Categories
празник разни училище в Швейцария

Защо обичам училищните концерти

Едно от малкото неща, които ми липсват в швейцарското училище са традиционните концерти – за Коледа, за края на годината. Празници има, но концертната програма, такава каквато я помня от моето детство, е с непостоянен характер, един път има – друг път не. Макс имаше коледна пиеса в предучилищната, но през следващите две години нямаше повторение.

Моите светли спомени от подобни събития се дължат предимно на един човек и на едно голямо съвпадение.

Още в първи клас започнаме да се готвим за училищние концерт от рано и един ден нашата прекрасна учителка, другарката Хинева, ни доведе външен консултант, бащата на Надето. Другарката Хинева ни го представи като другаря Йорданов, от Варненския държавен куклен театър, който ще бъде наш творчески коректив; ще му изиграем представлението си както сме го репетирали, и ще изслушане неговите съвети. Пред нас стоеше едър човек, около петдесет годишен, с прошарена коса и брада, уж съвсем сериозен на вид, но в погледа му прозираше дяволско забавление от цялата ситуация.

Той изгледа мълчаливо спектакъла ни, даде няколко идеи на другарката Хинева, и после внезапно я попита дали има нещо против ако дойде пак след няколко дена за да проследи напредъка ни. Тя му беше истински признателна, стиснаха си ръцете, несъзнателно демонстрирайки пред класа уважение и професионализъм. На следващата репетиция той директо я попита дали би му разрешила да поеме представлението в свои ръце и след като тя отново се съгласи се започна най-забавния и полезен аспект на началното ми образование. 

За начало, той заяви, че не ни е никакъв другар Йорданов, а чичо Митко; тогава разпределението в училище беше на квартален принцип и няколко деца вече го познаваха точно под това междусъседско име. През следващите месеци чичо Митко въведе парадокс в нашето социалистическо училище – напълно функционираща демокрация. Всички деца бяха включени в пиесата. Академичните успехи, или липсата им, не даваха предимство на никого. Репетициите продължаваха дълго и никой за нищо на света не ги пропускаше. Бяхме не особено приятен клас, 36 деца, другите учителки ни наричаха „онези, на Хинева“ и потреперваха при мисълта, как за малко са се отървали от лошия късмет да ни обучават. Другарката Хинева идваше в началото и следеше репетициите на заден план, с ясното намерение, да се намеси ако се разбеснеем, но при чичо Митко проблеми с дисциплината нямаше. Той уважаваше всички деца, ние му отвръщахме със същото, и безкрайно обичаше театъра, повличайки ни след себе си. Обясняваше ни как да говорим пред публика, как и кога да акцентираме без да преиграваме, и как да запазим самообладание дори и когато ни идеше да се затъркаляме по пода от смях. Отхвърли намеренията ни да се нацапотим с грим до ушите за крайното представление, обяснявйки ни, че грима в театъра си има функция (с което си спечели адмирациите на майка ми), настояваше всички декори да са направени от самите нас, а костюмите да са пригодени от стари дрехи.

Другарката Хинева притеснено му обясни, че не може да му осигури парична компенсация за вложената работа, но той само махна с ръка и я увери, че го прави от сърце и pro bono. 

Беше славен период на сътрудничество, който ни донесе подобаващи резултати. През следващите седем години чичо Митко стана нашия личен режисьор. Поставяли сме какво ли не – танцова пиеса, пиеса на английски, ентусиазма и енергията на този човек не познаваха граници. Другите класове ни завиждаха и казваха, че не е честно, не може работата един истински театрал да се сравнява с работата на учителките, но същевременно се пръскаха от любопитство да видят крайния резултат. Работата с чичо Митко минаваше под пълна конфиденциалност, той не допускаше зяпачи на репетициите и ние пазехме проекта си в тайна. През годините няколко други учителки се опитаха да го привлекат за консултант, но той джентълменски отказа, посочвайки липсата на време – лоялността му тогава адски ми допадна. 

