратегия за детето в България, което ме предизвика да разкажа как швейцарците са реформирали средното си училище.

Нашата стратегия и тяхната реформа са две различни неща, но сходствата между темите са много.

Може би си мислите, че швейцарците са седнали около кръглата маса, поговорили интелигентно месец-два и си стиснали ръцете като цивилизовани индивиди?

Нищо подобно.

Когато става дума за национално съгласие по въпрос който ще засегне децата им, хората навсякъде реагират по един и същи начин – с огън и меч. И така би трябвало да бъде, гласът народен не трябва да се подценява, но и не трябва да се взема 1:1 (припомнете си на чия страна е общественото мнение когато Пилат Понтийски опира до него).

Първата рязка промяна в училищното обучение, за която съм чувала, е от 1968 г. Това е пика на гражданските и студентските движения, започва войната във Виетнам, Дубчек е избран за лидер на чехословашката социалистическа партия, сингъл на годината е Hey Jude, студентските вълнения във Франция тикат страната към революция (графити в Париж гласяли „Бог е мъртъв, Ницше; под цитата някой добавил „Ницше е мъртъв, Бог“), убит е Мартин Лутер Кинг, телесното наказание в швейцарските училища е разрешено.

В Scuola Magistrale студентите от педагогическия институт в Локарно вдигат бунт с апел за модернизиране на образованието. От днешна гледна точка исканията им не са били особено революционни, те просто настоявали мнението на учащите да се взема предвид в образователния процес. Близо 250 бъдещи учители се барикадират в класната стая и само след три дни постигат успех – образователния министър на кантон Тичино се среща с тях и приема исканията им.

През следващите години старата система на обучение, разчитаща на строгост и дисциплина, а не на диалог, постепено започва да отмира. През 70-те Валдорфските училища на Рудолф Щайнер в Швейцария процъфтяват. Обикновените държавни училища също заменят авторитарното обучение с нова форма на преподаване при която учителят е на страната на детето и работи с обич и поощрения вместо с правила и забрани.

Тук трябва да отбележа, че за разлика от България, където се учи по общ национален учебен план швейцарската конституция задава само най-общите параметри на образованието – да е задължително, безплатно и т.н. Отделните административни единици, кантоните, са автономни да определят какво и как ще се преподава в техните училища.

Швейцарската образователна система е сложна конфигурация от федерални, кантонални и регионални закони, в резултат на което има драстични разлики какво и кога се учи в различните части на страната.

Представете си как се местите от Варна в Бургас, където децата учат втора година английски, а вашето дори не е започнало да учи чужд език, но пък по математика е с около 6 месеца напред с материала.

Това създавало огромни главоболия и през 1973 година влиза предложение за синхронизирането на учебното съдържание, но то се отхвърля на национален референдум. Всеки кантон продължава да си кара по своему.

(За разлика от България, която е представителна демокрация, при която избираме депутати, за да ни представляват при вземането на политически решения, швейцарската демокрация е пряка/полупряка – решенията в голяма степен се вземат директно от населението. В Швейцария решенията, взети чрез референдуми се налагат над тези, взети от политическите партии. )

Между 2000 и 2003 година обаче, изследването PISA показва, че швейцарчетата, макар и силни в математиката (9 място сред 41 страни през 2000г.) имат трудности в разбирането на писмени текстове (18 място сред 41 страни) което повдигна много сериозен дебат в обществото през следващите години – чак аз го забелязах, а по онова време нито имах деца нито право да гласувам.

(През 2000г. България беше на 33 място по математика и по четене и си мислех „да ви имам проблемите“ )

PISA не е идеалната система за оценка на средното образование, нейната стойност, според швейцарците е, че провокира диалог и дава база за сравнение. Ако страната загубва позиции в утвърдена международна класация най-добре ще е никой да не се обижда и да си заравя главата в пясъка. Мястото на Швейцария в PISA не подлежи на националистически интерпретации, то е индикатор за проблем, а проблемите са в образователния процес.

Допълнителни национални проучвания по същото време установяват най-различни интересни детайли – четенето е проблем сред доста деца, особено тези с мигрантски произход (родени извън страната или с родители родени извън страната), което е сигнал за бъдещи интеграционни трудности; намират значителни разлики в образователните резултати на отделните райони.

Швейцарците започват работа по HARMOS – нов план за междукантонално хармонизоране на задължителното образование.

През 2006 се обяви нов референдум със следния въпрос – искаме ли учебен план, който:

– включава задължителна предучилищна от 4 годишна възраст;

– дава общи образователни цели за цялата страна – за да откликне на повишената мобилност на хората в страната и за да даде равни възможности на всички;

– определя методи за измерване, подобряване и приравняване на качеството на образованието на национално ниво;

– определя общи образователни стандарти – с други думи акцентът на образованието да се премести от запаметяването на факти към умението на децата да мислят самостоятелно и да изследват даден въпрос;

– приравнява образованието на национално и международно ниво – т.е. обучението в швейцарското училище да е в синхрон с това в другите развити страни по света.

Темата се дискутираше навсякъде. Плакати с разревани деца наричаха задължителната предучилищна „варварска“. Промъкваха се страхове, че реформата намалява правата на родителите, че кантоните губят контрола над училището за сметка на национална институция, Швейцарското образователно събрание EDK.

