Categories
празник Швейцария

Първи август

На предходната ми работа празнувахме Първи август, швейцарския национален празник, по доста особен начин – тържествен обяд с раклет.

Раклет е традиционен швейцарски специалитет.

(Френските ми роднини с престорена шеговитост вмятат, че е френски специалитет, взаимстван от швейцарците така, по съседски, нещо което швейцарският ми съпруг също така шеговито, но категорично отхвърля, докато се завихри идиотска разправия с възпитан тон – все едно да спорим с гърците чия е баницата).

Раклетът е тип кашкавал, чиято консумация изисква домашна атмосфера в заснежена вечер. Колкото по- студено е навън толкова по- добре! Раклетът се сервира на квадратни парчета наредени ветрилообразно в чинии. Има и вариации – раклет с черен пипер, с червен, с трюфел. По средата на масата се слага настолен грил. Всяка индивидуална порция раклет се слага в специално тиганче и после под реотана на грила докато се разтопи и цвърчащата маса се изсипва в чиния с предварително сварени и необелени пресни картофи. Допълнителните гарнитури са кисели краставици, царевица, пресни домати и маринован арпанжик. Пие се слабо бяло вино, чиято киселинност трябва да бори мазнините.

Раклетът едно от най- сезонните неща за швейцарците и на никой не би му хрумнало да го сервира преди октомври. Но на предходната ми работа бяхме предимно чужденци – от този тип които живеят доброволно и с удоволствие в страната, а не са бегълци в “тая пуста чужбина” – което превръщаше офиса във фертилна среда за прилагане на всякакви нестандартни идеи. Швейцарските колеги първоначално оставаха изумени, но мнозинството надделяваше и те приемаха бунтарската идея и приготвяха раклет в мащаб LL.

Забравете за настолния домашен грил. Раклетът, половин пита от поне 3 кг, се набучваше на тризъбец под открит реотан. Щом горния слой на кашкавала се разтопеше, раклет майстора трябваше с едно елегантно движение да го обере и да го пльосне в подадената му чиния. На задната тераса на офиса се инсталираха маси, чадъри и столове и ние чинно се редяхме на опашка с чиния в ръка. Циментът на терасата излъчваше горещина като от атомен реактор. Имах чувството, че бях заобиколена от изправени ютии, включени на “лен”, които ту се приближаваха ту се отдалечаваха от мен. Раклетът е твърд продукт и разтопяването му изисква време дори и в подобни условия. След цялото чакане обаче в чинията ме чакаше най-вкусния раклет на света, за който се бях подготвяла с поне двудневен глад. Швейцарските колеги никога не купуваха раклет от супермаркета, а от някаква си знаменита малка мандра или строго специализиран магазин, поддържащи асортимент през цялата година. 

От съседните офиси ни гледаха и не можеха да повярват на очите си.

Тази година обаче съм на нова работа и всички се трудим от къщи така че празненствата са от семейно естество. През ум не ми минава за раклет, но сме поканили гости. И е толкова горещо, че единствената разумна вечеря е българска храна – шопска, баница, снежанка, печен пипер, пържени тиквички. Вчера се занимавах с всичко това до полунощ, мислейки си че ето така човек се превръща в майка си. Тя сновеше из кухнята в летните вечери, на широко отворени врати, готвеше или консервираше и слушаше радио. С изрядна прическа, свободна памучна рокля, с меден тен на кожата, който аз никога не добивах, но София сега почернява по същия начин.

Защо се занимаваш с всичко това, питах.

А утре с какво ще се храните, отговаряше тя.

С домати и сирене. С айрян, предлагах аз.

Аз така си почивам, отговаряше тя.

Вчера внезапно разбрах какво е имала предвид. Децата спяха, след милион разправии, и не сипеха Лего зад гърба ми. От компютъра вече не светкаха съобщения изискващи немедлено да им обърна внимание. Моментния усет, че нещата са под контрол е крайно релаксиращо. 

Не знам какъв е извода от тази история. Вероятно, че раклет през август и готвене в лятната нощ не са непремено ужасни идеи, въпреки, че изглеждат точно така на пръв поглед.

Categories
деца празник разни Швейцария

Детските рождени дни в Швейцария

От както децата тръгнаха на училище имам впечатлението, че всяка седмица са на нечий рожден ден. Покрай безкрайните им фиести научих, че швейцарците от моето поколение, отраснали през 80-те, не са празнували като нас – с другарчета от квартала и класа, с торта, сандвичи с пастет и калинка от маслина и грижливо надписани книги за подарък. Аз обичах да ходя на рождени дни като малка. Беше ми интересно да видя друга къща, други играчки, какви подаръци са избрали останалите деца и какви сладкиши е спазарил рожденика с баба си или майка си. Имаше едни топчести курабии-праскови слепени с мармалад и оцветени с розово и с лист чимшир за реализъм, които смятах за много екзотични. Не си спомням да са били вкусни.

Марсел каза че дори не може да си представи как трите деца в неговото семейство биха искали редовно пари за подаръци от единствения човек със заплата, баща му. В онези времена швейцарчето-рожденик е имало специалното право да избере менюто за вечеря, след която е имало домашна торта със свещи и подарък. Толкоз.

Моята приятелка Катрин, която има четири сина между 6 и 12 години, и до ден днешен си празнува така, и то не от стиснатост.

„Виж сега, обясни ми тя, аз имам двама братя и сестра; мъжът ми също идва от семейство с три деца. Всички тези шестима братя и сестри имат средно по две деца. Ако празнуваме по описания от теб начин ние ще сме в безкраен празничен цикъл, който ще се банализира и обезмисли. Ти лично би ли ходила доброволно на рождени дни толкова често? Напомням ти, че става дума само за най-тесния семеен кръг“.

Признах си, че ще ми дойде в повече. И все пак … рожден ден без парти?

„Повярвай ми, спокойно се усмихна Катрин, с четири момчета у нас всеки ден е парти.“

Моите деца вече са ходили на какви ли не тържества. Някои родители подготвят цял уъркшоп със забавления, игри тип „Бързи-смели-сръчни“, кръжоци по майсторене на разни предмети, търсене на скрито съкровище, все възхитителни идеи, които аз нямам грам мотивация да реализирам. Ходенето на детски клуб също е популярно в предучилищната възраст. В нашия град той представлява грамадна отоплена площадка на закрито, оборудвана с гигантски пързалки, спортни дюшеци по пода, бюфет с боклучави храни и безалкохолно. Човек може да наеме индивидуално сепаре с крещяща найлонова покривка, на която да сервира донесената закуска със закупени на място напитки. След това децата вилнеят няколко часа докато стане време да си ги приберем. Цветовата гама на детския клуб ме хвърля в естетически колапс, но децата си изкарват чудесно, особено през зимните месеци. Марсел обаче е твърдо убеден, че точно в този период детския клуб е ферма за вируси и ако човек е с всичкия си никога няма да празнува там.

 До петия рожден ден някак си празнувахме вкъщи. Макар и да беснееха, децата бяха контролируеми поради крехката си възраст, но с ясна индикация, че няма да е за дълго. На всичкото отгоре, тъй като ходят не само на училище, но и на занималня, спорт и музика, социалния им кръг нарастна експоненциално. София съвсем сериозно ми връчи списък със 75 гости за четвъртия и рожден ден  и беше искрено обидена когато обясних, че нейната няма да стане.

