Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарският коледен календар

Преди няколко години в училището на моите деца назначиха нова директорка. Още от самото начало тя се сработи добре с учителите от екипа и всички заедно започнаха да генерират много интересни и полезни идеи.

Една от тях е Коледната традиция.

Всяка сутрин от началото на декември до ваканцията г-жа Директорката кани децата в 7:45, 15 мин преди началото на първия час, в салона по физическо където тя лично или друг неин колега чете различна Коледна приказка. Присъствието не задължително, няма нужда от предварително записване. Трябва само да пристигнат на време, защото в 7:45:00 ч. вратата се затваря и чететето започва.

Човек би си помислил, че децата от 21в. не биха се впечатлили от подобна старомодна покана, но реалността се оказа друга – хлапетата от нашата улица изхвърчат като тапи 15 мин по-рано от обикновено за да не пропуснат събитието.

Докато правех горната снимка поздравих на ум учителския състав за поредния успех да привлекат децата в училището превръщайки го в жив коледен календар с минимални усилия, без допълнителни разходи и какъвто и да е празничен комерс.

Истерията на предколедното пазаруване си съществува и в Швейцария, въпреки яростното омерзение на мнозина. Но училището не се предава – децата не пишат писма на дядо Коледа, а правят подаръци за семействата си още от октомври. Тази година имаше и работилница за родителите – събраха ни в произволна делнична вечер и след кратки инструкции направихме по една калинка от пъстър вълнен филц. Беше неочаквано приятно събитие, задачата се оказа лесна дори и за най- вързаните в ръцете, а учителките бяха осигурили кафе, кекс и червено вино. Май никой не пи кафе, но виното си го приключихме. Калинките не се дават наведнъж – само по две деца на ден могат да разопаковат своите, захранвайки любопитството и нетърпението на останалите.

А темата с коледния календар (Advent Calendar както му казват тук) е много актуална особено от както пак е модерно да си го направиш сам. Т.е. не да отбиваш номера с картонено пано от супермаркета с 24 прозорчета със скрити бонбони, а да провесиш 24 червени торбички с лично избрани малки изненади. Щом за първи път видях реализацията у нашите съседи леко ми прилоша. От една страна приветствия за ентусиазма, powered by Instagram, от друга … 24 ненужни предмета, или 48 ако броим и двете деца.

Обсъдих идеята със София и дори и тя се съгласи, че изхвърлянето не си струва. След което даде гениална алтернатива, заимствайки от нашенската традиция с новогодишната баница с късмети. Тя собственоръчно направи 24 плика от хартия и предложи да пъхнем във всеки от тях изненади – на първи декември има нещо за нея, на втори за Макс, на трети за мен, на четвърти за баща и и после пак от начало.
Не ни беше лесно да измислим късметите, но всички сме много доволни за сега. На мен ми се падна първо “децата прибират масата след вечеря” (сама си го написах), а после “masasch ot Sofia”.

Categories
училище в Швейцария

Какво учат децата в швейцарското начално училище

Преди години очакванията ми от началното образование на децата бяха минимални – да се научат да четат и пишат, да събират и изваждат, да умножават и да делят. Кварталното швейцарско училище обаче има по-амбициозни цели. Те ни се разясняват в началото на всяка нова учебна година и са изнесени на голям плакат на входа на сградата сякаш да ми напомнят, че ако очакванията ми от тази институция са същите както преди сто години, то аз определено не съм в час.

Кварталното училище, обхващащо децата от предучилищната до четвърти клас (4-10 год.), си поставя за цел да ги научи на четири компетенции (преведени по смисъл):

Самостоятелност – да проявяват загриженост към себе си и към околните, издържливост, да умеят да поемат отговорност и да са наясно, че държането им дава пример на другите.

Социална компетенция – умението да дават стойностна оценка на нещата около себе си, да знаят кога, как и на кого да се доверяват и да уважават, да ценят честността.

Практическа компетенция – приложими, обективни знания (четене, смятане), умението да ползват установени методи, да мислят и да действат стратегически.

Други основни компетенции – кооперативност, иновативност, позитивно отношение и ангажираност.

Всичко това звучеше чудесно на теория, но го приех с типичния скептицизъм на балкански пост-социалистически човек – лозунги сме виждали бол. С годините обаче забелязвам, че децата наистина прогресират точно по тези показатели, не защото имат специални предмети или инфраструктура, а защото цялата работа в училището е организирана за постигането им.

В края на миналата пролет, след дълго мрънкане от страна на София, си взех отпуск и прекарах половин ден в училище с децата от първи и втори клас (класовете са смесени). В нашето училище всеки родител може да дойде на посещение когато си поиска без предварителна уговорка и да остане колкото си иска – предходната практика на седмици на отворените врати се оказала неоптимална, тъй като училището било буквално залято от любопитни родители и работата в час отивала на кино.

Малко преди осем часа входната врата беше отключена и децата влязоха от двора без да се бутат, оставиха си чантите, обуха си пантофите и се заразкатаваха из класната стая в брауново движение. Учителката ги поздрави усмихнато и бързо ги раздели на групи по три – едната се отправи към тоалетните, друга към гардеробите, трета затърка дъската.

(Ако вкъщи поискам някой да изчисти масата моментално се отприщва съпротивление, но в училище никой не протестира. Според София работата вкъщи е гарантирано скучна; в училище обаче все се случвало нещо интересно – веднъж открили запушена тоалетна, някой идиот размотал вътре цяло руло хартия, наложило се да викат външна помощ и им инсталирали временни външни тоалетни както по строежите; друг път открили, че пантофите на Стела са откраднати и скрити в гардероба на друго дете. Човек никога не знаел какво ще нацели сутрин по време на редовните задължения и затова никой не се оплаквал.)

