Categories
празник

Швейцарската Коледа

001Коледа не е сред любимите ми празници тъй като винаги идва във възможно най-неподходящия момент.

Октомври, ноември и декември  са дълги, тъмни месеци с цунами от работа, но за оцелелите на брега се полагат не одеала и червено вино, а бягане с културни препядствия. Украсата! Елхата! Подаръците! Местонахождението ни в тиха-нощ-свята нощ (поне в коя държава ще сме, ориентировачно)! Трапезата – швейцарската и българската! Картичките! Коледните курабии! Фирменото парти с някаква тема, когато навън е минус четири градуса и ако се докарам според инструкциите като Дейзи Бюканън си гарантигам грип и сополи! Забележете, че не включвам новите коледни моди като семейна фотосесия и собственоръчно изработен адвент календар с двадесет и четири напълно ненужни предмета, които после трябва да вадя из под дивана.

Гореописаната трагедия чудесно се вписва някъде между “бели кахъри” и “гевезелъци” затова до сега не си позволявах да си я призная на всеослушание. Тази година обаче доста хора около мен излязоха на светло със сходно мнение по въпроса, което някакси ме окрили. Празничното настроение ме спохожда чак на пролет, около Великден, когато меся козунаци.

Швейцарската Коледа обаче идва всяка година без да се интересува от мнението ми. Коледа с подаръци и трапези както у нас, но почти без телевизия и с много време навън сред природата.

Коледните тържества за децата започват на 6-ти декември, швейцарския Никулден, когато пристигат Никлаус и Шмуцли и носят на послушните деца сладкиши, а на непослушните – сухи клечки. В детската градина (kita), в предучилищната (kindergarten) и в занималнята моите деца винаги получават по торбичка с бонбони и фъстъци, която им носи извънредно много необяснима за мен радост.

През 80-те и ние получавахме подобни торбички по новогодишните тържества, но им се радвахме само ако вътре имаше нещо по-така, мандарина вместо ябълка или истински шоколад вместо соевите соц блокчета, които наричахме марципан.

По-нататък швейцарската Коледа е с акцент към даването, а не към получаването.

В детската градина, в предучилищната, в училище и в занималнята децата не получават, а правят подаръци за родителите си. Когато Макс беше на осем месеца получих от него настолен годишен календар – хартиената част беше залепена на дървена поставка, а върху нея имаше отпечатък от стъпалото му. През следващите година съм получавала от децата снимки в рамки, обилно налепени с конфети и пайети, сапун във формата на рибка, бурканче със сол, изрисувано с Коледни елхи и куп други трогателни предмети, изработени и опаковани с много старание.

Миналата година децата от занималнята се включиха в Коледната работилница на близкия манастир, където по традиция се леят свещи. Работилницата е платена и отворена за всички желаещи и изключително популярна сред жителите на града заради празничното настроение, което ври вътре. Със събраните средства беше платен курса по немски език на близкия бежански център.

Швейцарците празнуват Коледните празници семейно и по възможнист някъде в планината. Хората, които дават къщи под наем из високите райони, често пъти имат постоянни клиенти за празничния сезон. С други думи едни и същи туристи наемат една и съща къща от едни и същи хазяи в продължение на години. Попитах един приятел защо предпочита този вариант пред възможността да вдига наема всяка година и да намира нова клиентела. Защото, обясни ми той, за мен е по-важно да дам къщата  на хора, за които съм сигурен, че са съвестни, възпитани и честни; няма никакъв смисъл да прибирам висок наем и всяка година да поемам риска, че после ще се налага да ремонтирам. Ето така планинските курортни къщи с приличен наем въобще не стигат до пазара. Останалите се изчерпват изключително бързо, и последните резервации за зимните празници се правят в началото на юли.

Коледа в планината, в която и да е планина, е чудесно преживяване, което препоръчвам от все сърце. За разлика от познатата ми Коледно-новогодишна суетня между телевизора и руската салата швейцарците се отдават на ски, шейни и походи из баирите. Откъсват се от мравуняка на ежедневието и страстно се наслаждават на малките радости в живота, точно като хора, които са решили големите проблеми в обществото си.

Нашите празнични планове са непостоянни и зависят от заетостта ни на работа, плановете за посрещане или отиване на гости и броя на заболелите от бронхит в семейството. Миналата година си останахме вкъщи и поканих една позната на чаша вино на Бъдни вечер.

“Съжалявам, не мога, извини се тя, по традиция на Бъдни вечер сме с Клуба” .

Имаше предвид Ротари, Лайънс или някакъв подобен клуб. Благотворителните показни Коледни тържества на мастити бизнесмени и елегантните им съпруги плюс целия съпътстващ PR са ми безкрайно противни. Моята позната обаче, въобще не ми се вписваше в подобно събитие. Верно, съпругът и има сравнително голяма машиностроителна фирма, но не си го представяйте като надут пуяк. Човекът ходи на работа с велосипед и в свободното си време е запален градинар; дъщеря им виждам рядко, тъй като следва медицина.

