Categories
празник предучилищна в Швейцария

Швейцарският Хелоуин


Преди двеста години, когато повечето хора са били фермери, ноември е бил отпускарски период. Денят се е свил и е студено, но реколтата е прибрана, овцете са в кошарата – свършената работа трябва да се отпразнува.Аз празнувам абсолютно всичко на което ме поканят, но едва напоследък си дадох сметка колко е универсална човешката нужда от веселие през есента и колко са сходни обичаите ни. Миналата седмица бяхме на Хелоуин в моя офис с децата. Някога във Варна с дядо ми Борислав правехме динени фенери през есента. Предната година по това време с индийските колеги в Калифорния празнувахме Diwali, празника на светлината.
Тази седмица в предучилищната имахме шествие с фенери – laternenumzug – за първи път в моя и Максовия живот, тъй като миналата година събитието се отложи поради лошото време. Децата правят хартиени фенери и заедно с родителите се събират надвечер в предучилищната, обикалят квартала и пеейки песни.
Шефът ми, който не е швейцарец и има три деца каза, че много пъти е ходил, много е приятно, чао и enjoy!
Бенедикт, който е немец и още няма деца, неочаквано се умили. Това е празника на свети Мартин, обясни той. Свети Мартин дал половината от войнишкия си шинел на един премръзнал бедняк, а по късно станал свещеник за

да помага на бедните. Бенедикт не можа да се сети какво общо имат фенерите със светеца, но каза, че шествието му навява прекрасни спомени и въобще много е приятно, чао и enoy!

Дворът на предучилищната беше осветен само от трийсетина свещници, направени от децата (буркани завити в оцветен bubble wrap; в швейцарската предучилищна съм виждала изумителни неща направени от подръчни материали). Някои родители бяха довели и по-малките си деца, тук-там бебета врещаха в количките си. Никой не се възмущаваше.
Макси и съучениците му се строиха в две редици, учителката даде тон, и запяха песните за фенерите, в които нямаше нищо религиозно. Християни, не-християни, атеисти и агностици се чувствахме еднакво обединени около човешката нужда от светлина в тунела на четвъртото тримесечие.

Вървях с едно на ум – бяхме дали лесно запалими материали на група четири – пет годишни деца, а учителката не носеше пожарогасител на гърба си. Съседката Естер озадачено ми отговори, че през живота си не е чувала за инциденти по време на шествието: “Най-много да им угаснат фенерите и да тичаш с кибрита. Плюс това съотношението деца-възрастни тази вечер създава идеални условия да поносят отговорност.”
Макс беше заръчал на мен и на баща си да носим по ред

стария му фенер, направен от картони за яйца, и да не се спорим кой го е носил по-дълго. Макс имаше нов модел, от хартия и есенни листа събрани лично от гората. Софи също си беше направила фенер-кон в детската градина, и за щастие се съгласи да заменим свещта с моя телефон (докато я гледаха как бравурно го размахва неколцина родители вдигнаха одобрително палци на гениалната ми идея).

Направихме доста дълга обиколка из тъмните улици на квартала, но децата не се измориха тъй като вече бяха отрепетирали маршрута на дневна светлина. В двора на предучилищната ни чакаха термоси с чай, панери с домашен хляб и соленки, приготвени от родители – доброволци. Наистина беше много приятно – не че се завързваха кой знае какви контакти, но подобни събития ми помагат да опозная физиономиите в квартала и се чувствам интегрирана.

Автентичността на шествието ме зареди с позитивно настроение като истински празник – за вътрешно просветление, без трапези и без дъндания.

 

Categories
празник

Макс на пет

    За рождения си ден Макси поиска Лего. “Лего Сити, уточни той, същото като на Тобиас, с полицаи”. YouTube конкретизира детските желания с лазерна прецизност. 

Един ден преди празника, докато децата обядвали с баща си, в ресторанта на супермаркета внезапно влязъл истински полицай с жена си. Макс бил толкова впечатлен, че спонтанно отишъл да му каже “Добър ден” , върнал се на масата и през цялото време го зяпал. Щом приключил с обяда си, полицаят целунал жена си за довиждане, приближил се към децата и ги попитал дали искат да видят полицейската кола. 

Моите хора хукнали през глава и човекът им устроил, по думите на Марсел, истинско шоу. Разрешил им да се снимат пред колата, да седнат на шофьорското място, да пипнат радиостанцията, отворил багажника и търпеливо отговорил на всички въпроси. 

