Categories
бебе в Швейцария раждане в Швейцария Швейцарско ежедневие

Голямото швейцарско кърмене

Спонтанно пуснах тази история в конкурса на Майко мила! и спечелих втора награда, което неимоверно ме развълнува – прииска ми се да се върна години назад, когато се развиха реалните събития, и да се потупам по гърба, че и това ще мине. 

Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас “на бебе”. Виждала съм я да прави същия маньовър придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.

Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременост в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо ще се възползвам от опцията “изписване шест часа след раждането” предлагана в нашата болница. 

“Nein!”, каза моята позната и грабна ръцете ми. “Не го прави!” Реакцията и ме озадачи – в тази част на света хората не раздават непоискани мнения. “Необходими са няколко дена за слизане на кърмата, поясни тя. В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб”. Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите и прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.

Бебето се появи след тридесет часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.

Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва. Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото! 

След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе – поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа. Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесет годишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до две годишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига ако имам въпроси. 

През следващите шест месеца бях като в “Свободата води народа” на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единствения ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.

После се върнах на работа. 

Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат беше прекъсвана на три часови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично никой няма да си мръдне пръста.

Когато пътувах цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината “На нивата” – същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва “В офиса”, ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде. Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.

Второто бебе се появи година по-късно, след осем часово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене. 

Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди… Продължение

Categories
бебе в Швейцария

Детегледачката

Отглеждането на децата е, простете клишето, отражение на културата на родителите. Преди години, когато Макс и Сара едновременно преминаваха от бебешка на човешка храна Кати даваше на дъщеря си сьомга, а аз на моя човек – пълномаслено кисело мляко. И двете безмълвно бяхме убедени, че другата не е в час. Кати е финландка – там, горе, те това ядат.

Когато аз бях малка бавачки имаха само децата по книгите. Мери Попинс, която се грижи за децата на семейство Банкс, защото… така и не разбрах с какво се занимаваше майка им. Госпожица Рог, която гледаше Дребосъчето, защото на майка му са и изтрещяли батериите и докторът я праща на почивка.

Ние, истинските деца, ходихме на градина денем, тътреха ни на гости в събота вечер (“моля те, не стой при нас в хола, че другите много пушат”), и от време на време ни гледаше баба. Не се сещам за никой, който да е бил без баба. Нямаш баба – седиш си вкъщи и гледаш телевизия.

Много пъти съм си фантазирала как ей сега ще наема детегледачка и ще ида на фризьор, примерно, без да правя лупинги за да запазя час в събота в салона. Обаче така и не се престраших, балканското в мен е дълбоко подозрително към света, с който нямам кръвна връзка. Освен за детската градина. Тя е аксиома от моя живот и хич никога не съм имала съмнения, че е добро решение за децата докато не съм им под ръка. По същия начин мои приятели от други части на света наемат бавачка без да им мигне окото, а се раздират от вина и съмнения ако трябва да си пратят детето на градина. Въпрос на култура.

От време не време сме оставяли Макс при Кати и Беат, за да можем ние с Марсел да поспим на отидем на някое кино, но откакто и на тях и на нас ни се родиха вторите деца този вариант отпада.

Познавам хора, които от време на време имат нужда да си починат от децата си. Аз не съм от тях. Понякога обаче искам да вечерям с баща им навън в час, в който те вече спят. Започнах да се озъртам за детегледачка.

Изабел от Счетоводството ме насочи към Червения кръст. Тя често се обръща към тях ако някое от децата и се разболее, а тя няма как да не отиде на работа. Скъпо било, защото цената се определяла въз основа на заплатата на родителите, обаче когато си на зор това няма значение. И наистина, Червения кръст предлага обучени жени при подобни обстоятелства, но почасовата грижа за здрави деца е съвсем друга история. Червеният кръст има обучения за бавачки и предлага списък с адресите на тези, които успешно са се дипломирали. Проблемът беше, че лицата във въпросния списък бяха между дванайсет и четиринайсет годишни.

“А ти какво очакваше?”, попита Криги, която е швейцарка и има три деца.
Възрастен човек, казах, баба. При нас бабите гледат бебетата.
“Ах, мила моя, снизходително се засмя Криги, гарантирам ти, че възрастна жена никога няма да се навие за подобна работа. Как така защо? Те нали през цялата си младост това са правили! Гледали са собствените си деца. Готвили са им, чистили са. До тук им е дошло. Сега се радват на спокойствие и свободно време.”

Имали са средно по три деца и са си стояли вкъщи. А нашите майки имаха максимум по две, ходеха на работа, на партийни събрания и затваряха консерви.

“Юлия – Криги посочи дванайсет годишната си дъщеря – също се грижи за едно четири месечно съседче. Когато станат по на шестнайсет въобще не ги търси за бавачки, в петък и събота те са по клубовете.”

А ако плащам двойно, заредих последния патрон аз, ще си намеря ли баба?

“Не, отговори Криги. Бабите споделят пенсиите на съпрузите си. Живеят скромно, както и когато са били млади. За твоите трийсетина франка на час просто не си струва да си развалят спокойствието.”

Шах – мат.

“Питай в детската градина, влезе ми в положението Изабел. Обикновено учителките там нямат право да работят паралелно със същите деца, но във всички случаи ще ти препоръчат сносен човек.”

В градината откликнаха с ентусиазъм и ми посочиха две от техните стажантки, които скоро приключваха договорите си за да продължат педагогическото си обучение. Марсел не харесва Зина, много била junior, но не можа да измисли нищо срещу Летиция. Освен това Макс е запленен от нея още от първия ден и твърди, че тя е на всички картинки в моя Elle.