Ето какво се оказа –

В Швейцария има материална бедност. Тя е относителна, разбира се, и далеч, много далеч от бедността в останалата част от света. В Швейцария никой няма да остане гладен и премръзнал в Коледната нощ. Но има хора, които не могат да си позволят разточителства и хора, които по някаква причина са самотни. Затова Клуба наема банкетната зала в централен градски ресторант където поръчва и Коледно меню. След това разпраща около седемдесет покани чрез социалните служби в града, които са в редовен контакт с потенциалната целева група. Бизнесмените и семействата им украсяват залата, посрещат гостите и след това през цялата вечер ги обслужват като сервитьори. Към единадесет часа събитието приключва и за довиждане всеки си заминава с пакетче домашно приготвени сладкиши от семействата на домакините. След това бизнесмените вечерят заедно и после до към два посред нощ почистват помещението за да го върнат в приличен вид. Няма медии, снимки и каквото и да думкане на тъпани.

Весела Коледа!

 

Categories
училище в Швейцария

Първият срок на швейцарския първокласник

Тъй като никога не съм имала есенна ваканция пристигането и, шест седмици след старта на учебната година, пак ме изненада. Есенната ваканция обаче не е гевезелък защото учебния период беше оползотворен с швейцарска ефективност и децата се умориха. Първокласникът научи всички печатни главни букви, цифрите (но все още ги пише огледално), започва да смята без пръсти, ходи на еднодневна екскурзия в гората, прави сок от ябълки в една ферма, мина обучение по спешна евакуация и стана заклет фен на училищната библиотека.

Системата с личицата , която споменах в предния пост, наистина се оказа ефективна. Децата учат буквите фонетично, както ги учехме в България – а, бъ, съ, а не а, бе, це, което им помага да “чуят” думата още щом я видят. Първокласникът се опитва да чете сам, въпреки че в училище това все още не се изисква – оставят любопитството да върви преди преподавания материал. Грамотността им се предлага като форма на самостоятелност, да четат когато си искат и колкото си искат. Всеки вторник класа прекарва час в библиотеката, където децата са свободни да ровят, разглеждат и заемат по собствен избор. За моя изненада Макс сам приготви книгите си за връщане в понеделник вечер – човекът, забравящ да обуе втория си чорап беше запомнил, че “вторник ден за библиотека е”.

Преди години, когато Макс беше още бебе, бях писала тук за подарените ни книги от детската консултация. Те бяха част от проект между библиотеките, училищата и детските консултации за насърчаване на ранното четене, тъй като в резултатите от изследването PISA Швейцария изоставала по този параграф. Бях писала и за тук и за училищния базар на книги, който ме впечатли в предучилищната. Училищната библиотека е стъпка номер три в същата насока както се очаква от всяка свястна стратегия.

При математиката, точно както и при четенето, също има практически подход. Швейцарците никак не обичат смятането с пръсти и затова преподават числата така, че децата да ги забелязват около себе си. Примерно, числото две е много важно защото е навсякъде – две очи, две ръце…Три също е важно число – като розите във вазата пред нас… Четири – като автомобилните колела. После ги учат да групират. “Камъните на този етикет девет са, обясни ми Макс веднъж, а аз даже не ги броя; виж, отдолу са четири и отгоре са четири, и аз това знам, че е осем, после има още един камък – и кое идва след осем? Девет! Ето така знам, че са девет без да ги броя. Супер трик, а?”

Децата учат не само в класната стая, затова прекараха и един ден в гората. Първокласникът се върна мръсен, все едно е бил част от “Пустинна буря”, пресипнал от викане, и горд, че е ритал футбол с децата от шести клас. В кутията, която му бях приготвила за обяд, имаше останали две зърна смачкано грозде и пръчки.
Апропо кутията. В началното училище няма павилион за закуски и приготвяме всеки ден от къщи, според съветите, които ни дадоха още преди две години – ябълка, шепа орехи и лешници, малко сушени плодове; баща ми отбеляза, че и той това си е носел в първи клас преди седемдесет години, в селското училище в България.

Другото извънкласно обучение беше екскурзията до фермата в един петъчен предиобед и първоначално не разбрах ентусиазма на Макс – той не си пада особено по животни. Той ми обясни, обаче, че във фермата ще правят сок от ябълки с някаква гигантска машина. Така и станало – първо занесли събраните ябълки някъде си, където добре ги измили, после ги пускали в машината и накрая пили от пресния сок докато дискутирали темата за есента, плодовете и факта, че крушите потъват във водата, а ябълките не.

“Мама, ти искаш от тоз сок да про’ваш?” – сериозно попита Макс; заприлича ми на Рей Лиота в GoodFellas. Когато се върна от следобедните занятия гордо ми връчи пластмасовата си бутилка за вода пълна с пресен ябълков сок, на която беше залепен етикет с името му.

За друга интересна осбеност, училищния съвет, разбрах съвсем случайно. Макс се беше ядосал на свой съученик по някакъв тривиален за възрастта им повод. Той се завъзмущава и накрая заключи, че ще обсъди случката на Klassenrad, училищния съвет. След като дълго настоявах, той ми обясни, че в стаята имат картонена кутия, където всеки може да пусне за обсъждане случка или проблем който го вълнува. После в нещо като “Час на класния” отварят кутията и дискутират. Недоумявах как обясняват проблемите си като повечето са все още неграмотни. Обяснено ми беше , че “който може пише, който не може – рисува!”. Всичко, което ги вълнува е важно и заслужава обсъждане обяснила учителката, а децата знаят още от предучилищната, че нямат право да се подиграват един на друг – не знам дали това е упражнение за директната демокрация в която ще се включат след дванайсет години или просто е стъпка в създаването на свободомислещи и толерантни хора.

