Categories
бебе в Швейцария

Режим

Това е дневния режим на Макс, създаден според напътствията на Contented Little Baby от Джина Форд.

Въвеждането му беше едно от най-трудните неща които съм правила през живота си, но благодарение на него деня ми има някаква структура. За нощите не ми се говори – детето е караконджул и не спи.

Въведох режима някъде около 10 седмица. До тогава пишех в една тетрадка кога спи, кога се храни, кога плаче докато в един момент от записките ми изплува някаква бледа закономерност, като например, че огладнява на всеки 4 часа. От тогава прилагам режима в пълна сила, без значение къде сме по света.

Не винаги върви идеално, но както каза Люси Милтън – най-удобното в режима на Джина е, че колкото и да се обърка всичко днес, утре в седем сутринта започваш отново.

Тази графика сега е в офиса на Марсел. Да го научи наизуст защото от другия месец спазването му е негова отговорност.
И Бог да му е на помощ!

Categories
all about my mother

Шести септември

06.09.1981, майка навършва 32 години
В края на лятото на 1978 аз, като едно модерно градско дете, съм била записана на детска ясла. Решението никога не било поставяно под съмнение – майка искала да се социализирам, на нея пък редакцията и липсвала, но най-вече тя искрено и силно се надявала, че в яслата ще ми се отвори апетит. Била съм толкова злоядо хлапе, че и до днес като ме срещнат хора, които ме познават от малка, си позволяват да ме питат дали се храня редовно.
И така, изкарали ми медицинско, огладили ми престилката и шортите, баба ми ушила червена платнена торбичка с апликирано котенце (съдържаща чифт резервни гащи и чорапи) и ме пратили в ОДЗ “Славейче”, точно до нашия блок.

На хартия всичко било идеално.

Действителността се оказала травмираща за двете страни.

Майка ми не очаквала, че ще и бъде толкова брутално мъчно за мен.
Аз съм била шокирана от раздялата ни и всяка сутрин съм умолявала през сълзи да не ме води в тъпата ясла.
Въпреки това всяка сутрин тя ме водила там с надеждата, че ще свикна.

Майка ми стояла на източния балкон всяка сутрин и гледала в двора на детската градина.

– И ми се свиваше душата! – разказваше майка – ти седеше съвсем сама на края на една пейка. Най-дребното дете в групата, новото дете. Без да обръщаш внимание на останалите, които си играеха наоколо. Гледаше надолу, мачкаше носната си кърпичка, и само от време на време раменцата ти се повдигаха с въздишка и избърсваше очите си с тиха печал. Без драми, без истерии, едно ужасно тъжно, самотно и изоставено дете.

Стояла на балкона моята двайсет и девет годишна майка и също плачела безутешно.
– От една страна се стараех да не ме видиш, за да не се разстроиш допълнително – продължаваше тя. – но от друга страна чаках само да погледнеш нагоре! Исках да ти махна с ръце, да ти кимна окуражително, да видиш, че не си сама, че не съм те изоставила и че само след часове пак ще сме заедно.

Аз така и не свикнах с яслата.
И никога не съм се сетила да погледна нагоре – за децата на две години света свършва на нивото на очите им.
Въпреки това майка ми винаги стояла на балкона, на осмия етаж и ме гледала отгоре.

Categories
бебе в Швейцария

MVB – детската консултация

Консултантката служба за майки и бащи (Mütter- und Väterberatung) е създадена в Швейцария преди сто години. Основната и задача тогава е била да осигури мляко за бебетата, чиито майки са починали или болни. С комерсиалната поява на адаптираното мляко тази функция отпаднала, но службата продължила да съществува като се реформирала така, че да съответства на новите нужди. Консултантите са предмно жени, които са минали двугодишно обучение след университетското си дипломиране. MVB се финансира от кантоналния бюджет и е безплатна за родителите.

Работата им е организирана така, че нито едно дете родено в Швейцария не може да им се измъкне от погледа. На всеки три дни службата събира имената и адресите на новородените и след около седмица звънят вкъщи за да питат как сте що сте и дали има нужда от помощ.
Много са упорити. При нас звъняха поне 5 дни поред, ние бяхме твърде заети за да отговорим, а и в първите дни честно казано исках всички да ме оставят на мира. Изобщо не бях в състояние да си формулирам въпросите, още по-малко на немски.