На шестия и рожден ден изкарах истински късмет. По време на неделна разходка с децата мернах голям щъркел от шперплат на покрива на една ферма. Подобни табели, с име и дата, се срещат навсякъде в Швейцария и обозначават раждането на бебе в дома – точно обратното на некролозите в България. Семейство с малко дете едва ли биха отказали неочакван приход, мислех си аз. Телефонирах на фермера и учтиво му предложих да приеме 12 деца в събота следобед, да ги разведе из фермата, да им позволи да пояздят пони, да ни даде помещение в което да си изядат тортата и всичко това срещу определена сума от моя страна. Той каза, че до сега не са поемали подобни ангажименти, но че ще пита жена си – необходимо и достатъчно условие за успеха на всичко в тоя живот.

Рожденият ден  във фермата се оказа пълен триумф.  Децата бяха разделени на две групи – едните заминаха да яздят пони с фермерката, а в това време съпругът и развеждаше останалите при животните. Показа им къде живеят конете и кравите, остави ги да нахранят кокошките, разгледаха внимателно яйцата на патиците и на единствения лебед в гьола на двора, разказа им как протича деня му – като човек, който обича работата си, без да се отплесва в себеотрицателна патетика или измислена пасторална идилия. Децата имаха много въпроси  и той отговори на всички докато си ядяха донесената от мен торта, после отвориха подаръците и стана време да си ходят. Фермерката изпрати всички гости с по пакет домашни макарони и четири яйца, които децата сами можеха да да си вземат от кошницата и да си ги сложат в приготвени от нея кутии за яйца (да, знам какво си мислите, но само едно дете изтърва само едно яйце което беше бързо изчистено от пода без много много приказки). 

 Забелязвам, че офертите за празнуване на детски рождени дни стават атрактивен начин за привличане на клиентела – летището в Цюрих е популярна дестинация, но трябва да се резервира почти година предварително; шоколадовото ателие Laederach също предлага почасов курс за деца. Щастието, не моментната еуфория, а истинското щастие идва от правенето или от научаването на нещо ново и в това отношение за децата винаги могат да се измислят нови предложения.

 Детските рождени дни са и очарователен начин да се запознаеш е други родители – ето, идва писмена покана в която буквално пише: “ще вземем детето ви за три часа в събота, ще го нахраним, ще го забавляваме до откат, само си го приберете в пет”. Трудно е да не се просълзиш от благодарност! Между родителите има също неизречено съгласие за подаръците – никой с нищо да не се изхвърля и да се придържа към максимален бюджет от 15 франка (три кафета) и артикули от супермаркета. Когато нашият съсед Тимо навършваше четири получи няколко пакетчета с шарени детски соли за вана, от онези които фъштят и се пенят и боядисват водата в ярки цветове. Тимо остана във възторг.

София веднъж получи цяла кутия с лепенки и бинт с които тя старателно “гипсира” крайниците на плюшените си играчки. Имаме неписано правило за “Лего”-то, което до към  петата година беше приемлив подарък, но после не – “Лего”-то е де факто нечуплива вещ, т.е. всеки швейцарски дом притежава кутии принадлежали още на родителите. След петия рожден ден на Макс започнах да сънувам кошмари как умирам под лавина от “Лего” изригнала от детската стая. Други родители споделят фобията ми. Детските книги са очудващо скъпи и обикновено се подаряват само след консултация, за да не осъмнем с повтаряща се литература на тема полиция например. Оставям с впечатлението, че на децата им е все тая какъв подарък ще получат – не защото са се издигнали над материалното, а защото тръпката от разопаковането на пакета е в пъти по-силна от съдържанието му. 

 Почерпката на детския празник също е доста лежерна. Само веднъж видях познатите ми сандвичи с цветя от домат и стрък магданоз – родителите бяха от косовско-албански произход. Всички останали минаваме с по-малко усилия – топъл хляб, плодове, някаква домашна торта и евентуално желирани бонбони, от онези кисело-сладките с цвят на радиационни отпадъци, които са принципно забранени в свестните домове. Децата са точно два типа – едните не ядат нищо, другите абсолютно всичко, следователно няма никакъв смисъл да се превземат кулинарни Олимпи.  

 Тъй като децата ходят на училище на квартален принцип въпросът кого да поканим се решава от само себе си – всички са съученици, съседи и футболисти в местния клуб, трябва просто да се съгласим на приемлив брой гости. Аз съм върл привърженик да каним едни и същи деца и да избягваме политически дискусии защо някой е бил пропуснат.

 Няколко години подред Макс празнува рождения си ден в близкия парк за катерене – дърветата в парка са оборудвани с платформи, вериги и всякаква инфраструктура за катерене, децата преминават инструктаж и после прекарват два часа в нещо, което изглежда супер рисковано, но в действителност е съвсем безопасно. После отваряме кутиите с кекс, бутилките с газирана вода и подаръците и след това се прибираме по живо по здраво. 

 Има и моди, разбира се. София няколко поредни години организира “парти с приспиване”. Пристигат 5-6 момиченца със спални чували и розови раници, вечерят нещо универсално като спагети, отварят подаръци, гледат по пижами шведска игрална версия от 60-те на “Пипи Дългото Чорапче” и после до посред нощ се кикотят и ходят на пред назад. Сутринта закусват торта и към десет си заминават. Още помня един татко, който ми благодареше пак и пак излизайки заднешком; дъщеря му по-късно ни разказа, че майка и е на гости при бабата заедно с по-голямата и сестра и бебето. Имах чувството, че неволно съм направила хуманитарен жест – горкият човек сигурно имаше за първи път от години свободна вечер. 

Вече съм заинтригувана как ще искат да празнуват догодина. 

Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарският коледен календар

Преди няколко години в училището на моите деца назначиха нова директорка. Още от самото начало тя се сработи добре с учителите от екипа и всички заедно започнаха да генерират много интересни и полезни идеи.

Една от тях е Коледната традиция.

Всяка сутрин от началото на декември до ваканцията г-жа Директорката кани децата в 7:45, 15 мин преди началото на първия час, в салона по физическо където тя лично или друг неин колега чете различна Коледна приказка. Присъствието не задължително, няма нужда от предварително записване. Трябва само да пристигнат на време, защото в 7:45:00 ч. вратата се затваря и чететето започва.

Човек би си помислил, че децата от 21в. не биха се впечатлили от подобна старомодна покана, но реалността се оказа друга – хлапетата от нашата улица изхвърчат като тапи 15 мин по-рано от обикновено за да не пропуснат събитието.

Докато правех горната снимка поздравих на ум учителския състав за поредния успех да привлекат децата в училището превръщайки го в жив коледен календар с минимални усилия, без допълнителни разходи и какъвто и да е празничен комерс.

