Categories
предучилищна в Швейцария

Швейцарската предучилищна (нови впечатления)

img_7028.jpgСофия беше приготвила всичко от предната вечер. Новата чанта, пантофите и роклята бяха проснати на пода пред входната врата, а тя вървеше след брат си с въпроси:” Макс, кога трябва да тръгна? Макс, а там къде са тоалетните?” Човек би си помислил, че ще прекосява океана, а не че и предстои едночасово посещение с родителите в задължителната предучилищна, чиято нова учебна година започва през август.

След две години в предучилищната, които не знам как минаха толкова бързо, Макс навърши шест, дипломира се, и му предстоеше подобно посещение в първи клас при новата учителка и без нас. Беше получил писмо, в което тя пишеше колко се радва да се запознаят преди началото на учебната година. “Ако вече имаш нова чанта, пишеше учителката, може да я вземеш с теб”. Името му беше написано на ръка. Наложи се срочно да купим ученическа чанта (той спи с нея) и чанта за предучилищната за София – розова с еднорог, пасваща на новите и пантофи – розови, с понита.

Една такава спонтанна 24-то майска еуфория се беше заформила и у двамата.

В 10:15 на следващата сутрин София настоя да върви сама. Ти, каза, ще вървиш след мен, ама много на далече. По пътя първо я спря съседката Естер, за да разгледа новата и чанта и да я похвали за самостоятелността (Естер е пич! ). После и помаха друг съсед с комплимент за сериозния и вид. Колите я изчакаха докато пресичаше на зебрата и тя хукна към баща си, който я чакаше от другата страна на улицата.

Събитието премина точно както това преди две години с Макс. Единайсет много малки деца седнаха в кръг, учителката ги приведства, представи ги едно по едно и им напомни, че първо им предстои ваканция и чак след това предучилищна. Едно момченце повиши глас – аз, каза, трябва да идвам тук, после да ходя на училище и после трябва да си намеря работа. Учителката отговори, че плановете му са разумни. После пяха песен и изслушаха една приказка. След това трябваше да си изберат символи за закачалките и учителката изсипа пред тях куп дървени играчки. “Пиленцеее! Пеперудкааааа!” викаха децата, “Chicken! Butterfly!” викаше момиченце с индийски вид. “Правилно, Акшана, спокойно я окуражи Учителката на немски, пиле и пеперуда”. Докато изрязахме и апликирахме рамка за снимката Учителката сложи ръка на рамото на София – “с тази ще ти е по-удобно” – и без други коментари и подаде ножица за левичари. София метна надъвканата хартия и продължи да реже много по- прецизно. След това децата бяха поканени да разгледат книжките и играчките без да разпиляват, но на София и стана тъжно и поиска да си ходим. Нормално е, кимна Учителката, вълнението за тях е голямо.

Споменах ли, че едно от децата беше в инвалидна количка?

Макс се прибра с чудесни впечатления, но не ни даде подробности. Изкара от новата си чанта седмичната програма, телефонната верига  и календар с датите на всички ваканции и неучебни дни от 2106 до 2019 година. Швейцарците така и не могат да разберат възхищението ми от ясното училищно планиране, но щом четете това на български ще ме разберете.

Сега се опитвам да свикна с мисълта, че класа на Макс се състои от деца в първи и втори клас. Представих си го като взаимноучителната метода на Васил Априлов и честно казано въобще не бях във възторг, но доста от моите съседи, израстнали по села и ферми, са минали през подобни паралелки и не разбират резервите ми.

По техните думи децата са в общ клас, но постоянно се разпределят в по-малки работни групи. Едни ще се учат да четат, после обаче всички ще слушат заедно ако учителката чете текст за всички.

Друг интересен факт е, че в класа на Макс ще има деца почти с две години по-големи от него. Как е възможно това при положение, че между първи и трети клас децата тук не повтарят. Оказа се, че ако родителите и лекарите преценят, че едно дете не е дозряло за задължителна предучилищна на четири, то може да я започне на пет. И ако в предучилищната и родителите преценят, че детето не е готово за първи клас, то може да изкара още една допълнителна година в предучилищната без стигма. Управлението на целия процес по постоянно оценяване кой на къде да се разпредели е много и отговорна работа, която, предполагам я прави интересна за вършещите я и е в интерес на всяко дете.

Във всички случаи този тип преподаване ми е съвсем непознато, но се успокоявам, че спретнатата и стабилна Швейцария не е поддържана от необразовани хора. Разбирам също и защо всички сме толкова чувствителни към образователни реформи – по-лесно е да зная, че детето ми ще мине през система, която ми е позната, дори и от собствен опит да знам, че не е достатъчно добра. Въобще не е логично, но ми е по-лесно.

Един колега на работа сподели, че неговото дете, учещо в държавно училище, но по експериментална програма, минава през следващата фаза на смесеното образование. Децата не се разделят в различни училища спрямо академичните им качества. Значителна част от предметите учат заедно, а се групират по класове само в зависимост от насоката им. Някои учат много повече математика от други; групата по музика е от деца, които искат да са в нея без значение как се справят с другите предмети; на физическо всички били заедно защото децата на дванайсет години са горе долу на едно физическо ниво, което няма нищо общо с уменията им по математика или езици.