След като свършиха с проверките децата се върнаха едно по едно в стаята и учителката подаде на всяко свитък с проверени контролни. Децата забучиха носове в хартията и все така дезорганизирано на вид зараздаваха листите по чиновете. “Какво да правим с ненадписаните контролни?” – попитаха някои. “Ох, виждате ли колко неудобства създава това, спокойно отговори учителката, моля не забравяйте да надписвате работите си, а за сега закачете, моля, безименните листи на магнитната дъска”.

Децата все още се шматкаха разсеяно из стаята когато учителката подхвана песен и те едно по едно се включиха връщайки се по чиновете си. Песента беше дълга, около седем куплета, учителката ми подаде текста и аз трябваше да запея.

(На училищните хорови концерти учителите не стоят в публиката или зад кулисите, те са на сцената наред с децата и пеят с тях. Всеки влязъл в нашето училище трябва да се включи в работата наравно с учениците).

После учителката ги покани в другия край на стаята, децата седнаха в кръг на табуретки и тя им прочете приказка. Последва кратка дискусия.

След това класа се раздели на три групи – вторикласниците останаха в стаята за математика, няколко деца се отправиха на “Допълнителен немски” (за тези, които идват от семейства с друг майчин език), а ние със София плюс още осем деца се отправихме към кабинета по “Дизайн”.

Покрай големите прозорци на помещението бяха наредени елегантни малки шевни машини (за четвърти клас), на рафтовете по стените бяха подредени полупрозрачни платсмасови кутии с етикети – връв, празни картонени кутии, празни консервени кутии, празни пластмасови бутилки, коркови тапи, вестници – все непотребни неща, които тук бяха измити, подсушени и организирани да се използват наново. Чиновете бяха обърнати един към друг по двойки, така че на всяка маса работеха по четири деца. Масите бяха постлани с чисти вестници и върху всяка от тях имаше четки и четири кутии от кисело мляко с изцедено лепило. Децата в първи клас не си носят от къщи нищо – учевници, тетрадки, моливи, четки се осигуряват от училището, но редовно носим празни кутии.

(Внезапно се сетих за някаква прединфарктна вечер от моето детство; обявих, че ми трябва лепило за утре, магазините бяха затворени; в къщи имахме само “Калѐ”, а то не беше разрешено заради миризмата, трябваше ми “Рила”; у нас никой не купуваше “Рила” защото то въобще не лепеше; не си спомням как свърши тази вечер).

Учителката беше дребна, възрастна жена, която събра децата в кръг от възглавници на пода и им разясни задачата за деня. В продължение на три месеца децата трябваше да превърнат произволно избрани от тях бутилки в играчка. Бутилката първо се облепяше с вестници, после с шарена хартия, после изрязваха от дърво колела, сглобяваха върху ос, после плетяха връв и хоп – накрая се получаваше кола. Във всеки час вършеха само част от проекта, естествено, и всяко дете оформяше неговата по собствен вкус. Децат започнаха да мажат с лепило и да късат хартия като кротко си говореха, понякога си помагаха. По едно време помолиха госпожата да пусне радиото за да им върви работата и тя се съгласи. Бяха като джуджета в работилница.

В десет часа удари звънец за голямо междучасие. Децата подредиха незавършените си играчки на рафт с имената им и се отправиха навън с кутиите си за закуска, а аз заразглеждах аранжировката на коридора.

Подредбата по стените имаше ясна тема – пилетата. По ниските рафтове имаше около 20 книги за ферми и кокошарници за деца с различен напредък в четенето. Снимки на пилета. Картинки на яйца и кокошки.

Предходното тримесечие в класната стая инсталираха портативен инкубатор с 18 яйца. Всички уроци по всички предмети се въртяха около яйцата, което съвпадна и с наближаващия Великден. Рисуваха яйца, смятаха с яйца, научиха какво означава кода върху черупката (био, свободно, подово и клетъчно отглеждане). И тъй като вече можеха да пишат следяха яйцата и си водеха дневници. Правописът не беше важен, а наблюденията. Яйцата са под осветление! Яйцата се заклатушкаха! Пилетата се опитват да излязат! От 18-те яйца се излюпиха осем пилета, които бяха инсталирани в импровизирана кошара в учителската стая при приглушена светлина, свежо сено и строга забрана за пипането им. Дори и аз отидох да ги видя! Едно кекаво пиле, постоянно тормозено от другите, беше отведено при ветеринаря за евтаназия. Учителката ми обясни, че хуманното “приспиване” струва цели 80 швейцарски франка, около 140 лева, но ветеринарят бил впечатлен от проекта и предложил услугата със значително намаление. Пилетата предизвикаха много дискусии не само в училище, но и вкъщи – въпроси за живота и смъртта, за отношенията в групата, за инвалидността, за био фермерството и неговата цена. Децата дадоха имена на всяко пиле и след това ги подариха на госпожа с домашен кокошарник в съседното село. Госпожата води пилетата няколко пъти обратно на гости при децата, които проследиха в дневниците си цялото им развитие до едри кокошки.

След като разгледах снимките реших да си тръгна. Децата вече се връщаха за следващите занятия.

На страницата на PETA имаше апел инициативи с живи пилета да не се толерират поради опасения за благоденствието на животните, но честно казано аз съм виждала хора, които живеят при по- лоши условия от тези в швейцарската учителската стая. Пилетата помогнаха на децата да напреднат по основните компетенции и смятам, че са останали доволни от себе си.

Categories
all about my mother

Розовата папка (шести септември)

Миналата Коледа получих неочакван подарък – розова папка с ксерокопия на материали от майка ми:  “София. Журналистиката – нейното призвание”. 

Леля Слава, човек от най-близкия приятелски кръг на родителите ми, беше ходила със седмици във варненската регионална библиотека “Пенчо Славейков”, беше изчела целия архив с материали на майка ми от градската преса и беше избрала за мен тези, които я бяха впечатлили още по времето на оригиналната им публикация между 1975 и 2004 година.

Бях озадачена.

Леля Слава е последния човек на света, когото бих свързала с каквото и да било розово. Когато си позволявах да се оплача пред майка ми, че ми е трудно все да съм единствената жена сред корпоративните акули на работа тя ми затваряше устата с едно единствено изречение: ”Виж леля ти Слава.” 

