Categories
предучилищна в Швейцария

Визита в предучилищната

Предучилищната се намираше в къща на три минути път от нашата. Бях минавала покрай нея хиляди пъти със Софи в количката, но никога не бях допускала че е нещо повече от обикновен дом, обграден от поддържани зелени храсти и пощенска кутия на входа. Посрещна ни г-жа Миндер, учителката, енергична жена между 50 и 60 години, с къса коса, панталони и Биркенстокс.

“Семейство Брунер? – повтори тя – Това трябва да е Макс! Приятно ми е, заповядайте!” . Тя се здрависа с трима ни и се обърна към следващите:
“Семейство Щулц? Това трябва да е Елиас!”
Ние с Марсел се спогледахме – беше се подготвила с имената на всички деца, а ги виждаше за първи път.

Дворът беше закътан, с пързалка и грубовата дървена маса с пейка като за излет. От вътре къщата беше облицована с дърво. В предверието имаше поставка с два реда гумени ботуши и закачалки, над които бяха залепени снимките на настоящите предучилищници, които в този момент бяха на посещение в училището зад ъгъла, където им предстоеше да бъдат първокласници. Швейцарците наистина не обичат стълпотворения от каквото и да е естество.

Обстановката в помещението навътре беше квинтесенция на автентичната швейцарщина – семпла, чиста стая, разделена на няколко квадранта по предназначение и нищо излишно. Кубчета, кутии с пъзели и игри, детска кухня с минатюрни съдове и всякакви играчки копия на предмети от бита, ютия, метла, чифт холандски дървени обувки. При всичката си задължителнист предучилищната беше преди всичко обзаведена за четири годишни хора, много от които до сега не бяха оставали без родителите си

Въпреки, че нямаше нищо счупено предметите бяха явно употребявани, но качествени, от солидно дърво. Беше уютно като дом и без какъвто и да е материален намек, че сме в една от най-богатите страни в света. Това е трудно за възприемане ако човек не е идвал в Швейцария, но хората тук ценят труда и много сериозно си правят сметката като инвестират. В този случай средствата на данъкоплатците отиват стриктно за учители, а не за лъскави джаджи.

(В настоящата частна градина на Софи и Макси децата слушат приказки на аудиокасети. Като ги видя насядали около касетофона се стряскам, че са ме телепортирали в 1988-ма.)

Докато децата, залепени за родителите си, се спъваха в сандалите си Макси превключи на режим “детска градина”. Остави обувките си пред закачалката и смело закрачи по чорапи. Г-жа Миндер покани децата да седнат на столчетата наредени в кръг, а ние седнахме зад тях. Тя се представи и извади едно плюшено мече, което мина да се здрависа с всички, след това покани всяко дете да си избере дървена фигурка на животно от изсипаните в центъра на кръга и набързо се осведоми дали всяко дете има плюшени играчки вкъщи. Атмосферата се поразчупи и тя им даде по една картонена чинийка, която щеше да е рамка за снимка. Заедно с децата трябваше да налепим конфети и мъниста които бяха оставени на масичките пред нас, само че Макс се пораздразни и ме бутна настрана, МАМА, МОЛЯ!

След това просто ги оставиха да тършуват из играчките и книгите, а г-жа Миндер вървеше сред родителите и отговаряше на въпроси.

За разлика от мен, развълнувана до сълзи в официалната си рокля, останалите родители приемаха момента с швейцарска сдържаност. Основните принципи на предучилищната, както и мебелировката, не се бяха променили от тяхното детство. Понякога им завиждам на местните за увереността, че всичко ще върви по план, тъй като обществения строй никога не им е рухвал над главите. А аз съм като ветеран с посттравматичен стрес, който постоянно ръчка системата за бъгове защото вероятността всеки да си е свършил работата както трябва просто не е за вярване.