За късмет Летиция прие поканата, въпреки, че ни трябваха три месеца докато се натуткаме да се уговорим за дата. Седмица преди историческата вечер започнахме да обясняваме на Макс, как Летиция ще ни дойде на гости и дори ще го сложи да спи. Той не даваше признаци, че разбира, но от опит знам, че смила информацията и му помага да се подготви.

Летиция пристигна в 19:00, Макс я водеше за ръка от улицата с възторжени викове все едно Дядо Мраз е дошъл. Тя е на седемнайсет години и изглежда като от MTV клип от моята младост. Каза, че тъкмо е приключила работния си ден в една друга градина в Берн, имали са обучение по спешна първа помощ за малки деца.

Вече бях приспала София, така че започнах бързо да и обяснявам кое къде е и каква е програмата. Бях сервирала вечеря за нея и за Макс, нещо, което тя не очакваше и веднага ми благодари.

(Някой път ще направя списък на българското в мен: пия си кафето много бавно, по ориенталски; очаквам всеки пристъпил прага ни да е на ръба на гладната смърт и вадя провизии без значение в кой час от денонощието сме …)

Ако иска да яде – добре, ако не – в хладилника има мюсли, ако и тях не иска, ок, да не вечеря. Ето му хавлията, пижамата, четката за зъби, гумените патета. Не, няма нужда да му мие косата, това е ядрена катастрофа която пазя специално за моята неделна вечер.

Махнахме на Макс за довиждане, той каза “Ah, schaffe… Tschuuus!” – отивате на работа, айде, чао.
Последната картина в главата ми е как и двамата седят на масата, две деца, и абсолютния авторитет който се излъчваше от обилно гримирания дребосък Летиция.

Заря от възможности се обсипа над нашите родителски глави. На кино да отидем! Или да вечеряме, ама без да бързаме! Спа! Масаж! Или да се регистрираме в най- близкия хотел и да поспим три часа! Да си изкараме лаптопите и да наваксаме с работа за следващата седмица…

В крайна сметка отидохме на вечеря като големи хора, не спряхме да приказваме, а по пътя към къщи ни валя дъжд, обаче като си без деца това няма никакво значение.

Летиция ни посрещна все така професионално спокойна. Макс вечерял двойно, въобще не ни споменал, и държал да изпеят в дует The Wheels on the Bus поне четиресет пъти. Измили зъбите и стигнали само до половината книжка, защото в 20:10 той се капичнал и заспал. София измрънкала веднъж, получила си биберона и пак заспала.

За моя изненада Летиция беше разтребила масата, чиниите бяха в машината. Играчките бяха подредени по местата си. Ваната беше празна, патетата – сухи.

Чакаме я пак след две седмици.

Categories
бебе в Швейцария

Майка 2.0

Teodora беше попитала в коментар при един от предните постове за ежедневието ни и за разликите между първото и второто бебе и ето, след пет месеца успях да се натуткам и да ги напиша.

Отглеждането на Макси беше като спускане с кану по планински водопад; със София е като лятна разходка по Женевското езеро с чиния ягоди в скута.
Зелените сайтове ще кажат ето, това е то силата на естественото раждане. Раждането безспорно беше силен фактор, но след интензивен разпит на всички познати оставам убедена, че с второто дете винаги е по-лесно, просто защото си гърмян заек.

Но все пак най-важното е, че София спи непробудно от третата си седмица нататък. Спокоен, непробуден сън от 19 до 7 сутринта, само понякога промърква ако си изтърве биберона и докато си намери палеца (което също доведе до проблеми, но това е друга тема). Опитайте се да се събуждате от бебешки рев на всеки 40-50 минути в продължение на месеци нощем без да спирате да ходите на работа денем за да разберете за какво говоря.

Други съществени разлики –

Гостите не са добре дошли. Швейцарците са много церемониални при домашните гостувания. Уговарят се с месеци напред и изключително рядко идват на спонтанни посещения. Освен когато се роди бебе – тогава всеки, с когото някога си разменил здрасти на улицата иска да види новороденото веднага и пристига почти непоканен всеки ден, като се задържа два, три, четири, а понякога и над пет часа. Аз така се слисах от радостта на близки и бегли познати при раждането на Макс, че нямах сили да ги отпратя. А те идваха с подаръци за бебето и очакваха почерпка, а ние, скапани от умора, разполагахме само нес кафе и изцедена кърма… Аз бързо се уморявах, още по-бързо огладнявах и умирах за сън, но гостите, без значение дали самите те са родители, висяха на раздумка и не се сещаха да си тръгнат дори и когато на три пъти се оттеглях да кърмя. Макси ставаше раздразнителен и плачеше.
Със София приемах поздравления с усмивка и отклонявах посещенията за по-късно, като казвах, че ще ми дойде много. За сега никой не ми се е разсърдил.

(Веднъж избухнах и се развиках що са народ е тоя, който идва на посещение преди четиридесетия ден от раждането и на всичкото отгоре не носи кекс за майката?!? Криги изръкопляска на тази хубава българска традиция – при първото си раждане Криги е била посетена в болницата от 90 (деветдесет!) души в рамките на 5 (пет!) дена. В резултат на което кърмата и спряла, не пожелала да се рестартира, и стресиранито бебе Юлия преминало на адаптирано мляко, което му докарало колики, запек и други чаровности. При следващите си две деца Криги дала пълен запор на посещенията и кърмила без проблемно).

Люлки и теглилки. Не знам от къде ми беше влязло в главата, че бебето не трябва да се люлее, защото ще си създаде грешна асоциация за сън. И дъндурках Макс на ръце с часове, ден и нощ, обикаляйки в кръг в хола, поради което той не си създаде никаква асоциация за сън. Сега оставям София да спи денем в бебешки хамак, тя си почива редовно и не вампирясва нощем като брат си.

