Categories
деца празник разни Швейцария

Детските рождени дни в Швейцария

От както децата тръгнаха на училище имам впечатлението, че всяка седмица са на нечий рожден ден. Покрай безкрайните им фиести научих, че швейцарците от моето поколение, отраснали през 80-те, не са празнували като нас – с другарчета от квартала и класа, с торта, сандвичи с пастет и калинка от маслина и грижливо надписани книги за подарък. Аз обичах да ходя на рождени дни като малка. Беше ми интересно да видя друга къща, други играчки, какви подаръци са избрали останалите деца и какви сладкиши е спазарил рожденика с баба си или майка си. Имаше едни топчести курабии-праскови слепени с мармалад и оцветени с розово и с лист чимшир за реализъм, които смятах за много екзотични. Не си спомням да са били вкусни.

Марсел каза че дори не може да си представи как трите деца в неговото семейство биха искали редовно пари за подаръци от единствения човек със заплата, баща му. В онези времена швейцарчето-рожденик е имало специалното право да избере менюто за вечеря, след която е имало домашна торта със свещи и подарък. Толкоз.

Моята приятелка Катрин, която има четири сина между 6 и 12 години, и до ден днешен си празнува така, и то не от стиснатост.

„Виж сега, обясни ми тя, аз имам двама братя и сестра; мъжът ми също идва от семейство с три деца. Всички тези шестима братя и сестри имат средно по две деца. Ако празнуваме по описания от теб начин ние ще сме в безкраен празничен цикъл, който ще се банализира и обезмисли. Ти лично би ли ходила доброволно на рождени дни толкова често? Напомням ти, че става дума само за най-тесния семеен кръг“.

Признах си, че ще ми дойде в повече. И все пак … рожден ден без парти?

„Повярвай ми, спокойно се усмихна Катрин, с четири момчета у нас всеки ден е парти.“

Моите деца вече са ходили на какви ли не тържества. Някои родители подготвят цял уъркшоп със забавления, игри тип „Бързи-смели-сръчни“, кръжоци по майсторене на разни предмети, търсене на скрито съкровище, все възхитителни идеи, които аз нямам грам мотивация да реализирам. Ходенето на детски клуб също е популярно в предучилищната възраст. В нашия град той представлява грамадна отоплена площадка на закрито, оборудвана с гигантски пързалки, спортни дюшеци по пода, бюфет с боклучави храни и безалкохолно. Човек може да наеме индивидуално сепаре с крещяща найлонова покривка, на която да сервира донесената закуска със закупени на място напитки. След това децата вилнеят няколко часа докато стане време да си ги приберем. Цветовата гама на детския клуб ме хвърля в естетически колапс, но децата си изкарват чудесно, особено през зимните месеци. Марсел обаче е твърдо убеден, че точно в този период детския клуб е ферма за вируси и ако човек е с всичкия си никога няма да празнува там.

 До петия рожден ден някак си празнувахме вкъщи. Макар и да беснееха, децата бяха контролируеми поради крехката си възраст, но с ясна индикация, че няма да е за дълго. На всичкото отгоре, тъй като ходят не само на училище, но и на занималня, спорт и музика, социалния им кръг нарастна експоненциално. София съвсем сериозно ми връчи списък със 75 гости за четвъртия и рожден ден  и беше искрено обидена когато обясних, че нейната няма да стане.

На шестия и рожден ден изкарах истински късмет. По време на неделна разходка с децата мернах голям щъркел от шперплат на покрива на една ферма. Подобни табели, с име и дата, се срещат навсякъде в Швейцария и обозначават раждането на бебе в дома – точно обратното на некролозите в България. Семейство с малко дете едва ли биха отказали неочакван приход, мислех си аз. Телефонирах на фермера и учтиво му предложих да приеме 12 деца в събота следобед, да ги разведе из фермата, да им позволи да пояздят пони, да ни даде помещение в което да си изядат тортата и всичко това срещу определена сума от моя страна. Той каза, че до сега не са поемали подобни ангажименти, но че ще пита жена си – необходимо и достатъчно условие за успеха на всичко в тоя живот.

Рожденият ден  във фермата се оказа пълен триумф.  Децата бяха разделени на две групи – едните заминаха да яздят пони с фермерката, а в това време съпругът и развеждаше останалите при животните. Показа им къде живеят конете и кравите, остави ги да нахранят кокошките, разгледаха внимателно яйцата на патиците и на единствения лебед в гьола на двора, разказа им как протича деня му – като човек, който обича работата си, без да се отплесва в себеотрицателна патетика или измислена пасторална идилия. Децата имаха много въпроси  и той отговори на всички докато си ядяха донесената от мен торта, после отвориха подаръците и стана време да си ходят. Фермерката изпрати всички гости с по пакет домашни макарони и четири яйца, които децата сами можеха да да си вземат от кошницата и да си ги сложат в приготвени от нея кутии за яйца (да, знам какво си мислите, но само едно дете изтърва само едно яйце което беше бързо изчистено от пода без много много приказки). 

 Забелязвам, че офертите за празнуване на детски рождени дни стават атрактивен начин за привличане на клиентела – летището в Цюрих е популярна дестинация, но трябва да се резервира почти година предварително; шоколадовото ателие Laederach също предлага почасов курс за деца. Щастието, не моментната еуфория, а истинското щастие идва от правенето или от научаването на нещо ново и в това отношение за децата винаги могат да се измислят нови предложения.

