Categories
бебе в Швейцария раждане в Швейцария Швейцарско ежедневие

Голямото швейцарско кърмене

Спонтанно пуснах тази история в конкурса на Майко мила! и спечелих втора награда, което неимоверно ме развълнува – прииска ми се да се върна години назад, когато се развиха реалните събития, и да се потупам по гърба, че и това ще мине. 

Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас “на бебе”. Виждала съм я да прави същия маньовър придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.

Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременост в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо ще се възползвам от опцията “изписване шест часа след раждането” предлагана в нашата болница. 

“Nein!”, каза моята позната и грабна ръцете ми. “Не го прави!” Реакцията и ме озадачи – в тази част на света хората не раздават непоискани мнения. “Необходими са няколко дена за слизане на кърмата, поясни тя. В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб”. Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите и прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.

Бебето се появи след тридесет часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.

Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва. Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото! 

След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе – поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа. Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесет годишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до две годишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига ако имам въпроси. 

През следващите шест месеца бях като в “Свободата води народа” на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единствения ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.

После се върнах на работа. 

Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат беше прекъсвана на три часови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично никой няма да си мръдне пръста.

Когато пътувах цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината “На нивата” – същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва “В офиса”, ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде. Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.

Второто бебе се появи година по-късно, след осем часово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене. 

Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди… Продължение

Categories
раждане в Швейцария

Раждането на София

(Швейцарската здравна каса поема няколко безплатни посещения удома от амбулантна акушерка. Андреа, която наехме след раждането на Макс, говори перфектен английски, и поиска да и разкажа историята с подробности – имало терапевтичен ефект. Водеше си записки и даваше интересни коментари от другата страна)

22:00 – 23:00
Последните девет месеца не ме беше болял корем. Предният път с Макси нищо не ме болеше, водата сама се пльокна … Инсталирах си две apps за контракции, колкото да се разсея, но корема ме болеше все по-отчетливо. Казах на Марсел да звънне в болницата.

23:00 – 00:00
“Нека съпругата ви вземе душ или топла вана. Изчакайте един час. Ако болките се засилват и тя има желание да дойде при нас – заповядайте, чакаме ви.”
Чудна идея е товааа, мислех си докато се киснех във ваната, около мен плуваха гумените патета на Макс. Марсел каза, че отива да дремне, за да събере сили, защото предния път пак така се започна. Никъде няма да ходиш, казах, сядаш тука да ми правиш компания и да засичаш, че може да изтърва телефона във водата. Гледахме как бебето марширува през кожата ми и обсъждахме логистиката.

Книгите съветват да си стоиш вкъщи възможно най-дълго за да не се стресираш от болничната атмосфера. Само че аз много си я харесвам нашата болница, като си приготвях багажа имах чувството, че се готвя за кратка ваканция. Много повече се притеснявах, че колата е в гаража, а не пред къщата, че трябва да събудим Макси, да го облечем без да го стряскаме и да го оставим при Кати и Беат – единствените хора, които поеха ангажимента да се грижат за него при форсмажорни обстоятелства. Исках Макс да е на сигурно място възможно най-рано, а не когато ми причернява пред очите.

Макси се събуди в колата, регистрира къде сме (каза: “Tschu Tschu B-a-a-ahn”, влак пуф-паф, когато минахме покрай гарата) и много се зарадва, че нещо се случва. Леко се разстроил когато Марсел го оставил на Кати, но се кротнал преди да са затворипи входната врата. Задължена съм им вечно на тези хора!

Аз в това време се превивах на паркинга.
Имах огромно желание да споделя с някого и пак единствения буден човек се оказа Ели в Чикаго.

01:00 – 02:00
“3 см! Чудесен напредък!” – каза акушерката Клаудия Кепели, на видима възраст 22 години. Мушна ми един абокат на китката за всеки случай.
Колко хубаво, че не е баба, помислих си. И колко разочароващ прогрес. Ако разкритието е средно сантиметър на час, това значи дълга агония.

Бяхме в съседната на стаята в която бяхме предния път, този път нямаше вана, но бях преоблечена със същите дрехи. Седях с изпънат гръб на изправено до положение на кресло легло, без да се облягам и стисках очи от време на време.

Акушерката намести зад гърба ми възглавница за кърмене и попита как съм, ослушвайки се за думата “страх”.

(страхът предизвиква адреналин, който разрушава естествения болкоуспокоител – ендорфина. Т.е. уплашената родилка има нужда от повече емоционална подкрепа).

Добре съм, добре, всичко е под контрол.
“Какво мога да ви предложа за пиене”, попита тя.
“Джин тоник!”, помислих си аз.
“Минерална вода”, отговори Марсел.