За тегленето какво да кажа – бебе Анна, детето на Моника, се роди около месец след Макси и тежеше 4 кг. В края на третия месец Анна достигна 6кг. На осем месеца Макси пълзеше, а тя не можеше още да се обръща по корем. Анна не можеше да върви на първия си рожден ден. FFW две години – Анна е 12 кг, Макси е 11. Кльощава, бъбрива и палава. Ако не я познавах лично никога нямаше да повярвам, че две толкова различни бебета са станали толкова еднакви деца.
Децата са проекция на родителите си, и природата ми дава от този размер бебета, които ще мога да нося на ръце. Ако се падат на долната граница от нормалните килограми това е защото ние с Марсел сме сравнително слаби.

Бебешки курсове – бебешки масаж, бебшка йога, бебешко плуване, музика за бебета, занятия които трябва да ги “стимулират”. Тук ни обсипват с милиони възможности от първия ден и Макс не се възползва от нито една от тях. Нямах съмнение че са полезни, само че нямах и физическата сила да се включа. И жестоко си размахвах пръст как не давам най-доброто за детето си. След като се запознах с доста швейцарски родители установих, че курсовете са, първо, за деца, които не ходят на градина – един час седмично на нещо си, за да се срещат със себеподобни, иначе ще изтрещят от стрес когато тръгнат на задължителната детска градина от четири годишна възраст нататък. И второ, курсовете са възможност за всички роднини да се включат смислено и по план в отглеждането на новия човек. Ние не разполагаме с нито един роднина в радиус от сто километра който същевременно да иска да се включи в отглеждането на Макси и Софи, т.е. няма човек/няма проблем.

Изоставих всякакви амбиции за контрол. Като си спомня безумните очаквания от самата себе си в първите месеци с Макси и се смея с глас! Както и на паниката при всяка флуктоация в режима му. Новата ми максима е – любов, подслон и храна! Абсолютно всичко извън тези три е факултативно и въобще отказвам да си давам допълнителен зор. Спим заедно в най-откачени часове през деня, примерно – след закуска, четем Vanity Fair когато има пране за гладене. Понякога ходим на разходка, понякога ходим на гости, понякога приемаме гости. Но не и след пет следобед, никога – тогава храня, къпя, пея “Сънчо”, събирам играчки от пода (“Reclaim the living room” както казва Кати. )
След пет не проверявам мейл, не вдигам телефона, така че не ме търсете.
Ако някой иска да намине и да раздигне масата от вечеря – моля, вратата е отключена.

Categories
бебе в Швейцария продукт

Чисто и просто

В първите дни след раждането акушерката Андреа строго ми напомни, че ако не държа да се кльоцна в следродилна депресия трябва да си почивам. Много сън, редовна храна, въобще все едно че се възстановявам от болест, въпреки, че не съм била болна. Според Андреа прилива на енергия след раждането не е за да се метна на влака към Цюрих или Берн и да се фукам с бебето в офиса, а за да произвеждам кърма.

Както знаете аз съм много порьозна към експертни мнения затова обещах, че ше’с стараем.

Но, стои ли се, кажете, седмици наред с книга/айПад на дивана? С цел запазване на здравия разум съм си самоограничила и достъпа до Фейсбук, Апостола на суетата, до три пъти дневно.

И тъкмо когато скуката започна да се прокарва, се бръмнах по Пинтерест. Истина ви казвам, това е новия Фейсбук! Не само че тършувам там с дни и нощи, а и след това се чувствам вдъхновена и окрилена от идеи без всъщнист да съм направила каквото и да е.

В Пинтерест се светнах как да си правя домашни бебешки влажни кърпички.

В безгрижните childfree години от моя живот не разбирах защо хората с деца толкова често обсъждат тоалетните им подробности. Сега знам защо – през първите 18 месеца от живота мускулите на човека не са достатъчно развити за да контролира изхвърлянето на отпадъци от организма. Това означава, че ако децата в едно семейство са с малка разлика, родителите ще се радват ежедневно, поне две години и половина, на удоволствието от сменяне на гащи.

Колкото и да си обичаш отрочетата тази отговорност изобщо не е приятна – и най-разнеженият над бебето гост го връчва моментално на родителите му щом усети звук или аромат. А когато едно дете премине от кърма на твърда храна край с невинните, еднотипни лесни памперси. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че без пакет тоалетни кърпички (а понякога и противогаз) просто няма как да избуташ и половин ден.

Затова размяната на ноухау относно бързина и ефективност при смяната на памперси е нещо като смяната на гуми при Формула 1 – напълно в рамките на добрия тон сред съответната заинтересована група.

Оказа се, че влажните кърпички се съвсем лесни за домашно производство.

Ето какво е нужно:



1/2 руло домакинска хартия Bounty
. В Швейцария се казва Plenty, продава се в Müller и COOP. Другите марки хартии се разкапват от влагата и не стават.

1 неръждаем контейнер или буркан с плътно затваряне. Аз ползвах буркан за кафе Tschibo, отваря се лесно с една ръка.
1 с.л. бадемово олио от аптеката. Четох обаче, че става с всякакво растително олио за салата.

1,5 с.л. бебешки душ гел – аз имам ecoBaby, след като Анна и сестра ми ми забраниха да докосвам какъвто и да е продукт с парабени

125 мл вода. В оригиналната рецепта водата е двойно, но кърпичките излязоха толкова прогизнали, че според Марсел ставали и за измиване на колата.

Рулото хартия се разрязва напречно на две.
В буркана се добавят останалите съставки и се разбъркват с лъжица.
Добавя се половината руло Bounty.
Бурканът се затваря и се обръща надолу с главата за да се овлажни хартията в него. Оставям го в умивалника за 1-2 минути, така че ако прокапе щетите да са минимални.