 Детските рождени дни са и очарователен начин да се запознаеш е други родители – ето, идва писмена покана в която буквално пише: “ще вземем детето ви за три часа в събота, ще го нахраним, ще го забавляваме до откат, само си го приберете в пет”. Трудно е да не се просълзиш от благодарност! Между родителите има също неизречено съгласие за подаръците – никой с нищо да не се изхвърля и да се придържа към максимален бюджет от 15 франка (три кафета) и артикули от супермаркета. Когато нашият съсед Тимо навършваше четири получи няколко пакетчета с шарени детски соли за вана, от онези които фъштят и се пенят и боядисват водата в ярки цветове. Тимо остана във възторг.

София веднъж получи цяла кутия с лепенки и бинт с които тя старателно “гипсира” крайниците на плюшените си играчки. Имаме неписано правило за “Лего”-то, което до към  петата година беше приемлив подарък, но после не – “Лего”-то е де факто нечуплива вещ, т.е. всеки швейцарски дом притежава кутии принадлежали още на родителите. След петия рожден ден на Макс започнах да сънувам кошмари как умирам под лавина от “Лего” изригнала от детската стая. Други родители споделят фобията ми. Детските книги са очудващо скъпи и обикновено се подаряват само след консултация, за да не осъмнем с повтаряща се литература на тема полиция например. Оставям с впечатлението, че на децата им е все тая какъв подарък ще получат – не защото са се издигнали над материалното, а защото тръпката от разопаковането на пакета е в пъти по-силна от съдържанието му. 

 Почерпката на детския празник също е доста лежерна. Само веднъж видях познатите ми сандвичи с цветя от домат и стрък магданоз – родителите бяха от косовско-албански произход. Всички останали минаваме с по-малко усилия – топъл хляб, плодове, някаква домашна торта и евентуално желирани бонбони, от онези кисело-сладките с цвят на радиационни отпадъци, които са принципно забранени в свестните домове. Децата са точно два типа – едните не ядат нищо, другите абсолютно всичко, следователно няма никакъв смисъл да се превземат кулинарни Олимпи.  

 Тъй като децата ходят на училище на квартален принцип въпросът кого да поканим се решава от само себе си – всички са съученици, съседи и футболисти в местния клуб, трябва просто да се съгласим на приемлив брой гости. Аз съм върл привърженик да каним едни и същи деца и да избягваме политически дискусии защо някой е бил пропуснат.

 Няколко години подред Макс празнува рождения си ден в близкия парк за катерене – дърветата в парка са оборудвани с платформи, вериги и всякаква инфраструктура за катерене, децата преминават инструктаж и после прекарват два часа в нещо, което изглежда супер рисковано, но в действителност е съвсем безопасно. После отваряме кутиите с кекс, бутилките с газирана вода и подаръците и след това се прибираме по живо по здраво. 

 Има и моди, разбира се. София няколко поредни години организира “парти с приспиване”. Пристигат 5-6 момиченца със спални чували и розови раници, вечерят нещо универсално като спагети, отварят подаръци, гледат по пижами шведска игрална версия от 60-те на “Пипи Дългото Чорапче” и после до посред нощ се кикотят и ходят на пред назад. Сутринта закусват торта и към десет си заминават. Още помня един татко, който ми благодареше пак и пак излизайки заднешком; дъщеря му по-късно ни разказа, че майка и е на гости при бабата заедно с по-голямата и сестра и бебето. Имах чувството, че неволно съм направила хуманитарен жест – горкият човек сигурно имаше за първи път от години свободна вечер. 

Вече съм заинтригувана как ще искат да празнуват догодина. 

Categories
празник разни училище в Швейцария

Защо обичам училищните концерти

Едно от малкото неща, които ми липсват в швейцарското училище са традиционните концерти – за Коледа, за края на годината. Празници има, но концертната програма, такава каквато я помня от моето детство, е с непостоянен характер, един път има – друг път не. Макс имаше коледна пиеса в предучилищната, но през следващите две години нямаше повторение.

Моите светли спомени от подобни събития се дължат предимно на един човек и на едно голямо съвпадение.

Още в първи клас започнаме да се готвим за училищние концерт от рано и един ден нашата прекрасна учителка, другарката Хинева, ни доведе външен консултант, бащата на Надето. Другарката Хинева ни го представи като другаря Йорданов, от Варненския държавен куклен театър, който ще бъде наш творчески коректив; ще му изиграем представлението си както сме го репетирали, и ще изслушане неговите съвети. Пред нас стоеше едър човек, около петдесет годишен, с прошарена коса и брада, уж съвсем сериозен на вид, но в погледа му прозираше дяволско забавление от цялата ситуация.

Той изгледа мълчаливо спектакъла ни, даде няколко идеи на другарката Хинева, и после внезапно я попита дали има нещо против ако дойде пак след няколко дена за да проследи напредъка ни. Тя му беше истински признателна, стиснаха си ръцете, несъзнателно демонстрирайки пред класа уважение и професионализъм. На следващата репетиция той директо я попита дали би му разрешила да поеме представлението в свои ръце и след като тя отново се съгласи се започна най-забавния и полезен аспект на началното ми образование. 

