Categories
гледна точка Швейцария

Защо един швейцарски емигрант се връща в страната си

Темата на последния брой на “Капитал” е завръщащите се в България емигранти и по този повод се сетих за едно мило швейцарско семейство, с което се запознах на някакъв детски рожден ден (значителна част от моя социален живот се случва по такива места).

Тези  хора тъкмо се бяха установили отново в Цюрих след десетина години живот в някаква Латиноамериканска държава. На голямото дете му предстоеше започване на задължителната предучилищна, затова отиваха семейно на едномесечна ваканция във въпросната държава, за сбогуване.

Десет години по-рано в международната фирма, в която работел бащата, се отворила постоянна позиция в Латинска Америка, която той с готовност приел. Двамата с жена му били в края на 20-те, ще нямали деца, заплатата била прилична, а работата много интересна – приключението си струвало.

Още от самото начало останали във възторг. Бързо научили езика и си намерили чудесна местна социална среда. Зимата въобще не им липсвала. Храната била страхотна. Ежедневните трудности, типични за всяка развиваща се държава, не ги дразнели, напротив – смятали ги за част от екзотиката. Понякога спирал тока. Ако влаковете закъснявали никой не давал и не очаквал обяснение за причината. Бързо се научили да не очакват изпипана работа от никого. Не били богати, но двамата били здрави и се забавлявали от сърце. Животът бил супер!

След като се родило първото им дете със смях забелязали, че улиците не са пригодени за детски колички, но това не им пречело. Съпругата напуснала работа, родило им се и второ дете. Наложило им се да се замислят за училището.

Като истински швейцарци те искали да го пратят в нормално, местно, безплатно училище, но щом се запознали с детайлите бързо се отказали. “Училищата им просто са кофти – малко учители, много ученици, и не ги учат както трябва”. Двамата за първи път виждали деца, водени от родителите си сутрин – нещо, което въобще не се толерира в Швейцария, където привикването към самостоятелност е приоритет от най-ранна възраст и база за развиване на правилно самочувствие.

В техния град имало и швейцарско училище, където се преподавало по програмата на нормалните училища в Цюрих, но то било доста скъпо и посещавано от деца на много заможни родители и дипломати. “Ние не искахме да живеем в сапунен балон. Животът ни беше интересен, защото познавахме всякакви хора. Не искахме да затваряме детето си в някаква изкуствено подбрана среда. Ти сигурно си забелязала, че за нас, швейцарците, елитаризма е странна и глуповата концепция. Дори президентът ходи на работа с обществения транспорт. В Латинска Америка не е така. ”

Второто им дете пък развило астма. Момиченцето видимо се чувствало по-добре извън смога на големия град, но и дума не можело да става да се преместят на два часа път извън него. Инфраструктурата не позволявала лесен достъп до офиса на бащата, въпроса с училището на голямото дете ставал още по-сложен.

“И като поговорихме с приятели и роднини решихме да се върнем. Всичко, за което бихме плащали скъпо в Латинска Америка е безплатно удома. Бяхме много щастливи и сме благодарни за възможността да поживеем в чужбина, но за този етап от живота ни там няма подходящи условия. Затова отиваме да се сбогуваме и кой знае, може би някой ден пак ще се върнем. И двете деца се родиха там, завинаги ще е записано в паспортите им”.

Според официалните данни швейцарците, живеещи в чужбина са 744,923, повечето са с двойно гражданство. Обществото е приело, че има хиляди причини да се емигрира и никой не ги нарича родоотстъпници, дори и тези, чиито деца вече не говорят езика.

Швейцарската държава е заета основно с това, да прави живота на хората в страната по-качествен. Не се сещам за по-добър начин да върнеш някого обратно.

Categories
гледна точка

Бежанци и кризи

Моята приятелка Кати, с която се запознах преди раждането на Макси, има зад гърба си солидна кариера в Международния Червен Кръст.

Работила е на странни места из света като Дарфур и Чечня. Събирала е семейства, разделени от войни, преговаряла е с терористи, внасяла е ред в ситуации на безпрецедентен хаос сред небивала мизерия. Тя знае, например, какво да предприеме ако се прибере след работа и намери в къщата си бунтовник със зареден Калашников.

Ако аз имах нейния опит сигурно щях нон-стоп да бръщолевя героични истории като стар морски вълк, но тя никога не го прави. Тя е професионалист, а не себеичен идеалист – добротворец. Една от причините поради които Кати не иска да се връща към field work, полевата работа, е че от както е родител има коренно различна реакция към болни и умиращи деца, които биха били част от ежедневието и: „Не можеш да се наемаш с тази работа ако предварително усещаш, че нещо ще ти пречи“.

Кати е уверена, възпитана, хладнокръвна, тренирана, образована, адски умна – точно такъв човек бих искала да имам до себе си ако се окажа в кризисна ситуация.

Опитът и я прави безценен кадър за всяка организация, която се занимава с бежанци. Работата и е абсолютно различна от моята. Представете си следния казус – човек без документи за самоличност моли за политическо убежище, тъй като идва от страна с военен конфликт. Как може да се докаже, че той наистина идва от въпросната държава, примерно Етиопия? Особено ако той отказва да разговаря с други хора, включително и с оригинални етиопци, които лесно биха преценили дали той им е сънародник.
Кати знае какво да прави и в такава ситуация и то не е както по филмите – да му хвърли един бой докато си каже всичко. Всъщност, тя дори не намери шегата ми за смешна.