Бурканът се обръща отново, отваря се, и от центъра се изважда картоненото руло.
Voilà!

Не обичам определението “Направи си сам”, напомня ми за принудителната дилетанщина от соц-а, когато трябва да си направиш всичко сам, защото няма от къде да го купиш.

Пинтерест класифицира рецепти като горната като DIY. Въпреки, че езиково означава същото, за мен DIY е за хора с желание да произведат нещо заради самото удоволствие от правенето, а не защото го няма по магазините или за да спестят някой лев.

Баба ми Йона наричаше такива персони “орабезработа”.

Categories
бебе в Швейцария

Първите дни

София обича да спи. За сега! Сбъдна се коментара на Ива, че Господ има милост и не праща по две еднакви деца.
В будните си часове още след раждането тя ни наблюдаваше с огромно любопитство, сякаш до сега за нея сме били не особено умна радио пиеса, в която всичко, освен бронхитите на Макс, е било суета и гонене на вятъра.

София е много спокойна и почти не плаче, което не оставя капка съмнение кой е баща и. Ние с Макс сме българи-нерваци в тази къща.

София огладнява на редовни интервали, само два пъти нощем. Точна е като швейцарски часовик (за сега!) не се наложи да повтарям параноичните записки от първите дни с брат и (ляво, 7:00, дясно, 7:34, ляво …). А кърменето, оказва се, е като карането на колело.

София обича да и е топло. Майка ми беше много зиморничава. Помня как едва се беше регистрира в хотела при една командировка и веднага се беше отправила към сауната – в Кайро, при температура на въздуха над 40С.
София оценява, когато креватчето и е стоплено с черешови възглавнички и не се разделя с кашмирените си терлички, подарък от Леа, дори и през нощта.

София обича да имитира физиономии – това го бях забравила, но е типично за възрастта и. Усмихва се често, напълно неосъзнато, но според акушерката Андреа тя изглежда по-мъдра от нас и просто не може да се сдържи като ни слуша какви ги дрънкаме.

София не обича да и се качват на главата. Излязох с Кати и Сара на кафе преди две седмици, и минаващите швейцарци, добронамерено любопитни, поглеждаха в количката и да ахкат каква е мъничка. Това много я ядоса (“на маймуна ме обърнахте!”) и съм и обещала, че вече няма така.

Останахме в болницата само четири дена, въпреки, че касата поема седем, а аз лично с удоволствие бих останала около месец. Марсел беше с нас само две нощи, защото сметнахме, че е по-важно Макс да се върне колкото може по-скоро към нормалния си домашен ритъм.
На третата нощ бях заспала със София на ръце. Когато се събудих няколко часа по-късно някой ни беше завил, загасил лампата и оставил кана топъл чай. Ето затова не исках да си тръгвам.
Но ми домъчня за Макс.

Той се срещна със София в деня на раждането и. Пощуря се от радост, вика “Офи! Офи!”, напира да я гали и да разтваря юмручетата и. На следващия ден обаче откри, че леглата в болницата се регулират с дистанционно и това отмести всичко друго назад за момент.

Според учителките му той е бил съвсем наясно, че ще имаме бебе от момента, в който бременността ми е проличала. Забелязали са, че от тогава се заиграва с кукли, че носи на бебетата в градината играчки и биберони ако се разплачат… Вечер целуваше и галеше корема ми: “О, бебе, бебе!”.

Почти десет дена след като се прибрахме вкъщи ми беше обявил студена война. Избягваше ме, отказваше да говори на български, очевидно беше ядосан, че ме е нямало няколко дена, поради което аз се обливах в хормонални сълзи.

Отношението му към София е в две крайности – или напълно я игнорира, или е много нежен, целува я, опитва да и бърка в ушите или стиска крачетата и.
Щом види някой от нас да я носи на ръце моментално се увисва от другата му страна, явно свиква, че изконни негови територии сега са собственост и на друг човек.

Сега обаче пак сме приятели.

Продължава да ходи на градина, за да не се ошашка съвсем от новости – първо сестричка, после нова къща и всичкото в рамките на един месец.

Т.нар. регресия, съзнателно връщане назад в развитието на голямото дете с цел копиране на бебето, се изразява в отказ да ходи пеша. Ако преди и с бой не можехме да го качим на количката сега няма нищо против, което е удобно за нас. Дори и по стълбите не иска да слиза, вдига ръчички и заповядва :”Носи!”, което не е особено удобно за нас. Макс не пита и не моли, той изисква и заповядва.

Аз съм в чудесна форма, даже когато ме питат как се възстановявам питам – от какво? В болницата бях с много ниско кръвно, основно защото не се хранех редовно от вълнение. Сега всичко е тип топ.

Животът ми с Макс и работата беше брутално интензивен. Денят ми беше разделен по секунди. Знам например кой точно ъгъл по пътя към гарата ще ми спести време сутрин, когато искам да си взема закуска от хлебарницата, да оставя Макси на градина и да се метна на влака в 7:33. Разписанието ми варираше в зависимост от климатичната обстановка (заледяване по моста = -3 мин!) и дали влача лаптоп или не. Бременният корем и детската количка бяха константа.

Животът с бебето е пълната противоположност, бавен до побъркване.
Само че този път не се побърквам, наслаждавам се.
Да се занимавам само с бебето, без да хвърча на работа е лукс, който сама съм си заслужила.

Categories
бебе в Швейцария

Пожелахте да видите

Покрай блога на Ели се амбицирах да си направя красиви бременни снимки, които да показвам на бебето след време.
(Винаги гледам страницата на Ели когато искам да ми спре дъха от красота).

Само че когато Люси дойде да ме снима се оказа, че не се вземам достатъчно на сериозно, че да позирам с премрежен поглед и прегърнат корем. Цялата сесия се сведе до много репортажни снимки на Макс където и ние с Марсел се мяркаме от време на време.

