Categories
пътуване

Защо харесах Москва

IMG_0441.JPGМосква е град строен с имперски размах и с намерение да съществува дълго. “Бульвар”-ът, стегнат в следобедно задръстване, имаше четири платна в едната посока така че два танка спокойно да могат да направят обратен. Сградите от двете страни излъчваха спокойствието на сериозни хора, безмълвно повдигащи шапки като се разминават по улицата. “Това са сталинки, обясниха ми Домакините. Строени са между 30-те и 60-те години и са с много удобни жилища. Ако можеш да си ги позволиш, естествено”.

Атмосферата на централната част на града ми напомняше карето между Партийния дом, ЦУМ и президентството в София или Karl-Marx-Allee и руското посолство в Берлин – умножени по 100 за да достигнат московските пропорции. Нямаше никакъв намек за пост-социалистическа разруха. Улиците бяха чисти и идеално асфалтирани без начупени ъгли по бордюрите. Тук-там се подаваха уродливите муцуни на новобогаташкото безумие под формата на молове или бизнес центрове, толкова грозни, особено на фона на старите сгради, че на човек му идеше просто да се плесне по челото и да не коментира. Друга дразнеща особеност бяха гигантските билбордове, познати ми и от България, нацвъкани на всеки пет метра рекламиращи какво ли не с впечатляваща липса на елементарен вкус. Те явно бяха магнити за големи пари на хора с големи претенции и грубовати обноски и надявам се, някой ден ще се приберат в интернет, като банери на някой профански уеб сайт, където всъщност им е мястото. Не знам с какъв акъл се закача пластмасовата табела на “спа, ресторан, караоке” върху изящна неокласическа фасада.

Улиците на Москва бяха минирана с културни бомби, които активираха в главата ми аудио гид.

Вървях сутринта от хотела към работа, като Щирлиц, с Google maps в ръка (музика)

Завих надясно, преди Белоруската гара (музика).

От калкана на съседната сграда висеше познатата глава на вестник “Известия”.

На Триумфалния площад ме гледаше Маяковски – “Если мальчик любит мыло и зубной порошок, этот мальчик очень милый, поступает хорошо.”

“Большая Садовая”, дом 10 си е реален адрес, а не само място на действието в литературно произведение – “Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!“.

Табела, обясняваща как Ленин е изнесъл реч от ей онзи балкон – направо го чувах как благодари на другарите “… которые еще раз откликнулись на наш зов и дали лучшие свои силы для защиты рабоче-крестьянской республики…” – резултат от облъчването ми с руска телевизия всеки петък през 80-те. Паметниците на Ленин си седят. Паметникът на Дзержински на Лубянка обаче е демонтиран през 1991.

Израстнала съм във времената в които на социализма му се беше отвяла плявата, така че матрьошките, бонбоните на фабрика “Красный Октябрь” и назъбената ограда на Кремъл са естетически артефакти от детството, които не свързвам непремено с пропаганда. Без да се умилявам излишно трябва да си призная, че се чувствах уютно сред познатото. Социализма не ми липсва въобще, но не виждам защо и Чебурашка трябва да бъде изхвърлен с него.

Владеенето на местния език се оказа изключително предимство. Моят руски е стандартен, български, средношколски. Продължих да го уча и в гимназията, след падането на комунизма, по собствено желание – вече имах основата от средния курс, а освен това не беше и кой знае колко труден сравнен със старогръцкия, който тъкмо започвах. Хората не само бяха по-предразположени когато общуват на роден език, но и приемаха знанието ми като комплимент – никой не очакваше от чужденка с немска фамилия да чете на кирилица и да разговаря на приемлив руски. Българка съм, обяснявах аз, но руснаците въпреки това си оставаха впечатлени. Т.е. никой не ме вземаше за представител на “славянска братска нация” или “задунайская губерния”, което беше много приятно.

Разгледах с увиснало чене някои от забележителностите на града, само ще отбележа, че ескалаторите в метрото са едно към едно като в “Ну, погоди!”, но белите стени са загрозени от реклами на недвижими имоти и сурогатно майчинство (последното май е някаква възходяща тенденция в момента). Апропо метрото си е преживяване – внезапно се оказах в нещо като бална зала или музей под земята. Беше твърде пищно за моя вкус, аз предпочитам минимализма, и бях на една крачка да го обявя за кич. Обаче – контекст! контекст! – повечето станции са строени в началото на 50-те години; хората, изтормозени от войната, са имали огромна нужда от нещо ослепително и точно толкова разкошно (прилагам снимка на Картие-Бресон от 1954, която синтезира последното изречение)

Днешните московчани живеят със специални мерки за сигурност, което до някъде се подразбира – бях там в края на август, Украйна, Сноудън и т.н. Показаха ми сградата на Google, имат супер гледка към Кремъл. Обаче терасата на последния етаж била заключена със заповед от правителството – Путин се опасявал от снайперисти.