Учебният срок завърши с тренинг за спешна евакуация, който беше обявен от рано с писмена молба да подготвим децата от къщи за да не се стреснат. Първокласникът беше впечатлен, че всички трябва да излязат от сградата при сигнала, дори и тези които са в тоалета. София, чиято предучилищна също беше част от обучението, беше запомнила, че трябва да излязат веднага, както са си с гуменките по физическо, без да се преобуват.

Трите ваканционни седмици мариноваха знанията от предните шест и сега децата чакат с нетърпение да тръгнат пак на училище.

Трябва обаче пак да отбележа, че швейцарската образователна система функционира оптимално при швейцарската семейна организация с един работещ за заплата и един домашен родител. Българският модел, с двама заети родители, който сме си избрали ние, е труден за приложение и изисква сериозна координация и ресурси. Не се оплаквам, просто отбелязвам за да не ви се стори тази история прекалено вносна и захаросана.

А есенната ваканция, обясни ми един колега, била с исторически корени, заради картофите. Не разбрах какво има предвид.
“Картофи, ябълки, цялата есенна селскостопанска продукция. Ти как мислиш, едно време кой я е събирал по фермите?”

Categories
училище в Швейцария

Швейцарският първокласник

img_1241.jpgПървият учебен ден на първокласниците в Швейцария се оказа кротко събитие за разлика от фанфарната тържественост с която бях свикнала в България. Въпреки че не съм фен на шумните фиести данданията на петнайсти петнадесети септември е за мен едно от хубавите неща в живота, comme il faut, като Дунавското хоро на Нова година, без да съм фен на фолклора и мириса на печена скара, въпреки че не ям месо. Тишината на събитието ме озадачи, но в края на деня Макс беше искрено доволен от първия си учебен ден така както бях доволна и аз от моя преди 33 години в България. Въпреки географската и времевата си отдалеченост общото между двата празника беше адекватността им за времето и за мястото в което се случваха.

Швейцарската учебна година не е фиксирана към конкретна дата и винаги започва в първия работен ден на дадена седмица. Според писмените инструкции, които бяхме получили преди ваканцията, трябваше да се явим в осем сутринта заедно с децата, с ученическите им чанти и без по-малките им братя и сестри. Оставихме София при съседите, лиснах пред озадачените им погледи една вода на входа за късмет и тръгнахме.

Из съседните преки наизлизаха безшумни групи от широко усмихнати възрастни, повели деца с чанти. Швейцарците нямат обичай да носят цветя на първия учебен ден, така че ние пак бяхме единствените с букет.

(Няколо часа по-късно София връчи идентични китки на учителката си в предучилищната, която до скоро обучаваше брат и и жената реагира с: “О, ето я отново хубавата българска традиция!”)

Официални тоалети също нямаше. Швейцарците рядко се издокарват освен ако не за собствената им сватба – нямаше момиченца с кордели, нито момченца с ризки, нито майки с професионално издухани фризури.
Децата влизаха директно в сградата без да се строяват в двора. Макс много се зарадва като откри закачалката с името си, остави чантата в шкафчето, обу си и пантофите – в училище се ходи по пантофи точно както в детската градина и предучилищната. Учителка също беше с пантофи. Над мивката в ъгъла имаше рафт с разноцветни чаши също с имената на децата.
Моят първи учебен ден някога беше влизане в официална, строга институция с ред и правила; училището на Макс беше място където си очакван, където трябва да ти е удобно и интересно.

Това което видях през следващия час, седмица и последвалата родителска среща наистина ми хареса. Въпреки, че швейцарската образователна система е сходна в цялата страна, конституцията делегира отговорността предимно на отделните кантони, така че не се учудвайте ако впечатления от друга част на страната не съвпадат с моите.

На всеки чин имаше картонена кутия с моливи, острилка и гума – подарък от училището и хартиена табела с името на всяко дете, както в Обединените нации. Разпределението кой къде да седне въобще не беше случайно, нашият човек който си пада малко блейка, беше настанен на първия ред, по средата между две момиченца.

Но децата подминаха чиновете и седнаха в кръг от възглавници на пода пред дъската. Класът е смесен – първокласници и второкласници са заедно. Говорейки съвсем тихо Учителката каза колко се радва да ги види отново, и че им предстоят супер интересни преживявания през следващите месеци. След като изпяха традиционната песен за начало на деня, позната им от предучилищната (повтарят “добро утро” на немски, английски, испански, италиански и френски без опасения за националната си идентичност), Учителката представи добре позната ни buddy system.

На всеки първокласник е назначено другарче от второкласниците, което да отговаря на всички организационни въпроси от сорта на като къде е тоалетната. Другарчетата бяха представени едно на друго като си стиснаха ръцете и повториха имената си. След това изиграха няколко игри с цел да запомнят имената си – когато са седнали в кръг веднага си проличава, че вниманието на хората между шест и осем години е на вълни от две минути концентрация и две-три минути зяпане наоколо.