MVB са на линия всяка делнична сутрин от 7 до 9 по телефона, а два пъти седмично , след 9, можеш просто да ги посетиш без предварителна уговорка. Това е много либерална практика, в държава, в която без запазен час не можеш да отидеш дори на фризьор, ако ще и всички фризьори точно този ден да нямат клиенти.

За MVB научих на курса за подготовка за раждането и се отнесох много снобски и пренебрежително, само защото милата консултантка беше с бегли презентационни умения, но поне запомних основните и послания.

Първо, че хората не живеят вече в големи домакинства от няколко поколения, където отглеждането на дeцата е обща грижа. Че всички сме си сами по къщите и въпреки изобилието ит информация все още имаме нужда от подкрепа и съвет по родителските въпроси, “човекът не е остров вътре в себе си затворен” и че добре отгледаните деца днес ще осигурят стабилното общество утре.

И второ, че средностатистическото швейцарско бебе реве най-много между 19 и 21 часа (следваше графика, дата и имената на няколко академични институции).

Мислех си, че щом имаме педиатър, консултантската служба е просто усвояване на някакви средства, но дълбоко се лъжех. Системата функционира така, че лекарите се занимават само с лекарски въпроси, т.е. с неща, които изискват високо квалифицирано мнение което се покрива от здравата каса. Децата се застраховат от родителите няколко месеца преди раждането им. Въпроси като кърменето, ежедневната грижа за бебето и всякакви тревоги на високочувствителни нови родители автоматично се прехвърлят на MVB, чието финансиране е от кантоналния бюджет (преки данъци). С други думи от финансова гледна точка схемата следва африканската мъдрост, че за отглеждането на едно дете е отговорно цялото село. Което е гениално

Когато Макс качи само 600 гр през втория месец, а следващата ни контрола е чак в четвъртия, хер Доктор

десета седмица
ни посъветва да следим теглото при MVB и да му звъннем ако те преценят, че не наддава достатъчно.

И така, облечени като за интервю за работа, ние с Макс седнахме в чакалнята заедно с няколко други майки и бебета. Атмосферата беше дружелюбна и обсъдихме въпроси, които биха били абсурдни в друга среда, като например възможно ли е бебетата да имат миризливи крака, въпреки че технически погледнато те все още не ги ползват за ходене (заключение – да, възможно е).

Когато най-сетне ни дойде реда разбрах защо Кати ходи във MVB всяка седмица. Г-жа Щефани, за която майките отвън говореха с очевиден респект, беше обучена да всява увереност и да те накара да се чувстваш добре. След като и казах името си тя цъкна на компютъра си и кимна одобрително – явно вече фигурирахме там, предполагам с голяма питанка “не-отговарят-на-телефонните ни-повиквания” . Измери човечето, въведе данните му в компютъра и ми показа как е точно, ама точно по средата на средните резултати, нямал резерви от тлъстинки, но това не било проблем, след като очевидно майката е слаба. А аз все още имам да свалям шест килограма и ми идаше да я прегърна тая мила жена. Даде ми голяма червена точка за кърменето и за изправената глава на Макси (повечето бебета на неговите седмици още се клатели като играчки с развинтени вратове). Даде ни за домашно да се научи да се обръща по корем сам, даде ни мостри на слънцезащитни кремове за новородени и каза пак да заповядаме когато имаме нужда.

Някои допълнителни наблюдения – с 5.110 кг в десета седмица, Макси е значително по-кльощав от останалите бебета. Бебе Ана наример, в 7 седмица, е вече 6кг и опуква 200мл на хранене. Също така е по-гръмогласен от другите и категорично отказва да лежи кротко при положение, че наоколо има хора, които да зяпа и да прави физиономии. Въпреки масовата пропаганда за естествено хранене оставам с впечатлението, че на повечето майки не им стига търпенето и минават на смесено хранене след втория месец. Иначе просто не знам защо са им толкова големи децата.

Categories
пътуване

Как пътувахме до Лион

Десет дена след раждането си Макс вече имаше паспорт и след като хер Доктор даде ОК момчето тръгна на път.

И така, на шест седмици, с кола, към Франция.

Честно казано, приключението не е за хора със слаби нерви, но накрая си струваше заради опита.

