Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската коронна изолация на практика

 Ограниченията свързани с короната достигнаха до нашата улица на сеизмични вълни. Училищата бяха разпуснати за три седмици.
Бабите и дядовците, които участваха в отглеждането на внуците (макар и не така активно както българските им аналози) се оказаха извън обичайната седмична логистика, поставяйки в шах родителите. 

Почти всички заработиха от къщи, което не е кой знае какво ако си го правил от години. За мнозина обаче, които тепърва го въведоха, hоme office се оказа неочаквано травматизиращ – нямам предвид дори кафкианската техническа част, а чисто културната. Франци получи писмени инструкции от ръководството в никакъв случай да не идва в офиса, а да работи от къщи; в същия мейл също така и се  забраняваше да работи от къщи ако и децата и са удома. От Ивон изискаха предварителен протокол върху какво точно възнамерява да работи през всеки един от осемте бизнес часа. В среда, в която липсват доверие и мотивация да си свършиш задачите на всяка цена, работата от къщи си е по-лоша от домашен арест. 

Сред набързо сформирана от мен Whatsup група се оказа, че най-сериозната грижа на нашата улица са децата, или как да възпрем зомбясването им пред екраните. Сформирахме таен родителски картел – до получаване на инструкции от училището децата ще се занимават с учебен материал до десет часа преди обед; ще се допускат навън само в рамките на нашата затворена улица; екраните ще са достъпни само след 17 часа. Получи се оптимална среда от национално – културни предимства – български (носим на кризи и сме добри съседи) и швейцарски (организират се бързо и действат ефективно). 

Първата седмица премина тонизиращо. Времето беше великолепно, съседите заградинарстваха с настървение, всеки надупен в неговия си двор. Спряха единствено защото разсада свърши, магазините бяха затворени, и вече нищо не остана за плевене и подстригване. Из въздуха се носеше аромат на прясна зеленчукова супа и кекс. Колите постепено изчезнаха от улиците. Оглеждайки цялото семейство насядало около масата за обед в делничен ден се запитах в коя година и в кой век сме.

Моята представа за пандемия е формирана от “Чумата”. Маранята, влудяващото бездействие, изпаренията от боклука по опустелите улици, неизбежната депресия са все неща, които съм преживявала поне за малко почти всяко лято – температурата и мозъка ми са податливи на описанията на Камю. Най – яркият ми спомен от сливане на книга и реалност е от лятото през  когато работих по проект в Югоизточна Турция. Там освен гореспоменатите елементи имаше и стачка на уличните чистачи, епидемия от коремен тип и липса на течаща вода. Планини, планини от разлагащ се боклук. Болницата беше брутално мизерна, а аз дори нямах свястна здравна застраховка. В сравнение с всичко това COVID ограниченията в Швейцария през 2020 бяха като идилична американска реклама на хладилник от края на 50-те.

Освен … ако някой от близките ми в България се разболееше аз нищо не можех да направя. 
Абсолютно нищо. 
Щях да си стърча сред нарцисите в Швейцария и да ги гледам как умират по Zoom.

За да се разсея от тези мисли се метнах с всичка сила в домашното обучение на децата. Учебната програма до пети клас е насочена към формирането на умения, а не наливането на знания затова подходихме прагматично. Едното дете се съгласи да пише кратки текстове всеки ден и да се упражнява в препоръчания за допълнителна работа ап. Другото реши да довърши всички всички задачи, които беше пропуснала през двата дена с настинка вкъщи. 

Беше интересно да наблюдавам как пренасят начина си на учене вкъщи. В училище часовете им не са на стриктни 45 минутни интервали, занимават се с дадена тема докато я приключат. После си вземат 5 мин почивка. Говореха си помежду си, ходеха напред-назад докато мислеха и изобщо не разбираха защо им свистях и тактувах с молива по тетрадката все едно сме в 1986. В десет часа захвърлиха всичко и хукнаха навън – с кутиите си за закуска напълнени с краставици и солети. От съседните къщи изхвърчаха съседските деца, с които са съученици.

Бяха лежерни дни на провинциален чеховски комфорт, в които се организирахме който както може. След това обаче пристигнаха инструкциите за домашното обучение и живота прие съвсем друг обрат.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

С корона в Швейцария

Хората не слушаха, естествено, въпреки, че предупрежденията започнаха още през януари, а след първите случаи в Италия официално ни съобщиха, че вълната в Швейцария се очаква до дни (и бяха прави). “Те” са федералното правителство и националната обществена телевизия, която до скоро следях спорадично (твърдението на Кустурица, че това, което се случва на Балканите за един ден се случва в Швейцария за цяла година не е съвсем далече от истината).

Експатите, чужденците – професионалисти, които живеят в страната за ограничен период от няколко години и често се социализират само помежду си, изтерясаха първи из интернет защото не следяха, не разбираха или не вярваха на това, което обясняваха “по телевизора”. 