Звънецът бие за началото на занятията, за голямото междучасие и за края на деня. В останалото време Учителката дава няколко паузи от по пет минути, като навива малък будилник и го дава на доброволец от децата. Щом часовникът затрещи, детето кресва с всичка сила “Класът на г-жа Щукер! Обратно в час!”. Дворът е малък и така беснеещите деца от един клас се разминават с другия клас, който тъкмо излиза навън.

Дневната програма изглежда много общо – вместо името на предмета пише само “урок”. По време на уроците учат четене и смятане по нещо като работни тетрадки, които са пълни с практически задачи. Вместо музика имат “хор”; събират в обща зала всички калпаци от няколко класа и пеят дружно. След първия такъв час Макс се качи на един стол вкъщи и изпълни песен от шест (!) куплета – леко фалшиво, но с невиждан до момента ентусиазъм.
Имат и нещо което наричат “ръчен труд”, но с артистична насоченост, като рисуване, майсторят разни неща с ръце, защото според швейцарците това е важна стъпка в образователния процес.

Оценките през първите три години са про форма и Учителката не ги коментира. По собствените и думи дете което се е старало много за да получи четворка заслужава точно толкова “браво!” колкото и дете с шестица.

Домашните трябва да отнемат средно по петнайсет минути на ден. Пак според Учителката някои деца се концентрират и ги пишат за пет минути, други имат нужда първо да блеят и им отнема половин час. Можем да преглеждаме написаните домашни, но не и да ги коригираме, защото иначе Учителката ще загуби индикатор накъде върви обучението. И – дръжте се здраво – в петък домашни не се дават. Традиция било. Уикендът бил за почивка.

В нашия кантон четенето се учи по нова система, която не е възприета в цялата страна известна като “Личицата”. Вместо букви, децата получават лист с физиономии, характерни при произнасянето на всяка буква. След като минат през всяко личице те ще научат и буквите и май някъде до към Коледа ще могат да четат без да сричат. Системата е супер странна и нова, но по мнението на позната пенсионирана учителка човек не би трябвало да я критикува ако не е запознат с цялостната и философия (тя самата не беше запозната).

До колкото ми стана ясно системата е разработена от швейцарски учители в друг кантон и се базира на факта, че за децата имитацията е нещо лесно и естествено. Възрастните не могат да възпроизведат звук по рисунка на лице, защото са забравили как, но децата напредват много бързо и едновремено се научават да артикулират правилно.

Веднъж месечно ходят в гората – по програма сега учат за есента, цветовете и плодовете и. В класната стая имаше и голямо табло със сортовете швейцарски ябълки, които ми изглеждаха абсолютно идентични, но Макс вече ги разпознава.

Децата ходят на училище от осем до три и половина, с пауза за обяд, в два дни от седмицата, в останалите три са само от осем до дванайсет. Това което ми харесва най-много е, че Макс ходи на училище с желание.

И съм искрено благодарна, защото честно казано не знам как бих го принудила да ходи там ако беше на обратното мнение.
PS: Поради възникналия интерес пускам снимка на системата с личицата:

Categories
Швейцария Швейцарско ежедневие

Теория и практика на швейцарските училищни ваканции


Спонтанният ми отговор на въпроса “Какво правят през ваканциите швейцарските деца” е: “Нямам никаква представа, всеки се оправя сам”. Което не е съвсем цялата истина, просто въпроса с ваканциите тук е комплексен, аз се сблъсках челно с него преди две години.Нека да обясня.

Швейцарските деца започват задължителното си образование на четири годишна възраст с предучилищна и така влизат в системата при която от 52 седмици в годината 13 са ваканционни. Грипни и дървени ваканции няма – децата боледуват, но по единично, не епидемично, а как не им се пука парното през зимата е мистерия някаква, предполагам масоните и илюминатите имат пръст в цялата работа.
Най-дълга е лятната ваканция от пет седмици, покриващи юли и август, а останалите са разпределени на по-къси порции през годината. Подобна организация се отразява особено добре на по-малките деца, които са ми пред очите – щом забележа, че занятията им идват в повече значи и следващата ваканция е зад ъгъла.

Почивките не са по едно и също време из цялата страна, което означава, че братовчеди от съседни кантони могат да не се засекат за ски ваканцията, но същевременно възпрепядства масови вълни от отпуски по едно и също време и потенциални ръкопашни битки из швейцарските офиси.

Продължение

Categories
Швейцарско ежедневие

Happy Birthday, Helvetia!

Тази история е стара, но се сетих пак за нея миналия понеделник, докато гледахме зарята за националния празник.

Една делнична вечер се качих на влака в Берн на връщане от работа. Както повечето швейцарци, които живеят и работят в различни населени места, времето във влака е сакрален период на турбо ефективност. Планетите са се наредили в права линия – в къщи знаят, че се прибирам и няма как да вървя по-бързо; в офиса знаят, че макар и извън периметъра на сградата всеки може да ме намери. При тези условия напълно се изключвам от света наоколо и работя; случвало ми се е да седна до Естер и да се осъзная чак на слизане.

Онази вечер обаче погледа ми случайно срещна човека на отсрещната седалка. Той ми се усмиха широко, като на познат, и кимна. Не можех да се сетя къде го бях виждала, но със сигурност се бяхме срещали и преди.