Макс споделил, че той също познава един полицай, г-н Бицли, който идва в предучилищната и ги учи как да пресичат улицата. “Адриан? –  светнали очите на полицая – и аз го познавам! Той е от нашето управление!”

След това ги завел във въпросното управление, точно до супермаркета, развел ги да разгледат и ги изпратил с полицейска кола-играчка за Макси и плюшено мече в полицейска униформа за Софи. Макс светеше от щастие, а аз повярвах на историята едва когато баща му я потвърди. 

Тази година Макс пожела сам да реши кого да покани на рождения си ден, аз му наложих правилото, че братята и сестрите на гостите му са включени автоматично. Съседчето Елиас доста се поизпоти защото Макс на няколо пъти оттегля поканата си в зависимост от динамиката на взаимоотношенията им. 

Съседчето Тобиас попита дали може да донесе на празника диска си с песнички на Мани Матер (той е нещо като швейцарския Бате Асен) и беше шокиран, че нямаме нито едно устройство, приемащо дискове. “Даже DVD?!” , опули се той през очилата си. Нямаме DVD, потвърдихме ние. Тобиас поклати невярващо глава – ние и телевизор нямаме, т.е. за неговите шест години ние сме някакви много ексцентрични анахроници.

Съученикът Адриан пристигна с майка си. За разлика от останалите родители с нея се познаваме бегло и очаквах, че ще остави детето си за да се порадва на няколко свободни часа. Но тя с удоволствие прие поканата да остане и после призна, че не е очаквала, че ще си прекара толкова весело. На следващия ден ме добави в Linkedin. 

Сара и Фиона пристигнаха с прелестни еднакви рокли, твърде летни за сезона, но ми обясниха, че скоро ще им умалеят затова използват всяка официална възможност да ги поносят. Момиченцата заедно с Кати и Беат поднесли на Макс подарък – тъмно синя фланелка – която той разопаковал и възмутено им върнал с думите, че това не е никакъв подарък (Беат ми преразказа случилото се превивайки се от смях).

На децата предложих красиво аранжирани малини, ягоди и боровинки, които предизвикаха почти нула внимание. Всички духнаха свещите по ред, но Адриан отказа предложенито му парче. Той не обичал шоколад. Майка му жестикулираше над главата му, че да, наистина не обича шоколад, но да не се притеснявам; ягоди и малини също не обичал. 

Тъй като никой никого не тормозеше за храна, послушание или тишина всички си изкарахме страхотно. Верно, че гостите бяха разместили и креватите в детската стая, но пораженията след купона бяха съвсем минимални. 

И така, ето го Макс, на пет:

Как се казваш: Макс
На колко години си: на пет
Кой е любимия ти цвят: всичките! Не, чакай, оранжевото ми е любимо, после другите
Кое е любимото ти животно: крокодил
Коя е любимата ти книга: (дълго мисли) не знам
Коя е любимата ти песен: За слънцето и за дъжда (oh, du goldig sunneli – швейцарска детска класика)
Коя е любимата ти храна: Мюсли. 
Коя е любимата ти напитка: топличко детско кафе (мляко с какао)
Коя е любимата ти дреха: фланелката с Lightning McQueen
Коя е любимата ти игра: (мисли) са крием, и бягаме с другите деца; как се казва на български? А, да, криеница!
Коя е любимата ти играчка: полицейския камион
Кой е най-добрия ти приятел: Матс (не знам какъв е този най-добър проятел, който дори не беше поканен на рождения ден; хората на пет си имат свои разбирания)
Кой е любимияти празник: рождения ден
Какво най-много обичаш да правиш: на басейн да отиваме
Къде предпочиташ да ходиш на почивка: в къщи да стоим!


Categories
празник

Софи навърши три

IMG_0601-1.JPGСофи има въображаемо куче. Казва се Swisscom. Когато я попитах защо кучето се казва като националния телеком, тя сериозно ми отговори; „Защото това му е името“.

Говори предимно на немски, говори много, постоянно, граматически правилно и тъй като все така е дребосък това я превръща в прелюбопитна атракция. Случвало ми се е случайни хора да ме питат на каква възраст е всъщност това дете, особено след като са заслушали разговорите ни – аз на неопределен език, Софи – на чист швейцарски. Не я пришпорвам особено с българския, опита ми с Макс показа, че постоянството и времето си вършат работата и главата и в един момент ще превключи. Когато прехвърлям дългия списък с пропуснати възможности през изминалите три години си казвам, че поне децата със сигурност растат двуезични, а другото все някак ще го наваксам. 