(За да вляза в бизнес центъра , в който се намира нашия офис, ми издадоха пропуск срещу паспорт. Когато излязох от сградата за да обядвам пропуска вече не беше валиден – издадоха ми нов, пак срещу паспорт. На следващия ден пак. “А как е сега при вас в България, от както сте в Европейския съюз”, попитха Домакините. Не сме цъфнали и вързали, признах аз, но и не си показваме паспортите по европейските граници от 2007 насам … Домакините замислено отвърнаха, че те дори не обръщат внимание на мерките за сигурност, така са свикнали с тях. )

Подразбира се и специалната грижа за централната част на града. Не видях просяци, или въобще нищо, което не би се вписало в пощенска картичка. Но видях как мият улиците – в средата на следобеда, два “грузовик”-а с цистерни дръпнаха няколко тегела от вътрешното платно, насочвайки – ффшшшшшш! – мощна водна струя към асфалта. Преминаващите на близо автомобили бяха обилно поляти, както и някои разсеяни граждани които не се мръднаха навътре на тротоара. Стана ми толкова смешно, все едно бях в сцена от филм, но Домакините просто отбелязаха с досада, че и те не го разбират това безобразие.

През краткия ми престой в града Домакините ми оказаха изключително гостоприемство, от онзи тип добри обноски задължителни за поколението на майка ми и баща ми. В петък вечер, след работа, ме заведоха на ресторант – аз, лично, колкото и да харесвам колегите си от всички офиси из света, едва ли ще си жертвам петъчната семейна вечер за излизане с тях.

Ресторант Мари Vanna (като набързо произнесено “Мария Ивановна”) беше истинска машина на времето. Обзаведен е като автентична съветска квартира от звънеца на входната врата, през котарака Веня, рибката Петя в аквариума, телевизорът с програма от онези години, през мебелите, тапетите, книгите, тоалета до приборите. Все едно пак бях на осем и гостувах на някоя леля-съседка рускиня. Или в книжките на Сутеев. Вниманието към детайлите беше убийствено, сякаш вманиачен екип от сценографи, антрополози и историци са шлайвали всеки един предмет, за да го възстановят с цялото му достойнство на поизносен, но реален живот. Менюто включваше класики като уха, котлети, пирожки и един-два нетипични за онези години десерти, описани подобаващо – “заграничный десерт с нежным кремом из сыра маскарпоне с добавлением кофе” (тирамису). Моите Домакините бяха все хора родени предимно след падането на Съветския Съюз, но потвърдиха, че атмосферата на ресторанта е автентична, а и “самые и до сих пор так живут”.

За мое най-голямо съжаление Домакините не искаха да говорят за политика. Мисля, че им беше писнало, а не исках да настоявам излишно. Гледайки курса на рублата предполагам, че обикновените хора живеят в изнервяща неяснота за идващите месеци. Цените в Москва са швейцарски. Положението в Украйна е явно болезнена тема, поляризираща мненията. Не вярват на руските медии, но не виждат защо да вярват и на западните. Президентът им плюс политическата им класа са Лудия Шапкар, но хората са си съвсем нормални хора, не чак толкова чужди погледнати от българска гледна точка.

Матрьошката и “Альонка” предизвикаха сред децата същия фурор както и през 1982.

Categories
пътуване

Черните кутии

Някога имах една детска книжка, която се казваше “Добри за бобри”. В нея беше стихотворението за Мишана, която изпратила Мишока на пазар и той –

Купи сол,
купи стол,
и фенер
и панер,


а Мишана пак се кара,
а Мишана пак се цупи –
“А защо котак не купи?”

– ситуация, позната на всеки, който някога е пазарувал в ИКЕА. Целият бизнес модел на ИКЕА е основан на очакването да тръгнеш за пакет от големите салфетки и хот дог от един франк и да се върнеш с нова покъщина за хола. Швейцарската ИКЕА има космически цени за доставка, речеш ли да си поръчаш нещо от сайта им, защото ако всички купувахме само това, което ни трябва, Инвар Кампард нямаше да си кара спокойно старините в кантон Во.

Нашите визити в ИКЕА са изключително на рядко, тъй като аз още нямам шофьорска книжка, а Марсел, като повечето швейцарци, ненавижда струпвания на хора и превозни средства. Той отказва да стъпи в ИКЕА в съботен ден и в който и да е друг делничен дъждовен ден с обяснението, че при тези обстоятелства цяла Швейцария вече е в магазина. Което си е вярно, но от къде другаде може човек да си набави едновремено стъклени буркани от един литър, закачалки и фалшиво влакче Брио?
Преди две седмици обаче го убедих да отидем, защото идеята ми беше толкова гениална, че вие ей сега ще припаднете.

Една от най-неприятните страни на ваканциите с кола и деца е балона от постоянен хаос който ни съпътства като сянка. Два дена след тръгването ни съдържанието на червения ни сак се превръща в салата от съвсем чисти и горе-долу чисти дрехи, и точно тогава времето рязко се променя – люсва дъжд или слънце пеква и започваме да ровим за съответно чорапи или потници. Хотелската стая, състояща са от двойно легло, кошарка и двайсет сантиметрова пътечка околовръст, заприличва на катун. Многократно съм заспивала сред разпасани дисаги и с тъжната реализация, че и плащам за “почивката”.