В Швейцария в такива моменти особено се държи на неангажиращата, но автентично заинтересована комуникация. Трябваше да завържа разговор в името на добрия тон, как сте, как е семейството, къде ще прекарате ваканцията, ооо, в Тичино е прекрасно по това време на годината. Диалозите ми бяха познати от детските книги на Ерих Кестнер и винаги съм се възхищавала на хората, на които им се отдават, примерно братовчедка ми Ели ( родена да работи с хора!), или Алекс  (ветеран на швейцарското хотелиерство). Аз съм интроверт и реагирам като сърна пред фаровете на камион, опитвайки се едновременно да намеря смислена тема, да имитирам заинтересованост и да превключа на немски – не ми идва от вътре и това е; предпочитам да се усмихна, да кимна и толкова. Преди години обаче тактично ми беше намекнато да ошлайфам този културен детайл иначе хората ще го изтълкуват като арогантност. И тъй като съм отговорен представител на чужденците в Швейцария, които принципно са смятани за некултурни, и съм основен PR на децата си сериозно се старая да правя добро впечатление.

Затова беше особено важно да заговоря човека от отсрещната седалка.

Във всички случаи не го познавах професионално, швейцарците в нашия офис са малцинство, а този човек носеше костюм – такива въобще нямаме. Прехвърлих на ум бившите и настоящи съседи, но и от там нищо не излезе. Последната възможност беше да е някой от застрахователните ни агенти, което ме притесни още повече. Точно със застрахователните агенти е особено важно да се държиш цивилизовано. Човекът усети, че го поглеждам крадешком и пак ми се усмихна.

И тогава изведнъж се сетих – той е депутат! Наскоро бяхме гласували за Nationalrat и той беше кандидат от нашия регион! Плакати с физиономията му бяха разлепени навсякъде, затова ми беше познат. Теглих му един Гугъл и да, ето го човека, юрист, завършил университета в Берн, после магистратура в Харвард.

Да срещнеш швейцарски политик в обществения транспорт съвсем не е рядкост. Срещала съм  Калми-Рей в супермаркета до Zyttglogge по време на мандата и като външен министър, а Паскал Кушпен често обядваше в ресторант близо до нашия офис. Хората ги разпознаваха без ръчкане с лакти и смигвания гле‘й кой е тоя. Швейцарските политици са служители, а не шоумени и се държат като такива. Това, което ме впечатли най-много обаче беше не липсата на охрана и лимузини, а поведението им. Въпреки че никой не ги зяпаше, те много добре съзнаваха, че всички ги наблюдават; не отбягваха погледи, усмихваха се и излъчваха сдържаност, приветливост и скромност като хора, които осъзнават отговорността си пред околните.

Не твърдя, че Швейцария е идеалното място за живеене просто защото аз се чувствам добре тук. Познавам достатъчно хора, които въпреки чудесните си заплати така и не успяха да се адаптират и се прибраха по собствените си страни. Но ако трябва да избера едно от най-привлекателните неща на швейцарското общество е, че изискват от политиците си да носят отговорност и те го правят.

На слизане от влака му се извиних на английски – обясних, че просто съм се чудела от къде го познавам; гласувах за вас, казах, ето затова сте ми познат.

Човекът искрено се разсмя и подаде ръка: „Благодаря ви, каза той, благодаря ви за гласа и за доверието!“

Categories
продукт

Време за сандали

 Днес каня пред строя Crupon – българска работилница за кожени сандали и обувки.

Лозунгът “Изберете българското” никога не ми е въздействал особено, тъй като когато пазарувам ме занимават други въпроси като например аз това нещо мога ли да си го позволя, направено ли е от качествени материали и от хора, които знаят какво вършат и имало ли е нечестна човешка експлоатация в процеса.

Crupon имат успешен бизнес на Etsy, но и собствен сайт на български който задържа вниманието ми със снимките си – надявам се любимият ми кремопроизводител Refan също да ги види някай ден и се поучи.

Сандалите на Crupon са от растително обработена кожа от Тоскана. Написано така звучи като маркетингови джаберуоки, но хората обясняват с подробности защо материалите им са толкова специални, а аз съм много порьозна към технически детайли.

Досавката в България е безплатна, но работилницата праща из цял свят с UPS за което ми се извиниха, защото е скъпо, но както казва пра-баба Маргарет:”Скъпа, ако не си платиш как можеш да очакваш, че ще ти свършат работа?!”.

Приемат разплащания и с PayPal, обаче има малък бъг – PayPal не приема BGN и когато адресът за доставка е извън България автоматично обръща към чуждата валута без да променя номинала, т.е. цена от 80 лева става 80 евро.

Crupon откликнаха веднагически когато им обясних проблема и си стиснахме ръцете за продажбата с три съобщения във Facebook – пишеха грамотно и не ми говореха на “ти”.
И така зачаках десет дена – твърдят, че правят всеки чифт индивидуално, а лукса отнема време.