За начало, той заяви, че не ни е никакъв другар Йорданов, а чичо Митко; тогава разпределението в училище беше на квартален принцип и няколко деца вече го познаваха точно под това междусъседско име. През следващите месеци чичо Митко въведе парадокс в нашето социалистическо училище – напълно функционираща демокрация. Всички деца бяха включени в пиесата. Академичните успехи, или липсата им, не даваха предимство на никого. Репетициите продължаваха дълго и никой за нищо на света не ги пропускаше. Бяхме не особено приятен клас, 36 деца, другите учителки ни наричаха „онези, на Хинева“ и потреперваха при мисълта, как за малко са се отървали от лошия късмет да ни обучават. Другарката Хинева идваше в началото и следеше репетициите на заден план, с ясното намерение, да се намеси ако се разбеснеем, но при чичо Митко проблеми с дисциплината нямаше. Той уважаваше всички деца, ние му отвръщахме със същото, и безкрайно обичаше театъра, повличайки ни след себе си. Обясняваше ни как да говорим пред публика, как и кога да акцентираме без да преиграваме, и как да запазим самообладание дори и когато ни идеше да се затъркаляме по пода от смях. Отхвърли намеренията ни да се нацапотим с грим до ушите за крайното представление, обяснявйки ни, че грима в театъра си има функция (с което си спечели адмирациите на майка ми), настояваше всички декори да са направени от самите нас, а костюмите да са пригодени от стари дрехи.

Другарката Хинева притеснено му обясни, че не може да му осигури парична компенсация за вложената работа, но той само махна с ръка и я увери, че го прави от сърце и pro bono. 

Беше славен период на сътрудничество, който ни донесе подобаващи резултати. През следващите седем години чичо Митко стана нашия личен режисьор. Поставяли сме какво ли не – танцова пиеса, пиеса на английски, ентусиазма и енергията на този човек не познаваха граници. Другите класове ни завиждаха и казваха, че не е честно, не може работата един истински театрал да се сравнява с работата на учителките, но същевременно се пръскаха от любопитство да видят крайния резултат. Работата с чичо Митко минаваше под пълна конфиденциалност, той не допускаше зяпачи на репетициите и ние пазехме проекта си в тайна. През годините няколко други учителки се опитаха да го привлекат за консултант, но той джентълменски отказа, посочвайки липсата на време – лоялността му тогава адски ми допадна. 

Ако чичо Митко беше още жив щях да му стисна ръката с благодарност за вложената работа, която ми е полезна и до днес.

Преживяното тогава ме превърна във фен на училищните концерти.

За контекст трябва да добавя, че тази история е от 80-те във Варна, която не беше “най-добрия град за живеене”. Беше около 350 хиляден град с много смислени извънкласни занимания за деца.

Примерно балетната школа на Йорданови (за да популяризира изкуството сред съгражданите си Стефан Йорданов лобира за създаването на международен балетен конкурс, който съществува и до днес). Или детски театър “Златното ключе” на Катя Папазова (бивша учителка по руски; от нейния театър излизат Кръстю Лафазанов и Галин Стоев). Или топ класата, театър “Щурче” на братя Райкови (Райко Райков е бивш учител по физкултура в училище “Иван Вазов”; театъра, създаден с брат му, сценографа Данаил Райков, беше абсолютно феноменален; Валери Петров е написал “Бяла приказка” специално за “Щурче”; от театъра тръгва бъдещия Мариус Куркински).

Това не са всички примери, но общото по между им е, че мотивацията и таланта на един човек могат да извлекат не само бъдещи звезди, но и да култивират цели поколения в един град.

Но работата в много. Толкова много, че швейцарското училище на моите деца не поема ангажимент за периодичност на концертите – на ясно е с каква отговорна задача се заема.

Затова когато научих, че за тази Коледа концерт ще има страшно се зарадвах. От този концерт също излезе интересна история…

Categories
разни

Финландско бебе на снега

  
Тази история е специално за д-р Петкова, чиито наблюдения на родители с деца с жилетки и качулки в юлската жега са ми вдигали настроението в най-неочаквани моменти. 

Покрай моята финландска приятелка Кати, с която отглеждаме полу-швейцарските си деца тук, научих сума ти интересни неща от северно европейската родителска философия. 

Тези хора въобще не се страхуват от студа! Изречението “става течение” едва ли съществува на финландски и със сигурност не загатва, че дните ти са преброени. 

Кати стрателно опаковаше новородените си бебета и още от първата седмица ги оставяше в количката на балкона за дневната им дрямка. 

“През ум не ми беше минавало, че спането навън не е универсална световна практика” каза тя веднъж, черпейки ме с нечовешки силно шварц кафе и канелени охлюви.  

“Швейцарците обаче не са чували за нашия обичай – съседите на моя позната в Женева изпратили полиция. Взел им се акъла на хората като я видели да оставя бебето навън посред зима, уплашили се за живота му. Моята позната беше в абсолютен шок.”

