Categories
пряка демокрация

Швейцарски референдум за златото и хората

imageЗа втори път гласувам на швейцарски референдум и трябва да ви кажа, че пряката демокрация не е за хора, които ги мързи. Тъй като нямам навика да пращам гласа си по пощата се оказах почти в последната минута като с ненаписано домашно и четиресет странична книжка обясняваща за какво е вота.

Около месец преди крайната дата на изборите всеки гласоподавател получава по пощата бюлетините, на които да напише ДА или НЕ срещу въпроса, който се гласува. Няма хиксове и чайки! Изяснителната брошура съдържа две разяснения – на кратко и в подробности, плюс становището на парламента, т.е. ако ти е все тая винаги можеш да подкрепиш парламента, в крайна сметка там са хората които са избрани да са най-загрижени за общественото благо. Аз нямам време за радио и телевизия и съм върл фен на брошурата. Ясно, независмо становище на всички страни, кратко, идеално! Но хората са неблагодарни твари – наскоро гражданството изнедоволства ама колко струвала тая щуротия, и колко хора всъщост я четяли такава сериозна, суха, без илюстрации, не диалогична.

(Ооо, бедни ми швейцарски таранкоолу, не си чел ти стари учебници за ЕСПУ да видиш какво значи скука!)

Брошурата се изпраща до 5.4 млн души и струва около половин милион франка ( т.е. пет годишни заплати на гимназиален учител; по-евтино от това здраве му кажи!). Никой няма намерение да я маха.

Референдумът беше по три въпроса –

Премахване на преференциалното данъчно облагане на най-богатите чужденци.
От него в момента се възползват 5.634 души, най-богатия от които е дядо Ингвар Кампрад, собственик на ИКЕА. Според инициаторите това е неприемливо и руши данъчния морал.
Парламентът не ги подкрепя твърдейки, че по света има постоянна конкуренция за привличане на богатите и мобилните. Разбираемо е, че данъчното им облагане предизвиква конфликт у останалите хора, но същите тези хора печелят от сегашния закон.

(Свръхбогаташите не ползват никакви други преференции освен данъчните. Не могат да строят каквото и където им скимне например. Неколцина превилегировани индивиди в едно село дават достатъчно заетост на бизнеса не само с очевидни неща като ремонтите и поддръжката на къщите им. Фестивалът за класическа музика “Йехуди Менухин” е цяло лято, привлича маса народ и едва ли щеше да е точно в Бернер Оберланд ако Менухин не е живеел там.)

Другата инициатива, Еко-поп, иска ограничаване на нетната имиграция до 0.2% от броя на местното население с аргумента, че Швейцария не може да поеме толкова бързо разрастване, физически няма място и естествени ресурси.
Парламентът е против защото ограничението няма да реши проблема с ресурсите, но ще създаде нови такива на бизнеса. В крайна сметка чужденците в Швейцария допринасят за ниските нива на безработица и конкурентноспособността на икономиката, която е предимно експортна.

(Това е тъмната страна на пряката демокрация – всяка дивотия събрала достатъчно поддръжници в рамките на определен период отива на национално гласуване.)

Третата инициатива иска да задължи централната банка да удвои златния си резерв, т.е. да обърне една пета от резервите в злато, което в последствие да не продава. Инициаторите смятат, че Швейцария притежава твърде много евро и националната банка не управлява добре парите на народа. Парламентът е против тъй като това ще ограничи възможността на банката да се намесва на пазара.

(Златната инициатива имаше страхотни пропагандни плакати! Чак миловидни с ретро категоричността си.)

И трите инициативи бяха отхвърлени.

В интервютата по радиото нямаше нападки, обвинения и самосъжаление. Инициаторите споделиха разочарованието си, но приеха разултатите.

За мен подобно поведение си в пълна екзотика.

Categories
пряка демокрация

Vox Populi

Днес гласувахме заедно – Марсел, децата, аз и татко. Право на глас има само Марсел, останалите се включихме заради разходката и за да покажем на госта как става тоя номер с пряката демокрация.

В повечето демокрации гражданите гласуват за свои представители – за парламент, за президент, на които делегират вземането на политически решения. В Швейцария парламентарните избори са на всеки четири години, но три-четири пъти годишно хората гласуват по най-различни съвсем конкретни въпроси. Някои са от национално естество, например забраната за строеж на минарета или забраната за пушене в ресторантите, а други са типично местни – за строеж на нов лифт или музей.

