Categories
all about my mother

Лимонов крем

Майка ми обичаше да прави сладкиши. Не от кулинарни амбиции, а защото споделянето и аромата им бяха за нея квинтесенцията на средната класа. В къщата на баба ми домашния сладкиш е бил част от неделния концерт – майка ми на пианото, сестра и на цигулката плюс няколко къндаринки в клетка. Идилията никога не беше пресъздадена в нашия хол, тъй като ненавиждах да свиря на същото това пиано. Краят на седмицата у нас включваше “Всяка неделя”, клокочеща кафеварка и огромен куп чаршафи за гладене.

Рецептите и не идваха от готварската книга (притежаваше точно една, сватбен подарък от баща и, защото преди да се омъжи е можела най-много да забърка айрян и да свари яйца). Не следеше и никакви женски списания – мисля, че беше единствения човек който подминаваше “Паралели” в купа с плажни четива за да си вземе “Съвременник”. Рецептите, написани на ръка по страници от служебни бележници, бяха епоними на нейни колеги или приятели – кекс “Марта”, соленки “Митка” – и затова приготвянето на сладкиш с майка ми водеше до увлекателни истории за автора на рецептата или за повода довел до нейното записване.

Безуспешно се опитвам да въведа сладкарския и подход в повечето аспекти от живота си – тя беше убедена, че няма какво да сбърка и в 99% от случаите се оказваше права. Въпреки, че ни отгледа с домашна храна майка ми не беше домакиня тип да реди с фуркет сьомга хайвер. Между другото научих от нея няколкото основни принципа при печенето на кекс – продуктите да са на стайна температура, фурната да е винаги предварително затоплена, сухите и мокрите съставки да се смесват в последния момент и винаги да използвам цялото пакетче бакпулвер без значение какво пише в рецептата. Най-честата издънка беше леко килнатата форма на кекса, защото горните реотани на соц-фурните никога не работеха както трябва.

Като всичко създадено с желание и качествени продукти сладкишите и бяха чудесни, макар и не кой знае колко разнообразни. Казвах и, че записките и показват малки вариации на три яйца, една чаена чаша мляко и единствената сериозна разлика е наличието или липсата на какао. Тя вдигна рамене и каза – “Не яж тогава”, знаейки много добре, че това никога нямаше да се случи.

Веднъж, трябва да съм била на около дванайсет, ми попадна списание с рецепта на разкошна шоколадова торта и най-учтиво я помолих да ми я преведе от немски – език, който тогава не говорех. Тя вдигна поглед от пишещата машина, каза, че за съжаление няма свободно време, но така като ме гледа аз имам предостатъчно, връчи ми един немско-български речник и ми пожела успех. След това отново се върна над материала си. И аз наистина я преведох и даже все още я правя от време на време.

На общия фон лимоновия крем изглеждаше като кубинска танцьорка с пера сред кордебалета на “Лебедово езеро”. Майка ми го знаеше от детството си и не го правеше много често, което му придаваше допълнителна екзотика.

Една чаена чаша захар се смесваше със сока и настърганата кора на голям лимон и три жълтъка. Добавяха се четири чаши гореща вода, бъркаше се бавно с дървена лъжица (с метална загаряше) и постепено се добавяха три супени лъжици брашно и три супени лъжици нишесте. Сместа бавно се сгъстяваше и изискваше лек майсторлък за да се получи наистина хомогенна.

След това се разливаше във високите ни седемдесетарски чаши за шампанско.
Белтъците се разбиваха с половин чаша захар и се добавяха като снежна шапка върху изстиналата жълта повърхност и след това – тук е целия финт – чашите отново се пъхваха във фурната, загрята само от горе, за да добият преливащ бежов загар.

Крайният резултат беше много ефектен, особено в онези черно – бели времена.

Не мога да повярвам, че я няма вече осем години.

Categories
пряка демокрация

Швейцарски референдум за златото и хората

imageЗа втори път гласувам на швейцарски референдум и трябва да ви кажа, че пряката демокрация не е за хора, които ги мързи. Тъй като нямам навика да пращам гласа си по пощата се оказах почти в последната минута като с ненаписано домашно и четиресет странична книжка обясняваща за какво е вота.

Около месец преди крайната дата на изборите всеки гласоподавател получава по пощата бюлетините, на които да напише ДА или НЕ срещу въпроса, който се гласува. Няма хиксове и чайки! Изяснителната брошура съдържа две разяснения – на кратко и в подробности, плюс становището на парламента, т.е. ако ти е все тая винаги можеш да подкрепиш парламента, в крайна сметка там са хората които са избрани да са най-загрижени за общественото благо. Аз нямам време за радио и телевизия и съм върл фен на брошурата. Ясно, независмо становище на всички страни, кратко, идеално! Но хората са неблагодарни твари – наскоро гражданството изнедоволства ама колко струвала тая щуротия, и колко хора всъщост я четяли такава сериозна, суха, без илюстрации, не диалогична.

(Ооо, бедни ми швейцарски таранкоолу, не си чел ти стари учебници за ЕСПУ да видиш какво значи скука!)

Брошурата се изпраща до 5.4 млн души и струва около половин милион франка ( т.е. пет годишни заплати на гимназиален учител; по-евтино от това здраве му кажи!). Никой няма намерение да я маха.