Истерията на предколедното пазаруване си съществува и в Швейцария, въпреки яростното омерзение на мнозина. Но училището не се предава – децата не пишат писма на дядо Коледа, а правят подаръци за семействата си още от октомври. Тази година имаше и работилница за родителите – събраха ни в произволна делнична вечер и след кратки инструкции направихме по една калинка от пъстър вълнен филц. Беше неочаквано приятно събитие, задачата се оказа лесна дори и за най- вързаните в ръцете, а учителките бяха осигурили кафе, кекс и червено вино. Май никой не пи кафе, но виното си го приключихме. Калинките не се дават наведнъж – само по две деца на ден могат да разопаковат своите, захранвайки любопитството и нетърпението на останалите.

А темата с коледния календар (Advent Calendar както му казват тук) е много актуална особено от както пак е модерно да си го направиш сам. Т.е. не да отбиваш номера с картонено пано от супермаркета с 24 прозорчета със скрити бонбони, а да провесиш 24 червени торбички с лично избрани малки изненади. Щом за първи път видях реализацията у нашите съседи леко ми прилоша. От една страна приветствия за ентусиазма, powered by Instagram, от друга … 24 ненужни предмета, или 48 ако броим и двете деца.

Обсъдих идеята със София и дори и тя се съгласи, че изхвърлянето не си струва. След което даде гениална алтернатива, заимствайки от нашенската традиция с новогодишната баница с късмети. Тя собственоръчно направи 24 плика от хартия и предложи да пъхнем във всеки от тях изненади – на първи декември има нещо за нея, на втори за Макс, на трети за мен, на четвърти за баща и и после пак от начало.
Не ни беше лесно да измислим късметите, но всички сме много доволни за сега. На мен ми се падна първо “децата прибират масата след вечеря” (сама си го написах), а после “masasch ot Sofia”.

Categories
празник разни училище в Швейцария

Защо обичам училищните концерти

Едно от малкото неща, които ми липсват в швейцарското училище са традиционните концерти – за Коледа, за края на годината. Празници има, но концертната програма, такава каквато я помня от моето детство, е с непостоянен характер, един път има – друг път не. Макс имаше коледна пиеса в предучилищната, но през следващите две години нямаше повторение.

Моите светли спомени от подобни събития се дължат предимно на един човек и на едно голямо съвпадение.

Още в първи клас започнаме да се готвим за училищние концерт от рано и един ден нашата прекрасна учителка, другарката Хинева, ни доведе външен консултант, бащата на Надето. Другарката Хинева ни го представи като другаря Йорданов, от Варненския държавен куклен театър, който ще бъде наш творчески коректив; ще му изиграем представлението си както сме го репетирали, и ще изслушане неговите съвети. Пред нас стоеше едър човек, около петдесет годишен, с прошарена коса и брада, уж съвсем сериозен на вид, но в погледа му прозираше дяволско забавление от цялата ситуация.

Той изгледа мълчаливо спектакъла ни, даде няколко идеи на другарката Хинева, и после внезапно я попита дали има нещо против ако дойде пак след няколко дена за да проследи напредъка ни. Тя му беше истински признателна, стиснаха си ръцете, несъзнателно демонстрирайки пред класа уважение и професионализъм. На следващата репетиция той директо я попита дали би му разрешила да поеме представлението в свои ръце и след като тя отново се съгласи се започна най-забавния и полезен аспект на началното ми образование. 

За начало, той заяви, че не ни е никакъв другар Йорданов, а чичо Митко; тогава разпределението в училище беше на квартален принцип и няколко деца вече го познаваха точно под това междусъседско име. През следващите месеци чичо Митко въведе парадокс в нашето социалистическо училище – напълно функционираща демокрация. Всички деца бяха включени в пиесата. Академичните успехи, или липсата им, не даваха предимство на никого. Репетициите продължаваха дълго и никой за нищо на света не ги пропускаше. Бяхме не особено приятен клас, 36 деца, другите учителки ни наричаха „онези, на Хинева“ и потреперваха при мисълта, как за малко са се отървали от лошия късмет да ни обучават. Другарката Хинева идваше в началото и следеше репетициите на заден план, с ясното намерение, да се намеси ако се разбеснеем, но при чичо Митко проблеми с дисциплината нямаше. Той уважаваше всички деца, ние му отвръщахме със същото, и безкрайно обичаше театъра, повличайки ни след себе си. Обясняваше ни как да говорим пред публика, как и кога да акцентираме без да преиграваме, и как да запазим самообладание дори и когато ни идеше да се затъркаляме по пода от смях. Отхвърли намеренията ни да се нацапотим с грим до ушите за крайното представление, обяснявйки ни, че грима в театъра си има функция (с което си спечели адмирациите на майка ми), настояваше всички декори да са направени от самите нас, а костюмите да са пригодени от стари дрехи.

Другарката Хинева притеснено му обясни, че не може да му осигури парична компенсация за вложената работа, но той само махна с ръка и я увери, че го прави от сърце и pro bono. 

Беше славен период на сътрудничество, който ни донесе подобаващи резултати. През следващите седем години чичо Митко стана нашия личен режисьор. Поставяли сме какво ли не – танцова пиеса, пиеса на английски, ентусиазма и енергията на този човек не познаваха граници. Другите класове ни завиждаха и казваха, че не е честно, не може работата един истински театрал да се сравнява с работата на учителките, но същевременно се пръскаха от любопитство да видят крайния резултат. Работата с чичо Митко минаваше под пълна конфиденциалност, той не допускаше зяпачи на репетициите и ние пазехме проекта си в тайна. През годините няколко други учителки се опитаха да го привлекат за консултант, но той джентълменски отказа, посочвайки липсата на време – лоялността му тогава адски ми допадна. 

Ако чичо Митко беше още жив щях да му стисна ръката с благодарност за вложената работа, която ми е полезна и до днес.

Преживяното тогава ме превърна във фен на училищните концерти.

За контекст трябва да добавя, че тази история е от 80-те във Варна, която не беше “най-добрия град за живеене”. Беше около 350 хиляден град с много смислени извънкласни занимания за деца.

Примерно балетната школа на Йорданови (за да популяризира изкуството сред съгражданите си Стефан Йорданов лобира за създаването на международен балетен конкурс, който съществува и до днес). Или детски театър “Златното ключе” на Катя Папазова (бивша учителка по руски; от нейния театър излизат Кръстю Лафазанов и Галин Стоев). Или топ класата, театър “Щурче” на братя Райкови (Райко Райков е бивш учител по физкултура в училище “Иван Вазов”; театъра, създаден с брат му, сценографа Данаил Райков, беше абсолютно феноменален; Валери Петров е написал “Бяла приказка” специално за “Щурче”; от театъра тръгва бъдещия Мариус Куркински).

Това не са всички примери, но общото по между им е, че мотивацията и таланта на един човек могат да извлекат не само бъдещи звезди, но и да култивират цели поколения в един град.

Но работата в много. Толкова много, че швейцарското училище на моите деца не поема ангажимент за периодичност на концертите – на ясно е с каква отговорна задача се заема.

