Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарската учебна година започна присъствено

Швейцарската учебна година започна както обикновено в началото на август, присъствено – факт, който не предизвика особен уплах сред хората около мен. Всъщност децата се върнаха в училище още на 14 май, след повече от месец на домашно обучение, което ще запомня с обич и омерзение до края на дните си. Както и в България хоум скулинга хвана швейцарските учители почти напълно неподготвени да си вършат работата онлайн, но, както и в България те се справиха удивително добре.

Моята приятелка Кати обобщи, че учителката на децата и “… до скоро се надяваше, че дигиталната трансформация на образованието ще се случи след пенсионирането и след две години, но като остана без избор все пак успя да влезе в час и сега … е доволна от себе си”

Хоум скулинга се оказа удачно, но недостатъчно добро дългосрочно решение за мен – със София нямах никакъв проблем, но с Макс делях Червено море. Преподаването е професия, и това не е моята професия. Професионалният ми опит от работа в интернет не ми помогна особено, тъй като комбиниран със соц подходите ми към уроците (не че ми допадат, просто не съм запозната с други) нанесе на Макс повече поражения от колкото ползи.

Швейцарците стигнаха до подобно заключение – за едни деца домашното обучение функционира чудесно, но дърпа назад много други, особено децата от ниски социо-икономически семейства или с родители родени извън Швейцария – те просто не получават необходимото внимание и помощ и съветваха за връщане в училище ако пандемията се задържи в предвидените параметри. Така и стана.

“Връщането към нормалността”, с цялата му относителност, е много бавен процес, който далеч не е приключил. Предупредени сме, че ако ситуацията се влоши отново ще се въвеждат ограничения.
В деня, в който децата се върнаха на училище през май отвориха и магазините за не-хранителни стоки. Не беше възможно обаче човек да влезе просто така някъде и да си купи, промерно, крем за ръце – магазините пускаха силно ограничен брой хора, и след като със Софи висяхме близо 40 мин пред Body Shop решихме, че не ни е притрябвал чак толкова този крем за ръце. Във фризьорския салон ми нахлузиха нещо като найлонов чувал и маска, нямаше списания и “ … кафе или сок за вас, госпожо?” – почти като в соц действителност в която ни обслужваха на конвейр.

Мнозинството продължи да работи от къщи, а маските станаха задължителни в обществения транспорт. Ресторантите отвориха, но въведоха стъклени екрани отделящи масите – ненатрапчиви, но задължителни. Всички летни фестивали бяха отменени, Операта в Цюрих остана затворена.

Деца с настинка не бяха допускани в училище – по този параграф ни върнаха Макс защото кихал, но тестването беше просто 20 минутна безплатна процедура при педиатъра без предварително запазен час (разочарован, Макс трябваше да се върне след ден отсъствие). Тестването за възрастни, както лично се убедих, беше също така ефективно и безплатно. Броят на заразените се публикува в реално време по региони https://www.corona-data.ch

Бавните, прозрачни и систематични стъпки оставиха у мен трайно впечатление, че ситуацията в Швейцария е под разумен контрол.

И така, в началото на август, децата казаха чао, метнаха се на велосипедите си и отпрашиха на училище. Гледах ги с чаша димящо кафе в ръка и си мислех, че първо, така и не съм свикнала с безцеремонността на първия учебен ден – с или без COVID-19 скромните тържества са само за първокласниците. И второ, че тъй като децата ходят на училище по квартален принцип, те така или иначе ще се социализират по между си – ако не в училище, то на площадките.

В училището има цял куп нови правила. Родителите, доскоро добре дошли по всяко време, сега не се допускат в двора на училището освен ако нямат предварително уговорена среща. Ръкостисканията отпаднаха. Децата стоят на метър и половина от учителите. Родителските срещи отпаднаха и се замениха с мейли. Според Макс човек не може да мръдне на повече от 3 метра преди учтив учител да му напомни да си измие ръцете или да ги нафъцка с дезинфектант. Дори и на паркинга за велосипеди имало дежурни които дезинфекцирали дръжките на колелетата преди учениците да си тръгнат. Забелязах, че са сменили дезинфектанта с по- мека версия и ръцете им не изсъхват вече.
За децата COVID-19 вече не е новост и въобще не го споменават:

“Майката на Ема ще полЮчи бебееее!”
От къде ще го получи това бебе? Кога?
“От корема сиии! В четвъртъъък!”
“Темата по Език е “Астрид Линдгрен”, ти познай, познай коя книга четем в клас! За Роня! ГлЯсувахмеее!” София стисна силно очи да демонстрира тайната на вота.
“Имаме нова стажантка, фрау Валтер! Много в строгНа, но добра учителка е. С много тъмна кожа, защо е адоптирана от Шри Ланка като бебе.”

При петокласника атракцията в момента е зоната за борба в училищния двор, в оградената част под една катерушка по която вече никой не се катерел. Във всяко голямо междучасие там се изсипват зяпачи, ако някой желае да се бори излиза напред, призовава противник и така двете деца се борят докато едното тушира другото. Не, не винаги присъства учител.

Fight Club – гладиаторска битка – “Повелителят на мухите” – ахнах аз.
Макс отговори, че няма представа какви са тези клубове и мухи, обаче не е гладиаторска тяхната битка защото няма кръв. И има правила. И ако правилата не се спазват всички зяпачи ще се намесят моментално и така групата се саморегулира. И че той лично вече се е борил и за момента не смята да се бори пак и освен това – виж каква изненада, мама – ето ме, жив съм!

Разбира се, имам си опасения за здравето на децата. COVID-19 обаче не е единствената причина.