“По телевизора” ни показваха предимно Даниел Кох, от федералната здравна служба. Той е на 65 години, комбинация от Клинт Ийстууд и Джон Малкович и нищо не може да го изкара извън търпение – медиите постоянно се опитват, но “Клинт Истууд” дълги години е работил за Червения Кръст в Африка и е преживял еболи, геноциди и е железен. Всички искаме да станем Даниел Кох като порастнем.

Редовните пресконференции на които се обясняваха новите мерки срещу кризата се оказаха изненадващо интересни (немският ми е далеч по-добър от колкото си мислех), и същевремено дразнещи защото представителите на правителството и армията отговаряха на езика на който им беше зададен въпроса – при въпрос на френски или италиански аз изключвах. Няма субтитри, да си учил. Ако не си – чакай резюмето на пресконференцията малко по- късно. Никой не протестира.

Швейцарците нямат кризисен щаб. Участниците на пресконференциите отговарят на въпроси за ресора им – от правителството, здравната, социалната служба, шефът на националната банка, на ЖП линиите, което ми действа много успокояващо с нормалността си – тези хора знаят за какво говорят, координирани са в думите и действията си и работят заедно.

Нашият приятел Феликс, също бивш кадър на Червения кръст, беше призован в армията. Не беше извънредно призован, така беше по план, защото нашият приятел Феликс е от тези доброволни попъления на швейцарската армия, които служат и след 34 годишна възраст. Феликс има ръководна длъжност в болничния батальон или, както ни беше обяснил когато се запознахме, “батальона, от който всички се оплакват, че гълта пари и никога няма да ни е нужен”. Сега Феликс прилага на практика това, на което е бил системно обучаван през последните двайсет години. Батальонът му замина за болницата в Тичино – неговите хора поемат леките медицински случаи, а истинския лекарски персонал се занимава с инфектираните от короната. От време на време го мяркам из медиите в пълна военна униформа.

Ограниченията настъпиха постепено и винаги с обосновка защото хората тук така са свикнали. Дори закъсненията на влака в Швейцария са обосновани (“… 5 minuten verspaetung, Grund dafür ist…”)

Първо закриха всички събития за групи от над 1000 души (Цюрихската опера и всеки швейцарски музей и галерия в които някога съм влизала мигновено ми пратиха мейл как ще се отрази на програмите им; нямам обяснение за ефективността им). Мерките скоро се затегнаха и затвориха незадължителните училища, а след това и всички училища.

Хората приеха новата ситуация като покана да изтърбушат магазините за хранителни стоки, които бяха презаредени още на следващия ден, а PR-а на голяма верига супермаркети леко отегчено ни обясни по новините, че няма структурна причина за паника, складовете са пълни, логистиката функционира и липсите са моментни (беше вярно и възпря евентуална втора вълна от лудост.)

Напълнил хладилниците народа масово реши да си организира пикник край реки и езера в затоплящото се време. Сетих се за коментара на някакъв експерт след цунамито в Тайланд през 2004 – “ако предупредиш хората да бягат защото идва цунами те ще слязат долу на плажа за да видят какво е това”. Явно феномена не се отнася само за Тайланд.

Което доведе до затваряне на кафенета, барове, пазарите на открито, ресторантите и магазини за нехранителни стоки – на пресконференцията ни обясниха, че това е по-ефективна мярка отколкото да пуснат полиция след всяка група граждани.

За съжаление затворените кафенета насочиха още повече народ към парковете – примерно към крайезерния парк в Цюрих, въпреки патрулиращите полицаи които учтиво изискваха от хората да се приберат по къщите си. Затова полицията и управата на Цюрих решиха да затворят крайбрежната алея с метални прегради.
Разходките навън могат да стават само на дистанция от два метра от околните в група от максимум пет човека, които съжителстват в едно домакинство.

В интернет изригнаха хиляди предложения за взаимопомощ, най-вече насочени към възрастните граждани. Възрастните граждани масово отказваха друг да им пазарува и Даниел Кох – “Клинт Истууд” коментира, че реакцията им е разбираема. Хората над 65 годишна възраст са преживели какво ли не и имат силно чувство за гордост, но след това настоятелно ги покани да приемат помощта, тъй като момента не е подходящ за накърнени достойнства.

Даниел Кох – “Клинт Истууд” също обясни, че пълна забрана за излизане е изключително крайна мярка до която се надява да не се стига, защото има научен консенсус по въпроса за негативния и ефект върху хората. Харесвам начина по който ни говори този човек – с уважение, с обяснение защо се вземат мерките, без омаловажаване на важни за хората детайли.

Ограничената, но разрешена мобилност даде възможнист на хората да си помагат сами – примерно общинския съвет на село Швелбрун организира доставки до вкъщи от местната хлебарница, месарница и бакалия. Хората могат да поръчват по телефона или по интернет, доставката е на следващия ден и е безплатна (извозва се от училищния микробус, който не се ползва в момента). Няма минимален размер на покупката, която се оставя пред вратата, всичко се доставя с касова бележка, плащането се отлага за след кризата. Управата, населението и селските магазини са много доволни.