Аз постепено започнах да сдавам отговорностите на работа и в края на месеца излизам в болнични.

В Швейцария отпуската по майчинство е 16 седмици и започва от деня на раждането, т.е. в общия случай си работиш до последно. Първоначално сметнах тази практика за много варварска, но с времето се убедих, че греша. Логиката е, че отпуската трябва да се фиксира към сигурно събитие (датата на раждане) и нужда (16 седмици без работа, 8 от които са платени 100%, а останалите – 80%). Презумпцията е, че ще си работоспособна до последния ден и че не държавата, а само ти и лекарят ти могат да преценят ако имаш нужда от допълнителни почивни дни.
Системата функционира, защото нито лекарите нито пациентите лъжат.

Доктор Маркс с любопитство ме наблюдаваше кога точно ще размахам белия байрак за болнични, защото предния път трябваше почти принудително да ме изрита от офиса. Кандис от счетоводството, която ще ражда няколко дена след мен, има същия проблем – има лекарско предписание за 50% заетост, но тя продължава да бичи 150% тайно от къщи, което предизвика Натали да възкликне: „Why are we causing this to ourselves?!” И аз не знам. Стокхолмски синдром, предполагам.

Получихме и кутията МАМА, която е идеално насочена реклама – някъде след 25 седмица всички бременни жени я получават от личния си гинеколог. Пълна е с брошури за курсове (йога, бебешки масаж, групи за взаимопомощ, и т.н.) плюс много мостри на пюрета, кремове, шишета и кутийки. Така преди раждането на Макс ние с Марсел за първи път докоснахме памперс. Съдържанието на кутията е обновено с нови опции/главоболия, които нямахме през 2010, например да запазим ли пъпната връв в банка за стволови клетки (знам, че ще питате – 3500 CHF за 25 години)
По желание след четвъртия месец от раждането ти изпращат и кутия номер две – Junior – с мостри за по-отраснали бебета.

Получихме потвърждение от болницата, в която ще раждам – нормалната градска, в която се роди и Макс. Изпратиха ни пак книжка за ориентиране, карта на кампуса, кое къде се намира, списък какво да си носим, паркинга е платен, има поща – все едно са ни приели в американски колеж.

Единственият нов бебшки артикул който сме купили е креватче, пак Stokke, като това в което спи Макс. За разлика от другите креватчета Stokke е система от части, чрез които се разтяга от размер на кошница до легло за седем годишно дете. Много як дизайн, стабилно (носи на ритници), функционално (маневрено, с колелца като масичка за коктейли), напълно си заслужава раздутата цена най-малкото защото ми спестява разходки до Икеа на всеки шест месеца.

(Само за уточнение – за бебето е без значение в какво креватче е сложено; но ако някой се чуди дали си заслужава да се охарчи за Stokke – аз съм за).

От вчера бебето има и застрахователна полица. Всички разходи около бремеността се покриват от здравната каса, но в момента в който прережат пъпната връв бебето е отделен човек, който генерира разходи. Ако е застраховано преди раждането си – няма проблем, касата покрива всичко. Ако ли не, ще ни изпратят сметка за всяка процедура която му е оказана – АПГАР тест, къпане, повиване, мерене на температура и т.н. до последната запетайка.

Остава ми да изкарам пак дрехите за новородено (всичките са бели, унисекс, което улеснява прането), да метна една непромокаема покривка под чаршафа ако водите ми пак се спукат през нощта и да приготвя две чанти – за мен за болницата и за Макс. В случай, че раждането започне през нощта той е поканен у Кати. Вариант две е да звъннем на Отмар, който обеща самоотвержено да скочи в колата и след около час да бъде на линия. Ние ще му върнем жеста, когато дойде тяхната дата за второ бебе в началото на април.

По идея на Красунката започнах и да опаковам кутии за местенето в края на март. Когато се отегча максимално си давам почивка с Elle Decor за вдъхновение.

Categories
бебе в Швейцария

Осемнайсет месеца и половина

Контролните педиатрични прегледи на Макси приличат на 10Q – финансовите отчети, които информират инвеститорите за състоянието на бизнеса.
И всички, които са инвестирали любов и внимание в него живо се интересуват какво е положението.

Марсел гледа много сериозно на тези прегледи, сякаш са тест, който Макси трябва да премине. Беше чул от някъде, че от дете на една година се очаква да реди Ханойската кула. Играчката ни е подарък от Ина и Марта, и още преди да навърши 12 месеца Сара най-редовно я подреждаше,а Макси проявяваше интерес само към разглобяването и. Марсел не искаше да приеме, че при Макси анализ идва преди синтез и с дни се опитваше да го кандърдиса да нареди кулата.

Хер Доктор има много по-либерален подход при проследяването на развитието на нашия гений и просто иска да го оставим да щъка из кабинета докато си говорим за да наблюдава естественото му поведение. Подава му разни предмети, гледа дали си служи с лявата и дясната ръка, как общува и не го провокира по-различно от който и да е домашен гост например.

Кабинетът на Хер Доктор е пълен с интересни играчки, чак на мен ми идва да седна и да си играя – миниатюрна кухня, цяла дървена ферма с животни, люлеещо се кенгуру – не конче – кенгуру!, бяла чайка която маха с крила като дръпнеш шнура на корема и, джаги, оръфани книжки и дори стара пишеща машина без лента, по която пациентите обичат да блъскат. Антики с поочукан вид, но не боклуци, доказали здравината си сред хищни човечета.