Categories
деца празник разни Швейцария

Детските рождени дни в Швейцария

От както децата тръгнаха на училище имам впечатлението, че всяка седмица са на нечий рожден ден. Покрай безкрайните им фиести научих, че швейцарците от моето поколение, отраснали през 80-те, не са празнували като нас – с другарчета от квартала и класа, с торта, сандвичи с пастет и калинка от маслина и грижливо надписани книги за подарък. Аз обичах да ходя на рождени дни като малка. Беше ми интересно да видя друга къща, други играчки, какви подаръци са избрали останалите деца и какви сладкиши е спазарил рожденика с баба си или майка си. Имаше едни топчести курабии-праскови слепени с мармалад и оцветени с розово и с лист чимшир за реализъм, които смятах за много екзотични. Не си спомням да са били вкусни.

Марсел каза че дори не може да си представи как трите деца в неговото семейство биха искали редовно пари за подаръци от единствения човек със заплата, баща му. В онези времена швейцарчето-рожденик е имало специалното право да избере менюто за вечеря, след която е имало домашна торта със свещи и подарък. Толкоз.

Моята приятелка Катрин, която има четири сина между 6 и 12 години, и до ден днешен си празнува така, и то не от стиснатост.

„Виж сега, обясни ми тя, аз имам двама братя и сестра; мъжът ми също идва от семейство с три деца. Всички тези шестима братя и сестри имат средно по две деца. Ако празнуваме по описания от теб начин ние ще сме в безкраен празничен цикъл, който ще се банализира и обезмисли. Ти лично би ли ходила доброволно на рождени дни толкова често? Напомням ти, че става дума само за най-тесния семеен кръг“.

Признах си, че ще ми дойде в повече. И все пак … рожден ден без парти?

„Повярвай ми, спокойно се усмихна Катрин, с четири момчета у нас всеки ден е парти.“

Моите деца вече са ходили на какви ли не тържества. Някои родители подготвят цял уъркшоп със забавления, игри тип „Бързи-смели-сръчни“, кръжоци по майсторене на разни предмети, търсене на скрито съкровище, все възхитителни идеи, които аз нямам грам мотивация да реализирам. Ходенето на детски клуб също е популярно в предучилищната възраст. В нашия град той представлява грамадна отоплена площадка на закрито, оборудвана с гигантски пързалки, спортни дюшеци по пода, бюфет с боклучави храни и безалкохолно. Човек може да наеме индивидуално сепаре с крещяща найлонова покривка, на която да сервира донесената закуска със закупени на място напитки. След това децата вилнеят няколко часа докато стане време да си ги приберем. Цветовата гама на детския клуб ме хвърля в естетически колапс, но децата си изкарват чудесно, особено през зимните месеци. Марсел обаче е твърдо убеден, че точно в този период детския клуб е ферма за вируси и ако човек е с всичкия си никога няма да празнува там.

 До петия рожден ден някак си празнувахме вкъщи. Макар и да беснееха, децата бяха контролируеми поради крехката си възраст, но с ясна индикация, че няма да е за дълго. На всичкото отгоре, тъй като ходят не само на училище, но и на занималня, спорт и музика, социалния им кръг нарастна експоненциално. София съвсем сериозно ми връчи списък със 75 гости за четвъртия и рожден ден  и беше искрено обидена когато обясних, че нейната няма да стане.

На шестия и рожден ден изкарах истински късмет. По време на неделна разходка с децата мернах голям щъркел от шперплат на покрива на една ферма. Подобни табели, с име и дата, се срещат навсякъде в Швейцария и обозначават раждането на бебе в дома – точно обратното на некролозите в България. Семейство с малко дете едва ли биха отказали неочакван приход, мислех си аз. Телефонирах на фермера и учтиво му предложих да приеме 12 деца в събота следобед, да ги разведе из фермата, да им позволи да пояздят пони, да ни даде помещение в което да си изядат тортата и всичко това срещу определена сума от моя страна. Той каза, че до сега не са поемали подобни ангажименти, но че ще пита жена си – необходимо и достатъчно условие за успеха на всичко в тоя живот.

Рожденият ден  във фермата се оказа пълен триумф.  Децата бяха разделени на две групи – едните заминаха да яздят пони с фермерката, а в това време съпругът и развеждаше останалите при животните. Показа им къде живеят конете и кравите, остави ги да нахранят кокошките, разгледаха внимателно яйцата на патиците и на единствения лебед в гьола на двора, разказа им как протича деня му – като човек, който обича работата си, без да се отплесва в себеотрицателна патетика или измислена пасторална идилия. Децата имаха много въпроси  и той отговори на всички докато си ядяха донесената от мен торта, после отвориха подаръците и стана време да си ходят. Фермерката изпрати всички гости с по пакет домашни макарони и четири яйца, които децата сами можеха да да си вземат от кошницата и да си ги сложат в приготвени от нея кутии за яйца (да, знам какво си мислите, но само едно дете изтърва само едно яйце което беше бързо изчистено от пода без много много приказки). 

 Забелязвам, че офертите за празнуване на детски рождени дни стават атрактивен начин за привличане на клиентела – летището в Цюрих е популярна дестинация, но трябва да се резервира почти година предварително; шоколадовото ателие Laederach също предлага почасов курс за деца. Щастието, не моментната еуфория, а истинското щастие идва от правенето или от научаването на нещо ново и в това отношение за децата винаги могат да се измислят нови предложения.