Но можем напълно да си спестим това приключение ако натоварим багажа си в четири от сгъваемите катонено-платнени икейски кутии. По една на човек! Видимост! Лесен достъп до съдържанието! При пристигането във всеки хотел ще мятаме пижамите, несесера и кат чисти дрехи в синята икейска торба, т.е. няма да губим по половин ден за сбиране на багажериите. Багажникътна колата ще прилича на бенто бокс!

До момента системата работи като по ноти. Негативната страна е, че едва ли някога ще ни изберат за най-шикарната фамилия на средиземноморския бряг – пътуваме с икейска торба, нищо че я наричаме по между си “Луи Вютон-а”. Позитивната страна – в един по-така хотел нашите кутии бяха доставени в стаята от костюмар-консиерж. Гледката беше толкова абсурдна, че за секунда си помислих сега конфузно ли ми е или ми е смешно.
Беше ми смешно.

(“По-така” хотел означава, че в ресторанта има дрес код. Наличието на дрес код обещава липсата на чичаци с шкембета, които си въобразяват, че щом могат да си позволят добър хотел то елементарното възпитание не е задължително и суркат чехли из лобито, викат, мобилните им телефони трещят, за свинщината на закуска просто не ми се говори. В името на добрия тон ние също не посещаваме въпросния ресторант защото обективно сме преценили, че това не ще да е приятно преживяване за никого. Виждали ли сте деца, които безмълвно дъвчат до родителите си, без да събарят чаши и да сипят храна около себе си? Моите все още не са от този тип.)

Categories
пътуване

Към Крит

20130831-125410.jpgКати има практичен трик за миговете на гняв и себеичност когато и иде да тръшне вратата на деца, задължения и очаквания и да закрачи в неопределена посока – поема си въздух и започва да изрежда наум всичко, което можеше да е триста пъти по-зле.

Можех да съм на осемнайсет.
Можех да бъда жертва на домашно насилие…

И аз прибягвам до нейния подход особено когато събирам багаж за ваканция. Колкото обичам да пътувам толкова и мразя да подреждам багаж. Все ми се струва, че дори и да натикам цялата къща в червения сак пак ще забравя нещо очевидно като памперси например.

Във вторник хладно излъгахме децата, че отиваме на работа и ги оставихме в градината за да се приготвим за пътуването без тяхната помощ и за да свършим адски много домашна администрация, която се беше натрупала през последните месеци.

Швейцарските железници предлагат регистрация за самолетни полети на почти всяка гара, което означава, че се чекирахме и пратихме сака за летището ден преди излитането, като щяхме да си го получим директно на Крит.

Марсел искаше да купи малък куфар за Макси, самостоятелност нали, обаче аз не се съгласих с аргумента, че ако трябва да тичам с дамска чанта и ръчен багаж на международно летище след две деца бягащи в противоположни посоки, едното от които е наакано, не искам да мисля и за куфар-калинка метнат някъде по трасето. Мисля, че той ме разбра.

В деня на отлитането трябваше да се погрижим за само за ръчния багаж.

Капки за нос.
Парацетамол.

Събирам пръснато Лего.

Вентолин.
Кортизон (да не дава Господ!)

Макси: “Mama, искам во-ди-цаааа!”

Лепенки.
Прахчета против повръщане.

Шитвам си работния компютър в чекмеджето.

Термометър.
Памперси.

Събирам пак пръснатото Лего.

Кърпички.
Носни кърпички.

Софи вика на немски: “Kak-ka!” След това на български: “Ако!” – като се тупа по задните джобове да не би случайно да не усещам и аромата.

айПад?АйПад!
Зарядно за айПад.

Събирам същото пръснато Лего.

Книга
Парфюм.

Събирам за пореден път пръснатото Лего.

Опаковам всички течности в прозрачен плик.
Да не забравим да пуснем данъчната декларация на път към гарата.

Бързо! Бързо! Макси вика: “Автобуууус, чакай, ние идваме!”

Във влака си поехме малко дъх. Само малко! Марсел изрежди всички възможни проблеми от тук нататък. Ами ако не са ни резервирали столчетата за кола? Оу, хотела, който запазихме преди три месеца и беше идеален според TripAdvisor, има три негативни коментара от последните две седмици, гостите били настанени в друг хотел поради презаетост!

На летището Софи заспа, което означаваше обяд за останалите – от както имам две деца и едното спи винаги се чувствам така, сякаш карам колело с една ръка и си свиркам “Пърл Джем”.

След контолата за сигурност едвам откъснах Макси от лентата на скенера – “mama, чакай, още други неща идват!”

Летище Цюрих е много приятно място, защото всички досадници са разпределени по интереси. Пушачите са в клетка с логото на Кемъл; бизнесмените са в бизнес lounge; децата са поканени в baby launge, без майтап. Официалното име на Baby lounge е Family Services и е за всички пътуващи деца, има поне пет маси за преобуване, вода и кърпички за дупе; има микровълнова за стопляне на храна и пластмасови съдове; високи столчета; тоалетни с табуретка към чешмите така, че децата да си измият ръцете сами

И селекция от играчки, които подозирам са били предмет на магистърска теза на изучаващ детска психология. В baby lounge децата си играят толкова спокойно и дружелюбно, сякаш ги снимат за реклама на УНИЦЕФ.