В крайна сметка 86% от населението гласува „за“ хармонизацията. Това означаваше промяна в конституцията, която разрешава да се работи по промените.

Конкретните промени обаче, трябваше да се гласуват отново на локално ниво във всеки кантон. Тези промени са известни под името Lehrplan 21, конкретният план за хармонизация в 21 немско говорящи кантона в Швейцария.

Дори Макс се възползва от HARMOS скоро след раждането си през 2010г., като автоматично беше абониран към градската библиотека.

През 2009г. Швейцария се вдига до 14 място при четенето в класацията PISA, което се приема като окуражителен прогрес. Целта на швейцарците не е да са номер едно, а винаги да са над средното ниво в класацията във всички области.

При дискусиите за хармонизация не се търсело механично уеднаквяване, „всички като Цюрих“ или „всички като Женева“; учители, политици и други специалисти си задават въпроса какво искаме от децата в бъдеще, как да ги направим адекватни в един свят който се променя толкова бързо.

Основната концепция в Lehrplan 21 е да се премине от запомнянето на факти към развиване на умения и към практически подход при обучението. Останалите концепции са за хуманистична и демократична визия за света, неутралност в политиката и религията, равнопоставеност на половете, предоставянето на еднакви възможности на всички деца (а не според социалното положение на семействата им), уважение към правата и задълженията на всеки, стремеж към социална справедливост, опазване на околната среда, разбиране, че всяко дете има специфични умения и трябва да му се помага конструктивно да разгърне целия си потенциал.

Всеки кантон гласува и прие отделно своя план, емоции не липсваха.

Все пак някои различия останаха. Кантон Цюрих гласува за изучаване на английски като първи чужд език, на други места беше предпочетен френски, който е официален национален език.

Приложението на плана е огромна тухла с детайлни инструкции за учителите. За всички останали имаше множество материали, дори видео обясняващо промяната в няколко секунди. Въвеждането на синхронизираната система премина без сътресения, с добре премерени стъпки в зависимост от възрастта на учениците.

По- важното обаче беше живата връзка. На всички материали беше публикувано името на човек за връзка във всеки кантон (име, телефон, мейл). В училището ни обясниха поне 3 пъти в детайли какво означава промяната и как ще се въвежда, като учителите и директорката винаги настояваха да се обръщаме към тях по всяко време и по всякакви въпроси – аз често го правех защото навсякъде намирах нещо, което може да се интерпретира по хиляди начини. Освен това, подходът на обучение е толкова различен от моя опит преди 35 години, че понякога ми беше трудно да преценя учат ли децата въобще.

Децата имат много малко домашни и повечето работа се върши в училище (което се оказа за мен нож с две остриета, но сега вече знам как да се оправям).

Какво значи „умения“, а не „академични знания“? Ще ми затъпее ли детето? Разбира се, че не. Децата просто не зубрят. Учат таблицата за умножение не на изуст, а по нов за мен начин, и смятат доста по-бързо от мен на техните години.

Какво е „практическо обучение по математика“? Веднъж във втори клас им бяха предоставили кутия с избрани парчета ЛЕГО, бяха разделили децата на групи по трима със задача да построят … каквото сами решат. Когато вечерта попитах какво са учили по математика детето отговори: „играхме с ЛЕГО“. В действителност обаче се бяха учили на кооперация, конструктивен диалог (да се изслушват, заедно да решат какво да построят), сортирали са по цвят и форма, постигнали са резултат.

Когато учиха метри и килограми им дадоха цял час да мерят и да теглят каквото си искат; те сами забелязаха, че една педя или стъпка е горе-долу еди-колко си сантиметра; начертаха си сами метър на касата на вратата където всеки ден да смятат колко са порастнали. След това урокът за мерните единици беше много по-полезен и увлекателен.

Какво значи „разбиране за света“? Окуражават ги да четат за удоволствие, но и да разбират. Помня, че когато бях във втори клас учителката засичаше по колко думи четем на минута. Аз лично не само четях, но и говорех много бързо поради което се класирах сред най-добрите. Супер, нали? Майка ми обаче се ядоса и каза, че това е напълно безмислено и папагалско упражнение.

Във втори клас от детето се очакваше да прочете един абзац и след това да го преразкаже непосредствено със свои думи, за да стане ясно какво е разбрал. Според учителката факта, че Макс говори български му е от полза, тъй като е свикнал бързо да превключва между два езика, превеждайки по смисъл, а не буквално.

Въпреки, че разбирам и одобрявам начина, по който децата се образоват, на мен като родител никак не ми е лесно. Познатите ми прийоми за корекция са напълно неадекватни (решаването на ОЩЕ една страница със задачи, напомнянето че учителката ще е недоволна …).

Факт е обаче, че в училището е интересно, не е лесно за децата, но трудностите произхождат от правилната причина (никой не ги кара да учат стихотворения наизуст, но много се държи на умението да синтезират факти, да ги излагат логически и аргументирано).

Понякога си мисля как ли би изглеждала Швейцария сега, ако синхронизацията беше приета не през 2006, а още през 1973. Швейцарците свиват рамене – когато един референдум се отхвърли, то това означава, че хората не са готови за промяна. Това също означава, че трябва да се преработи и да се опита отново.