В България подобна услуга би била съвсем нормална между съседи. В Швейцария – ни най-малко, но е в реда на нещата да я получиш от местната власт. За сега на никого не му е хрумнало да вдигне цените на хранителните продукти.

Нашата квартална пицария премина само на take away. Те не предлагат доставка по домовете, но пред вратата им следобед сега се извива опашка от коли, подкрепящи малкия бизнес.

Един от хотелите в града започна да предлага стаи на минимални цени, които да се ползват като офиси по време на кризата. Хоум офис няма как се осъществи ако имаш 2-3-4 деца удома които същевременно учат от къщи.

Етнусиазмзмът за взаимопомощ е силно повлиян и от примера на швейцарското правителство, което отдели 40 милиарда франка за подкрепа на икономиката.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцария влиза в коронна криза

Миналата  зима случайно станах свидетел на малка криза и на решението и в реално време.

Бях сама на лифта високо из Алпите, когато изведнъж движението спря. Висях си там в нищото – небето беше ярко синьо, въздухът хрупкав, шарените скиори под мен приличаха на пръснати М&Мс върху бяла покривка. Около селото в което бяхме отседнали имаше 380 км ски писти на височина от 1500 до 4000 метра – с други думи нито имаше тълпи, нито растителност, картината беше идеална за наблюдение от горе.

Внезапно един скиор падна и доста дълго време не можа да се изправи. До него, с пушилка от сняг,  рязко закова скиор в червено – униформата на швейцарското ски училище. Червената фигура поговори с падналия, огледа се и телефонира. След това решително свали ските си, закрачи нагоре по хълма и ги заби в  средата на пистата във формата на голямо Х. В следващите секунди червените М&Мс се заотделяха от общите ски потоци и целенасочено се устремиха към падналия. Без дори да го приближават, един по един, с еднакъв жест те свалиха ските си и ги забиха по същия начин в снега заграждайки значителен периметър. Всички скиори в района спряха в очакване. Секунди по късно запърпори хеликоптер, двама парамедици прегледаха бързо пострадалия, после го вдигнаха към машината. Зяпачите, хора от всякаква възраст, се бяха превърнали във възхитени деца пред гледката на излитащия хеликоптер. Перките се завъртяха, вдигна се пушилка, ски учителите скочиха отново на ските си и движението се възстанови сякаш никога не беше спирало. Лифтът ми потегли. Цялата пантомима отне точно десет минути. Вероятно бях станала свидетел на стандартна операция из ски районите, но като човек отраснал край морето и без особен афинитет към спорта аз за първи път виждах толкова перфектна, безмълвна организация. До онзи момент животът ми беше поднасял хиляди примери за точно обратното – когато тривиален инцидент като заледена повърхност или  спукана тръба се превръщат в сцена от “Лоръл и Харди” в гарнитура от човешка идиотщина.

Швейцарската реакция на корона вируса ми напомня на ски инцидента от миналата година. Пострадали има. Има и изненади. И страх. Но като цяло Швейцария си е функционираща система, която превключва на друга скорост и установявам, че при тази ситуация няма нищо по- ценно от това да си бил трениран в български условия.

Швейцарците около мен масово реагираха с: “Никога не сме предполагали, че нещо подобно може да се случи ТУК!” което напомни детската ми изненада при колапса на Съветския Съюз. Те остават масово шокирани когато им кажа, че вече съм преживявала настоящата ситуация под други форми – забраната да излизаме навън след Чернобил, оглозганите магазини за хранителни стоки при хиперинфлацията, ежегодните дървени ваканции (не знаехме кога ще започнат и колко ще продължат – за съспенс!). И че през по-голямата част от живота ми светът беше със затворени граници – по идеологически или икономически причини. Не бих препоръчала на никого да преминава през атомни катастрофи и икономически пропасти за да се подготви за пандемия, но това което разбрах за себе си тогава е, че всяка ситуация е упражнение по адаптация и все ще избутам някак си.

Елиас Канети е забелязал това още преди сто години: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук”.

EDIT: Веднага след обявяването на извънредната ваканция някои магазини внезапно се оказаха без продукти, които винаги са били в наличност. Липсите бяха попълнени на следващия ден и вече всичко си е по местата.

Categories
инцидент

Кърлеж!

IMG_0700-0.jpgВ петък вечерта оставихме децата на нова детегледачка, тъй като Летиция беше заета с изпити и курсови работи. Намерихме Рахел по познатия път – тя тъкмо приключва стажа си в нашата детска градина.

Двете госпожици са пълна противоположност. Летиция, чиито родители са сицилианци, е тъмна, къдрава, приказлива и усмихната, а Рахел е руса, резервирана и много сериозна. Децата ги харесват еднакво и много се зарадваха, че ще са в нова компания.

Като се върнахме от фирмената вечеря Рахел изрецитира с каменна физиономия следния монолог:
“Добър вечер! Надявам се, че сте прекарали добре. Тук всичко мина чудесно. Децата не бяха гладни, но вечерята беше много вкусна, благодаря. Прочетохме книжката за Бръмбара Валентин и за полицейското управление. Заспаха в 20:15ч. София има кърлеж.”