02:00 – 03:00
Love is … да ти държат косата докато повръщаш вода в пластмасова купа. При това по чорапи – Макси на няколко пъти беше преподредил багажа ми за болницата и явно последния път не сме пъхнали чехлите на Марсел. Контракциите се засилиха, стягаха ме през кръста като уред за мерене на кръвно и ми спираха дъха, все едно някой ме беше сритал в корема. Марсел ме държеше за ръцете и пухтеше окуражително – не чувах какво ми говори, но можех да го имитирам, а дълбокото дишане наистина помага.
Най- интересното в този момент беше ясното усещане, че бебето не само рита, но и се спуска надолу по корема ми.

03:00 – 04:00
Най-
гадният
период.

Акушерката излезе.
Марсел заспа. Капка сили не му бяха останали.

(Той държи да уточня, че не е било от безотговорност – през последните месеци той води Макси на градина, ходи на работа, удря по едно рамо на строежа, прибира Макси и го къпе; денят му продължава над 12 часа и често не спим нощем поради зъбите на наследника)

Ритмично пружинирах на голяма синя гимнастическа топка.
Имах нужда от дъвка за ума. Чак започнах да се ядосвам с какъв акъл се навих за това раждане. Опитах да си мисля за Ели, единствения буден човек, за който се сетих. Опитах да мисля за … За нищо не се сещах. Изведнъж точките по възглавницата за кърмене се запулсираха пред очите ми и започнаха да ме атакуват като градушка с всяка контракция.
Марсел се събуди и го помолих да я разкара далече от мен.

04:00 – 05:00
“PDA! Перидурална упойка!” – казах.
“Не може, много е рано – отговори акушерката – 6см! Ще звънна на д-р Маркс!”

Имам много нисък праг на физическа болка. Толкова нисък, че не е праг, а направо е сравнен с пода. Искам упойка дори когато ми вземат кръв от пръста.
Най- неприятното обаче беше абсолютната липса на контрол върху тялото ми, както и да се кривях на ляво и на дясно нищо не помагаше.

(според Андреа това не се отнася за всички. Има жени които преспокойно си спят по време на контракциите докато усетят, че бебето напъва да излиза)

“Мога да ви предложа друго – продължи акушерката – упойка с дозатор. Свързва се с абоката, когато усетите болка натискате бутон, който пуска медикамент в кръвта ви.”

Отказах. Исках нещо, което да не изисква мислене и действие от моя страна.
На Марсел му беше студено от умора и постоянно се опитваше да ме завие. Аз се потях като при треска и го блъснах да не ме приближава въобще.

Очите ми се зарваряха за сън, опитах да се облегна назада, обаче – аааааа – ужасно ме болеше. Предполагам всички истерични раждания, които дават по филмите се дължат на хоризонталното положение.

(Не задължително, каза Андреа, някои жени предпочитат да легнат, така им е най-удобно)

“… Или, продължи акушерката, топъл коремен компрес с върбинка!”

Давайте, казах.
Носех си и моето лавандулово масло, което много я зарадва, я какви сме изпълнителни, и окуражи Марсел да разтрие раменете и кръста ми.

Отпуснах се моментално от двата аромата, въздъхнах и – пльок! – водите се спукаха с облекчение.

05:00 – 05:45
Болките спряха все едно някой ги беше изключил централно. Ако бях уред това щеше да е мига, в който таблото за управление светва отново. Не смеех да мръдна за да не разваля момента.

“Пълно разкритие! каза акушерката. Невероятно, толкова бързо! Къде бихте искали да родите?”.
Не и във вода, казах, не искам да се местя от тука.
“Както виждам изправения гръб ви помага, така че ви предлагам да седнете … ”

Тя метна на пода чисто чаршафосано одеало и придърпа ниско столче – като половин геврек с четири крака.
“Имаш отговор от Ели: “Го-во-ри на бе-бе-то …”, засрича Марсел.
Ключово напомняне, помислих си, хайде, бебе, a little more action, давай да приключваме.

Скокнах от леглото и седнах на столчето. Влезе д-р Маркс, приглуши светлината още повече. Аз се изправих за да и стисна ръката, поразходих се съсредоточено, налях си чаша вода.
Акушерката прихна: “Нали затова сме тука, дайте ни поне вода да ви сипем!”

Казах и, че бебето напира.
“Тогава напъвайте, каза тя, един-два пъти по-леко, а после както го чувствате”.

Ето това най-много ми хареса от цялото раждане – никой за нищо не ми се бъркаше. Бяхме само четирима, светлината беше насочена към пода. Нямаше клизми, бръснения, команди напъвай-не напъвай, никой не ме наричаше “момиче” или “майче”.