Леля Слава е доцент по технология на металите, инженер и доктор на науките, родител, а вече и баба. Освен това има поддържаната коса на Катрин Деньов и готви страхотно. С други думи тя е от поколението на българските супер-жени от 70-те и 80-те на които някой ден ще се посвети научен труд (ако вие сте от това поколение позволете ми да ви стисна ръката и да ви кажа, че сте голяма работа.)

Представих си, как е преглеждала старите вестници, интернета на онова време, като читател, но със систематичния подход, култивиран през цялата и университетска кариера. 

(Моят приятел г-н Любомиров ми изпрати някога копие от варненския официоз “Народно дело” от юли 1989; абстрахирайки се от задължителната за периода партийна пропаганда и техническото ниво на отпечатването (особено при снимките), съдържанието на вестника е на впечатляващо добро ниво)

Още преди да отворя папката се позабавлявах с мисълта дали някой би събрал моите безценни анализи и презентации десет години след смъртта ми. Абсолютно никой! Мисълта ни най-малко не ме депресира, но рекалибрира дефиницията ми за “успех в живота”. Майка ми смяташе, че най-голямата сила на работата и е навременността и – ако написаното в ежедневник не предизвика отклик на момента то тотално се обезсмисля.

Винаги когато я критикувах за някой недостатъчно задълбочен според мен материал, тя отбелязваше, че е писан за неделното издание, а не за поколенията. Тя не беше привързана към миналите си публикации, смяташе ги за чернова на това, което е в момента, не поддържаше личен архив, връщаше се към някоя тема или личност само ако наистина имаше нещо ново да се каже.

Политическата пропаганда я отегчаваше до смърт и си беше изработила механизъм за игнорирането и (както повечето хора по онова време). След края на комунизма оставаше потресена, че сериозни медии си позволяват да задават въпроси за личния живот на интервюирания и че отбелязват зодиакалния му знак. 

Отне ми доста време да прочета селекцията, предимно защото не знаех какво да очаквам. Разбрах, какво е имала предвид когато казваше “ооо, като бях по-млада бях толкова наивна!”. Останах впечатлена от интензитета  на интересните събития  във Варна тогава, от пролетарската патетика на 70-те, от еволюцията на стила и. 

На днешния ден майка ми щеше да навърши 70 години. Старая се на този ден винаги да пиша някакъв спомен за нея, но днес се замислих какво би правила сега, ако беше още жива. Заглавието на розовата папка ясно подсказваше, че пак щеше да пише, работата и наистина и беше призвание. Сигурно щеше да живее в Швейцария. Някога тържествено ми беше обещала, че щом имам деца ще се премести да живее при мен, където и да съм, и ще ги гледа, за да мога да ходя на работа. Спомнях си за това обещание всеки път когато бутах количката с двете деца и лаптоп срещу морето от швейцарци в тунела на гарата в 6:50ч. сутринта и крещях наум : “Ти ми обещаааа, обещаааа ми, а виж сега какво стана!”; никой не ми отговаряше, естествено, но морето от хора се разделяше на две и винаги стигах на време до детската градина, а после и до работа. 

От време на време преглеждам отново материалите в розовата папка. Напомням си, че само това остава след всеки от нас – деца и нещата, които сме вършили по призвание.

Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Моите швейцарски съседи

Преди много години на една студентска конференция в чужбина се заприказвах с полякиня на моите години. “Минах през България миналия септември, сериозно каза тя, там живота е много труден. Хората едвам свързват двата края. В малките населени места видях как се събират, всеки носи по нещо за общ съд на огъня, така готвят за да преживеят”.

Ние с моя колега Средков се спогледахме и прихнахме да се смеем. Търпеливо обяснихме на полякинята, че България наистина не е цъфнала и вързала, но че в случая е била свидетел не на гладуващи българи, а на варене на лютеница – автентичен обичай, който не се възпризвежда за туристите из ресторантите като нестинарството и кукерството например. Бурканите с крайната продукция лютеница не са най-важната част от тази традиция, тя е също така идеална възможност да се събереш с приятели и роднини в последните горещи дни на лятото за балканско дуенде сред апогея на есенните зеленчуци и малко пушек. Не съм сигурна, че полякинята ни повярва, но си дадох сметка в каква заблуда можеш да се вкараш ако не си на ясно със социализацията на хората в дадена култура.

Тъй като швейцарското общество традиционно функционира добре, хората нямат настойчивата нужда да търсят неформални връзки по между си. Не е необходимо да молиш съседа да ти наглежда къщата докато си във ваканция (престъпността е ниска) или да ти полива мушкатото (има си автоматични системи) или просто да си помрънкаш с някого, че обществения транспорт е не надежден (надежден е). Митовете за отчуждеността са до известна степен верни – има съседи които с десетилетия си говорят на “вие”, има и писмени оплаквания че съседа ползва душа си след 22ч., при условие, че в правилника на конкретната жилищна сграда това е забранено. Тези примери обаче не са универсални.

В предходното ни жилище, кооперация с четири самостоятелни апартамента, нямаше никакви специфични правила. Фирмата, стопанисваща сградата, беше положила усилия да събере оптимална конфигурация от наематели. Не повече от двама чужденци (аз и една канадка), две двойки под и една над 40 годишна възраст, три семейства и един офис, всички работещи на пълен работен ден. Сходствата в начина ни на живот до голяма степен осигуряваха мирното ни съжителство, бързо намерихме общи интереси и с всички бивши съседи сме си приятели и до днес.