Ако чичо Митко беше още жив щях да му стисна ръката с благодарност за вложената работа, която ми е полезна и до днес.

Преживяното тогава ме превърна във фен на училищните концерти.

За контекст трябва да добавя, че тази история е от 80-те във Варна, която не беше “най-добрия град за живеене”. Беше около 350 хиляден град с много смислени извънкласни занимания за деца.

Примерно балетната школа на Йорданови (за да популяризира изкуството сред съгражданите си Стефан Йорданов лобира за създаването на международен балетен конкурс, който съществува и до днес). Или детски театър “Златното ключе” на Катя Папазова (бивша учителка по руски; от нейния театър излизат Кръстю Лафазанов и Галин Стоев). Или топ класата, театър “Щурче” на братя Райкови (Райко Райков е бивш учител по физкултура в училище “Иван Вазов”; театъра, създаден с брат му, сценографа Данаил Райков, беше абсолютно феноменален; Валери Петров е написал “Бяла приказка” специално за “Щурче”; от театъра тръгва бъдещия Мариус Куркински).

Това не са всички примери, но общото по между им е, че мотивацията и таланта на един човек могат да извлекат не само бъдещи звезди, но и да култивират цели поколения в един град.

Но работата в много. Толкова много, че швейцарското училище на моите деца не поема ангажимент за периодичност на концертите – на ясно е с каква отговорна задача се заема.

Затова когато научих, че за тази Коледа концерт ще има страшно се зарадвах. От този концерт също излезе интересна история…