Референдумът беше по три въпроса –

Премахване на преференциалното данъчно облагане на най-богатите чужденци.
От него в момента се възползват 5.634 души, най-богатия от които е дядо Ингвар Кампрад, собственик на ИКЕА. Според инициаторите това е неприемливо и руши данъчния морал.
Парламентът не ги подкрепя твърдейки, че по света има постоянна конкуренция за привличане на богатите и мобилните. Разбираемо е, че данъчното им облагане предизвиква конфликт у останалите хора, но същите тези хора печелят от сегашния закон.

(Свръхбогаташите не ползват никакви други преференции освен данъчните. Не могат да строят каквото и където им скимне например. Неколцина превилегировани индивиди в едно село дават достатъчно заетост на бизнеса не само с очевидни неща като ремонтите и поддръжката на къщите им. Фестивалът за класическа музика “Йехуди Менухин” е цяло лято, привлича маса народ и едва ли щеше да е точно в Бернер Оберланд ако Менухин не е живеел там.)

Другата инициатива, Еко-поп, иска ограничаване на нетната имиграция до 0.2% от броя на местното население с аргумента, че Швейцария не може да поеме толкова бързо разрастване, физически няма място и естествени ресурси.
Парламентът е против защото ограничението няма да реши проблема с ресурсите, но ще създаде нови такива на бизнеса. В крайна сметка чужденците в Швейцария допринасят за ниските нива на безработица и конкурентноспособността на икономиката, която е предимно експортна.

(Това е тъмната страна на пряката демокрация – всяка дивотия събрала достатъчно поддръжници в рамките на определен период отива на национално гласуване.)

Третата инициатива иска да задължи централната банка да удвои златния си резерв, т.е. да обърне една пета от резервите в злато, което в последствие да не продава. Инициаторите смятат, че Швейцария притежава твърде много евро и националната банка не управлява добре парите на народа. Парламентът е против тъй като това ще ограничи възможността на банката да се намесва на пазара.

(Златната инициатива имаше страхотни пропагандни плакати! Чак миловидни с ретро категоричността си.)

И трите инициативи бяха отхвърлени.

В интервютата по радиото нямаше нападки, обвинения и самосъжаление. Инициаторите споделиха разочарованието си, но приеха разултатите.

За мен подобно поведение си в пълна екзотика.

Categories
инцидент

В случай на ядрена авария

imageС първата си сериозна заплата в Германия си купих ролкови кънки – мечта, отглеждана близо десет години. След работа, заедно с новите ми приятели, грациозно се реех из алеите на близкия парк “усмихната, успешна, удивителна“.

На втората седмица паднах и си счупих ръката.

Докато чаках в приемната на Спешното в стомаха ми се заформи паника, която нарастваше с всеки забелязан детайл. Никога не бях попадала в толкова луксозна болница. Персоналът излъчваше компетентност и експедитивност. Очертаваше ми се скъпо приключение.

Гипсираха ръката ми, но травмата се оказа сериозна и се наложи операция и след това и физиотерапия. Ако имах стандартната немска студентска застраховка разходите щяха да се покрият автоматично, само че моята беше по-евтина, от ДЗИ. В този случай трябваше да платя сама, а след това да изисквам възстановяване на сумата от застрахователя. Общата сметка излизаше малко над две мои месечни заплати. След операцията подписах доброволен отказ от втори ден болничен престой, връчих документа на сащисания доктор и прекарах безсънна нощ в умисъл, подпряна на две възглавници с дренажна торбичка и маркуч излизащ от гипсираната ми ръка.

До този момент се мислех за отговорен човек, но по всички критерии на Стоянови ситуацията ми беше пример за обратното. По навик оправданията се строиха в главата ми като фолклорни оплаквачки, но ги отпратих поради липса на публика. Знаех много добре рисковете които поемах с ДЗИ, бях изчела и най-дребния шрифт преди да подпиша, но бях сигурна, че и този път нищо няма да ми се случи.

Принципно можех да разчитам на помощ от къщи, но не исках да предизвиквам паника, а изпращането на финанси от България към Германия ми се стори толкова нередно, че реших да не казвам на никого. В крайна сметка преди месец бях тръгнала с решението да бъда самостоятелна и не можех да бия отбой още на първата пряка (признах си за инцидента пред семейството две години по-късно).

От тогава престанах да гледам на застраховките като на пропуснати ползи (“малко вероятен инцидент или онази чанта от ZARA?”), а като на част от свободата си.

Повечето швейцарци разсъждават по сходен начин. Швейцария е един от 20-те най-големи застрахователни пазари в света и страната, в която се отделят най-много средства за домакински застраховки. Някои са абсолютно задължителни като здравните, автомобилните и за недвижимото имущество. Противно на очакванията ми швейцарците не са параноици – те се чувстват уверени, че поне са направили каквото могат преди да ги удари гръм или реката да залее селото.

Преди около месец получихме писмо уведомяващо уважаемото гражданство, че има промени в закон касаещ грижата в случай на атомна експлозия. До скоро всички живущи в радиус от 30 км от АЕЦ са получавали таблетки йод които да се вземат като първа помощ при авария; след промяната хапчетата се полагат на всички в радиус от 50 км. Получихме и четири кутийки, поимено до всички в семейството.