Затова когато научих, че за тази Коледа концерт ще има страшно се зарадвах. От този концерт също излезе интересна история…

Categories
празник училище в Швейцария

Коледа в швейцарското училище

“Правихме курУбийки!” – София тупна на масата пакет с панделка и се намести да обядва. Декември е странен месец в швейцарското училище. Завършването на всеки учебен цикъл преди ваканцията означава пик на контролните, но в замяна на това домашните, които не са много сравнени с българския ми опит, почти изчезват. Какви курабийки? По труд и творчество ли ги правихте? Къде ги опекохте?
Коледните сладки не са ми традиционни. Научих за тях от едно есе на майката на Ути Бъчваров, която разказваше за съседката си чехкиня, която винаги ги канела у тях след постната Бъдни вечер да пробват нещо  празнично. В Германия и в Швейцария те са особено практични, тъй като през почивните дни около Коледа хората си гостуват на кафе и по традиция си подаряват пакетче като това на София. Ние правим същото по Великден с козунаци и яйца – традиция, която не е позната в Швейцария. Пакетчетата са винаги с домашно приготвени сладкиши и са малки защото всяка курабия съдържа около една супена лъжица захар и толкова масло.
Печенето на курабии с децата е класически сюжет за социалните медии ако искаш да размахаш перфектния си вътрешен мир пред околните. Захар, мед, ванилия, ако има и сняг – бинго. И наистина вярвам, че при някои хора в действителност се получава така. 
При мен – не.
Странно нещо е вдъхновението. Ето, ако сега трябва да метна един козунак, запретвам ръкави и не задавам въпроси. Но към коледните курабии пристъпвам със стегната челюст и само при опрян в слепоочието револвер, нещо, което София осъзна рано и бързо се научи да манипулира. Не мога да и откажа. 
Вместо мед, канела, масло и хаштаг Кристмас/фемили/гратитюд обаче, аз виждам деца, които си ближат пръстите, пипат навсякъде с омазани ръчички, кихат в захарта, замислено мачкат масленото тесто докато се втечни и хукне към ръкавите им и точно в тоя момент им писва, зарязват ме насред кухнята и отиват да всяват хаос другаде. Чувствам се самотна сред трите вида полуприготвено тесто и си мисля за Аристотел.
Преживяванията, казва той, могат да бъдат два типа. Телос, при които се цели краен резултат, примерно курабии, и ателос, безкрайни, при които целта е самото действие – като разходка сред природата без определена дестинация. С напредването на възрастта, продължава Аристотел, човек трябва да се насочи към втория тип преживявания за да се наслаждава на живота след като е постигнал крайните си, телос цели. 
Ето така се опитвам да гледам на курабиите – не като на състезание за перфектен живот в Инстаграм, а като на възможност за съпреживяване с децата. Не ми се получава, но всяка година те ме подлъгват да опитам отново. Тази година в деня на домашните курабии заваля сняг, децата отсвириха всичките ми планове и хукнаха на улицата да строят иглу в кишата. На спокойствие и с чиста съвест си опекох курабиите сама. Не станаха за снимка – на всяка перфектна тава се падат по две силно деформирани и твърде домашни, но са наистина вкусни. Лъжица захар и лъжица масло е това! 
Но курабии в училище, с двайсет първокласника … това не исках да си го представям. По Коледа децата са ангажирани в правенето на подаръци за родителите. И подаръците на се просто картинка на разкекерчена елха и чаровно пожелание с правописни грешки, а истински предмет от работилница. Наскоро поискаха от мен писмено разрешение да снимат София за някаква педагогическа книга и тогава видях какво всъщност правят там – усмихната до ушите София режеше с грамаден трион, нейната приятелка бухаше пирони с чук в една дъска, въобще кипеше сериозен труд, със сериозна възможност да се наранят.  Много било весело, твърдят всички. Дори хартията за подаръците приготвят сами. Училището осигурява руло кафява амбалажна хартия и децата я щампират и рисуват докато стане празнична. Работата по коледните подаръци им отнема месеци и им носи тотално телос и ателос удоволствие. Научава ги също, че Коледа е повод за даване и че комерса около празника не е задължителен.
Къде, попитах, опекохте курабийте?
София врътна очи по онзи начин, който подсказва дълбокото и недоверие, че някога въобще съм ходила на училище. 
В стаята, отговори тя.
В стаята нямате фурна, парирах я аз.
Вие как готвихте в училище, не се оставяше тя.
Ние учехме готварство чак в четвърти клас, като цикъл от трудовото обучение. Не всички училища имаха оборудван кабинет. За готварството трябваше да ходим до училище “Ангел Кънчев”, което означаваше ставане преди шест и сериозен трекинг през два квартала и през едно дере (за по-пряко). Кабинетът беше чист, просторен и неестествено студен, особено за кухня. Имаше табло за социалистическото съревнование, което никой не си даваше зор да попълва и миришеше кофти. Звучи като сериозно усилие за вторник сутрин, но можеше да е в пъти по-зле, примерно да сме на опитното поле до летището в 7:30, като до там нямаше автобус. Ако родителите ти нямат кола спуканати е работата. Ако родителите ти имат кола, то тя ще е натъпкана с още много деца облечени като персонажи от South Park. След опитното поле вървяхме в индианска нишка след учителката, тъй като при околовръстното нямаше дори тротоар, за да стигнем все пак до някаква автобусна спирка. Поне вече не беше тъмно. 
Бих ли препоръчала подобно обучение за моите деца? Ни най-малко. В същото време точно това обучение беше съвсем адекватно за реалността на 80-те години и ме научи, че човек понякога трябва да полага огромни усилия пряко волята си и в същото време ме закле да търся реализация само на места, в които виждам смисъл и ми носят вътрешно удовлетворение. Така и не заобичах градинарската работа от опитното поле, въпреки че тя може да е страхотна терапия против стрес. Готвенето ми доставя удоволствие въпреки часовете в училище “Ангел Кънчев”, благодарение на майка ми и респекта и към удоволствието.
София ме изгледа със запнала уста и не каза нищо.
После обясни, че учителката е разделила децата на групи по три. Всяка група е получила готово тесто за курабийки (продава се в супермаркетите). После те сами е трябвало да се организират – да си изчистят чиновете, после един да разточва, а другите по ред да изрязват курабиите с избрани от тях форми. След това са го наредили в тава, точно обозначени кои на кого са и са ги опекли във фурната в учителската стая. В училището на София учат около 230 деца от първи до четвърти клас. Фурната е една и се използва за подобни проекти, но и от самите учителки, които си топлят в нея донесения от къщи обяд. 
София каза, че после пак са чистили, но според нея на чина и все още има пудра захар. 
Преди Коледа децата имаха и обща закуска за празника в училище. Всеки трябваше да донесе по нещо от списък – буркан мед, пресен хляб; прибори си носеха от къщи. Закуската на Макс беше с родителите и ми направи впечатление, че поне половината от децата бяха забравили да донесат обещаното, но явно това е било взето предвид при планирането защото имаше достатъчно храна ако не се разхищава. От учителската стая бяха изкарали кафе машина и все пак някакви чаши и чинии. В часа по “Човек, природа, общество” са обяснили защо приборите за еднократна употреба трябва да се избягват и защо усилията сега си струват като са им демонстрирали топящите се айсберги. Всъщност часовете са толкова впечатляващи, че Макс ни е забранил да купуваме Нутела след урока за палмовото масло, което оставя животните без дом. Сега купуваме нещо друго с голям етикет palm oil free, по-скъпо от Нутелата, но Макс твърди, че и без това с шоколада не трябва да се прекалява.
Това беше празнуването.
Всъщност не, тази година имахме и страхотен училищен коледен концерт, за който ще разкажа ако имам време.
Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарското училище излиза във ваканция

   Учебната година в училището на Макс приключва с концерт, който се провежда една седмица преди края на занятията, като тотално ми обърка календара, тъй като аз съм свикнала с българския ритъм – концерта е поантата, даваме си цветята на учителките и довиждане до септември. Обясниха ми, че много семейства тръгват на почивка още в последния ден на учебната година, така че не би било етично да планират мероприятие в последната минута.Швейцарската лятна ваканция е от пет-шест седмици и с леко разминаване в различните кантони на конфедерацията което означава, че отпуските се заявяват много от рано, повечето ми познати са с билети и резервации за лятната ваканция още през януари.