Categories
празник разни училище в Швейцария

Защо обичам училищните концерти

Едно от малкото неща, които ми липсват в швейцарското училище са традиционните концерти – за Коледа, за края на годината. Празници има, но концертната програма, такава каквато я помня от моето детство, е с непостоянен характер, един път има – друг път не. Макс имаше коледна пиеса в предучилищната, но през следващите две години нямаше повторение.

Моите светли спомени от подобни събития се дължат предимно на един човек и на едно голямо съвпадение.

Още в първи клас започнаме да се готвим за училищние концерт от рано и един ден нашата прекрасна учителка, другарката Хинева, ни доведе външен консултант, бащата на Надето. Другарката Хинева ни го представи като другаря Йорданов, от Варненския държавен куклен театър, който ще бъде наш творчески коректив; ще му изиграем представлението си както сме го репетирали, и ще изслушане неговите съвети. Пред нас стоеше едър човек, около петдесет годишен, с прошарена коса и брада, уж съвсем сериозен на вид, но в погледа му прозираше дяволско забавление от цялата ситуация.

Той изгледа мълчаливо спектакъла ни, даде няколко идеи на другарката Хинева, и после внезапно я попита дали има нещо против ако дойде пак след няколко дена за да проследи напредъка ни. Тя му беше истински признателна, стиснаха си ръцете, несъзнателно демонстрирайки пред класа уважение и професионализъм. На следващата репетиция той директо я попита дали би му разрешила да поеме представлението в свои ръце и след като тя отново се съгласи се започна най-забавния и полезен аспект на началното ми образование. 

За начало, той заяви, че не ни е никакъв другар Йорданов, а чичо Митко; тогава разпределението в училище беше на квартален принцип и няколко деца вече го познаваха точно под това междусъседско име. През следващите месеци чичо Митко въведе парадокс в нашето социалистическо училище – напълно функционираща демокрация. Всички деца бяха включени в пиесата. Академичните успехи, или липсата им, не даваха предимство на никого. Репетициите продължаваха дълго и никой за нищо на света не ги пропускаше. Бяхме не особено приятен клас, 36 деца, другите учителки ни наричаха „онези, на Хинева“ и потреперваха при мисълта, как за малко са се отървали от лошия късмет да ни обучават. Другарката Хинева идваше в началото и следеше репетициите на заден план, с ясното намерение, да се намеси ако се разбеснеем, но при чичо Митко проблеми с дисциплината нямаше. Той уважаваше всички деца, ние му отвръщахме със същото, и безкрайно обичаше театъра, повличайки ни след себе си. Обясняваше ни как да говорим пред публика, как и кога да акцентираме без да преиграваме, и как да запазим самообладание дори и когато ни идеше да се затъркаляме по пода от смях. Отхвърли намеренията ни да се нацапотим с грим до ушите за крайното представление, обяснявйки ни, че грима в театъра си има функция (с което си спечели адмирациите на майка ми), настояваше всички декори да са направени от самите нас, а костюмите да са пригодени от стари дрехи.

Другарката Хинева притеснено му обясни, че не може да му осигури парична компенсация за вложената работа, но той само махна с ръка и я увери, че го прави от сърце и pro bono. 

Беше славен период на сътрудничество, който ни донесе подобаващи резултати. През следващите седем години чичо Митко стана нашия личен режисьор. Поставяли сме какво ли не – танцова пиеса, пиеса на английски, ентусиазма и енергията на този човек не познаваха граници. Другите класове ни завиждаха и казваха, че не е честно, не може работата един истински театрал да се сравнява с работата на учителките, но същевременно се пръскаха от любопитство да видят крайния резултат. Работата с чичо Митко минаваше под пълна конфиденциалност, той не допускаше зяпачи на репетициите и ние пазехме проекта си в тайна. През годините няколко други учителки се опитаха да го привлекат за консултант, но той джентълменски отказа, посочвайки липсата на време – лоялността му тогава адски ми допадна. 

Ако чичо Митко беше още жив щях да му стисна ръката с благодарност за вложената работа, която ми е полезна и до днес.

Преживяното тогава ме превърна във фен на училищните концерти.

За контекст трябва да добавя, че тази история е от 80-те във Варна, която не беше “най-добрия град за живеене”. Беше около 350 хиляден град с много смислени извънкласни занимания за деца.

Примерно балетната школа на Йорданови (за да популяризира изкуството сред съгражданите си Стефан Йорданов лобира за създаването на международен балетен конкурс, който съществува и до днес). Или детски театър “Златното ключе” на Катя Папазова (бивша учителка по руски; от нейния театър излизат Кръстю Лафазанов и Галин Стоев). Или топ класата, театър “Щурче” на братя Райкови (Райко Райков е бивш учител по физкултура в училище “Иван Вазов”; театъра, създаден с брат му, сценографа Данаил Райков, беше абсолютно феноменален; Валери Петров е написал “Бяла приказка” специално за “Щурче”; от театъра тръгва бъдещия Мариус Куркински).

Това не са всички примери, но общото по между им е, че мотивацията и таланта на един човек могат да извлекат не само бъдещи звезди, но и да култивират цели поколения в един град.

Но работата в много. Толкова много, че швейцарското училище на моите деца не поема ангажимент за периодичност на концертите – на ясно е с каква отговорна задача се заема.