Изчетох един куп иронични коментари от чужденци – ха, ха, ха, местните не са с всичкия си – обаче аз помня Чернобил.
Дано да не ни потрябват. А още имам белег от операцията на дясната китка.

Categories
деца

Денят на швейцарското бъдеще

image“И вие ли имате днес Ден на бъдещето? – засмя се Ивон като ни отваряше вратата на ресторанта си мналия четвъртък. Ние нищо не празнувахме обаче, прибирахме се след тридневен престой в детската клиника и на никой не му се готвеше. Но в ресторанта Денят на бъдещето беше в разгара си.

Ако човек се абстрахира от комсомолското наименование Денят на бъдещето е чудесна, сравнително нова инициатива. Започва през 2001 като Национален Ден на дъщерята в рамките на образователен проект 16+ на Швейцарската конференция за равнопоставеност на работното място. Идеята е да промоцира равнопоставеността на двата пола при избора на професия и планиране на бъдещето и е съвместна работа на училищата, бизнеса и семействата. Денят на дъщерята е бил успешен от самото начало и в последствие прераства до Ден на бъдещето.

Един ден в годината децата от 5, 6 и 7 клас прекарват не в училище, а на нечие работно място – на родителите, на роднина или приятел. Приемащата организация урежда плана за деня, като целта е да даде на децата ясна представа с какво точно се занимава, какви ползи създава за обществото и най-важното – да свършат конкретна работа.

Училището напомня от рано кога ще се проведе деня през годината. Децата заявяват присъствието си предварително, така че всяка фирма има време да се подготви. На практика организацията във фирмите се поема от служителите, които ще водят деца.

В ресторанта на Ивон сервираха няколко дванайсет годишни, стегнати в умалени униформи като на възрастните, записваха поръчките, рецитираха менюто на деня и носеха таблите с впечатляваща сериозност. В софтуерната фирма на Марсел пристигнали десет деца, запознали се с различните отдели, били заведени на Q&A обяд, а следобед, след кратко обучение, програмирали. Също така две деца се замервали с пластмасови чаши, докато едното се разревало; някакво момиченце проявило впечатляващ талант за програмист; останалите, предполагам, все закачили по нещо.

Инициативата се подкрепя от почти всички швейцарски кантони плюс княжество Лихтенщайн, финансира се от Швейцарския държавен секретариат за проучване, образование и иновации и – доколкото разбирам от сайта им – се координира от точно един (!) човек за цялата страна. Пак на сайта има списък с фирми, които са се ангажирали в мероприятието, като приоритет на организаторите е да насърчи интереса на децата към професии, които традиционно са възприемани като нетипични за единия пол. Фокусът е върху техника, информатика, строителство и дърводелство за момичетата и социални дейности, начално обучение и медицина за момчетата.

(Апропо, Макс оздравя напълно, да не се притеснявате)

Categories
пътуване

Защо харесах Москва

IMG_0441.JPGМосква е град строен с имперски размах и с намерение да съществува дълго. “Бульвар”-ът, стегнат в следобедно задръстване, имаше четири платна в едната посока така че два танка спокойно да могат да направят обратен. Сградите от двете страни излъчваха спокойствието на сериозни хора, безмълвно повдигащи шапки като се разминават по улицата. “Това са сталинки, обясниха ми Домакините. Строени са между 30-те и 60-те години и са с много удобни жилища. Ако можеш да си ги позволиш, естествено”.

Атмосферата на централната част на града ми напомняше карето между Партийния дом, ЦУМ и президентството в София или Karl-Marx-Allee и руското посолство в Берлин – умножени по 100 за да достигнат московските пропорции. Нямаше никакъв намек за пост-социалистическа разруха. Улиците бяха чисти и идеално асфалтирани без начупени ъгли по бордюрите. Тук-там се подаваха уродливите муцуни на новобогаташкото безумие под формата на молове или бизнес центрове, толкова грозни, особено на фона на старите сгради, че на човек му идеше просто да се плесне по челото и да не коментира. Друга дразнеща особеност бяха гигантските билбордове, познати ми и от България, нацвъкани на всеки пет метра рекламиращи какво ли не с впечатляваща липса на елементарен вкус. Те явно бяха магнити за големи пари на хора с големи претенции и грубовати обноски и надявам се, някой ден ще се приберат в интернет, като банери на някой профански уеб сайт, където всъщност им е мястото. Не знам с какъв акъл се закача пластмасовата табела на “спа, ресторан, караоке” върху изящна неокласическа фасада.

Улиците на Москва бяха минирана с културни бомби, които активираха в главата ми аудио гид.

Вървях сутринта от хотела към работа, като Щирлиц, с Google maps в ръка (музика)

Завих надясно, преди Белоруската гара (музика).

От калкана на съседната сграда висеше познатата глава на вестник “Известия”.

На Триумфалния площад ме гледаше Маяковски – “Если мальчик любит мыло и зубной порошок, этот мальчик очень милый, поступает хорошо.”

“Большая Садовая”, дом 10 си е реален адрес, а не само място на действието в литературно произведение – “Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!“.