Нашата следваща, самостоятелна къща, се намираше на нова улица. Повечето къщи вече бяха населени, други бяха още в строежи, а аз бях в майчински – кърмех, преобувах, понякога спях – и като в “Прозорец към двора” на Хичкок наблюдавах динамиката наоколо. Улицата беше еднопосочна и абсолютно празна. Моите съседи живееха в паралелни часови пояси. Някои излизаха за работа в 6:30; децата тръгваха на училище малко преди 8ч.; пенсионерите прибираха пощата си около 9ч. и след това нямаше никакво движение до към 16ч., когато децата се връщаха от училище. Между 18 и 20ч. всички сякаш вечеряха и после замираха. Българските социални средища – детската площадка или пейката пред блока – нямаха видим еквавилент на нашата улица.

Съседите дружелюбно ми махаха от колите си, а когато в крайна сметка се заприказвах с тях научих за кварталния празник.

Преди няколко години, осъзнали комшийския вакуум на новата улица, Тина (индийка отраснала със седем братя и сестри) и Олимпия (дъщеря на гърци, отраснала в Швейцария), решили да прганизират сбирка. Изпратили покани за съботата преди началото на новата учебната година през август, наели шатра, маси, грил и хладилник и поканили всички живущи в близкия периметър. Единствените условия били всеки да заяви предварително с какво ще допринесе – купа със салата и някакъв десерт за около шест човека; месото всеки си носел и грилирал сам; наемът на шатрата се разпределил между всички потвърдили присъствие. На първия празник се отзовали над 50 човека и си прекарали толкова добре, че от тогава сбирката е ежегодна.

Така за първи път се срещнах с всичките си съседи едновременно – пенсионери, семейства с малки деца, семейства с големи деца, семейства без деца. Всички бяха спретнати, като за гости, а не по домашному с чехли, носеха си порцеланови съдове и стъклени чаши за вино и оживено разговаряха по между си. Първоначалното ми впечатление за изолираност се оказа погрешно – те наистина се радваха да се видят, но бяха възпрепядствани от различния си дневен ритъм.

Възпитаното държане, липсата на пластмасови паници и малките свещи по масите превърнаха вечерта от палаткова улична вечеря в очарователно цивилизовано събитие.

Тийнейджърите ми разказваха за летните си стажове, родителите им разказваха за последните си екскурзии, всички живо се интересуваха от произхода ми, бабата на Олимпия се оказа солунска българка. Професиите се споменаваха бегло, само ако любопитствах, обединяваха ги градинарство, добронамерени клюки за местните политици, състоянието на близкото училище и плановете за следващата ваканция. Празникът приключи около 2 часа след полунощ.

От този ден нататък се чувствах много по-комфортно на новата улица. Моите съседи наистина нямаха нужда да бъдат близки приятели помежду си и не всички се отзовават на поканата – семейство лекари ми обясниха, как целия им ден преминава в разговори и просто не са в настроение за квартален празник пък било то и веднъж в годината; никой не им се сърди.

През следващите години кварталният фест се доразви. Неколцина възрастни съседи починаха, родиха се бебета, децата проходиха, тийнейджърите се изселиха.

Напоследък организацията премина в наши ръце и се оказа очудващо лесна, благодарение на доверието което съществува в швейцарското общество. Поръчваме шатрата през април и сме напълно сигурни, че ще е доставена в уречения ден през август. Децата разпределят поканите в пощенските кутии в началото на май. Доброволците за разпъването и прибирането на шатрата не се нуждаят от напомняне. Всички оставят лептата си за наема в обща кутия на самата сбирка. В тези августовски вечери хората постепено ми разказваха за себе си неща, които никога нямаше споделят ако бяхме ограничили отношенията си до кимване и вежлива усмивка. Съседите под десет и над шестдесет годишна възраст са най- големите фенове на събитието.

Тази година, един ден преди феста, на вратата ни позвъни Кристоф – пенсиониран учител по физика от близката гимназия.

“Извинявай за безпокойството, притеснено започна той, но Мѝхал не е получил покана. Нали си го спомняш? Той е чех.”

Разбира се, че си го спомнях. Хер Мѝхал, на видима възраст около седемдесет, не беше от постоянно живущите в квартала. Идваше си само за лятото в къщата, наследена от баща му. Миналата година феста съвпадна с пристигането му от Прага и той цъфна с два буркана кисели краставици от южна Моравия, тъй като нямал време да приготви обещаната салата.

Потвърдих, че лично съм пуснала поканата в кутията на хер Мѝхал – нямаше причина да го отлъча от събитието.

“Имаш ли една покана? Нека да му я занеса лично”, закърши ръце Кристоф.

Отговорих му, че точно сега нямам под ръка, но хер Мѝхал е добре дошъл. Кристоф се успокои, благодари, стисна ми ръката и си тръгна.

Празникът беше успешен както винаги. Всички четиридесет и осем човека, заявили участие, пристигнаха на време и се засуетиха около грила с чаши в ръка. Бяхме покрили масите с ярко жълти покривки, освен халдилник и грил и имахме и кафе машина, дадена на заем от участници и разкошна метална кофа за лед с кожена дръжка, в която почиваха бирите. В този момент винаги ми липсва музика, лек джаз сред общото жужене, но останалите организатори бурно възразиха; без музика даваме достатъчно пространство за разговори, обясниха те. Тази година обаче имаше музика – съседът Роланд, видима възраст 62, се появи облечен в шотландски национален костюм – с килт, риза, шапка – и изсвири на гайда Scotland The Brave и Amazing Grace (на бис). Човекът си намерил хоби след пенсионирането и с ентусиазъм участва във фестивали, концерти и въобще където намери място за изява.

Към края на вечерта се заговорих с хер Мѝхал, обясних му, че нямам представа къде се е затрила поканата и че искрено се радвам на присъствието му.

“Аз идвам тук само през лятото, каза хер Мѝхал, емиграцията … от една страна не е за мен … от друга – може би направих голяма грешка, че не емигрирах тук преди много години”

“Къщата беше на баща ми. Той прекара десет години в затвора през 50-те години.”

Хер Мѝхал знаеше, че съм българка и се сещам по какви причини са затваряли хората в онези светли времена.