Сега по същество – 80 см, почти средно за възрастта; 9.500 кг в долните 3-10%, обаче теглото вече не е толкова важно. Гледаме основно плаващата диаграма с умственото развитие, която е ориентировъчна кога и какво да очакваме от Макси – да върви заднешком (хит от последната седмица), да участва в домакинството (разтоварва сам долното чекмедже на съдомиялната, зарежда пералнята с баща си). Повтаря всичко, “соли” си с празна солница и откакто са ходили на строежа с Марсел за да занесат бира на работниците надига чашката си с вода за “наздраве”.

Освен това отдавна се храни сам – беше голяма атракция в България защото татко е забравил на каква възраст децата започват да се борят за самостоятелност.
Според Хер Доктор най-важното е детето да разбира като му се говори, и изобщо не е важно, че Макси и до сега не е казал мама или татко. На този етап три думи били напълно достатъчни, като имитацията на животни или превозни средства също се брои за дума. “Децата научават по една дума за всеки предмет; вашето дете учи по три. Дайте му време, ще проговори езиците един след друг”.

За сега швейцарския немски му е най-силен, благодарение на градината. Дърдори нонстоп на неопределен език. Поздравява с “алю”, но когато чуе дядо си Стоян по телефона възторжено крещи “датиии” (здрасти). Преди да започне да се храни предупреждава, че порцията му е heiss (гореща) и духа дори и пред него да има салата. Казва ja, nein, tschuu (чао), hilfe (помогни ми), което е леко дразнещо защото аз му говоря само на български. Ясно ми е, че ме разбира защото изпълнява дребни поръчки (“подай ми лъжицата”). И Кати разбира, а тя му говори на финландски.

Повечето ми колеги на работа са в сходна многоезична ситуация, а други сами са отраснали така като единствения съвет е да не смесваме езиците докато му говорим. Мо например (родители иранци) е родена и живяла десет години в Панама, след това десет в Южна Африка, после е пътувала десет из света докато се е образовала, сега родителите и живеят в Израел, а брат и в Белгия. За Мо фарси, испански и английски са еднакво родни, като няма спомен активно да е учила който и да е от тях.

Но най-важната дума в момента е “kak-kka”, индикатор, че иска да седне на гърнето. Между осем и тринайсет месеца Макси доброволно се оставяше да го държа сутрин над тоалета, но в един момент започна да се дърпа и аз не настоявах.

Според книгата, която чета, едва след 18 месеца децата могат да контролират мускулите си и могат да се изтренират за седмица при положение, че изпълняват всички критерии – казват кога е дошъл момента, могат да седят на едно място с книжка около 10 минути, могат сами да се събуват и обуват. Последното още не сме го забелязали, но когато и това се случи вероятно ще сме с още едно бебе и ще се местим в новата къща – книгата съветва да не започваме обучението при тези обстоятелства.

За това сега тичаме с гърнето когато сме известени. Сутрин Макси държи и двамата да клечим до него и да пеем “Буми Малкото мече” или да разглеждаме каталога на Икеа. (Марсел нарича това “каталожен отпушващ ефект”). Винаги дава резултат, всички викаме браво, а Макси ръкопляска и обикаля в кръг. Повтаря се всеки делник, към 6:35.

В градината се усеща post factum, но вкъщи имаме почти 100% успеваемост. Не сме се побъркали от амбиции, просто в момента на всички ни е забавно, а и честно казано нямам нищо против да прескоча мърлявия памперс за добро утро.

Categories
бебе в Швейцария

“И след зимата на нашето недоволство настана чудно лято под слънцето на Йорк”

Дами и господа, вашите пожелания имаха ефект!

След трите бронхита, ротавируса, температурите, съмненията за киститна фиброза, престой в болниците в Бийл и в Берн, двойната ушна инфекция и нон стоп кашлици плюс запушен нос за последните три месеца, Макси премина годишния контролен преглед на бял кон.

Хер Доктор остана доволен, че всичките му прогнози се оказаха верни и след студените месеци момчето си е стъпало на краката. Продължава да е сред долните 3-10% на нормалните килограми и ръст, според Хер Доктор това е добре, не е желателно едно дете да да скача нагоре-надолу из графиките. Малко се закъхарих, че е дребосък, но както укорително ми напомни Карстен “Ти си анализатор, за Бога, не бъркай средните резултати с идеални!” (За никъде не съм без здравия разум на приятелите си).

Всичките болести се разминаха без лекарства, само за ушната инфекция избрах антибиотик, защото бях на ръба на силите си и не можех да изкарам още една седмица да се оправи от само себеси. Интересна подробност – еднодневния престой в детската болница за който вече разказах, при който му духнаха малко кислород в носа и го поиха с лимонада, струваше 5000 швейцарски франка (около 7000 лева, една месечна заплата). За щастие 99% от сметката се покрива от застраховката, а само 1% от родителите на пациента.

Апетитът на Макси се върна с пълна сила около рождения му ден. Престанахме да му готвим отделно и за сега почти всичко му харесва. В детската градина хапвал с апетит макарони със задушена кайма и лук – по думита на прабаба Маргарет това е традиционна храна в швейцарските казарми. Като истински българин много обича хляб и кисело мляко.
Миналата седмица Марсел му сервирал от домашния гювеч, Макси одобрително повтарял “Ммммм! Ммммм!” и омел три порции. Първо изровил морковите, след това картофите, после всички останали зеленчуци. Бил подозрителен към пиперките, на няколко пъти ги вадил от устата си, но накрая преценил че му харесват. Със собствените си очи видях как спокойно сдъвка и сготвените скилидки чесън.

Ако не дай си боже посмеем да му вземем чинията започва да крещи сякаш го колим и дори в градината се принудили да идват с тенджерата до масата и да му сервират допълнителната порция лично. Когато се засити опитва да вземе последните хапки с лъжица (гледа децата в градината), след това залепя чинията на лицето си, облизва я, мята я обратно на масата (или на пода) и така показва, че е приключил.