По Коледа татко я хвана за слушател по цялата сага около сирийските бежанци в България и тя го изслуша внимателно без да го прекъсва и без да му казва, че вече знае за ставащото.
След това вдигна очи и каза: „Ако нямате обучени хора, дори всички пари на света да ви дадат пак няма да решите проблема.”

Ако станалото в Розово беше преди години сигурно пак щях да забележа неадекватното мълчание на институциите, но честно казано нямаше да знам какво друго да изисквам от тях. Сега знам – на света има хора като Кати. Надявам се да внесем някои от тях в България за да ни научат как да действаме, защото сирийската криза няма да е последната хуманитарна криза на света. И да не се блещим на хората с опит и знания и да разпъваме лакърдии как “… тез организации… само усвояват пари … на Тях им плаща Запада/американците/евреите”. Хора като Кати получават заплата за труда си и не виждам нищо нередно в това.

Българската неосъзната ксенофобия е резултат от изолацията ни и липсата на алтернативна гледна точка, а не от непроменима, скапана народопсихология. Ако цял живот си живял на едно и също място, с хора с които се знаете от поколения и са ти набивали в главата как твоята задача е да отстояваш Традициите и Българщината, а не да ги разбираш и развиваш, естествено че ще хукнеш с байрака напред. Какво друго? Швейцарците реагираха по подобен начин преди години когато гласуваха против строежа на минарета в страната.

Петя пита как се променя една култура.
С постоянство и последователност и време, както немците са се отървали от дивотиите на фашизма.
Друго не се сещам …

Categories
гледна точка

Как се става швейцарски гражданин

Моето разрешително за престой в Швейцарската конфедерация е въз основа на трудовия ми договор. Фактът, че години след началото на пребиваването си тук се омъжих за местен гражданин не оказа влияние на статута ми. С разрешително тип Б имам право на работа и социални осигуровки и задължение да плащам данъци като всички останали швейцарци.

Но нямам право да гласувам. Как така, размахва юмруци гражданина в мен, ще ми вземат парите, но не и мнението?

Процедурите за кандидатстване за швейцарско гаржданство са две – стандартна, след десет години пребиваване с разрешително Б, и опростена, след пет години брак с местен гражданин или ако си роден тук.

Попълних аз документите, посочих трима швейцарци-референти, властите в Берн потвърдиха, че всичко е получено и ми се извиниха, че процедурата отнемала до две години. Стана ми смешно – държавата си е тяхна, няма какво да ми се извиняват. А и аз не съм се разбързала.

И преди месец – бам! – заповядайте на интервю! Имаше снимка на сградата и Google карта да не би случайно да се объркам.

Народът около мен се засуети – какво ще те питат? Ще се подготвяш ли?
Имам си достатъчно проблеми, че да се притеснявам и за това, реших аз. Отивам с най-добри намерения и чиста съвест. Ако това не е достатъчно, наред с данъчните ми декларации и неопетненото криминално досие – здраве да е.

Облякох се аз като за интервю за работа и се явих според указанията.

(Безценен съвет от моят стар другар George Добрев – като ходиш в службите за чужденци трябва да си облечен като за интервю за консервативна работа; из тези инстанции е пълно с международни изсухляци, диверсифицирай се, има значение.)

Точно в 14:00 Фрау Служителката цъфна иззад гишето, усмихна се проветливо-професионално, подаде ръка и се представи. Ние сме тук във връзка с вашата кандидатура за швейцарско гражданство, моля заповядайте в стаята за събеседване.

Влизам. Сядаме. Помоли ме да се отместя по-далече от нея за да има къде да си разстеле бумагите – разговорът ни, очевидно, нямаше да е хахо-хихо.

“Разбирате ли швейцарски или предпочитате да говоря на книжовен немски език?”

Швейцарски, казах аз, надявайки се за червена точка за ентусиазъм. Ако не ви разбирам, ще ви прекъсна.

“Г-жо Брунер, националната служба по имиграция ни помоли за ред проверки в местните регистри. Установихме,че не дължите данъци, от вас няма оплаквания в полицията, нито в съда.”

И занарежда пред мен тапии от сътветните инстанции.

“Днешният ни разговор не е решаващ за крайното решение, но моите впечатления ще бъдат добавени към документите по кандидатурата ви.”

Чиновниците в Швейцария имат особено школуван начин на комуникация. Ясно, по схема, както в самолетни инструкции в случай на евакуация. Трябва да си особено тъп за да не ги разбереш. Представих си диалога ни от тук нататък като лабиринт с въжени прегради преди паспортната проверка на летището. Трябваше да не се отплесвам много философската, чиновниците обичат да комуникират в двоичен код.

Потвърдих ред по ред всичко, записано в кандидатурата ми – да, това ми е името, да, тогава съм родена, да, това са ми децата, ето ми разрешителното Б и т.н.

“О! Нямате ли договор за работа на немски?”

Знаех си аз, за двоичния код! Нямам, казах. Работодателят е американска фирма.
Гърбът и беше опрял зоната на комфорта, но аз наистина нямах договор на немски. Тя си направи копие.

“И така, госпожо Брунер, каква е мотивацията ви за швейцарско гражданство?”