“Когато излезе на свобода той си мислеше, че живота ще продължи по старому. Но аз вече не бях на десет, а на двадесет, и майка ми беше глава на семейството. Беше им трудно, много трудно … След това, през ‘68-ма той … замина … за Швейцария”.

През 1968 социалистическите страни (с изключение на Румъния) изпращат танкове за потушаването на Пражката пролет. Явно това е била последната капка за бащата на хер Мѝхал и той … заминал.

“Баща ми имаше две университетски дипломи – инженерство и право. Веднага се устроил на работа и си купил тази къща. Виждахме се рядко, беше изключително трудно. Сега къщата е моя и прекарвам тук ваканциите си. Аз си имам интересна професия в Прага …”

В последствие разбрах, че хер Мѝхал е лекар и цял живот е работил в университет в Прага. Попитах го дали живота в Чехия се подобрява.

“С всяка изминала година се подобрява – твърдо заяви хер Мѝхал. Първо в големите градове, но сега и в малките населени места напредъка е очевиден.”

Оптимизмът у източноевропеец в пенсионна възраст е нещо изключително рядко и ми действа тонизиращо. Попитах го на какво се дължи чешкия прогрес.

“Образованието. Особено с техническа насоченост. При нас то винаги е било на ниво, а квалифицираните хора са магнит за работа, за инвестиции… Аз … аз съм бил в България, в Созопол през 1972 и в Слънчев Бряг през 1975. Хареса ми. Много зеленчуци внасяхме някога от България, добра селекция от вина …”

След това някой ни прекъсна и разговора тръгна в друга насока.

При разчистването след полунощ забелязах, че в единия буркан с краставички е останала само саламурата (изядени лично от София, която не хапна нищо друго тази вечер), а другия е пренесен в нашата кухня. От София.

Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарското училище отива на екскурзия

В Швейцария, както и в България, май, юни и юли са сезона на ученическите екскурзии. Групите са навсякъде, забелязах ги още преди да имам свои деца, и поздравявах на ум смелите преподаватели. С двадесет деца аз не бих отишла и до автобусната спирка дори и всичките да са мои.

Още в онези лежерни предродителски времена останах впечатлена от липсата на крясъци. Децата бяха шумни, като всички деца, но това не им пречеше да се движат заедно, без никой да изостава и без никой да ги навиква. В моите спомени от същия период неизменно присъства учителка – мегафон със застрашителен тембър. През ум не ми минава да я съдя, с очите си виждах че друг начин няма. В Швейцария обаче до екскурзията децата са еволюирали от хомо сапиенс до хомо сапиенс хелветикус.

Другата особеност, която забелязах тогава, беше уважението към екскурзиантите и към техните случайни спътници. В швейцарските вътрешни железници няма система за запазване на места, просто влизаш и сядаш където намериш, места винаги има. Това, оказа се, не важи за групи. Особено в майския период на перона редовно обяваваха, че в сектор D има резервация за група. Ако видите подобен знак на вагона при екскурзията си в Швейцария – избягвайте го на всяка цена, дори и без да викат разговорите между един вагон деца достигат нечовешки децибели. 

Децата в Швейцария отиват на екскурзия още в задължителната предучилищна, когато са по на 5-6 години. Няма специално организиран транспорт, пътуват си с обществения и не ни искат допълнителни пари, само храна за обяд. 

(Всъщност в предучилищната и в училище никога не ни искат пари за нищо, но много се радват ако им занесем коркови тапи или картонени рула от домакинска хартия, защото винаги им трябват в занятията.)

Първата екскурзия на Макс беше до някакво близко село като гвоздея на програмата беше возене на каруца. Всеки, който твърди, че днешните деца не се радват на нищо греши – каруцата беше голям успех. Освен това бяха палили огън, пекли сервелат на дървени шишове и се върнаха в ранния следобед мръсни, вмирисани на пушек и много доволни. Макс запомни екскурзията с инцидент – докато пресичали улицата Щефан изтървал бутилката си с вода. Шишето било малко, пластмасово и в него все още имало вода, но учителката категорично му забранила да го гони. Дори когато на улицата наистина нямало никакви коли учителката повторила ветото при което дори повишила глас, което респектирало децата, защото, мама, тя никога никога така силно не говори (за разлика от мен!)

Смисълът на тези екскурзии, разбрах още тогава, не е да покажат на децата това или онова, а да преживеят пътуването заедно – да бъдат самостоятелни граждани, а не само деца и ученици. 

Първата екскурзия на София беше с доста по-амбициозен маршрут, обявен месец предварително. Децата отиваха с автобус до гарата, от там щяха да пътуват с влак, после се прекачат на друг влак и така да стигнат до музея на играчките в Баден, който е на около сто километра от нашия град. Трябваше да си носят нещо за закуска, после нещо за обяд, но нямаше да палят огън, щяха да разгледат музея и после да отидат на някаква супер голяма детска площадка. София натовари раницата си и тръгна с другарчето Адрианчо към предучилищната. На няколко пъти им подвиквах да не се туткат и да не се дупят пред всеки бръмбар на пътя.

И така заминаха двайсет деца по на пет-шест години на екскурзия в следния състав: Г-жа Учителката, гърмян заек наближаващ пенсия; г-н Бауман, полагащ задължителната си военна служба като цивилен и зачислен в нашата предучилищна; г-жа Анджела от Spitex, чиято работа е да асистира Доминик, който е в инвалидна количка.

(Spitex е организация, която осигурява помощ в училище на деца с физически затруднения и помощ в домакинството на възрастни хора, които са достатъчно самостоятелни да живеят сами, но се нуждаят от едно рамо в готвенето и чистенето. Услугата не е безплатна. Предполагам, че помощта за Доминик се покрива от застраховката му, но не съм сигурна. Сигурна съм обаче, че г-жа Анджела е с него в часовете по физическо и при всички занятия извън предучилищната – музеи, театър, ежемесечните екскурзии в гората. Сигурна съм също, че родителите на Доминик ходят на работа, макар и не на пълен работен ден).