Затова когато научих, че за тази Коледа концерт ще има страшно се зарадвах. От този концерт също излезе интересна история…

Categories
празник училище в Швейцария

Коледа в швейцарското училище

“Правихме курУбийки!” – София тупна на масата пакет с панделка и се намести да обядва. Декември е странен месец в швейцарското училище. Завършването на всеки учебен цикъл преди ваканцията означава пик на контролните, но в замяна на това домашните, които не са много сравнени с българския ми опит, почти изчезват. Какви курабийки? По труд и творчество ли ги правихте? Къде ги опекохте?
Коледните сладки не са ми традиционни. Научих за тях от едно есе на майката на Ути Бъчваров, която разказваше за съседката си чехкиня, която винаги ги канела у тях след постната Бъдни вечер да пробват нещо  празнично. В Германия и в Швейцария те са особено практични, тъй като през почивните дни около Коледа хората си гостуват на кафе и по традиция си подаряват пакетче като това на София. Ние правим същото по Великден с козунаци и яйца – традиция, която не е позната в Швейцария. Пакетчетата са винаги с домашно приготвени сладкиши и са малки защото всяка курабия съдържа около една супена лъжица захар и толкова масло.
Печенето на курабии с децата е класически сюжет за социалните медии ако искаш да размахаш перфектния си вътрешен мир пред околните. Захар, мед, ванилия, ако има и сняг – бинго. И наистина вярвам, че при някои хора в действителност се получава така. 
При мен – не.
Странно нещо е вдъхновението. Ето, ако сега трябва да метна един козунак, запретвам ръкави и не задавам въпроси. Но към коледните курабии пристъпвам със стегната челюст и само при опрян в слепоочието револвер, нещо, което София осъзна рано и бързо се научи да манипулира. Не мога да и откажа. 
Вместо мед, канела, масло и хаштаг Кристмас/фемили/гратитюд обаче, аз виждам деца, които си ближат пръстите, пипат навсякъде с омазани ръчички, кихат в захарта, замислено мачкат масленото тесто докато се втечни и хукне към ръкавите им и точно в тоя момент им писва, зарязват ме насред кухнята и отиват да всяват хаос другаде. Чувствам се самотна сред трите вида полуприготвено тесто и си мисля за Аристотел.
Преживяванията, казва той, могат да бъдат два типа. Телос, при които се цели краен резултат, примерно курабии, и ателос, безкрайни, при които целта е самото действие – като разходка сред природата без определена дестинация. С напредването на възрастта, продължава Аристотел, човек трябва да се насочи към втория тип преживявания за да се наслаждава на живота след като е постигнал крайните си, телос цели. 
Ето така се опитвам да гледам на курабиите – не като на състезание за перфектен живот в Инстаграм, а като на възможност за съпреживяване с децата. Не ми се получава, но всяка година те ме подлъгват да опитам отново. Тази година в деня на домашните курабии заваля сняг, децата отсвириха всичките ми планове и хукнаха на улицата да строят иглу в кишата. На спокойствие и с чиста съвест си опекох курабиите сама. Не станаха за снимка – на всяка перфектна тава се падат по две силно деформирани и твърде домашни, но са наистина вкусни. Лъжица захар и лъжица масло е това! 
Но курабии в училище, с двайсет първокласника … това не исках да си го представям. По Коледа децата са ангажирани в правенето на подаръци за родителите. И подаръците на се просто картинка на разкекерчена елха и чаровно пожелание с правописни грешки, а истински предмет от работилница. Наскоро поискаха от мен писмено разрешение да снимат София за някаква педагогическа книга и тогава видях какво всъщност правят там – усмихната до ушите София режеше с грамаден трион, нейната приятелка бухаше пирони с чук в една дъска, въобще кипеше сериозен труд, със сериозна възможност да се наранят.  Много било весело, твърдят всички. Дори хартията за подаръците приготвят сами. Училището осигурява руло кафява амбалажна хартия и децата я щампират и рисуват докато стане празнична. Работата по коледните подаръци им отнема месеци и им носи тотално телос и ателос удоволствие. Научава ги също, че Коледа е повод за даване и че комерса около празника не е задължителен.
Къде, попитах, опекохте курабийте?
София врътна очи по онзи начин, който подсказва дълбокото и недоверие, че някога въобще съм ходила на училище. 
В стаята, отговори тя.
В стаята нямате фурна, парирах я аз.
Вие как готвихте в училище, не се оставяше тя.
Ние учехме готварство чак в четвърти клас, като цикъл от трудовото обучение. Не всички училища имаха оборудван кабинет. За готварството трябваше да ходим до училище “Ангел Кънчев”, което означаваше ставане преди шест и сериозен трекинг през два квартала и през едно дере (за по-пряко). Кабинетът беше чист, просторен и неестествено студен, особено за кухня. Имаше табло за социалистическото съревнование, което никой не си даваше зор да попълва и миришеше кофти. Звучи като сериозно усилие за вторник сутрин, но можеше да е в пъти по-зле, примерно да сме на опитното поле до летището в 7:30, като до там нямаше автобус. Ако родителите ти нямат кола спуканати е работата. Ако родителите ти имат кола, то тя ще е натъпкана с още много деца облечени като персонажи от South Park. След опитното поле вървяхме в индианска нишка след учителката, тъй като при околовръстното нямаше дори тротоар, за да стигнем все пак до някаква автобусна спирка. Поне вече не беше тъмно. 
Бих ли препоръчала подобно обучение за моите деца? Ни най-малко. В същото време точно това обучение беше съвсем адекватно за реалността на 80-те години и ме научи, че човек понякога трябва да полага огромни усилия пряко волята си и в същото време ме закле да търся реализация само на места, в които виждам смисъл и ми носят вътрешно удовлетворение. Така и не заобичах градинарската работа от опитното поле, въпреки че тя може да е страхотна терапия против стрес. Готвенето ми доставя удоволствие въпреки часовете в училище “Ангел Кънчев”, благодарение на майка ми и респекта и към удоволствието.
София ме изгледа със запнала уста и не каза нищо.
После обясни, че учителката е разделила децата на групи по три. Всяка група е получила готово тесто за курабийки (продава се в супермаркетите). После те сами е трябвало да се организират – да си изчистят чиновете, после един да разточва, а другите по ред да изрязват курабиите с избрани от тях форми. След това са го наредили в тава, точно обозначени кои на кого са и са ги опекли във фурната в учителската стая. В училището на София учат около 230 деца от първи до четвърти клас. Фурната е една и се използва за подобни проекти, но и от самите учителки, които си топлят в нея донесения от къщи обяд. 
София каза, че после пак са чистили, но според нея на чина и все още има пудра захар. 
Преди Коледа децата имаха и обща закуска за празника в училище. Всеки трябваше да донесе по нещо от списък – буркан мед, пресен хляб; прибори си носеха от къщи. Закуската на Макс беше с родителите и ми направи впечатление, че поне половината от децата бяха забравили да донесат обещаното, но явно това е било взето предвид при планирането защото имаше достатъчно храна ако не се разхищава. От учителската стая бяха изкарали кафе машина и все пак някакви чаши и чинии. В часа по “Човек, природа, общество” са обяснили защо приборите за еднократна употреба трябва да се избягват и защо усилията сега си струват като са им демонстрирали топящите се айсберги. Всъщност часовете са толкова впечатляващи, че Макс ни е забранил да купуваме Нутела след урока за палмовото масло, което оставя животните без дом. Сега купуваме нещо друго с голям етикет palm oil free, по-скъпо от Нутелата, но Макс твърди, че и без това с шоколада не трябва да се прекалява.
Това беше празнуването.
Всъщност не, тази година имахме и страхотен училищен коледен концерт, за който ще разкажа ако имам време.
Categories
училище в Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската първокласничка