Categories
празник училище в Швейцария

Коледа в швейцарското училище

“Правихме курУбийки!” – София тупна на масата пакет с панделка и се намести да обядва. Декември е странен месец в швейцарското училище. Завършването на всеки учебен цикъл преди ваканцията означава пик на контролните, но в замяна на това домашните, които не са много сравнени с българския ми опит, почти изчезват. Какви курабийки? По труд и творчество ли ги правихте? Къде ги опекохте?
Коледните сладки не са ми традиционни. Научих за тях от едно есе на майката на Ути Бъчваров, която разказваше за съседката си чехкиня, която винаги ги канела у тях след постната Бъдни вечер да пробват нещо  празнично. В Германия и в Швейцария те са особено практични, тъй като през почивните дни около Коледа хората си гостуват на кафе и по традиция си подаряват пакетче като това на София. Ние правим същото по Великден с козунаци и яйца – традиция, която не е позната в Швейцария. Пакетчетата са винаги с домашно приготвени сладкиши и са малки защото всяка курабия съдържа около една супена лъжица захар и толкова масло.
Печенето на курабии с децата е класически сюжет за социалните медии ако искаш да размахаш перфектния си вътрешен мир пред околните. Захар, мед, ванилия, ако има и сняг – бинго. И наистина вярвам, че при някои хора в действителност се получава така. 
При мен – не.
Странно нещо е вдъхновението. Ето, ако сега трябва да метна един козунак, запретвам ръкави и не задавам въпроси. Но към коледните курабии пристъпвам със стегната челюст и само при опрян в слепоочието револвер, нещо, което София осъзна рано и бързо се научи да манипулира. Не мога да и откажа. 
Вместо мед, канела, масло и хаштаг Кристмас/фемили/гратитюд обаче, аз виждам деца, които си ближат пръстите, пипат навсякъде с омазани ръчички, кихат в захарта, замислено мачкат масленото тесто докато се втечни и хукне към ръкавите им и точно в тоя момент им писва, зарязват ме насред кухнята и отиват да всяват хаос другаде. Чувствам се самотна сред трите вида полуприготвено тесто и си мисля за Аристотел.
Преживяванията, казва той, могат да бъдат два типа. Телос, при които се цели краен резултат, примерно курабии, и ателос, безкрайни, при които целта е самото действие – като разходка сред природата без определена дестинация. С напредването на възрастта, продължава Аристотел, човек трябва да се насочи към втория тип преживявания за да се наслаждава на живота след като е постигнал крайните си, телос цели. 
Ето така се опитвам да гледам на курабиите – не като на състезание за перфектен живот в Инстаграм, а като на възможност за съпреживяване с децата. Не ми се получава, но всяка година те ме подлъгват да опитам отново. Тази година в деня на домашните курабии заваля сняг, децата отсвириха всичките ми планове и хукнаха на улицата да строят иглу в кишата. На спокойствие и с чиста съвест си опекох курабиите сама. Не станаха за снимка – на всяка перфектна тава се падат по две силно деформирани и твърде домашни, но са наистина вкусни. Лъжица захар и лъжица масло е това! 
Но курабии в училище, с двайсет първокласника … това не исках да си го представям. По Коледа децата са ангажирани в правенето на подаръци за родителите. И подаръците на се просто картинка на разкекерчена елха и чаровно пожелание с правописни грешки, а истински предмет от работилница. Наскоро поискаха от мен писмено разрешение да снимат София за някаква педагогическа книга и тогава видях какво всъщност правят там – усмихната до ушите София режеше с грамаден трион, нейната приятелка бухаше пирони с чук в една дъска, въобще кипеше сериозен труд, със сериозна възможност да се наранят.  Много било весело, твърдят всички. Дори хартията за подаръците приготвят сами. Училището осигурява руло кафява амбалажна хартия и децата я щампират и рисуват докато стане празнична. Работата по коледните подаръци им отнема месеци и им носи тотално телос и ателос удоволствие. Научава ги също, че Коледа е повод за даване и че комерса около празника не е задължителен.
Къде, попитах, опекохте курабийте?
София врътна очи по онзи начин, който подсказва дълбокото и недоверие, че някога въобще съм ходила на училище. 
В стаята, отговори тя.
В стаята нямате фурна, парирах я аз.
Вие как готвихте в училище, не се оставяше тя.
Ние учехме готварство чак в четвърти клас, като цикъл от трудовото обучение. Не всички училища имаха оборудван кабинет. За готварството трябваше да ходим до училище “Ангел Кънчев”, което означаваше ставане преди шест и сериозен трекинг през два квартала и през едно дере (за по-пряко). Кабинетът беше чист, просторен и неестествено студен, особено за кухня. Имаше табло за социалистическото съревнование, което никой не си даваше зор да попълва и миришеше кофти. Звучи като сериозно усилие за вторник сутрин, но можеше да е в пъти по-зле, примерно да сме на опитното поле до летището в 7:30, като до там нямаше автобус. Ако родителите ти нямат кола спуканати е работата. Ако родителите ти имат кола, то тя ще е натъпкана с още много деца облечени като персонажи от South Park. След опитното поле вървяхме в индианска нишка след учителката, тъй като при околовръстното нямаше дори тротоар, за да стигнем все пак до някаква автобусна спирка. Поне вече не беше тъмно. 
Бих ли препоръчала подобно обучение за моите деца? Ни най-малко. В същото време точно това обучение беше съвсем адекватно за реалността на 80-те години и ме научи, че човек понякога трябва да полага огромни усилия пряко волята си и в същото време ме закле да търся реализация само на места, в които виждам смисъл и ми носят вътрешно удовлетворение. Така и не заобичах градинарската работа от опитното поле, въпреки че тя може да е страхотна терапия против стрес. Готвенето ми доставя удоволствие въпреки часовете в училище “Ангел Кънчев”, благодарение на майка ми и респекта и към удоволствието.
София ме изгледа със запнала уста и не каза нищо.
После обясни, че учителката е разделила децата на групи по три. Всяка група е получила готово тесто за курабийки (продава се в супермаркетите). После те сами е трябвало да се организират – да си изчистят чиновете, после един да разточва, а другите по ред да изрязват курабиите с избрани от тях форми. След това са го наредили в тава, точно обозначени кои на кого са и са ги опекли във фурната в учителската стая. В училището на София учат около 230 деца от първи до четвърти клас. Фурната е една и се използва за подобни проекти, но и от самите учителки, които си топлят в нея донесения от къщи обяд. 
София каза, че после пак са чистили, но според нея на чина и все още има пудра захар. 
Преди Коледа децата имаха и обща закуска за празника в училище. Всеки трябваше да донесе по нещо от списък – буркан мед, пресен хляб; прибори си носеха от къщи. Закуската на Макс беше с родителите и ми направи впечатление, че поне половината от децата бяха забравили да донесат обещаното, но явно това е било взето предвид при планирането защото имаше достатъчно храна ако не се разхищава. От учителската стая бяха изкарали кафе машина и все пак някакви чаши и чинии. В часа по “Човек, природа, общество” са обяснили защо приборите за еднократна употреба трябва да се избягват и защо усилията сега си струват като са им демонстрирали топящите се айсберги. Всъщност часовете са толкова впечатляващи, че Макс ни е забранил да купуваме Нутела след урока за палмовото масло, което оставя животните без дом. Сега купуваме нещо друго с голям етикет palm oil free, по-скъпо от Нутелата, но Макс твърди, че и без това с шоколада не трябва да се прекалява.
Това беше празнуването.
Всъщност не, тази година имахме и страхотен училищен коледен концерт, за който ще разкажа ако имам време.
Categories
училище в Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската първокласничка