Тази година, вече в първи клас, София имаше цели две събития – не само обичайната екскурзия, но и извънредно ходене на басейн с целия клас.
Ето защо – 
Всички деца в първи клас получават smileys за поведение и се раздават по преценка на учителката с обстойно обяснение защо – помогнал си на някого, събрал си пръснатите контролни от пода и т.н. При набиране на 10 smileys детето получава еднократна допълнителна пауза от пет минути, което се смята за голяма работа. Има обаче и друга категория поощрения – smileys за целия клас, наградата за които е половин учебен ден проведен по идея на децата. Груповите smileys се получават много по-рядко, само ако учителката е особено впечатлена от съвместната им работа. След като класа на София събра необходимия брой smileys всички идеи бяха гласувани. Учителката, която много обича шоколад (и и личи!) се постара всячески да завърти вота в полза на ателие за шоколадови бонбони или украсяване на торта, но не успя. На басейн! На басейн! – крещяли децата и я принудили да създаде необходимата организация – да привлече допълнително учители за да не се удави някой, да осигури госпожа Анджела, да поиска писмено разрешение от всички родители и т.н.
Това не беше първия случай, в който децата активно упражняваха демокрация. През зимата по тяхно желание и след гласуване във всеки клас двете футболни игрища бяха обявени за бойна зона за снежни топки. Всеки можеше да хвърля колкото си иска и където си поиска, да цели деца и възрастни – в остър противовес на предния двор на училището, където според правилата никой няма право да се замерва. Децата сами очертаха границата и дебнеха за спазването и. Няколко седмици по- късно обаче бойната зона беше закрита отново по желание на децата. Оказа се, че има доста пострадали от снежни топки със скрити камъни. “Положението излезе извън контролата, мама” – обясни София. Децата дискутирали във всеки клас, разгледали възможността да се преследват нарушителите, но стигнали до извода, че усложняването на системата просто не си струва усилията и гласували за закриването и. Те продължиха да се замерват, разбира се, но далеч не така яростно и инцидентите с кръв секнаха. Училището е основно – от първи до четвърти клас.
Но това беше през зимата.
През юли, след басейна, те ходиха и на стандартната училищна екскурзия, която беше този път изцяло по идея на учителката – детска работилница в шоколадовата фабрика Frey.
Categories
Швейцарско ежедневие

Пианото на швейцарската железопътна гара

Другата седмица Макс ще има контролно по темата за миналото тримесечие, древния Рим, което ни даде повод за екскурзия до Augusta Raurica – археологическа местност с музей близо до Базел. Augusta Raurica има и допълнителен чар за мен защото е лесно достъпна с обществения транспорт, т.е. от нашата врата до тяхната с минимум чакане по гарите.

И така запасихме се с вода и моркови за из път и се метнахме на влака.

Щом стъпихме на перона в Олтен ни блъсна мощна вълна от музика – някой свиреше на пиано. Хайдн. Веднага затътрих децата по посока на звука.

Майка ми инвестира геройски в моите занимания по музика. Тя самата свиреше чудесно на пиано, беше вземала уроци около десет години, и искаше да направи същото с мен, но не се получи. Мразех пианото. Ненавиждах го. Мразех бавния си напредък, мразех красивата си учителка, която театрално масажираше слепоочията си, отчаяна от мен. Уроците приключиха едва когато изпаднах в нервна криза, хвърлих школите на пода и крещях до посиняване, че няма да ходя на пиано никога вече, никога. Била съм на осем или девет.

Музиката, обаче, обичам и до днес. Не свиря, но слушам с удоволствие, разтоварва ме и ме зарежда с оптимизъм – някои хора спортуват срещу стрес, аз си пускам “Ашкенази свири Шопен и Рахманинов”.

Швейцарците отдават огромно значение на извънкласните занимания и хобита и са създали впечатляваща система, която изкушава децата с какво ли не. Никой не очаква от тях да хукнат на повече от две, важното е да си изберат нещо – започва се обикновено със спорт или музика, но има клубове за кино, моделиране, програмиране, танци. Има дни на отворените врати така че когато детето стигне определена възраст то няма как да пропусне възможността да се докосне до потенциално хоби. Тези възможности за извънкласни занимания не са съсредоточени само в големите градове (тук всяко село си има спортен клуб или оркестър) и са финансово достъпни. Швейцарците вярват, че всяко хоби развива потенциала на детето, стига то да се занимава по собствено желание, помага му да се справя със стреса, да намери нови приятели, да работи в екип, да се концентрира и въобще да се занимава с нещо продуктивно, без да очакват от него да стане стане спортна звезда или Моцарт.

Когато моите деца доброволно се записаха на барабани и флейта, само повдигнах вежди. Обещала си бях да не ги товаря с родителски амбиции по този параграф. Те обаче се занимават с удоволствие, само по за половин час на седмица. За разлика от българското музикално училище, в което децата се занимават почти професионално от ранна възраст, швейцарското напомня по-скоро нашата “музикална школа”, извън основното и средното училище.

Винаги се впечатлявам по време на карнавала през февруари как по улиците се изсипват толкова много швейцарски аматьорски оркестри, продукт на системата.

Винаги се впечатлявам и че в афиша на всяко сериозно музикално събитие в Швейцария с традиционно скъпи входни билети има поне едно българско име.

И така на гарата в Олтен кънтеше Хайдн.

Под навеса на първи коловоз, защитено от вятър и влага, стоеше блестящо черно пиано. Беше стъпило на плътен, ярко червен килим, проснат на асфалта. На също така лъскавата пейка седеше съвсем невзрачен човек – оплешивяващ, над 50-те, с бозаво яке и сиви панталони, в краката му лежеше плоска чанта. И свиреше. Дори не ни забеляза когато го аплодирахме, просто обърна следващата страница на нотите и продължи. Изпълнението не беше гениално, други зяпачи нямаше, но акустиката беше страхотна, заглушаваше дори влаковете, притъпяваше високоговорителите, а енергията на живото изпълнение както винаги ми развинти главата. След малко той спря, прибра нотите в чантата си, качи се на току-що пристигналия влак и … изчезна.