Тази Коледа Кати и мъжа и прекараха няколко дни в Лапландия: “Двайсет и четири часа нощ! Адски студ навън и неописуем уют вътре!”, възхищаваше се тя. Една вечер, точно преди да влязат в някакъв ресторант, Кати забелязала паркирана навън количка. Не очаквала, че бебето е вътре – температурата била минус 27, студено дори и по нейните стандарти. Въпреки това обаче надникнала вътре и да, бебето спяло спокойно, само ноздрите му се виждали. Родителите му весело и помахали от вътрешната страна на стъклото и продължили да вечерят. 

Поздрави, д-р Петкова :)!

Categories
разни

На български референдум в Берн

Българското посолство в Берн се помещава в сграда не толкова красива като на шведското, но компенсираща с идеално местоположение особено ако пътуваш с обществен транспорт.  Преди да се родят децата ходих там веднъж годишно по празници и съм свидетел на външните метаморфози в зависимост от посланика. Имаше период с разкошни портрети на българските малцинства от Иво Хаджимишев – татари, помаци, гагаузи. Имаше период, в който храната на коктейлите се сервираше в съдове за еднократна употреба, внасяйки конфуз сред швейцарските гости. Не че някой коментираше, но швейцарците са хора на протокола и посудата за пикник не се вързваше с висотата на национална дипломатическа институция.

Веднъж един служител през кикот ми разказа как от нашата мисия поискали да заградят паркоместо пред сградата, за да е резервирано само за посланика. “Как ще обясним на гражданството, че това място не е достъпно за всеки?” – объркано попитали егалитарните власти в Берн. “Ами ние сме дипломати, ние не сме обикновени граждани”, обосновали се от наша страна. “Вие сте дипломати, това е професията ви, която с нищо не ви прави по-специални от останалите хора” отговорили домакините и отхвърлили иска. 

В интерес на истината в посолството винаги са ми вършили работа, макар и не винаги с оптималната експедитивност и професионализъм на швейцарските им колеги.

Днес забелязах, че кабелите които грозно висяха от фасадата са поприбрани, не знам дали нечий здрав разум се е обадил или властите в Берн са се възмутили, но ефекта е добър. Плочките към входа, които бяха ад за минаване с детска количка, също са ремонтирани много добре. Тези подробности може да ви се струват дребнави, но посолството в Берн е представлява всички нас и трябва да го прави с достойнство – не “за да не се излагаме пред чужденците”, а защото българските граждани го заслужват.

Днес на входа ни посрещна млад, ентусиазиран и приятелски настроен служител, който ми даде необходимата бланка като ред по ред ми обясни какво трябва да попълня. Замислих се с що за хора си има работа този човек ако се нуждаят от указания за “ЕГН”, “номер на личната карта” и “дата”. След това почерпи децата с по един шоколад -жест, който в общия случай би ме ядосал (дори прабаба Маргарет иска от мен разрешение преди да им предложи нещо сладко), но в български контекст ми се стори разбираем – дошло е гостенче, отваряш бонбоните. 

Бланки имаше достатъчно. Указания – също. Избирателната комисия от 4-5-6 човека беше много сериозна и отговорна, предупредиха Марсел да не влиза с мен в стаичката, но после настояха децата да заповядат за да видят как протичат нашите избори. Заговориха ги на български, но Макс и София усещат когато привличат внимание с двуезичността си и реагират с хладно мълчание. Приел поканата буквално Макс се мушна под масата, където не откри нищо нередно и след това си тръгнахме защото трябваше да ходим на зоологическа градина (снимката е от площадката там).

На излизане видях множество брошури – на вече приключила изложба на носии и кимона в японския културен център, изложба на българска художничка, две туристически дипляни на страната, една от които беше с черно бели стари снимки и изглеждаше по-добре от по-актуалната. И реклама на хотел “Мак”, Златни Пясъци, четири звезди, предлагащ pool, sauna, fitness, table tennis, darts, doctor, massage, hair dresser, exchange bureau, wifi free, bars, pastaria, meeting (?!), и където, съдейки по снимките, сгъват хавлиите по стаите във формата на лебед. 

Иска ми се в посолството да проявяват много по- сериозна селекция на подобни материали.

Categories
разни Швейцария

Подредено

IMG_0620.JPGЕдно от чудесата на вселената е как аз, най-разхвърляното дете и тийнейджър на света, еволюирах до цербер на реда, подреждането и минимализма. Второто най-повтаряно изречение в началните двайсет години от живота ми беше: “Как може цял ден да ги прескачаш тези книги и на ум да не ти дойде да ги вдигнеш от пода!”
Отдавам метаморфозата си на комбинация от остаряване и прагматичност. Първата фаза беше още в Германия. Всеки път когато се местех в нова квартира ми се налагаше безмилостна инвентаризация. Никога не съм била толкова богата, че да се отприщя в шопинг турове като по американските филми, и винаги се озадачавах колко неща съм акумулирала от… нищото. Всяка лъжица, книга, списание, мостра, всяко моментално настроение преминало в емоционална покупка от H&M биваше ексхумирано. После идваше тормоза от вземане на решение – да изхвърлям или да пазя, сложната система от емоционални придобивки, съмнения, въобще адски неприятен процес особено за нетърпелив човек като мен.
И така за да си спестя горните главоболия започнах да свиквам с мисълта, че живота ми преминава през различни периоди и няма никакъв смисъл да тътря със себе си вещите на предишната си версия – особено след като отдавна сме загубили контакт една с друга, дето вика Джоун Дидиън. Че така като създават радост, поне в началото, предметите скоро ми създават повече работа, чистене, съхраняване, заобикаляне, пренасяне и в крайна сметка само ми се пречкат и по никакъв начин не ми опростяват живота, напротив.