Нямаше да ви занимавам с родителската среща на София, но там обсъдихме някои неща, които смятам за емблематични за швейцарското общество.

Учителката на София беше едра, усмихната жена около 50-те. Тя сподели, че преподава от 13 години, първото и образование е било по фармация и едва на 33 години е завършила педагогическо. Това е често срещано явление, за което съм разказвала и друг път – благодарение на дуалното образование е съвсем нормално е да завършиш първо нещо, което ти осигурява работа веднага и впоследствие да се преквалифицираш с нещо друго. Каза, че няма собствени деца, но доволно добави, че е леля на 15 племеника.

След като ни представи някои от колегите си , тя с радост потвърди продължението на проекта “Senioren im Klassenzimmer”  – нещо като “Възрастни в класната стая”. Нестопанската организация Pro Senectute дава възможност за доброволческа, не платена работа, на желаещи пенсионери по половин ден на седмица. Senior-ите асистират на учителката и спомагат за изграждане на добри взаимоотношения между поколенията. В предучилищната на децата тези хора бяха направо безценни, особено преди часовете по физическо, където завързваха обувки и помагаха на 4-годишните да се облекат на време. В училище Senior-ите помагат не само в канцеларската работа (лепят етикети, подготвят папки и т.н.), а и както добави Макс неговия Senior, г-н Тоскани, е човекът в класната стая, който винаги има време да си поговори с теб. Дебело подчертавам, че Senior-ите не оспорват позицията на учителите и не раздават непоискани акъли по въпроси извън компетентността им.

Г-жа Дахман, Senior-ът в класа на Софи, притеснено се изправи, призна, че си е пренаписала представянето вече 10 пъти без да го подобри особено, и тръсна очилата си. Окуражихме я с ръкопляскане.

“Казвам се Кристина Дахман и съм пенсионерка от 2 години. През тези години се напътувах, напазарувах и реших, че е време да започна отново да допринасям на обществото. Активният ми професионален живот премина като секретарка. Щастлива съм, че бях одобрена за програмата “Възрастни в класната стая” и ще бъда с децата ви всеки вторник”.

Съмнявам се, че децата някога са чували на немски израза “Възрастните хора трябва да се уважават” – училището просто им инсталира по една г-жа Дахман в стаята, която сама заслужава уважението им с работата и поведението си и от там нататък нещата се развиват от само себе си.

След като учителката представи и другите си колеги тя даде думата на Таткото на Доминик. Вече знаех какво да очаквам – познавах го от преди две години, когато синът му беше в групата на София в занималнята.