Станал е мекичък, с коремче и бузки, в месарницата редовно му подаряват тънко парче мек салам и той никога не отказва.

Научил се е да пие вода от чаша, залива се редовно, от няколко дена обича да я задържа със зъби във въздуха с отметната назад глава.

Променихме малко вечерния ритъм, сега го къпем преди сън. Вече няма как да седи на ръба на мивката, понатежал е, и затова го пускаме да джапа в 4-5 сантиметра топла вода докато измием остатъците от вечерята от лицето му. Не пропуска да удари няколко глътки от ваната, Марсел го намира за ужасно.

Аз съм виждала и по-ужасни неща, например седемте мръсни чаши от кафе на бюрото на бившия ми шеф, който си въобразяваше, че почистващия персонал са му слуги, а те го бойкотираха. Водата от ваната във всички случаи няма да му навреди, ползваме шампоан веднъж седмично и много набързо, защото косата му порастна и се сгъсти.

Подстригвахме го за малко на два пъти, не му харесва да седи мирно, а фризьорката, пленена от чара му, отказа да ни вземе пари.

Преди около две седмици в главицата му се появи рязка граница между наши и чужди. Преди с готовност отиваше при всеки дружелюбен непознат, но сега е по-критичен. Дори в градината сутрин отказваше да ме пусне, но учителките имат страхотен подход. Сядат на колене на около метър от него и му приказват докато се отпусне и сам запълзи към тях.
За сега не е плакал, дори и да заскимти бързо се успокоява и усмихнато ми маха от прозореца докато заобиколя сградата.

Все още не върви без опора, просто защото винаги е забързан и на четири крака се придвижва по-бързо (Хер Доктор каза, че няма за какво да се тревожим).

Бърбори много на неопределен език. Тъй като е момченце и расте с три езика очакваме, че ще проговори късно.

Миналата събота вечер го оставихме при Кати и Беат за наколко часа (той се чувста много добре с тях). Ходили със Сара до близката ферма да видят понитата и се побъркали от кеф. Сара обаче никак не останала доволна, че Макси няма да си ходи, ами ще вечеря и ще си ляга в дома и. Мрънкала и недоволствала цяла вечер.

В понеделник от градината докладвали на Беат и Марсел, че Сара е налитала на бой и накрая Макси я ухапал. Надявам се, че сега са в добри отношения, защото утре сме поканени на рождения и ден.

Спането… През деня спи добре, обикновено се уморява пет часа след сутрешното събуждане. Спи около час-час и половина и после е свеж и прелестен до към 18:30. Вечер заспива в креватчето си без много кандърми, но се буди 2-3-4 пъти през нощта и плаче. Вземам го при нас, защото по цял ден сме разделени, но той много се върти и рита. Тази сутрин Марсел се събуди с разкървавена устна след удар с глава.

Много обича да си играе с нас, да се въргаля по килима и да прави “Дзак!” – понякога застава пред огледалната повърхност на фурната и си се смее сам.

Странно, но след десетия месец пак си поиска биберона, мисля, че е заради зъбите. През деня не се сеща за него, но като се изнерви си го търси.

Това е интересното при нас напоследък.

Ще напиша и за ваксините, честна дума, само да ми остане малко свободно време!

Categories
бебе в Швейцария

Майката! Майката! (YoY)

14.04. е рождената ми дата като родител, което е повод да разкажа за нещата които преди година изглеждаха едни на теория и доста по-различни на практика.

Преди раждането на Макс въобще не се замислях как ще се преродя от неродител в родител. Очаквах, че щом се покаже човека ще ме залее топла вълна както пише по книгите и – бам! – готово, майка. Само че никаква топла вълна не ме заля миналия април, честно казано. Убедена съм, че много позитивизъм имаше някъде в мен, но истината е че всичко беше затиснато от огромен шок, точно както когато майка почина. Интелектуално разбирах какво ми се е случило, но изправена лице в лице фактите се оказаха много по-гигантски от мястото, което им бях приготвила в съзнанието си. Все едно Кьолнската катедрала е кацнала на центъра на Варна – няма жертви и разрушения, но трябва да си намеря или да си прокопая нов маршрут ако искам да стигна от “Валентина” до пощата.
След това дойде прозрението, че макар родителството да е естествен момент, всъщност хал хабер си нямам при все изчетената литература. Или както ми каза веднъж Линда Талго “държах новороденото в ръцете си и осъзнах, че за първи път в живота ми това, че съм умна не ми е от директна полза”. От тук имам нова гледна точка към хората, осиновяващи деца – те са точно толкова зелени колкото и новите биологични родители.
Като се поизчистиха хормоните и спрях да плача всичко си дойде на мястото. А бебето още от първия момент ми се видя перфектно – не красиво, а перфектно, с перфектна кръгла глава, ясен глас и гъста коса.

Преди раждането на Макс бях убедена, че естественото раждане и хранене са най-доброто за детето и майката. И продължавам да мисля така. Но за разлика от миналата година не бих съдила жестоко жените, които са избрали друг вариант. Има хиляди причини да избереш секцио и бутилка AM – някои са минали през ужасяващи травми за които не им се обяснява, болнични условия, стрес, на други просто толкова им е акъла. Това не прави тези майки по условие лоши родители. Гледането на едно дете е изморителна, отговорна задача изпълнена с подводни камъни и аз съм за всемирна толерантност. Нека всеки се справя както може, само всички са здрави и щастливи. Дано в бъдеще естественото раждане и хранене да имат толкова блестящ маркетинг, че представените за положителни страни на секциото и АМ да изглеждат несъществени за повечето хора. Защото тъй както рекламата и страха от болката са накърнили следването на естествени процеси, така крайната “естественост” има отрицателен ефект. Мисля си за отказите от имунизация срещу сериозни болести (не говоря за обикновен грип), които са си еволюционна стъпка назад. Мила ми разказа за подобно движение в Англия в началото на 80те, което довело до масови случаи на тежко болни деца, който е можело да се избегнат с ваксина. Тъжно ми става когато прочета (особено във Фейсбук) някоя гръмка жълта статия срещу ваксините от хора които очевидно не умеят да интерпретират вероятности и статистически грешки при медицинските изследвания. Изобщо дано никoй не взема каквито и да било важни решения само на базата на PR – бил той естествен или неестествен.