Пет минути до извеждане към самолета, подредихме се на гейта. Софи иска да върви. Софи иска да се катери на количката. Секунда невнимание и – бам! – Софи се търкулва надолу и си фрасва темето в мраморния под.

Срам!
Срам ви казвам насред международното положение – четири гейта народ ни зяпват, а аз я стискам и тайно опипвам пораженията. Няма кръв, но тя плаче ли плаче, а аз искам да си пусна мустаци и да запраша към Мексико. Позволяват ни да се качим с предимство. Срам! Срам!

Можеше да е за спешното!
Можеше да си гледам телефона докато тя се хързулна!
Можеше да някой да ми размаха пръст и да ми се развика що за блейка съм.

Пътуването с деца в самолет си е заложническа ситуация. Толкова бях стресирана от падането, ритане, пипане къде ли не и събиране на пръснати моливи, че повтарях “Не, не! Не! Не!” докато Макси не ме дръпна за ръкава укорително – “Mama, какво “не”?!”

Можеше да летим за Сеул!

Закопчани почти три часа в седалките Макси командваше положението осъзнал безпомощността ни. Искам M&Ms. Още M&Ms. Червен M&Ms. Не! Син M&Ms! Сега ти даваш на Макси таз шнола и аз съм багер, ти си камион – кажи: “бръъъъммммм!”

Кацнахме по живо по здраво, аз стисках Софи и напомних на Марсел да вземе ръчния багаж. Летището се казва Казандзакис и аз много се трогнах – какви интелигентни хора, да си кръстят летището на писател! Слязохме от автобуса, къде е на Макси раницата – няма я! Забравил си я в самолета! Какво имаше в нея – бутилката за вода… Карай! Не!

Зайче!

Всеки знае, че децата и имат любими играчки и т.н. Обаче Зайче, заедно с Мечо и Мумин е социален артефакт. Зайче боледува с нас, ходи на градина, ходи да пишка на гърне с Макси и за разлика от Мечо и Мумин обича да пътува.

И така, стърчахме безпомощно сред пристигащите във вечерната жега.
Докато Марсел като един истински Супермен по джапанки не заяви “Отивам!”. Прибрах децата в чакалнята, поне да не създаваме калабалък на входа.

Върна след десет минути, запъхтян каза нещо като “… международно наказание за прекосяване на пистата… Даже не си носех бордната карта… Щяха да ме застрелят… Взеха ме за терорист!”

От раницата на Макси висяха чифт розови уши.

Взехме си багажа след доста чакане (покрай бруталната ефективност на летище Цюрих съм отвикнала на скоростта в останалия свят) и закрачихме към Europcar. Бюрата за коли под наем са международни мошеници, които винаги гледат да те прецакат за нещо. Разбира се колата, която бяхме резервирали не беше в наличност, а детските столчета бяха два ужасно мръсни обекта “Куче” марка.

Поискахме други. Йорго и Спиро свиха рамене – други нямаме. Евентуално можели да намерят упътването.

(За майка ми всички всички гърци бяха Йорго, Спиро или Вангелис.)

А столчетата за кола, абсолютно задължителни в немско езична Европа, не са така обезателни на други места. Когато през 2010 ходихме в Тунис, Avis ни дадиха нещо подобно на – дръжте се! – изтръгната автобусна седалка. Ръчна изработка от тръби, железа и дамаска, от някой който си мисли, че столчетата за кола са глупава изгъзица на европейски родители. Посочихме им пет килограмовия Макс, а те така и не разбраха какъв е проблема.

Близо половин час се борихме с проклетите столчета, докато не се появи една оправна гъркиня, която с много сила и упоритост ги нагласи някак си.

Карахме в абсолютен мрак, децата скимтяха, знаехме че хотела няма паркинг и бавно се дотътрихме пробивайки си път сред маси с туристи.

То се оказа не хотел, а оазис.
Разбира се, че резервацията ни беше наред.

Собственичката се казваше София и както повечето южняци реагира на Софи така, сякаш никога ме е виждала малко дете.

Ах, каква е миличка и малка! Ах, колко е нежна! Искате ли нещо за ядене?
Върна се минути по късно с хляб, кекс и кръгчета салам, които за мой потрес децата глътнаха за секунди.

Уфффф….

Categories
пътуване

Америка – харесва ми/не ми харесва

Хиляда пъти започвам да си пиша впечатленията от Америка и всеки път се спирам, защото моята представа е формирана само по време на командировки в един и същ регион – Сан Франциско, Сан Хосе и наоколо. Но “Пътешествия с Чарли” няма да ми се случат в близките десет години, така че я да си кажа аз какво ми харесва и какво не.

Ужасно мили хора – разговорливи таксиджии, сервитьори и съвършенно непознати хора искат да знаят howareyoutoday? Някои казват ама изкуствени били – на мен изкуствената дружелюбност ми допада повече от естествената грубост.