Табела, обясняваща как Ленин е изнесъл реч от ей онзи балкон – направо го чувах как благодари на другарите “… которые еще раз откликнулись на наш зов и дали лучшие свои силы для защиты рабоче-крестьянской республики…” – резултат от облъчването ми с руска телевизия всеки петък през 80-те. Паметниците на Ленин си седят. Паметникът на Дзержински на Лубянка обаче е демонтиран през 1991.

Израстнала съм във времената в които на социализма му се беше отвяла плявата, така че матрьошките, бонбоните на фабрика “Красный Октябрь” и назъбената ограда на Кремъл са естетически артефакти от детството, които не свързвам непремено с пропаганда. Без да се умилявам излишно трябва да си призная, че се чувствах уютно сред познатото. Социализма не ми липсва въобще, но не виждам защо и Чебурашка трябва да бъде изхвърлен с него.

Владеенето на местния език се оказа изключително предимство. Моят руски е стандартен, български, средношколски. Продължих да го уча и в гимназията, след падането на комунизма, по собствено желание – вече имах основата от средния курс, а освен това не беше и кой знае колко труден сравнен със старогръцкия, който тъкмо започвах. Хората не само бяха по-предразположени когато общуват на роден език, но и приемаха знанието ми като комплимент – никой не очакваше от чужденка с немска фамилия да чете на кирилица и да разговаря на приемлив руски. Българка съм, обяснявах аз, но руснаците въпреки това си оставаха впечатлени. Т.е. никой не ме вземаше за представител на “славянска братска нация” или “задунайская губерния”, което беше много приятно.

Разгледах с увиснало чене някои от забележителностите на града, само ще отбележа, че ескалаторите в метрото са едно към едно като в “Ну, погоди!”, но белите стени са загрозени от реклами на недвижими имоти и сурогатно майчинство (последното май е някаква възходяща тенденция в момента). Апропо метрото си е преживяване – внезапно се оказах в нещо като бална зала или музей под земята. Беше твърде пищно за моя вкус, аз предпочитам минимализма, и бях на една крачка да го обявя за кич. Обаче – контекст! контекст! – повечето станции са строени в началото на 50-те години; хората, изтормозени от войната, са имали огромна нужда от нещо ослепително и точно толкова разкошно (прилагам снимка на Картие-Бресон от 1954, която синтезира последното изречение)

Днешните московчани живеят със специални мерки за сигурност, което до някъде се подразбира – бях там в края на август, Украйна, Сноудън и т.н. Показаха ми сградата на Google, имат супер гледка към Кремъл. Обаче терасата на последния етаж била заключена със заповед от правителството – Путин се опасявал от снайперисти.

(За да вляза в бизнес центъра , в който се намира нашия офис, ми издадоха пропуск срещу паспорт. Когато излязох от сградата за да обядвам пропуска вече не беше валиден – издадоха ми нов, пак срещу паспорт. На следващия ден пак. “А как е сега при вас в България, от както сте в Европейския съюз”, попитха Домакините. Не сме цъфнали и вързали, признах аз, но и не си показваме паспортите по европейските граници от 2007 насам … Домакините замислено отвърнаха, че те дори не обръщат внимание на мерките за сигурност, така са свикнали с тях. )

Подразбира се и специалната грижа за централната част на града. Не видях просяци, или въобще нищо, което не би се вписало в пощенска картичка. Но видях как мият улиците – в средата на следобеда, два “грузовик”-а с цистерни дръпнаха няколко тегела от вътрешното платно, насочвайки – ффшшшшшш! – мощна водна струя към асфалта. Преминаващите на близо автомобили бяха обилно поляти, както и някои разсеяни граждани които не се мръднаха навътре на тротоара. Стана ми толкова смешно, все едно бях в сцена от филм, но Домакините просто отбелязаха с досада, че и те не го разбират това безобразие.

През краткия ми престой в града Домакините ми оказаха изключително гостоприемство, от онзи тип добри обноски задължителни за поколението на майка ми и баща ми. В петък вечер, след работа, ме заведоха на ресторант – аз, лично, колкото и да харесвам колегите си от всички офиси из света, едва ли ще си жертвам петъчната семейна вечер за излизане с тях.

Ресторант Мари Vanna (като набързо произнесено “Мария Ивановна”) беше истинска машина на времето. Обзаведен е като автентична съветска квартира от звънеца на входната врата, през котарака Веня, рибката Петя в аквариума, телевизорът с програма от онези години, през мебелите, тапетите, книгите, тоалета до приборите. Все едно пак бях на осем и гостувах на някоя леля-съседка рускиня. Или в книжките на Сутеев. Вниманието към детайлите беше убийствено, сякаш вманиачен екип от сценографи, антрополози и историци са шлайвали всеки един предмет, за да го възстановят с цялото му достойнство на поизносен, но реален живот. Менюто включваше класики като уха, котлети, пирожки и един-два нетипични за онези години десерти, описани подобаващо – “заграничный десерт с нежным кремом из сыра маскарпоне с добавлением кофе” (тирамису). Моите Домакините бяха все хора родени предимно след падането на Съветския Съюз, но потвърдиха, че атмосферата на ресторанта е автентична, а и “самые и до сих пор так живут”.