За начало, той изобщо не заспа в столчето си в колата както наивно си мислех. Търпя точно един час след тръгването и след това се разрева, дърпаше се наляво надясно да си смени позата безуспешно, изпоти се, зачерви се и ни накара да спрем насред една нива в дъжда и да го успокояваме. Това се повтори още два пъти, после трябваше да го нахраня в поза претцел от което още ме болят ръцете.

И после влязохме в задръстване. Петъчно задръстване, 80 км преди целта, което удължи пътя ни с още един час и нещо и ни направи живота ад. Трима възрастни седяхма абсолютно безсилни пред Човека Глас, който се опитваше да събори Алпите с децибелите си. Такова нещо не може да се опише.

Когато най-сетне стигнахме до хотела и тримата възрасти бяхме капнали от умора, аз бях особено гладна и раздразнителна. Дадох на татко грешния ключ за стаята и после му се скарах, че не може да си отключи. Те с Марсел пък настояваха, че бебето е нервно защото аз съм била нервна. Вечеряхме мизерно каквото беше останало в хотелския ресторант и отидохме да спим.

Муа-ха-хааа… Де да беше така лесно.

В стаята бяхме поръчали бебшко легло. Получихме най-обикновено голямо допълнително легло в което можеше да легне възрастен, но беше неадекватно за нашия 55 сантиметров човек. Казах си, карай, ще спи при нас, нали като плаче нощем се успокоява като го вземем.
Мислех си как ще се кротне ангелски след дългия път и ще си спим блажено до сутринта.

Пълни глупости.

Никой от нас не можа да мигне защото се притеснявахме да не го задушим със завивките. Макси се въртя и скимтя по онзи начин, от който няма как да заспиш защото може ей сега да избухне в плач. После рева до умаломощение, а аз в стремежа си да го успокоя го кърмих на всеки час час и нещо, той се унасяше за 15 мин и после пак ревваше. Носихме го на ръце. Завивахме го с магическото одеало, което обикновено го усмирява (по д-р Карп). По едно време установихме, че имаме 64 нови памперса в колата и само един в чантата в стаята.
На сутринта бяхме вампирясали от умора, болеше ме глава, виеше ми се свят, а гърдите ми – фигуративно казано – бяха морави от смукане.
Режимът, моето постижение за последните седмици (и тема за друг разговор) отиде на кино ей така!

Добре, че сватбата беше много позитивно събитие, че някак си доживяхме до следобед.

Макс спа почти през цялото време, в будните си моменти гледаше мрачно и не искаше да комуникира с никого.

След церемонията, след като ометох повечето ордьоври и бавно преглъщах шампанско на следобедното слънце си дадох сметка, че няма как, ще пропуснем вечерния купон, ще пропуснем туристическата обиколка която планирах за татко и въобще бебето има нужда от спокойна вечер иначе ще ни сдъвче и ще ни изплюе така да се каже.

И от тук нататък всичко се оправи.

Нахраних го по график.
Марсел го приспа като му пусна Ролан Гарос по телевизията (в къщи нямаме телевизор и явно новия тип равен шум го успокои).
Сложихме го в количката и отидохме на дълга разходка из La Cité Internationale на Ренцо Пиано. След вечеря човека се размърда, пак беше нарханен по график и … спа 6 часа не-пре-къс-на-то, което си е живо доказателство, че Бог съществува.
На връщане спа в колата или шашнато следеше сенките шарещи по седалките.

В заключение –

Пътешествието с малко бебе си е смела постъпка, както впечатлено ми казаха двойка американци в асансьора на хотела. Също така си е и приключение, от което не е нужно да се отказваш стига да помниш , че пътуване от 3.5 часа може лесно да стане 5 часово по независещи от теб обстоятелства.
Другия път няма да вземам всичките му дрехи, наистина няма смисъл.
Ще настоявам за истинско бебешко креватче, а ако нямат ще го оставя да спи в количката – както направихме втората вечер.
Каквото и да става, след 18ч ще му осигуря пълно спокойствие, много храна, тишина и минимум хора и светлина, за да се настрои за спане, а не за купон.
За моя най-голяма радост в тоалетните на всички бензиностанции по пътя имаше маси за преобуване на бебета – и в женската и в мъжката.

Кърмих къде ли не, основно по общствени места и никой не изглеждаше впечатлен или възмутен, даже доста баби кимаха одобрително.

Was uns nicht umbringt, macht uns stärker.