Кърлеж! Гарантирана Лаймска болест! Трябва … да го … намажем с … олио? И да чакаме да излезе сам? Да заведем детето в болницата?

Аз съм градски човек отгледан в панелен блок. С природата съм на Вие. Там има лавини, вълци, отровни гъби, кърлежи – неща които трябва да се заобикалят на една пръчка разстояние. Сближихме се едва през последните години, защото природата в Швейцария е неизбежна, тя е като да се засечеш в асансьора със съседа от долния етаж.

“Забелязох го докато се къпеха. Преди да и облека пижамата проконтролирах – наистина е кърлеж. Днес от градината ги водихме в гората.”

Сетих се на кого ми приличаше! На руса Уензди Адамс!

“Имате ли пинсета за кърлежи? Така си и помислих, не намерих в банята. Обадих се на мама да донесе.”

Тя извади от джоба си обекта на снимката и продължи с равен глас:

“Хващате внимателно кърлежа и го издърпвате вертикално. В никакъв случай не го усуквайте. Лесно е. Брат ми се прибра веднъж с осем на гърба. Не се паникьосвайте! Има малка вероятност кърлежа да е опасен. Наблюдавайте детето в следващите две седмици и ако вдигне температура непремено го заведете на лекар. Държа да ми въренете пинсетата в понеделник. Дезинфекцирайте мястото със спирт.

Лека нощ и приятен уикенд!”

Тя метна калъфа с китарата си на гърба и изчезна в тъмното.

Кърлежът представляваше кафява точица на реброто на Софи. Аз едва ли щях да му обърна внимание. Излезе много лесно според инструкциите, Софи въобще не се събуди.

Няколко часа по-рано бяхме обсъждали на вечеря, че детегледачката на наши приятели, съседско момиченце на 12 години, иска за цялата вечер толкова, колкото нашата за един час.

Ето защо, мислех си, ето защо.

Categories
инцидент

В случай на ядрена авария

imageС първата си сериозна заплата в Германия си купих ролкови кънки – мечта, отглеждана близо десет години. След работа, заедно с новите ми приятели, грациозно се реех из алеите на близкия парк “усмихната, успешна, удивителна“.

На втората седмица паднах и си счупих ръката.

Докато чаках в приемната на Спешното в стомаха ми се заформи паника, която нарастваше с всеки забелязан детайл. Никога не бях попадала в толкова луксозна болница. Персоналът излъчваше компетентност и експедитивност. Очертаваше ми се скъпо приключение.

Гипсираха ръката ми, но травмата се оказа сериозна и се наложи операция и след това и физиотерапия. Ако имах стандартната немска студентска застраховка разходите щяха да се покрият автоматично, само че моята беше по-евтина, от ДЗИ. В този случай трябваше да платя сама, а след това да изисквам възстановяване на сумата от застрахователя. Общата сметка излизаше малко над две мои месечни заплати. След операцията подписах доброволен отказ от втори ден болничен престой, връчих документа на сащисания доктор и прекарах безсънна нощ в умисъл, подпряна на две възглавници с дренажна торбичка и маркуч излизащ от гипсираната ми ръка.

До този момент се мислех за отговорен човек, но по всички критерии на Стоянови ситуацията ми беше пример за обратното. По навик оправданията се строиха в главата ми като фолклорни оплаквачки, но ги отпратих поради липса на публика. Знаех много добре рисковете които поемах с ДЗИ, бях изчела и най-дребния шрифт преди да подпиша, но бях сигурна, че и този път нищо няма да ми се случи.

Принципно можех да разчитам на помощ от къщи, но не исках да предизвиквам паника, а изпращането на финанси от България към Германия ми се стори толкова нередно, че реших да не казвам на никого. В крайна сметка преди месец бях тръгнала с решението да бъда самостоятелна и не можех да бия отбой още на първата пряка (признах си за инцидента пред семейството две години по-късно).

От тогава престанах да гледам на застраховките като на пропуснати ползи (“малко вероятен инцидент или онази чанта от ZARA?”), а като на част от свободата си.

Повечето швейцарци разсъждават по сходен начин. Швейцария е един от 20-те най-големи застрахователни пазари в света и страната, в която се отделят най-много средства за домакински застраховки. Някои са абсолютно задължителни като здравните, автомобилните и за недвижимото имущество. Противно на очакванията ми швейцарците не са параноици – те се чувстват уверени, че поне са направили каквото могат преди да ги удари гръм или реката да залее селото.

Преди около месец получихме писмо уведомяващо уважаемото гражданство, че има промени в закон касаещ грижата в случай на атомна експлозия. До скоро всички живущи в радиус от 30 км от АЕЦ са получавали таблетки йод които да се вземат като първа помощ при авария; след промяната хапчетата се полагат на всички в радиус от 50 км. Получихме и четири кутийки, поимено до всички в семейството.