Доминик има спина бифида, обясни Таткото тогава. Това е вродена аномалия в развитието на гръбначния стълб и гръбначния мозък, при която има има отвор в гръбначния канал. По време на бремеността в ембриона се формира неврална тръба, от която впоследствие се развиват гръбначният стълб и централната нервна система. При спина бифида, прешлените, които покриват гръбначния мозък, не се сключват правилно. От коляното надолу краката на детето са деформирани и въпреки, че може да върви сам на малки разстояния и да се качва по стълбите, състоянието му е доживот и няма да се подобри значително. Доминик не можеше да ходи сам в тоалета, затова в предучилищната го посещаваше неговата здравна асистентка. Тогава Таткото беше видимо развълнуван и призна, че е нормално ситуацията с сина му да предизвиква любопитството ни и ни окуражи да питаме всичко което ни интересува.

Тогава се възхитих на отговорността му – никога нямаше лично да отида и да го заразпитвам за състоянието на Доминик, и си представих как с най- добри намерения всички родители бихме зашушукали зад гърба му опитвайки се да бъдем полезни. Тогава също си дадох сметка, че в България тези деца никога не са били в обкръжението ми.

Спомням си, че тогава в стаята с около 40 човека притихна, и единствения въпрос беше как ще се процедира при физическо, при честите отивания в гората и на годишната екскурзия. Тогава Таткото обясни, че здравната асистентка ще придружава Доминик в такива случаи, тъй като трябва да сме реалисти относно изискванията към учителката.

(Кой плаща за тази асистентка? Здравната каса.)

И друг път съм споменавала, че хората с физически трудности в Швейцария са съвсем нормална част от работната сила. Учителката по плуване на моите деца е в инвалидна количка, но е перфектна плувкиня и безкрайно търпелив преподавател.

Този път обаче речта на Таткото премина доста по-леко, въпреки, че фактите бяха същите. Разпределението на децата в училище на квартален принцип има много предимства, едно от които е, че всички рано или късно се опознаваме. Повечето от нас познаваме Доминик, знаехме, че с изключение на физическите трудности той е съвсем стандартно палаво момче, че е доста популярен и родителите му настояват, той да бъде наказван и поощряван както всяко друго нормално ходещо дете в класа. От тази година обаче Доминик може да ходи сам до тоалета и вместо с количка се придвижва да училище сам, със специален велосипед на три колела. Таткото обясни, че тази самостоятелност е изключително важна за детето, и че все още с майката го наблюдават скришом как се справя. Забелязали също, че при всеки лек хълм към него спонтанно се затичват съученици, които доброволно го избутват отново до равното. След това пак ни попита дали имаме въпроси.

“Подигравал ли му се е някой?” – попита една жена.

Таткото отговори, че през двете години в предучилищната и до сега в първи клас, не са се сблъсквали с подигравки от никого.

“Защото … – продължи жената – знаете ли… моята сестра е инвалид и съм много чувствителна на тази тема. От детето си научих, че подигравки е имало, може би Доминик за щастие не е чул. Това не е нещо, което аз лично бих търпяла. Кажете как да подходим” – обърна се тя към учителката.

Учителката потвърди, че сред малките деца обиди не е чула, но може да си представи подобно поведение при по-големите. Тя каза, че ще уведоми колегите си за случката за да разберат от кои класове идва проблема и веднага ще проведат занятие с г-н Хофман, училищния социален специалист.

Апропо от съседи съм чувала, че г-н Хофман вече на няколко пъти разрешава такива ситуации – при изолация на някое дете, и при други специфични конфликти. Учителката му асистира, но човекът определено умее повече от нея в някои моменти.

И така родителската среща приключи. Аз съвсем не бях единствената чужденка. Имаше една висока сомалийка, която не говореше нито дума немски – до нея седеше друга, възрастна сомалийка, която и превеждаше.

(Кой плаща за тази услуга? Никой. Има множество неправителствени културни организации, създадени от самите чужденци, за взаимопомощ. Идея, вдъхновена от самите швейцарци , които постоянно се обединяват за различни клубове, каузи и интереси. Аз лично никога не бих отказала да превеждам безвъзмездно на друг родител в нужда, ако немския ми беше малко по-напреднал).