За мое най-голямо съжаление Домакините не искаха да говорят за политика. Мисля, че им беше писнало, а не исках да настоявам излишно. Гледайки курса на рублата предполагам, че обикновените хора живеят в изнервяща неяснота за идващите месеци. Цените в Москва са швейцарски. Положението в Украйна е явно болезнена тема, поляризираща мненията. Не вярват на руските медии, но не виждат защо да вярват и на западните. Президентът им плюс политическата им класа са Лудия Шапкар, но хората са си съвсем нормални хора, не чак толкова чужди погледнати от българска гледна точка.

Матрьошката и “Альонка” предизвикаха сред децата същия фурор както и през 1982.

Categories
all about my mother

Реквием на гарата (шести септември)

Едно от нещата, които веднага ме впечатлиха след пристигането ми в Швейцария беше, че стойностното изкуство не е непремено капсулирано в изолирани пространства като галерии, театри или концертни зали, което го прави достъпно за хора, които иначе едва ли биха се осмелили да го доближат. Изкуството си присъства ненатрапчиво в ежедневието за да забавлява хората, да ги кара да се замислят в случай, че го забележат, да украсява, а не за да дава повод само за снобски разговори по арт събития (което не означава, че такива липсват).

В осем часа тази вечер се закрива фестивала Origen с изпълнение на Моцартовия “Реквием” във фоайето на централна гара Цюрих. Донесена е сцена, подредени са столове, всичко това е заградено с платнена стена, билетите са на цени между 60 и 80 франка. Преминаващите пътници обаче, логично, ще могат да чуят цялото произведение съвсем безплатно и може би неочаквано. Благородно завиждам на пристигащите, представям си сащисаните им лица докато наоколо кънти Kyrie – гара е това, акустиката ще е потресаваща.

Майка ми, която обичаше класическа музика и ненавиждаше влакове с еднакъв интензитет, щеше да е във възторг от идеята. Ако беше жива сега щяхме да сме сред публиката.

Днес е рождения и ден.
Щеше да навърши шейсет и пет.

Categories
деца Швейцария

Как се става швейцарски родител

През първата седмица в предучилищната Макси донесе няколко известия на официални бланки от училищната дирекция, с подпис.

Първото беше, че сред децата има въшки, обяснение какво е въшка (има шест крака!), начини за премахването им, за повече информация www.kopflaus.ch.
Второто беше плана за следващото тримесечие. Основната тема за периода (животните), кои дни ще са почивни, кога ще ходят на ферма.
Третото беше покана за регионалния ден за родителско обучение. Колкото и да е добра образователната им система местните не си правят илюзии – най- важния фактор за отглеждането на свестни швейцарци са уверените и информирани родители.

Съдейки по себе си да образоваш родители никак не е лесно. Аз не откликвам добре на съвети дори когато се нуждая от тях, дори и когато са ми дадени с най-добри намерения. Всъщност единствената положителна страна на отглеждането на деца далеч от българските ми роднини е че никой не ми дава акъл. В противен случай сега щяхме да сме в хладо-официални взаимоотношения.

За четири години с децата не ми се е случвало непознати да ми подхвърлят съвети из градинките. За сравнение – загрижени бабки-парижанки са спирали сестра ми по три пъти в десет минутната и разходка до супермаркета за да и кажат, че това което прави е пагубно за гръбнака на bebé (новородено в слинг). Едното обяснение е, че швейцарците от предните поколения са имали средно по три деца, а колкото повече деца има човек толкова повече осъзнава, че всяко от тях се отглежда по различен начин. Затова нито свекърва ми, отгледала три деца, нито баба Маргарет, отгледала четири, са ме съветвали за каквото и да е без да съм ги питала. Другото обяснение е, че швейцарците имат огромен респект към професионализма. Ако личният ти интерес по дадена тема не е подплътен подплатен с формално образование, то тогава не си никакъв авторитет, така че я по-леко с препоръките.

Швейцарците образоват родителите тактично, постоянно и под най-различни форми от двадесета гестационна седмица до към осемнайсет годишна възраст. Още в болницата ми подариха красиво оформена книжка за бъдещото бебе, синтезирана версия на Тухлата, четена от всяка бременна жена. Нима набавянето на специализирана литература не е задължение на майката, подхвърлих ехидно тогава. Не всички хора имат навика да си купуват книги, фрау Брунер, отговориха, затова ние помагаме.

След раждането дойде ред на безплатната консултация. Неправителствената Pro Juventute ни изпращаше книжки всеки месец през първата година с идеи и информация за отглеждането и развитието на Малкия швейцарец. Изпълнена с цинизъм от недоспиване тогава си мислех като си пееш Пенке, ле, кой ти чете брошурите. Но хората наистина ги четат, те са почти Туитърски. А тези, които не ги четат гледат околните и следват примера им и се получава положителна верижна реакция. Материалите имат уравновесен, разяснителен, а не поучителен тон и ясна гледна точка с примери без да отнемат правото на родителя да взема крайното решение. Така правилните подходи стават интуитивни и повечето ги следват – швейцарците не си бият децата (насилието ражда насилие), не им крещят (децата само се стряскат и блокират), не ги хранят с боклуци (кошчетат по площадките съдържат основно обелки от плодове, костилки и памперси).