 Детските рождени дни са и очарователен начин да се запознаеш е други родители – ето, идва писмена покана в която буквално пише: “ще вземем детето ви за три часа в събота, ще го нахраним, ще го забавляваме до откат, само си го приберете в пет”. Трудно е да не се просълзиш от благодарност! Между родителите има също неизречено съгласие за подаръците – никой с нищо да не се изхвърля и да се придържа към максимален бюджет от 15 франка (три кафета) и артикули от супермаркета. Когато нашият съсед Тимо навършваше четири получи няколко пакетчета с шарени детски соли за вана, от онези които фъштят и се пенят и боядисват водата в ярки цветове. Тимо остана във възторг.

София веднъж получи цяла кутия с лепенки и бинт с които тя старателно “гипсира” крайниците на плюшените си играчки. Имаме неписано правило за “Лего”-то, което до към  петата година беше приемлив подарък, но после не – “Лего”-то е де факто нечуплива вещ, т.е. всеки швейцарски дом притежава кутии принадлежали още на родителите. След петия рожден ден на Макс започнах да сънувам кошмари как умирам под лавина от “Лего” изригнала от детската стая. Други родители споделят фобията ми. Детските книги са очудващо скъпи и обикновено се подаряват само след консултация, за да не осъмнем с повтаряща се литература на тема полиция например. Оставям с впечатлението, че на децата им е все тая какъв подарък ще получат – не защото са се издигнали над материалното, а защото тръпката от разопаковането на пакета е в пъти по-силна от съдържанието му. 

 Почерпката на детския празник също е доста лежерна. Само веднъж видях познатите ми сандвичи с цветя от домат и стрък магданоз – родителите бяха от косовско-албански произход. Всички останали минаваме с по-малко усилия – топъл хляб, плодове, някаква домашна торта и евентуално желирани бонбони, от онези кисело-сладките с цвят на радиационни отпадъци, които са принципно забранени в свестните домове. Децата са точно два типа – едните не ядат нищо, другите абсолютно всичко, следователно няма никакъв смисъл да се превземат кулинарни Олимпи.  

 Тъй като децата ходят на училище на квартален принцип въпросът кого да поканим се решава от само себе си – всички са съученици, съседи и футболисти в местния клуб, трябва просто да се съгласим на приемлив брой гости. Аз съм върл привърженик да каним едни и същи деца и да избягваме политически дискусии защо някой е бил пропуснат.

 Няколко години подред Макс празнува рождения си ден в близкия парк за катерене – дърветата в парка са оборудвани с платформи, вериги и всякаква инфраструктура за катерене, децата преминават инструктаж и после прекарват два часа в нещо, което изглежда супер рисковано, но в действителност е съвсем безопасно. После отваряме кутиите с кекс, бутилките с газирана вода и подаръците и след това се прибираме по живо по здраво. 

 Има и моди, разбира се. София няколко поредни години организира “парти с приспиване”. Пристигат 5-6 момиченца със спални чували и розови раници, вечерят нещо универсално като спагети, отварят подаръци, гледат по пижами шведска игрална версия от 60-те на “Пипи Дългото Чорапче” и после до посред нощ се кикотят и ходят на пред назад. Сутринта закусват торта и към десет си заминават. Още помня един татко, който ми благодареше пак и пак излизайки заднешком; дъщеря му по-късно ни разказа, че майка и е на гости при бабата заедно с по-голямата и сестра и бебето. Имах чувството, че неволно съм направила хуманитарен жест – горкият човек сигурно имаше за първи път от години свободна вечер. 

Вече съм заинтригувана как ще искат да празнуват догодина. 

Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарското училище отива на екскурзия

В Швейцария, както и в България, май, юни и юли са сезона на ученическите екскурзии. Групите са навсякъде, забелязах ги още преди да имам свои деца, и поздравявах на ум смелите преподаватели. С двадесет деца аз не бих отишла и до автобусната спирка дори и всичките да са мои.

Още в онези лежерни предродителски времена останах впечатлена от липсата на крясъци. Децата бяха шумни, като всички деца, но това не им пречеше да се движат заедно, без никой да изостава и без никой да ги навиква. В моите спомени от същия период неизменно присъства учителка – мегафон със застрашителен тембър. През ум не ми минава да я съдя, с очите си виждах че друг начин няма. В Швейцария обаче до екскурзията децата са еволюирали от хомо сапиенс до хомо сапиенс хелветикус.

Другата особеност, която забелязах тогава, беше уважението към екскурзиантите и към техните случайни спътници. В швейцарските вътрешни железници няма система за запазване на места, просто влизаш и сядаш където намериш, места винаги има. Това, оказа се, не важи за групи. Особено в майския период на перона редовно обяваваха, че в сектор D има резервация за група. Ако видите подобен знак на вагона при екскурзията си в Швейцария – избягвайте го на всяка цена, дори и без да викат разговорите между един вагон деца достигат нечовешки децибели. 

Децата в Швейцария отиват на екскурзия още в задължителната предучилищна, когато са по на 5-6 години. Няма специално организиран транспорт, пътуват си с обществения и не ни искат допълнителни пари, само храна за обяд. 

(Всъщност в предучилищната и в училище никога не ни искат пари за нищо, но много се радват ако им занесем коркови тапи или картонени рула от домакинска хартия, защото винаги им трябват в занятията.)

Първата екскурзия на Макс беше до някакво близко село като гвоздея на програмата беше возене на каруца. Всеки, който твърди, че днешните деца не се радват на нищо греши – каруцата беше голям успех. Освен това бяха палили огън, пекли сервелат на дървени шишове и се върнаха в ранния следобед мръсни, вмирисани на пушек и много доволни. Макс запомни екскурзията с инцидент – докато пресичали улицата Щефан изтървал бутилката си с вода. Шишето било малко, пластмасово и в него все още имало вода, но учителката категорично му забранила да го гони. Дори когато на улицата наистина нямало никакви коли учителката повторила ветото при което дори повишила глас, което респектирало децата, защото, мама, тя никога никога така силно не говори (за разлика от мен!)

