Categories
работа Швейцария

Tough Enough?

В началото на единайсти клас се сдобих с помагало, осведомяващо зрелостниците какви специалности има в Софийския университет и каква бъдеща професионална реализация да очакват от тях.

Помагалото изглеждаше като дълго боледувал човек – бели меки корици, абсолютно еднакъв шрифт, предполагам така са изглеждали позивите преди Девети септември, набрани на циклостил. Дори и в кризисното време крайната спестовност от издателски разходи се набиваше на очи. Съдържанието беше още по-отчайващо – завършваш психология, ще станеш учител; социология – учител или ще правиш социологически проучвания; философия – учител; география – учител или нещо си в туристическа агенция.

Единственото оправдание за мен е, че помагалото е било писано в средата на обърканите ’90, когато старата номенклатура на професиите не съществуваше, а новата се състоеше от набор английски думи, чието значение не беше ясно на никого (бизнес администрация, продуцент) и употребата им се избягваше за да не всява още смут.

Очаквах на задната корица да намеря бръснарското ножче с което да си клъцна китките. Мизерията събрана в малкото томче го превърна в най-депресиращото четиво на живота ми.

Метнах аз книгата на дивана и обявих, че при тези тъжни перспективи се отказвам от кандидатстване. Опция принцеса не намерих в сборника. Майка ми пое шегата със сериозна физиономия и каза, че единствения свободен принц в момента е Алберт от Монако, който може и да е добро момче, но няма да позволи да се омъжа за някой, който на тези млади години е вече плешив!

Сетих се за тази история когато видях рекламната кампания на образователния център за медицински кадри в Берн. Швейцарците не се изхвърлят с имената на училищата и дали е “вишо” или “полувишо”, въпросът е дават ли надеждна подготовка за работа.

Медицински кадри означава медицински сестри, само че в немскоезичния свят ползват полово неутралната дума “pfleger”.

Заглавието е “Tough Enough?” и е по билбордовете в града.

“Да намериш вход към света на Нина.”

“Да заведеш Нилс в операционната.”

Имаш ли търпение, любопитство, интелигентност, съпричастност за да се заемеш с горните задачи?

Супер начин да се предизвика първоначален интерес към дадена професия.

Categories
гледна точка работа

Lean In

Преди години във фирмата на моята приятелка Флора организирали среща на тема “Как да съчетаем семейството и кариерата”. Keynote speaker била американка от висшия им мениджмънт, която изнесла запалена реч как, да, човек може да има и двете, и как ето тя самата имала и три деца. Това, което дамата не споменала, но се знаело от аудиторията, е че съпругът и не работел, а се занимавал с отглеждането на децата, че имат назначени две домашни бавачки и че тя, както и съпругът и, произхождат от мултимилионерски семейства. В което няма нищо лошо, разбира се, дай боже на всеки да му се паднат такива карти и да ги отиграе с нейния резултат, обаче не е етично да се изправя и да се дава за пример пред хората. След срещата нямало въпроси – “Абе, какво да питаш…” , сви рамене Флора.

И аз съм била в подобни, макар и не чак толкова крайни ситуации, и се отнасям със здравословен скептицизъм когато някой корпоративен hot shot реши да дава акъл по темата. Книгата на Шерил Сандберг обаче, привлече вниманието ми с впечатляващо добър маркетинг.

(Не съм споменавала думите “добър” и “маркетинг” в едно изречение от дълги години; ако искате да знаете защо, ето един от проектите по които работих до каталясване преди раждането на София)

Та, маркетингът бяха цитати от книгата оформени като плакати, ала Пинтерест, и публикувани на Фейсбук профила на Lean In.

“Women systematically underestimate their own abilities.”

“No one gets to the top, if they sit on the sidelines, or if they don’t believe in themselves.”

“We have to make it as an important a job to work inside the home for people of both genders.”

Книгата се чете за четири часа, много е увлекателна, умна, с чувство за хумор, състрадание, положителен дух и практични идеи, без да омаловажава факта, че половината от населението на света е неравнопоставено с другата половина.

Сандберг отчита, че не всички жени са се юрнали да градят кариера, като това според нея ни най-малко не ги прави неамбициозни, просто различните хора имат амбиции в различни посоки и трябва взаимно да се уважаваме, а не да си вменяваме вина кой колко печели и кой лично си води децата на солфеж.

