Categories
продукт

Време за сандали

 Днес каня пред строя Crupon – българска работилница за кожени сандали и обувки.

Лозунгът “Изберете българското” никога не ми е въздействал особено, тъй като когато пазарувам ме занимават други въпроси като например аз това нещо мога ли да си го позволя, направено ли е от качествени материали и от хора, които знаят какво вършат и имало ли е нечестна човешка експлоатация в процеса.

Crupon имат успешен бизнес на Etsy, но и собствен сайт на български който задържа вниманието ми със снимките си – надявам се любимият ми кремопроизводител Refan също да ги види някай ден и се поучи.

Сандалите на Crupon са от растително обработена кожа от Тоскана. Написано така звучи като маркетингови джаберуоки, но хората обясняват с подробности защо материалите им са толкова специални, а аз съм много порьозна към технически детайли.

Досавката в България е безплатна, но работилницата праща из цял свят с UPS за което ми се извиниха, защото е скъпо, но както казва пра-баба Маргарет:”Скъпа, ако не си платиш как можеш да очакваш, че ще ти свършат работа?!”.

Приемат разплащания и с PayPal, обаче има малък бъг – PayPal не приема BGN и когато адресът за доставка е извън България автоматично обръща към чуждата валута без да променя номинала, т.е. цена от 80 лева става 80 евро.

Crupon откликнаха веднагически когато им обясних проблема и си стиснахме ръцете за продажбата с три съобщения във Facebook – пишеха грамотно и не ми говореха на “ти”.
И така зачаках десет дена – твърдят, че правят всеки чифт индивидуално, а лукса отнема време.

Сандалите пристигнаха без ден закъснение в кутия, брезентова торба и инструкции за поддръжка. Опаковката може да се доизпипа още малко – обувките на Crupon заслужават пакетирането на Sézane, но предполагам и на това ще му дойде времето.
Нося ги повече от месец и гарантирам, че си струват до последната стотинка. Всеки детайл е изработен с огромно старание, удобни са и са изключително красиви – иде ми като досадното дете в “Биографията” на Нушич да ги поднеса под носа на всеки, да викам “имам нови буки!” и да говорим само за тях

Дизайнът на сандалите е супер семпъл което, с подходящи дрехи, ги прави идеални за работа в офис през лятото. Crupon твърдят, че обувките им са за дълги разходки, но аз навъртам над 10 км на ден през ваканцията с децата, а в тая категория никой не може да бие добрия стар Birkenstock – същия Birkenstock, с който няма начин да се появя на работа. Другата контра е, че като всяка естествена кожа сандалите не обичат влага, а аз през ваканциите съм на площадката преди да се  е вдигнала росата.

В резюме – Crupon са хубави хора, които правят хубави обувки. Препоръчвам ви ги!

Categories
продукт храна

Масло или маргарин

imageПопаднах на тази диаграма на сайта на швейцарските млекопроизводители. Мисля, че преди време я използваха в рекламната си кампания “Маслото е естествен продукт”. 

От ляво – как се прави масло, от дясно – как се прави маргарин.

И не, няма да ви обяснявам как консумацията на маргарин води до рак защото нямам квалификацията да раздавам мнения по темата. Чисто визуално обаче лявата диаграма ужасно ми хареса.

С децата дори проверихме дали е истина. Сложихме в едно канче кутия течна сметана, избишкахе я с миксера и наистина – маслото се втвърди около перките и като отделихме суроватката си излезе на съвсем солидна топка.

На работа имам една колежка която след две години живот в Швейцария се връща обратно в Калифорния. Хелън сподели на скоро, че едва когато се е преместила в Европа – на 35 години – е опитала истинско масло.

“Цял живот са ми промивали мозъка как мазнините са вредни и всичко задължително трябваше да е fat free. Маргарин до дупка!”

Казах и че аз пък съм отраснала на филии с масло и шарена сол и я попитах дали ще премине пак на маргарин като се пренесе оттатък.

Въпросът ми искрено я разсмя.