Преди време бяхме седнали на обяд навън с двете деца. Изнервен от чакане, Макс изпадна в класически бяс на три годишно дете, развика се, блъсна солницата, метна вилицата на пода… Идеше ми да му изсъскам, че ще му отпоря ушите и се приготвих за серия от цъкане ама как може да се държи така това дете. Но околните, вдигнали поглед от пиците си, гледаха мен, а не Макс. Не с възмущение, а с любопитство как ще реагирам. Кисело дете на границата между храната и следобедния сън не беше изненада за никого, но моята реакция…никой не знаеше какво да очаква от чужденката. Подейства ми отрезвяващо. И не му отпорих ушите. Изведох го настрана, прегърнах го докато се успокои и го уверих, че има спагети и за него. С това драмата приключи, всички си отдъхнаха и пак се върната към пиците си. Мисълта ми е – обществото ме държи под око. Ако го бях плеснала щяха да скочат срещу мен.

И ето, гледам сега брошурата, която Макси донесе от предучилищната. Девет модула в един ден, 40 франка на човек – “Как да помагаме на децата с уроците”, “Как да говорим с децата за пари”, “Братя и сестри – съперници или приятели”, “Детство във времето на Фейсбук”… Лекторите са предимно психолози.

Защо си правите труда за всичко това – попитах Фабиен. Работата на Фабиен е да помага да децата от имигрантски семейства. Всеки ден, след училище, три от тях идват в дома и тя им помага с домашните, защото родителите им често дори не говорят добре езика и имат съвсем минимални изисквания към академичните успехи на децата. Според Фабиен обаче никой не трябва да получава тройки ако има потенциал за повече.

“От бедност, отговори тя сякаш отговора беше очевиден. Не сме имали нито колонии, нито полезни изкопаеми, нито злато. Имаме само хора и трябва да направим най-доброто от тях.”

Или не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце – всички деца тук по презумпция са от лебедови яйца. И всички родители, по презумпция, искат най-доброто за тях затова не се жертват сили и средства за помощ. Има дори 24 часова телефонна линия за родители по всички въпроси, като customer support за собствените ти деца – тел. 0848 2035 2045 2055

Categories
предучилищна в Швейцария

Какво учат децата в швейцарската предучилищна

Общата информация, която очаквах да получим под формата на учителска реч, ни беше напечатана на два листа А4, черно на бяло. Децата да си носят пантофи, престилка за часовете по рисуване, кога ще идва логопед и т.н.:

“Веднъж месечно – разходка в гората без значение от климатичната обстановка.”
Хм !?
– Да, това е леко изнервящо – потвърди моята съседка Естер – наистина ходят в дъжд и сняг и буря. За да видят как е. Все си казвам, че е в моя полза, че нуждата от това приключение е удовлетворена и децата поне не изискват аз да ги водя.

“Сътрудничество на предучилищната с възрастни граждани”.
Част от проекта на Pro Senectute, организация за подпомагане да възрастни граждани. Г-жа Еди Коя си е винаги в предучилищната в понеделник сутрин за да помага на учителката. Не пишеше с какво точно, но всеки който е имал баба знае за какъв потенциал става дума.

“Сътрудничество на предучилищната с Цивилната служба”
Военната служба е задължителна, но може да се отбива не само в армията. Г-н Еди Кой си, който има педагогическо образование, ще помага в предучилищната всеки петък.

Швейцарците умеят да намират смислена работа на всеки и не държат служители без да има абсолютна нужда от тях. В предучилищната няма директор, няма чистачи, техник, секретарка. Разбира се директор има някъде в някаква дирекция, чистачите със сигурност чистят когато децата не са там, а ако нещо се счупи викат помощ. Но тези хора не висят ежедневно на главата на Г-жа Учителката да я контролират и да и се моткат без причина. Г-жа Учителката преподава по съгласуван план, но има свобода да организира процеса както смята за най-добре, което си е сериозна отговорност носена от нея с достойнство.

Освен списъка получихме и плоска, кръгла, картонена кутия като за топено сирене, с червен кръст на капака – за левкопласт, предположих, или ако детето взема медикамент по час? Грешах! Кутията беше аптечка при домъчняване; за снимка или предмет от къщи, така че ако на детето му стане тъжно за дома да има под ръка нещо успокоително.

– Moment, moment! – прекъсна ме моя приятел Щефан докато размахвах възторжено кутията под носа му – когато аз ходех на предучилищна нямаше никави такива сантименти. И когато онези гадни деца ме бутнаха в дълбоката локва само ме пратиха да се преоблека! Бях мокър и унизен.
Напомних му, че е ходил на предучилищна в Швейцария преди 32 години и че за мен кутията е символ на една прогресираща система, която сега вече взема под внимание емоциите на децата; и че много съжалявам за случая с локвата, those fucking mean kids.

(Това ми се случва често – ако призная одобрението си от нещо в страната веднага ме прекъсват и ми напомнят, че едно време съвсем не е било така. Да не би да допусна, че е въпрос на късмет, не-не-не, много сериозен труд са му хвърлили, проваляли са се няколко пъти, но накрая са му хванали цаката.
Затова и не тъжат по миналото. Всеки път когато предизвиквам баба Маргарет с въпроса кажи сега, все пак, едно време не беше ли по-добре, тя отвръща шокирана: “Jesus Gott, скъпа, ни най-малко!”)