Смисълът на тези екскурзии, разбрах още тогава, не е да покажат на децата това или онова, а да преживеят пътуването заедно – да бъдат самостоятелни граждани, а не само деца и ученици. 

Първата екскурзия на София беше с доста по-амбициозен маршрут, обявен месец предварително. Децата отиваха с автобус до гарата, от там щяха да пътуват с влак, после се прекачат на друг влак и така да стигнат до музея на играчките в Баден, който е на около сто километра от нашия град. Трябваше да си носят нещо за закуска, после нещо за обяд, но нямаше да палят огън, щяха да разгледат музея и после да отидат на някаква супер голяма детска площадка. София натовари раницата си и тръгна с другарчето Адрианчо към предучилищната. На няколко пъти им подвиквах да не се туткат и да не се дупят пред всеки бръмбар на пътя.

И така заминаха двайсет деца по на пет-шест години на екскурзия в следния състав: Г-жа Учителката, гърмян заек наближаващ пенсия; г-н Бауман, полагащ задължителната си военна служба като цивилен и зачислен в нашата предучилищна; г-жа Анджела от Spitex, чиято работа е да асистира Доминик, който е в инвалидна количка.

(Spitex е организация, която осигурява помощ в училище на деца с физически затруднения и помощ в домакинството на възрастни хора, които са достатъчно самостоятелни да живеят сами, но се нуждаят от едно рамо в готвенето и чистенето. Услугата не е безплатна. Предполагам, че помощта за Доминик се покрива от застраховката му, но не съм сигурна. Сигурна съм обаче, че г-жа Анджела е с него в часовете по физическо и при всички занятия извън предучилищната – музеи, театър, ежемесечните екскурзии в гората. Сигурна съм също, че родителите на Доминик ходят на работа, макар и не на пълен работен ден).

Тази година, вече в първи клас, София имаше цели две събития – не само обичайната екскурзия, но и извънредно ходене на басейн с целия клас.
Ето защо – 
Всички деца в първи клас получават smileys за поведение и се раздават по преценка на учителката с обстойно обяснение защо – помогнал си на някого, събрал си пръснатите контролни от пода и т.н. При набиране на 10 smileys детето получава еднократна допълнителна пауза от пет минути, което се смята за голяма работа. Има обаче и друга категория поощрения – smileys за целия клас, наградата за които е половин учебен ден проведен по идея на децата. Груповите smileys се получават много по-рядко, само ако учителката е особено впечатлена от съвместната им работа. След като класа на София събра необходимия брой smileys всички идеи бяха гласувани. Учителката, която много обича шоколад (и и личи!) се постара всячески да завърти вота в полза на ателие за шоколадови бонбони или украсяване на торта, но не успя. На басейн! На басейн! – крещяли децата и я принудили да създаде необходимата организация – да привлече допълнително учители за да не се удави някой, да осигури госпожа Анджела, да поиска писмено разрешение от всички родители и т.н.
Това не беше първия случай, в който децата активно упражняваха демокрация. През зимата по тяхно желание и след гласуване във всеки клас двете футболни игрища бяха обявени за бойна зона за снежни топки. Всеки можеше да хвърля колкото си иска и където си поиска, да цели деца и възрастни – в остър противовес на предния двор на училището, където според правилата никой няма право да се замерва. Децата сами очертаха границата и дебнеха за спазването и. Няколко седмици по- късно обаче бойната зона беше закрита отново по желание на децата. Оказа се, че има доста пострадали от снежни топки със скрити камъни. “Положението излезе извън контролата, мама” – обясни София. Децата дискутирали във всеки клас, разгледали възможността да се преследват нарушителите, но стигнали до извода, че усложняването на системата просто не си струва усилията и гласували за закриването и. Те продължиха да се замерват, разбира се, но далеч не така яростно и инцидентите с кръв секнаха. Училището е основно – от първи до четвърти клас.
Но това беше през зимата.
През юли, след басейна, те ходиха и на стандартната училищна екскурзия, която беше този път изцяло по идея на учителката – детска работилница в шоколадовата фабрика Frey.
Categories
деца Швейцария

Как научих децата да говорят български

Наскоро ме поканиха да гостувам в нов български блог за родителството – тема, по която никога не съм претендирала за компетентност. Целта на блога е да публикува само авторски материали които не размахват пръст на хората кое как се прави и честно казано звучеше твърде добре за да е истина. Всички сме чели bg-mama, всички знаем как лесно се раздават кръвожадни критики от една камбанария към друга. Но поканата дойде от LaMartinia, чийто интелигентен блог следя от години, освен това останах поласкана. Попали в газету, нали. Изчетох Parentland и той наистина държи фронта и следва принципите си. 

Categories
деца

Денят на швейцарското бъдеще

image“И вие ли имате днес Ден на бъдещето? – засмя се Ивон като ни отваряше вратата на ресторанта си мналия четвъртък. Ние нищо не празнувахме обаче, прибирахме се след тридневен престой в детската клиника и на никой не му се готвеше. Но в ресторанта Денят на бъдещето беше в разгара си.