Никога, каза, никога!

Categories
продукт

Новото божоле

Преди няколко години, някъде през ноември, намиращото се в България българско население на моя Фейсбук пламна с необясним, див и внезапен ентусиазъм: “Новото божоле пристигна!!!” Следваха стихове, снимки на елегантни хора с чаши в ръка, въобще – ден на алафрангата. И тъй като това е Фейсбук, последваха два дена ехо как вкуса на новото божоле, ах, на новото божоле, обагря сезона. Или нещо такова.

Българското население на моя Фейсбук се състои от разнородни групи, които не се познават по между си, и изключително рядко се впечатляват от едно и също нещо – примерно Коледа и Баба Марта.

(Имам дори фейсбук френд, който след падането на Борисов, без капка ирония, стана част от група “Да върнем Бойко Борисов на власт!” с аргумента, че “Бойко беше прост, но поне е един от нас.”)

Швейцарците, като хора с пари и афинитет към качествените неща, са прихванали всевъзможни кулинарни изтънчености от съседите си, но трепета около божолето не беше сред тях – ни дума, ни плакат, ни нищо. Много странно ми се видя, че винена традиция се празнува в България, но не и в Швейцария.

По онова време имах шеф французин. Въпреки че беше прекарал последните 15 години работейки из Латинска Америка, Франсоа си беше кореняк парижанин с всички произтичащи от това клишета – елегантен, начетен, възпитан, прелестно култивиран индивид с шал и лека склонност да мрънка повече от общоприетото за немско езичния свят. За Франсоа цивилизоваността стоеше преди всичко – “Работен обяд? Да гледаме презентации оплескани с майонеза? Non.” “Онзи “ресторант” в Технопарк, където дори няма покривки? Non.” “Работа през уикенда? Non.” С Франсоа си паснахме от раз въз основа на общото ни минало в отдел Финанси, сходно чувство за хумор и физическа нетърпимост към хора, които говорят глупости.

Каква е тая традиция с божолето, попитах, обяснявай.

“Традиция? Ами! Това е маркетингова кампания” – презрително отговори Франсоа за когото маркетинг беше отдел за хора с голямо его и малко талант.

“Единственият случай при който тълпите се натискат да пият посредствено вино” – врътна очи той.

Значи като Нощта на музеите в Берн – единственият случай при който трябва да се редиш на опашка за да влезеш в музей в Берн?

“Същата работа! До Втората световна война божолето е било типичен регионален специалитет с разбираемо регионална слава. Някъде в началото на 50-те на производителите им хрумва да го рекламират с апломб – организирали състезание кой ще занесе първата бутилка до Париж, дъндания из медиите. Печалбите са били впечатляващи предвид качеството на продукта. Пикът на кампанията попремина, знам че сега концепцията се прилага на други пазари. Явно сега стига и до вас.”

Когато тази година рафинираните ФБ юзъри се отприщят с тургеневски придихания да посрещат божолето имайте предвид – това е маркетингова кампания, не традиция.

Categories
продукт

История с перде

Има някои задължения в живота, които бях сигурна, че мога да избегна. Например да кося трева. Или да купувам пердета. Не само, че не проявявам никакъв интерес, но и винаги съм имала някой под ръка който да гори от желание да се заеме със задачата. Пердетата бяха в графата “за майка и баба” – две жени, които можеха да прекарат с дни в най-скучните магазини – за платове – и да обсъждат в детайли илици, гайтани, подгъви (си мислех аз на впечатлителната седемгодишна възраст).

Майка се отдаваше на спорта с пердетата с характерния си хъс. Поне два пъти годишно – тадааам! – избираше, купуваше и закачаше нови пердета, като отказваше да ни каже колко струват защото “ще припаднете” и “парите и без това сама съм си ги изработила”.