Процедурата е изключително интересна.

Около месец преди крайната дата за гласуване всеки гражданин получава плик с документи – книжка, обясняваща за какво точно е референдума и кои са аргументите за и против; бюлетини; карта са гласуване, която гражданина трябва да подпише и три плика.

И така, отваря си книжката, чете, мисли, решава, отбелязва си вота на бюлетината и я сгъва в приложения непрозрачен плик.
След това записва името си, подписва картата за гласуване, и я сгъва във втория приложен непрозрачен плик.
Двата плика се пъхат в третия, пощенски плик, и се изпращат по пощата.

(Преди години попитах Марсел как може да е сигурен, че двата плика няма да бъдат отворени едновременно и че никой никога няма да научи как е гласувал.
Are you out of your mind, уморено ме погледна той. Ние от сто години все така гласуваме)

Денят на референдума е всъщност последната възможна дата, в която гражданите могат да дадат вота си – ако не са го направили по пощата, на този ден те трябва да се явят в избирателната секция, да предоставят картата си за гласуване и да си пуснат гласа в заключени урни, които приличат на сейфове.

В секцията има трима души, които подпечатват двата плика и казват добър ден и довиждане. Няма списъци, няма бюлетини – всеки си носи от къщи това, което му е било изпратено по пощата.

Следва скептичен Q&A:
Q: Държавата от къде знае къде точно да ти изпрати документите?
A: Всеки човек е регистриран в местната община. Всеки пребиваващ в Швейцария е длъжен да се регистрира до две седмици при евентуална промяна на пощенския си адрес. Така населението на страната е една спретната база данни, от която става ясно колко бюлетини трябва да се издадат и къде трябва да се изпратят.
Q: Ти не смяташ ли, че това е полицейщина, да се водиш на отчет някъде?
А: А ти как смяташ, как ще планираме училища, болници и инфраструктура ако не знаем какво е населението на всеки район?
Q: Можеш ли да си ксерокопираш бюлетината и да я продадеш на някой за 100 франка?
А: Не, това е престъпление.
Q: За 1000 франка?
А: Не, това е престъпление.

В този момент се замислих, че покупко-продажбата на гласове има смисъл само ако става въпрос за стотици. Ако тръгнеш да се пазариш по отделно с всеки индивид спукана ти е работата – ако не първия, то втория или третия ще те прати на полицията, а полицията – на съда.

Тук трябва да отбележа, че всеки швейцарски гражданин, който събере 50.000 подписа в рамките на 100 дена по някакъв си въпрос може да изиска национален референдум по тоя въпрос.

Политическата война около референдумите се води предимно чрез плакати и платени реклами в медиите. Тъй като не гледам телевизия не знам до колко се разправят в ефир, но със сигурност не правят митинги и концерти по площадите.

Референдумът днес беше по три национални въпроса.

Да отпуснем ли повече пари за обществения транспорт – пътища, обучение за служителите, подобряване на инфраструктурата?
Да – всички ползваме обществения транспорт и трябва да инвестираме в поддръжката му.
Не – тези релси не ги ли позлатихме вече?

Трябва ли абортите по желание да се заплащат от здравната каса.
Да – здравето е задължение на обществото.
Не – бремеността не е болест.

Трябва ли да въведем квотите за чужденци в страната включително и за граждани на Европейския съюз?
Да – миналата година тук са дошли 80.000 чужденци; товарят инфраструктурата, вземат работни места, вдигат наемите; нямаме физически място да поемем подобен наплив.
Не – ограниченията за чужденци ще се отразят на конкурентноспособността на швейцарския бизнес; голямата част от тях са чужди специалисти, от които страната се нуждае.

Голямата дъндания е по последния въпрос, разбира се, защото поставя под въпрос споразумението с Европейския съюз за свободното движение на хора.
Факт е, обаче, че народа иска квоти. Сега това противоречие е работа на парламента, който трябва да намери начин как да приложи народната воля на практика. Когато измислят такъв закон той отново ще бъде подложен на референдум, т.е. в близките две години нищо няма да се промени.

И като стана дума – швейцарските депутати, министри, че и президента не разполагат със служебни коли. Президентът си живее вкъщи, а не в резиденция. Докато работех в Берн най-редовно виждах всичките им политици които крачеха сутрин с мен от гарата на път за работа.