Сандалите пристигнаха без ден закъснение в кутия, брезентова торба и инструкции за поддръжка. Опаковката може да се доизпипа още малко – обувките на Crupon заслужават пакетирането на Sézane, но предполагам и на това ще му дойде времето.
Нося ги повече от месец и гарантирам, че си струват до последната стотинка. Всеки детайл е изработен с огромно старание, удобни са и са изключително красиви – иде ми като досадното дете в “Биографията” на Нушич да ги поднеса под носа на всеки, да викам “имам нови буки!” и да говорим само за тях

Дизайнът на сандалите е супер семпъл което, с подходящи дрехи, ги прави идеални за работа в офис през лятото. Crupon твърдят, че обувките им са за дълги разходки, но аз навъртам над 10 км на ден през ваканцията с децата, а в тая категория никой не може да бие добрия стар Birkenstock – същия Birkenstock, с който няма начин да се появя на работа. Другата контра е, че като всяка естествена кожа сандалите не обичат влага, а аз през ваканциите съм на площадката преди да се  е вдигнала росата.

В резюме – Crupon са хубави хора, които правят хубави обувки. Препоръчвам ви ги!

Categories
предучилищна в Швейцария

Швейцарската предучилищна (нови впечатления)

img_7028.jpgСофия беше приготвила всичко от предната вечер. Новата чанта, пантофите и роклята бяха проснати на пода пред входната врата, а тя вървеше след брат си с въпроси:” Макс, кога трябва да тръгна? Макс, а там къде са тоалетните?” Човек би си помислил, че ще прекосява океана, а не че и предстои едночасово посещение с родителите в задължителната предучилищна, чиято нова учебна година започва през август.

След две години в предучилищната, които не знам как минаха толкова бързо, Макс навърши шест, дипломира се, и му предстоеше подобно посещение в първи клас при новата учителка и без нас. Беше получил писмо, в което тя пишеше колко се радва да се запознаят преди началото на учебната година. “Ако вече имаш нова чанта, пишеше учителката, може да я вземеш с теб”. Името му беше написано на ръка. Наложи се срочно да купим ученическа чанта (той спи с нея) и чанта за предучилищната за София – розова с еднорог, пасваща на новите и пантофи – розови, с понита.

Една такава спонтанна 24-то майска еуфория се беше заформила и у двамата.

В 10:15 на следващата сутрин София настоя да върви сама. Ти, каза, ще вървиш след мен, ама много на далече. По пътя първо я спря съседката Естер, за да разгледа новата и чанта и да я похвали за самостоятелността (Естер е пич! ). После и помаха друг съсед с комплимент за сериозния и вид. Колите я изчакаха докато пресичаше на зебрата и тя хукна към баща си, който я чакаше от другата страна на улицата.

Събитието премина точно както това преди две години с Макс. Единайсет много малки деца седнаха в кръг, учителката ги приведства, представи ги едно по едно и им напомни, че първо им предстои ваканция и чак след това предучилищна. Едно момченце повиши глас – аз, каза, трябва да идвам тук, после да ходя на училище и после трябва да си намеря работа. Учителката отговори, че плановете му са разумни. После пяха песен и изслушаха една приказка. След това трябваше да си изберат символи за закачалките и учителката изсипа пред тях куп дървени играчки. “Пиленцеее! Пеперудкааааа!” викаха децата, “Chicken! Butterfly!” викаше момиченце с индийски вид. “Правилно, Акшана, спокойно я окуражи Учителката на немски, пиле и пеперуда”. Докато изрязахме и апликирахме рамка за снимката Учителката сложи ръка на рамото на София – “с тази ще ти е по-удобно” – и без други коментари и подаде ножица за левичари. София метна надъвканата хартия и продължи да реже много по- прецизно. След това децата бяха поканени да разгледат книжките и играчките без да разпиляват, но на София и стана тъжно и поиска да си ходим. Нормално е, кимна Учителката, вълнението за тях е голямо.

Споменах ли, че едно от децата беше в инвалидна количка?

Макс се прибра с чудесни впечатления, но не ни даде подробности. Изкара от новата си чанта седмичната програма, телефонната верига  и календар с датите на всички ваканции и неучебни дни от 2106 до 2019 година. Швейцарците така и не могат да разберат възхищението ми от ясното училищно планиране, но щом четете това на български ще ме разберете.

Сега се опитвам да свикна с мисълта, че класа на Макс се състои от деца в първи и втори клас. Представих си го като взаимноучителната метода на Васил Априлов и честно казано въобще не бях във възторг, но доста от моите съседи, израстнали по села и ферми, са минали през подобни паралелки и не разбират резервите ми.

По техните думи децата са в общ клас, но постоянно се разпределят в по-малки работни групи. Едни ще се учат да четат, после обаче всички ще слушат заедно ако учителката чете текст за всички.

Друг интересен факт е, че в класа на Макс ще има деца почти с две години по-големи от него. Как е възможно това при положение, че между първи и трети клас децата тук не повтарят. Оказа се, че ако родителите и лекарите преценят, че едно дете не е дозряло за задължителна предучилищна на четири, то може да я започне на пет. И ако в предучилищната и родителите преценят, че детето не е готово за първи клас, то може да изкара още една допълнителна година в предучилищната без стигма. Управлението на целия процес по постоянно оценяване кой на къде да се разпредели е много и отговорна работа, която, предполагам я прави интересна за вършещите я и е в интерес на всяко дете.