Ако човек се абстрахира от комсомолското наименование Денят на бъдещето е чудесна, сравнително нова инициатива. Започва през 2001 като Национален Ден на дъщерята в рамките на образователен проект 16+ на Швейцарската конференция за равнопоставеност на работното място. Идеята е да промоцира равнопоставеността на двата пола при избора на професия и планиране на бъдещето и е съвместна работа на училищата, бизнеса и семействата. Денят на дъщерята е бил успешен от самото начало и в последствие прераства до Ден на бъдещето.

Един ден в годината децата от 5, 6 и 7 клас прекарват не в училище, а на нечие работно място – на родителите, на роднина или приятел. Приемащата организация урежда плана за деня, като целта е да даде на децата ясна представа с какво точно се занимава, какви ползи създава за обществото и най-важното – да свършат конкретна работа.

Училището напомня от рано кога ще се проведе деня през годината. Децата заявяват присъствието си предварително, така че всяка фирма има време да се подготви. На практика организацията във фирмите се поема от служителите, които ще водят деца.

В ресторанта на Ивон сервираха няколко дванайсет годишни, стегнати в умалени униформи като на възрастните, записваха поръчките, рецитираха менюто на деня и носеха таблите с впечатляваща сериозност. В софтуерната фирма на Марсел пристигнали десет деца, запознали се с различните отдели, били заведени на Q&A обяд, а следобед, след кратко обучение, програмирали. Също така две деца се замервали с пластмасови чаши, докато едното се разревало; някакво момиченце проявило впечатляващ талант за програмист; останалите, предполагам, все закачили по нещо.

Инициативата се подкрепя от почти всички швейцарски кантони плюс княжество Лихтенщайн, финансира се от Швейцарския държавен секретариат за проучване, образование и иновации и – доколкото разбирам от сайта им – се координира от точно един (!) човек за цялата страна. Пак на сайта има списък с фирми, които са се ангажирали в мероприятието, като приоритет на организаторите е да насърчи интереса на децата към професии, които традиционно са възприемани като нетипични за единия пол. Фокусът е върху техника, информатика, строителство и дърводелство за момичетата и социални дейности, начално обучение и медицина за момчетата.

(Апропо, Макс оздравя напълно, да не се притеснявате)

Categories
деца Швейцария

Как се става швейцарски родител

През първата седмица в предучилищната Макси донесе няколко известия на официални бланки от училищната дирекция, с подпис.

Първото беше, че сред децата има въшки, обяснение какво е въшка (има шест крака!), начини за премахването им, за повече информация www.kopflaus.ch.
Второто беше плана за следващото тримесечие. Основната тема за периода (животните), кои дни ще са почивни, кога ще ходят на ферма.
Третото беше покана за регионалния ден за родителско обучение. Колкото и да е добра образователната им система местните не си правят илюзии – най- важния фактор за отглеждането на свестни швейцарци са уверените и информирани родители.

Съдейки по себе си да образоваш родители никак не е лесно. Аз не откликвам добре на съвети дори когато се нуждая от тях, дори и когато са ми дадени с най-добри намерения. Всъщност единствената положителна страна на отглеждането на деца далеч от българските ми роднини е че никой не ми дава акъл. В противен случай сега щяхме да сме в хладо-официални взаимоотношения.

За четири години с децата не ми се е случвало непознати да ми подхвърлят съвети из градинките. За сравнение – загрижени бабки-парижанки са спирали сестра ми по три пъти в десет минутната и разходка до супермаркета за да и кажат, че това което прави е пагубно за гръбнака на bebé (новородено в слинг). Едното обяснение е, че швейцарците от предните поколения са имали средно по три деца, а колкото повече деца има човек толкова повече осъзнава, че всяко от тях се отглежда по различен начин. Затова нито свекърва ми, отгледала три деца, нито баба Маргарет, отгледала четири, са ме съветвали за каквото и да е без да съм ги питала. Другото обяснение е, че швейцарците имат огромен респект към професионализма. Ако личният ти интерес по дадена тема не е подплътен подплатен с формално образование, то тогава не си никакъв авторитет, така че я по-леко с препоръките.

Швейцарците образоват родителите тактично, постоянно и под най-различни форми от двадесета гестационна седмица до към осемнайсет годишна възраст. Още в болницата ми подариха красиво оформена книжка за бъдещото бебе, синтезирана версия на Тухлата, четена от всяка бременна жена. Нима набавянето на специализирана литература не е задължение на майката, подхвърлих ехидно тогава. Не всички хора имат навика да си купуват книги, фрау Брунер, отговориха, затова ние помагаме.

След раждането дойде ред на безплатната консултация. Неправителствената Pro Juventute ни изпращаше книжки всеки месец през първата година с идеи и информация за отглеждането и развитието на Малкия швейцарец. Изпълнена с цинизъм от недоспиване тогава си мислех като си пееш Пенке, ле, кой ти чете брошурите. Но хората наистина ги четат, те са почти Туитърски. А тези, които не ги четат гледат околните и следват примера им и се получава положителна верижна реакция. Материалите имат уравновесен, разяснителен, а не поучителен тон и ясна гледна точка с примери без да отнемат правото на родителя да взема крайното решение. Така правилните подходи стават интуитивни и повечето ги следват – швейцарците не си бият децата (насилието ражда насилие), не им крещят (децата само се стряскат и блокират), не ги хранят с боклуци (кошчетат по площадките съдържат основно обелки от плодове, костилки и памперси).