Помня първите пердета които купих за стария ни апартамент, първата ми сериозна къща след ергенските години в Германия. Бяха леки, тюлени, бохемски прпвиснали и струваха точно десет лева. От ИКЕА. Майка ме погледна подозрително – каза ми, че нейните винаги са се въртели около сумата “средна месечна заплата”. Десет лева, потвърдих аз с квитанцията. Тогава, разбира се, не знаехме, че джунджуриите в ИКЕА, макар и с добър дизайн, не са точно онези, които ще завещаеш на децата си.

Марсел мрази пердета. Катрин, майка му, много обичала аромата на свежо пране, затова перяла техните два пъти в месеца и после познайте кой е трябвало да ги закача обратно. Със зъби и нокти се сборих да сложим корнизи в новата къща, но поради напредналата бременност така и не проконтролирах на място и сега в детската и в спалнята имаме само по един корниз. Гризкам си ноктите от яд като погледна нагоре.

След като се нанесохме в новата къща нямаше как вече да се скрия от факта, че нямам никаква идея как да подредя детската стая. Едно помещение не трябва да е курирано, copy/paste от Некермана, а да еволюира около ежедневието на живущите в него. Form follows function. Готовите детски стаи които видях бяха ръбеста и грубовата ширпотреба. Обзавеждането с нещо различно обаче означава години събирателска дейност. Започнах да умувам над “тема” за стаята, цветови палитри и въобще каквото там ми лисна в лицето хаоса интернетов.

Междувременно бялата детска стая си седеше оцъклена, неуютна, и Макс не обичаше да се задържа дълго в нея особено вечер.
“Сложи пердета!” отсече сестра ми по време на кратката си консултантска визита около Великден – “Ще омекотят светлината”.

Тъй като Муминтролите са окупирали банята и кухнята (хавлия, чаршафи, чашки, чинийки, прибори, бисквити, желирани бонбони), а качествени продукти с “Ну погоди!” не можах да намеря, взех да се озъртам за животните на Биатрикс Потър. Едно търсене по-късно намерих точно, ама точно детската стая на моите мечти! Тапети, пердета, мебели, Зайчето Питър от всякъде. За тапети беше късно, мебелите бяха вградени, така че исках само пердето. Никакъв проблем, отговориха от английското дизайнерско студио, на чиято страница намерих вдъхновение. Струва 1.600 GBP плюс доставка.

През следващите месеци опищях орталъка с моите пердета. Исках поне да ги пипна преди да се метна във финансово безумие. И като в будистка притча се оказа, че те са ми под носа, срещу любимия ми фалафел – едва забележим магазин за красиви неща, в който намерих каталози с мостри и прочие. Цената се оказа същата. Тези пердета били дизайнерски (duh?), Джейн Чърчил, и тъй като прозореца в детската е дълъг, а аз ги искам и до земята като в моята стая във Варна, това правело 30 метра плат.

Никой от разширения семеен консилиум по покупката не ми каза, че съм луда. Марсел призна, че са много красиви, но той бил пас, т.е. да не очаквам от него да покрие половината сметка. Баща ми каза “…или можеш да купиш на децата кола…”. Според Мила после всички трябвало да си ушием рокли от тези пердета, като Скарлет О’Хара.

Реших да ги купя.
И след това реших да не ги купувам.

В каквато и валута да смятах, цената беше неморално висока, опасявах се, че всеки път като ги погледна ще виждам банкноти. А и “то хубавото край няма” както казвал някога прадядо ми Диньо.

И така сагата продължи.

В ИКЕА намерих доста приемливи неща, но за да се пригодят към нашите релси трябваше да ги скъсявам и да лепя специална лента и дъра-дъра-дъра … Универсалният магазин Манор предлагаше измамен избор, уж купища от мостри, но погледнати отблизо се оказваха боклуци. Прииска ми се никога да не бях чувала за Джейн Чърчил.