След това г-жа Миндер плесна с ръце, помоли децата да приберат играчките и отново да седнат в кръг. Всяко от тях отново показа дървената фигурка, което си беше избрало в началото и я върна в коша. След това изпяха една песен повтаряйки имената на другите деца (Макс отбеляза, че той тази песен я знае) и ги изпратиха по живо по здраво със заръката на първия учебен ден да донесат любимата си плюшена играчка.

Речи нямаше.

Всичко около ежедневието на децата беше описано в информационен лист – получихме копие. Много интересен лист, който ме накара да се замисля.
Дадоха ни и една празна картонена кутия, но това вече е друга история…

Categories
предучилищна в Швейцария

Задължителна предучилищна в Швейцария

Швейцарската предучилищна, задължителна за деца на четири годишна възраст, е изключително добре приложена на практика както повечето неща в тази държава. И както в други случаи целият процес се свежда до професионализъм и желязна организация, а не само до пари.

Призракът на предучилищната (или kindergarten, както и казват тук) се промъкна в кошмарите ми скоро след третия рожден ден на Макси. Нямах никакво съмнение, че ще му се отрази добре – Макс ходи от бебе на доброволна целодневна детска градина и никога не е протестирал. Предучилищната обаче е организирана така, че напълно изключва варианта “двама работещи родители”.

Часовете са в четири дни, сряда е почивен ден. Занятията са от 8:15 до 11:15, а веднъж седмично имат и следобедни часове – от 13:15 до 15:15. Което обяснява защо, според NZZ am Sontag, в Швейцария едва 13% от майките на деца под шест годишна възраст се трудят на пълен работен ден, факт за който се сещам всяка сутрин във влака към Цюрих заобиколена предимно от отиващи на работа мъже. Доминото на седмичната ни логистика беше на път да се срути.

Реалността обаче се оказа не чак толкова драматична.

През първата работна седмица на януари получихме по пощата известие, че нашия човек автоматично е записан в предучилищна, чийто първи учебен ден е на единайсти август.

В плика имаше брошура, обясняваща цялата образователна система плюс имената, снимките, адресите, мейлите и телефоните на всички учители в града; списък с имената и адресите на дванайсетте мъника от нашия квартал които бяха разпределени в близката предучилищна и седмичната им програма. Швейцарците, които иначе са параноици на тема конфиденциалност, очевидно искат пълна прзрачност и диалог в името на доверието между учебната система и гражданите.

В следващите месеци в квартала произлязоха две инициативи – подписка до полицията за ограничаване на скоростта на улицата пред градината до 30 км в час и подписка до местното училище с искане откриването на учебната година да не е в 8 сутринта, съвпадайки с първия учебен ден в предучилищната, а по- късно. И двете бяха приети.

През януари от нас се искаше да отговорим на няколко допълнителни въпроса като например дали детето говори немски, колко езика говори, и има ли нещо специфично което бихме искали да споделим. Тук въобще не става дума за дискриминация – познавам много деца, които тръгнаха на градина без да знаят и дума немски и няколко месеца по-късно говореха почти перфектно. Явно в предучилищната искаха да се подготвят за конкретната група деца през август.

Предучилищната е безплатна, а за работещи родители все пак имаше опция – да запишем детето на tagesschule, нещо като занималня. За съжаление този варинт не ни вършеше работа, защото не исках Макси да се разкатава по петнайсет минути от едната сграда до другата пък било то и с придружител. Но от сегашната му градина надушиха търсенето и ни предложиха да го вземат наобед и да си го прибираме вечер заедно със Софи, което е идеално, макар и платено.

Въобще осем месечния буфер от първата кореспонденция до първия учебен ден ни даде достатъчно време да отработим детайлите.

Миналата седмица бяхме и на първата си официална визита в предучилищната за запознаване с обстановката на място. За тези, които в този ден бяха във ваканция имаше възможност за персонална среща в друг ден; молеха за присъствието ученика и поне на един родител, а по-малките братя и сестри изрично не бяха поканени (разбираемо – Софи, на две години, е трудно управляема). Посещението в предучилищната обаче си е цяла друга история …