Защото децата ми са швейцарци. Защото искам право да гласувам. Защото е практично.

“Практично?”
Въображаемата полицейска лампа по между ни замята безшумни сини отблясъци.

През август спешно трябваше да си подновя паспорта за евентуална командировка в Сеул. Ако имах още един, с по-дълга давност, щях да си спестя тичане до посолството.

Тя видимо се успокои.

От там нататък нещата се затъркаляха надолу, надолу…

Не слушам радио. Само Swiss Classic понякога.
Не участвам в сдружения и спортни клубове.

(Когато двама швейцарци се съберат на едно място те правят сдружение, пишат кодекс, определят членски внос и председател на ротационен принцип. Неучастието в местен клуб моментално те прави подозрителен.)

Работя на пълен работен ден.
Децата ми ходят на градина.

(От работещи швейцарки съм чувала, че местните са яростни опоненти на подобен неортодоксален избор, но за сега мен никой не ме е критикувал. Хората са шокирани от избора ми, но не ме съдят. Лицето на Фрау Служителката не издаваше емоции.)

“Четете ли книги?”
Да.
“На немски или на български?”
Предимно на английски. Художествена литература.

“Имате ли хоби?”
Този въпрос винаги ме обърква. Не, нямам конкретно повтаряемо занятие извън работно време. Това прави ли ме ограничен човек?! Имам любопитство в излишък, недостиг на сън, и много приятели. Плюс две деца под четири години, професия и 24 часа на денонощие. Нямам време за филателия и нумизматика.
Преглътнах аз горната тирада и аз казах, че когато бях по-млада и по-слаба играех балет. Сега гледам балет когато намеря детегледачка за няколко часа.
Това не било хоби.
Е, верно. Тогава нямам хоби.

“Абонирани ли сте за хартиени издания?”
Не. NZZ am Sonntag го спряхме когато Макси беше на три месеца. Нямаше кога да го четем.

“Как се осведомявате за новините? Интернет? Просто четете в интернет?”
Потвърдих. Да му се невиди, не сме в 80-те години.

“Гледате ли телевизия?”
Не. Освен публицистичното 10 vor 10, ако не съм заспала, и едно клюкарско, защото водещия ни е съсед.

Очите и светнаха: “Той… Наистина ли ви е съсед?!”
Ахххх, селебритис! Вход към душата на всеки! От тук нататък нещата потръгнаха.

Верно е.
(Спестих и основното – че Той говори перфектен английски, страшно е забавен и не знаех с какво се занимава докато не го видях на екрана.)

“Имате ли семейство в България? Колко често ги посещавате? Посещавате ли други държави? Как се чувствате когато сте в България?”
Радвам се, разбира се. Отивам си вкъщи. И едновременно с това много се ядосвам за всичко. Животът в България е доста труден …

“В какъв смисъл труден? Как ежедневието там е по-различно от ежедневието тук?”
Ох, боже. От къде да започна…

(Преди сватбата ни Криги ме попита защо да не направя просто коктейл за гостите във Варна, вкъщи, в градината. За Криги, швейцарка на моите години, всички хора в Европа живееха в къщи с градини. )

Казах и, че приятелите ми тук и в България не се различават като интелигентност или манталитет, но всички останали хора са коренно различни.
В общия случай ако искаш тук да имаш кола, но не можеш да си позволиш месечен наем за паркинг пред къщата няма да си купиш кола. В България ще си купиш и ще я паркираш на тротоара. Разбирам мотивацията и в двата случая, но за мен живота е по-лесен ако следваш швейцарската логика.

Тя се усмихна.

“Как се чувствате в Швейцария?”
Удома си. Тук ми е семейството, къщата, работата, имам приятели.

“Смятате ли да се върнете един ден обратно в България?”
Не знам.

“Включвате ли се в местните мероприятия – Карнавала, Есенното изложение, Филмовите дни, Дните на литературата?”
Включваме се. Тя обаче не поиска доказателства, просто отбеляза нещо във формуляра си.

“С какво се занимавате на работа?”
Ясно ми е, че “анализатор” звучи като набързо скалъпена лъжа за прикриване на факта, че работя за Разузнаването. Обаче аз наистина съм анализатор. Знаете ли как функционира интернет? Нищо което виждате на един сайт не е случайно. Офертите в горния ъгъл, купонът за намаления, последователността на резултатите от търсенето. Моята отговорност е да определям баланса между полезност за потребителите и печалба за инвеститорите. Без анализатори в интернет бизнеса е като да караш в мъгла без навигатор. Ползвам статистика, SQL, здрав разум; познанията ми в хуманитарните науки и руски език се оказаха неочакван бонус, но да не се отплесвам.

“Споделихте, че правото на глас е важно за вас. Защо?”
Защото, Фрау Служителка, съм преживяла последствията на това, да приемеш демокрацията за даденост. С бездействие овластяваш някой който обявява изборите за незаконна дейност и после – дръж се, земьо. Аз вярвам в демокрацията; за поддържането и от мен се изисква да мисля с главата си, да следвам правилата, да имам мнение и да го отстоявам – все неща, които не намирам за особено сложни.

И така, разговора приключи.

Фрау Служителката ми благодари за отделеното време. Каза, че немският ми е чудесен, 5,50 по шестобалната система, което е смехотворно, но потвърждава теорията на George Добрев за международните изсухляци.