Имаше и една индийска майка, много съсредоточена, тъй като немския и е все още слаб. Познаваме мъжа и, собственик на малък индийски ресторант, който явно гледаше тази вечер бебето им.

Имаше един татко от Хърватска. И двойка косовски албанци, дошли в Швейцария като деца през войната.

Интересът на всички беше еднакъв. В швейцарското училище няма особено значение кой от къде идва, това, което ни обединява е настоящето и общите ни ценности. В такова общество аз лично се чувствам много добре.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският третокласник

Само като си помислих, че след дългия работен ден ме чака двучасова родителска среща ми се прииска да се гръмна.

Но ето ме днес, шест дена по-късно, жива и здрава и приятно изненадана от събитието по две причини.

Първо, организацията беше идеална. Срещата беше от едни заети хора (учителките) за други заети хора (родителите). Родителите на третокласниците пристигнахме на време, здрависахме се с всяка учителка на випуска по отделно и се настанихме на предварително подредени столове. Това с ръкостискането е много швейцарско и егалитарно, едно от първите неща, които децата научават още в предучилищната. Никой не остана да стърчи до вратата.

Представиха ни правилата в клас, обясниха какво ще се учи, как да процедираме с домашните (“напомняме ви, че това не са ВАШИТЕ домашни, а на децата”) и обща информация за лагера през пролетта. Слайдовете бяха съвсем професионални, направени от хора, които знаят как да работят с PowerPoint, без да се увличат с анимации и различни шрифтове. След това по желание ни поканиха да се включим в кратко разяснение на новия учебен план, прилаган в нашия кантон от тази година.

Второ – в паузата имаше кекс. Домашен. Вероятността да се включа в каквото и да е събитие след работа се удвоява ако има кекс.

По мои наблюдения, факта, че аз лично не съм учила в швейцарско училище по никакъв начин не ме прави аутсайдер. Системата се развива постоянно и всички родители бяхме еднакво зелени по темата трети клас.

Новата учителка на Макс обясни, че правилата в класната стая са нови и са написани заедно с децата – при това децата били далеч по-строги в изискванията към себе си от колкото тя самата. Правилата висяха на вратата и представляваха чудесна рамка на цивилизовано поведение в група – “тук се изслушваме… спорим, без да се караме… разговаряме, без да крещим…”.

От тази година имат и наказания. До сега се работеше основно с поощрения – за системно следване на правилата се получаваше право на извънредно междучасие, за добро четене се полагаше дребен подарък. От тази година обаче за не спазване на правилата (редовно прекъсване, игра в час, игнориране на учителката) се дава предупреждение. След това второ предупреждение. На третия път се дава червен картон, провинилия се сяда на четири очи с учителката и лично попълва следния формуляр:

– Защо попълвам този въпросник? Какво се случи?

– Това се случи защото …

– За в бъдеще мога да подобря следното…

– Освен това искам да добавя…

Час, дата, подпис на учителката и детайлно описание на предходните две провинения. За съжаление вече ми се наложи да подпиша такъв формуляр и гарантирам, че за човек на осем години процедурата е адекватна и води до размисли, покаяние и план за подобрение. Червният картон се взема предвид и за свидетелството за завършен клас.

Домашните, които до втори клас трябваше да отнемат средно по 10 мин на ден сега стават по 20 мин на ден. Домашните за седмицата се дават в понеделник и трябва да се предадат на следващия понеделник, като основната им цел е да научат децата да планират работата си и да я вършат редовно. Учителката прави предложение как да се разпрделят задачите, но то не е задължително. В никакъв случай не трябва да поправяме домашното – учителката твърдеше, че нейните корекции са направени така, че детето само да осъзнае грешката си и да не я повтаря.

По немски децата трябва да пишат всеки ден по четири изречения на свободна тема, колкото може по- правилно. Струва ми се, че всички деца мрънкат от тези изречения, а аз ги намирам за чудесен тренинг.

По математика продължават да учат както и през миналата година – отново нищо не се учи на изуст, дори таблицата за умножение. Имат цяла система как да работят с десетици и единици, на мен ми е сложна, но забелязах, че ако Макс се упражнява редовно напредва много бързо.