Нямаше да ви занимавам с родителската среща на София, но там обсъдихме някои неща, които смятам за емблематични за швейцарското общество.

Учителката на София беше едра, усмихната жена около 50-те. Тя сподели, че преподава от 13 години, първото и образование е било по фармация и едва на 33 години е завършила педагогическо. Това е често срещано явление, за което съм разказвала и друг път – благодарение на дуалното образование е съвсем нормално е да завършиш първо нещо, което ти осигурява работа веднага и впоследствие да се преквалифицираш с нещо друго. Каза, че няма собствени деца, но доволно добави, че е леля на 15 племеника.

След като ни представи някои от колегите си , тя с радост потвърди продължението на проекта “Senioren im Klassenzimmer”  – нещо като “Възрастни в класната стая”. Нестопанската организация Pro Senectute дава възможност за доброволческа, не платена работа, на желаещи пенсионери по половин ден на седмица. Senior-ите асистират на учителката и спомагат за изграждане на добри взаимоотношения между поколенията. В предучилищната на децата тези хора бяха направо безценни, особено преди часовете по физическо, където завързваха обувки и помагаха на 4-годишните да се облекат на време. В училище Senior-ите помагат не само в канцеларската работа (лепят етикети, подготвят папки и т.н.), а и както добави Макс неговия Senior, г-н Тоскани, е човекът в класната стая, който винаги има време да си поговори с теб. Дебело подчертавам, че Senior-ите не оспорват позицията на учителите и не раздават непоискани акъли по въпроси извън компетентността им.

Г-жа Дахман, Senior-ът в класа на Софи, притеснено се изправи, призна, че си е пренаписала представянето вече 10 пъти без да го подобри особено, и тръсна очилата си. Окуражихме я с ръкопляскане.

“Казвам се Кристина Дахман и съм пенсионерка от 2 години. През тези години се напътувах, напазарувах и реших, че е време да започна отново да допринасям на обществото. Активният ми професионален живот премина като секретарка. Щастлива съм, че бях одобрена за програмата “Възрастни в класната стая” и ще бъда с децата ви всеки вторник”.

Съмнявам се, че децата някога са чували на немски израза “Възрастните хора трябва да се уважават” – училището просто им инсталира по една г-жа Дахман в стаята, която сама заслужава уважението им с работата и поведението си и от там нататък нещата се развиват от само себе си.

След като учителката представи и другите си колеги тя даде думата на Таткото на Доминик. Вече знаех какво да очаквам – познавах го от преди две години, когато синът му беше в групата на София в занималнята.