Както никога се оказа, че имам нужда от помощ от продавачката, която ме обсипа с такива въпроси, че се почувствах изключително тъпа. Имам самочувствието, че с търпение мога да разбера всякакви комплексни теории, обаче тази кинкалерия и пасмантерия ме хвърли в нови дълбини

Чисто геометрически не разбирах как се шие перде, при положение, че ширината на плата е 1.5м, а височината на прозореца е 1.8м, а мотива върви хоризонтално. Две парчета ли се съшиват? Тя ми обясни, че обикновено цялата дължина на прозореца се умножава по две и след това (#%#неразбираемо обяснение на швейцарски немски#%#) и затова ми трябвали 30м плат. Сетих се за Мирча Кришан и краставицата. След това записа адреса ни за да ми прати в къщи техен служител, който да провери на място дали размерите са точни.

Fast forward 2 седмици – на вратата цъфна мосю Дюк, décourateur от Манор, аншанте.

(Манор е един такъв … селски магазин. Какъв décourateur, какви пет лева?!?)

Мосю Дюк обаче беше светлината в края на тунела. Наизкара от колата си хиляди и хиляди мостри, които изобщо не бяха изложени в магазина. Търпеливо ми изясни разликата между различните материи – найлон/лошо, памук, лен/хубаво, типовете гънки около корниза, подгъвите и ме посъветва да разделя обема на две пердета, защото 30м плат едва ще се вмести в пералнята.

(След това измери дължината с електронен метър – лазерен пойнтер с дисплей. Аз може и да съм много навътре в делата интернетски, обаче съм пропуснала доста открития в триизмерния свят).

Избрах едноцветна бяла материя, като основата на онези, които отказах да купя, и мосю Дюк кимна с разбиране. Добре е стаята да е неутрална защото играчките са истерично ярки.

Fast forward един месец – дзъъъннн! Заповядайте да си вземете готовите пердета!

Много съм доволна. Наистина.
В спалнята все още нямам пердета.

Categories
продукт

Better Butter

Наскоро ходихме да купим здравец за градината и видях в магазина домашен сапун, френски – твърд като камък, с неопределен мърляв цвят и ужасен мирис. Баба ми си правеше абсолютно същия на село, ползваше го за пране, въпреки че войната отдавна беше свършила и тоалетния сапун не се раздаваше с купони. Мисля, че почти всички съставки бяха от собственото и стопанство, тя твърдеше, че е чудесен, а аз и се смеех. Кой се смее сега обаче, ето, хората плащат в швейцарски франкове за него пред очите ми.

Доста познати се захващат с някакво бабешко хоби докато са в майчински – нещо, за което са си мислили завеяно преди да имат деца и докато се зареди Ексела на работа. Анна започна да плете шапки (иначе преподава маркетинг). Кати пече хляб (иначе управлява център за политически бежанци). След грандиозния успех на кърпичките за дупе пробвах да направя body butter – като онова в кръглите кутии на Body Shop. Защото ако взема да въртя сладка и туршии, като половината бг-мама, ще си ги изяждам сама и ще си запазя тестената следродилна фигура.

Подарих една кутия body butter от първата серия на Мила и тя ми отговори със заря от суперлативи. От втората изпратих на сестра ми, но тя не го е пробвала все още. Не е хуманно да се експериментира върху животни, затова тествам върху роднините си, които не са точно двоен скрит АБХ тест, но поне са откровени.

(Crème de la Mer също не е минал независим клиничен тест, но се продава по 146 €/30 ml защото разни селебритита “се кълнат в качествата му”. Хората не спират да ме удивяват.)

Рецептата е от Pinterest, разбира се, а продуктите са от аптеката или от eBay:

Масло от ший (shea butter) – екстракт от ядката на вид африканско дърво. Прилича на топена свинска мас и има съвсем лек дъх на орех
Кокосова мазнина – при температура над 24С е течна и прилича на олио, но без мирис.
Бадемово олио – доброто старо бадемово олио за мазане на бебета.

Съотношението на съставките е 2 (ший) :1 (кокос) :1 (бадем).
Първите две се стопяват на водна баня.
Добавя се бадемовото олио и по желание няколко капки етерично масло.

(Ползвах лавандулово останало от раждането на София, но се престарах първия път и крайния продукт можеше да капичне кон с интензивния си мирис.)