Любимият и цвят е оранжево, но никой не трябва да реагира на избора и с “И на мен това ми е любимия цвят!”. Оранжевото е само неин цвят, моля, изберете си друг, защото тя налита на бой. Любимата и храна е спагети с доматен сос. За “шоколадов’ ‘йце” е готова да продаде и мен и баща си и Макс.

Суетата и е по-силна от мързела и доброволно замени памперсите с гащи Hello Kitty. За сега върви с малко аварии, оценява сериозното ни отношение, а то не е лесно особено когато гордо посочи изпишканото в гърнето:”Литър!”

И тя има много коса като Макси затова вече не мога да я подстригвам вкъщи и я водим на фризьор. От евтинджоския детски pop up фризьор в магазина за играчки си взехме петте пари още с брат и, фризьорницата в супермаркета също не мина през ситото ни (ей, много загубени девойчета работят там!) и сега я водя в моя салон. Изборът ми минава за екстравагантен в провинциално-домакинска Швейцария, но аз идвам от страна в която жените работят на равно с мъжете и не дължат никому обяснение за какво си харчат заплатите. 

Майка ми, която не смееше пет лева да даде за себе си, никога не пестеше от фризьор. Късата и коса изискваше поддръжка и пилигримажите до салона се считаха за човешко право. Като бях на годините на Софи тя винаги ме водеше в нейния салон, “Дом на красотата”, там ме слагаха на детски стол и въобще никой не го намираше за неестествено. Ние със Софи обираме всички погледи. Първо и измиват косата седнала на фризьорския стол с детска възглавница (около нея са бабки-швейцарки от постоянната клиентела). После сериозно връща модното списание от масичката пред нея и благодари с кимане за детските книжки, които и подават. Не шуква нито за секунда и всички са впечатлени особено ако се случи този ден да е и с лакирани нокти. (Да бе, знам, че не е възпитателно, но човек трябва да си избира битките.)

В детската градина я повишиха. След третия рожден ден децата там могат да се преместят от “малката” маса за обяд на “голямата”. За Софи това означава много. 

Рожденият и ден мина страхотно! Както винаги не прахосахме нито миг в излишни тюхкания около менюто, нито пък се изсилихме с големи трапези или тематично парти (баща ми беше много впечатлен). Всеки един от традиционните ни гости е вече проходил и върви стабилно и можехме спокойно да си пием виното без да тичаме приклекнали и протегнали ръце зад клатушкащи се самоубийци. Нищо не озарява така деня на хората с деца като весели разговори и много вино в ранния следобед.

Седмица след купона получих огромен комплимент – четири годишната Сара дала инструкции на майка си как точно иска да празнува рождения си ден през май: “…първо ще има храна на клечки на големите… и маслини… както беше при София… После ще има торта за децата, а после и за останалите – точно както беше при София!”. Аз съм Марта Стюарт. Аз съм Гуинет Полтроу.

Понякога бебето София ми липсва. Но не винаги.

Categories
деца празник

Макс на четири ( интервю)

Макси получи от нас много швейцарски подарък – велосипед. За първия рожден ден децата тук традиционно получават първото си колело на три или четири колела, на втория или третия – likeabike, с две колела, но без педали, а на четвъртия – напълно оборудваната версия.

Аз получих моето когато бях на десет и майка ми му се радваше повече от мен. Никак не ми беше практичен този велосипед. Паркирах го на балкона, едва успявах да го набутам в асансьора за да го сваля надолу, пред хлебарницата се борех с големия катинар, защото незаключен щяха да го отмъкнат. Хамалогия! Майка ми обаче беше отраснала с колелото си, когато в града е имало малко коли, автобуси и хора по принцип. И със светнали очи ми разказваше как цялото семейство някога са ходили до Аладжа манастир с колелата на пикник.

До Аладжа манастир. С колело. Сигурно в останалите уикенди са се занимавали с нещо също така безмислено, като да пробват да изгребат морето от Варненския залив с лъжица, мислех си скептично аз.

В някои отношения Швейцария е като Варна от 60-те години и хората масово велосипедят в градски и горски условия, от там и традицията за да си учат децата от рано. Трениран от likeabike-a, Макси схвана техниката точно за десет минути и заедно със съседчето Флориан обикаляха усмихнати в транс отново и отново като зайчетата на Дюрасел. Два дена по-късно падна по лице на асфалта и горната му устна стана морава. Ако не беше каската щяхме да сме в спешното – това го казвам за всеки който някога е бил разчувстван из Фейсбук как едно време, ах, карахме колело без предпазни средства.