С други думи швейцарците продължават да градят общество, в което хората живеят заедно без да превръщат уменията в разделение. Покрай бъркотията с Brexit четох в “Гардиън” за недостатъците на т.нар. елитни образователни институции, които по традиция доставят политическите кадри във Великобритания. Анализът беше основно около тъжните последствия да изоставиш детето си в пансион на седем години, пък било то и Итън, но също така за проблема да си политически лидер на хора с чийто начин на живот де факто никога не си се сблъсквал.

За швейцарците егалитарността е изключително важна. С Макс четохме наскоро някаква северна история: “И тогава норвежците разбрали, че в горите им живеели малки чудни същества – тролове”.

-Какво е това норвежци? – попита Макс.

Обясних, че така се казват хората в Норвегия.

-Значи езика им е норвежки? – попита Макс.

Езикът е норвежки, а хората са норвежци.

Той нищо не каза.

– Как се казват гражданите на Швейцария? – опитах се да помогна аз.

– Хора – отговори Макс.

– А гражданите на България?

– Пак хора – бързо отговори Макс.

И беше абсолютно прав.

 

Categories
предучилищна в Швейцария

Книгите в швейцарската предучилищна

Миналата учебна година в предучилищната приключи с работа по проекти, която, оказа се, не е ежегодна инициатива. Тази година получихме кратък анонс напомнящ, че предстои традиционния детски книжен базар. Мероприятието се провежда във физкултурния салон на училището и всяко дете може да продаде или размени там книжки, които са му излишни или омръзнали. Цените трябва да са в кръгли суми и организационния комитет напомня на децата да носят САМО книги с които наистина са готови да се разделят окончателно (през миналите години драма едва ли е липсвала). 

Макс бързо реши, че не иска да продава нищо от неговата библиотека и така в уречения ден замина на предучилищна с портмоне с 20 CHF на врата (новите детски книги се въртят от 15 CHF нагоре). По пътя сутринта ни догони съседката Ема, която е във втори клас – представете си я като фламинго с Адидас-ки – пухтяща под тежестта на две торби с произведения за продан. Книжният пазар е супер, осведоми ни тя, всяка година се включвала и … Тук тя внезапно се сети, че си е забравила портмонето и хукна обратно към къщи. Погледнах бегло в торбата и – май сме се бяхме изсилили с парите; книгите на Ема бяха с цени между 0.50 CHF и 1 CHF, но карай. 

Макс гледа на четенето с умерен ентусиазъм. И дума не може да става да си легне без да сме прочели нещо, има карта за библиотеката от както се е родил и е ходил в самата библиотека десетки пъти защото тя е основния източник на четива в детската му градина. Нашата детската градина е частна институция и няма нито средствата нито мястото да поддържа постоянен книжен фонд. Макс обича книги, но чуе ли велосипеден звънец от вън или стане ли време за полагаемите 10 минути iPad на ден четивата отпадат от приоритетите му. 

Аз се привързах някога към книгите първо защото бях изключително мързеливо дете и гоненето на топки из квартала никога не ме е привличало. Второ по телевизията нямаше какво толкова да се гледа така че четенето беше от малкото алтернативи на скуката. Не съм си поставяла за цел да уча децата на любов към книгите защото съм сигурна, че никого не мога да науча да обича каквото и да е. Ще чета, ще разказвам и ще се надявам, че крушите не падат по далече от дървото.

Когато се прибрах вечерта от работа намерих удома един рафт нови книги и едно преливащо от възторг дете. Ела, задърпа ме Макс от вратата, ела да видиш какво си купих днес. Книгите пасваха идеално на интересите му, все едно че Амазон го бе таргетирал. Книга за ЛЕГО пожараникар, за космическа станция, за пирати, за коли, една твърде бебешка за багери, която щял да носи на братовчед си в Париж. Едната от книгите беше сам издат – нечий училищен проект с рисунки и стихотворение, чийто автор я беше продал за един франк. Макс не искаше да гледа “Лека нощ, деца”, не искаше iPad, искаше да четем. Етикетите с цените и имената на продавачите още стояха на кориците, никой не го беше излъгал. 

На книжния базар е нямало родители, учителите са били медиатори, целият алъш вериш се е въртял от децата. Изборът на книги е бил оптимален – от деца за деца. Купувачите са разбрали, че книгите имат стойност – когато стигнал до тази със самолетите Макс вече бил изхарчил всичко и го ударил на молба. Продавачката категорично отказала да му я даде без пари, но точно тогава се появил съученикът Янош, който подарил на Макс последния си франк. Представих си ги – цял салон 4 – 10 годишни които рекламират, определят цени, пазарят се, смятат, вземат пари и връщат ресто. 

Въпреки че съм фен на класическите театрални постановки в края на първи клас, с букви-корони на главите, признавам – идеята с книжния базар е много, много добра. 

Categories
празник предучилищна в Швейцария

Коледна пиеса

Миналата година, точно в седмицата преди Бъдни вечер, ни поканиха на тържество в предучилищната на Макси. Празникът беше съвсем скромен сравнен с българските представления от подобен тип. Нямаше сцена и завеса, публиката и артисти бяхме в класната стая, реквизита струваше не повече от 20 CHF, но всичките двайсет и три деца имаха роли.”Скъпи гости, започна Учителката, сигурно вече сте се досетили, че днес ще ви представим пиесата за Даниел. Вероятно вече сте видели книжките които направихме и илюстрирахме, може би сте чули и някои от песните. А сега ще ви разкажем цялата история.”

И пиесата започна:

Овчарчето Даниел живеело щастливо със своите овце. Той ги пасял на воля, а те се радвали на сочната трева и чистия въздух (следва песен).