Имаше и книжка от пътната полиция, десетина страници, на всяка от която има снимка и по едно изречение как да научим децата да пресичат улицата: “най-краткия път не е непремено най-безопасния”, “погледни наляво” … и най-важното накрая: “Децата гледат родителите си. Бъдете добър пример”. Съветите са на десет езика – официалните четири за странта, плюс английски, испански, португалски, турски, сръбски и нещо което ми прилича на албански, взели са предвид основните имигрантски групи.

Първото занятие в предучилищната е практическо упражнение по пресичане на улицата водено от истински полицай. Да покажеш на куп четири годишни униформен служител – пожарникар, пилот, машинист – е все едно U2 да свирят на живо на служебния ви коледен купон. Макс ще е във възторг, и без това само багери и камиони го занимават. Виждала съм обучението из улиците. Децата са с увесени жълти рефлектиращи знаци на вратовете и полицаят ги пуска едно по едно да пресичат сами, докато останалите чакат навътре на тротоара като малки пингвини.

За всичко е помислено. Ако г-жа Учителката има писмо до родителите, то ще бъде в пластмасов цилиндър, който децата непремено трябва да върнат на другия ден. Естествено, че ако дадат просто лист хартия на четири годишно дете то ще го посее някъде още докато си обува обувките.

При всякакви други черезвичайни обстоятелства ще бъдем осведомени по телефонната верига.

Шах. Какво е телефонна верига!?

Швейцарците бяха впечатлени от въпроса ми – това е списък на класа, с адресите и телефоните. Ако, примерно, учителката е болна и часовете се отлагат, тя ще звънне само на първия в списъка, първия ще звънне на втория и т.н. Ако първия не успее да намери втория, звъни на третия и така нататък за да не се прекъсне веригата.
Вие в България как разпространявахте такава информация?
(Не ми се обясняваше.)
Попитах как може да са сигурни, че всеки в списъка ще изпълни задължението си.
Такава ни е културата, беше озадачения отговор. От поколения насам всеки е получавал на първия учебен ден програмата за срока и телефонната верига.

Последното е за мен убедителен пример, че швейцарските правила могат да се взаимстват, но не могат да се копират.

Всичко започва от децата, а те не се раждат швейцарци.
Възрастните ги правят такива.

Categories
предучилищна в Швейцария

Визита в предучилищната

Предучилищната се намираше в къща на три минути път от нашата. Бях минавала покрай нея хиляди пъти със Софи в количката, но никога не бях допускала че е нещо повече от обикновен дом, обграден от поддържани зелени храсти и пощенска кутия на входа. Посрещна ни г-жа Миндер, учителката, енергична жена между 50 и 60 години, с къса коса, панталони и Биркенстокс.

“Семейство Брунер? – повтори тя – Това трябва да е Макс! Приятно ми е, заповядайте!” . Тя се здрависа с трима ни и се обърна към следващите:
“Семейство Щулц? Това трябва да е Елиас!”
Ние с Марсел се спогледахме – беше се подготвила с имената на всички деца, а ги виждаше за първи път.

Дворът беше закътан, с пързалка и грубовата дървена маса с пейка като за излет. От вътре къщата беше облицована с дърво. В предверието имаше поставка с два реда гумени ботуши и закачалки, над които бяха залепени снимките на настоящите предучилищници, които в този момент бяха на посещение в училището зад ъгъла, където им предстоеше да бъдат първокласници. Швейцарците наистина не обичат стълпотворения от каквото и да е естество.

Обстановката в помещението навътре беше квинтесенция на автентичната швейцарщина – семпла, чиста стая, разделена на няколко квадранта по предназначение и нищо излишно. Кубчета, кутии с пъзели и игри, детска кухня с минатюрни съдове и всякакви играчки копия на предмети от бита, ютия, метла, чифт холандски дървени обувки. При всичката си задължителнист предучилищната беше преди всичко обзаведена за четири годишни хора, много от които до сега не бяха оставали без родителите си

Въпреки, че нямаше нищо счупено предметите бяха явно употребявани, но качествени, от солидно дърво. Беше уютно като дом и без какъвто и да е материален намек, че сме в една от най-богатите страни в света. Това е трудно за възприемане ако човек не е идвал в Швейцария, но хората тук ценят труда и много сериозно си правят сметката като инвестират. В този случай средствата на данъкоплатците отиват стриктно за учители, а не за лъскави джаджи.

(В настоящата частна градина на Софи и Макси децата слушат приказки на аудиокасети. Като ги видя насядали около касетофона се стряскам, че са ме телепортирали в 1988-ма.)