Другият подарък, по настояване на Марсел, беше часовник, който сметнах за чиста проба изхвърляне. Макси сега научава цифрите, рано му е за часовник. Да обаче това бил друг традиционен швейцарски подарък, и скоро ми стана ясно защо.

Сутрин, преди да тръгнем за градина, имах класически монолог – обувките! ОБУВКИТЕ! Къде ти е якето? Закопчей се! Веднагаказахведнага!
Сега казвам – виж, когато стрелката се премести до синята лента трябва да сме готови. И той слуша! Още не мога да повярвам! И командори София с авторитетен тон, че още се тутка: “Часовник каза – време е за хапване. Часовник каза – време е за градина. ”
Не познава часовника, разбира се, но съзнава, че спокойствието и комфорта на собствената му персона не са най-важните неща на света.

В детската градина от скоро имат нова традиция. До преди година всяко дете получаваше идеално подбрана играчка. Имаме пеещ охлюв, бетонобъркачка и вълшебна пръчица (пластмасова, пълна с прозрачна течност из която плуват конфети). Сега всяко дете избира мънисто от голяма кутия, измисля желние и го нанизва на памучна връв – крайния резултат е гердан за рожденика. София не само пази нейния от февруари, но дори настоява да спи с него.

По поръчка на Макси тортата трябваше да е с камиони, но аз минах метър с някакви фигурки на животни в коли от супермаркета – ярки, твърди творения от захар, боя и материал за гумени куршуми. Възрастните изразиха опасения от захарен шок, но според мен ако не предоставям на децата стандартни рожденденски радости те ще ми го върнат тъпкано след десет години, наваксвайки пропуснатото с алкохол и дроги.

Ето го човека, на четири. Тадааам!

Как се казваш: Макси
На колко години си: на четири (показва четири пръста)
Кой е любимия ти цвят: жълт
Кое е любимото ти животно: слон
Коя е любимата ти книга: (дълго мисли) за багера
Коя е любимата ти песен: Гамгам стайл. Там гос ба (Hangup, Madonna) и за влака (швейцарска детска класика).
Коя е любимата ти храна: Мюсли. И спагети.
Коя е любимата ти напитка: Оранжев сок
Коя е любимата ти дреха: пижамата с динозавъра и багера
Коя е любимата ти игра: на багери
Коя е любимата ти играчка: багера (не можа да посочи конкретен багер сред десетките в нашия автопарк)
Кой е най-добрия ти приятел: Матс, Тула и Адриан
Кой е любимияти празник: рождения ден
Какво най-много обичаш да правиш: торта
Къде предпочиташ да ходиш на почивка: при Мария (рецепционистката в хотела ни в Крит миналото лято; извън туристическия сезон Мария е начална учителка).

Categories
празник

Софи навърши две – selber!

София навърши две години. Висока е 80 сантиметра, все още няма десет килограма, а стъпалата и са по-малки от айФон.
Думата, която я описва най-добре е „самостоятелност“ – след „мама“ и „татко“ на двата езика третата и дума беше „selber“, сама. Настоява да върви „selber“, да се храни „selber“, „selber“ да си отвори киселото мляко, „selber“ да се облича и обува (за разлика от Макс който предпочита да държи речи, докато някой друг му облича якето; не че не може, просто не вижда смисъл да го прави при положение, че има кой да се погрижи).

Обича да кара колело, да пее и да танцува – има дни в които е като радио, репертоара и се простира от швейцарски детски класики до всички английски класики представени от YouTube (“Twinkol, Twinkol, LIDL Sta!”, “Whee’s On The Bus”; като чуе началните ноти на песента за кучето Бинго моментално се просва на четири крака и започва да джавка). Знае и „Хей, ръчички“, „Дънчо“ и „Чарче“ – „Сънчо“ и „Когато бях овчарче“. Последните две са официалните ни приспивни песни и двамата с Макс ги изискват от баща си дори когато ме няма, но той върти само първите куплети on the loop, защото толкова знае.

Разбира чудесно български, но казва само отделни думи като „помощ“, „манджа“, „обувки“, „водица“, „нося“, и „дядо“. С Макс си говорят на немски, но Зайче и Мечо винаги се казват на български. Когато Макси беше в този период силно се притеснявах, че ето, няма да проговори български и туй то, обаче втория език идва плавно, точно както ми беше обещал Хер Доктор. И като стана дума – Хер Доктор беше искрено впечатлен говорните и умения, каза че от децата на нейната възраст се очаква само мама/татко/бау-бау, а тя дърдори с цели изречения.