Каза, че за окончателен отговор ще чакам още шест-седем месеца, бюрокрация, въздъхна тя.
Не мисля, казах аз, бюрокрация е когато един процес се запецне и няма ясни правила кой ще поеме отговорността за продължаването или приключването му.
Имаме много кандидатури, пак въздъхна тя.
Благодарих и за отделеното време. Ако аз я интервюирах за българско гражданство щях да я питам същите неща.

Примижвайки на декемврийското слънце си помислих, че това е от редките случаи при които е в моя полза да съм plain Jane.

Не съм знаменитост. Швейцарците са внимателни с богатите и потенциално разглезени индивиди. Тина Търнър получи швейцарски паспорт миналата година след 20 години чакане.

Не съм и милионер. Богатите чужденци вдигат цените на недвижимите имоти и швейцарците внимателно следят да не станат прекалено много.

Не съм нито бедна, нито изпаднала. Никога не съм разчитала на социалната им система.

Ще видим.

Categories
гледна точка

Че кой е идеален?

Цивилизоваността на едно общество, казваше майка ми, си личи по отношението към хората с увреждания.

Едно от първите неща които забелязах в Швейцария бяха пътниците във влака на път за работа – наред с такива като мен имаше и хора в инвалидни колички, слепи хора, хора със синдром на Даун, хора, които никога преди това не бях срещала. След това забелязах, че белите линии по асфалта на гарата са всъщност Брайлова карта. Хората с бели бастуни ги прокарваха по повърхността и уверено крачеха наред със зрящите. Когато детската количка стана част от ежедневието ми с радост забелязах, че тя не възпрепятства достъпа ми до всички етажи на магазините и обществените сгради – навсякъде има асансьор или рампа. А градският автобус има две врати за колички и се накланя към тротоара така, че да се качим лесно.

Някои от тези постижения са дело на Pro Infirmis – швейцарска организация от 1920 която и до днес работи за създаването на обществени условия улесняващи живота на хората с увреждания. Последната им кампания включва направата на манекени, по модел на истински хора за да отбележат седмицата на инвалидите.
Изложени са на витрините на магазините за скъпи дрехи WE Fashion, modissa, PKZ, Schild и Bernies на основната търговска улица в Цюрих.

Вижте как са направени манекените и как реагират хората на улицата – ей това е красотата на цивилизоваността:

http://youtu.be/zk8_afZprWA

Categories
гледна точка

Страданието, което ни обединява

Вечеря след първи ден от конференция, преплитащи се разговори на хора, които не са се виждали отдавна, но работят заедно всеки ден. Уонил обяснява как ненавижда Швейцария, ние с Мачек казваме, че се чувстваме супер там, Уонил продължава, че когато е в Калифорния ужасно му липсва Корея и че според жена му, той изглежда най-щастлив когато е в Сеул.

– Получил си основно образование в Корея нали, Уонил?

– Да, кимна Уонил, след това се преместихме в Калифорния. Баща ми беше прехвърлен тук от фирмата.

– Верно ли е, че в Корея се опитват да ви убият от учене от най-ранна възраст?

– Верно е. Тръгнах на училище на шест години… Учебният ден започваше сутрин в седем и приключваше в полунощ.

Вилицата ми се изплъзна и издрънча на масата.

– Но това не е задължително, нали? Имате хагуон – допълнителни, частни школи.

– Така е, кимна Уонил. Задължителното училище беше от седем до четири следобед. Обаче 99% от съучениците ми ходеха и на хагуон.

– Четох във Фейсбук за някакъв учител, който станал милионер от преподаване онлайн.

– Верно е, съгласи се Уонил. Социалният натиск за образование е огромен. Родители, роднини … Затова имаме висок процент на детски самоубийства, просто не всеки издържа на напрежението.

– Детски… самоубийства?!?

– О, има и по-лошо от това! В Япония, както и в Корея, децата се оценяват постоянно и списъците са обществено достояние. Наскоро там имаше случай, в който жена уби дете, което било номер едно в училището, за да може собствения и син, който бил номер две, да оглави класацията. Представяш ли си – майка да убие малък човек!

– Ти би ли подложил бъдещите си деца на подобен стрес, Уонил?

– Да. Според мен си струва.

– Може ли да те цитирам в блога си?

– Да. Виж, знам че звучи необяснимо за европеец, но имай предвид следното – Корея до скоро е била ужасно бедна страна, война през 50-те, два милиона загинали, чести смени на авторитарни режими. Географски сме притиснати от Япония и Китай, а това не са лесни съседи. Единственият път към прогреса е чрез образование и работа и всеки трябва да поеме своята част. На корейски се казва “страданието, което ни обединява”. От деца ни внушават патриотизъм и чувство за принадлежност не толкова въз основа на историята, а въз основа на бъдещето. Ние всички сме Корея и ние сме готови да дадем живота си за нея. Да, да, знам че за западното мислене тази идея е налудничава и не казвам, може да се приложи навсякъде. Обаче на нас ни върши работа. Виж къде е Корея сега. Шардоне?

Уонил допълни чашата ми и продължи.