Сместа се оставя да се охлади около половин час в долната част на хладилника докато наподоби леко захаросан мед.
След това се разбива с кухненски миксер докато заприлича на бит белтък.

Запазва консистенцията си на стайна температура, но щом докосне кожата отново се втечнява, което е особено приятно след душ. Ефектът си проличава особено добре на лактите.
Вместо бадемово олио може да се ползва всяка друга течна растителна мазнина за готвене. Последно пробвах със зехтин, но не съм очарована, има нещо твърде салатесто.
Кокосово олио може да се замени с какаово, но то е по-скъпо.

Орабезработа в най-чист вид…

Categories
бебе в Швейцария продукт

Чисто и просто

В първите дни след раждането акушерката Андреа строго ми напомни, че ако не държа да се кльоцна в следродилна депресия трябва да си почивам. Много сън, редовна храна, въобще все едно че се възстановявам от болест, въпреки, че не съм била болна. Според Андреа прилива на енергия след раждането не е за да се метна на влака към Цюрих или Берн и да се фукам с бебето в офиса, а за да произвеждам кърма.

Както знаете аз съм много порьозна към експертни мнения затова обещах, че ше’с стараем.

Но, стои ли се, кажете, седмици наред с книга/айПад на дивана? С цел запазване на здравия разум съм си самоограничила и достъпа до Фейсбук, Апостола на суетата, до три пъти дневно.

И тъкмо когато скуката започна да се прокарва, се бръмнах по Пинтерест. Истина ви казвам, това е новия Фейсбук! Не само че тършувам там с дни и нощи, а и след това се чувствам вдъхновена и окрилена от идеи без всъщнист да съм направила каквото и да е.

В Пинтерест се светнах как да си правя домашни бебешки влажни кърпички.

В безгрижните childfree години от моя живот не разбирах защо хората с деца толкова често обсъждат тоалетните им подробности. Сега знам защо – през първите 18 месеца от живота мускулите на човека не са достатъчно развити за да контролира изхвърлянето на отпадъци от организма. Това означава, че ако децата в едно семейство са с малка разлика, родителите ще се радват ежедневно, поне две години и половина, на удоволствието от сменяне на гащи.

Колкото и да си обичаш отрочетата тази отговорност изобщо не е приятна – и най-разнеженият над бебето гост го връчва моментално на родителите му щом усети звук или аромат. А когато едно дете премине от кърма на твърда храна край с невинните, еднотипни лесни памперси. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че без пакет тоалетни кърпички (а понякога и противогаз) просто няма как да избуташ и половин ден.

Затова размяната на ноухау относно бързина и ефективност при смяната на памперси е нещо като смяната на гуми при Формула 1 – напълно в рамките на добрия тон сред съответната заинтересована група.

Оказа се, че влажните кърпички се съвсем лесни за домашно производство.

Ето какво е нужно:



1/2 руло домакинска хартия Bounty
. В Швейцария се казва Plenty, продава се в Müller и COOP. Другите марки хартии се разкапват от влагата и не стават.

1 неръждаем контейнер или буркан с плътно затваряне. Аз ползвах буркан за кафе Tschibo, отваря се лесно с една ръка.
1 с.л. бадемово олио от аптеката. Четох обаче, че става с всякакво растително олио за салата.

1,5 с.л. бебешки душ гел – аз имам ecoBaby, след като Анна и сестра ми ми забраниха да докосвам какъвто и да е продукт с парабени

125 мл вода. В оригиналната рецепта водата е двойно, но кърпичките излязоха толкова прогизнали, че според Марсел ставали и за измиване на колата.

Рулото хартия се разрязва напречно на две.
В буркана се добавят останалите съставки и се разбъркват с лъжица.
Добавя се половината руло Bounty.
Бурканът се затваря и се обръща надолу с главата за да се овлажни хартията в него. Оставям го в умивалника за 1-2 минути, така че ако прокапе щетите да са минимални.