Акушерката и д-р Маркс бяха седнали на колене върху одеалото, Марсел – зад гърба ми. Бяха оставили нощницата ми, донесена от къщи, свободно да ме покрива до коленете – казват, че в този момент ще ти е все едно, но на мен въобще не ми беше все едно че не съм разголена пред хората.

Напънах втори път. Акушерката кимна и каза – “Още веднъж, пак така. Бебето има много коса!”
Поех си въздух, събрах си мускулите на топка и извиках: “Ааау!”. Не от болка обаче, а като човек който се опитва да повдигне пиано.

Изведнъж двете жени се разбързаха без думи, изкараха дебела хавлия, пакет с ножици и разтвориха ръце – бебето се хързулна секунда по-късно, каза “Уааа!” и се ококори срещу мен.
Бях в шок, защото нищо не ме болеше. Голямото напъване се оказа най-лесната и най-кратката част.

(Зависи от човека, каза Андреа. Някои жени се стряскат при мисълта, че бебето излиза и страдат много)

Марсел отряза пъпната връв веднага, в крайна сметка решихме да я запазим в банка за стволови клетки. Олеле, помислих си, бях забравила, че така бебето се стресира! То обаче изобщо не изглеждаше стреснато, продължаваше да ме зяпа, “Аха, значи така изглеждаш от вънка!”

Приличаше на розова топчица със здраво стиснати крачета, без верникс, със съсирек кръв в косата. Премигах и се наведох напред, пак ли е момче? Акушерката го зави с топла хавлия, каза “Meiteli!” , “Момиченце!”, и ми я връчи в ръцете.
Да знаеш или да не знаеш предварително пола на детето е много личен избор. Аз не мога да си представя как ще пропусна триумфалното му обявяване в края на раждането.

Нарекохме я София, на майка ми. Sofia, с “f”, за да има еднакъв брой букви на кирилица и на латиница.

Не се наложи да ми слагат медикамент за изхвърляне на плацентата, защото тя излезе след като се изкашлях. Учтиво ме помолиха да дам бебето на Марсел и да се върна на леглото. Преместих се върху сменен чаршаф и погледнах назад – намачкано одеало, една ножица, плацентата като черпак черешово желе. Спретнато чак.

Върнаха ми бебето, то засука, и се започна един шев и кройка с местна упойка, който продължи дълго.

Пак ни честитиха, изгасиха лампата, навън се разведеляваше, и ни оставиха сами.

Categories
раждане в Швейцария

В очакване на София

В документите за болницата, които подадох в седмия месец, имаше въпрос “Какви са очакванията ви от раждането?”
Предвид колко място бяха отделили за отговор не искаха от мен есе, така че синезирах до:

1) всички да излезем живи и здрави – ние с бебето, Марсел, д-р Маркс, акушерките;
2) да не се проточва пак повече от 30 часа – чувам, и по-бързо можело;
3) да избегна операцията – до преди 20 години в Швейцария не са позволявали естествено раждане след секцио. Сега, при липса на други медицински усложнения, избора е на майката. Д-р Маркс ни даде писменото становище на швейцарската гинекологична асоциация, в което се обясняваше, че и в двата варианта има рискове и общо взето никой нищо не може да ти гарантира, което въобще не беше проблем за мен. Съгласихме се с нея, че операцията и този път ще бъде крайната мярка ако пак нещо се закучи.

Четвъртата точка беше за мен лично – да запазя присъствие на ума, да имам ясното съзнание какво точно се случва и да мога да го възпроизведа в детайли. Когато детето ме пита след години как е минало раждането му не искам да се измъквам с как “болката се забравя” или още по-лошо – да бръщолевя със стъклен поглед за “чудото” и “силата на природата”. Някои майки наистина така мъгливо-емоционално ги преживяват нещата, но за мен всеки, няма думи да опише раждането на децата си има беден речник. Или е бил под наркоза.

След като през предходните седмици отметнах всичко което исках да свърша,

(— семинар в Цюрих — обяд с Удай — кафе с Ейми — среща с Олга — обяд с Мо — професионално лакирани нокти — по коментара на Тилда: хладилник, зареден като за Ленинградската блокада —)

остана ми само да чакам. И да се надявам да не пресроча термина, защото аз съм много стриктна с крайните срокове. Казах на татко, че бебето ще се роди на рождения му ден, петък, 25.02. Той отговори, че 25.02. е събота, ама няма значение.

Понеделник, вторник, сряда – нищо. В четвъртък, леко отегчена, почти не се отлепих от дивана и книгата (Never Let Me Go, Kazuo Ishiguro). След като вечерта приспах Макси и наваксахме с Grey’s Anatomy и House, M.D. ме заболя корем.
Колебливо някак, като менструална болка.

От там нататък помня всичко по часове.

Categories
гледна точка раждане в Швейцария

Раждането на Макс – последна част

Раждането на София (естествено, спонтанно, без упойка) се оказа последната част от драматичното оперативно раждане на Макс през 2010.