Изчетох един куп иронични коментари от чужденци – ха, ха, ха, местните не са с всичкия си – обаче аз помня Чернобил.
Дано да не ни потрябват. А още имам белег от операцията на дясната китка.

Categories
инцидент

Спасяването на моя iPhone

Когато сутринта на гарата установих, че телефона ми липсва моментално се паникьосах. Телефонът! Моето дистанционно за управление на вселенския хаос! Изгубила ли съм го? Ах, каква съм загубена Станка! Не, откраднали са ми го! Ах, каква съм злочеста Кръстинка! Как ще си проведа сега конферентния разговор в пет и половина? Що все ми се случват тези мизерии три дни преди да тръгна в командировка?

Взех Марселовия телефон на заем, надявайки че съм забравила моя вкъщи, въпреки че кристално ясно си спомнях, че въобще не го бях вадила от чантата си предната вечер.

Дванайсет часа по-късно обикалях къщата в Брауново движение, изсипах за стотен път съдържанието на чантата си – шапка, ръкавици, портфейл, хапчета против главоболие, слушалки, кабел, бележник с ценни записки, лаптоп Дел, четири броя на списание Тайм, ключове и един молив. Телефонът го нямаше. Батерията му отдавна беше паднала, така че where is my phone не ми вършеше работа.

Формално погледнато загубата не беше кой знае какво. Телефонът си имаше парола, освен това беше стар модел, получих го без пари от мобилния провайдър. Сим картата блокирах веднага, всичките ми снимки и контакти бяха на Облака.

Имам обаче предмети, към които се привързвам. Аз рядко си губя нещата и щастливо живея с ограничен набор джунджурии които ми вършат работа и ми радват окото. Телефонът е моят щепсел към матрицата на работа, свързвайки ме едновременно с хора от три континента за да създавам добавена интелектуална стойност докато пътувам към къщи. Той информационната пъпна връв към хората които обичам, пръснати на различни места из света; Луна парк от Фейсбук, българска преса, Пинтерест вдъхновения и въображаемия ми гардероб в Поливор. Моята секретарка, моят часовник и календар, моят войн на ефективността, без лъскава обложка, поочукан, надраскан, мятан хиляда пъти от децата по пода, свикнал да лежи в окопите на материалния ми хаос и въпреки това да ми служи по последния дъх на батерията.

Казват, че хората се привързвали така към домашните си животни.
Само татко ми влезе в положението – и той така се чувствал като му се затрие някоя отверка, въпреки, че има още петдесет в сандъчето с инструменти.

След като се поотегчих от тюхкане започнах да действам.

Orange с прискърбие ме увериха, че не могат да проследят телефона и да ми дадат последните координати на местонахождението му. Не им повярвах, но това не беше момента да споря. Ядец.

Последната ми надежда остана в SBB, швейцарските национални железници, едно от чудесата на съвременния свят, защото бях убедена, че съм забравила телефона във влака на връщане от работа. Попълних на сайта им подробен протокол за загубена вещ, като преписах от оригиналната кутия на телефона всичките му серийни номера, датата на загубване, номера на влака, часа, посоката, на коя гара искам да си го получа в случай, че го намерят… Send!

“Г-жо Брунер, гласеше следващия екран, вашата заявка за загубена вещ е приета под номер Еди Кой си. В момента има петдесет предмета, които съвпадат с даденото от вас описание. Ако вашата собственост е сред тях свържете се с нас на номер Еди Кой си, 24 часа в денонощитето.”

И кой мислите беше на върха на списъка?
Моят iPhone!
Намерен на моята дата в експрес 2130 от Цюрих!

С разбичкан от вълнение немски се свързах със служител от Намерени вещи, който потвърди, че IMEI номера съвпада. IMEI е уникален код отбелязан във вътрешната част на телефона и на оригиналната му кутия и значително ускорява идентифицирането му.

Други поуки от тази история –
През изминалата година в швейцарските влакове са забравени над 98 000 предмета, 12 000 от които са мобилни телефони, и повечето от тях са останали непотърсени. Хората не допускат, че някой ще си даде зор да предаде намерената вещ на кондуктора или на гарата, но е факт, че повечето го правят. Непотърсените предмети се съхраняват до три месеца и след това се продават. Най-скъпата забравена и предадена вещ е часовник, на стойност 38 000 швейцарски франка.

Въпреки че не успях да си получа телефона преди командировката света продължи да се върти. Сега съм в Калифорния. Чувствам се малко странно, сякаш естественото продължение на китката ми липсва, но пък пред прозореца ми тази сутрин се изправи елен, с когото дълго се гледахме в очите.

Ако телефонът ми беше с мен сигурно въобще нямаше да го забележа.

Categories
инцидент

Christmas, bloody Christmas

Enter Коледа 2012!

Тръгваме ние семейно към Париж при сестра ми, защото някъде през лятото съм и обещала да празнуваме у тях. Макси тъкмо се беше възстановил от стомашен грип, Софи беше както винаги в топ форма.

