Category: работа

Преди години във фирмата на моята приятелка Флора организирали среща на тема “Как да съчетаем семейството и кариерата”. Keynote speaker била американка от висшия им мениджмънт, която изнесла запалена реч как, да, човек може да има и двете, и как ето тя самата имала и три деца. Това, което дамата не споменала, но се знаело от аудиторията, е че съпругът и не работел, а се занимавал с отглеждането на децата, че имат назначени две домашни бавачки и че тя, както и съпругът и, произхождат от мултимилионерски семейства. В което няма нищо лошо, разбира се, дай боже на всеки да му се паднат такива карти и да ги отиграе с нейния резултат, обаче не е етично да се изправя и да се дава за пример пред хората. След срещата нямало въпроси – “Абе, какво да питаш…” , сви рамене Флора.

И аз съм била в подобни, макар и не чак толкова крайни ситуации, и се отнасям със здравословен скептицизъм когато някой корпоративен hot shot реши да дава акъл по темата. Книгата на Шерил Сандберг обаче, привлече вниманието ми с впечатляващо добър маркетинг.

(Не съм споменавала думите “добър” и “маркетинг” в едно изречение от дълги години; ако искате да знаете защо, ето един от проектите по които работих до каталясване преди раждането на София)

Та, маркетингът бяха цитати от книгата оформени като плакати, ала Пинтерест, и публикувани на Фейсбук профила на Lean In.

“Women systematically underestimate their own abilities.”

“No one gets to the top, if they sit on the sidelines, or if they don’t believe in themselves.”

“We have to make it as an important a job to work inside the home for people of both genders.”

Книгата се чете за четири часа, много е увлекателна, умна, с чувство за хумор, състрадание, положителен дух и практични идеи, без да омаловажава факта, че половината от населението на света е неравнопоставено с другата половина.

Сандберг отчита, че не всички жени са се юрнали да градят кариера, като това според нея ни най-малко не ги прави неамбициозни, просто различните хора имат амбиции в различни посоки и трябва взаимно да се уважаваме, а не да си вменяваме вина кой колко печели и кой лично си води децата на солфеж.

За разлика от други дебати по темата, тя не я смачква до елементарното “работещи майки”. Има жени, които не искат да имат деца, което не означава, че всеки може да им тупне допълнително задачи на бюрото отричайки правото им да имат интереси и живот извън работа.

Тя е с пълното съзнание, че не всеки има финансовата възможност да наеме помощ в домакинството и чак ми става кофти като гледам как американските телевизии я атакуват, че била заможна, че била завършила Харвард като че ли някой друг и е изработил заплатата и и е взел изпитите. На Джак Уелч никой не му ги приказва такива…

Това, което най-много ме впечатли е описанието на ситуации, които са ми почти автобиографични – интензивното повръщание в първи триместър и надеждата да не ми се налага да изхвърча от среща притиснала длан към устата си; колебанието да споделя мнение, мислейки си, че не е кой знае какво само за да видя как същата идея се предлага от друг и аудиторията е във възторг; опасението, че не заслужавам да съм там, където съм; страха, да загубя нечии симпатии по простата причина, че съм подложила на съмнение дадена хипотеза; вътрешната ми убеденост, че вместо да си търсиш ментор е по-практично да се познаваш с много хора и да ги търсиш за мнение по конкретен повод, а просто за общи приказки; измъкването от офиса в безумно ранен следобед и работата до посред нощ, без някой да изисква от мен да се спотайвам.

В крайна сметка, ако всичко това се е случило не само на мен, а и на Шерил Сандберг и на толкова много други хора, че чак има статистика по въпроса, може би повредата не е в моя телевизор. Може би изобщо даже не е повреда.

Книгата може да се синтезира до едно изречение – какво бих направила, ако не се страхувах? Много неща всъщност …

Чак Петя пусна пост по темата, а не беше писала от повече от година.