Студ и мраз. Настивам средно 8 часа след стъпване на американска територия, въпреки че климатиците не са така свирепи като в Китай. Напитките от автомата в офиса не могат да се пипнат без ръкавици, защото съдържанието им е дефакто лед. Кутия Фанта се втечнява за около половин ден на бюрото ми.

Шопинг! Магазините в Швейцария работят от девет до пет, в неделя всичко е затворено, т.е. моето ежедневие и търговското работно време са в различни часови пояси, което е проблем когато ми потрябва нещо материално от нехранително естество. При първото си влизане в американски мол аз – голям човек, с всичкия си – се загубих. Никога до тогава не бях влизала в търговски обект с размер на няколко международни летища. Преди губех време в зяпане, но сега съм дисциплинирана и два пъти годишно идвам със списък – марки от ляво, размери от дясно. След като списъка е изпълнен напускам обекта моментално, защото храмовете на материализма ме депресират щом осъзная порива им да ме принизят до портфейл със стомах.

Кафето. В общия случай в the land of the free не са му хванали майсторлъка.

Храната. Евро-снобски навик е да приказваме как храната в Америка е отврат, обаче аз имам други наблюдения. При все че евтини боклуци не липсват – захарни, пържени, гигантски – културното многообразие осигурява огромен избор от храна от цял свят. Качествената храна няма как да е евтина, но човек винаги има опция да си яде вкъщи.

Социалното разслоение. Преждевременно състарени хора, които бичат на няколко работни места за да свържат двата края. Безработните в Старбъкс, които тътрят вещите си в куфар, защото са останали и без подслон и използват безплатния интернет за да търсят работа. Побелял човек на възрастта на татко, който паркира коли. I’d say – no, no, no.

Никой не се оплаква обаче. Ама никой! Което води до парадоксалното схващане, че в Америка материалните богатства текат от чешмата, ето ти чаша, налей си. В действителност обаче тук, както и навсякъде, нищо не е лесно. Просто тези, на които нещо им куца, не спъват креативността на останалите с мрънкане, а насочват фрустрацията си в опити да променят ситуацията.

Разстоянията. Аз съм пешеходец и човек на градския транспорт и липсата на такъв ми създава куп логистични неудобства.

За всяко нещо си има app! Как ще плати мадам таксито? Кредитна карта? Индиецът мушва в iPhone-а си една джаджа, прокарва картата и ми подава телефона си за да подпиша на екрана. Може ли мадам да даде имейл адреса си? Довиждане, мадам, квитанцията е в пощата ви.

Някой иска ли да добави нещо от собствена гледна точка?

Categories
пътуване

Нора

“Кога ще ходите до музея на Акропола?”, попита моята приятелка София миналото лято, когато бяхме в Атина. “Ок, четвъртък – ще ви пратя майка ми за личен екскурзовод, надявам се да не е заета с групи”.

Аз, честно казано, хич не се зарадвах. На нас с Марсел ни беше по- интересно да разгледаме модерната архитектура на сградата на музея, а не оцъклените глави на мъртви философи.

Обиколките с гид моментално ме препращат в прогимназиалните години, когато под строй обикаляхме Археологическия музей под конвой – учителката по история и екскурзоводката, мърмореща под носа си дати, дати, дати които никога не можех да запомня (не умея да помня цифри, дори номера на мобилния си не знам на изуст). “Това го знаете, нали, ученици? Това го минахме миналия срок! Имате ли въпроси?”.
Да – сега може ли вече да си ходим?

В четвъртък Нора Пантелаки ни чакаше пред музея – тя е онзи тип жени, чийто обувки пасват на чантата. След като енергично се ръкува с всички ни и ми напомни кога сме се виждали за последно (кафе “Одеон”, Цюрих), Нора ни поведе към музея.

И след това нямам никаква представа как са минали два часа!

Колко истории ни разказа тази жена!
Много бърз преглед на основната митология.
Как точно древните са носили камънаци нагоре по баирите в тоя пек (“знаели са геометрия, физика, оптимизирали са всяко действие…”)
Как англичаните са отмъкнали половината Акропол посред нощ и колко са били покрусени селяните живеещи там по онова време (“Британския музей е абсолютно ненадминат сега, моралния въпрос обаче е спорен…”)
За токсичния въздух в Атина през 70-те, който е разрушил статуите повече отколкото времето (“Не се живееш тук, my dears!”)
За удоволствието да учиш история седейки върху останките от реалните събития (ама как така сте имали упражнения тук – сочейки тълпите пълзящи по хълма!? “Оу, масовият туризъм започна след като се родихте вие, my dear, след 1976; преди това тук имаше студенти, селяни с овце и някой друг спорадичен посетител…”)

Прекъсвахме я постоянно и това въобще не я дразнеше, напротив, любопитството ни я тласкаше към други, още по интересни истории.

Коренячка атинянка, Нора се оказа точно гид, какъвто съм се надявала да срещна навсякъде по света – местен човек, с огромни познания и широк кръгозор. Нора говори перфектно английски, френски и немски и е обиколила целия свят, поради което националния шовинизъм и е абсолютно чужд.