Преди време бяхме седнали на обяд навън с двете деца. Изнервен от чакане, Макс изпадна в класически бяс на три годишно дете, развика се, блъсна солницата, метна вилицата на пода… Идеше ми да му изсъскам, че ще му отпоря ушите и се приготвих за серия от цъкане ама как може да се държи така това дете. Но околните, вдигнали поглед от пиците си, гледаха мен, а не Макс. Не с възмущение, а с любопитство как ще реагирам. Кисело дете на границата между храната и следобедния сън не беше изненада за никого, но моята реакция…никой не знаеше какво да очаква от чужденката. Подейства ми отрезвяващо. И не му отпорих ушите. Изведох го настрана, прегърнах го докато се успокои и го уверих, че има спагети и за него. С това драмата приключи, всички си отдъхнаха и пак се върната към пиците си. Мисълта ми е – обществото ме държи под око. Ако го бях плеснала щяха да скочат срещу мен.

И ето, гледам сега брошурата, която Макси донесе от предучилищната. Девет модула в един ден, 40 франка на човек – “Как да помагаме на децата с уроците”, “Как да говорим с децата за пари”, “Братя и сестри – съперници или приятели”, “Детство във времето на Фейсбук”… Лекторите са предимно психолози.

Защо си правите труда за всичко това – попитах Фабиен. Работата на Фабиен е да помага да децата от имигрантски семейства. Всеки ден, след училище, три от тях идват в дома и тя им помага с домашните, защото родителите им често дори не говорят добре езика и имат съвсем минимални изисквания към академичните успехи на децата. Според Фабиен обаче никой не трябва да получава тройки ако има потенциал за повече.

“От бедност, отговори тя сякаш отговора беше очевиден. Не сме имали нито колонии, нито полезни изкопаеми, нито злато. Имаме само хора и трябва да направим най-доброто от тях.”

Или не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце – всички деца тук по презумпция са от лебедови яйца. И всички родители, по презумпция, искат най-доброто за тях затова не се жертват сили и средства за помощ. Има дори 24 часова телефонна линия за родители по всички въпроси, като customer support за собствените ти деца – тел. 0848 2035 2045 2055

Categories
деца разни храна

Набери-си-сам-точка-ch

Най-любимото и най-омразното ми задължение като дете беше брането на ягоди. Дядо ми имаше лозе зад крайните квартали на Варна, където се отдаваше на градинарското си хоби с ентусиазма и хаотичността на любител-фанатик. Лозето му се отблагодаряваше с огромна реколта от всичко засадено, която на свой ред задействаше семейната консервна манифактура – компотена кампания, доматена кампания, лютеница и т.н.

Ягодовите пилигримажи бяха в началото на юни. Дядо ни посрещаше по бермуди, потник и пиратски завързана кърпа на главата, бос, почернял като абориген и пулсиращ от щастите да е заобиколен от хора и растения за чието съществуване бе допринесъл лично. След четиресет минути стомахът ми се вкисваше и точно когато бях готова да си тръгвам ми се връчваха две кошници с които ме отпращаха обратно в лехата. Зад гърба ми кънтеше възмущението на майка ми ама как може да е толкова мързеливо това дете!

И с това се започваше ягодовия ад. Пек и монотонност. Корените на растенията се бяха разпрострели оформяйки гъста полянка, която трябваше да се изпощи с нечовешко старание. Събирах само узрелите ягоди, но полу узрелите коварно се зачервяваха зад гърба ми давайки повод на майка ми да сочи тук и там и неодобрително да клати глава. Само да порастна, мислех си аз, и вече никой няма да може да ме накара да бера каквото и да е!

(Марияана, приятелка от Хелзинки, сподели почти идентична история от нейното детство, от лятната им колиба някъде из финландския залив)

Преди няколко години обаче разглеждах снимките на моята приятелка Таня, която води децата си да берат ягоди в една ферма до Базел. И ме обзе меланхолия – Марсел черпи нашите с абсолютно същия сладолед който е обичал като малък, “Ракета”, който се произвежда в Швейцария от полета на Гагарин до сега, води ги при роднините, с които самият той е отраснал и се надяваме да учат в неговата гимназия след години. Светът, голяма част от хората и местата в които аз отраснах изчезнаха като шадравана пред малката “Валентина”. И нищо не мога да направя по въпроса. Но мога да ги заведа да на ягодобер. Точно сега не трябва да ме мързи.

Отне ни поне три години да се натуткаме – или изтървавахме сезона или някой имаше температура, но онзи ден официално тръгнахме за ягоди. Фермите, предлагащи самообслужване са на “набери си сам точка ch “– има опции за бране на цветя и куп други плодове, но щом завихме до най-близката до нас ни посрещна табела “Затворено до понеделник”. На страницата засвяткаха предупреждения, че поради големия интерес узрелите ягоди са се изчерпали тази и онази ферма затварят за няколко дена.

На следващия ден ни се отвори късмета – на полето вече имаше доста народ, от тези които не само ще си наберат ами и конфитюр ще си сварят, и от другите, лежерно пристигнали с домашна купа за салата.

За първи път виждах как се отглеждат ягоди в индустриални количества, тъй като съм от малцината абсолвенти на Варненския икономически университет които не са ходили на селскостопанска бригада в Англия. На входа висяха ПРАВИЛА: съдовете, донесени от къщи се теглят преди бране; загнилите ягоди се откъсват и оставят в специален кош; полето не е детска площадка. За спонтанните берачи имаше осигурени картонени щайги.
Яденето на корем спред мен се подразбираше, но Марсел не беше убеден, защото не беше споменато в ПРАВИЛАта, обаче никой не дойде да ни спре. Разкошни, едри, ароматни, червени отвън и от вътре…

За разлика от дядовите, фермерските ягоди бяха подредени в стройни редици, между които беше постлана слама (straw-berry, нали) и при такава организация бях направо европейски шампион – 3кг за 20 мин! Децата бяха много доволни, въпреки че Софи не виждаше разликата между узрелите и зелените. След 15 минути и доскуча и взе да сипе слама по косата си. Наоколо беше пълно с деца на тяхната възраст и фермерите бяха опнали малък батут, да ходят да се подрускат като им писне, а не да щуреят из полето ( пред батута също имаше ПРАВИЛА: родителите носят отговорност за децата, батута не е за възрастни… и т.н.).