От тогава съм си носила съмнения, че подсъзнателния ми страх е саботирал естественото раждане. Че съм можела да направя нещо за да си спестя операцията – примерно да си дам повече зор с пренатална йога, вместо да набивам шоколадови пуканки и да гледам “24” в последните месеци от бремеността.

Не съм подлагала на съмнение професионалната компетентност на д-р Маркс и на всички останали които се грижеха за мен тогава. След огромното внимание което ми отделиха бях изпълнена с признателност и затова гледах на раждането на Макс като на приключение, а не като на ужасна, страшна история, в която съм била жертвата.

Но знанието, че нещо не е протекло така, както съм искала определено ме скапа за дълго време, и доведе до някои положителни компенсаторни реакции (настървено кърмене на всяка цена) и много отрицателни – чувството, че съм пропуснала нещо, че във всяка стъпка от тук нататък има голяма вероятност да се издъня, защото нищо не е под мой контрол.

Това сигурно звучи налудничаво за всеки, на когото не му е минало през главата или за всеки, който има повече здрав разум от мен (на Карин, примерно, сигурно и през ум не и е минавало). Оказва се, че човек лесно може да се побърка под влияние на хормони и перманентно безсъние. На всичкото отгоре още в първите седмици тогава се заех с хиляди допълнителни и ненужни неща, само и само за да се почувствам back in the game.
Най- голямото облекчение от връщането ми на работа беше точно чувството, че имам нещо на което да стъпя здраво след свободното падане на ранното родителство.

Всичко това е било надлежно описано в болничния ми файл, защото всеки който го отваряше около раждането на София ме поглеждаше стреснато и задаваше подозрително еднакви въпроси.

След няколко дена на спокойствие в болницата ми се избистриха следните заключения, closure, така да се каже:

– в Швейцария изчакват максимум 24ч. след изтичането на водите за започване на естествено раждане; мен тогава ме чакаха 34ч. – защото д-р Маркс знае какво прави и защото мноооого настоявах;

– както каза Марсел “Бяхме във flank two position” – Макс наистина е бил заклещен поради омотана пъпна връв и повдигната глава; Сега знам вътрешното физическо усещане когато бебето е в правилна изходна позиция;

– Макс не е жертва – ах, горкото бебе родено със секцио – той е бебе герой, и не бил пасивно-агресивен към мен, просто е бил уморен от дългото раждане. А теорията на онази хомеопаричка, че Макс има проблеми със съня поради оперативното си раждане е пълна дивотия.

Ще разкажа подробно за раждането на София в близките дни – stay tuned :)!

Categories
раждане в Швейцария

След раждането

Швейцарските бебета имат много опции къде да видят бял свят.

Ако лекарят позволи – в къщи, със свободно практикуваща акушерка (Марсел и татко в гръцки хор отхвърлиха идеята).

В родилна къща – нещо което прилича на хотел и се обслужва само от акушерки, но нямаме много наблизо до нас.

Частна болница – по-малки са и по-уютни от държавните, истински семейни стаи, с двойно легло и т.н … обаче на мен нещо презентацията в тази която ходихме не ме впечатли. Верно, имат по-голямо меню за храната и телевизионни канали, но процентът цезарови сечения е също по-висок, а и на презентацията прекалено много се отнесоха с музика, слайдове на коне препускащи към залеза и други алабализми така че ги отписах.

Навсякъде се ражда само в присъствието на придружител от семейството, акушерка, и личния гинеколог. Ако гинекологът отсъства по някаква причина викат дежурния от същата болница, така че със сигурност си има и лекар. Няма сестри, санитарки, няма студенти по медицина, хора да влизат и да излизат – пълно усамотение ти дават.

Каквото и да избереш се покрива от здравната каса, 100%. Не е безплатно като “носете си дрехи, храна, медикаменти, дребни за санитарките и имайте предвид, че докторът цветя и бонбони не пие” – всички прегледи, видеозони, всички витамини които ми изписаха и болничния престой се покриха от застраховката.

Болницата в която се роди Макс е нещо като нашите окръжни в България, т.е. съвсем стандартна, държавна. Ние с Марсел ходихме на няколко презентации и тази на Bürgerspital ми допадна най-много. Беше академична, по същество и отговориха блестящо на всичките ми гадни въпроси (колко процента от ражданията за оперативни, колко деца се раждат годишно и как за разпределени по месеци, кога за последен път правихте епизиотомия, защо препоръчвате естествени упойки …). Освен това сандвичите с които ни черпиха в паузата бяха един път :)!