– Баща ми беше най-младия вицепрезидент на Самсунг. Когато е поел длъжността е изкарал три поредни години с точно три почивни дни. Това включва и уикендите. Да, да, правилно ме разбра – три поредни години, в които е работил абсолютно всеки ден, не се е разболявал, не е имал съботи и недели. Сега е пенсионер, живее в Калифорния.

Единственото, което мога да добавя е, че за щастие правилния път в живота не е само един.

Categories
гледна точка храна

Спокойствие и само спокойствие – Макдоналдс в Швейцария си работи

На няколко пъти през последните месеци из Фейсбук профучаваше един пост как Швейцария е забранила всички ресторанти Макдоналдс защото били нездравослови, браво!

Това разбира се, не е вярно. “Новината” е тръгнала от непроверена информация в “Правда”, която след това е опровергана, но иди разправяй, че нямаш сестра.

Забрана на верига заведения е можело да се случи в соц. България или в Северна Корея, но в една демокрация държавата не се меси в бизнеса, а го регулира имайки предвид интересите на гражданите си.

В конкретния случай държавата си служи не със забрани, а с други средства – примерно обучава децата в принципите на рационалното хранене, така че ако те все пак решат да набиват основно фаст фууд, поне ще са предупредени за коронарно-съдовите последствия.
Държавата отделя достатъчно финанси за училищата, така че на тях да не им се налага да чакат спонсорства от разни фирми срещу препарати за чистене, примерно.

В Швейцария едва 8% от населението страда от затлъстяване, едно от най-ниските нива в Европа.

Макдоналдс Швейцария е и сред най-добрите работодатели в страната.

Това ме наведе на други размишления.

В книгата “Тъжни тропици” Клод-Леви Строс пита водачът на едно племе какво е зло. Зло, казва водачът, е когато съседното племе ни нападне, отвлече ни децата и ни изнасилва жените.
Добро е, продължава вожда, когато ние нападнем съседното племе, отвличаме им децата и им изнасилим жените.
Т.е. едно и също действие е добро или зло в зависимост на кого му се случва.

Ако държавата въведе забрана за пушенето на обществени места това е комунизъм.
Ако държавата забрани една конкретна верига ресторанти, това е похвално.

Аз лично нямам нищо против Макдоналдс въпреки, че не мога да се сетя кога съм била там за последно. Всеки който ги мрази обаче няма нужда да чака на държавата – достатъчно е мнозинството да престане да ги посещава и voila! фирмата фалира. Противно на разпространеното мнение глобалните фирми не са застраховани – Кодак обявиха фалит миналата година.

Та, Макдоналдс си е жив и здрав в Швейцария, а дивотиите в интернет край нямат.

Никоя фирма не праща нови мобилни телефони на всеки, препратил онзи мейл до 300 души.
И Фейсбук няма да дари по един цент за всяко споделяне на снимката на болно, обезобразено дете.

(Става ми мъчно за детето и винаги се надявам да е Фотошоп, а не истинска болест.
Как ще се съберат пари при споделяне на снимка!?!
Как би изглеждала работната среща в мнимата спонсорираща организация – “… Проектът беше изключително успешен, 10.000 души споделиха снимката с ужас, кръстене и плюене в пазвата. Детето е лишено не само от здравето си , но и от последната капка достойнство.
Името на нашата фирма от сега нататък се свързва с това безочие, което ще доведе до повишаване на приходите с 5% процента, което се равнява на…”)

Categories
гледна точка работа

Lean In

Преди години във фирмата на моята приятелка Флора организирали среща на тема “Как да съчетаем семейството и кариерата”. Keynote speaker била американка от висшия им мениджмънт, която изнесла запалена реч как, да, човек може да има и двете, и как ето тя самата имала и три деца. Това, което дамата не споменала, но се знаело от аудиторията, е че съпругът и не работел, а се занимавал с отглеждането на децата, че имат назначени две домашни бавачки и че тя, както и съпругът и, произхождат от мултимилионерски семейства. В което няма нищо лошо, разбира се, дай боже на всеки да му се паднат такива карти и да ги отиграе с нейния резултат, обаче не е етично да се изправя и да се дава за пример пред хората. След срещата нямало въпроси – “Абе, какво да питаш…” , сви рамене Флора.

И аз съм била в подобни, макар и не чак толкова крайни ситуации, и се отнасям със здравословен скептицизъм когато някой корпоративен hot shot реши да дава акъл по темата. Книгата на Шерил Сандберг обаче, привлече вниманието ми с впечатляващо добър маркетинг.

(Не съм споменавала думите “добър” и “маркетинг” в едно изречение от дълги години; ако искате да знаете защо, ето един от проектите по които работих до каталясване преди раждането на София)

Та, маркетингът бяха цитати от книгата оформени като плакати, ала Пинтерест, и публикувани на Фейсбук профила на Lean In.

“Women systematically underestimate their own abilities.”

“No one gets to the top, if they sit on the sidelines, or if they don’t believe in themselves.”

“We have to make it as an important a job to work inside the home for people of both genders.”

Книгата се чете за четири часа, много е увлекателна, умна, с чувство за хумор, състрадание, положителен дух и практични идеи, без да омаловажава факта, че половината от населението на света е неравнопоставено с другата половина.

Сандберг отчита, че не всички жени са се юрнали да градят кариера, като това според нея ни най-малко не ги прави неамбициозни, просто различните хора имат амбиции в различни посоки и трябва взаимно да се уважаваме, а не да си вменяваме вина кой колко печели и кой лично си води децата на солфеж.