Продължават също и с предмета Тема, въпреки че по новия план е преименуван на Хора, природа, общество – на всяко тримесечие разглеждат различна тема. Целта на Темата да се научат как да възприемат света около себе си, как да го преоткриват, как да се ориентират и как да се отнасят с него. Не наизустяват факти, а научават за нови явления, предмети и ситуации и как да ги тълкуват. Звучи отнесено, но наистина върши работа. Макс на скоро ми даде пример, че две неща могат да са сходни по вид, като риба и делфин, но всъщност да са коренно различни, като риба и бозайник (спомен от темата за морското дъно от миналата година). Сега са на “Човешкото тяло и здравето”, последната ни дискусия беше за създаването на Брайловата азбука. По Темата няма учебник, а ксерокопирани материали по избор на учителката. Ако човек е свикнал да учи дума по дума, “по учебник”, тази система може да го побърка. Аз собствено я свързвам с периодите си на най – ефективно образование в гмназията и в университета и въобще не и се съпротивлявам. Едната от темите тази година е “Нашият град”, по която практически ще се научат и да следват хартиена карта за ориентиране.

Имат и музика и рисуване и физическо, разбира се, но там няма особени промени.

Голямата новост тази година са таблетите. Всяко дете получи свой таблет с лична парола, който се ползва само в училище и не може да се изнася навън.

(“Не са Епъл, обаче – обясни Макс – а “Цам-цум”. )

Аз съм с много особено мнение когато става дума за технологии в началното образование. Никакъв компютър не може да замени качествения учител, а четенето на екран не е направило никого по умен. “Самсунг”-ите обаче се ползват само в часа по Медии. Децата могат да правят на тях каквото си искат на предварително заредени апликации. Няма Гугъл, няма Ютюб. Но има десетки игри – примерно гонещи се коли, като скоростта се определя от бързината с която умножаваш изписаните уравнения. С други думи децата сами си създават виртуален отбор, доброволно решават задачи, забавляват се и не усещат, че се упражняват. Има ап за четене – ако наскоро си прочел книга можеш сам да се тестваш какво си запомнил, има ап по френски и по какво ли още не. Извън часа по Медии, “Цам-цум”-ите си почиват.

Изобщо целта на обучението в трети клас е не просто да натъпче главите на децата със знание, а да им даде компетенции – умението да прилагат това знание в ежедневието си.

Продължавам да одобрявам системата. Продължавам да се затруднявам в приложението и като родител. Но смятам, че сме на прав път.

Categories
училище в Швейцария

Швейцарската лятна занималня

Този пост е написан специално за Майко Мила, по повод дискусията за летните ваканции. Пускам го и тук, защото често получавам въпроси по темата

Семейства като моето, конфигурация от две деца и двама работещи на пълен работен ден родители, са малцинство в държавата в която живеем – Швейцария.

Щом децата влязат в официалната образователна система, която тук започва на 4-годишна възраст със задължителна предучилищна, много родители, особено тези в моята ситуация, се изправят пред въпроса “Какво ще правим през ваканциите?”

От 52 годишни седмици 13 са ваканционни за швейцарските ученици. Стандартната отпуска на работещите е 5 седмици. С други думи, дори и двамата родители да почиват отделно, един след друг, пак няма да покрият ваканциите на децата.

Не разчитам на помощ от роднини, а децата под 10 години не могат да бъдат оставяни сами без придружител. И така, какво да се прави?

Проблемът е решен не на национално, а на регионално ниво. Швейцарското средно образование е децентрализирано, което означава, че всеки кантон има гъвкавост да създава собствени стандарти, с които да посреща нуждите на населението. Грижата през ваканциите е един от тях.

Примерът, който ще дам, е валиден за моя град от 15 000 души.

През 8 от 13-те ваканционни седмици е осигурена занималня за децата

Нуждата от занималня се заявява със стандартен формуляр, най-късно 4 месеца преди началото на всяка ваканция. Повечето ваканции са пръснати през годината, като най-дълга е лятната – от 5 седмици.