Има възможност за изписване 8 часа след раждането, ако си имаш наета свободно практикуваща акушерка и гинеколога се съгласи. Хората масово го правят, за да не се травмирали от престой в болницата. Първо и аз така исках, но после реших, че е тъпо – на кого ще показвам мускули? Пък и каквито болници съм виждала по света точно швейцарските е абсурд да ме травмират.

В Швейцария човек има избор от три вида здравни застраховки – базис, получаста и частна. Последните две означават, че плащаш малко повече на месец, но ако се наложи хоспитализация ти гарантират стая с две или едно легло.

Моята застраховка е получастна, и затова бях в самостоятелна стая.

Това не е ВИП стая като в България. Мисля, че в БГ ВИПа е коренно различен от нормалните стаи, а тук не е така. Ползвах същите екипи, носеха ми същата храна като на останалите с базис застраховка, всичко си беше същото с единствената разлика, че бяхме сами в стаята, банята беше само за нас и си имахме маса за повиване. Жените с базис застраховка бяха по три в стая с бебетата им, имаха две бани, а за повиването трябваше да изминат четири метра до съседната стая. В чекмеджетата на всички маси имаше памперси, чисти дрешки, памук, бадемово масло и кърпички за почистване. Мръсните дрешки се оставяха в общ кош.

Добре, че Макс се роди в петък – така имах два дена да си поема въздух. От понеделника нататък ни метнаха все едно сме на работа. Връчиха ми плана за деня по часове – закуска, среща с педиатър, среща с физиотерапевт, урок по къпане на бебето, обяд, среща с консултант по кърменето, среща с гинеколог, разговор с акушерката… На хората им е ясно, че в първите дни наред с радостта идва и умората и хормоните от които не спрях да плача с дни и целта им е да ти вдъхнат увереност, да можеш да се справиш сам вкъщи. Консултантката по кърменето например ми реши всички трудности само за половин час, но после идваше всеки ден да ме види за да си говорим за Ла Лече лига и как е било едно време и принципно да ми се радва, че кърмя без да се налага да ми изнася обичайната лекция за полезността от естественото хранене.

През цялото време Макс си беше при нас, въпреки че винаги можехме да го оставим в “детската стая” при акушерките (Марсел ги наричаше ту “кушерки”, ту “шишарки”). Пак в детската стая имаше индустриални количества мостри на каквото се сетиш – козметика, храни, памперси, към които персонала се отнасяше със смесени чувства. От една страна разбираха, че повечето от нас за пръв път виждат такива артикули, но от друга постоянно ни повтаряха, че на бебето лосиони не му трябват, само бадемово масло, шампоан не му трябва в първите шест месеца, изкуственото мляко не е за предпочитане и дори кърпичките за почистване не са необходими при домашни условия – вода и памук са напълно достатъчни.

Положението с родилната помощ обаче не винаги е било така блестящо. Присъствието на бащата се е разрешавало още през 60-те, но както ми обясни баба Маргарет това много рядко се е случвало. Работната седмица е била шест дена, повечето хора са работили из фабриките и раждането не е било основателна причина да ти дадат почивен ден. Преди трийсет години бебетата са били отделно от майките, давали са им ги само за храна, отношението към пациентите също не е било особено грижовно, не е имало обучения, литература.

Останах си с най-светли чувства след петте дни в Bürgerspital. Можехме да останем и още, застраховката покриваше “докато се стабилизирам”, но Марсел каза, че му е много трудно да изкара на леката болнична храна.

На тръгване ни изпратиха с куп литература, тестери, уверението, че можем да им звъним по всяко време с въпроси и анкета от отдела по контрол на качеството към Bürgerspital – дали сме останали доволни от обслужването.

Изпратих им благодарствено писмо по пощата.

Те ми отговориха – и те се радвали, че са отговорили на нуждите ни.

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (3 х 12, лама сабахтани)

(продължение)

След два през нощта обаче положенето стана критично. Беше в ранните часове на петъка, т.е. не бях спала от вторник. Започнах да повръщам и малкото вода която успявах да пия и ужасно ми се спеше. Часовете между 2 и 5 ми се губят, само си спомням че Марсел ми повтаряше на български да не заспивам, да не заспивам… Пак според него кръвното ми паднало до 60 на 40, цялата съм се отпуснала като парцалена кукла и спешно извикали анестезиолог.

Аз само регистрирах, че има нови хора в стаята и ми говорят с Шварцвалдски немски акцент. Дошли с някаква количка и лаптоп, питали са ме три пъти дали не съм алергична към нещо, после въвели някакви данни в компютъра където се виждали теглото ми, кръвното и въобще всякаква информация за мен и изчислили упойката.