Categories
бебе в Швейцария

Педиатър


Подовете в кабинета и приемната на нашия педиатър са постлани със специална настилка – нещо като балатум, достатъчно твърдо за да не пружинираш като ходиш, но достатъчно меко за да няма сцепени тикви на пациенти, дошли иначе да се съветват по други медицински въпроси.
Скъп материал била въпросната настилка и в приемната има знак, с който учтиво молят майките да не щракат с високи обувки.
Съсипвали пода.

Categories
раждане в Швейцария

След раждането

Швейцарските бебета имат много опции къде да видят бял свят.

Ако лекарят позволи – в къщи, със свободно практикуваща акушерка (Марсел и татко в гръцки хор отхвърлиха идеята).

В родилна къща – нещо което прилича на хотел и се обслужва само от акушерки, но нямаме много наблизо до нас.

Частна болница – по-малки са и по-уютни от държавните, истински семейни стаи, с двойно легло и т.н … обаче на мен нещо презентацията в тази която ходихме не ме впечатли. Верно, имат по-голямо меню за храната и телевизионни канали, но процентът цезарови сечения е също по-висок, а и на презентацията прекалено много се отнесоха с музика, слайдове на коне препускащи към залеза и други алабализми така че ги отписах.

Навсякъде се ражда само в присъствието на придружител от семейството, акушерка, и личния гинеколог. Ако гинекологът отсъства по някаква причина викат дежурния от същата болница, така че със сигурност си има и лекар. Няма сестри, санитарки, няма студенти по медицина, хора да влизат и да излизат – пълно усамотение ти дават.

Каквото и да избереш се покрива от здравната каса, 100%. Не е безплатно като “носете си дрехи, храна, медикаменти, дребни за санитарките и имайте предвид, че докторът цветя и бонбони не пие” – всички прегледи, видеозони, всички витамини които ми изписаха и болничния престой се покриха от застраховката.

Болницата в която се роди Макс е нещо като нашите окръжни в България, т.е. съвсем стандартна, държавна. Ние с Марсел ходихме на няколко презентации и тази на Bürgerspital ми допадна най-много. Беше академична, по същество и отговориха блестящо на всичките ми гадни въпроси (колко процента от ражданията за оперативни, колко деца се раждат годишно и как за разпределени по месеци, кога за последен път правихте епизиотомия, защо препоръчвате естествени упойки …). Освен това сандвичите с които ни черпиха в паузата бяха един път :)!

Има възможност за изписване 8 часа след раждането, ако си имаш наета свободно практикуваща акушерка и гинеколога се съгласи. Хората масово го правят, за да не се травмирали от престой в болницата. Първо и аз така исках, но после реших, че е тъпо – на кого ще показвам мускули? Пък и каквито болници съм виждала по света точно швейцарските е абсурд да ме травмират.

В Швейцария човек има избор от три вида здравни застраховки – базис, получаста и частна. Последните две означават, че плащаш малко повече на месец, но ако се наложи хоспитализация ти гарантират стая с две или едно легло.

Моята застраховка е получастна, и затова бях в самостоятелна стая.

Това не е ВИП стая като в България. Мисля, че в БГ ВИПа е коренно различен от нормалните стаи, а тук не е така. Ползвах същите екипи, носеха ми същата храна като на останалите с базис застраховка, всичко си беше същото с единствената разлика, че бяхме сами в стаята, банята беше само за нас и си имахме маса за повиване. Жените с базис застраховка бяха по три в стая с бебетата им, имаха две бани, а за повиването трябваше да изминат четири метра до съседната стая. В чекмеджетата на всички маси имаше памперси, чисти дрешки, памук, бадемово масло и кърпички за почистване. Мръсните дрешки се оставяха в общ кош.

Добре, че Макс се роди в петък – така имах два дена да си поема въздух. От понеделника нататък ни метнаха все едно сме на работа. Връчиха ми плана за деня по часове – закуска, среща с педиатър, среща с физиотерапевт, урок по къпане на бебето, обяд, среща с консултант по кърменето, среща с гинеколог, разговор с акушерката… На хората им е ясно, че в първите дни наред с радостта идва и умората и хормоните от които не спрях да плача с дни и целта им е да ти вдъхнат увереност, да можеш да се справиш сам вкъщи. Консултантката по кърменето например ми реши всички трудности само за половин час, но после идваше всеки ден да ме види за да си говорим за Ла Лече лига и как е било едно време и принципно да ми се радва, че кърмя без да се налага да ми изнася обичайната лекция за полезността от естественото хранене.