Училищният концерт на Макс обхващаше всички деца от първи до шести клас и се проведе във физкултурния салон поради колебливите прогнози за времето. Швейцарската версия на това класическо събитие е силно минимизирана версия на добре познатата ми българска. Нямаше сцена, завеси, грим, пиеси – само песни и музика изпълнени от всички деца, без никакви солисти.

Салонът, който има и балкон, беше събрал около 400 човека, като публиката беше насядала по пода без обувки. Обувките ни бяха строени пред прага и нито един чифт не се затри!

Концертът започна с доста сложно упражнение по ритъм като децата пляскаха концентрирано с ръце и крака, а първокласниците блъскаха по собственоръчно направени кахони – това е перуански перкусионен инструмент подобен на кух сандък. Децата бяха направили кахоните в час по труд и творчество с помощта на родителите и после ги бяха боядисали по свой вкус. Кахонът на Макси и е в тъмно синьо и червено и си остава за него след концерта. Номерът беше много ефектен, както началото на We Will Rock You, но наистина доста по-сложен.

Никой не обявяваше името на следващите песни. Децата плавно се прегрупираха, от средата към краищата на импровизираната сцена без да се будат. Личеше си, че някои предпочитат да са отзад (множество премрежени и търсещи родителски погледи), а други искат да са отпред (множество усмихнати и кимащи родителски глави).

По едно време се включи и госпожа директорката, която пое поста преди наколко месеца. Сподели колко е очарована от персонала и децата и след това се впусна в дълъг списък с анонси за промените в учителския състав. Две учителки се пенсионират (ръкопляскания) идва една току що завършила и друга , по-опитна (ръкопляскания), няколко приключени стажа (ръкопляскания), наколко напускат за да започнат следващата си квалификация (ръкопляскания), няколко излизат в майчински (ръкопляскания), други се връщат от майчински (ръкопляскания). Останах дълбоко впечатлена – учителите в Швейцария имат изключително динамична кариера, напълно сравнима с корпоративната. Учителката на Макси например, си взе повече от месец неплатен отпуск през зимата и замина на пътешествие в Коста Рика (или Остерика, както ни обясни Макс). Трябваше ми време да асимилирам факта, че учител може да си позволи подобна пауза. И искрено се радвах за нея. След завръщането си тя обяви намерението си да приключи годината с децата и да напусне, за премине допълнителна педагогическа квалификация. 

Концертът продължи с още песни, канона на Пахелбел изпълнен на устни хармоники, песни на китайски, песни на английски – детски песни за пиратски кораби и за шарени шапки. Нямаше нито една партиотична.

След около час малките деца в публиката окончателно загубиха интерес и се затъркаляха отегчено по пода или тръгнаха да се разхождат като R2D2 из салона. И концертът приключи.

Но това не е всичко, както казват по рекламите!  

В двора на училището, който прилича на университетски кампус, бяха подредени дълги маси, имаше няколко каравани продаващи хамбургери и тайландска храна на символични цени и цялото множество продължи да се социализира на хапка и пийка като на уютен селски събор. За децата имаше пинг понг, наколко маси за ръчен труд където с помощта на учителите правеха бухали от шишарки и плетяха гривнички, други хукнаха към импровизирано стрелбище – учителите нареждаха пирамиди от празни консервени кутии и децата ги целеха с топки. Учителите, до един, не спряха да работят цяла вечер. Госпожа Директорката, заедно с още няколко колежки, плетеше шарени плитки от конци в косите на децата, които се бяха подредили пред нея на опашка – атракция, която свързвам с вечерните крайбрежни алеи на Италия. 

Миналата година бях все още нова в швейцарските училищни традиции и доста се поизнервих след концерта. Едва ли има по-стресиращ момент от това да загубиш детето си в тълпа и цяла вечер се щурах из игрищата и уъркшоповете за да държа Макс и София под око. Но тази година бях гърмян заек. Бях заобиколена от познати физиономии, деца и възрастни, и въобще не се притеснявах че ще ги изгубя.

Прегладняла в края на работния ден виснах на опашката за тайландска храна, която, ей богу, въобще не помръдваше. Забавленията за децата, обясни ми Дорис Щирнеман, майката на един от Максовите съученици, е организирана от училището. Храната, масите, бюфета с безплатни домашни сладкиши и кафе машината са дело на комитет от постоянни доброволци, които се грижат и за ниските цени. Признах си, че никой не ме е уведомил за бюфета, поради което не съм носила сладкиш. И че ми е малко неудобно, че не съм помогнала с нищо, а съм родител, нали. Виж сега, каза Дорис Щирнеман, сред нас има хора които отдавна не са част от официалната трудова сила; трябва да им дадем шанс да бъдат полезни на обществото. 

Не се сетих какво да и отговоря и продължих да вися на опашката.
Тайландките не бързаха за никъде. Храната беше предплатена със субсидия от организаторите и никой не предвиждаше голяма печалба. Това първоначално ме ядоса, защото наистина бях гладна и нямах нищо против да им платя три пъти повече, само да се размърдат, но в този момент мернах в тълпата Бетина. Бетина ни е далечна съседка, с която се познавахме още от ергенските години. Сега тя е щастливо омъжена с четири деца – ако цените не бяха субсидирани Бетина едва ли щеше да остане на тържеството. 

Беше изключително трудно да прибера децата от училището.

Днес обаче учебната година окончателно приключи. Класът на Макси се събра на закуска в класната стая, всеки трябваше да донесе по нещо по списък. Учителката подарила на всеки един по едно пакетче с моливи и M&Мs. Някои деца се разстроили от раздялата и дълго плакали. Следобед класа на Макс празнува края на учебната година по бански в голямо поливане с вода на двора. Той няма търпение да отиде пак.

Categories
празник

София навърши пет

Учителката в предучилищната описа София по следния начин:
“Тя е малка, но… охо! С желание се включва във всички занятия. Притеснения тип “да не си изцапа рокличката” никога не я спират да се катери по дърветата, ако това си е наумила. Спазва правилата и умее да работи в група. Популярна сред децата и се разбира добре с всички, но близките и приятели са само момчета. София е най-дребното дете в класа, но тя очаква от околните респект. Ако не го получи моментално знае как да го изиска и то така, че втори път да не и се налага да напомня”

И наистина е така. Най-добрия пример са всичките ни случки през последната година свързани с рождени дни.