Но една нощ във въздуха зажужало нещо непознато, овцете били неспокойни.

(Децата извадиха метални форми за курабии на конец, качиха се по столовете и ги полюшнаха във въздуха)

Изведнъж небето се обляло с ярка светлина и нагоре полетяла огромна, ярка звезда. Даниел и овцете излязли от кошарата и се огледали – от всякъде заприиждали животни и които вървели по посока на звездата.

“Какво се е случило?”, попитал Даниел.

“Родило се е царското бебе”, отговорили те. “Всички отиваме да го видим”.

Разбира се, Даниел също искал да види бебето и заедно с овцете тръгнали в нощта.

(Децата закимаха ентусиазирано.)

Вървели те дълго, дълго и стигнали при бедуините. Бедуините били приветливи хора и добре осведомени по всякакви дела. Те поднесли на Даниел чаша чай и рекли:

“Истина е, родило се е царското дете. Но ние не знаем къде е то, Даниел. Сигурно е далече, чака те много път”.

Даниел не се отказал и продължил да води овцете в нощта. Вървели, вървели, вървели, но овцете се разбунтували:

“На къде ни водиш, Даниел? Стана късно. Уморихме се! Искаме да се прибираме вкъщи. Омръзна ни да вървим! Спи ни се вече! От кога обикаляме! ”

И така, една по една овцете се обърнали и заприпкали обратно към дома. Горкият Даниел много искал да види бебето, но бил вече изморен. А и не можел да остави овцете си сами. Той ги последвал неохотно и лека полека стигнали до своята кошара.

А там, сред дъхавото сено, спяло царското бебе и уморената му майка.

Завеса!

Зяпнах. Това е Ролан Барт. Учили сме го в осми клас. Или в девети.

Барт е философ, пост-структуралист и семиотик, разработил понятието за мит. Според него митът е комуникативна система, съвкупност от конотативни значения, които образуват скрито ниво на речта. Митът, казва Барт, е огромна част от съвременната култура. Всичко може да бъде мит, защото вселената е безкрайно сугестивна.

Версията за Бъдни вечер беше представена точно на нивото на пет годишни съвременни деца (пак според Барт: Митът е е нито лъжа, нито искрено признание: той е изкривяване.), при това без да стъпва по тънкия лед на теми като Бог или каквато и да е религия, защото те са твърде лични. Съдейки по имената им някои от децата може би въобще не празнуваха Коледа, но Коледа е голям празник в тази част на света. Как тогава да се комбинират двете като едновремено с това се избегне досадната комерсиализация на празника? С история, разбира се. Всеки обект на света може да премине от затворено, безмълвно съществуване към говорно състояние, в което вече може да се възприеме от обществото, защото никакви природни или човешки закони не забраняват да се говори за нещата.

Медувременно децата бяха отворили кутиите със сладкиши и с радостни викове черпеха наоколо. На никой не му е до пост-структурализъм когато има коледни курабии и когато не бил обучаван от Мариана Лозкова, най-добрата учителка по литература.

Повтарям за SEO оптимизация – Мариана Лозкова беше най-добрата учителка по литература.

Няколко дни по-късно посрещнахме Коледа в едно френско село. След вечеря всички в семейството, които не бяха майки на деца под три години ентусиазирано се отправиха към църквата, защото май цялото село вече се беше събрало там.

Било супер, израпортуваха няколко часа по-късно. Цялата Витлеемска история била пресъздадена до олтара барабар с живи животни и истинско бебе. Било пълно с хора, раздали им листи с текстовете на песните и всички пяли от сърце, макар и не съвсем в тон. Коледните песни с напълно непознати бяха поръсили моите хора с разкошно, празнично настроение и дори бяха отместили подаръците от центъра на събитието.

“Нашата пиеса показаха, за Даниел”, каза Макс.

Весела Коледа :)!

Categories
предучилищна в Швейцария храна

Швейцарска кутия за следобедна закуска

   В Швейцария няма данък на чипса и населението държи световния рекорд по консумация на шоколад  (9кг на човек на година) затова се разрових да разбера как така децата им не дебелеят. 

Според Организацията за икномическо сътрдничество и развитие затлъстяването при швейцарските деца е под средното ниво на останалите страни членки. Факт, който ни най-малко не дава основание на швейцарците да си отдъхнат и да погледнат с пренебрежение на останалите, напротив. Във всеки швейцарец спи по един фермер, който знае, че ако градината не се плеви тя задължително буренясва. 

Не намерих конкретен отговор на въпроса, тъй като както повечето комплексни неща на този свят решението не е едно, а функционираща система от правила прилагана редовно от много страни с волска упоритост. 

Като средностатистически гражданин, аз я виждам така – 

Задачата с правилното хранене на децата започва ще преди да са се родили. В 20-та гестационна седмица от бременността получих от лекаря си синтезирана и стилно оформена книжка (аз грозни материали не чета), обясняваща защо, колко и с какво е препоръчително да се храни човек, за да осигури най-доброто начало за бебето си. Текстът беше кратък, а правилата умерени – ясно е, че никой не е прокопсал ако е останал само на салата или само на вафли. 

В следващите тригодини темата продължи в детската консултация, от където съветваха да не даваме подсладени храни на децата под две години, защото те могат да възпрат любопитството им да опитват други вкусове. 
След две годишна възраст задачата беше да ги научим как да ядат сладкиши и шоколад (въпросът с пълното понататъшно въздържание от захар беше отхвърлен с бурен смях – то гарантирало, че ще се пристрастят към нея). Общо взето правилото е, че сладките неща трябва да присъстват редовно, но в ограничени количества, т.е. като десерт или по специален повод. Аз също съм отгледана с този подход в България, казвахме му “здрав разум”.