Едно от най-интересните четива по темата е  The Life Changing Magic of Tyding Up. Книгата не е наръчник на домакинята тип в кой долап да си държим пипера, а практична философия за отношението към вещите. Дава и много интересни обяснения защо класическите методи за постепено разчистване не дават краен резултат и как сортирането на сантиментални придобивки е начин да се подредиш миналото си. Авторката Мари Кондо е японка и и личи – ако ви е трудно да се разделите с нещо, което ви е било подарено, но вече не ви върши работа трябва да го вземете в ръце и да му благодарите за добрата служба и така с уважение и да го изхвърлите. В този момент аз повдигнах високо вежди, а моята приятелка Алис, която е тайванка, не можа да разбере какво нередно виждам в практичния съвет.

(Никога, никога не бих ви препоръчала каквото и да е разчитащо на молитви и “изпращане на позитивна енергия”. Никога.)

Изхвърлянето на стар предмет преди да го заменя с нов беше лесно. Най-голямата ми трудност е поддържането на ветото “подаръци за децата само за рожден ден или Коледа!”. Ако свикнат да получават всичко и веднага ще си създам не само Содом и Гомор от играчки, но първо ще ги лиша от удоволствието да очакват и второ ще ги изтърва надолу по серпантината, че всяка емоционална нужда може да се удовлетвори с рекламиран предмет. Последното ще им спести разходи за психоаналитик като остареят, надявам се.

Строго погледнато Швейцария не ме направи организиран човек, но определено ми повлия, защото реда е първата забележителност на немско езичния свят. Швейцарците си знаят, че са хора на реда, те си се харесват така, защото света им е оптимизиран, но същевременно не им липсва самоирония.

Ето например швейцарския артист Урсус Верли подрежда –

Разхвърлян плаж/подреден плаж (снимка):

Разхвърлян пясъчник/подреден пясъчник (снимка):

Разхвърляни post-its/ подредени post-its (снимка):

Ако ви се гледа нещо смешно – това TED презентацията му със субтитри на български:

Ursus Wehrli: Tidying up art

Categories
деца разни храна

Набери-си-сам-точка-ch

Най-любимото и най-омразното ми задължение като дете беше брането на ягоди. Дядо ми имаше лозе зад крайните квартали на Варна, където се отдаваше на градинарското си хоби с ентусиазма и хаотичността на любител-фанатик. Лозето му се отблагодаряваше с огромна реколта от всичко засадено, която на свой ред задействаше семейната консервна манифактура – компотена кампания, доматена кампания, лютеница и т.н.

Ягодовите пилигримажи бяха в началото на юни. Дядо ни посрещаше по бермуди, потник и пиратски завързана кърпа на главата, бос, почернял като абориген и пулсиращ от щастите да е заобиколен от хора и растения за чието съществуване бе допринесъл лично. След четиресет минути стомахът ми се вкисваше и точно когато бях готова да си тръгвам ми се връчваха две кошници с които ме отпращаха обратно в лехата. Зад гърба ми кънтеше възмущението на майка ми ама как може да е толкова мързеливо това дете!

И с това се започваше ягодовия ад. Пек и монотонност. Корените на растенията се бяха разпрострели оформяйки гъста полянка, която трябваше да се изпощи с нечовешко старание. Събирах само узрелите ягоди, но полу узрелите коварно се зачервяваха зад гърба ми давайки повод на майка ми да сочи тук и там и неодобрително да клати глава. Само да порастна, мислех си аз, и вече никой няма да може да ме накара да бера каквото и да е!

(Марияана, приятелка от Хелзинки, сподели почти идентична история от нейното детство, от лятната им колиба някъде из финландския залив)

Преди няколко години обаче разглеждах снимките на моята приятелка Таня, която води децата си да берат ягоди в една ферма до Базел. И ме обзе меланхолия – Марсел черпи нашите с абсолютно същия сладолед който е обичал като малък, “Ракета”, който се произвежда в Швейцария от полета на Гагарин до сега, води ги при роднините, с които самият той е отраснал и се надяваме да учат в неговата гимназия след години. Светът, голяма част от хората и местата в които аз отраснах изчезнаха като шадравана пред малката “Валентина”. И нищо не мога да направя по въпроса. Но мога да ги заведа да на ягодобер. Точно сега не трябва да ме мързи.

Отне ни поне три години да се натуткаме – или изтървавахме сезона или някой имаше температура, но онзи ден официално тръгнахме за ягоди. Фермите, предлагащи самообслужване са на “набери си сам точка ch “– има опции за бране на цветя и куп други плодове, но щом завихме до най-близката до нас ни посрещна табела “Затворено до понеделник”. На страницата засвяткаха предупреждения, че поради големия интерес узрелите ягоди са се изчерпали тази и онази ферма затварят за няколко дена.

На следващия ден ни се отвори късмета – на полето вече имаше доста народ, от тези които не само ще си наберат ами и конфитюр ще си сварят, и от другите, лежерно пристигнали с домашна купа за салата.