През цялото време Макс си беше при нас, въпреки че винаги можехме да го оставим в “детската стая” при акушерките (Марсел ги наричаше ту “кушерки”, ту “шишарки”). Пак в детската стая имаше индустриални количества мостри на каквото се сетиш – козметика, храни, памперси, към които персонала се отнасяше със смесени чувства. От една страна разбираха, че повечето от нас за пръв път виждат такива артикули, но от друга постоянно ни повтаряха, че на бебето лосиони не му трябват, само бадемово масло, шампоан не му трябва в първите шест месеца, изкуственото мляко не е за предпочитане и дори кърпичките за почистване не са необходими при домашни условия – вода и памук са напълно достатъчни.

Положението с родилната помощ обаче не винаги е било така блестящо. Присъствието на бащата се е разрешавало още през 60-те, но както ми обясни баба Маргарет това много рядко се е случвало. Работната седмица е била шест дена, повечето хора са работили из фабриките и раждането не е било основателна причина да ти дадат почивен ден. Преди трийсет години бебетата са били отделно от майките, давали са им ги само за храна, отношението към пациентите също не е било особено грижовно, не е имало обучения, литература.

Останах си с най-светли чувства след петте дни в Bürgerspital. Можехме да останем и още, застраховката покриваше “докато се стабилизирам”, но Марсел каза, че му е много трудно да изкара на леката болнична храна.

На тръгване ни изпратиха с куп литература, тестери, уверението, че можем да им звъним по всяко време с въпроси и анкета от отдела по контрол на качеството към Bürgerspital – дали сме останали доволни от обслужването.

Изпратих им благодарствено писмо по пощата.

Те ми отговориха – и те се радвали, че са отговорили на нуждите ни.

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (3 х 12, лама сабахтани)

(продължение)

След два през нощта обаче положенето стана критично. Беше в ранните часове на петъка, т.е. не бях спала от вторник. Започнах да повръщам и малкото вода която успявах да пия и ужасно ми се спеше. Часовете между 2 и 5 ми се губят, само си спомням че Марсел ми повтаряше на български да не заспивам, да не заспивам… Пак според него кръвното ми паднало до 60 на 40, цялата съм се отпуснала като парцалена кукла и спешно извикали анестезиолог.

Аз само регистрирах, че има нови хора в стаята и ми говорят с Шварцвалдски немски акцент. Дошли с някаква количка и лаптоп, питали са ме три пъти дали не съм алергична към нещо, после въвели някакви данни в компютъра където се виждали теглото ми, кръвното и въобще всякаква информация за мен и изчислили упойката.

(представям си го като във филм на Боб Фос – “отричаш ли се от алергите – отричам се…”)

Перидуралната упойка представлява тънка игла в гръбначния стълб, между плешките, от която бавно капе медикамент, който спира болката, но оставя останалата сетивност, така че контракциите продължават, но не са болезнени.
Залепя се с щедри количества лекопласт – Марсел каза, че е много впечатляващо, все едно като свалят апликацията върху кожата ми ще има гоблен.
Усещах стъпалата си малко изтръпнали и вече не ме болеше.
Помня само, че казах благодаря и съм заспала.

По-късно се събудих готова за действие. Д-р Маркс дойде да ме види, спря упойката и даде карт бланш да напъвам. И така болките се върнаха, но след малко сън аз бях друг човек!

Единственото което не ми разрешаваха от тук нататък беше да ползвам ваната, всичко останало беше на мое разположение. Апропо, бръснене и клизми тук не се правят от доста години, смятат го за ненужен стрес за майката. Към 11 д-р Маркс, двете акушерки и Марсел бяха строени в две редици и аз напъвах като за световно. Понякога ме караха да викам, а аз отговарях, че няма да се излагам, и мога да се справя и без истерии, а те пак “г-жо Брунер, ще помогнете на бебето”. След един безуспешен час д-р Маркс ми даде ултиматум от 60 мин. Бебето беше много нависоко и не искаше да слиза.