От както е в предучилищната Макси и останалите деца се срещат редовно с една госпожа от регионалния клон на здравното министерство (аз я наричам Госпожа ХЕИ). Госпожа ХЕИ им говори предимно за устната хигиена и веднъж ни изпрати описание в картинки как точно трябва да се мият зъбите разработено от университета в Цюрих. За себе си съм сигурна, че ако източникът не беше академична институция, а фирма за нещо си картинката отдавна щеше да е изхвърлена и забравена; сега обаче е залепена в банята и ако искате да краси и вашата може да я свалите от тук.

По-миналата седмица темата отново е била храненето (според Макс: “защото човек забравя”) и отново им е донесла подарък – червена пластмасова кутия за следобедна закуска или пикник и листовка с информация за родителите. Там в два абзаца беше обяснено защо децата се нуждаят от междинни хранения и напомняне, че те трябва да са в малки количества, за да не се компроментира обяда или вечерята. От другата страна имаше снимки с примерни храни – Макс настоя да залепим листовката на кухненския шкаф и когато не е сигурен какво иска за следобедна закуска я зяпа за вдъхновение (публикувам я под текста).

Ако примерния списък включваше трудоемки неща като прясно изцеден портокалов сок или специални храни, примерно ягоди през декември, щях да благодаря за идеите и да метна листовката в кофата. Но той се върти около достъпни класики като кисело мляко и моркови, с други думи уважава времето и бюджета на родителите, а не само здравето на децата. Затова и е приложима. 

Храната обаче само едната страна на въпроса. Другата е движението и швейцарските деца се движат постоянно. 

Защото има къде. 

  

Categories
празник предучилищна в Швейцария

Швейцарският Хелоуин


Преди двеста години, когато повечето хора са били фермери, ноември е бил отпускарски период. Денят се е свил и е студено, но реколтата е прибрана, овцете са в кошарата – свършената работа трябва да се отпразнува.Аз празнувам абсолютно всичко на което ме поканят, но едва напоследък си дадох сметка колко е универсална човешката нужда от веселие през есента и колко са сходни обичаите ни. Миналата седмица бяхме на Хелоуин в моя офис с децата. Някога във Варна с дядо ми Борислав правехме динени фенери през есента. Предната година по това време с индийските колеги в Калифорния празнувахме Diwali, празника на светлината.
Тази седмица в предучилищната имахме шествие с фенери – laternenumzug – за първи път в моя и Максовия живот, тъй като миналата година събитието се отложи поради лошото време. Децата правят хартиени фенери и заедно с родителите се събират надвечер в предучилищната, обикалят квартала и пеейки песни.
Шефът ми, който не е швейцарец и има три деца каза, че много пъти е ходил, много е приятно, чао и enjoy!
Бенедикт, който е немец и още няма деца, неочаквано се умили. Това е празника на свети Мартин, обясни той. Свети Мартин дал половината от войнишкия си шинел на един премръзнал бедняк, а по късно станал свещеник за

да помага на бедните. Бенедикт не можа да се сети какво общо имат фенерите със светеца, но каза, че шествието му навява прекрасни спомени и въобще много е приятно, чао и enoy!

Дворът на предучилищната беше осветен само от трийсетина свещници, направени от децата (буркани завити в оцветен bubble wrap; в швейцарската предучилищна съм виждала изумителни неща направени от подръчни материали). Някои родители бяха довели и по-малките си деца, тук-там бебета врещаха в количките си. Никой не се възмущаваше.
Макси и съучениците му се строиха в две редици, учителката даде тон, и запяха песните за фенерите, в които нямаше нищо религиозно. Християни, не-християни, атеисти и агностици се чувствахме еднакво обединени около човешката нужда от светлина в тунела на четвъртото тримесечие.

Вървях с едно на ум – бяхме дали лесно запалими материали на група четири – пет годишни деца, а учителката не носеше пожарогасител на гърба си. Съседката Естер озадачено ми отговори, че през живота си не е чувала за инциденти по време на шествието: “Най-много да им угаснат фенерите и да тичаш с кибрита. Плюс това съотношението деца-възрастни тази вечер създава идеални условия да поносят отговорност.”
Макс беше заръчал на мен и на баща си да носим по ред

стария му фенер, направен от картони за яйца, и да не се спорим кой го е носил по-дълго. Макс имаше нов модел, от хартия и есенни листа събрани лично от гората. Софи също си беше направила фенер-кон в детската градина, и за щастие се съгласи да заменим свещта с моя телефон (докато я гледаха как бравурно го размахва неколцина родители вдигнаха одобрително палци на гениалната ми идея).

Направихме доста дълга обиколка из тъмните улици на квартала, но децата не се измориха тъй като вече бяха отрепетирали маршрута на дневна светлина. В двора на предучилищната ни чакаха термоси с чай, панери с домашен хляб и соленки, приготвени от родители – доброволци. Наистина беше много приятно – не че се завързваха кой знае какви контакти, но подобни събития ми помагат да опозная физиономиите в квартала и се чувствам интегрирана.

Автентичността на шествието ме зареди с позитивно настроение като истински празник – за вътрешно просветление, без трапези и без дъндания.