Миналия август Макс и София получиха покана за рождения ден на съседчето Адрианчо. Адрианчо е 100% швейцарско хлапе, но аз често му говоря на български и затова съм му побългарила името. От поканата произлязоха две неочаквани трудности.
Първо, Макс вече беше приел покана за друг рожден ден на същата дата, така че трябваше търпеливо да му обясня, че не може да оттегли присъствието си, за да отиде у Адрианчо където щяло да е по-интересно. 
Второ, щом разбрал за заетостта на Макс, таткото на Адрианчо отбелязал, че не очакват София да присъства на празненството. Разбирате ли, тя била най-малката гостенка, и единственото момиче, ако е без брат си може да се чувства неуверена и плаха и да изиска куп допълнително грижи от родителите на домакините, затова по-добре да не идва – казал той на Марсел.

Бях на крачка от експлозия.

Но с махленски скандали в швейцарското общество не се постига абсолютно нищо, затова ледено обявих, че искам таткото на Адрианчо лично да предаде новината на София. Аз не мога да обоснова идиотското му решение пред четири годишно дете, но моля, нека той да се пробва.

За щастие не се стигна до там. Същата вечер получихме смс от майката на Адрианчо, която се извиняваше за настъпилото недоразумение, потвърждаваше, че София от самото начало е била считана за индивидуален гост, а не като “плюс едно” за Макс и е добре дошла на празника. Издухах пушека от дулата на въображаемите си пищови и ги затъкнах обратно на кръста си. 

Няколко месеца по-късно обаче, получихме покана за рождения ден на Роби, братчето на Адрианчо. Поканата беше само за Макс. София изглеждаше искрено объркана – нали сме другарчета? Нали живеем на една улица? Нали с Макс винаги вървим в комплект? Обясних, че рождените дни не са конкурс по популярност и ако Роби, който навършваше девет, е предпочел да покани предимно съученици, по-големи деца, то това си е негова работа и тя не бива да го приема лично. В деня на празника я изведох на площадката с голямата пързалка, че да не се чувства изолирана вкъщи. Но тя никога забрави случката.

Няколко месеца по-късно Макс получи покана за рождения ден на съученика си Франк. София още повече се обърка – мама, Франк е на мен другарче, ние си играем в чет-рът-рът в занималнята. Виж сега, подхванах пак старата песен, рождените дни не са конкурс по популярност …
Тя изфуча от стаята и блъсна вратата.

“София си е издействала покана за рождения ден на Франк” – обяви Марсел следващата вечер. Майката на Франк го заговорила докато прибирал децата и потвърдила, че с радост ще очакват София на празненството. 

Когато Макс цъфнал на входа не само с подарък, но и със сестра си, останалите гости, момченца между шест и девет години, не могли да повярват на очите си. “Ама тя наистина ли е поканена?!”. Рожденикът потвърдил.

По-късно майката на Франк определи София като любимия си гост. “Много добре беше – сподели София – не, аз футбол не играеше, но пак много добре беше. Виж, даже принцеса пЕлучих” и тикна под носа ми пластмасова фигурка – от онези сувенири, които някои семейства раздават в края на рождения ден. “Специално за мен! За другите деца имаше Супер Марио”.

За петия си рожден ден София възнамеряваше да покани почти всички хора, с които се беше срещала през живота си. С много дипломация успях да сведа списъка до пет момченца и три момиченца, плюс двама братовчеди, което по швейцарските стандарти си е огромен купон. След това пратихме писмени покани – преди време писмените покани за детски рождени дни ми се струваха излишно изхвърляне, то да не е сватба, но факт е, че на устни уговорки между децата не може да се разчита. София лично нарисува всяка покана и дълго инспектира предназначената за Адрианчо. “Покажи на мен къде Адрианчо пише! Не Роби! Роби не на мой рожден ден поканен е! Нали разбираш ? Само Адрианчо!”

Рожденият ден се падаше през седмицата затова я изпратих на предучилищна с двадесет и четири мини мъфина. Баща и вече беше доставил торта и в детската градина, където тя ходи само следобед. В този ден аз работех от къщи и по обед неочаквано се звънна на вратата. Беше Адрианчо. Запъхтян и ококорен той ми подаде торбата с празните кутии от мъфините: “София каза, че би било много удобно ако ти върна кутиите, защото аз нали и без това минавам през вас на път за вкъщи.” Искрено му благодарих за отзивчивостта. Това, че София те е инструктирала го разбирам, но не разбирам защо ти се е съгласил. “Ами аз… Нали и без това минавам през вас на път за вкъщи” повтори Адрианчо.

Празненството вкъщи беше обявено за 14 часа в събота. Първият гост пристигна в 13:58, останалите в 14:02. Родителите им ги оставяха и хукваха щастливи на джогинг, на пазар, на където им видят очите, поверили ми децата си за следващите три часа. Само един Притеснителен Татко остана, тъй като неговият Тими не пожела да го пусне. Връчихме на Притеснителния Татко два килограма ягоди за миене и се разпределихме стратегически по територията на къщата. 

Празникът мина добре спред мен, предотвратихме няколко сбивания, бърсахме сополи, много се смяхме, София получи чудесни подаръци и блестеше в центъра на събитието като кино звезда. Беше облечена с изключителна принцеска рокля за игра, която купих в момент на умопомрачение (Carl Franz Weber, магазинът за играчки в Цюрих, ме залива с всичко, което съм искала да притежавам като дете и картата ми сама излиза от портфейла; избягвам да влизам там).

Дори Тими се отпусна и освободи баща си да си ходи. Притеснителния Татко се заколеба – от една страна тъкмо се бяхме разприказвали приятно, от друга детето му за пръв път се решаваше на самостоятелност. “Жена ми е вкъщи с близнаците – каза той на излизане – не си спомням от кога не съм бил сам на магазин”.

Бях планирала вечерта по швейцарски. Родителите ще си приберат деца и после ще останем семейно да отпразнуваме и рождения ден на баща ми – той ни беше на гости и София много се радваше, че и за него има торта и подаръци. Но родителите, които се появиха точно в пет часа, въобще не бързаха да си ходят. Разприказвахме се, споделих, че празника ни е двоен и така купона бавно се превърна в български. Когато две швейцарски тържества се застъпят домакините тактично се извиняват и започват леко да побутват част от групата към вратата. Когато две български тържества се застъпят просто вадим още чаши и отваряме още вино. Швейцарците веднага усещат неподправената атмосфера и искрено оценяват възможността да празнуват с добронамерени, гостоприемни и хаотични хора като нас. 

Същата вечер дочух разговор между децата на немски.
“София – каза Макс със загрижения глас на учителка – мисля, че на Роби му е станало мъчно, че ти така и не го покани на твоя рожден ден”

“Оу, така ли – равнодушно отговори София – кажи му, че предпочетох да не каня по-големи деца. Кажи му също, че за следващия си рожден ден може и да размисля .”

Categories
празник

Швейцарската Коледа

001Коледа не е сред любимите ми празници тъй като винаги идва във възможно най-неподходящия момент.