От няколко месеца не само насоява да ходи до тоалета, но и не търси съдействие. Selber влиза в банята, с много дърпане и пуфтене успява да разкопчее капсите на бодито си, притиска коремче с длани докато напипа лепенките на памперса и се насажда на гърнето. И след това веднага става, обръща се и поглежда дали вътре има нещо. После пак сяда. И пак става. Едва напоследък разбира, че съдържанието му е продукт на собственото и тяло.

Обича да разглежда книги особено от както айПада се „загуби“. Подредихме и цял рафт с мъндзарки книжки ниско на библиотеката, защото големите томове с приказки на няколко пъти се сгромолясваха на главата и и направо я залепяха за пода. Най-любимите и и най-накъсаните са за Муминтролите.
Може да се занимава тихо сама ако я оставим да мери обувки и да се разхожда с тях из къщата. Или да тършува в кухненския шкаф с пластмасовите съдове. Или да се скрие в килера и да отлюспва лука, не знам как не и люти на очите.

Най-любимата и храна е бекон. Втората и любима храна са всички ягодови плодове. Няма нищо против да споделя играчките си, но когато баща и си взе къпина от чинийката и реагира като хищник, заби малките си нокти в страните му и не го пусна докато не отвори челюстите му. Не е претенциозна с храната главно заради подхода в детската градина – там настояват всеки да опита сервираното, но никой не е длъжен да яде ако не му хареса (надявам се, че тактиката за отваряне на апетит известна като „щи го излея във врата“ не се практикува никъде вече по света. Дори и в затвора.)

За разлика от Макси е леко по-склонна да си играе с кукли, завива ги, носи ми ги да ги целувам и нарече една от тях Шарви, по името на индийската си съученичка от градината. Много сръчно кара колело, с нахлупена каска, и на няколко пъти се блъсна – за кеф! – в Мазерати-то на съседа Пфлуегер. Скастрих я оглеждайки се да ни е видял някой, а тя се заливаше от смях.
Обича да строи разни работи от Лего, да рисува – понякога направо на паркета, за щастие с моливи (лично ликвидирах шедьовъра с гума).

В момента е във възрастта с тръшкането и ритането по пода, но общо взето е разбран човек, който всячески се опитва да влезе в активен контакт с околните. На гарата преди няколко седмици се разстрои, че дядо и замина за Париж, дълго плака и после си поиска биберона. Бяхме сигурни, че не сме го взели, но тя риташе и повтаряше Nei! Nei! сочейки началото на перона. Верно, оказа се че точно там го е пуснала. Друг път беше кисела от сутринта дърпаше ни за ръцете и забиваше показалеца си в едното ухо. Веднага я заведохме на лекар и да, само едното ухо, точно това, което сочеше, се оказа възпалено.

Организирахме и чудесен рожден ден! Ето как се организира чудесен рожден ден – къщата се обезопасява до колкото може, да няма травми; храната се поръчва от вън, тортата се прави от мен; децата се оставят да беснеят колкото си искат без никой да се главоболи за създалия се хаос; щом възрастните гости прекрачат прага моментално им се дава бяло изстудено; при всеки отворен подарък възкликваме „Ааааааааааааааа!“; рожденичката духва свещите първа и след това свещите се палят отново и отново за да могат всички деца да духнат и да се радват на аплодисментите. Това последното беше неочаквано за не-българските гости, но у Стоянови е стара традиция.

Искам да запомня как ходи с пантофите на брат си, обути наопаки. Как винаги знае коя пижама иска да си облече и в момент на колебание спи с две долници – за всеки случай. Как тътри хартиена торба с празни кутии от кафе и, захапала биберона си настрани като цигара, ни съобщава, че отива при млекаря, tschuss. Как се прибира от градина с 15 фиби на главата, а учителките твърдят, че сама се е докарала така. Изключителната нежност, която проявява към съучениците си, особено по-малките, а просълзенните им майки питат дали могат да я снимат така милваща главите им. И как на първи януари се събуди в разкошно настроение, протегна се на масата за преобуване и се развика на чист български, без никакъв повод : „ОБИЧААААААМ! ОБИЧААААМ!“

Categories
празник

Ден на бащата

The Book of Face ме осведоми тази сутрин, че днес някъде си е ден на бащата.

Татко, а не Google, знае отговорите на всички въпроси, на които си струва да се отговори и може да поправи всичко на този свят с изключение на компютъра.