Миналата година си мислех, че ще мога с лека ръка да отхвърля доброжелателните, не искани съвети по въпросите на отглеждането и възпитанието. Грешах. За щастие швейцарците не раздават много мнения (а и тукашните ми роднини знаят, че съм серт), но винаги, ама винаги когато някой си позволява да ми дава директен акъл ми причернява. Мога с часове да слушам истории за отглеждането на бебета и ако преценя с удоволствие заимствам разни практики. Но всеки който започне с “ти трябва да…” дразни питбула в мен. Това, че имаш деца те прави специалист по твоите деца, не авторитет в отглеждането по прицип. Това особено се отнася за сегашните баби и дядовци – уважение към опита им, но както не бих си купила днес телефон с технология от преди 30 години така и не бих се доверявала безусловно на съвети за родители от средата на седемдесетте. Ето затова само споделям, никога не напътствам.

Няколко месеца след раждането ходих на следродилен курс – един час Пилатес, един час дискусии за здраве. В началото много се освежих, защото се оказах най-слаба в групата. След това обаче се започна – “…моето дете спи по цяла нощ”, “…моето дете наддава точно по план”, “…моето дете разбира квантова физика”. По онова време Максимус леко подсмърчаше и нито спеше нощем нито наддаваше с особен ентусиазъм, плюс това бях смачкана от месеци инсомня. И се прибирах разстроена и разплакана, ужас, как не си гледам добре детето. Сега обаче опита си казва думата – децата не могат да се сравняват директно. Те се развиват едновремено в толкова много посоки, че е невъзможно да са на едно и също стъпало дори и да са близнаци (твърди от опит Грациела, наблюдавайки нейните Лаура и Лаурена). Макс се изправи сравнително рано на два крака, Сара спи по цяла нощ от първия си ден, аз пък съм правила прости изречения на една година, но съм нямала нито един зъб. Радвам се на всички деца и особено на родителите им защото знам как всеки има нужда от кураж, а не от акъли и конкуренция. Което ми даде нови приятели.

И като споменах килограмите – надявах се, че след раждането няма въобще да се замислям за 16-те кг които имам да свалям, защото ще съм свръх щастлива с бебето и новата си роля; надявах се също, че както при доста познати ще съм минус десет кила на изписването. На изписването бях минус четири кг., от които Макс беше
3,400. Приличах на Вилендорфската Венера и не вярвах, че има път назад в старите ми дънки. Исках си оригиналното тяло, което не се беше променяло през последните 17 години. Тялото, което можеше да работи до посред нощ в офиса с месеци, с лекота да минава в йога пози, и да не се нуждае от храна в моменти на стрес. Оказа се, че всяко нещо с времето си – ето ме днес пак в старите дънки, без диети или спорт. Въобще ако човек не се фрустрира излишно и не се тъпче с чипс ще се върне в предбременната си форма след година, аз съм живо доказателство. Иска ми се да не се бях притеснявала нито ден.

Въпреки стреса, безсънието и умората Макс се оказа великолепна идея, той дръпна напред развитието ми като личност и ме прави щастлива просто с присъствието си.
Организирали сме му купон в събота.

Categories
бебе в Швейцария

Нос Страх

Киститната фиброза или муковисцидоза (cystic fibrosis) е тежко генетично заболяване, което засяга жлезите за вътрешна секреция, дихателните органи и стомашно-чревния тракт.

Най-често симптомите се проявяват през първите две години от живота – продължителна кашлица и хрема, бронхити, разстройство, забавен растеж. Упоритите гръдни инфекции водят до отделяне на голямо количество слуз в бронхите, което ги прави идеална среда за развитие на микроби. Симптомите се лекуват с антибиотици и инхалации, които само забавят постепенното отслабване на органите.

Киститната фиброза е нелечима.

Ранното поставяне на правилна диагноза е изключително важно за да се започне навреме с адекватна терапия за поддържане на живота, чиято средна продължителност е около 23 години (в силна корелация с качеството на здравната система).

Болестта се среща най-често при европеидната раса, по-често при момчетата, вероятността и е 1:2000 раждания.

Диагнозата се поставя след анализ на потта. Децата с киститна фиброза имат между два и пет пъти повече натриев хлорид в потта си. Измерваните стойностти започват някъде около 40 ммол/л, съмнителната граница е около 60 ммол/л, а 80 ммол/л е доказателство за заболяване. При позитивен резултат изследването се повтаря за потвърждение.

Миналата седмица след поредното оздравяване след третия пореден бронхит Хер Доктор реши, че е време да ни даде направление за изследване в детската болница в Бийл.

Ден и нощ си мислех как би трябвало да живее човек ако изведнъж установи, че детето му, родено преди по-малко от дванайсет месеца, има срок на годност. Как всеки изминал ден ще се превръща от лист с радостни постижения (смее се! пълзи! хапе!) в капка изтичащ живот.

Изследването мина вчера, отне 15 минути.

Резултатът е негативен.

Макс няма киститна фиброза.

Просто тази зима е бил с кофти късмет да залепи няколко вируса един след друг.

Струва ми се, че остарях с пет години.