За разлика от други дебати по темата, тя не я смачква до елементарното “работещи майки”. Има жени, които не искат да имат деца, което не означава, че всеки може да им тупне допълнително задачи на бюрото отричайки правото им да имат интереси и живот извън работа.

Тя е с пълното съзнание, че не всеки има финансовата възможност да наеме помощ в домакинството и чак ми става кофти като гледам как американските телевизии я атакуват, че била заможна, че била завършила Харвард като че ли някой друг и е изработил заплатата и и е взел изпитите. На Джак Уелч никой не му ги приказва такива…

Това, което най-много ме впечатли е описанието на ситуации, които са ми почти автобиографични – интензивното повръщание в първи триместър и надеждата да не ми се налага да изхвърча от среща притиснала длан към устата си; колебанието да споделя мнение, мислейки си, че не е кой знае какво само за да видя как същата идея се предлага от друг и аудиторията е във възторг; опасението, че не заслужавам да съм там, където съм; страха, да загубя нечии симпатии по простата причина, че съм подложила на съмнение дадена хипотеза; вътрешната ми убеденост, че вместо да си търсиш ментор е по-практично да се познаваш с много хора и да ги търсиш за мнение по конкретен повод, а просто за общи приказки; измъкването от офиса в безумно ранен следобед и работата до посред нощ, без някой да изисква от мен да се спотайвам.

В крайна сметка, ако всичко това се е случило не само на мен, а и на Шерил Сандберг и на толкова много други хора, че чак има статистика по въпроса, може би повредата не е в моя телевизор. Може би изобщо даже не е повреда.

Книгата може да се синтезира до едно изречение – какво бих направила, ако не се страхувах? Много неща всъщност …

Чак Петя пусна пост по темата, а не беше писала от повече от година.

Categories
гледна точка

Защо са щастливи швейцарците (причина първа)

Първата причина за щастието на швейцарците е, че работят точно това, което искат и което им се отдава.

Причината е образователната им система, с която те се гордеят така, както ние се гордеем с киселото мляко.

Основният принцип на швейцарското образование е, че всяко дете притежава вроден талант, с който ще е полезно на обществото след време. Целта на училището е да им помогне да открият този талант и да го доразвият.

Тук ще разкажа само най-общо как е структурирано образованието, защото горния принцип означава, че системата постоянно се реформира за да следва развитието на обществото. И разбира се – във всеки кантон в картината е малко по-различна.

За детската градина и за предучилищната вече разказах.

От първи до пети клас всички деца учат заедно, без оценки. В края на пети клас учителите набелязват тези, които напредват най-бързо и скучаят в час и препоръчват на родителите им да ги пратят на изпит за гимназия. Ако се справят те продължават шести клас към гимназиално училище.

Всички останали се явяват на тест след осми клас и се разпределят според резултатите в три направления.

В гимназия продължават академично най-надарените. Избират си профил – природо – математически, езиков или икономически, и завършват с матура, на която ако изкарат 40 точки са автоматично приети в университет. Това са бъдещите лекари, инженери, учени, т.е. хора, които няма как да практикуват без университетска диплома.

(А няма ли натиск над учителите да завишават оценки?
Получих шокирани риторични въпроси: А кой ще спечели от завишена оценка? Нали така детето ще се окаже на грешното ниво – ще се стресира, ще крета едва на опашката, ще страда? Как така ще дадем на обществото хора, с нереални качества?)

Мнозинството продължава във второто направление. След девети клас всеки ученик трябва да си намери работа – мисля, че в България на това му се е казвало “практика”. Това са работни места специално за средношколци, предлагани от различни фирми, като се работи три дни в седмицата, а в останалите се ходи на училище. Фирмите имат дни и седмици на отворените врати през които всеки може да отиде, да поговори със служителите и да се ориентира дали би му било интересно да стажува там.

(Какво става с децата които не могат да си намерят практика – попитах рецепционистката ни Александра. Тя се ококори, мига, мига и каза, че това сигурно се случва, но че тя до сега не е чула за такъв случай. “Като се знаеш, че си тъп, започваш да си търсиш практика много по от рано”, каза тя. )

От десети до дванайсти клас ученето и работата вървят паралелно и приключват със специална матура или изпит в зависимост какво точно си работил. Работещи ученици има навсякъде – в паспортното, в магазините, в общината, в хотелите, в банките и застрахователните фирми. В началото с тях паралелно има и опитен служител който ги напътства, а самите деца ужасно много се стараят. След завършване те се насочват към професии тип “бели якички”, за които обаче не е необходимо университетско образование. Ако все пак те не са доволни и се чувстват подценени могат да минат допълнителни курсове предлагани от училището и да се явят на гимназиална матура и да продължат в университет.

Могат също така да поработят след завършването и след няколко години пак да се върнат да учат нещо по-специализирано, но не университетско. Летиция, нашата детегледачка, в момента учи за детска учителка, но веднъж ми сподели, че детската психология и е особено интересен предмет и смята да специализира по-късно.

В третото направление попадат всички деца, които баба ми Динка наричаше “сръчни в ръцете”. След като покрият минимума от теоритични знания те също започват работа тип практика в професии като продавачи, фризьори, строители, автомонтьори. Училището не ги тормози с отговор на литературен въпрос, защото на обществото му трябват хора с различни умения (тук виждам как кимате ако някога ви се е налагало да търсите свестен фаянсаджия).