 

Categories
предучилищна в Швейцария

Първият учебен ден

 
 Учебната година в Швейцария започна още през август, защото Голямата лятна ваканция тук трае само един месец. Децата имат много почивки през годината (следващата е през октомври за три седмици) и не им остава много време да се мотаят без работа. Ваканциите в отделните кантони са по различно време, което е много практично тъй като намалява ръкопашните битки за отпуски из офисите.
Като дете никак не обичах първия учебен ден, а като родител сега – още по-малко. Става ми мъчно като виждам как бързо растат децата, не само моите – ако сте пуснали снимка на ученичето си във Фейсбук да знаете, че съм се умилила и просълзила.

Макси започна втората година от задължителната предучилищна, а там децата не се делят по възрастови групи. Големите започнаха първи клас и се изнесоха към училището, а на тяхно място дойдоха четири годишни новобранци. Сега групата на Макси има активна роля във вътрешната buddy system. На всяко от големите деца е зачислено по едно от новите и децата прекараха половината юни в майсторене на картички и рисунки с които да посрещнат „зайците“. Сега когато учителката поиска да се хванат за ръце на път за физическо суматоха няма – всяко голямо дете се хваща за зачисленото му другарче.

Гледайки плана за тримесечието изненади няма.

Запазват понеделник като ден “Покажи ми!”. Всяко дете носи от къщи нещо, което иска да покаже на другите – играчка, предмет от ваканцията, каквото си поискат. Задачата не е задължителна, но Макс е голям фен и обикновено представя джунджурии от моите командировки – автобус от Лондон! матрьошки от Москва! – които създават лъжлива гламурна аура около се семейния ни лайфстайл. Съседчето Тео доведе веднъж кучето си. След миналогодишната ни хоспитализация Макс беше поканен в един понеделник да разкаже какво означава да си в болница. 

Пак ходят в гората, пак рисуват на свободни теми. Имаха и спортен празник, който според Макс бил губене на време. Аз много мразех спортните празници някога, защото нито съм по спортовете нито по големите празници, но не му го казах.
На първия учебен ден ни спряха от полицията и ни подариха кутия с три тебешира – червен, жълт и зелен. Помолиха ни да напишем с тях слогана на тазгодишната им кампания, да снимаме написаното и да го пуснем в социалните мрежи с хаштаг #radstehtkindgeht. 

(“Колелата спират, детето минава” – превод по смисъл, но на немски има и рима. Ако има по-бърз и ефективен начин да си разпространиш рекламна кампания на полицията – здраве му кажи!)

 По повод новата учебна година на нашата улица възникна конфликт.

Съседът А смята, че децата трябва да си звънят на вратите сутрин, да се изчакват, събират и да вървят заедно. Принципно аз съм съгласна, но практически плана няма как да се осъществи ако са намесени повече от две деца, а в нашия случай са пет.
Съседката Б мисли, че сега е момента да се научат на самостоятелност и всяко човече трябва излиза от къщи само с мисълта да стигне на време и да внимава като пресича.
Швейцарците са хора на консенсуса и разправиите им са много интересни от антропологична гледна точка – стремя се да не се намесвам, но и да съм на първия ред за да си водя записки. Липсата на откровена простотия в това общество определено ми допада, но си мисля, че понякога един гневен скандал, в който всеки да си изкаже мнението барабар с емоционалната пара се отразява добре.
 (Гневен скандал – Хавиер Бардем към Пенелопе Крус: „Марияелена, пор фавор, СПИК ИНГЛЕЗ!“, „Вики Кристина Барселона“). 

Но за швейцарците изпускането на нерви е абсолютно недопустимо. Често пъти споровете им са игра по острието на търпението и този, който кресне първи губи на секундата. Неумението да се държиш цивилизовано те декласира без значение от интелектуалната мощ на аргументите ти. 
Сега децата правят каквото си искат – ако се засекат по пътя към предучилищната се изчакват, ако не се видят вървят сами. Родителите поддържат хладни, възпитани взаимоотношения и предполагам в един момент целия спор ще се разсее.
Междувременно Софи ходи с детската градина на ферма. Дали и да подържи в скута си една кокошка. И останала много доволна.

Categories
предучилищна в Швейцария

Gaudeamus Igitur

Учебната година в предучилищната завърши с празник, песни, макарони, сладолед, въртележка и домашни сладкиши. Последните дванайсет месеца потвърдиха първоначалните ми положителни впечатления и ми дадоха нови.

Преди да споделя обаче, правя уговорката, че швейцарската предучилищна не е чудо под небето, а продукт на 30 годишна еволюция. Родителите на Максовите съученици, хора между 30 и 40, са ходили на предучилищна от шест, а не от четири годишни, занятията са били по за два часа и то не всеки ден. Тя става задължителна едва след национален референдум, като доста от гласоподавателите са били нейни абсолвенти.

Всичко описано по-долу не се отнася за цяла Швейцария. Учителката ми обясни, че учебните планове са много общи, различни са във всеки кантон, но дори и в един град предучилищните не са еднакви. Всеки учител има правото и отговорността да даде изискваните от плана умения както сметне за добре. Което означава, че учителите трябва да са наистина творчески натури.

Швейцарска предучилищна ми харесва защото –

Мнението на децата се изслушва, а не се обявява веднага за гевезелък. В началото Макс не харесваше предучилищната, защото когато някое дете има рожден ден гасят лампите, пускат щорите, палят бенгалски огън и пеят. Добре замислен ритуал, който активира ред атавистични страхове от тъмнина и гръмки звуци. Обяснил на Учителката, и от тогава тя винаги го канела да седне близо до нея преди да започнат с песните. Четири месеца по-късно страха му изчезна.