Пътуването с влак си беше операция Джеронимо, обаче ние сме много врели и кипели и твърдо убедени, че ще се справим сами. Дори се прекачваме веднъж! Марсел хладнокръвно качва Макси и сака, после с една ръка ми помага да вдигнем количката със Софи, докато аз ръгам с лакти всички останали идиоти, които не ни дават път.

След няколко часа сме в шестнайсти “арондисмон”, демек на центъра на Париж, закусваме при сестра ми разни вкусни неща, мирише на елха, така ме обхвана настроението, че чак дадох на Макси “филика з Нутела”.

Уморени от пътя децата окапаха в ранния следобед, София чак нямаше апетит, което е голямо изключение. Отказа кашата, отказа и шишето с разредена каша … на първия опит. На втория ме обля с повръщано.

От там – déjà vu от четвъртък вечер, когато бях оповръщана от брат и – включихме на автопилот с успокояване, второ къпане, бърсане, чиста пижамка и страх, страх от моя страна да не би да продължи да повръща и да се обезводни и да стане както с Макси онзи път. През нощта тя вдигна висока температура и до пет сутринта с баща и се редувахме да я поим с електролит на всеки десет минути. Добре че се бяхме екипирали с лекарства за всякакви случаи.

На следващата сутрин горкото бебе се събуди и с остър конюктивит.
Ок, дадохме си почивка, капахме и капки, изкарахме чудна еклектична Бъдни вечер със стриди, боб, гъши пастет, питка и bûche de Nöel за да уважим традициите на всички в семейството.

В коледната нощ почти не спахме, а на разсъмване Софи едва си отлепи очите от инфекцията.

Въздъхнах.

Поведох Макси към елхата, поне за него Коледата трябваше да е празнична и вълнуваща. Здрав и бодър той подскачаше наоколо, после се затича, подхлъзна се и -ТРЯС! – си хакна челото в ръба на елегантната холска масичка.

ААААААА!!!

Спокойно, не уцели масата, чух татко зад гърба ми, но щом загребах телцето от пода до лакътя ми шурна кръв.
Моментално завъртях лицето му – очите бяха наред. На челото му зееше процеп от два сантиметра, около осем милиметра дълбочина.

(Коледно пожелание – дано никога да не ви се наложи да видите нещо такова.)

Хукнах към банята с детето на ръце, напоих някакви памуци със студена вода и креснах на Марсел да вика помощ. След пет минути пътувахме с такси към Hôpital Necker – Макси, Марсел, аз и Локомотива Томас. Стисках ранения и се стараех да му говоря постоянно. Той се успокояваше на моменти, дори посочи “Виж, Айфел кула там!” , но после пак започваше да пищи. Под лекопласта бавно избиваше кръв, но той определено беше в съзнание и нямаше позиви за повръщане.

На рецепцията в болницата аз за малко да поддам и да се разрева, но Марсел пое администрацията в свои ръце, а аз продължих с нашия истеричен човек към амбулаторията. Там един ангел небесен почисти раната с много нежност, дори напои лекопласта с вода за да не му отлепи и веждата (аз бих го отпорила със замах и ужас). Макси се тръшкаше и крещеше все едно го варим жив. Напристигаха още трима души и Марсел и ми обясниха, че ще му сложат маска с laughing gas, за да го успокоят. Истерията Максова обаче вече беше crescendo и никакъв ефект не беше постигнат. Тогава загърнаха раменцата му с чаршаф, сложиха го да легне, и ме избутаха да застана така, че той да ме вижда.
Тук за малко пак да ми прилошее – цялата история се развива преди закуска, кафе, вода, но Марсел ме усети навреме и ме бутна на един стол.

Лекарят се усмихна със съчувствие и ми каза на английски, че Макси е стреснат и че нищо не го боли защото раната е обработена с местна упойка. Хирургът, млада жена с дядомразовка шапка с помпон, го закърпи изключително умело като не спираше да му дърдори нещо приветливо на френски. Залепиха му един лекопласт и ми го връчиха обратно.

Повърхностна рана било, нищо сериозно. Няма да остане белег. Черепът не е засегнат въобще. Да го пазим от слънце и да не мокрим раната една седмица. Да му махнат шевовете след пет дена.

Метнахме се на такси обратно към сестра ми, а там положението със Софинка хич не се беше подобрило. Макс се заигра с новите си играчки – честно, не знам как е възможно да те шият и час по- късно да си back to business, обаче е факт!

Марсел излезе да купи капки с антибиотик, но в западния свят това е мисия невъзможна без лекарска рецепта.
SOS Médecins, запъти се към телефона сестра ми. Ще дойдат вкъщи, ще ти струва обаче сто евро.

Monsieur Docteur – усмихнат, спокоен, елегантен – се извини за закъснението, наложило му се да спасява дете с дихателен проблем, побъбри сърдечно с всички ни, прегледа Софи и каза, че за съжаление е нужен антибиотик. Имала ушна инфекция и конюктивит. Кашлицата и не била сериозна, ще и мине от само себе си без лекарства.