За 37 години единствения му съвет, който се оказа грешен е, че “ако си переш маратонките в пералнята ще ги съсипеш”.

Списание Time публикуват тази седмица писма на известни личности до дъщерите им. Историите обаче ми се видяха са доста изсмукани, единствения свеж текст е от Аарон Соркин.

Categories
празник

Ден на майката 2013

Моите детски години преминаха основно на люлките пред блока. Децата в Швейцария обаче си играят по дворовете и по улиците около къщите, както селските деца в България, а не непремено по площадки. Поради тази причина отиването на пързалката е събитие за Макс – обуваме обувките, качваме се на автобуса, понякога дори минаваме да видим рибките в езерцето на ресторант Безенвал и той строго ми напомня, че не трябва да ги пипам.

На площадката почти не се чува швейцарска реч и цялостното настроение напомня на ориенталски открит пазар, а когато вали – на рибния пазар в Катания. Крясъците доминират. Детски възторг, загриженост на възрастни, някой реве защото не иска да си ходи, някой се е ударил, раздава се храна, отварят се термоси с чай, по утъпканата трева се въргалят фасове, което е сигурен знак, че мнозинството от присъстващите не са местни. Кати не обича този гювеч защото идва “too much” за северната и натура, но аз обичам да ходя там от време на време защото след два часа беснеене децата се кротват и заспиват от раз.

По-миналата неделя оставих Марсел да градинарства на спокойствие (това му се брои за “me time”), натоварих децата в количката и отидохме на площадката. Радост, пързалка, като ни дойде ред за люлката жената до мен ме погледна, усмихна се и попита дали съм българка. Потвърдих, а тя кимна все така усмихната и продължи да люлее нейното момиченце.

С това веднага ми стана симпатична – харесва ми когато хората се държат с мен така, все едно сме в България, а не използват ситуацията за да ме залеят с лична информация само защото говорим общ език.

И така, люлеем ние децата и се усмихваме.

След няколко минути жената се извърна, погледна ме изумено и попита:
“Ама тези деца ваши ли са?!”

Разбира се, отговорих объркано аз. Чии да са?

“Ние тук повечето сме бавачки”, обясни жената. “Има българки… Има и много руснакини…”

Което мигновени обясни високата концентрация на чужденци, как не се бях сетила!

Жената се представи – Розие от Шумен, дошла в Швейцария да се грижи за момиченцето на едно турско семейство по собствените и думи “докато я изгонят”. Каза, че в България и харесва повече, но там няма работа. И се усмихна отново.

Селин, момиченцето което и беше поверено, носеше спретната рокля и елегантно сплетена коса.

На нейния фон моите деца изглеждаха така, сякаш се връщат от фронта – основно защото преди това бяха рисували с тебешир пред къщата, а на тяхната възраст това включва търкаляне по асфалта. Нямаше капка съмнение, че те не са ми работодател.

И се почувствах ужасно горда с тях!

Ходят на градина.
Хранят се сами.
Макс говори два езика.
Имат чудесни за възрастта си социални умения.

Въобще – честит ден на майката!

Макси вече разбира какво е това рожден ден, но останалите празници са му в мъгла. Донесе ми подаръка от градината още в четвъртък и разбира се настоя да го отворя веднага.

– Аааах, Макси, за кого е това?
– За татко.
– А от кого е?
– От Натали (учителката в градината).

В пакетчетата имаше две стъклени бурканчета оцветени с пръсти в съответно зелен и оранжев цвят, и прилежно надписани кой кое е сътворил. Съдържанието беше едра морска сол за готвене, ароматизирана с прясно изсушена мащерка.
Сега знам защо понякога се прибират с боядисани пръсти.

20130512-194043.jpg

Categories
празник

Рожденият ден на Софи

Като малка много обичах да разглеждам снимките от онези рождени дни, които не си спомнях. Ето, била съм облечена с нова рокля, специално ушита от баба. Има много усмихнати гости с празнични дрехи, има предварително поръчана торта с гъбки и дефицитната за 1977 Кока-Кола – все доказателства, че моите родители са се подготвяли за деня отдавна, както подобава за един обичан и ценен човек.
Затова за мен е много важно да оставя след себе си исторически материал – в снимки и за всеки случай в текст – който след време ще поражда у Софи и Макси същите положителни емоции.