Държат се с децата като с граждани с права и отговорности, а не като с повредени възрастни. Когато няколко момченца, наред с моето, решили след междучасието да не се връщат в стаята, а да се скрият в храстите, Учителката ги привикала на разговор. Обяснила им правилата в нейната класна стая и им дала да подпишат договор, че са я разбрали и обещават да ги спазват. Договорът висеше на закачалките им. В рамките на една седмица децата оставали вътре в междучасието, прибирали играчките на другите, не нарушили нито едно от другите правила и едва тогава си върнали правото да беснеят на двора.

В междучасието ги оставят да вилнеят до припадък и те не пропускат да се възползват. Макс твърди, че цялата предучилищна си струва заради паузата. Катерят се по дърветата, поливат с вода, бъркат кал, дуелират се с пръчки, щастлива съм, че не са ми пред очите защото щях да изпуша от нерви.

Правят страхотни неща от подръчни материали. Това на снимката е кола от кутия от боя за коса, клечки и четири пластмасови капачки. Имаме също мишка от вестници и фенер от картон за яйца.

В часовете не учат нищо формално. Ако някой може и иска да чете, пише и смята не го спират. Но целта на предучилищната е преди всичко да ги цивилизова. Правилата са написани на стената и илюстрирани от децата –

1) тук на никого не се присмиваме;

(Аз, машинално: Фланелката ти е наопаки, завърти я, номера трябва да е отпред, а не на гърба ти, ще ти се смеят децата. 

Макс: Не! На мен така харесва! Никой няма смее се, това значи присмива се, това не е правилно.

Само на това да се е научил за цяла година – на толерантнист – берекет версин!)

2) тук всички си играем заедно;

3) тук не крещим;

4) тук всеки, който иска да каже нещо трябва да вдига ръка;

5) тук всички се изслушваме.

Сутрин учителката се ръкува с всяко дете, като го гледа в очите. Преди да си тръгнат също – седят на пейката в предверието с якета и шапки и едва след като са се сбогували могат да тичат навън.
Всяко дете има кредит от пет копчета. За всяко провинение му се отнема по копче (Макс загуби едно след горния инцидент). Когато кредита се изчерпа Учителката вика родителите за да обсъдят причините за непослушанието, евентуални странични фактори и да измислят общо решение. Децата не са лоши или проблемни, те просто реагират на някакъв проблем с непослушание.

(Учителката има над 30 години стаж, но системата с копчетата е от тази година, защото Учителката не лежи на лаврите си, а постоянно се дообразова).

Учителката е главно действащо лице в предучилищната, но има и поддържащи роли – Полицаят, който “казва нас как да пресичаме”, Логопедката, която “чува как добре ние говорим”, фрау Яки, която аз наричам фрау ХЕИ, която ги учи как да си мият зъбите, подари им паста за зъби и брошура с прелестни снимки на пресни плодове и зеленчуци и примерни идеи за здравословна закуска (Макс зачеркна с хикс зеленчуците, които не обича и ми я връчи с поглед “Ти си знаеш”).

(Логопедката поиска да и звъннем.  Макс говори чудесно, уведоми ни тя. Забелязала обаче, че заеква и ни моли в никакъв случай да не му правим забележка или да се стресираме – било нормално при двуезичните деца на неговата възраст, ще мине).

Постоянно окуражават Макс да поддържа българския си и открито се радват като ни чуят да си говорим.

Харесва ми, че съм осведомена за всичко в предучилищната без да ми крадат от времето. Веднъж на тримесечие ни пращат план за периода, каква е темата, кога ще ходят в гората и т.н. Пари не ни искат за нищо освен 20 франка на тримесечие, с които покриват разходите за закуска. За сравнение – кифла и кафе в картонена чаша на гарата струва 7 франка. Закуската в предучилищната е съвсем спартанска – филия пресен хляб, “краставичка, мо’ков или слива”. Според сезона.

Обаче! Един ден Макс спомена, че са се разговорили през оградата с някакъв човек на улицата. Детайлите така и не се изясниха, но аз подбрах още една майка да говорим с Учителката. Дванайсет часа по-късно в града беше разпратено съобщение от Инспектората, че поради подаден сигнал е добре всички да поговорим с децата си за безопасността и моля, да погледнем материалите по темата на сайта им, защото е деликатно положение и искаме децата да са предпазливи, но не и параноични, нали.

Предучилищната е абсолютно задължителна. Дават се два дни с право на отсъствие по семейни причини и толкоз. Ако детето не се яви има санкции за родителите, тъй като ощетяват малкия швейцарски гражданин. Но в случай на заболяване не искат никакви медицински бележки – просто се обаждаме по телефона да предупредим.

Какво не ми харесва –

Така както предучилищната е идеална за децата логистически тя е задача със звездичка за родителите. Занятията са по 4 часа на ден, ваканциите са на всеки два-три месеца, като лятната е само един месец. Тази форма на обучение е възможна само ако единия родител си стои вкъщи или работи на непълен работен ден.

Но човек като е българин винаги ще измисли решение.

За последния учебен ден купихме с Макси букет за Учителката. Странно, но тук няма традиция да се поднасят цветя. В родилния дом също беше така – акушерките някога бяха толкова впечатлени, че щом след раждането на Софи пак цъфнах с букет за тях те още ме помнеха като “признателната фрау от България”.