Във всички случаи този тип преподаване ми е съвсем непознато, но се успокоявам, че спретнатата и стабилна Швейцария не е поддържана от необразовани хора. Разбирам също и защо всички сме толкова чувствителни към образователни реформи – по-лесно е да зная, че детето ми ще мине през система, която ми е позната, дори и от собствен опит да знам, че не е достатъчно добра. Въобще не е логично, но ми е по-лесно.

Един колега на работа сподели, че неговото дете, учещо в държавно училище, но по експериментална програма, минава през следващата фаза на смесеното образование. Децата не се разделят в различни училища спрямо академичните им качества. Значителна част от предметите учат заедно, а се групират по класове само в зависимост от насоката им. Някои учат много повече математика от други; групата по музика е от деца, които искат да са в нея без значение как се справят с другите предмети; на физическо всички били заедно защото децата на дванайсет години са горе долу на едно физическо ниво, което няма нищо общо с уменията им по математика или езици.

С други думи швейцарците продължават да градят общество, в което хората живеят заедно без да превръщат уменията в разделение. Покрай бъркотията с Brexit четох в “Гардиън” за недостатъците на т.нар. елитни образователни институции, които по традиция доставят политическите кадри във Великобритания. Анализът беше основно около тъжните последствия да изоставиш детето си в пансион на седем години, пък било то и Итън, но също така за проблема да си политически лидер на хора с чийто начин на живот де факто никога не си се сблъсквал.

За швейцарците егалитарността е изключително важна. С Макс четохме наскоро някаква северна история: “И тогава норвежците разбрали, че в горите им живеели малки чудни същества – тролове”.

-Какво е това норвежци? – попита Макс.

Обясних, че така се казват хората в Норвегия.

-Значи езика им е норвежки? – попита Макс.

Езикът е норвежки, а хората са норвежци.

Той нищо не каза.

– Как се казват гражданите на Швейцария? – опитах се да помогна аз.

– Хора – отговори Макс.

– А гражданите на България?

– Пак хора – бързо отговори Макс.

И беше абсолютно прав.

 

Categories
предучилищна в Швейцария

Книгите в швейцарската предучилищна

Миналата учебна година в предучилищната приключи с работа по проекти, която, оказа се, не е ежегодна инициатива. Тази година получихме кратък анонс напомнящ, че предстои традиционния детски книжен базар. Мероприятието се провежда във физкултурния салон на училището и всяко дете може да продаде или размени там книжки, които са му излишни или омръзнали. Цените трябва да са в кръгли суми и организационния комитет напомня на децата да носят САМО книги с които наистина са готови да се разделят окончателно (през миналите години драма едва ли е липсвала). 

Макс бързо реши, че не иска да продава нищо от неговата библиотека и така в уречения ден замина на предучилищна с портмоне с 20 CHF на врата (новите детски книги се въртят от 15 CHF нагоре). По пътя сутринта ни догони съседката Ема, която е във втори клас – представете си я като фламинго с Адидас-ки – пухтяща под тежестта на две торби с произведения за продан. Книжният пазар е супер, осведоми ни тя, всяка година се включвала и … Тук тя внезапно се сети, че си е забравила портмонето и хукна обратно към къщи. Погледнах бегло в торбата и – май сме се бяхме изсилили с парите; книгите на Ема бяха с цени между 0.50 CHF и 1 CHF, но карай. 

Макс гледа на четенето с умерен ентусиазъм. И дума не може да става да си легне без да сме прочели нещо, има карта за библиотеката от както се е родил и е ходил в самата библиотека десетки пъти защото тя е основния източник на четива в детската му градина. Нашата детската градина е частна институция и няма нито средствата нито мястото да поддържа постоянен книжен фонд. Макс обича книги, но чуе ли велосипеден звънец от вън или стане ли време за полагаемите 10 минути iPad на ден четивата отпадат от приоритетите му. 

Аз се привързах някога към книгите първо защото бях изключително мързеливо дете и гоненето на топки из квартала никога не ме е привличало. Второ по телевизията нямаше какво толкова да се гледа така че четенето беше от малкото алтернативи на скуката. Не съм си поставяла за цел да уча децата на любов към книгите защото съм сигурна, че никого не мога да науча да обича каквото и да е. Ще чета, ще разказвам и ще се надявам, че крушите не падат по далече от дървото.

Когато се прибрах вечерта от работа намерих удома един рафт нови книги и едно преливащо от възторг дете. Ела, задърпа ме Макс от вратата, ела да видиш какво си купих днес. Книгите пасваха идеално на интересите му, все едно че Амазон го бе таргетирал. Книга за ЛЕГО пожараникар, за космическа станция, за пирати, за коли, една твърде бебешка за багери, която щял да носи на братовчед си в Париж. Едната от книгите беше сам издат – нечий училищен проект с рисунки и стихотворение, чийто автор я беше продал за един франк. Макс не искаше да гледа “Лека нощ, деца”, не искаше iPad, искаше да четем. Етикетите с цените и имената на продавачите още стояха на кориците, никой не го беше излъгал. 

На книжния базар е нямало родители, учителите са били медиатори, целият алъш вериш се е въртял от децата. Изборът на книги е бил оптимален – от деца за деца. Купувачите са разбрали, че книгите имат стойност – когато стигнал до тази със самолетите Макс вече бил изхарчил всичко и го ударил на молба. Продавачката категорично отказала да му я даде без пари, но точно тогава се появил съученикът Янош, който подарил на Макс последния си франк. Представих си ги – цял салон 4 – 10 годишни които рекламират, определят цени, пазарят се, смятат, вземат пари и връщат ресто. 