Бурканът се обръща отново, отваря се, и от центъра се изважда картоненото руло.
Voilà!

Не обичам определението “Направи си сам”, напомня ми за принудителната дилетанщина от соц-а, когато трябва да си направиш всичко сам, защото няма от къде да го купиш.

Пинтерест класифицира рецепти като горната като DIY. Въпреки, че езиково означава същото, за мен DIY е за хора с желание да произведат нещо заради самото удоволствие от правенето, а не защото го няма по магазините или за да спестят някой лев.

Баба ми Йона наричаше такива персони “орабезработа”.

Categories
празник продукт

Демистификацията на козунака

Великден е от край време най-любимия ми празник.
Дългият уикенд е гарантиран. Времето е хубаво. Липсва коледно-новогодишната истерия с пазаруването и с “къде ще празнувате” сякаш на другия ден света ще се сгромоляса.

С ръка на сърцето си признавам, че ако живеех в БГ и през ум нямаше да ми мине да запретна ръкави и да меся козунак, но нито местните шоколадови зайци нито италианския панетоне успяха да го заместят.

Още преди години се поинтересувах как точно се прави козунак, ей така от любопитство. Майка ми, моята лична уикипедия, не можа да ми даде ценни напътствия по технологията. Сладкарския и ентусиазъм, принципно неозаптим, рязко заковаваше на място ако рецептата включваше мая. За нея маята беше мътна, претенциозна съставка, чиято сила можеше да се отключи само от селска жена с вещерски умения. Аз съвсем не съм толкова скопосна, биеше отбой тя, и като всеки градски човек се включваше в списъка за козунаци на някоя варненска фурна du jour, както и всичките ми роднините по майчина линия. “Много е трудно. Само баба ти Йонка може да меси козунаци, нея питай” – инструктира ме тя.

Козунаците на баба Йонка бяха огромни бледо жълти самуни, които наредени един до друг, надхвърляха нейните 40 кг тегло и ръст от 1.5м.

“Не е трудно, как ще е трудно”, озадачено отговори тя. По тона и личеше, че подобна мисъл никога не и беше хрумвала.
Поисках да знам от къде тогава идва репутацията на козунака като за нещо супер сложно.
“Ааа, я че ти кажа, заобяснява тя на отчетлив макоцевски диалект, то не е сложно, ама всичко требеше да сбираш, не е като сега да одиш да купиш. Яйца – требе триесе яйца, за козунаците, къде ги сбираш един месец. После брашно един чувал…па за захар чекаш, айде млеко имаше поне. По едно време немаше мая, па требеше да се разтърси човек овреме. Като сбереш всичко – месиш, на ръка, требе да е топло че да втаса неколко пъти и после печеш… Ама не е трудно”

След няколко години козуначената ми абстиненция удари горната граница на търпението – бях длъжна да пробвам.

Събрах 20 рецепти от интернет, оформих една средна аритметичната от тях и игнорирах всички акъли тип “това не е за начинаещи”, сякаш някой се е родил научен.

Първият резултат не приличаше на козунак, но определено имаше козуначен вкус, което ме окуражи.
На втората година имаше вид на козунак, но вкус на кекс.
След години старателен кайдзен козунаците определено станаха козунаци – с уговорката, че съм пробвала само по веднъж годишно, в продължение на над пет години.

Готвенето, както казва баща ми, е технология, и точно това се оказа подводния камък на козунакинга.
Рецептата е елементарна, но обясненията никога не са достатъчно детайлни, като за хора които дори не са виждали как се прави това чудо.
Нахвърляни са думи и продукти, които при избор и тълкувание, сa потенциал за фиаско –

“…едно пакетче …” – “пакетче” не е официална мярка, колко грама е това?
“… мая” – суха? Прясна? Био?
“… докато втаса” – как изглежда това смахнато втасване? По какво да позная, че процеса е започнал и приключил?