Макс настина и не можа да отиде на последния ден, така че аз ги занесох лично. Учителката се трогна. След мен дойде още един татко с детето си, тунизиец. Каза, че идва да стисне ръката на Учителката и да и благодари лично за страхотната работа през годината.

Явно ние, чужденците, най-дълбоко оценяваме когато всеки си гледа работата по швейцарски.

И съвсем не го приемаме за даденост.

Categories
предучилищна в Швейцария

Седмицата с проектите

Миналата седмица в предучилищната на Макс работеха по проекти. От моята камбанария дните прoтекоха така:
Понеделник. Получавам sms от съседката Кристина, че Матиас и Макс са доставени в сборния пункт с ентусиазъм и радост. Вечерта научавам, че Макс е бил в групата за работа с глина: ” Човек трябва много водица да слага защото таз глина е много суха.”
Вторник: “Хвърляхме глината на пода, ей така, от високо. Как защо? За да видим после как изглежда! Много гладичка става. … Татко на мене дада една ябълка за паузата и това не е добре. Моля утре ти на мен нещо друго да дадаш! Хлебче със стафиди”

Сряда: Ротация на занятията. Макс трябва да отиде до училището със съседчето Тоби, но Тоби има температура и затова Естер, майка му, води моя човек. Естер е пич!

Вечерта: “Не знам в коя група бях, не помня. Не помня какво правихме. Не, при една друга ‘пожа, не при фрау Сен. Не помня как се казва”.

Четвъртък: Мой ред е да водя Макс и Матиас. Кристина заминава на работа, Матиас реве с пълно гърло. Обяснявам му на български, че искрено му съчувствам, обаче виковете няма да променят плана за деня. За мое очудване той спира да реве и тръгваме спокойни и уравновесени.

(Той знае, че не се шегувам. Трябваше да ни видите по-миналия четвъртък. Moi, с лаптоп на едното рамо, на другото – Матиас, ревящ с пяна на устата, по чорапи. Зад нас припкаше Макс с обувките на Матиас в ръка. Комшиите бяха силно впечатлени каква съм Боримечка.)

Вечерта разказите на Макс бяха много объркани и на двата езика. В общи линии глината е къде къде по-интересна от апликирането.

Петък: внезапно осъзнавам защо въпреки 220-те деца в двора няма хаос. Родителите ги няма! Децата в швейцарската предучилищна са окуражавани да идват сутрин сами, затова правилата на уличното движение са застъпени от първия ден. До към края на първата година децата са достатъчно самостоятелни да се придвижват сами (предучилищните са на квартален принцип, т.е. никой не живее твърде надалече; както при нас едно време, въздъх). Има съвсем малко такива като мен които си пускат децата и заминават, а децата просто застават в групата си, закачат се, блеят и чакат появата на учителката, която ги проверява по списък.

Вечерта единственото което научавам е, че мъфина за закуска в междучасието е бил разменен за нещо друго с индивид от първи клас на име Саша.

Сега Софи не спира да пита кога и тя ще работи по проект.

Categories
предучилищна в Швейцария

Проектите в швейцарската предучилищна

В края на учебната година в нашата предучилищна има “работа по проекти”. Децата от всички предучилищни (първа и втора група) и първокласниците от квартала се събират заедно, разпределят се в групи по 10-12 и се занимават по някаква тема в близкото училище. Темите са доста общи – танци и движение, цветове и форми, звуци и тонове.

В понеделник сутринта всички деца – 220 калпака на възраст между 5 и 7 години – трябва да се явят в двора на училището и всяко трябва да се включи в своята група, които ще са обявени на разноцветни плакати и която е отбелязана на предварително раздадените им ленти с имена.

Миналия петък спонтанно се оказах част от инструктажа на децата, тъй като реших да прекарам предиобеда в предучилищната заедно с Макси. Швейцарската задължителна предучилищна работи при пълна прозрачност. Възпират ни да звъним по телефона по време на занятията, но винаги можем да влезем в двора на сградата и да наблюдаваме децата си вътре като в аквариум (децата седят с гръб към огромните прозорци за да не се разсейват). Също така родителите винаги могат да прекарат целия ден като гости на предучилищната без предварително да искат разрешение. С други думи при 24 деца Учителката има 48 потенциални “инспектори” на които не може да откаже достъп дори и да иска.

И така в петък, след междучасието, Учителката строи децата в редица и отидохме на място, в двора на училището, за да се запознаят лично с терена, на който ще се проведе мероприятието. Там тъкмо си заминаваше друга подобна група от съседна предучилищна. Учителката повтори правилата, инструктира децата да намерят групите си, и им обърна внимание, че във всяка група има по още един техен познат съученик, така че няма да се чувстват сами. Не съм убедена, че всички чуха и разбраха за какво иде реч, въпреки, че учителката зададе на няколко пъти контролни въпроси към няколко деца.
Ох, да можехте да ги видите. Приличаха на разсеяни пингвини. Как ще избутат цяла седмица в нова армосфера, сред толкова много народ.
Според Учителката работата по проекти наистина е голямо натоварване за петгодишните, затова насърчава родителите да се обаждат ако детето им се преуморява. Целта на занятието е да започне бавно да въвежда децата в училище, да им даде възможност да усетят динамиката на голяма група, а не да им изкара акъла.

Нервна съм, с ясното съзнание, че сме в провинциална Швейцария, а не в централен Кабул. Единственото ми желание е всички 220 човечета да се приберат по къщите си.