Доминик има спина бифида, обясни Таткото тогава. Това е вродена аномалия в развитието на гръбначния стълб и гръбначния мозък, при която има има отвор в гръбначния канал. По време на бремеността в ембриона се формира неврална тръба, от която впоследствие се развиват гръбначният стълб и централната нервна система. При спина бифида, прешлените, които покриват гръбначния мозък, не се сключват правилно. От коляното надолу краката на детето са деформирани и въпреки, че може да върви сам на малки разстояния и да се качва по стълбите, състоянието му е доживот и няма да се подобри значително. Доминик не можеше да ходи сам в тоалета, затова в предучилищната го посещаваше неговата здравна асистентка. Тогава Таткото беше видимо развълнуван и призна, че е нормално ситуацията с сина му да предизвиква любопитството ни и ни окуражи да питаме всичко което ни интересува.

Тогава се възхитих на отговорността му – никога нямаше лично да отида и да го заразпитвам за състоянието на Доминик, и си представих как с най- добри намерения всички родители бихме зашушукали зад гърба му опитвайки се да бъдем полезни. Тогава също си дадох сметка, че в България тези деца никога не са били в обкръжението ми.

Спомням си, че тогава в стаята с около 40 човека притихна, и единствения въпрос беше как ще се процедира при физическо, при честите отивания в гората и на годишната екскурзия. Тогава Таткото обясни, че здравната асистентка ще придружава Доминик в такива случаи, тъй като трябва да сме реалисти относно изискванията към учителката.

(Кой плаща за тази асистентка? Здравната каса.)

И друг път съм споменавала, че хората с физически трудности в Швейцария са съвсем нормална част от работната сила. Учителката по плуване на моите деца е в инвалидна количка, но е перфектна плувкиня и безкрайно търпелив преподавател.

Този път обаче речта на Таткото премина доста по-леко, въпреки, че фактите бяха същите. Разпределението на децата в училище на квартален принцип има много предимства, едно от които е, че всички рано или късно се опознаваме. Повечето от нас познаваме Доминик, знаехме, че с изключение на физическите трудности той е съвсем стандартно палаво момче, че е доста популярен и родителите му настояват, той да бъде наказван и поощряван както всяко друго нормално ходещо дете в класа. От тази година обаче Доминик може да ходи сам до тоалета и вместо с количка се придвижва да училище сам, със специален велосипед на три колела. Таткото обясни, че тази самостоятелност е изключително важна за детето, и че все още с майката го наблюдават скришом как се справя. Забелязали също, че при всеки лек хълм към него спонтанно се затичват съученици, които доброволно го избутват отново до равното. След това пак ни попита дали имаме въпроси.

“Подигравал ли му се е някой?” – попита една жена.

Таткото отговори, че през двете години в предучилищната и до сега в първи клас, не са се сблъсквали с подигравки от никого.

“Защото … – продължи жената – знаете ли… моята сестра е инвалид и съм много чувствителна на тази тема. От детето си научих, че подигравки е имало, може би Доминик за щастие не е чул. Това не е нещо, което аз лично бих търпяла. Кажете как да подходим” – обърна се тя към учителката.

Учителката потвърди, че сред малките деца обиди не е чула, но може да си представи подобно поведение при по-големите. Тя каза, че ще уведоми колегите си за случката за да разберат от кои класове идва проблема и веднага ще проведат занятие с г-н Хофман, училищния социален специалист.

Апропо от съседи съм чувала, че г-н Хофман вече на няколко пъти разрешава такива ситуации – при изолация на някое дете, и при други специфични конфликти. Учителката му асистира, но човекът определено умее повече от нея в някои моменти.

И така родителската среща приключи. Аз съвсем не бях единствената чужденка. Имаше една висока сомалийка, която не говореше нито дума немски – до нея седеше друга, възрастна сомалийка, която и превеждаше.

(Кой плаща за тази услуга? Никой. Има множество неправителствени културни организации, създадени от самите чужденци, за взаимопомощ. Идея, вдъхновена от самите швейцарци , които постоянно се обединяват за различни клубове, каузи и интереси. Аз лично никога не бих отказала да превеждам безвъзмездно на друг родител в нужда, ако немския ми беше малко по-напреднал).

Имаше и една индийска майка, много съсредоточена, тъй като немския и е все още слаб. Познаваме мъжа и, собственик на малък индийски ресторант, който явно гледаше тази вечер бебето им.

Имаше един татко от Хърватска. И двойка косовски албанци, дошли в Швейцария като деца през войната.

Интересът на всички беше еднакъв. В швейцарското училище няма особено значение кой от къде идва, това, което ни обединява е настоящето и общите ни ценности. В такова общество аз лично се чувствам много добре.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският третокласник

Само като си помислих, че след дългия работен ден ме чака двучасова родителска среща ми се прииска да се гръмна.

Но ето ме днес, шест дена по-късно, жива и здрава и приятно изненадана от събитието по две причини.

Първо, организацията беше идеална. Срещата беше от едни заети хора (учителките) за други заети хора (родителите). Родителите на третокласниците пристигнахме на време, здрависахме се с всяка учителка на випуска по отделно и се настанихме на предварително подредени столове. Това с ръкостискането е много швейцарско и егалитарно, едно от първите неща, които децата научават още в предучилищната. Никой не остана да стърчи до вратата.

Представиха ни правилата в клас, обясниха какво ще се учи, как да процедираме с домашните (“напомняме ви, че това не са ВАШИТЕ домашни, а на децата”) и обща информация за лагера през пролетта. Слайдовете бяха съвсем професионални, направени от хора, които знаят как да работят с PowerPoint, без да се увличат с анимации и различни шрифтове. След това по желание ни поканиха да се включим в кратко разяснение на новия учебен план, прилаган в нашия кантон от тази година.