Особености, които ме впечатлиха –

Ако един ученик, в което и да е от направленията, има трудности по някой предмет училището уведомява родителите, дискутира с тях, и след това осигурява допълнителни безплатни уроци на детето. Т.е. учителите обучават, и ако нещо някъде запецва те безапелативно знаят, че е основно тяхна работа да поправят ситуацията.

Няма абсолютно никаква обществена стигма, ако някое дете трябва да повтаря класа или да се прехвърли в по-ненатоварващо училище. Няма срам – важното е всеки да си намери мястото.

Швейцарците не познават страха от ученето. Тъй като от рано са били профилирани в класовете няма голям диапазон от най- силните до най-слабите ученици. Никой не се е чувствал калпазанин, никой е държан изправен до дъската докато класа се кикоти, че не знаеш. В резултат на което те с ентусиазъм участват във всевъзможни курсове за самоусъвършенстване. Скромни домакини говорят перфектен английски, който са научили на съботен курс след като децата им са поотраснали. Хора по на 30, 40, 50, се записват да учат музикален инструмент, ей така, за кеф. И това е много от преди да се появи теорията за live long learning.

В следствие на горното хората масово си сменят професиите когато им омръзнат.
Имам една позната, която се умори да пише HTML код и се посвети на новооткритата си страст – ориенталските танци. Аз се слисах. Тя обаче инвестира в курс по кючек, накупи си разни дрънкащи орнаменти, взе малък заем, нае помещение и започна да дава уроци. След това привлече и други като нея и сега има бизнес с часове по йога, балет за деца и възрастни, зумба и всякакви такива аеробики и то в нашия градец с 15.000 жители.

Искаш нова работа? Няма проблем, преквалифицирай се. В Швейцария абсолютно никой не може да практикува никаква професия ако няма тапия, а образованието е прословуто с качеството и неподкупността си. Надя ми разказва за нейна приятелка, също остеопат, която се преместила да живее в Аржентина. Оказало се, че там и плащат повече от колкото в Цюрих, защото в Буенос Айрес тя е “швейцарски възпитаник”.

Всички, и особено учителите, постоянно преминават крусове за преквалификация, което не е досадно ако си обичаш работата и държиш на качеството и.

Работещите швейцарци са хора с достойнство.
Разликите в заплащането се подразбират – лекар получава повече от учител, а един учител повече от един фризьор.
Обаче всеки работещ си тежи на мястото и никога не съм чувала хора от един бранш да се отнасят с пренебрежение към тези от друг. Ние всички зависим от професионализма на околните – веднъж ти трябва хирург, друг път автомонтьор…

И е верно, че за всяка работа си има точните хора.

Дорин се грижи за трима души с нещо като синдром на Даун. Те са общо взето независими и са настанени в общо жилище, но все пак имат нужда от постоянна допълнителна помощ. Дорин учи като побъркана за да поддържа квалификацията си и понякога има много интересни задачи – примерно да обикаля Берн цял ден в инвалидна количка за да разбере как се чувстват хората, които не могат да се движат сами. Тя би получавала много по-голяма заплата ако работи в някоя фирма, но ми е казвала, че за нищо на света не би си сменила професията. Това е най-хубавата работа на света, каза тя. За какво са ми повече пари, ако загубя удовлетворението което изпитвам всеки ден.

(продължение)

Categories
гледна точка

Щастливи хора ли са швейцарците

Това е въпроса на Боби от първи август и вече е крайно време да разкажа до какви издводи стигнах.

Да, Боби, швейцарците са щастливи хора.

Не само в международни сравнения, а и на пръв поглед. Не са Americana happy, по-скоро уравновесени и спокойни и с пълното съзнание, че по-голямата част от света им диша праха в доста отношения.

“Защото имат пари” обаче, не е изчерпателно обяснение за щастието им.

Аз съм стигнала до извода, че причините са три:

В Швейцария мнозинството от хората работят точно това, което им е интересно, а безработицата е под естествената.

Непредвидените неща са сведени до минимум. Няма го онзи лепкав, ежедневен стрес от закъснял градски транспорт, внезапни сметки и въобще всичко, което е следствие от факта, че някой друг не си е свършил работата.

Правилата са над всичко, защото правилата са държавата, а държавата е всеки един швейцарец по отделно. Тарикатлъците са възприемани с презрение, като нещо, което се върши от нецивилизовани.

Ще разкажа за всяка от горните причини в отделни постове.

Categories
гледна точка

Относно задължителното образование от четири годишна възраст

Тази седмица до мен достигна ехото на протеста за задължителното обучение от четири годишна възраст. И не му обърнах внимание защото в социалните медии е пълно с професионални опозиционери. Те са ПРОТИВ всичко, имат силен глас, но не и смислени аргументи, все ТЕ са им виновни и най-важното – никога не предлагат решение. Ама никога. Айде да не давам имена.

От една страна е голямата патърдия как не достигат детските градини, от друга училище за децата на същата възраст е “не-не!”. Останах с чувството, че както винаги някой нещо не е обяснил както трябва, защото продължавам да не вярвам в конспиративни теории, че ТЕ са намислили нещо злокобно и трябва да се пазим с всички сили и средства.