За първи път виждах как се отглеждат ягоди в индустриални количества, тъй като съм от малцината абсолвенти на Варненския икономически университет които не са ходили на селскостопанска бригада в Англия. На входа висяха ПРАВИЛА: съдовете, донесени от къщи се теглят преди бране; загнилите ягоди се откъсват и оставят в специален кош; полето не е детска площадка. За спонтанните берачи имаше осигурени картонени щайги.
Яденето на корем спред мен се подразбираше, но Марсел не беше убеден, защото не беше споменато в ПРАВИЛАта, обаче никой не дойде да ни спре. Разкошни, едри, ароматни, червени отвън и от вътре…

За разлика от дядовите, фермерските ягоди бяха подредени в стройни редици, между които беше постлана слама (straw-berry, нали) и при такава организация бях направо европейски шампион – 3кг за 20 мин! Децата бяха много доволни, въпреки че Софи не виждаше разликата между узрелите и зелените. След 15 минути и доскуча и взе да сипе слама по косата си. Наоколо беше пълно с деца на тяхната възраст и фермерите бяха опнали малък батут, да ходят да се подрускат като им писне, а не да щуреят из полето ( пред батута също имаше ПРАВИЛА: родителите носят отговорност за децата, батута не е за възрастни… и т.н.).

На връщане колата ни беше заобиколена от група съседи под десет годишна възраст, които проявиха жив интерес на коя точно ферма сме били, защото, оказва се, те всички са ветерани в ягодобера.

Макси пита кога ще ходим пак.

Categories
разни

Проект Лято 2013

Преди да обявя началото на есента, трябва да се похваля с един изключително успешен проект.

По Великден изхвърлих осемдесет процента от дрехите в гардероба си.

Цялата работа тръгна от една разправия с татко, при която поисках да ми обясни как дома ни във Варна е събирал вещите на четирима, а сега се оказва тесен само за неговите неща. Въпросът ми беше груб и съжалявах още в момента в който го съставях – за реда вкъщи се грижеше само майка, а тя не само периодично изхвърляше разни неща, но и отказваше да купи маса, телевизор или столове, ако нямаше предварителен план какво ще правим със старите.

За малко да посоча моят гардероб за пример – скоро се бяхме нанесли, на чисто нали, но се оказа, че там положението съвсем не беше лицеприятно. Обяснението е ясно – през последните три години и половина постоянно качвах и свалях петнайсет килограма поради бременности. По книгите пише, че с наред с кърменето бързо се отслабвало, но аз бях от изключенията защото и двата пъти ми отне година докато се свия в почти оригиналната си форма. В резултат на което разполагах с еклектична селекция от евтини дрехи, с които да се покажа пред хората. Трудността произтичаше от факта, че не бях дебела, а безформена, като свещ която дълго е горяла и капала – имах дрехи за растящ корем, растящи гърди, дънки няколко ката, дрехи за кърмене, жилетки за завиване на малки хора докато пия кафе навън, дрехи, носещи на повръщано от новородено и сос за спагети.

Гардеробът ми изглеждаше така, сякаш вандали са беснели на разпродажба в H&M.

Взех си аз няколко книги по въпроса, защото исках да реша проблема от раз, а не като на онази картинка в Pinterest: “Уборка в шкафу: из шкафа вывалила, перемерила, накрасилась, натанцевалась, всё – устала.”

(Така наречените модни списания се оказаха пълна загуба на време, защото поне в частта със съветите, списващите ги живеят в някаква паралелна реалност в която една работеща жена трака с високи токове, гледа студено из под асиметрична фризура и има време да си “освежи грима” в офиса (?!?). Как тази хипотетична жена си подрежда гардероба мен въобще не ме интересува.)

Вие знаехте ли, примерно, че човек носи само 20% от дрехите си?
И как кръгова диаграма на една седмица по часове и занятия може да е повод за размисъл?

Отделих всички дрехи, към които имам сантименти. И дрехите за планина. После настана хаос и суматоха от спомени, конфуз и обувки. В един момент се сетих за Practical Princess – идват ти в къщата и ти реорганизират гардероба от-до. Ако продам колата на Марсел без да му казвам, ще мога да си позволя услугата – в наше време тези неща не са само за селебритис, но и за всякакви други побъркани.

Цялата процедура отне четири дена и остави много свободно място около закачалките, като в шикарен магазин (без шампанското и джаз музиката). Единственото за което дълго се колебах бяха едни златни балеринас, от една страна поочукани вече, но от друга страна – Прада. Карин ми ги изпрати, защото е пич – бяха останали след снимки на някаква рекламна фотосесия в австрийския офис и на никого от екипа не паснали. В крайна сметка ги прежалих, заедно с всички шарени премени характеризиращи бохемските дни на отпуските по майчинство.

Швейцарците имат спретната система за излишните дрехи – което става за носене се завързва в торба и се изнася в специален контейнер. От там дрехите се сортират, перат и заминават някъде си света, където биха влезли в употреба.

Останах с малка, идеална идеална колекция от дрехи които се комбинират по между си като Лего и реших един от най-досадните проблеми на първия свят – шкаф пълен с дрехи и нищо за обличане. Идеалните дрехи означава да се чувствам в такава вътрешна и външна хармония, че да забравя за тях в момента в който пристъпя прага на къщата и да се отдам на по-важни дела.