(представям си го като във филм на Боб Фос – “отричаш ли се от алергите – отричам се…”)

Перидуралната упойка представлява тънка игла в гръбначния стълб, между плешките, от която бавно капе медикамент, който спира болката, но оставя останалата сетивност, така че контракциите продължават, но не са болезнени.
Залепя се с щедри количества лекопласт – Марсел каза, че е много впечатляващо, все едно като свалят апликацията върху кожата ми ще има гоблен.
Усещах стъпалата си малко изтръпнали и вече не ме болеше.
Помня само, че казах благодаря и съм заспала.

По-късно се събудих готова за действие. Д-р Маркс дойде да ме види, спря упойката и даде карт бланш да напъвам. И така болките се върнаха, но след малко сън аз бях друг човек!

Единственото което не ми разрешаваха от тук нататък беше да ползвам ваната, всичко останало беше на мое разположение. Апропо, бръснене и клизми тук не се правят от доста години, смятат го за ненужен стрес за майката. Към 11 д-р Маркс, двете акушерки и Марсел бяха строени в две редици и аз напъвах като за световно. Понякога ме караха да викам, а аз отговарях, че няма да се излагам, и мога да се справя и без истерии, а те пак “г-жо Брунер, ще помогнете на бебето”. След един безуспешен час д-р Маркс ми даде ултиматум от 60 мин. Бебето беше много нависоко и не искаше да слиза.

И така аз реших да стана от леглото и да взема нещата в свои ръце. Лекарката каза, че след перидурална няма да съм стабилна. Напротив, напротив, отговорих аз. Чувствах всяка част от тялото си, освен левия ми прасец. Казах на Марсел да стъпи върху крака ми и да ме стабилизира, прегърнах двете акушерки и се започна голямото напъване. Ходих, кляках сигурно над 30 пъти опряна на ръба на ваната като гротескна балерина, висях на шведската стена, дишах, дишах… докато д-р Маркс ме спря и каза, че тоновете на бебето отслабват. Нямаше да стане без операция.

Бебето – аз съвсем бях забравила за него, колкото и абсурдно да звучи.

И тогава се разплаках.

Просто избухнах и казах, че не е честно, наистина не е честно. Този героичен момент, последните часове с напъването също не са ми кристално ясни, но 3 дена след раждането едната от акушерките дойде да ме види и каза, че искала да ми стисне ръката, и ми разказа детайлите. Каза ми, че от спомена от оня петък още я побивали тръпки, за това колко силна може да е една майка. А истината е, честно си признавам, че бях забравила за бебето… Никаква майка не бях тогава, само твърдоглава коза.

После всичко се разви с шеметна скорост.

Подписах съгласие за операция (бях го чела още в 6-ти месец, тука е задължително да си осведомен преди да се случи нещо кофти, а не по време), качиха ме в операционната. Шест човека в зелени дрехи ми се усмихнаха и ме преоблякоха от моята нощница в нещо друго, но го направиха така, че нито за секунда не останах гола. Беше като отрепетиран ритуален танц, двама смъкнаха нощницата, други двама ме покриха с одеало без да ме докосват, а последните двама ме облякоха.. и аз не знам в какво, но бях прилично облечена.

Не че ми пукаше особено в оня момент, но ми стана приятно, че някой го е премислил. В операционната имаше поне 15 души със зелени дрехи и маски, всички бързо си казваха имената и ме гледаха с много състрадание – виждах само очите им, чувах, че повечето от тях са немци. И всички повтаряха, да не се тревожа, да не се тревожа… Един се наведе над мен и каза “Знам какво ви е, и при жена ми се получи така, но не се разстройвайте, щом д-р Маркс е решила така, значи е за ваше добро”
Междувременно и Марсел седна до мен, облечен с хирургучески дрехи.

Секциото беше много гадно.

Аз, разбира се, отказах пълна упойка, така че чувствах как ровичкат в корема ми като в чанта, все едно търсят звънящ телефон… въобще не разбирам защо някой би избрал операция, при положение, че може да си роди естествено.

Изкараха човечето за 5 минути, показаха ми го над паравана – мъничък, синьо-червен и… ядосан! Много ядосан! Кресна в лицето ми сякаш казваше “И аз съм тука от три дена, да не мислиш, че не ми писна и на мен”.

Докато се освестя той вече беше повит и лежеше между мен и Марсел, беше повит плътно и от моя ъгъл виждах само едното му око.

Попитах колко тежи, но това май никой не интересуваше освен мен, никой не го беше теглил или къпал още. Беше спрял да плаче и ни гледаше намусено без да мига. Чух се да казвам, че това е Макс, от самото начало бях сигурна, че е момче и се казва Макс.
Хората в зелени дрехи адски се ентусиазираха – “Оооо, Макс! Макс Брунер!” – и един през друг ме поздравяваха. От този момент нататък никой в болницата не го нарече “бебето”. То си имаше име.