Децата веднага се сбутаха да седнат пред инструмента, заопипваха клавишите и бодро задрънкаха гамата. Чак на мен ми се прииска да изпълна “Гайдарче” от Парашкев Хаджиев, което незнайно защо помня и до днес. Но и нашия влак пристигна и трябваше да продължим към Древните римляни.

Пианото, оказа се, е маркетингова кампания на швейцарските национални железници още от 2018. То се мести по план – всяка седмица е на различно място (датите са тук). Пътуващите се приканват да снимат изпълненията и да ги качват във Facebook, за победителите има награда.

Ето и видео материал от пианото в Цюрих:

Подейства ни много цивилизоващо.

И тъй като с това започнах – в Augusta Raurica беше страхотно! Интелигентна реставрация, хармонично съжителство на археологически обект и жилищен квартал, изключително добре поднесена информация, въпреки че предметите в музея са далеч от богатството на Варненския некропол или Тракийското съкровище. Въобще как е представено нещо е понякога по-важно от самото нещо. На голямата карта с Римската империя с дебели букви бяха отбелязани Одесос и Сердика.

Categories
училище в Швейцария

Как швейцарците реформират училищното образование

С интерес проследих разправиите около националната стратегия за детето в България, което ме предизвика да разкажа как швейцарците са реформирали средното си училище.

Нашата стратегия и тяхната реформа са две различни неща, но сходствата между темите са много.

Може би си мислите, че швейцарците са седнали около кръглата маса, поговорили интелигентно месец-два и си стиснали ръцете като цивилизовани индивиди?

Нищо подобно.

Когато става дума за национално съгласие по въпрос който ще засегне децата им, хората навсякъде реагират по един и същи начин – с огън и меч. И така би трябвало да бъде, гласът народен не трябва да се подценява, но и не трябва да се взема 1:1 (припомнете си на чия страна е общественото мнение когато Пилат Понтийски опира до него).

Първата рязка промяна в училищното обучение, за която съм чувала, е от 1968 г. Това е пика на гражданските и студентските движения, започва войната във Виетнам, Дубчек е избран за лидер на чехословашката социалистическа партия, сингъл на годината е Hey Jude, студентските вълнения във Франция тикат страната към революция (графити в Париж гласяли „Бог е мъртъв, Ницше; под цитата някой добавил „Ницше е мъртъв, Бог“), убит е Мартин Лутер Кинг, телесното наказание в швейцарските училища е разрешено.

В Scuola Magistrale студентите от педагогическия институт в Локарно вдигат бунт с апел за модернизиране на образованието. От днешна гледна точка исканията им не са били особено революционни, те просто настоявали мнението на учащите да се взема предвид в образователния процес. Близо 250 бъдещи учители се барикадират в класната стая и само след три дни постигат успех – образователния министър на кантон Тичино се среща с тях и приема исканията им.

През следващите години старата система на обучение, разчитаща на строгост и дисциплина, а не на диалог, постепено започва да отмира. През 70-те Валдорфските училища на Рудолф Щайнер в Швейцария процъфтяват. Обикновените държавни училища също заменят авторитарното обучение с нова форма на преподаване при която учителят е на страната на детето и работи с обич и поощрения вместо с правила и забрани.

Тук трябва да отбележа, че за разлика от България, където се учи по общ национален учебен план швейцарската конституция задава само най-общите параметри на образованието – да е задължително, безплатно и т.н. Отделните административни единици, кантоните, са автономни да определят какво и как ще се преподава в техните училища.

Швейцарската образователна система е сложна конфигурация от федерални, кантонални и регионални закони, в резултат на което има драстични разлики какво и кога се учи в различните части на страната.

Представете си как се местите от Варна в Бургас, където децата учат втора година английски, а вашето дори не е започнало да учи чужд език, но пък по математика е с около 6 месеца напред с материала.

Това създавало огромни главоболия и през 1973 година влиза предложение за синхронизирането на учебното съдържание, но то се отхвърля на национален референдум. Всеки кантон продължава да си кара по своему.

(За разлика от България, която е представителна демокрация, при която избираме депутати, за да ни представляват при вземането на политически решения, швейцарската демокрация е пряка/полупряка – решенията в голяма степен се вземат директно от населението. В Швейцария решенията, взети чрез референдуми се налагат над тези, взети от политическите партии. )

Между 2000 и 2003 година обаче, изследването PISA показва, че швейцарчетата, макар и силни в математиката (9 място сред 41 страни през 2000г.) имат трудности в разбирането на писмени текстове (18 място сред 41 страни) което повдигна много сериозен дебат в обществото през следващите години – чак аз го забелязах, а по онова време нито имах деца нито право да гласувам.

(През 2000г. България беше на 33 място по математика и по четене и си мислех „да ви имам проблемите“ )

PISA не е идеалната система за оценка на средното образование, нейната стойност, според швейцарците е, че провокира диалог и дава база за сравнение. Ако страната загубва позиции в утвърдена международна класация най-добре ще е никой да не се обижда и да си заравя главата в пясъка. Мястото на Швейцария в PISA не подлежи на националистически интерпретации, то е индикатор за проблем, а проблемите са в образователния процес.

Допълнителни национални проучвания по същото време установяват най-различни интересни детайли – четенето е проблем сред доста деца, особено тези с мигрантски произход (родени извън страната или с родители родени извън страната), което е сигнал за бъдещи интеграционни трудности; намират значителни разлики в образователните резултати на отделните райони.

Швейцарците започват работа по HARMOS – нов план за междукантонално хармонизоране на задължителното образование.