И така аз реших да стана от леглото и да взема нещата в свои ръце. Лекарката каза, че след перидурална няма да съм стабилна. Напротив, напротив, отговорих аз. Чувствах всяка част от тялото си, освен левия ми прасец. Казах на Марсел да стъпи върху крака ми и да ме стабилизира, прегърнах двете акушерки и се започна голямото напъване. Ходих, кляках сигурно над 30 пъти опряна на ръба на ваната като гротескна балерина, висях на шведската стена, дишах, дишах… докато д-р Маркс ме спря и каза, че тоновете на бебето отслабват. Нямаше да стане без операция.

Бебето – аз съвсем бях забравила за него, колкото и абсурдно да звучи.

И тогава се разплаках.

Просто избухнах и казах, че не е честно, наистина не е честно. Този героичен момент, последните часове с напъването също не са ми кристално ясни, но 3 дена след раждането едната от акушерките дойде да ме види и каза, че искала да ми стисне ръката, и ми разказа детайлите. Каза ми, че от спомена от оня петък още я побивали тръпки, за това колко силна може да е една майка. А истината е, честно си признавам, че бях забравила за бебето… Никаква майка не бях тогава, само твърдоглава коза.

После всичко се разви с шеметна скорост.

Подписах съгласие за операция (бях го чела още в 6-ти месец, тука е задължително да си осведомен преди да се случи нещо кофти, а не по време), качиха ме в операционната. Шест човека в зелени дрехи ми се усмихнаха и ме преоблякоха от моята нощница в нещо друго, но го направиха така, че нито за секунда не останах гола. Беше като отрепетиран ритуален танц, двама смъкнаха нощницата, други двама ме покриха с одеало без да ме докосват, а последните двама ме облякоха.. и аз не знам в какво, но бях прилично облечена.

Не че ми пукаше особено в оня момент, но ми стана приятно, че някой го е премислил. В операционната имаше поне 15 души със зелени дрехи и маски, всички бързо си казваха имената и ме гледаха с много състрадание – виждах само очите им, чувах, че повечето от тях са немци. И всички повтаряха, да не се тревожа, да не се тревожа… Един се наведе над мен и каза “Знам какво ви е, и при жена ми се получи така, но не се разстройвайте, щом д-р Маркс е решила така, значи е за ваше добро”
Междувременно и Марсел седна до мен, облечен с хирургучески дрехи.

Секциото беше много гадно.

Аз, разбира се, отказах пълна упойка, така че чувствах как ровичкат в корема ми като в чанта, все едно търсят звънящ телефон… въобще не разбирам защо някой би избрал операция, при положение, че може да си роди естествено.

Изкараха човечето за 5 минути, показаха ми го над паравана – мъничък, синьо-червен и… ядосан! Много ядосан! Кресна в лицето ми сякаш казваше “И аз съм тука от три дена, да не мислиш, че не ми писна и на мен”.

Докато се освестя той вече беше повит и лежеше между мен и Марсел, беше повит плътно и от моя ъгъл виждах само едното му око.

Попитах колко тежи, но това май никой не интересуваше освен мен, никой не го беше теглил или къпал още. Беше спрял да плаче и ни гледаше намусено без да мига. Чух се да казвам, че това е Макс, от самото начало бях сигурна, че е момче и се казва Макс.
Хората в зелени дрехи адски се ентусиазираха – “Оооо, Макс! Макс Брунер!” – и един през друг ме поздравяваха. От този момент нататък никой в болницата не го нарече “бебето”. То си имаше име.

След това Марсел ме попита дали държа да остане с мен докато ме шият или да последва акушерките. Отпратих го, мислех си, че моето затваряне ще продължи дълго (но се оказа само 15 мин). Той излязл с бебето на ръце, а докато вървял по коридорите минаващите хирурзи и персонал му честитяли и питали как са казва. Марсел се чувствал като победител в Тур дьо Франс.

След това го завели отнво в родилната зала, моето легло вече било оправено с чисти чаршафи, накарали го да махне фланелката си и да легне. Сложили голото бебе на гърдите му, още с мокра коса, и ги покрили с одеала. Лежал и слушал как Макс хрипкаво си поема въздух и се учи да диша слушайки сърцето му.

Междувременно ме зашиха, д-р Маркс ми обясни, че Макс е бил с омотана пъпна връв и е държал главичката си не притисната до гърдите, а вдигната нетърпеливо нагоре. Т.е. имало е няколко милиметра заради които не е можел да мине през таза. Каза ми че всичко е наред, че благодарение на пълното разкритие съм изкарала почти две раждания, но че другия път ще е много по-лесно.