В следващия пост ще обясня с подробности как точно става и гарантирам, че абсолютно всеки грамотен човек може да се справи от раз 

Categories
продукт

Мумин

Отдавна ми беше ясно, че поради времева, географска и политическа дистанция масовата култура, в която ще растат децата ми няма да има много допирни точки с тази, в която съм отраснала аз. Затова когато първият Мумин неочаквано цъфна у нас малко след раждането на Макс предизвика възторжени викове от моя страна :”И аз я имах тая книжка! И аз я имах едно време!”. 

Муминтролите са герои на Туве Янсон, финландска писателка от шведскоезичното малцинство на страната към което спадат още Линус Торвалдс и Анна. 
(Мнозинството там не им крещи да стават на сапун).

Муминтролите живеят в муминската долина и незнайно как съм чела на български повечето книги за тях, въпреки че притежавах лично само една – “Невидимото дете”.

Муминтролите са адски симпатични и не толкова популярни, което ги прави особено мили в моите очи. Бутикови някак. Докато на човек не му се родят деца няма никаква представа за океана от комерсиален кич изповръщан навсякъде, а като родител съм длъжна да набутам под носа на Макс първо и основно моята селекция от масова култура за да формирам все пак някакъв сносен вкус. Муминтролите са естетска работа – графически семпли, нарисувани са от самата Туве Янсон, а северната им мъдрост ми напомня за прагматизма на Анна. Те казват на децата например колко е лесно да изпиташ щастие –  просто трябва да легнеш на моста и да се вгледаш във водата под него.

Благодарение на щедростта на Анна и Кати вече сме се обзавели с чашки и чинийки с Мумин, чаршаф и възглавници, плюшен Мумин, а за Коледа получихме и pop up книжка, формички за пясък, кубчета с Мумин и муминтролската гора и дори детски бисквити с Мумини. Докато разопаковаше подаръците Макси се провикваше весело: “МуНин! МууууНин!”

Муминтролите са доказателство, че не е необходимо модерните символи на някоя страна да размахват байраци и да сучат мустаци, а трябва просто да интерпретират и комуникират по оригинален начин една култура.

Апропо в България имаме Мумински аналог – Тримата глупаци на Доньо Донев, които Макс и Марсел откриха заедно преди около месец и зяпат в захлас по Youtube. Те са герои на Елин Пелин, но анимационния им модерен вариант е гениално разбираем на всички езици и както сама се убеждавам – за всякаква възраст. 

(Макс се смее най-много на три минутните клипове с противопожарни предупреждения, които са създадени за телевизията по поръчка някъде в края на 70-те; аз пък се сетих как с майка гледахме “Нарекохме ги Монтеки и Капулети” на фестивала на анимационното кино през 1985, и след прожекцията видяхме, че сме един ред зад самия Доньо Донев – никой в училище не ми повярва, защото беше too cool to be true).

Предполагам някаква неуредица с авторските права не дава възможност на Глупаците да се превърнат в успешен български франчайз, какъвто напълно заслужават да бъдат. 

Categories
продукт

Сантиментално

В кампания на часовниците Патек Филип се казва, как, разбирате ли, човек никога не притежавал Патек Филип, а просто се грижел за него докато го предаде на следващото поколение. Хората на рекламata изобщо не приличат на никого от моето семейство. Питала съм много приятели дали техните семейства изглеждат така и до сега съм получавала или отрицателен отговор или откровен смях.

Има обаче предмети които наистина се предават на поколенията, не задължително поради тяхната утилитарност, а от чист сантимент.

При Стоянови такъв артикул е Гръцкото Костюмче От Леля Ти Лили. Костюмчето е дошло при нас в средата на 70-те, когато чужбина, пък била тя Гърция, е била далечно място, изпълнено с шарени стоки недостъпни за средния българин. Костюмчето е било ново, носено е от мен, сестра ми и двамата ми братовчеди, прано е милиони пъти и според възхитените думи на майка ми цветовете му “не мръднали”. И така, благодарение на яркатa си окраска, практичен дизайн и екзотичен произход то е било запазено за спомен от ранното ми детство.