На връщане колата ни беше заобиколена от група съседи под десет годишна възраст, които проявиха жив интерес на коя точно ферма сме били, защото, оказва се, те всички са ветерани в ягодобера.

Макси пита кога ще ходим пак.

Categories
деца празник

Макс на четири ( интервю)

Макси получи от нас много швейцарски подарък – велосипед. За първия рожден ден децата тук традиционно получават първото си колело на три или четири колела, на втория или третия – likeabike, с две колела, но без педали, а на четвъртия – напълно оборудваната версия.

Аз получих моето когато бях на десет и майка ми му се радваше повече от мен. Никак не ми беше практичен този велосипед. Паркирах го на балкона, едва успявах да го набутам в асансьора за да го сваля надолу, пред хлебарницата се борех с големия катинар, защото незаключен щяха да го отмъкнат. Хамалогия! Майка ми обаче беше отраснала с колелото си, когато в града е имало малко коли, автобуси и хора по принцип. И със светнали очи ми разказваше как цялото семейство някога са ходили до Аладжа манастир с колелата на пикник.

До Аладжа манастир. С колело. Сигурно в останалите уикенди са се занимавали с нещо също така безмислено, като да пробват да изгребат морето от Варненския залив с лъжица, мислех си скептично аз.

В някои отношения Швейцария е като Варна от 60-те години и хората масово велосипедят в градски и горски условия, от там и традицията за да си учат децата от рано. Трениран от likeabike-a, Макси схвана техниката точно за десет минути и заедно със съседчето Флориан обикаляха усмихнати в транс отново и отново като зайчетата на Дюрасел. Два дена по-късно падна по лице на асфалта и горната му устна стана морава. Ако не беше каската щяхме да сме в спешното – това го казвам за всеки който някога е бил разчувстван из Фейсбук как едно време, ах, карахме колело без предпазни средства.

Другият подарък, по настояване на Марсел, беше часовник, който сметнах за чиста проба изхвърляне. Макси сега научава цифрите, рано му е за часовник. Да обаче това бил друг традиционен швейцарски подарък, и скоро ми стана ясно защо.

Сутрин, преди да тръгнем за градина, имах класически монолог – обувките! ОБУВКИТЕ! Къде ти е якето? Закопчей се! Веднагаказахведнага!
Сега казвам – виж, когато стрелката се премести до синята лента трябва да сме готови. И той слуша! Още не мога да повярвам! И командори София с авторитетен тон, че още се тутка: “Часовник каза – време е за хапване. Часовник каза – време е за градина. ”
Не познава часовника, разбира се, но съзнава, че спокойствието и комфорта на собствената му персона не са най-важните неща на света.

В детската градина от скоро имат нова традиция. До преди година всяко дете получаваше идеално подбрана играчка. Имаме пеещ охлюв, бетонобъркачка и вълшебна пръчица (пластмасова, пълна с прозрачна течност из която плуват конфети). Сега всяко дете избира мънисто от голяма кутия, измисля желние и го нанизва на памучна връв – крайния резултат е гердан за рожденика. София не само пази нейния от февруари, но дори настоява да спи с него.

По поръчка на Макси тортата трябваше да е с камиони, но аз минах метър с някакви фигурки на животни в коли от супермаркета – ярки, твърди творения от захар, боя и материал за гумени куршуми. Възрастните изразиха опасения от захарен шок, но според мен ако не предоставям на децата стандартни рожденденски радости те ще ми го върнат тъпкано след десет години, наваксвайки пропуснатото с алкохол и дроги.

Ето го човека, на четири. Тадааам!

Как се казваш: Макси
На колко години си: на четири (показва четири пръста)
Кой е любимия ти цвят: жълт
Кое е любимото ти животно: слон
Коя е любимата ти книга: (дълго мисли) за багера
Коя е любимата ти песен: Гамгам стайл. Там гос ба (Hangup, Madonna) и за влака (швейцарска детска класика).
Коя е любимата ти храна: Мюсли. И спагети.
Коя е любимата ти напитка: Оранжев сок
Коя е любимата ти дреха: пижамата с динозавъра и багера
Коя е любимата ти игра: на багери
Коя е любимата ти играчка: багера (не можа да посочи конкретен багер сред десетките в нашия автопарк)
Кой е най-добрия ти приятел: Матс, Тула и Адриан
Кой е любимияти празник: рождения ден
Какво най-много обичаш да правиш: торта
Къде предпочиташ да ходиш на почивка: при Мария (рецепционистката в хотела ни в Крит миналото лято; извън туристическия сезон Мария е начална учителка).

Categories
деца

Вариация на тема Косе Босе

Лавандулова вечер в детската стая – съвсем буквално. Две капки етерично масло от аптеката в малко вода, затоплена от свещ. Според учителките в градината това ги кара да дишат по-дълбоко, успокояват се и заспиват бързо. Ако им текат носовете вечерта е евкалиптова. Ефектът върху децата е спорен, но на мен ми се отразява чудесно – лежа в тъмното и си представям, че съм на спа.