През 2006 се обяви нов референдум със следния въпрос – искаме ли учебен план, който:

– включава задължителна предучилищна от 4 годишна възраст;

– дава общи образователни цели за цялата страна – за да откликне на повишената мобилност на хората в страната и за да даде равни възможности на всички;

– определя методи за измерване, подобряване и приравняване на качеството на образованието на национално ниво;

– определя общи образователни стандарти – с други думи акцентът на образованието да се премести от запаметяването на факти към умението на децата да мислят самостоятелно и да изследват даден въпрос;

– приравнява образованието на национално и международно ниво – т.е. обучението в швейцарското училище да е в синхрон с това в другите развити страни по света.

Темата се дискутираше навсякъде. Плакати с разревани деца наричаха задължителната предучилищна „варварска“. Промъкваха се страхове, че реформата намалява правата на родителите, че кантоните губят контрола над училището за сметка на национална институция, Швейцарското образователно събрание EDK.

В крайна сметка 86% от населението гласува „за“ хармонизацията. Това означаваше промяна в конституцията, която разрешава да се работи по промените.

Конкретните промени обаче, трябваше да се гласуват отново на локално ниво във всеки кантон. Тези промени са известни под името Lehrplan 21, конкретният план за хармонизация в 21 немско говорящи кантона в Швейцария.

Дори Макс се възползва от HARMOS скоро след раждането си през 2010г., като автоматично беше абониран към градската библиотека.

През 2009г. Швейцария се вдига до 14 място при четенето в класацията PISA, което се приема като окуражителен прогрес. Целта на швейцарците не е да са номер едно, а винаги да са над средното ниво в класацията във всички области.

При дискусиите за хармонизация не се търсело механично уеднаквяване, „всички като Цюрих“ или „всички като Женева“; учители, политици и други специалисти си задават въпроса какво искаме от децата в бъдеще, как да ги направим адекватни в един свят който се променя толкова бързо.

Основната концепция в Lehrplan 21 е да се премине от запомнянето на факти към развиване на умения и към практически подход при обучението. Останалите концепции са за хуманистична и демократична визия за света, неутралност в политиката и религията, равнопоставеност на половете, предоставянето на еднакви възможности на всички деца (а не според социалното положение на семействата им), уважение към правата и задълженията на всеки, стремеж към социална справедливост, опазване на околната среда, разбиране, че всяко дете има специфични умения и трябва да му се помага конструктивно да разгърне целия си потенциал.

Всеки кантон гласува и прие отделно своя план, емоции не липсваха.

Все пак някои различия останаха. Кантон Цюрих гласува за изучаване на английски като първи чужд език, на други места беше предпочетен френски, който е официален национален език.

Приложението на плана е огромна тухла с детайлни инструкции за учителите. За всички останали имаше множество материали, дори видео обясняващо промяната в няколко секунди. Въвеждането на синхронизираната система премина без сътресения, с добре премерени стъпки в зависимост от възрастта на учениците.

По- важното обаче беше живата връзка. На всички материали беше публикувано името на човек за връзка във всеки кантон (име, телефон, мейл). В училището ни обясниха поне 3 пъти в детайли какво означава промяната и как ще се въвежда, като учителите и директорката винаги настояваха да се обръщаме към тях по всяко време и по всякакви въпроси – аз често го правех защото навсякъде намирах нещо, което може да се интерпретира по хиляди начини. Освен това, подходът на обучение е толкова различен от моя опит преди 35 години, че понякога ми беше трудно да преценя учат ли децата въобще.

Децата имат много малко домашни и повечето работа се върши в училище (което се оказа за мен нож с две остриета, но сега вече знам как да се оправям).

Какво значи „умения“, а не „академични знания“? Ще ми затъпее ли детето? Разбира се, че не. Децата просто не зубрят. Учат таблицата за умножение не на изуст, а по нов за мен начин, и смятат доста по-бързо от мен на техните години.

Какво е „практическо обучение по математика“? Веднъж във втори клас им бяха предоставили кутия с избрани парчета ЛЕГО, бяха разделили децата на групи по трима със задача да построят … каквото сами решат. Когато вечерта попитах какво са учили по математика детето отговори: „играхме с ЛЕГО“. В действителност обаче се бяха учили на кооперация, конструктивен диалог (да се изслушват, заедно да решат какво да построят), сортирали са по цвят и форма, постигнали са резултат.

Когато учиха метри и килограми им дадоха цял час да мерят и да теглят каквото си искат; те сами забелязаха, че една педя или стъпка е горе-долу еди-колко си сантиметра; начертаха си сами метър на касата на вратата където всеки ден да смятат колко са порастнали. След това урокът за мерните единици беше много по-полезен и увлекателен.

Какво значи „разбиране за света“? Окуражават ги да четат за удоволствие, но и да разбират. Помня, че когато бях във втори клас учителката засичаше по колко думи четем на минута. Аз лично не само четях, но и говорех много бързо поради което се класирах сред най-добрите. Супер, нали? Майка ми обаче се ядоса и каза, че това е напълно безмислено и папагалско упражнение.

Във втори клас от детето се очакваше да прочете един абзац и след това да го преразкаже непосредствено със свои думи, за да стане ясно какво е разбрал. Според учителката факта, че Макс говори български му е от полза, тъй като е свикнал бързо да превключва между два езика, превеждайки по смисъл, а не буквално.

Въпреки, че разбирам и одобрявам начина, по който децата се образоват, на мен като родител никак не ми е лесно. Познатите ми прийоми за корекция са напълно неадекватни (решаването на ОЩЕ една страница със задачи, напомнянето че учителката ще е недоволна …).

Факт е обаче, че в училището е интересно, не е лесно за децата, но трудностите произхождат от правилната причина (никой не ги кара да учат стихотворения наизуст, но много се държи на умението да синтезират факти, да ги излагат логически и аргументирано).

Понякога си мисля как ли би изглеждала Швейцария сега, ако синхронизацията беше приета не през 2006, а още през 1973. Швейцарците свиват рамене – когато един референдум се отхвърли, то това означава, че хората не са готови за промяна. Това също означава, че трябва да се преработи и да се опита отново.