Второ – в паузата имаше кекс. Домашен. Вероятността да се включа в каквото и да е събитие след работа се удвоява ако има кекс.

По мои наблюдения, факта, че аз лично не съм учила в швейцарско училище по никакъв начин не ме прави аутсайдер. Системата се развива постоянно и всички родители бяхме еднакво зелени по темата трети клас.

Новата учителка на Макс обясни, че правилата в класната стая са нови и са написани заедно с децата – при това децата били далеч по-строги в изискванията към себе си от колкото тя самата. Правилата висяха на вратата и представляваха чудесна рамка на цивилизовано поведение в група – “тук се изслушваме… спорим, без да се караме… разговаряме, без да крещим…”.

От тази година имат и наказания. До сега се работеше основно с поощрения – за системно следване на правилата се получаваше право на извънредно междучасие, за добро четене се полагаше дребен подарък. От тази година обаче за не спазване на правилата (редовно прекъсване, игра в час, игнориране на учителката) се дава предупреждение. След това второ предупреждение. На третия път се дава червен картон, провинилия се сяда на четири очи с учителката и лично попълва следния формуляр:

– Защо попълвам този въпросник? Какво се случи?

– Това се случи защото …

– За в бъдеще мога да подобря следното…

– Освен това искам да добавя…

Час, дата, подпис на учителката и детайлно описание на предходните две провинения. За съжаление вече ми се наложи да подпиша такъв формуляр и гарантирам, че за човек на осем години процедурата е адекватна и води до размисли, покаяние и план за подобрение. Червният картон се взема предвид и за свидетелството за завършен клас.

Домашните, които до втори клас трябваше да отнемат средно по 10 мин на ден сега стават по 20 мин на ден. Домашните за седмицата се дават в понеделник и трябва да се предадат на следващия понеделник, като основната им цел е да научат децата да планират работата си и да я вършат редовно. Учителката прави предложение как да се разпрделят задачите, но то не е задължително. В никакъв случай не трябва да поправяме домашното – учителката твърдеше, че нейните корекции са направени така, че детето само да осъзнае грешката си и да не я повтаря.

По немски децата трябва да пишат всеки ден по четири изречения на свободна тема, колкото може по- правилно. Струва ми се, че всички деца мрънкат от тези изречения, а аз ги намирам за чудесен тренинг.

По математика продължават да учат както и през миналата година – отново нищо не се учи на изуст, дори таблицата за умножение. Имат цяла система как да работят с десетици и единици, на мен ми е сложна, но забелязах, че ако Макс се упражнява редовно напредва много бързо.

Продължават също и с предмета Тема, въпреки че по новия план е преименуван на Хора, природа, общество – на всяко тримесечие разглеждат различна тема. Целта на Темата да се научат как да възприемат света около себе си, как да го преоткриват, как да се ориентират и как да се отнасят с него. Не наизустяват факти, а научават за нови явления, предмети и ситуации и как да ги тълкуват. Звучи отнесено, но наистина върши работа. Макс на скоро ми даде пример, че две неща могат да са сходни по вид, като риба и делфин, но всъщност да са коренно различни, като риба и бозайник (спомен от темата за морското дъно от миналата година). Сега са на “Човешкото тяло и здравето”, последната ни дискусия беше за създаването на Брайловата азбука. По Темата няма учебник, а ксерокопирани материали по избор на учителката. Ако човек е свикнал да учи дума по дума, “по учебник”, тази система може да го побърка. Аз собствено я свързвам с периодите си на най – ефективно образование в гмназията и в университета и въобще не и се съпротивлявам. Едната от темите тази година е “Нашият град”, по която практически ще се научат и да следват хартиена карта за ориентиране.

Имат и музика и рисуване и физическо, разбира се, но там няма особени промени.

Голямата новост тази година са таблетите. Всяко дете получи свой таблет с лична парола, който се ползва само в училище и не може да се изнася навън.

(“Не са Епъл, обаче – обясни Макс – а “Цам-цум”. )

Аз съм с много особено мнение когато става дума за технологии в началното образование. Никакъв компютър не може да замени качествения учител, а четенето на екран не е направило никого по умен. “Самсунг”-ите обаче се ползват само в часа по Медии. Децата могат да правят на тях каквото си искат на предварително заредени апликации. Няма Гугъл, няма Ютюб. Но има десетки игри – примерно гонещи се коли, като скоростта се определя от бързината с която умножаваш изписаните уравнения. С други думи децата сами си създават виртуален отбор, доброволно решават задачи, забавляват се и не усещат, че се упражняват. Има ап за четене – ако наскоро си прочел книга можеш сам да се тестваш какво си запомнил, има ап по френски и по какво ли още не. Извън часа по Медии, “Цам-цум”-ите си почиват.

Изобщо целта на обучението в трети клас е не просто да натъпче главите на децата със знание, а да им даде компетенции – умението да прилагат това знание в ежедневието си.