Целият фън шуи ефект се усещаше през последвалото лято. Не вярвам, че ако покрия дъната на чекмеджетата с пурпурна хартия ще привлека пари и благоденствие, но вярвам, че ако не се мотам сутрин с дилеми какво да си облека денят започва по-добре.

Categories
разни

Предпразнично с Кока-Кола (product placement)

В началото на пролетта леля ми Елена изпрати на Макси червено камионче, което от момента на разопаковането се превърна в абсолютен хит. Не знам какво толкова го заплени, Макси е в онази благодатна възраст в която играчка за два и петдесет му носи същата радост както и новия ми айПад.

Доста се очудих когато чух Макси за първи път да споменава Кока-Кола. Вкъщи не купуваме безалкохолни, в градината пият вода и чай, и се плеснах по челото когато Марсел ми обърна внимание, че камиончето е всъщност реклама на Кока-Кола. Занесъл го е в градината, някой му е казал, а аз съм развила слепота към големи марки.

Когато каросерията му взе да се разлепя от игра той настоя да я “проправим” с тиксо.

Снощи за да отпразнуваме края на работната година Макси се изповръща и продриска, така, класическата, както повечето деца преди ваканция или в края на особено трудна седмица. Не се притесних особено, гърмени зайци сме вече ей!, но направихме едно кръгче до Хер Доктор за да ни даде капки за очи, че да не се буди човечето със залепнали от секрет мигли. Много е гадно, а може и да прехвърли вируса на София.

Хер Доктор ни напомни, че е много важно да не се дехидратира и да го насърчаваме да пие каквото си иска. Дори Кока-Кола може да му дадете като лекарство, каза той.
С типичния за възрастта си ентусиазъм Макси се побърка от кеф да пусне монети в автомата за напитки в болницата, да набере код и да гледа как метална кука избира бутилката и я пуска в отвора с трясък.

Прибрахме се вкъщи, той пробва две глътки докато пляскаше с ръце, каза, че много му харсва, но вече не иска, мерси. После се разприказва за Дядо Коледа – как е запомнил не знам, аз много не последователно го наричам ту Дядо Мраз ту Сами Хлаус – как Дядо Коледа щял да му донесе голям багер за да изкопае голяма дупка.

Аз въртя в ръцете си бутилката и му показвам – виж кой е на етикета, с бялата брада и червена шапка. Той го погледна, кимна, и сериозно каза:

“Да. Това Дядо Кóла”

Categories
разни

Чакаме автобуса

Макси навърши две години и половина и трябва да напиша някои забележителности относно развитието му наче ще забравя. Както не ми остана време да ви разкажа как преди година без да иска извика пожарната….

Макси говори постоянно, основно на немски, но разбира и български.
Има мнение и вкусове и гледам постоянно да му давам избор с какво да се храни или как да се облича. На сватбата на Радост и Стоян беше облечен като за брънч в детската градина (дънков гащеризон и червена фланелка с автобус), а на брънча в детската градина – като за сватба (маслинено зелена фланелка с якичка и бежови панталони).

От киселите млека сутрин винаги предпочита розовото, “с домати” – няма сила която да го убеди, че това на картинката са ягоди.
Твърди, че не обича риба и спанак, затова просто не споменаваме тези две думи когато му сервираме съответната храна, тогава проблем няма. Понякога го наблюдаваме как старателно вади месото от чинията си, изсипва го на масата “nit gern”, “не обичам”, и продължава вегетарианската.

Започнахме да го учим да яде сладко. През първата година не му давахме нищо захарно, но сега е време да му предлагаме по малко за да не вземе да си мисли, че сладкишите са награда и да стане като мен – да няма мярка като отвори пакет М&Ms. За сега се получава. Чакаме го да се нахрани и го питаме дали иска десерт бисквита или “гагонче” (бонбонче). Не винаги проявява интерес, но ако поиска никога не изяжда големи количества. Храни се много добре за да стане, както сам ни обясни, “gross und stark”, голям и силен.

Вечер не иска да заспива сам. Баща му го къпе, после му чета книжка и той държи да съм плътно до него докато заспи, понякога отнема един час. Нощем се буди веднъж или два пъти, понякога го успокоявам, но в повечето случаи въобще не ми се занимава и направо го прехвърлям да спи при нас. Правилно или грешно – все ми е едно, то ще се види след 18 години.

Много трудно го будим сутрин или след следобеден сън, обикновено крещи и блъска петнайсет минути преди да се примири, че е време за ставане. Сега се изхитрихме и му пускаме София – тя много му се радва, вика, скубе го, дращи му лицето, но той толкова я обича, че винаги се събужда доволен. “Софинка, Софинка” тръгва да я търси ако не я види веднага. Ако я чуе вечер, докато още се храним, ме дърпа докато му обърна внимание “Софи паче! Софи паче…”

В неговия свят аз съм родител на Софи, а татко му е само за него си. Струва ми се, че предпочита баща си, а Марсел смята, че си измислям. Но ако реша да продължа с вечерята, а Марсел тръгне към детската стая Макси се изправя на стола си, изпъва ръка и се развиква: “Mami – Софи! Papi, тука седнеш!”. Чудя се как ли ще изглежда ако го маскирам като Наполеон някой ден.