Fast forward шест месеца.

Кризата в Гърция задълба сериозно.

София, която иначе живее в Барселона, пристигна у нас на гости за един уикенд.

Попитах я как са родителите и, как им се отразява цялата депресия, особено на Нора.

“Ох, майка ми!”, плесна се по челото София, “Казах ли ти, че я интервюираха по националната телевизия? Съвсем в неин стил!”

Общинската туристическа служба, която била работодател на Нора, била закрита поради цялостното затягане на коланите в държавния сектор и Нора се оказала безработна (тя е някъде около 60 годишна).

Прибрала се тя вкъщи, мислила, мислила ден-два, и решила, че щом службата няма пари за заплати тя пък ще води групи безплатно. И така, явила се пак в обичайния час, на обичайното място и развеждала гратис желаещите туристи.

Явно популярността и нараствала лавинообразно, защото щом от телевизията научили, че тази жена не е побъркана от кризата самозванка, а опитен, лицензиран екскурзовод, с диплома по история и археология от Националния университет в Атина, с два семестъра в Ludwig Maximilian Universität в Мюнхен и с магистърска по византийско изкуство и история от University Colledge London веднага я поканили в ефир.

За повдигане на националния дух, предполагам.
Нора е пътувала много, общувала е с хиляди хора, виждала какво ли не по света, бедност, кофти климат, и ми беше казала, държейки гигантска смокиня в ръка, че гърците просто забравят да оценят това, което имат. И че положението винаги, ама винаги може да е по-зле, което не значи, че трябва да ти пада гарда!

Предаването минало добре и на следващия ден пред музея я чакали … над двеста души! Мислите, че Нора се е отказала? Нищо подобно! Качила се на един подиум с огромна показалка в ръка и продължила да води туристите и националния дух.

Fast forward още няколко месеца.

Нора ми прати новия си сайт, www.privatetourguide2greece.com, със заръка да го разпратя на когото мога, за да и се повиши ранга в Google.

(Моля, забележете – човек на нейните години си дава зор да разбере как функционира Google. Не че е някаква особена наука, но кога за последно сте видели човек над 50-те, който да не си мисли, че света му е пределно ясен?)

Явно от целия и етнусиазъм ще излезе бизнес…

Та, ако пътувате към Гърция тази година и търсите нещо по-специално от трошене на паници по таверните – пратете и мейл.
Не знам колко струват услугите и, предполагам че ценообразуването и е гъвкаво.
И историите и са милион пъти по-запомнящи се от който и да е туристически справочник.
Човек винаги има какво да научи от хора като Нора Пантелаки

Categories
пътуване

Колмар и Фрайбург

В уикенда около двайсти юни в нашия градец се провежда летен фест – модерна версия на селските събори из България.

Подготовката отнема около два дена, вдигат се сцени, опъват се палатки за полеви ресторанти и барове, каравани с амбулантни търговци напристигат от цялата агломерация. Въобще – събитие.

Преди първия ми летен фест нашите съседи учтиво се поинтересуваха къде смятаме да се изнесем за уикенда и аз въобще не можах да разбера за какво става дума. Купонът ни е дошъл на крака, а ние да се местим?

Забавен беше първия фест! Никога не бих могла да си представя, че на малкия площад пред къщата може да се изсипе подобно стълпотворение, като в Бомбай или след манифестация за 24-ти май.

Фестът има две основни сцени – една пред хола другата пред спалнята ни. Шумът е титаничен. Швейцарците никога не смесват работата и веселбата, нямат примерно британския обичай за бира в кръчмата след работа, и когато дойде време за празнуване се разпищолват сякаш утре иде Апокалипсис.

Не съм фен аз на тая традиция, нанагорно ми идват двете крайности, но няма какво да критикувам – швейцарците са се населили по тези земи преди мен.

И така първата година се завъртях в пълния декадентски чар на феста.
Ужасна музика от осемдесетте.
YMCA.
La Isla Bonita.
Кайпириня и мазна тай манджа.
You get the picture.

През втората година поканихме гости – останахме си два етажа над общата гмеж, взехме си храна от вънка, но си останахме в спретнатия апартамент със супер чистичка тоалетна.

На третата и четвъртата година имах deja vu. Бях уморена от работа, игнорирах феста и си легнах насред цялата дъндания. Марсел въобще не можеше да разбере как го правя, но е факт – нощем спя като пън.

Миналата година валя дъжд, а и нямаше къде да ходим с новородения Макс.

Тази година феста съвпадна с магически момент от живота на трима ни – Макси спи нощем само с една кратка пауза за вода.

Затова се грабнахме с колата на където ни видят очите из Евроленд, само и само да не се развали магията.

В 18:00 се оказахме в Колмар, Франция, и останахме за нощувка.
На другия ден продължихме към Фрайбург, Германия, който се оказа фантастичен ултра зелен град.