– Сега да спим!
– Не. Не искам.
– Хайде да спиш, Косе Босе.
– Аз не съм Косе Босе, аз съм Лисицата. Ти си Косе Босе, и аз сега казвам: “Косе Босе, дай ми едно Ейце!”
– Нямам яйца за даване, Лисо.
– И защо?
– Искам да си излюпя пиленца.
– Оооо, дай да те гънчам!
– Не, Макси, лисицата казала “Тогава теб ще изям!”
– Абе това е моята приказка! И казвам :”Дай да те гънчам!”
– А, извинявай, не разбвах.
– Айде, добре. Побичам те!

Categories
деца

Гърнето

Когато обявих в офиса втората си бременост моят приятел Карстен възкликна: “Още три години памерси! Ще ти се съберат общо пет години в които всеки ден ще си сменяла памперси! ” Което внесе ненужен реализъм в празничната атмосфера.
Кастен е отдаден баща на две дъщери и смята, че значителното облекчение при отглеждането на децата не идва с прохождането им, а с успешното преминаване от памперсова какавида в безпамперсова пеперуда.

Има една теория за естествената бебешка хигиена, според която децата могат да се тренират още от раждането си да ходят в тоалета – т.е. носиш ги в банята и те като кучето на Павлов разбират какво се очаква от тях. Миналата седмица КейТи с блеснали очи ми съобщи за феноменалните успехи в това отношение на девет месечната Хелена и как дори в детската градина уважавали гледната точка на КейТи и клечали с бебето в тоалета по няколко пъти на ден, освен това разговаряли с Хелена с бебешкия език на жестовете и дъра -дъра-дъра. Докато кимах си мислех, че ентусиазма на новите родители никога не трябва да се прекъсва. Аз също вярвах в прекрасната, логична теория докато Макс се материализира в ръцете ми.

В този блог на няколко пъти съм споменавала, че слагаме Макси на гърне, което може да ви е подвело, че той отдавна е изоставил памперсите. Това не е вярно. По-скоро му представяхме редовно гърнето като опция, но никога не сме го оставяли без пелени. В детската градина вежливо ме изслушаха и ми обясниха, че преди 18 месечна възраст някакви мускули не са все още развити затова децата просто не могат да се контролират и няма никакъв смисъл да бъдат тренирани. А без подкрепата на градината, в която Макси е почти всеки ден, аз се отказах да настоявам. Мисля, че естествената бебешка хигиена е възможна, но тя е изключение от правилото, а аз трябва да си избирам битките за да не се окача от амбиции за контрол.

Нямах конкретен план как и кога да научим Макси да пишка в тоалета. Той проходи когато си поиска, проговори по-късно от останалите деца, започна да се храни сам по собствено желание -първо с ръце, после с прибори, така че очаквах сам да се научи. Което е малко вероятно. Но аз имам много напрегната работа, двучасов път от и до офиса всеки ден и още едно дете, така че просто отлагах проекта за последния момент, когато Макси ще трябва да тръгне на задължителна детска градина през 2014. Аз съм сила на природата когато нещата опрат до последния момент!

Докато не се случи историята с Великденския Заек.

Малко преди Великден от градината уверили Кати, че знаят за уговорката с Великденския Заек и ще му съдействат напълно.
Какъв Велокденски Заек, шашнала се Кати.
Оу, Сара обяснила на всеослушание, че Великденския Заек ще прибере памперсите и и от Великден нататък тя ще носи гащи.
Кати категорично твърди, че дори не е споменавала Великденския Заек, защото във Финландия той е комерсиална новост и за пръв път чува за плановете на Сара.

Великден дойде и си отиде и за моя огромна завист Кати потвърди – Сара доброволно е изоставила хартиените гащи и сама се обува с памучни. Имаха един- два мокри инцидента и толкоз. На Сара и оставаха два месеца до навършването на три години. Сяда на гърнето, избърсва се, изсипва съдържанието му в тоалета и след това си мие ръцете.

Сега, ако познавахте Сара, въобще нямаше да се очудите защото тя е адски умно хлапе. Изгарях едновремено от завист и радост за Кати, защото тя ми е приятелка все пак, и се чудех как на тях с Беат им се изсипа толкова късмет с това спящо, здраво, самостоятелно момиченце.

Докато Кати ми разказваше всичко това, Макси правше компания на Сара в нашия тоалет с куп книги. След тържеството за рождения му ден, на което Сара пишка над 20 пъти, Марсел го попита дали и той иска нормални гащи, примерно – с багер! Макси е за всичко свързано с багери и така се започна първата седмица от тренинг програмата.

Имахме по около два инцидента на ден. Марсел тържествено ми пращаше в офиса MMS-и с пълно гърне и ред удивителни. В къщи горе долу се получаваше, но в градината Макси войнствено отказвал да отиде сам до тоалета, което доста поопъна нервите на персонала.

“Как, как си отгледала четири деца без хартиени гащи?” ужасено питах прабаба Маргарет, бабата на Марсел, докато тръсках бельото в тоалета без да дишам.

“Оу, трябва да си призная, че наистина не беше приятно, съчувствено ми отговори по телефона тя. “Първо сменяш гащите, измиваш детето, обуваш го, препираш набързо и хвърляш пелените във ваната за да ги изпереш след като заспи вечер.”

(Прабаба Маргарет е страшен пич! Никога не съм я чувала да казва, че едно време е било по- хубаво!)

На втората седмица инцидентите спряха. Нямаше нужда и да напомняме. Макс сам обявява “Пиш идва!” и хуква “бъзу, бъзу”.

Карстен беше прав – с излизането от памперсите работата намалява експоненциално.