Продължавам да одобрявам системата. Продължавам да се затруднявам в приложението и като родител. Но смятам, че сме на прав път.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарската лятна занималня

Този пост е написан специално за Майко Мила, по повод дискусията за летните ваканции. Пускам го и тук, защото често получавам въпроси по темата

Семейства като моето, конфигурация от две деца и двама работещи на пълен работен ден родители, са малцинство в държавата в която живеем – Швейцария.

Щом децата влязат в официалната образователна система, която тук започва на 4-годишна възраст със задължителна предучилищна, много родители, особено тези в моята ситуация, се изправят пред въпроса “Какво ще правим през ваканциите?”

От 52 годишни седмици 13 са ваканционни за швейцарските ученици. Стандартната отпуска на работещите е 5 седмици. С други думи, дори и двамата родители да почиват отделно, един след друг, пак няма да покрият ваканциите на децата.

Не разчитам на помощ от роднини, а децата под 10 години не могат да бъдат оставяни сами без придружител. И така, какво да се прави?

Проблемът е решен не на национално, а на регионално ниво. Швейцарското средно образование е децентрализирано, което означава, че всеки кантон има гъвкавост да създава собствени стандарти, с които да посреща нуждите на населението. Грижата през ваканциите е един от тях.

Примерът, който ще дам, е валиден за моя град от 15 000 души.

През 8 от 13-те ваканционни седмици е осигурена занималня за децата

Нуждата от занималня се заявява със стандартен формуляр, най-късно 4 месеца преди началото на всяка ваканция. Повечето ваканции са пръснати през годината, като най-дълга е лятната – от 5 седмици.

Децата могат да ходят на занималня 5 дни в седмицата от 7 часа сутринта до 6 следобед, но могат да изберат и само няколко дни или часови диапазони – всеки ден е разделен на 4 стандартни времеви отрязъци.

Децата в Швейцария са разпределени по училищата на квартален принцип, така че всяко ходи в това, което е най-близо до дома му.

Местонахождението и ръководителите на занималнята се обявяват поне една седмица преди старта на ваканцията. Родителите разполагат със снимките, имената, домашните адреси, телефони и мейли на всички, които ще работят с децата им през дадената ваканция.

В занималнята винаги има едни старши служител с педагогическо образование, който работи с няколко стажанти – дуалното образование в Швейцария изисква от бъдещите учители да получават практически опит наред с теоретичните занятия.

На всеки 4-5 деца се пада по един възрастен. Екипът, който поема децата сутрин, се сменя изцяло в средата на деня. Да, правилно прочетохте. Грижата за деца е натоварваща и отговорна работа и за да се върши качествено, трябва да се разпредели между много хора.

Ваканционната програма на занималнята е изключително разнообразна. Швейцарците смятат, че децата се нуждаят от много физическа активност, не просто разходки, а това, което на български му казваме “беснеене”. И именно това стои в основата на занятията през ваканцията.

Ходят на излети и пекат наденици на огън. Ходенето в гората е резултат от кооперация с местната скаутска организация, която има барака и функциониращ тоалет. Ходят на басейн, на ферма, на концерти на открито или на интерактивни музеи тип “Музейко”, които в Швейцария са много.

Понякога остават в сградата на занималнята, която не предлага никакъв интериорен лукс, но разполага със страхотна училищна площадка с грамадни пързалки, дървета за катерене и великолепен физкултурен салон, тротинетки и велосипеди.

В редките случаи, в които остават вътре, са свободни да правят каквото си искат, като възрастните имат огромен арсенал от идеи – рисуват върху фланелки, майсторят разни неща от подръчни материали, готвят, има тиха стая за тези, които искат да четат.

Само хора, които обичат и знаят как да работят с деца могат да осигурят подобно разнообразие. В занималнята няма компютри, таблети или телевизор, но има книги, моливи, хартия и феноменална колекция от настолни игри тип “Не се сърди човече”. Повечето от игрите са дарени от граждани, чиито деца са ги надраснали. Останалите играчки са на ротационен принцип – понякога вадят ЛЕГО, друг път строителните летви Капла, винаги с оглед на това да има достатъчно, но без да превръщат помещенията в джунгла от предмети.

Децата сами разчистват след играта, обявяват, ако има нещо счупено или загубено, следват стриктен ред кой ще помага при слагането и раздигането на масата за закуска и обяд. Няма никакъв преговор на учебния материал или задължително четене.

Цената на училищната занималня зависи от кантона. В нашия случай тя се определя от приходите на двамата родители – максималната и стойност е 100 швейцарски франка на дете на ден (около 168 лева) и покрива всички разходи.

Където и да се намира човек в разпределителната таблица, това са много пари.

Цената е висока, но осигурява компетентна грижа, здравословна храна, спокойствие за родителите и приятно прекарване за децата (ако се оплакваха, никога нямаше да ги пратя там, дори и да беше безплатно).

Занималнята в този си вид съществува отскоро и е резултат от непрекъснатите усилия на родителите (предимно майки) от града, които са имали нужда от подобна услуга.Писма до градската и училищната управа, хиляди предложения как да се организира най-добре, примери от други страни, хиляди документи с обяснения защо трябва да се предвиди бюджет за подобен вид грижа, защото таксата, не е достатъчна да покрие всичко.

Доколкото ми е известно, в момента се работи в посока намаляване на таксите, плащани от родителите. Защото работата на общественото управление е имено това – да намира решения в полза на данъкоплатците, дори и те да са малцинство.