Седмица преди рождения ден на Софи на работа избухна бомба. От средно големите. Аз носех пряка отговорност за част от ситуацията – трябваше и да проглуша ушите на Саша поне месец по-рано, а аз не го направих. Вместо това се опитах да реша проблема сама, което се оказа невъзможно. И така цялата енергия, която смятах да вложа в разкрасяване и спомени, се насочи в друга посока – да се измъкна от тъмницата на самообвиненията и да отпразнувам рождения ден на Софи с пълното съзнание, че след една година никой няма да си спомня за професионалния гаф.

Купонът беше планиран в детайли три месеца предварително. Поканихме същите гости, които бяха с нас и на първият рожден ден на Макси – Люси (за професионални снимки), татко (защото къде без него), Отмар и Бригит с братовчедката Еня плюс бебе Лео, Кати и Беат със Сара и бебе Фиона. Сестра ми се включи по live cam заради неявяване по медицински причини.

Ние с Макси направихме торта Сахер.

(Някога се възмущавах пред майка ми защо по празници все прави едни и същи сладкиши. Тя казваше, че като чака гости въобще не е време за експерименти и че тя, собствено, ще се придържа към традиционното меню, а ако на мен не ми харесва моля, да не ям.
От както ошлайфах манифактурата на Сахер никой в семейството ми няма да получи друг модел торта по какъвто и да било повод.)

Поляхме я с глазура от шоколад и сметана и Макси я украси с М&Ms и захарни перли, половината от които се загубиха някъде между масата, устата му и омазаните му ръчички. Аз останах много доволна от резултата, но на сутринта преди празника Марсел отбеляза, че украсата липсва.

“Ти ли ги изяде, Макси?”
“Не!”

По гладката повърхност имаше пръстови отпечатъци.
Наръсихме с нови M&Ms.

Останалата част от кетъринга биде организирана така, по швейцарски. Швейцарците обикновено празнуват на ресторант и в редките случаи когато канят гости удома въобще не се главоболят с трапези като нас, българите. Татко организира френски сирена и бутилка Möet&Chandone. От италианския щанд за антипасти на пазара купихме пресен хляб, маслини, моцарела в мариновани домати, рулца печен патладжан в зехтин, червени пиперки с риба тон – фантастични, прясно приготвени вкуснотии които (преди да се родят децата) се чудих кой точно купува на тези също така фантастични цени. “Aguri! ” – италианеца тупнал Марсел по рамото и му дал още две-три неща без пари за здравето на picolina.

Детските рождени дни по дефиниция не вървят по план. Първите гости пристигнаха с час и половина по рано, Люси закъсня с половин час, но това нямаше никакво значение защото рожденичката беше спала три часа и цъфна на празника спокойна, красива и усмихната в нова рокля от Париж и сребърно бижу – подаръци от чужбина.

За мое най-голямо съжаление не можахме да съберем децата за общо кадро. Бебе Фиона и бебе Лео се оттеглиха в различни интервали за кратка дрямка в количките навън, а големите деца бяха заети да се гонят и да се налагат по главите с плюшени играчки. Затише настъпи само когато им сервирах плодова салата – аз май никога няма като една истинска майка да редя сандвичи с калинки от домати.

Сара седна в скута ми и разопакова всички подаръци, защото рожденичката не прояви интерес към нищо освен към фльонгите на пакетите.

Най-любимия ми момент беше този, в който осъзнах, че София разбира, че цялата дъндания е за нея, че всички сме се събрали в нейна чест. Наредихме децата около масата и донесохме тортата, запалихме свещта. София се развика от радост, започна да ръкопляска и да извива глава назад за да погледне в очите целия хор от възрастни, който фалшиво пееше зад гърба и.

След бурни ръкопляскания настана лек конфуз кой да духне свещта. Софи не разбираше за какво става въпрос, Макс посочи Сара само че Сара беше в момент на неувереност и поклати отрицателно глава. И пак Еня, като най- голяма, на три години и половина, взе нещата в свои ръце и уверено духна напред.

Марсел наряза тортата и попита всяко дете кое парче си избира. Оказа се, че те без изключение най-много искат да изчоплят M&Ms -ите от глазурата и за тяхна изненада той нямаше нищо против.
След това всяко получи парче торта, и докато Макс и Еня дъвчеха първите хапки, Сара старателно обра последните следи от шоколад в чинийката си и я подаде за второ.

(Докато останалите се смееха погледнах Беат за одобрение – “No way!” , инструктира ме той без звук.)

Софи не се впечатли от тортата, а предпочете да натроши парчето си на пода, след което Макси се шмугна под стола и и продължи да яде директно от паркета. Изкарахме го от там с молби и уверения, че може да яде колкото си иска, но не и из под масата.