Октомври, ноември и декември  са дълги, тъмни месеци с цунами от работа, но за оцелелите на брега се полагат не одеала и червено вино, а бягане с културни препядствия. Украсата! Елхата! Подаръците! Местонахождението ни в тиха-нощ-свята нощ (поне в коя държава ще сме, ориентировачно)! Трапезата – швейцарската и българската! Картичките! Коледните курабии! Фирменото парти с някаква тема, когато навън е минус четири градуса и ако се докарам според инструкциите като Дейзи Бюканън си гарантигам грип и сополи! Забележете, че не включвам новите коледни моди като семейна фотосесия и собственоръчно изработен адвент календар с двадесет и четири напълно ненужни предмета, които после трябва да вадя из под дивана.

Гореописаната трагедия чудесно се вписва някъде между “бели кахъри” и “гевезелъци” затова до сега не си позволявах да си я призная на всеослушание. Тази година обаче доста хора около мен излязоха на светло със сходно мнение по въпроса, което някакси ме окрили. Празничното настроение ме спохожда чак на пролет, около Великден, когато меся козунаци.

Швейцарската Коледа обаче идва всяка година без да се интересува от мнението ми. Коледа с подаръци и трапези както у нас, но почти без телевизия и с много време навън сред природата.

Коледните тържества за децата започват на 6-ти декември, швейцарския Никулден, когато пристигат Никлаус и Шмуцли и носят на послушните деца сладкиши, а на непослушните – сухи клечки. В детската градина (kita), в предучилищната (kindergarten) и в занималнята моите деца винаги получават по торбичка с бонбони и фъстъци, която им носи извънредно много необяснима за мен радост.

През 80-те и ние получавахме подобни торбички по новогодишните тържества, но им се радвахме само ако вътре имаше нещо по-така, мандарина вместо ябълка или истински шоколад вместо соевите соц блокчета, които наричахме марципан.

По-нататък швейцарската Коледа е с акцент към даването, а не към получаването.

В детската градина, в предучилищната, в училище и в занималнята децата не получават, а правят подаръци за родителите си. Когато Макс беше на осем месеца получих от него настолен годишен календар – хартиената част беше залепена на дървена поставка, а върху нея имаше отпечатък от стъпалото му. През следващите година съм получавала от децата снимки в рамки, обилно налепени с конфети и пайети, сапун във формата на рибка, бурканче със сол, изрисувано с Коледни елхи и куп други трогателни предмети, изработени и опаковани с много старание.

Миналата година децата от занималнята се включиха в Коледната работилница на близкия манастир, където по традиция се леят свещи. Работилницата е платена и отворена за всички желаещи и изключително популярна сред жителите на града заради празничното настроение, което ври вътре. Със събраните средства беше платен курса по немски език на близкия бежански център.

Швейцарците празнуват Коледните празници семейно и по възможнист някъде в планината. Хората, които дават къщи под наем из високите райони, често пъти имат постоянни клиенти за празничния сезон. С други думи едни и същи туристи наемат една и съща къща от едни и същи хазяи в продължение на години. Попитах един приятел защо предпочита този вариант пред възможността да вдига наема всяка година и да намира нова клиентела. Защото, обясни ми той, за мен е по-важно да дам къщата  на хора, за които съм сигурен, че са съвестни, възпитани и честни; няма никакъв смисъл да прибирам висок наем и всяка година да поемам риска, че после ще се налага да ремонтирам. Ето така планинските курортни къщи с приличен наем въобще не стигат до пазара. Останалите се изчерпват изключително бързо, и последните резервации за зимните празници се правят в началото на юли.

Коледа в планината, в която и да е планина, е чудесно преживяване, което препоръчвам от все сърце. За разлика от познатата ми Коледно-новогодишна суетня между телевизора и руската салата швейцарците се отдават на ски, шейни и походи из баирите. Откъсват се от мравуняка на ежедневието и страстно се наслаждават на малките радости в живота, точно като хора, които са решили големите проблеми в обществото си.

Нашите празнични планове са непостоянни и зависят от заетостта ни на работа, плановете за посрещане или отиване на гости и броя на заболелите от бронхит в семейството. Миналата година си останахме вкъщи и поканих една позната на чаша вино на Бъдни вечер.

“Съжалявам, не мога, извини се тя, по традиция на Бъдни вечер сме с Клуба” .

Имаше предвид Ротари, Лайънс или някакъв подобен клуб. Благотворителните показни Коледни тържества на мастити бизнесмени и елегантните им съпруги плюс целия съпътстващ PR са ми безкрайно противни. Моята позната обаче, въобще не ми се вписваше в подобно събитие. Верно, съпругът и има сравнително голяма машиностроителна фирма, но не си го представяйте като надут пуяк. Човекът ходи на работа с велосипед и в свободното си време е запален градинар; дъщеря им виждам рядко, тъй като следва медицина.

Ето какво се оказа –

В Швейцария има материална бедност. Тя е относителна, разбира се, и далеч, много далеч от бедността в останалата част от света. В Швейцария никой няма да остане гладен и премръзнал в Коледната нощ. Но има хора, които не могат да си позволят разточителства и хора, които по някаква причина са самотни. Затова Клуба наема банкетната зала в централен градски ресторант където поръчва и Коледно меню. След това разпраща около седемдесет покани чрез социалните служби в града, които са в редовен контакт с потенциалната целева група. Бизнесмените и семействата им украсяват залата, посрещат гостите и след това през цялата вечер ги обслужват като сервитьори. Към единадесет часа събитието приключва и за довиждане всеки си заминава с пакетче домашно приготвени сладкиши от семействата на домакините. След това бизнесмените вечерят заедно и после до към два посред нощ почистват помещението за да го върнат в приличен вид. Няма медии, снимки и каквото и да думкане на тъпани.

Весела Коледа!

 

Categories
празник

София навърши четири

  София е искрено притеснена, че ако някой ден дядо и Стоян отгледа голяма, супер голяма ряпа тя ще е единствения човек, който ще може да му помогне да я изтегли. “Баба София вече почина, той си няма куче, нито котка… даже мишка си няма. Има само две внучки, но Жозефин е още бебе, значи оставам само аз.”

София проговори на български между третата и четвъртата си година, точно както и Макс. Събитието беше предхождано от три години монолози на български от моя страна с бледи индикации на успех. Не знам какво стана в главата и, но в рамките на една седмица изведнъж превключи – първо с объркан словоред като Учителя Йода, но после постепено се нормализира. Немският и е по- добър, но няма никакви трудности да се разбере с всеки пожелал да я заприказва. 

През последната година тя тръгна и на тенис. Макси от много малък прояви желание да тренира и щом навърши пет го записахме в местния клуб. “Und ig? Ами аз?” – реагира София. Не може, обяснихме и, трябва да си навършила четири. Тя ни гледаше объркано – какво общо има възрастта с мотивацията и?

И така, Макс се включваше в тренировката с останалите деца, а Софи, на метър и половина разстояние извън терена, следваше инструкциите на треньора. Те скачат – и тя скача. Те си подхвърлят топка – и тя подхвърля въображаема топка. 

(Представете си занятието не като сладурски клип на мини Федерерчета в Youtube, а като леко дезорганизирана версия на “Бързи, смели, сръчни” минус бате Мишо & доцент Жалов). 

Циркът продължи близо месец докато треньорите капитулираха и я взеха в групата. Невъзможно беше да игнорират отдадеността и докато половината от трениращите блееха или се тупаха с ракетите по главите. 