(Ето, с право антибиотик се дава само с рецепта – иначе щяхме да си натровим детето с капките и да не го излекуваме както трябва).

Нека да прегледам и другото ви дете, madamme, предложи той, тези инфекции се предават бързо.
Спокойно, казах, на него същото вече му мина, швейцарският доктор го преслуша онзи ден. И освен това сега спи. Защото му зашиха главата тая сутрин.
Oh lá lá, madamme, каква Коледа само! За вас и за цялото семейство! Дълго ли се наложи да чакате в хирургията? Не? Ах, добре, че сте отишли сутринта, повярвайте ми, сега там няма къде да се разминете от пациенти. Вечер по празници винаги е така. Снощи бях дежурен там.

***
В момента нашите герои са малко бледи и окльощавяли, но апетита им вече се върна. Софи не е пила никакви лекарства до сега, затова антибиотика и подейства веднага и още на следващия ден доволно бърбореше и пълзеше напред-назад.

Макси вече забрави какво му се е случило.
Понякога го спирам докато тича устремен на някъде и питам какво е това на челото му.
“Тиксо”, казва.
Защо имаш тиксо, Макси?
“Плаче. Иии-иии, nit gern, nit gern. Счупи са главата.”

В понеделник сутринта сме на контролен преглед за да приключим годината с поправени глави.

Categories
инцидент

Страшни истории

Покрай Хелоуин в Aмерика се вдъхнових да разкажа две страшни истории. И двете са с положителен край (аз не съм по страхотиите), поучителни са,
и както казваше котенцето Бау на кученцето Мяу: “Ела с мен на тавана да се страхуваме, защото да се страхуваш сам не е интересно”.

****
Pavor Nocturnus

През май, скоро след като се бяхме нанесли в новата къща, Макси се събуди със смразяващи кръвта крясъци. Целият трепереше, не можехме да го успокоим и половин час се мята едва ли не с пяна на устата. След час и половина инцидента се повтори – пълен мрак, полупразната къща кънтеше от виковете му, той ни блъскаше и риташе сякаш искаме да го нараним. Събудихме го с триста зора, но това не помогна. Очите му бяха широко отворени, говореше несвързано и цялото му тяло беше напрегнато и готово за бой. След половин час отново заспа. На сутринта се събуди свеж като репичка, в чудесно настроение, не си спомняше нищо.
На следващата нощ театъра се повтори – пак на два пъти, преди един посред нощ.
Изкарах си акъла – какво ли му се е случило през деня, че да реагира така нощем?

“Нищо”, каза ми Катрин Швагли, която ни гостуваше този ден. Тя има четири момчета, на шест, четири, две години и бебе на възрастта на Софи. Не дава съвети и мнения, но спиред мен е видяла какво ли не през последните шест години.
“С Тиери сме го минали това. Казва се pavor nocturnus, за разлика от кошмарите не е предизвикано от преживяване и няма никакъв смисъл да го будиш. Седиш там и гледаш да не се удари докато се мята, след половин час пак ще заспи”.

Интернет и Хер Доктор потвърдиха думите и. Нощният терор (така се казва на английски) се проявява при малък процент от децата и представлява внезапен изблик на страх когато хлапето преминава от фаза 3 към фаза 4 на дълбокия, non REM сън (сънищата са обикновено в REM периода). Обикновено се дължи на неукрепнала нервна система или преумора, не е сигнал за нищо опасно, и изчезва с възрастта.
Тъкмо бях забравила за тези случки и преди седмица пак ни мина през главите – много е страшно, но не е опасно и най- важното Макс не помни абсолютно нищо. Ние с баща му отиваме на работа потресени и недоспали, но здраве да е.

****
Amber Alert

Горещ петъчен следобед, циганско лято. Марсел се прибра от работа и отиде да коси тревата пред къщата,че съвсем беше избуяла. “Наглеждай децата, каза, нищо не мога да свърша докато Макси ми помага”.
И така седя аз с двамата на пода в хола сред играчките, отворили сме всички врати и си говорим как ей сега ще опечем пипер, че да замирише на лютеница.
По едно време София кихна, нямах наоколо кърпичка и казах на Макси да не мъдра докато изтичам до горе да и избърша носа. Да обаче там се наложи да и сменя и памперса и като слязох след пет минути Макси беше изчезнал.
“При тебе ли е?” попитах.
“Нали ти трябваше да го гледаш” пребледня баща му.

Марсел хукна моментално към езерцето на съседа Флури – ако Макси е отишъл да гледа златните рибки може да е дълдисал сред лилиите. Аз крещах и обикалях къщата – няма го!
Изтичах навън. Улицата беше тиха и празна. Запрепусках по пустото парче за строеж до нашия двор и се дерях като животно “Мааааксиииии!”. София се разплака, а на мен живота ми мина като на лента пред очите (оу не, това никакво клише не е, самата истина е, опазил ни Господ!)

Нищо.
Само високите треволяци бавно се поклащаха от топлия вятър.