Към пет и половина, когато гостите се разотидоха, имах чувството, че съм била в центрофугата на пералнята за последните три часа.
Татко започна да разтребва, отбелязвайки, че поне много бързо се разчиства след швейцарски рожден ден, няма нищо общо с купищата чинии и сортиране на изостанала храна позната от нашите детски рождени дни.

Софи вечеря гювеч с патладжани и кисело мляко, и заспа веднага. Макси се сви на кравайче на пода в хола и каза, че “иска малко си играй”, но подаде ръка когато му обещах биберона, ако се качим в детската стая. В 19:30 всички бяхме полузаспали.

……

Сега съм в Калифорния, тук все още е двайсет и четвърти февруари.
През следващите пет дни ще е напечено, но от друга страна каквото и да става, във вторник следобед дванайсет деца в градината пак ще пеят Happy Birthday за Софи и ще закусват домашна портокалово-шоколадова торта с цветенца от M&Ms направена от мен.

Categories
празник

Първи Адвент

В България не обичах особено Коледа, беше ми един такъв измислен празник, както казваше Валя. В най-ранното ми соц детство се празнуваше подозрително тихомълком. В десетте минути преди “Сънчо” даваха тематична музика – хора с калпаци и сопи ми се караха с фалшиф речитатив, като нареждаха за някакъв стопанин, добитък и червена ябълка. После пък настъпи периода на консуматорството, оферти за по десет литра Кока-Кола (“СЕГА!!!”) и разбира се седемте постни ястия с които и друг път съм се заяждала. И какво общо има любовта с това, би попитала Тина Търнър.

На немско-швейцарската Коледа обаче съм фен първо по температурни причини. Наистина тук през декември дърво и камък от студ се пукат, създава се атмосфера.

После идват коледните базари, които изобщо не са за пазаруване, а място да ти замирише на бадеми и разни сладки неща, да пиеш вино с колеги и евентуално да си купиш някоя ароматизирана свещ. Всъщност швейцарските базари са доста застреляни – започват твърде рано и в пет следобед, точно когато хората започват да излизат от работа, пускат кепенци. Да не се събира много калабалък, нали. Първоначално въобще не ми беше ясно защо се самосаботират така, но с времето разбрах – сбирките на много хора носят със себе си не само настроение, но и шум, боклуци, временен безпорядък, с които на никой швейцарец не му се занимава. Затова дръзки туристически фирми извозват населението с автобуси на еднодневни екскурзии до Германия, чийто коледни базари са истинска веселба (и евтиния).

Докато живеех в Щутгарт преживявах коледната подготовка така аборигенската – радвах се на украсата, на естествената празничност, но без да разбирам много много кое за какво се прави.
Когато се преместих в Швейцария в края на 2004 се амбицирах да коледизирам и нашата къща – купих шоколадови дядо мразовци, курабии с карамфил и индийско орехче и голям елхов венец с четири червени свещи, които моментално запалих за по-тържествено.
Марсел се прибра от работа и ги духна. Рано било. Четирите свещи символизирали Адвента, пристигането на бебето Исус, четирите недели преди Коледа. На всеки Адвент се палела по една свещ, само по една.
Ок, първият Адвент мина и замина и запалих втората. Марсел пак я духна – палела се следващата свещ, символ на последователността, а не срещуположната както бях преценила аз (стори ми се по-симетрично защото).

Утре е първи Адвент, прилагам снимка на нашия венец.
Не съм го плела аз, от пазара е.

Categories
празник

Ден на майката 2012

Макси тикна в ръцете ми омазано пакетче с развързана панделка още във вторник.
“За теб е, каза Марсел. Подарък за деня на майката, правили са ги днес в градината. Не ми ги даде нито за момент, нито докато си обличаше якето, нито докато пътувахме с колелото”.

В пликчето имаше шоколадови бонбони, Макси настоя да ги отворя веднага – топчици от шоколад, бадеми и корнфлейкс. Не очаквах, че ще са толкова вкусни и възкликнах от удоволствие. Със светкавично действие Макси си ги прибра обратно и ги довърши до един, не ми даде нито един бонбон повече, отблъсна и баща си с викове “Miiiis! Miiiis!” (“Това е мое! Мое!”, той е в егоистичния подпериод на втората си година).

Попитах Натали, учителката в детската градина, как точно са ги майсторили тези бонбони. Дванайстет джуджета, мек шоколад, бадеми и корнфлейкс.
Тя понечи да отговори, после се разсмя и махна с ръка.