После по-младата акушерка Андреа седна до мен ми и повтаряше как добре съм се справила и колко много съм преживяла. Заведоха ме в стаята за въстановяване, а тя ме попита как се чувствам.
Казах и че главата ми е пълна с мисли.
– Искате ли да споделите? – попита тя.
И тогава изръсих знаменита реплика, казах:
– Имам чувството, че съм в “Анатомията на Грейс”.

Хората около мен прихнаха да се смеят, казаха, че ужасно ми личи че никога не съм била в болница и тогава влезе Марсел, който буташе Макс в стъклено креватче. Другата акушерка учтиво ме попита дали бих желала да кърмя и постави бебето на гърдите ми (аз не можех да мърдам). Като на забавен кадър по Дискавъри видях как Макси се избута нагоре, отвори уста и засука с апетит.

Беше феноменално.

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (2 х 12 = 24)

(продължение)

Около 14ч в четвъртък започна да ме присвива кръста. Очаквах адски болки, като по филмите, реки от кръв, да се замятам като риба на сухо, обаче изобщо не беше толкова зле. Съвсем поносими си бяха, не като да те боли зъб или да те цепи главоболие. И много редовни – на всеки 4 минути – нова порция. Верно, понякога ми избиваха сълзи, но без допълнителни драми. И никаква кръв, но много, мнооооого вода.

Акушерките много се зарадваха на напредъка, но разкритието беше все още минимално. Затова веднага ми предложиха ароматерапия (канела – за отпускане), минах още един кръг от акупунктура и накая ми напълниха ваната с топла вода. Много добре ми подейства и реших, че аз друга упойка не искам.

Имаше един почти сюрреалистичен момент – лежа си аз във ваната и стискам очи, Марсел ми стои до главата, в стаята се носи аромат на сладкиши, звучи класическа музика която си носехме от къщи. И изведнъж идва една усмихната акушерка с лаптоп под мишница и ми казва “Здравейте г-жо Брунер! Какво бихте искали за обяд утре? Можем да ви предложим…” И така започна да изрежда болничното меню, а аз само се пулех насреща и и си мислех, че това е последното нещо за което ме е грижа и че това е последното което съм очаквала от раждането – да се окажа в нещо средно между спа и ресторант!

И така влизах и излизах от водата много пъти, направих всички възможни упражнения на Джанет Баласкас по няколко пъти. След малко пристигнаха нови две акушерки, предишните ме представиха на новите и аз сериозно се зачудих какъв е тоя цирк и на кому е нужен подобен акушерски кастинг. Да не би да очакваха да си избера победителка, която да изкара бебето? “Тук сме от повече от 20 часа, каза Марсел, не ти правят никакъв кастинг, просто смените им изтичат и ти представят новия екип”. Аз изобщо не бях забелязала колко бързо минава времето.

След вечеря (апетит не ми липсваше) пристигна и моята лекарка, д-р Маркс, и ме посъветва да взема една таблетка. Каза ми че няма смисъл да се мъча, и съвсем малка доза медикамент ще помогне за напредване на разкритието, защото болката очевидно е по-силна от сутинта. Попитах я как е разбрала, аз нито мрънках нито се оплаквах, и тя мълчаливо ми посочи червените линии по бедрата ми – несъзнателно съм прокарвала нокти по кожата си през целия следобед. Според нея изтичането на водите е намалило натиска от контракциите и затова раждането, особено защото е и първо, протича толкова бавно.

Проверяваха разкритието на всеки 6 часа, винаги само акушерката, която ме предупреждаваше, че не е приятно и да и кажа кога съм готова. И докато си хапех устните тя повтаряше “Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!”.

(Мислех си, че въпреки странните пози поне ноктите ми са в абсолютно изряден вид и ах, как блескат, и ах, колко хубаво, че не забравих да се погрижа предварително)

Някъде към 23 часа аз неохотно се съгласих, че ако до пет сутринта нямам пълно разкритие се оставям перидурална упойка. Но не и преди пет!

Както беше казала Алис предната седмица – ако родиш съвсем без упойка няма да те чакат с медал на изписването.

В 24 ч. се самообявих за един Джак Бауър.