Categories
предучилищна в Швейцария

Какво учат децата в швейцарската предучилищна

Общата информация, която очаквах да получим под формата на учителска реч, ни беше напечатана на два листа А4, черно на бяло. Децата да си носят пантофи, престилка за часовете по рисуване, кога ще идва логопед и т.н.:

“Веднъж месечно – разходка в гората без значение от климатичната обстановка.”
Хм !?
– Да, това е леко изнервящо – потвърди моята съседка Естер – наистина ходят в дъжд и сняг и буря. За да видят как е. Все си казвам, че е в моя полза, че нуждата от това приключение е удовлетворена и децата поне не изискват аз да ги водя.

“Сътрудничество на предучилищната с възрастни граждани”.
Част от проекта на Pro Senectute, организация за подпомагане да възрастни граждани. Г-жа Еди Коя си е винаги в предучилищната в понеделник сутрин за да помага на учителката. Не пишеше с какво точно, но всеки който е имал баба знае за какъв потенциал става дума.

“Сътрудничество на предучилищната с Цивилната служба”
Военната служба е задължителна, но може да се отбива не само в армията. Г-н Еди Кой си, който има педагогическо образование, ще помага в предучилищната всеки петък.

Швейцарците умеят да намират смислена работа на всеки и не държат служители без да има абсолютна нужда от тях. В предучилищната няма директор, няма чистачи, техник, секретарка. Разбира се директор има някъде в някаква дирекция, чистачите със сигурност чистят когато децата не са там, а ако нещо се счупи викат помощ. Но тези хора не висят ежедневно на главата на Г-жа Учителката да я контролират и да и се моткат без причина. Г-жа Учителката преподава по съгласуван план, но има свобода да организира процеса както смята за най-добре, което си е сериозна отговорност носена от нея с достойнство.

Освен списъка получихме и плоска, кръгла, картонена кутия като за топено сирене, с червен кръст на капака – за левкопласт, предположих, или ако детето взема медикамент по час? Грешах! Кутията беше аптечка при домъчняване; за снимка или предмет от къщи, така че ако на детето му стане тъжно за дома да има под ръка нещо успокоително.

– Moment, moment! – прекъсна ме моя приятел Щефан докато размахвах възторжено кутията под носа му – когато аз ходех на предучилищна нямаше никави такива сантименти. И когато онези гадни деца ме бутнаха в дълбоката локва само ме пратиха да се преоблека! Бях мокър и унизен.
Напомних му, че е ходил на предучилищна в Швейцария преди 32 години и че за мен кутията е символ на една прогресираща система, която сега вече взема под внимание емоциите на децата; и че много съжалявам за случая с локвата, those fucking mean kids.

(Това ми се случва често – ако призная одобрението си от нещо в страната веднага ме прекъсват и ми напомнят, че едно време съвсем не е било така. Да не би да допусна, че е въпрос на късмет, не-не-не, много сериозен труд са му хвърлили, проваляли са се няколко пъти, но накрая са му хванали цаката.
Затова и не тъжат по миналото. Всеки път когато предизвиквам баба Маргарет с въпроса кажи сега, все пак, едно време не беше ли по-добре, тя отвръща шокирана: “Jesus Gott, скъпа, ни най-малко!”)

Имаше и книжка от пътната полиция, десетина страници, на всяка от която има снимка и по едно изречение как да научим децата да пресичат улицата: “най-краткия път не е непремено най-безопасния”, “погледни наляво” … и най-важното накрая: “Децата гледат родителите си. Бъдете добър пример”. Съветите са на десет езика – официалните четири за странта, плюс английски, испански, португалски, турски, сръбски и нещо което ми прилича на албански, взели са предвид основните имигрантски групи.

Първото занятие в предучилищната е практическо упражнение по пресичане на улицата водено от истински полицай. Да покажеш на куп четири годишни униформен служител – пожарникар, пилот, машинист – е все едно U2 да свирят на живо на служебния ви коледен купон. Макс ще е във възторг, и без това само багери и камиони го занимават. Виждала съм обучението из улиците. Децата са с увесени жълти рефлектиращи знаци на вратовете и полицаят ги пуска едно по едно да пресичат сами, докато останалите чакат навътре на тротоара като малки пингвини.

За всичко е помислено. Ако г-жа Учителката има писмо до родителите, то ще бъде в пластмасов цилиндър, който децата непремено трябва да върнат на другия ден. Естествено, че ако дадат просто лист хартия на четири годишно дете то ще го посее някъде още докато си обува обувките.

При всякакви други черезвичайни обстоятелства ще бъдем осведомени по телефонната верига.

Шах. Какво е телефонна верига!?

Швейцарците бяха впечатлени от въпроса ми – това е списък на класа, с адресите и телефоните. Ако, примерно, учителката е болна и часовете се отлагат, тя ще звънне само на първия в списъка, първия ще звънне на втория и т.н. Ако първия не успее да намери втория, звъни на третия и така нататък за да не се прекъсне веригата.
Вие в България как разпространявахте такава информация?
(Не ми се обясняваше.)
Попитах как може да са сигурни, че всеки в списъка ще изпълни задължението си.
Такава ни е културата, беше озадачения отговор. От поколения насам всеки е получавал на първия учебен ден програмата за срока и телефонната верига.

Последното е за мен убедителен пример, че швейцарските правила могат да се взаимстват, но не могат да се копират.

Всичко започва от децата, а те не се раждат швейцарци.
Възрастните ги правят такива.