Добре че беше Митана да ми обясни с едно изречение проблема, за което съм и много благодарна.

Когато за първи път чух, че моите деца ще тръгнат на четири на задължителна предучилищна в Швейцария ми се изправи косата.

Моят първи клас, с изключение на тържественота откриване на учебната година и на другарката Хинева, беше тъжна история. Аз тежах 18кг., а чантата 8кг.
За обяд си отивах вкъщи, другите се хранеха на стол, където миришеше неприятно. После, клюмайки, се връщах пак на училище при друга учителка, другарката Бобева, която беше зла, зла, млада жена. Понякога имахме рисуване и моделиране при допълнителна другарка – отегчена млада жена.

Във втори клас се започна месомелачката първа/втора смяна, седем часа в сряда, торбата с дрехи за физическо, голямо междучасие през което учителките се пререждат на бюфета за закуски и т.н. – това всички сте го минали.

Тогава и през ум не ми е минавало, че всичко това не е редно, просто не предполагах, че има друг подход. Обаче, гледайки швейцарския опит, ранното училище може да бъде организирано по съвсем човешки начин.

Малко швейцарчета ходят на КИТА – доброволна целодневна градина, като моите, но всички задължително тръгват на kindergarten, нещо като нашата предучилищна, на четири годишна възраст. Там, за ужас на американци и англичани, “на нищо не ги учат”. Докато в англоезичния свят (а може би и на други места) децата започват да четат на 3-4 години, в Швейцария програмата има други цели. Предучилищната е четири пъти в седмицата и само до обяд. Децата трябва да са излезли от памперсите и спокойно да свикнат да остават без родителите си за няколко часа. Няма натиск – майката на нашия комшия Тоби ходи заедно с него в предучилищната почти месец докато детето и се почувства комфортно.

Според председателя на родителския комитет протестиращ срещу идеята малките деца имат нужда само от родителите си, но той греши – децата на тази възраст могат да се облагодетелстват от хиляди неща, които не могат да получат от семейството си. Научават се да разговарят, да спорят, да обясняват, да разпознават чувствата на другите, да имат търпение, че не винаги могат да получат каквото искат, че са заобиколени от себеподобни и трябва да се научат да живеят с тях.

Много мъгливо ли прозвуча?
Спомняте ли си как в първи клас все имахме “проблеми с дисциплината”. Деца, които не слушат, не запомнят правилата – че вдигането на ръка е знак, че искаш да кажеш нещо, деца които постоянно крещят или се бият в междучасията. Точно тези проблеми се решават със задължителната предучилищна. Нормално е децата да са шумни, разсеяни или агресивни ако никой не им е показал как да управляват енергията си. Според швейцарците от четири до седем годишна възраст има достатъчно време спокойно да ги въведат в реалността извън домовете им, там, където те не командват парада, но пак ще са уважавани ако уважават околните. С тези умения в първи клас, на седем, всички спокойно могат да започнат да се учат да четат и да смятат без допълнителен стрес от липсата на социални умения. Друго предимство е, че децата от чуждестранни семейства се научават да говорят на немски, така че няма да се окажат изоставащи лузъри безнадеждни в първи клас. Представяте ли си колко би било полезно за малките циганета да научат български преди първи клас.

Така че, не съм съгласна с аргумента, че “на четири години социализацията е да излизаш навън и да си играеш с децата, тоест да имат някакви взаимоотношения, би било добре родителят да бъде наблизо, за да може да има контрол.” Предучилищната не е заместител на семейството и играта с приятели, тя е възможност да обогати опита на децата и да улесни социализацията им като самостоятелни индивиди.

Не съм съгласна и с довода “който няма пари да си дава детето там, ние, останалите, ще се оправяме сами”, “обучение вкъщи” и тинтири-минтири. “Всеки за себе си” е неефективния принцип на джунглата, обединението е символ на цивилизацията. Честно, нима детето ми ще живее добре с идеалното образование осигурено от моите пари, ако после ще трябва да живее с хора, чиито родители не са можели да си го позволят? Обучението, както и здравеопазването, трябва да е еднакво добро за всички деца без значение от заплатите на родителите им. Това е работа на държавата, затова плащаме данъци.

Съгласна съм обаче с гледната точка на Митана, че никой нормален човек не си би дал детето при нула гаранции, че обучението му ще е като в швейцарското училище.

Ако аз отговарях за тази реформа, щях да планирам една година разяснителна кампания. В никакъв случай нямаше да я нарека “училище от четири годишна възраст”, предвид как всички сме травмирани от българското училище.

После щях да въведа пробни предучилищни на няколко места в страната – само за желаещи с възможност да спрат детето си ако преценят, че не му се отразява добре.
Щях да осигуря образовани и мотивирани учители, за които тази работа е призвание. Има такива хора. Щях да им осигуря прилични заплати и малки класове и директна отговорност.

След това щях да следя развитието и всяка седмица, и да поощря деца и родители да споделят добрите си впечатления. Хората, всички хора, не вярват на чиновници и говорещи глави по телевизията, те вярват на бг-мама.

От ранното тръгване на училище/предучилищна ще спечелим всички, но само ако е въведено с необходимия брой квалифицирани и амбицирани хора. В противен случай май наистина е по-добре да се изчака.