Представих си как безшумна скъпа кола го е грабнала докато е тътрузил багера си и е отпрашила на някъде.

(Това няма как да стане, предвид, че нашата улица е без изход, разбирате, нали.)

Докато си поемах въздух, го чух че говори някъде от към къщата. Влетях обратно, Марсел взе Софи ми го тикна в ръцете.

“Макси миличък, къде беше?”
“Хи- хи-хи-хиииииииииии!”, очите му светеха.
“Къде беше, попитах, не чу ли че те търсим?!”
Той въобще не сметна за необходимо да отговори, слезе на пода и се отправи към играчките си все едно нищо не се беше случило.
По едно време спря, обърна се и каза:
“Brot schnide”. Да си отрежа хляб.

Мозъкът ми превъртя събитията отзад напред.

Оставям го в хола.
Той става и отива в малкия килер зад кухнята, където е хляба, бурканите с кафе, захар, ориз.
Там лампата светва автоматично, но тъй като той е дребен сензора не се активира и помещението остава тъмно.
Затова докато ние сме препускали наоколо не сме и допускали, ме той е вътре.
Помислил си е, че си играем, както когато се крие под масата, а ние се преструваме, че не можем да го намерим.

“Макси, казвам, като чуеш, че те викам трябва да се обаждаш”
“Козленца”, кимна той.
“Да, като на Вълка и седемте козленца, когато най-малкото се беше скрило в в часовника”.

Цялата случка отне петнадесет минути.
Свива ме корема, като си спомня.

Не
го
оставям
сам
нито
за
секунда
вече.

Categories
инцидент

Надолу

Това е стълбището към нашия килер. В петък по обед Макс се изтърси надолу от третото стъпало до крайната площадка защото, чисто гравитационно, нямаше как да продължи по-надолу.

В първите дни след като се преместихме той гледаше стълбите с респект и чакаше някой да му подаде ръка за да слезе или за да се качи. След това установи, че може да слиза надолу по дупе и да се качва нагоре на четири крака. Скоро след това реши, че не си струва да жертва скоростта за сметка на сигурността и започна да се катери сам.
Беше уверен и стабилен и отложихме купуването на преградните решетки за след шест месеца, когато София ще пълзи.

Минути преди да падне ние с Марсел го наблюдавахме от горе как слиза да си вземе изпусната играчка. След това се сети, че долу има още нещо, обърна се и хукна пак докато баща му остро извика:”Langsam!”. Видяхме го как се спъна и заби чело надолу -това за мен беше най-страшното. След това се затъркаля стиснал ръце около лактите си, блъскаше се наляво и надясно докато си дрънна носа в пода.

Изплака моментално, което беше добър знак – не е губил съзнание. Вдигнах го на ръце докато си поемаше въздух, изкарах пътьом от хладилника студен компрес и седнахме да дивана и двамата треперещи. Нямаше кръв никъде, само огромна морава цицина над дясната вежда. Пи малко вода, но продължаваше да плаче и да ме стиска за врата. На автопилот, с бледи спомени от собствените си падания, го изведох на чист въздух, стиснах го здраво и му показах кучето на съседите. Той млъкна веднага.
Изчаках около половин час навън докато той започна да протестира от студения пакет на челото и се изхлузи от скута ми. Вървеше в права линия, макар и малко колебливо. Описах полукръг около главата му щракайки с пръсти и той безпроблемно проследи движението с двете се очи. Попитах го дали го боли някъде и той ми подаде палеца си, на който му нямаше нищо.

След това се залепи за баща си, не пожела да стъпи на пода, но обядва като за две деца и не протестира когато го сложих да спи, впреки, че в такива случаи не трябва да го оставям да спи, а да наблюдавам как се държи.
След два часа го събудих, цицината беше спаднала чувствително. Беше кисел, както винаги когато го будим след обед, но адекватен и на български и на немски, като нарочно превключвахме езиците бързо за да сме сигурни, че не запецва никъде.
В следващите 24 часа не даде никакви основания за тревога, но аз още се обливам в пот като го гледам да преминава покрай стълбите или – още по-страшно – да върви назад.

С Марсел мислено преминахме през целия списък “Как можехме да прескочим инцидента”.
Държахме ли го под око? Х
Имаше ли пантофи на краката си? Х
Казахме ли му да върви бавно? Х
Имахме ли основание да го оставим да върви сам? Х

Не беше ли по-разумно да построим къщата на един етаж? О
Може би. Само че Иполит на Марджори си е сцепил устната миналата седмица след като се опитал да достигне по-висок рафт, качвайки се на кула от книги.

Другата седмица купуваме прегради за най-малките жители и гости на casa de Brunner.
И Бог да ни пази всичките!

****************************************
P.S. Ако някой има да добави нещо по темата – какво друго се прави когато дребосъка падне от някъде, истории с положителен финал или изобщо нещо конструктивно – моля!
Всички коментари всяващи страх и съмнения ще бъдат безмилостно отрязани
.