Марсел казва, че не е честно да пиша че Колмар не е нищо особено. Според него никой град на света не е интересен преди 10 сутринта.
Колмар
Седмици на haute culture в книжарниците fnac.
Апропо Repetto правели и детски дрехи
През целия Фрайбург минават вадички, децата шляпат и тътрят дървени корабчета
Макс остана леко разочарован, че не го оставихме да джапа
Едно блестящо сред обикновените павета. "Тук живя Юлиус Блум. Роден 1883. Депортиран 1940. Загинал в Аушвиц". Enough said.
в лобито на хотела имаше дървени кубчета. Макс разгони повечето големи деца които кротко си играеха преди него.
Шадраван!
Categories
пътуване

Макси, Марсел, Барселона

Степента на трудност при пътуване с дете преминава през различни фази – кърмаче/ лесно, захранване и прохождане/ трудно. Сега сме пак в лесен период особено ако нацелим следобедния сън да съвпадне с полета. Ако е буден бързо го хваща щипката, хвърля играчки наоколо, а на връщане от моя командировка преди месец наскуба един възрастен фен на “Херта” Берлин (немците са учтиви и търпеливи хора).

Ние с Марсел сме били много пъти в Барселона, обиколили сме забележителностите, снимали сме се и с Гущера и със Саграда Фамилия и същия ден сме изтрили снимките защото “Турист, според Ринсуинд, означаваше „идиот“.

Този път видяхме града основно от към детските площадки и пак много ни хареса. Адски площадки има в Барселона, не съм виждала такива в Швейцария! Покрити с гумирани плоскости, обезопасени за съвсем малки деца, с дървени оградки, катерушките не се нагряват от слънцето. Бравос просто.

Пътуването с Макси през лятото е песен. Храната е един от факторите – не дрънкаме вече бурканчета с домашни пюрета. Сутрин му давахме хлебче с масло (вкъщи е на овесени ядки), за следобедна закуска му вземахме 5-6 кайсии от някоя квартална зарзаватчийница. Във всеки ресторант имаше сварени зеленчуци дори и да не бяха в менюто и сервитьорите сами ни предлагаха опции като го видеха на каква възраст е.

Захарта е единственото от което го ограничавам. Много захар има набухана почти във всичко тези дни, ако не захар – аспартам, което е още по-голяма гадост. А към сладкото се привиква за цял живот и ако сега му изтърва края Макси няма да иска пресни плодове.

Някъде бях чела, че консумацията на захар в България е доста над средната в Европа. Моето обяснение е, без подкрепа от солидни факти, че от дълги години на бебетата се е препоръчвала вода със захар от ден първи, заедно с кърмата. Затова сега като възрастни сме побъркани за вафли с шоколад. Като бебета със заредени портмонета.

Някои особености на пътуванията тази година –

Преди да се роди Макси ми беше все тая къде ще отсядаме, но сега се старая да сме в най-добрия хотел който можем да си позволим. Работата е там, че при пътуване с детенце дневната програма приключва в 18:00 часа. Вечерната включва преглеждане на вестник на телефона (ако има безплатен интернет), гледане на спорт по телевизията без звук или четене на книги в банята. Ако хотела не е сносен вечерите са досадни.

Също така е супер важно да има ресторант и руум сървис, защото след цирка около приспиването на Макси ние с баща му задължително огладняваме, и – предствьте себе – не всеки хотел има кухня. Научих го миналата есен когато бях готова да си разменя единия бъбрек за клуб сандвич, толкова бях огладняла. И “що не излезе да вземеш нещо от близкия денонощен” не е решение защото денонощния не е на всеки ъгъл като в България.

Сутрините, от друга страна, започват в 8:00, когато и тримата сме изкъпани, облечени и сресани и готови за разходка. Освен нас по улиците са само боклукчийските камиони и някой друг закъснял пияница.

Макларън получава потупване по рамото от мен за добра служба. Повечето деца из Барселона бяха в Макларън и се чувстваха добре, точно както Макси, будни, спящи, ронещи бисквити.

Накрая една бележка към себе си – да си взема повече дрехи другия път, ако не държа да ходя пак с изгладени бежови панталони с отпечатъци от малинови ръчички около коленете.

Categories
пътуване

Пакетиране на бебе при зимни условия

Тази година за пръв път оставаме в Швейцария за празниците и като всички швейцарци се изнасяме нагоре по планините за една седмица.

Между Коледа и Нова Година повечето къщи се наемат от едни и същи семейства с години, така че който блее през лятото няма никакъв шанс да се докопа до сносна оферта из по-живописните месности. Наехме къща в последния момент и с много късмет – през август.

Летните пътувания с Макси си бяха лежерна афера сравнени с гиганското пакетиране от вчера. През топлите месеци вземахме двайсет бодита, три пижами, пакет памперси и готово, тръгвахме.

Междувременно момчето порастна, храната му не идва само от мен, има достатъчно мозък да скучае и пипна няколко вируса, след които никъде не тръгвам без аптечка.

Сега ни трябват по три ката дрехи на ден (очакваме дневни температури около минус осем градуса), чорапи, обувки, пижамки, две шапки, ръкавички, пуловери, няколко играчки, крем за тяло, крем за дупе, капки за нос, термометър, лигавници, шишета, биберони, осем кутийки с домашно сготвена бебешка храна, пакет оризова каша, памперси, бейби Бьорн.

