Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

2020

Сега като се замисля 2020 не беше лоша година за мен.
Първоначалният ми план беше да си дам поне осем месеца почивка от работа, да се занимавам активно с всичко онова, за което не ми оставаше време заради корпоративната работа и възрастта на децата. 
Някъде през февруари обаче се усетих, че скучая, че от оперативните домакински задачи ставам раздразнителна и нервна, в резултат на което се психясвам как никога вече няма да попадна на интересна работа и срочно си поосвежих биографията.
След това дойде пандемията. И докато мнозинството около мен се шашкаше с “новата нормалност”, аз доволно плеснах с ръце на ум. Криза – това звучи познато! Толкова съм свикнала с кризи всякакви, че внезапно се оказах в свои води. Очакването за криза е тягостно чувство, но самата криза, като центъра на ураган, е спокойно и логично място с познат от детството алгоритъм. Първо, драстично сваляме разходите. После се запасяваме с консерви, ориз и хляб (ок, в 21 век това е изхвърляне). След това всички очаквания се зачеркват за период от две години – при криза нищо не се случва и така преспокойно се настроих пак за 24 месеца домакинстване. 
След това обаче дойде хоумскулинга, на който се провалих с трясък, и за който ще говоря чак през 2060-та. И когато един швейцарски финтех ми се обади с предложение с работа и аз се съгласих – не че ми се работеше чак толкова, по- скоро имах нужда да бъда отново ефективната версия на самата себе си. 
2020 беше годината на колосалното готвене. Не че до преди кризата не съм готвила, напротив. Но готвенето през 2020 беше по два – три пъти на ден тъй като всичко си бяхме вкъщи постоянно. Най – сложната част беше матрицата на желанията – “това не го ям”, “това не го ям днес”, “това вече го ядохме миналия четвъртък и затова не го ям”. Ако човек не е под пара обаче и ако супермаркета доставя редовно готвенето не беше болка за умиране. Имах цели седмици на балканската кухня, правих пипкави антипасти, домашни спагети, тутманик, гаспачо, рататуй и кексове всякакви, които децата ни най-малко не оцениха, за разлика от мен и баща им. 
2020 беше годината на постоянното чистене. Преди години една швейцарка ме беше попитала как така къщата ми е винаги толкова спретната и подредена и аз се озадачих искрено. През 2020 разбрах, че е била права – някога къщата ми беше шест. Не защото съм гений на домакинстването, а поради нестандартния ни за Швейцария лайфстайл на двама работещи родители – през по-голямата част на делничните дни удома нямаше никой. През 2020 обаче всички си бяха вкъщи постоянно. Децата разхвърляха стаята си и се местеха в хола, в който баща им  беше решил да простира “за да се овлажни въздуха”, а аз готвех. По време на първия локдаун живеехме като в комунална ленинградска квартира от 1978-ма, което ме изнервяше неимоверно.
2020 беше годината на интензивното родителстване. Никога до тогава не бях прекарвала толкова много време с децата и искрено се забавлявах. Особено слушайки разговорите по между им: “Познаваш ли, Макс, това момченце от първи клас, идва на  занималнята, се казва Себастияно и се яде като прасе?”.
Или за навика на друго момченце от занималнята, което старателно отделяло морковите от каймата в храната си докато си мърморело под носа:”Доктор Фухс успешно отстранява раковото образувание от коремната кухина”.
2020 беше годината на криво-ляво редовен спорт. Пробвах джогинг, неуспешно (как го правите бе хорааа, как, как???), пробвах лайф онлайн йога и накрая се примирих с Yoga with Adrienne както още 8 млн души в Youtube. За Коледа получих красив екип за джогинг, с който изглеждам атлетично докато гледам Нетфликс. През 2020 не надебелях, това ми стига. 
През 2020 швейцарците за първи път от много време насам видяха обществена криза и реакциите им често ме забавляваха. Малкият бизнес получи солидна финансова подкрепа от държавата, но някои все пак фалираха, и аз не изпитвах капка съчувствие. 
Нека да обясня.
Така както в България чудесни хора живеят трудно поради лошото управление на държавата така и в Швейцария доста посредствени хора живеят чудесно просто защото държавата им се управлява добре. Част от тези посредствени хора не си дават сметка за посредствеността си и се държат така, сякаш благоденствието на бизнеса им се гарантира от конституцията. В понеделника на първия локдаун интервюираха гневен хлебар, който се пенеше пред камерата как му се наложило да бракува 50% от дневната си продукция. Локдаунът беше обявен предната седмица, хлебарят е имал възможност да намали капацитета си съобразно по-малкия очакван пътникопоток, но той явно или не беше слушал или просто беше решил че ще му се размине … някак си. 
Сатна ми малко тъпо когато и двата магазина за художествени материали в града фалираха, но ми мина когато прочетох обяснението им в местната преса – интернет, пишеха те, довърши бизнеса ни; интернет и факта, че училищата раздават вече безплатни материали на децата. Като редовен посетител аз бих добавила и високомерното им отношение и липсата на каквато и да е креативност за привличане на нови клиенти. Дори не се опитаха. 
Видяхме и обратното обаче, когато кварталната пицария обяви че ще затвори не през декември 2020, както беше по план, а през юни. Собственичката се пенсионираше и просто не виждаше смисъл да държи ресторанта през непредвидеността на локдауна. Тя веднага обяви, че до последния ден пици ще се поръчват по телефона и всеки може да си ги получава на място. Кварталът се обедини мигновено и до последния ден изкупуваше цялата продукция на ресторанта още в 19 ч. 
Еднообразието ни подтикна да търсим разнообразие къде ли не. Селските магазини отбелязаха подем, просто защото на хората им писна еднообразните, редовни, стандартни продукти от супермаркета. Аз лично преокрих етно шопинга в турския магазин.
Турският магазин напомня селска бакалия от едно време (месо, консерви, поръбени със златно сервизи за чай) и гаражен магазин от 90-те (бисквити на Ülker, крем- нишестета от бивши югославски републики, блатове за торта). Посещава се от тънтурести жени обути с чорапи и чехли, мустакати чичовци, източноевропейски креатури с якета с лъсклави апликации тип Сваровски – като герои на Стайнбек. В турския магазин обаче има също зеле с етикет “sarma!”, отличаващ го от твърдия му събрат продаван в другите магазини, бамя, “нашенски” бледозелени тиквички, сирене от Карлово и даже прясна черноморска риба в четвъртък (въобще не ми е ясно как вноса на паламуд и хамсия може да бъде печаливша дейност в Швейцария).
През 2020 този блог тихомълком стана на 10 години, но заблеяна в куп други неща някакси пропуснах да го отбележа.
Но стига вече за мен.
Вие как сте?

One reply on “2020”

Честити 10 на блога! Присъединявам се към тези, които не се оплакват от 2020. Да, за работата (в ресторант) беше и е трудно, макар да не се спрях. Срещите наживо намаляха, но в крайна сметка се оформи група за поддържане на нормално психично здраве. Даже посетих три места, на които не бях стъпвала. Надявам се на бавно подобряване на положението. Сърдечни пожелания за здраве и неочаквани радости!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.