Всъщност няма гаранция, че костюмчето дори е гръцко. Пак от същата леля Лили, чийто съпруг е работел по онова време в Атина, имахме чудотворното гръцко лекарство, което магически ликвидираше най-честите заболявания в семейството – настинки, хрема и леко главоболие. Този син пенкилер в последствие се оказа Vicks Vapo Rub.

След две седмици на испанска ваканционна храна Макс дръпна доста на ширина и дължина, затова Марсел се зарови в чекмеджето да прибере малките и да изкара нов кат по-големи дрехи. И Макс внезапно цъфна бос, усмихнат и докаран с Костюмчето!

Имам снимков материал, че Костюмчето е носено от мен на година и два месеца.
Макс, на година и четири месеца, едва влиза в него.
Което доказва, че детето ми не е никакъв дребосък.

Categories
продукт

Habemus нова количка

Преди време попаднах на интересен пост за безмислието от споровете. Питър Брегман разказва в блога на Harvard Business Review, че когато две страни спорят те само се преструват, че се изслушват. Истината е, че всеки е зает да търси слабостите в доводите на опонента си за да може да ги отхвърли. Или пък целия въпрос става личен, и проблемa не е в спора, а в другия човек и във всички които споделят гледната му точка.

Аз също не можах да се сетя за случай, в който съм променяла становището си по важен въпрос по време на спор, по-скоро съм оставала още по-вкопчена в правотата си. Според Брегман ако искаш да повлияеш на някого в друга посока не трябва да спориш, а да слушаш. Да приемеш, че има и друга истина. И да задаваш въпроси. Не за да докажеш, че греши, а за да го разбереш по-добре.

Спорът затваря хората, изслушването ги успокоява, прави ги по-щедри и възприемчиви и това е единствения шанс да промениш вижданията им.

Точно това се случи в епичната битка за нова количка.

Марсел настояваше някъде от преди три месеца, че ни трябва по-лека, по-маневрена количка от добрата стара Joolz.

Аз твърдях, че точно затова купихме Joolz – тя е идеална, маневрена, висока, и не ни трябва друга.

Според Марсел Joolz е чудесна в града, но е прекалено тежка за пренасяне във влака, а в самолетите вече я поочукаха из хангарите и тъй като продължаваме да летим често съвсем ще и видят сметката и ще се окажем без нищо някъде из света. А с малка количка може да се стигне до входа на самолета и да се скатае като ръчен багаж.

Според мен това с влака беше дрън-дрън защото винаги има кой да ми помогне (силен съпруг, изпълнителен служител на швейцарските държавни железници или просто друг пътник който ми влиза в положението). А Joolz нямаше да пострада ако я бяхме таксували като едро габаритен багаж, само че това не го знаехме по-рано.

А и нямаме място за поддържане на цял автопарк от колички (ако някой не е забелязал до сега аз имам параноя от задръстване с вещи).

По-миналата седмица дочух в офиса разговор на същата тема. Натали взмаше със себе си Рафаел и Жан-Жак на комадировка в Калифорния и се чудеше как да пренесе количката си.

“Време ти е за нова, отговори Дебс от съседното бюро. Нещо малко, леко и евтино. Ще ти спести маса трудности особено с прибирането в багажника. Ще ти е по-лесна за пренасяне през стълби, а и Рафаел ще проходи след няколко месеца и няма да иска да стои в старата. Ще ти трябва друга, от която да може да слиза сам, защото и без това ще я ползваш за бързи преходи, в останалото време той ще иска да върви. Той не е вече онзи мъник който едвам си държи главата изправена, не се страхувай, и в лека количка ще му е удобно”.

Sold, както се казва на български.
На минутата.
Като щракване с пръсти.

Марсел едва повярва на късмета си и тутакси достави новата придобивка. Имаме Mclaren Quest, тежи 5 кг и наистина се пренася лесно.

Не че е от жизнено важно значение, можехме да минем и без нея, но има едно огромно предимство за Макс – с нея много по-бързо гоним гълъбите.
Urbi et orbi.