Децата могат да ходят на занималня 5 дни в седмицата от 7 часа сутринта до 6 следобед, но могат да изберат и само няколко дни или часови диапазони – всеки ден е разделен на 4 стандартни времеви отрязъци.

Децата в Швейцария са разпределени по училищата на квартален принцип, така че всяко ходи в това, което е най-близо до дома му.

Местонахождението и ръководителите на занималнята се обявяват поне една седмица преди старта на ваканцията. Родителите разполагат със снимките, имената, домашните адреси, телефони и мейли на всички, които ще работят с децата им през дадената ваканция.

В занималнята винаги има едни старши служител с педагогическо образование, който работи с няколко стажанти – дуалното образование в Швейцария изисква от бъдещите учители да получават практически опит наред с теоретичните занятия.

На всеки 4-5 деца се пада по един възрастен. Екипът, който поема децата сутрин, се сменя изцяло в средата на деня. Да, правилно прочетохте. Грижата за деца е натоварваща и отговорна работа и за да се върши качествено, трябва да се разпредели между много хора.

Ваканционната програма на занималнята е изключително разнообразна. Швейцарците смятат, че децата се нуждаят от много физическа активност, не просто разходки, а това, което на български му казваме “беснеене”. И именно това стои в основата на занятията през ваканцията.

Ходят на излети и пекат наденици на огън. Ходенето в гората е резултат от кооперация с местната скаутска организация, която има барака и функциониращ тоалет. Ходят на басейн, на ферма, на концерти на открито или на интерактивни музеи тип “Музейко”, които в Швейцария са много.

Понякога остават в сградата на занималнята, която не предлага никакъв интериорен лукс, но разполага със страхотна училищна площадка с грамадни пързалки, дървета за катерене и великолепен физкултурен салон, тротинетки и велосипеди.

В редките случаи, в които остават вътре, са свободни да правят каквото си искат, като възрастните имат огромен арсенал от идеи – рисуват върху фланелки, майсторят разни неща от подръчни материали, готвят, има тиха стая за тези, които искат да четат.

Само хора, които обичат и знаят как да работят с деца могат да осигурят подобно разнообразие. В занималнята няма компютри, таблети или телевизор, но има книги, моливи, хартия и феноменална колекция от настолни игри тип “Не се сърди човече”. Повечето от игрите са дарени от граждани, чиито деца са ги надраснали. Останалите играчки са на ротационен принцип – понякога вадят ЛЕГО, друг път строителните летви Капла, винаги с оглед на това да има достатъчно, но без да превръщат помещенията в джунгла от предмети.

Децата сами разчистват след играта, обявяват, ако има нещо счупено или загубено, следват стриктен ред кой ще помага при слагането и раздигането на масата за закуска и обяд. Няма никакъв преговор на учебния материал или задължително четене.

Цената на училищната занималня зависи от кантона. В нашия случай тя се определя от приходите на двамата родители – максималната и стойност е 100 швейцарски франка на дете на ден (около 168 лева) и покрива всички разходи.

Където и да се намира човек в разпределителната таблица, това са много пари.

Цената е висока, но осигурява компетентна грижа, здравословна храна, спокойствие за родителите и приятно прекарване за децата (ако се оплакваха, никога нямаше да ги пратя там, дори и да беше безплатно).

Занималнята в този си вид съществува отскоро и е резултат от непрекъснатите усилия на родителите (предимно майки) от града, които са имали нужда от подобна услуга.Писма до градската и училищната управа, хиляди предложения как да се организира най-добре, примери от други страни, хиляди документи с обяснения защо трябва да се предвиди бюджет за подобен вид грижа, защото таксата, не е достатъчна да покрие всичко.

Доколкото ми е известно, в момента се работи в посока намаляване на таксите, плащани от родителите. Защото работата на общественото управление е имено това – да намира решения в полза на данъкоплатците, дори и те да са малцинство.