Въпреки че съм фен на класическите театрални постановки в края на първи клас, с букви-корони на главите, признавам – идеята с книжния базар е много, много добра. 

Categories
деца Швейцария

Как научих децата да говорят български

Наскоро ме поканиха да гостувам в нов български блог за родителството – тема, по която никога не съм претендирала за компетентност. Целта на блога е да публикува само авторски материали които не размахват пръст на хората кое как се прави и честно казано звучеше твърде добре за да е истина. Всички сме чели bg-mama, всички знаем как лесно се раздават кръвожадни критики от една камбанария към друга. Но поканата дойде от LaMartinia, чийто интелигентен блог следя от години, освен това останах поласкана. Попали в газету, нали. Изчетох Parentland и той наистина държи фронта и следва принципите си. 

Categories
празник

София навърши четири

  София е искрено притеснена, че ако някой ден дядо и Стоян отгледа голяма, супер голяма ряпа тя ще е единствения човек, който ще може да му помогне да я изтегли. “Баба София вече почина, той си няма куче, нито котка… даже мишка си няма. Има само две внучки, но Жозефин е още бебе, значи оставам само аз.”

София проговори на български между третата и четвъртата си година, точно както и Макс. Събитието беше предхождано от три години монолози на български от моя страна с бледи индикации на успех. Не знам какво стана в главата и, но в рамките на една седмица изведнъж превключи – първо с объркан словоред като Учителя Йода, но после постепено се нормализира. Немският и е по- добър, но няма никакви трудности да се разбере с всеки пожелал да я заприказва. 

През последната година тя тръгна и на тенис. Макси от много малък прояви желание да тренира и щом навърши пет го записахме в местния клуб. “Und ig? Ами аз?” – реагира София. Не може, обяснихме и, трябва да си навършила четири. Тя ни гледаше объркано – какво общо има възрастта с мотивацията и?

И така, Макс се включваше в тренировката с останалите деца, а Софи, на метър и половина разстояние извън терена, следваше инструкциите на треньора. Те скачат – и тя скача. Те си подхвърлят топка – и тя подхвърля въображаема топка. 

(Представете си занятието не като сладурски клип на мини Федерерчета в Youtube, а като леко дезорганизирана версия на “Бързи, смели, сръчни” минус бате Мишо & доцент Жалов). 

Циркът продължи близо месец докато треньорите капитулираха и я взеха в групата. Невъзможно беше да игнорират отдадеността и докато половината от трениращите блееха или се тупаха с ракетите по главите. 

След Коледа най-сетна изкара и варицела. В детската градина минаха няколко вълни, но децата Брунер така и не я закачиха. Хер Доктор вдигна рамене – или имат силен имунитет – случва се, макар и рядко – или са преминали болестта незабележимо, което означава че някога ще я повторят. През януари първи се капична Макс и през следващите две седмици София методично изследваше тялото си за обриви. И тъй като шарката отказваше да я навести тя въздъхна и изписа с точки от фулмастер целите си ръце – и това помогна. С боен вик се втурна една сутрин в спалнята, обяви, че плановете за деня се променят и настоя немедленно да и сваля от закачалката роклята на точки, защото ще пасва идеално за случая. В следствие шарката се оказа досадна и дълга, но най-важното е, че се разписахме. 

Моментът, който ми се иска да можех да бутилирам, е Коледната сутрин на 2015. След месеци очакване тя беше изпълнена със съмнения дали поведението през изминалата година я квалифицира за подарък. Когато видя камарата с кутии под елхата тя кресна с всичка сила:”МАМА! Виж колко подаръци аз пЕлучих!!! Аз толкоз много ‘слушна беше!”

Когато я попитахме какво иска за рождения си ден тя дълги мисли и каза – нищо, вече всичко си имам. Нова рокля пЕлучих за Коледа, туфли за балет пЕлучих… Вече нищо не искам. Подарихме и прозрачен чадър с принцеса София и кукла принцеса Анна – тя остана без дъх и каза, че всъщност, точно тези две неща винаги е искала. 

И така, Софи на четири: 

Как се казваш: София

На колко години си: на четири (показва четири пръста)

Кой е любимия ти цвят: Жълт

Кое е любимото ти животно: Леопард. Защото е жълт.

Коя е любимата ти книга: За дядо и ряпа

Коя е любимата ти песен: “Две калинки като балеринки” и “Пейте, скачайте, весели деца”

Коя е любимата ти храна: Спагети.

Коя е любимата ти напитка: Сироп. Розов. 

Коя е любимата ти дреха: Пижамата с Пепа Пиг

Коя е любимата ти игра: на Лего принцеси

Коя е любимата ти играчка: (тупва пред мен една кола-играчка; казвам и, че не и вярвам и че обикновено си играе с Балерината или с Принцеса Анна; тя пак бухва колата пред мен и казва: “нЕпротив”.)

Кой е най-добрия ти приятел: Никола от детската градина

Кой е любимия ти празник: Рождения ден

Какво най-много обичаш да правиш: нещо от Лего

Къде предпочиташ да ходиш на почивка: в Леголанд.