Отделно идват нашите партакеши, но те са съвсем малко. Не броя и ски екипировката (якета, панталони, шлемове, щеки).

А никак, ама никак не обичам багаж!

Ако имаме след време още деца, сигурно ще ни трябва ТИР.

Весела Коледа :)!

Categories
пътуване

Как пътувахме до Лион

Десет дена след раждането си Макс вече имаше паспорт и след като хер Доктор даде ОК момчето тръгна на път.

И така, на шест седмици, с кола, към Франция.

Честно казано, приключението не е за хора със слаби нерви, но накрая си струваше заради опита.

За начало, той изобщо не заспа в столчето си в колата както наивно си мислех. Търпя точно един час след тръгването и след това се разрева, дърпаше се наляво надясно да си смени позата безуспешно, изпоти се, зачерви се и ни накара да спрем насред една нива в дъжда и да го успокояваме. Това се повтори още два пъти, после трябваше да го нахраня в поза претцел от което още ме болят ръцете.

И после влязохме в задръстване. Петъчно задръстване, 80 км преди целта, което удължи пътя ни с още един час и нещо и ни направи живота ад. Трима възрастни седяхма абсолютно безсилни пред Човека Глас, който се опитваше да събори Алпите с децибелите си. Такова нещо не може да се опише.

Когато най-сетне стигнахме до хотела и тримата възрасти бяхме капнали от умора, аз бях особено гладна и раздразнителна. Дадох на татко грешния ключ за стаята и после му се скарах, че не може да си отключи. Те с Марсел пък настояваха, че бебето е нервно защото аз съм била нервна. Вечеряхме мизерно каквото беше останало в хотелския ресторант и отидохме да спим.

Муа-ха-хааа… Де да беше така лесно.

В стаята бяхме поръчали бебшко легло. Получихме най-обикновено голямо допълнително легло в което можеше да легне възрастен, но беше неадекватно за нашия 55 сантиметров човек. Казах си, карай, ще спи при нас, нали като плаче нощем се успокоява като го вземем.
Мислех си как ще се кротне ангелски след дългия път и ще си спим блажено до сутринта.

Пълни глупости.

Никой от нас не можа да мигне защото се притеснявахме да не го задушим със завивките. Макси се въртя и скимтя по онзи начин, от който няма как да заспиш защото може ей сега да избухне в плач. После рева до умаломощение, а аз в стремежа си да го успокоя го кърмих на всеки час час и нещо, той се унасяше за 15 мин и после пак ревваше. Носихме го на ръце. Завивахме го с магическото одеало, което обикновено го усмирява (по д-р Карп). По едно време установихме, че имаме 64 нови памперса в колата и само един в чантата в стаята.
На сутринта бяхме вампирясали от умора, болеше ме глава, виеше ми се свят, а гърдите ми – фигуративно казано – бяха морави от смукане.
Режимът, моето постижение за последните седмици (и тема за друг разговор) отиде на кино ей така!

Добре, че сватбата беше много позитивно събитие, че някак си доживяхме до следобед.

Макс спа почти през цялото време, в будните си моменти гледаше мрачно и не искаше да комуникира с никого.

След церемонията, след като ометох повечето ордьоври и бавно преглъщах шампанско на следобедното слънце си дадох сметка, че няма как, ще пропуснем вечерния купон, ще пропуснем туристическата обиколка която планирах за татко и въобще бебето има нужда от спокойна вечер иначе ще ни сдъвче и ще ни изплюе така да се каже.

И от тук нататък всичко се оправи.

Нахраних го по график.
Марсел го приспа като му пусна Ролан Гарос по телевизията (в къщи нямаме телевизор и явно новия тип равен шум го успокои).
Сложихме го в количката и отидохме на дълга разходка из La Cité Internationale на Ренцо Пиано. След вечеря човека се размърда, пак беше нарханен по график и … спа 6 часа не-пре-къс-на-то, което си е живо доказателство, че Бог съществува.
На връщане спа в колата или шашнато следеше сенките шарещи по седалките.

В заключение –

Пътешествието с малко бебе си е смела постъпка, както впечатлено ми казаха двойка американци в асансьора на хотела. Също така си е и приключение, от което не е нужно да се отказваш стига да помниш , че пътуване от 3.5 часа може лесно да стане 5 часово по независещи от теб обстоятелства.
Другия път няма да вземам всичките му дрехи, наистина няма смисъл.
Ще настоявам за истинско бебешко креватче, а ако нямат ще го оставя да спи в количката – както направихме втората вечер.
Каквото и да става, след 18ч ще му осигуря пълно спокойствие, много храна, тишина и минимум хора и светлина, за да се настрои за спане, а не за купон.
За моя най-голяма радост в тоалетните на всички бензиностанции по пътя имаше маси за преобуване на бебета – и в женската и в мъжката.

Кърмих къде ли не, основно по общствени места и никой не изглеждаше впечатлен или възмутен, даже доста баби кимаха одобрително.

Was uns nicht umbringt, macht uns stärker.