След това Марсел ме попита дали държа да остане с мен докато ме шият или да последва акушерките. Отпратих го, мислех си, че моето затваряне ще продължи дълго (но се оказа само 15 мин). Той излязл с бебето на ръце, а докато вървял по коридорите минаващите хирурзи и персонал му честитяли и питали как са казва. Марсел се чувствал като победител в Тур дьо Франс.

След това го завели отнво в родилната зала, моето легло вече било оправено с чисти чаршафи, накарали го да махне фланелката си и да легне. Сложили голото бебе на гърдите му, още с мокра коса, и ги покрили с одеала. Лежал и слушал как Макс хрипкаво си поема въздух и се учи да диша слушайки сърцето му.

Междувременно ме зашиха, д-р Маркс ми обясни, че Макс е бил с омотана пъпна връв и е държал главичката си не притисната до гърдите, а вдигната нетърпеливо нагоре. Т.е. имало е няколко милиметра заради които не е можел да мине през таза. Каза ми че всичко е наред, че благодарение на пълното разкритие съм изкарала почти две раждания, но че другия път ще е много по-лесно.

После по-младата акушерка Андреа седна до мен ми и повтаряше как добре съм се справила и колко много съм преживяла. Заведоха ме в стаята за въстановяване, а тя ме попита как се чувствам.
Казах и че главата ми е пълна с мисли.
– Искате ли да споделите? – попита тя.
И тогава изръсих знаменита реплика, казах:
– Имам чувството, че съм в “Анатомията на Грейс”.

Хората около мен прихнаха да се смеят, казаха, че ужасно ми личи че никога не съм била в болница и тогава влезе Марсел, който буташе Макс в стъклено креватче. Другата акушерка учтиво ме попита дали бих желала да кърмя и постави бебето на гърдите ми (аз не можех да мърдам). Като на забавен кадър по Дискавъри видях как Макси се избута нагоре, отвори уста и засука с апетит.

Беше феноменално.

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (2 х 12 = 24)

(продължение)

Около 14ч в четвъртък започна да ме присвива кръста. Очаквах адски болки, като по филмите, реки от кръв, да се замятам като риба на сухо, обаче изобщо не беше толкова зле. Съвсем поносими си бяха, не като да те боли зъб или да те цепи главоболие. И много редовни – на всеки 4 минути – нова порция. Верно, понякога ми избиваха сълзи, но без допълнителни драми. И никаква кръв, но много, мнооооого вода.

Акушерките много се зарадваха на напредъка, но разкритието беше все още минимално. Затова веднага ми предложиха ароматерапия (канела – за отпускане), минах още един кръг от акупунктура и накая ми напълниха ваната с топла вода. Много добре ми подейства и реших, че аз друга упойка не искам.

Имаше един почти сюрреалистичен момент – лежа си аз във ваната и стискам очи, Марсел ми стои до главата, в стаята се носи аромат на сладкиши, звучи класическа музика която си носехме от къщи. И изведнъж идва една усмихната акушерка с лаптоп под мишница и ми казва “Здравейте г-жо Брунер! Какво бихте искали за обяд утре? Можем да ви предложим…” И така започна да изрежда болничното меню, а аз само се пулех насреща и и си мислех, че това е последното нещо за което ме е грижа и че това е последното което съм очаквала от раждането – да се окажа в нещо средно между спа и ресторант!

И така влизах и излизах от водата много пъти, направих всички възможни упражнения на Джанет Баласкас по няколко пъти. След малко пристигнаха нови две акушерки, предишните ме представиха на новите и аз сериозно се зачудих какъв е тоя цирк и на кому е нужен подобен акушерски кастинг. Да не би да очакваха да си избера победителка, която да изкара бебето? “Тук сме от повече от 20 часа, каза Марсел, не ти правят никакъв кастинг, просто смените им изтичат и ти представят новия екип”. Аз изобщо не бях забелязала колко бързо минава времето.

След вечеря (апетит не ми липсваше) пристигна и моята лекарка, д-р Маркс, и ме посъветва да взема една таблетка. Каза ми че няма смисъл да се мъча, и съвсем малка доза медикамент ще помогне за напредване на разкритието, защото болката очевидно е по-силна от сутинта. Попитах я как е разбрала, аз нито мрънках нито се оплаквах, и тя мълчаливо ми посочи червените линии по бедрата ми – несъзнателно съм прокарвала нокти по кожата си през целия следобед. Според нея изтичането на водите е намалило натиска от контракциите и затова раждането, особено защото е и първо, протича толкова бавно.

Проверяваха разкритието на всеки 6 часа, винаги само акушерката, която ме предупреждаваше, че не е приятно и да и кажа кога съм готова. И докато си хапех устните тя повтаряше “Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!”.