Докато децата, залепени за родителите си, се спъваха в сандалите си Макси превключи на режим “детска градина”. Остави обувките си пред закачалката и смело закрачи по чорапи. Г-жа Миндер покани децата да седнат на столчетата наредени в кръг, а ние седнахме зад тях. Тя се представи и извади едно плюшено мече, което мина да се здрависа с всички, след това покани всяко дете да си избере дървена фигурка на животно от изсипаните в центъра на кръга и набързо се осведоми дали всяко дете има плюшени играчки вкъщи. Атмосферата се поразчупи и тя им даде по една картонена чинийка, която щеше да е рамка за снимка. Заедно с децата трябваше да налепим конфети и мъниста които бяха оставени на масичките пред нас, само че Макс се пораздразни и ме бутна настрана, МАМА, МОЛЯ!

След това просто ги оставиха да тършуват из играчките и книгите, а г-жа Миндер вървеше сред родителите и отговаряше на въпроси.

За разлика от мен, развълнувана до сълзи в официалната си рокля, останалите родители приемаха момента с швейцарска сдържаност. Основните принципи на предучилищната, както и мебелировката, не се бяха променили от тяхното детство. Понякога им завиждам на местните за увереността, че всичко ще върви по план, тъй като обществения строй никога не им е рухвал над главите. А аз съм като ветеран с посттравматичен стрес, който постоянно ръчка системата за бъгове защото вероятността всеки да си е свършил работата както трябва просто не е за вярване.

След това г-жа Миндер плесна с ръце, помоли децата да приберат играчките и отново да седнат в кръг. Всяко от тях отново показа дървената фигурка, което си беше избрало в началото и я върна в коша. След това изпяха една песен повтаряйки имената на другите деца (Макс отбеляза, че той тази песен я знае) и ги изпратиха по живо по здраво със заръката на първия учебен ден да донесат любимата си плюшена играчка.

Речи нямаше.

Всичко около ежедневието на децата беше описано в информационен лист – получихме копие. Много интересен лист, който ме накара да се замисля.
Дадоха ни и една празна картонена кутия, но това вече е друга история…

Categories
предучилищна в Швейцария

Задължителна предучилищна в Швейцария

Швейцарската предучилищна, задължителна за деца на четири годишна възраст, е изключително добре приложена на практика както повечето неща в тази държава. И както в други случаи целият процес се свежда до професионализъм и желязна организация, а не само до пари.

Призракът на предучилищната (или kindergarten, както и казват тук) се промъкна в кошмарите ми скоро след третия рожден ден на Макси. Нямах никакво съмнение, че ще му се отрази добре – Макс ходи от бебе на доброволна целодневна детска градина и никога не е протестирал. Предучилищната обаче е организирана така, че напълно изключва варианта “двама работещи родители”.

Часовете са в четири дни, сряда е почивен ден. Занятията са от 8:15 до 11:15, а веднъж седмично имат и следобедни часове – от 13:15 до 15:15. Което обяснява защо, според NZZ am Sontag, в Швейцария едва 13% от майките на деца под шест годишна възраст се трудят на пълен работен ден, факт за който се сещам всяка сутрин във влака към Цюрих заобиколена предимно от отиващи на работа мъже. Доминото на седмичната ни логистика беше на път да се срути.

Реалността обаче се оказа не чак толкова драматична.

През първата работна седмица на януари получихме по пощата известие, че нашия човек автоматично е записан в предучилищна, чийто първи учебен ден е на единайсти август.

В плика имаше брошура, обясняваща цялата образователна система плюс имената, снимките, адресите, мейлите и телефоните на всички учители в града; списък с имената и адресите на дванайсетте мъника от нашия квартал които бяха разпределени в близката предучилищна и седмичната им програма. Швейцарците, които иначе са параноици на тема конфиденциалност, очевидно искат пълна прзрачност и диалог в името на доверието между учебната система и гражданите.

В следващите месеци в квартала произлязоха две инициативи – подписка до полицията за ограничаване на скоростта на улицата пред градината до 30 км в час и подписка до местното училище с искане откриването на учебната година да не е в 8 сутринта, съвпадайки с първия учебен ден в предучилищната, а по- късно. И двете бяха приети.

През януари от нас се искаше да отговорим на няколко допълнителни въпроса като например дали детето говори немски, колко езика говори, и има ли нещо специфично което бихме искали да споделим. Тук въобще не става дума за дискриминация – познавам много деца, които тръгнаха на градина без да знаят и дума немски и няколко месеца по-късно говореха почти перфектно. Явно в предучилищната искаха да се подготвят за конкретната група деца през август.

Предучилищната е безплатна, а за работещи родители все пак имаше опция – да запишем детето на tagesschule, нещо като занималня. За съжаление този варинт не ни вършеше работа, защото не исках Макси да се разкатава по петнайсет минути от едната сграда до другата пък било то и с придружител. Но от сегашната му градина надушиха търсенето и ни предложиха да го вземат наобед и да си го прибираме вечер заедно със Софи, което е идеално, макар и платено.

Въобще осем месечния буфер от първата кореспонденция до първия учебен ден ни даде достатъчно време да отработим детайлите.

Миналата седмица бяхме и на първата си официална визита в предучилищната за запознаване с обстановката на място. За тези, които в този ден бяха във ваканция имаше възможност за персонална среща в друг ден; молеха за присъствието ученика и поне на един родител, а по-малките братя и сестри изрично не бяха поканени (разбираемо – Софи, на две години, е трудно управляема). Посещението в предучилищната обаче си е цяла друга история …