Любимата му книжка е за строежа. Четем как се строи къща и после отиваме на близката площадка която е едно към едно с илюстрациите на книжката, чак аз се впечатлявам.

Любимата му играчка е зелен багер за десет франка от супермаркета, но трябваше да проявя физическа сила за да изтикам баща му от един магазин за играчки в Германия, където се продаваха шокиращо скъпи и напредничави кранове и самосвали.
Любимият му цвят е червен и държи да носи червената си фланелка с автобуса докато лекетат по нея се втвърдят.

Миналата година в хотела в Испания видя за пъри път телевизор, бял плосък Самсунг, като грамаден iPad. Тогава уверено го включи и почти изхвръкна назад от очудване когато от екрана се разнесе звук – точно както първата публика на “Пристигането на влака”. През следващите дни непрестанно се опитваше да “разлисти” екрана и бърчеше чело защо ли не реагира като touch screen.
Тази година телевизора в хотела в Гърция беше по-обикновен и когато Марсел го изключи от дистанционното Макси въздъхна примирено – “няма батерия”.

Твърди, че отиваме в България “с автобус”. Той е свикнал да лети, и е много по-впечатлен от автобуса, който ни пренася от самолета до терминала на летище Варна. Аз предпочитам разходки пеша, но понякога се качваме на градския транспорт ей така, за преживяването.
Отиваме на спирката. Сядаме на пейката.
“Автобууууус, къде си, вика той ококорен. А, ето гооо…”

Швейцарските градски автобуси са пригодени така, че мога да се кача с количката със София в една ръка и Макси в другата ръка без допълнитална помощ. Понякога наблюдавам жени с по три, четири деца които се качват безпролемно и си мисля осъзнават ли, че подобно упражнение е абсолютно немислимо в европейски страни на изток.
Застопоряваме количката на определеното място, така че никой да не я бута, а ние с Макси сядаме зад нея и зяпаме света през стъклото цели десет минути.

Categories
разни

До къде сме с българския

Дядо ми, син на македонски преселници, разказваше със смях как македончетата учели български в училище:

– “А”, агънце – сочела учителката в буквара.
– “А”, ягненце – отговаряли децата.
– “Б”, барабанче – стоически продължавала учителката без да ги поправя.
– “Б”, тупанче – отвръщали децата.

Нашите разговори с Макс са като горния диалог. Според популярна теория детето може да научи език само ако го слуша поне през 30% от будните си часове. Теория, която съм си избрала да игнорирам, защото не ми върши работа.

Макс е основно на градина (слуша швейцарски немски), вечер и през уикендите е с нас (слуша английски), останалото време е разделено между мен и Марсел (български и швейцарски немски). Математически погледнато българския няма шанс, обаче аз не смятам да се отказвам. Общото при всички ситуации е, че се говори постоянно, особено вкъщи като не сме се виждали по цял ден, което обяснява защо и той е толкова приказлив.
Струва ми се, че в главата му е пълна с омотани жици, които от време на време правят контакт.

Разбира почти всичко, което му говоря. Инстинктивните му реакции обаче са на немски, което ме побърква и ме отчайва, защото след толкова приказки и песни от моя страна копнея за някакво доказателство за напредък. Което е егоистично-наивно, но аз и друг път съм казвала че търпението не е от силните ми страни.

От градината ни казаха, че е наблюдателен, явно ме слуша дори когато си мисля, че блее на някъде. В един магазин в Гърция се развика “Mami! Ризка!” – не съм го учила на тази дума, но постоянно му приказвам докато го обличам колко в готин с червената ризка от Валя. Има и спорадични примери за превключване от един език на друг когато усети, с кого разговаря: “Wasser! Ох, не, водаааа!”. Понякога ги смесва – посочил порязания палец на баща си и го посъвертвал “Muesch крем “Здраве” uf tue”.

Най- любими са ни всички международни думи като багер, трактор, фундамент и “кутадил” (крокодил). Има отчетлив варненски акцент, за който бях готова да се закълна, че не е от мен (“Ама разбира се,” врътна очи Марсел).

Понякога му казвам, че ще му обърна внимание само ако ми говори на български, което води до следното:
“Mami, лалаела!” (Ела, ела);
“Оо, списание ist kaput” (София бавно дъвче Time);
” Татко на работа. Mami вкъщи.. Софи вкъщи, Макс вкъщи. Леля – Париж”.

Така че според мен върви в правилната посока, само спокойствие трябва и никакво ръчкане, за да не вземе, както отбеляза Милка, да се запъне и да откаже.

Джейкъб каза веднъж, че е най-добре да не отговаряш на въпроса кои точно езици владееш – при нас на работа е абсолютен миш-маш от националности. Финансовият шеф е с руско име, но е англичанин, маркетинговият е с немско, но е мексиканец.

Марго (много висока и руса) с която се познавахме бегло от поне шест месеца, ме заговори внезапно до кафе машината един ден на чист, звънящ, безакцентен … български. С нейното холандско и моето швейцарско име как да се сети човек, че имаме общ майчин език.

Надявам се до някое време София и Макс да говорят като Марго.