За разлика от други дебати по темата, тя не я смачква до елементарното “работещи майки”. Има жени, които не искат да имат деца, което не означава, че всеки може да им тупне допълнително задачи на бюрото отричайки правото им да имат интереси и живот извън работа.

Тя е с пълното съзнание, че не всеки има финансовата възможност да наеме помощ в домакинството и чак ми става кофти като гледам как американските телевизии я атакуват, че била заможна, че била завършила Харвард като че ли някой друг и е изработил заплатата и и е взел изпитите. На Джак Уелч никой не му ги приказва такива…

Това, което най-много ме впечатли е описанието на ситуации, които са ми почти автобиографични – интензивното повръщание в първи триместър и надеждата да не ми се налага да изхвърча от среща притиснала длан към устата си; колебанието да споделя мнение, мислейки си, че не е кой знае какво само за да видя как същата идея се предлага от друг и аудиторията е във възторг; опасението, че не заслужавам да съм там, където съм; страха, да загубя нечии симпатии по простата причина, че съм подложила на съмнение дадена хипотеза; вътрешната ми убеденост, че вместо да си търсиш ментор е по-практично да се познаваш с много хора и да ги търсиш за мнение по конкретен повод, а просто за общи приказки; измъкването от офиса в безумно ранен следобед и работата до посред нощ, без някой да изисква от мен да се спотайвам.

В крайна сметка, ако всичко това се е случило не само на мен, а и на Шерил Сандберг и на толкова много други хора, че чак има статистика по въпроса, може би повредата не е в моя телевизор. Може би изобщо даже не е повреда.

Книгата може да се синтезира до едно изречение – какво бих направила, ако не се страхувах? Много неща всъщност …

Чак Петя пусна пост по темата, а не беше писала от повече от година.

Categories
работа

На есен с песен

В последния Vanity Fair Натали Масенет казва: “When I’m working I have a hard time switching off, and when I’m not working I have a hard time thinking of ever wanting to work again. I guess I’m like a rock—if you don’t push me, I’ll just sit. ”
И аз така!
Обаче от утре съм марш обратно в трудовия строй!
Помъдряла от предния път, надявам се.
Илюстрация – единствените офис дрехи в които се събирам.

Categories
работа

Back to business

Отпуската по майчинство приключи. От утре се връщам на работа – очаквам шампамско да гръмне при влизането ми в офиса, акциите и да скочат и дори швейцарския франк леко да се покачи на световните пазари.

От една страна отпуската е прекалено кратка. Много е малък още човекът. Една година, платено или неплатено отсъствие от работа би било много по-хуманно.

От друга страна се наслаждавах на този период имено защото имаше краен срок. Времето течеше наобратно и вместо “още един ден с кърмене-рев-сън-кърмене-рев -безсънна нощ” изживявах всеки момент като приближаване към финала.

Наскоро забелязах обаче, че ако възторжено споделя датата на завръщането си околните кимват и казват “Да, да, опитай!”, и някак незабелязано и аз започнах да отвръщам “да, да, ще опитам…”. Под околните имам предвид хора, които не са ми точно приятели, по-скоро познати с които разменям по няколко приказки ако се видим. Страшна работа е това общественото мнение – активра моята 0.1% неувереност, докато започна да излиза като гъст черен дим изпод леглото ми (особено нощем).

Аз много лесно мога да превърна ентусиазма от утрешното завръщане в тревога защото ми е такава природата, Хаус би казал, че ” worrying is my default emotional status”.

Само че аз няма да се поддам.

Сегашната ситуация е чудесна възможност – за Марсел да с остане вкъщи както отдавна иска, за Макс да се социализира от рано с други швейцарчета (аз това няма как да му го организирам). И за мен – ако си зарежа работата ще започна да възприемам отглеждането на Макс като работа, от която ще ми се налага отпуск. А аз не искам да става така, не искам да се уморявам от него, искам да си е точно както сега – адски интересно и приятно.

За това от утре се връщам в офиса.
И дори и да е трудно в началото, просто ще запазя спокойствие и ще продължавам нататък.