(има още)

Categories
раждане в Швейцария

Раждането (1 х 12)

Раждането на Макс Брунер започна точно в 23:45 на 14.04.2010 без никакви болки, и с голяма локва водa.

Мислено си стиснах ръка за предвидливостта – две седмици по-рано, предчувствайки подобен сценарий, бях сложила под чаршафа една непромокаема пелена (човек купува такива неща когато чака бебе). Ужасно се стреснах и се развълнувах, разтърсих Марсел ( “ставай, ставай.. бебето тръгна”) и отидох да инспектирам положението докато той звънеше в болницата.
– Здравейте г-жо Брунер, подаде ми телефона Марсел, съпругът ви твърди, че водите ви изтичат. Бихте ли ми казали за какво количество става въпрос?
Очакваха да отговоря на немски. Беше полунощ. Щях да припадна от вълнение.
– Много – казах – много са, цяла локва. Не си измислям.
И така, подбрахме си багажа и 15 мин по-късно бяхме в болницата.

В Швейцария болничните заведения са равномерно разпределени по цялата територия на страната, затова за разлика от българските са много спокойни, дори и през нощта. Няма опашки от хора дори в спешното, което е доста странно – голяма, кантонална болница, на 12 етажа и с цял кампус от допълнителни сгради, без капка напрежение по светлите коридори.

Записаха ни на рецепцията и ни пратиха в родилното – “следвайте зелените стрелки” – по пода наистина имаше разноцветни стрелки, трябваше само да си гледаме в краката за да стигнем до точното място.

След като акушерката Шантал се убеди, че наистина не си измислям тя ни настани в една от залите за преглед, която явно служи за офис прз деня, в която имаше и двойно легло. Облякохме си удобни дрехи, тя започна да записва тоновете на бебето и ни остави да спим и да събирам сили. Аз, разбира се, не можех да спя от вънение и никакви болки не усещах защото главата ми бучеше от съвършено неадекватни за момента мисли. Притесних се, че така и нямам списък с хора, на които да съобщим новината, опитвах да се сетя дали не сме оставили нещо извън хладилника след вечеря, замислих се за сандалите които си бях купила предния ден и как ли ще ме намерят UPS ако не съм вкъщи и не си вдигам телефона… Така мина доста време, дремех по малко, Шантал идваше всеки час да провери графиката от факсоподобната машина която тихо пърпореше до мен.

В седем сутринта ни представиха две нови акушерки – през деня те винаги работят в екип по две, като в полицейски филм, една стажантка на около 20 и една по-опитна. Преместиха ни в родилна зала 3, която стана нашия офис за следващите три дена. Швейцарските родилни зали не приличат изобщо на зали, в тях няма почти нищо медицинско и винаги са за самостоятелно ползване, с други думи няма конвейр от родилки наредени като на МакДрайв, няма екипи работещи рамо до рамо – една зала е за една родилка, със самостятелен санитарен възел. Влизаха само акушерките и лекарката ми като всички задължително почукваха тактично преди да влязат и ми говореха на Вие. Ако случайно се налагаше влизането на трето лице (анстезиолог или акупунктуристката) те първо се представяха с двете си имена, длъжността и обясняваха какво точно ги води при нас, едновремено приятелски настроени, но и много професионални.

(в девет сутринта ни пратиха да се разхождаме, че да тръгне процеса по-бързо. Аз използвах случая да звънна на Олга, трябваше да и обясня контра приходите за първото полугодие. Казах и, че нямам компютър пред себе си, защото..ъъъ… раждам, обаче аз си знам контра приходите наизуст и няма никакъв проблем да говорим. Тя си изкара акъла, каза марш да се връщам в леглото или където там трябва да съм и нарече идеята за работен разговор в такъв момент “перверзия”)

Към десет, след закуската, пристигна лекарката ми – бяха и звъннали още предната нощ, и доста се очуди като ме видя толкова свежа и веднага ми предложи акупунктура за да помогне за разкритието. Малко се колебаех в началото, защото гадния абокат на китката ме болеше повече от контракциите, но акушерката обеща, че няма да боли (не болеше).

След иглите нещата като че ли малко потръгнаха, затова обядвах и пак ме пратиха на разходки. Изкачихме 12-те етажа нагоре надолу сигурно 10 пъти, спряхме защото Марсел капна. Аз пък изобщо не усещах умора, само на следващия ден имах мускулна треска от стълбите…(има още)