(Мислех си, че въпреки странните пози поне ноктите ми са в абсолютно изряден вид и ах, как блескат, и ах, колко хубаво, че не забравих да се погрижа предварително)

Някъде към 23 часа аз неохотно се съгласих, че ако до пет сутринта нямам пълно разкритие се оставям перидурална упойка. Но не и преди пет!

Както беше казала Алис предната седмица – ако родиш съвсем без упойка няма да те чакат с медал на изписването.

В 24 ч. се самообявих за един Джак Бауър.

(има още)

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (1 х 12)

Раждането на Макс Брунер започна точно в 23:45 на 14.04.2010 без никакви болки, и с голяма локва водa.

Мислено си стиснах ръка за предвидливостта – две седмици по-рано, предчувствайки подобен сценарий, бях сложила под чаршафа една непромокаема пелена (човек купува такива неща когато чака бебе). Ужасно се стреснах и се развълнувах, разтърсих Марсел ( “ставай, ставай.. бебето тръгна”) и отидох да инспектирам положението докато той звънеше в болницата.
– Здравейте г-жо Брунер, подаде ми телефона Марсел, съпругът ви твърди, че водите ви изтичат. Бихте ли ми казали за какво количество става въпрос?
Очакваха да отговоря на немски. Беше полунощ. Щях да припадна от вълнение.
– Много – казах – много са, цяла локва. Не си измислям.
И така, подбрахме си багажа и 15 мин по-късно бяхме в болницата.

В Швейцария болничните заведения са равномерно разпределени по цялата територия на страната, затова за разлика от българските са много спокойни, дори и през нощта. Няма опашки от хора дори в спешното, което е доста странно – голяма, кантонална болница, на 12 етажа и с цял кампус от допълнителни сгради, без капка напрежение по светлите коридори.

Записаха ни на рецепцията и ни пратиха в родилното – “следвайте зелените стрелки” – по пода наистина имаше разноцветни стрелки, трябваше само да си гледаме в краката за да стигнем до точното място.

След като акушерката Шантал се убеди, че наистина не си измислям тя ни настани в една от залите за преглед, която явно служи за офис прз деня, в която имаше и двойно легло. Облякохме си удобни дрехи, тя започна да записва тоновете на бебето и ни остави да спим и да събирам сили. Аз, разбира се, не можех да спя от вънение и никакви болки не усещах защото главата ми бучеше от съвършено неадекватни за момента мисли. Притесних се, че така и нямам списък с хора, на които да съобщим новината, опитвах да се сетя дали не сме оставили нещо извън хладилника след вечеря, замислих се за сандалите които си бях купила предния ден и как ли ще ме намерят UPS ако не съм вкъщи и не си вдигам телефона… Така мина доста време, дремех по малко, Шантал идваше всеки час да провери графиката от факсоподобната машина която тихо пърпореше до мен.

В седем сутринта ни представиха две нови акушерки – през деня те винаги работят в екип по две, като в полицейски филм, една стажантка на около 20 и една по-опитна. Преместиха ни в родилна зала 3, която стана нашия офис за следващите три дена. Швейцарските родилни зали не приличат изобщо на зали, в тях няма почти нищо медицинско и винаги са за самостоятелно ползване, с други думи няма конвейр от родилки наредени като на МакДрайв, няма екипи работещи рамо до рамо – една зала е за една родилка, със самостятелен санитарен възел. Влизаха само акушерките и лекарката ми като всички задължително почукваха тактично преди да влязат и ми говореха на Вие. Ако случайно се налагаше влизането на трето лице (анстезиолог или акупунктуристката) те първо се представяха с двете си имена, длъжността и обясняваха какво точно ги води при нас, едновремено приятелски настроени, но и много професионални.

(в девет сутринта ни пратиха да се разхождаме, че да тръгне процеса по-бързо. Аз използвах случая да звънна на Олга, трябваше да и обясня контра приходите за първото полугодие. Казах и, че нямам компютър пред себе си, защото..ъъъ… раждам, обаче аз си знам контра приходите наизуст и няма никакъв проблем да говорим. Тя си изкара акъла, каза марш да се връщам в леглото или където там трябва да съм и нарече идеята за работен разговор в такъв момент “перверзия”)

Към десет, след закуската, пристигна лекарката ми – бяха и звъннали още предната нощ, и доста се очуди като ме видя толкова свежа и веднага ми предложи акупунктура за да помогне за разкритието. Малко се колебаех в началото, защото гадния абокат на китката ме болеше повече от контракциите, но акушерката обеща, че няма да боли (не болеше).

След иглите нещата като че ли малко потръгнаха, затова обядвах и пак ме пратиха на разходки. Изкачихме 12-те етажа нагоре надолу сигурно 10 пъти, спряхме защото Марсел капна. Аз пък изобщо не усещах умора, само на следващия ден имах мускулна треска от стълбите…(има още)