След Коледа най-сетна изкара и варицела. В детската градина минаха няколко вълни, но децата Брунер така и не я закачиха. Хер Доктор вдигна рамене – или имат силен имунитет – случва се, макар и рядко – или са преминали болестта незабележимо, което означава че някога ще я повторят. През януари първи се капична Макс и през следващите две седмици София методично изследваше тялото си за обриви. И тъй като шарката отказваше да я навести тя въздъхна и изписа с точки от фулмастер целите си ръце – и това помогна. С боен вик се втурна една сутрин в спалнята, обяви, че плановете за деня се променят и настоя немедленно да и сваля от закачалката роклята на точки, защото ще пасва идеално за случая. В следствие шарката се оказа досадна и дълга, но най-важното е, че се разписахме. 

Моментът, който ми се иска да можех да бутилирам, е Коледната сутрин на 2015. След месеци очакване тя беше изпълнена със съмнения дали поведението през изминалата година я квалифицира за подарък. Когато видя камарата с кутии под елхата тя кресна с всичка сила:”МАМА! Виж колко подаръци аз пЕлучих!!! Аз толкоз много ‘слушна беше!”

Когато я попитахме какво иска за рождения си ден тя дълги мисли и каза – нищо, вече всичко си имам. Нова рокля пЕлучих за Коледа, туфли за балет пЕлучих… Вече нищо не искам. Подарихме и прозрачен чадър с принцеса София и кукла принцеса Анна – тя остана без дъх и каза, че всъщност, точно тези две неща винаги е искала. 

И така, Софи на четири: 

Как се казваш: София

На колко години си: на четири (показва четири пръста)

Кой е любимия ти цвят: Жълт

Кое е любимото ти животно: Леопард. Защото е жълт.

Коя е любимата ти книга: За дядо и ряпа

Коя е любимата ти песен: “Две калинки като балеринки” и “Пейте, скачайте, весели деца”

Коя е любимата ти храна: Спагети.

Коя е любимата ти напитка: Сироп. Розов. 

Коя е любимата ти дреха: Пижамата с Пепа Пиг

Коя е любимата ти игра: на Лего принцеси

Коя е любимата ти играчка: (тупва пред мен една кола-играчка; казвам и, че не и вярвам и че обикновено си играе с Балерината или с Принцеса Анна; тя пак бухва колата пред мен и казва: “нЕпротив”.)

Кой е най-добрия ти приятел: Никола от детската градина

Кой е любимия ти празник: Рождения ден

Какво най-много обичаш да правиш: нещо от Лего

Къде предпочиташ да ходиш на почивка: в Леголанд.

Categories
празник предучилищна в Швейцария

Коледна пиеса

Миналата година, точно в седмицата преди Бъдни вечер, ни поканиха на тържество в предучилищната на Макси. Празникът беше съвсем скромен сравнен с българските представления от подобен тип. Нямаше сцена и завеса, публиката и артисти бяхме в класната стая, реквизита струваше не повече от 20 CHF, но всичките двайсет и три деца имаха роли.”Скъпи гости, започна Учителката, сигурно вече сте се досетили, че днес ще ви представим пиесата за Даниел. Вероятно вече сте видели книжките които направихме и илюстрирахме, може би сте чули и някои от песните. А сега ще ви разкажем цялата история.”

И пиесата започна:

Овчарчето Даниел живеело щастливо със своите овце. Той ги пасял на воля, а те се радвали на сочната трева и чистия въздух (следва песен).

Но една нощ във въздуха зажужало нещо непознато, овцете били неспокойни.

(Децата извадиха метални форми за курабии на конец, качиха се по столовете и ги полюшнаха във въздуха)

Изведнъж небето се обляло с ярка светлина и нагоре полетяла огромна, ярка звезда. Даниел и овцете излязли от кошарата и се огледали – от всякъде заприиждали животни и които вървели по посока на звездата.

“Какво се е случило?”, попитал Даниел.

“Родило се е царското бебе”, отговорили те. “Всички отиваме да го видим”.

Разбира се, Даниел също искал да види бебето и заедно с овцете тръгнали в нощта.

(Децата закимаха ентусиазирано.)

Вървели те дълго, дълго и стигнали при бедуините. Бедуините били приветливи хора и добре осведомени по всякакви дела. Те поднесли на Даниел чаша чай и рекли:

“Истина е, родило се е царското дете. Но ние не знаем къде е то, Даниел. Сигурно е далече, чака те много път”.

Даниел не се отказал и продължил да води овцете в нощта. Вървели, вървели, вървели, но овцете се разбунтували:

“На къде ни водиш, Даниел? Стана късно. Уморихме се! Искаме да се прибираме вкъщи. Омръзна ни да вървим! Спи ни се вече! От кога обикаляме! ”

И така, една по една овцете се обърнали и заприпкали обратно към дома. Горкият Даниел много искал да види бебето, но бил вече изморен. А и не можел да остави овцете си сами. Той ги последвал неохотно и лека полека стигнали до своята кошара.

А там, сред дъхавото сено, спяло царското бебе и уморената му майка.

Завеса!

Зяпнах. Това е Ролан Барт. Учили сме го в осми клас. Или в девети.

Барт е философ, пост-структуралист и семиотик, разработил понятието за мит. Според него митът е комуникативна система, съвкупност от конотативни значения, които образуват скрито ниво на речта. Митът, казва Барт, е огромна част от съвременната култура. Всичко може да бъде мит, защото вселената е безкрайно сугестивна.

Версията за Бъдни вечер беше представена точно на нивото на пет годишни съвременни деца (пак според Барт: Митът е е нито лъжа, нито искрено признание: той е изкривяване.), при това без да стъпва по тънкия лед на теми като Бог или каквато и да е религия, защото те са твърде лични. Съдейки по имената им някои от децата може би въобще не празнуваха Коледа, но Коледа е голям празник в тази част на света. Как тогава да се комбинират двете като едновремено с това се избегне досадната комерсиализация на празника? С история, разбира се. Всеки обект на света може да премине от затворено, безмълвно съществуване към говорно състояние, в което вече може да се възприеме от обществото, защото никакви природни или човешки закони не забраняват да се говори за нещата.

Медувременно децата бяха отворили кутиите със сладкиши и с радостни викове черпеха наоколо. На никой не му е до пост-структурализъм когато има коледни курабии и когато не бил обучаван от Мариана Лозкова, най-добрата учителка по литература.

Повтарям за SEO оптимизация – Мариана Лозкова беше най-добрата учителка по литература.

Няколко дни по-късно посрещнахме Коледа в едно френско село. След вечеря всички в семейството, които не бяха майки на деца под три години ентусиазирано се отправиха към църквата, защото май цялото село вече се беше събрало там.

Било супер, израпортуваха няколко часа по-късно. Цялата Витлеемска история била пресъздадена до олтара барабар с живи животни и истинско бебе. Било пълно с хора, раздали им листи с текстовете на песните и всички пяли от сърце, макар и не съвсем в тон. Коледните песни с напълно непознати бяха поръсили моите хора с разкошно, празнично настроение и дори бяха отместили подаръците от центъра на събитието.

“Нашата пиеса показаха, за Даниел”, каза Макс.

Весела Коледа :)!