Categories
all about my mother

Разказ по картинка

Двайсет и седми декември е ден за Ксанакс и бърбън – денят, в който моята майка не се събуди от кратката следоперативна кома в която беше изпаднала. Не си падам по помените и вареното жито, но имам една снимка на бюрото, която винаги ми действа освежаващо. Особено днес.

Юни, 1976. Бебето съм аз, на две седмици, жената е майка ми, къщата е на баба и дядо в центъра на Варна. Къщата беше разрушена шест години по-късно за да построят блокове и сградата на Експресбанк, и доброто в случая е, че винаги ще я запомня огромна. Ако сте влизали след детските си години в Аквариума на входа на Морската знаете за какво говоря.

Беше хубава, градска къща, без подпетени обувки пред входната врата. Дворът беше застлан с бетонени плочки, а в градината имаше само цветя; след дъжд, сред мириса на влажна пръст и здравец там изпълзяваха градински охлюви – първото диво животно което едно градско дете можеше да наблюдава от близо в естествени условия. Сега с Макс също обикаляме квартала след дъжд и дори вземаме по един охлюв на гости в нашата градина.

И така, ето я моята майка, елегантно носеща десетината допълнителни килограма от бремеността в рокля, шита специално за нея (баба ми беше шивачка). Не съм сигурна дали обувките са нейни или просто ги е заела от баба за снимката. Естетиката на майка ми беше желязна – никога не носеше бели обувки “като Цола Драгойчева”.

Най-симпатичния детайл на снимката е възглавницата, върху която е седнала майка ми. Хората, които живееха в тази къща, не биха оставили никого да седи на студения цимент, пък било то и в края на юни. Очудвам се, че не са и нахлупили и памучна шапка на главата – на мен никога не ми се размина.

Сфуматото по краищата на снимката не са от филтър, а от съвсем автентична старост.

Categories
гледна точка

Как се става швейцарски гражданин

Моето разрешително за престой в Швейцарската конфедерация е въз основа на трудовия ми договор. Фактът, че години след началото на пребиваването си тук се омъжих за местен гражданин не оказа влияние на статута ми. С разрешително тип Б имам право на работа и социални осигуровки и задължение да плащам данъци като всички останали швейцарци.

Но нямам право да гласувам. Как така, размахва юмруци гражданина в мен, ще ми вземат парите, но не и мнението?

Процедурите за кандидатстване за швейцарско гаржданство са две – стандартна, след десет години пребиваване с разрешително Б, и опростена, след пет години брак с местен гражданин или ако си роден тук.

Попълних аз документите, посочих трима швейцарци-референти, властите в Берн потвърдиха, че всичко е получено и ми се извиниха, че процедурата отнемала до две години. Стана ми смешно – държавата си е тяхна, няма какво да ми се извиняват. А и аз не съм се разбързала.

И преди месец – бам! – заповядайте на интервю! Имаше снимка на сградата и Google карта да не би случайно да се объркам.

Народът около мен се засуети – какво ще те питат? Ще се подготвяш ли?
Имам си достатъчно проблеми, че да се притеснявам и за това, реших аз. Отивам с най-добри намерения и чиста съвест. Ако това не е достатъчно, наред с данъчните ми декларации и неопетненото криминално досие – здраве да е.

Облякох се аз като за интервю за работа и се явих според указанията.

(Безценен съвет от моят стар другар George Добрев – като ходиш в службите за чужденци трябва да си облечен като за интервю за консервативна работа; из тези инстанции е пълно с международни изсухляци, диверсифицирай се, има значение.)

Точно в 14:00 Фрау Служителката цъфна иззад гишето, усмихна се проветливо-професионално, подаде ръка и се представи. Ние сме тук във връзка с вашата кандидатура за швейцарско гражданство, моля заповядайте в стаята за събеседване.

Влизам. Сядаме. Помоли ме да се отместя по-далече от нея за да има къде да си разстеле бумагите – разговорът ни, очевидно, нямаше да е хахо-хихо.

“Разбирате ли швейцарски или предпочитате да говоря на книжовен немски език?”

Швейцарски, казах аз, надявайки се за червена точка за ентусиазъм. Ако не ви разбирам, ще ви прекъсна.

“Г-жо Брунер, националната служба по имиграция ни помоли за ред проверки в местните регистри. Установихме,че не дължите данъци, от вас няма оплаквания в полицията, нито в съда.”

И занарежда пред мен тапии от сътветните инстанции.

“Днешният ни разговор не е решаващ за крайното решение, но моите впечатления ще бъдат добавени към документите по кандидатурата ви.”

Чиновниците в Швейцария имат особено школуван начин на комуникация. Ясно, по схема, както в самолетни инструкции в случай на евакуация. Трябва да си особено тъп за да не ги разбереш. Представих си диалога ни от тук нататък като лабиринт с въжени прегради преди паспортната проверка на летището. Трябваше да не се отплесвам много философската, чиновниците обичат да комуникират в двоичен код.

Потвърдих ред по ред всичко, записано в кандидатурата ми – да, това ми е името, да, тогава съм родена, да, това са ми децата, ето ми разрешителното Б и т.н.

“О! Нямате ли договор за работа на немски?”

Знаех си аз, за двоичния код! Нямам, казах. Работодателят е американска фирма.
Гърбът и беше опрял зоната на комфорта, но аз наистина нямах договор на немски. Тя си направи копие.

“И така, госпожо Брунер, каква е мотивацията ви за швейцарско гражданство?”

Защото децата ми са швейцарци. Защото искам право да гласувам. Защото е практично.

“Практично?”
Въображаемата полицейска лампа по между ни замята безшумни сини отблясъци.

През август спешно трябваше да си подновя паспорта за евентуална командировка в Сеул. Ако имах още един, с по-дълга давност, щях да си спестя тичане до посолството.

Тя видимо се успокои.

От там нататък нещата се затъркаляха надолу, надолу…

Не слушам радио. Само Swiss Classic понякога.
Не участвам в сдружения и спортни клубове.

(Когато двама швейцарци се съберат на едно място те правят сдружение, пишат кодекс, определят членски внос и председател на ротационен принцип. Неучастието в местен клуб моментално те прави подозрителен.)

Работя на пълен работен ден.
Децата ми ходят на градина.

(От работещи швейцарки съм чувала, че местните са яростни опоненти на подобен неортодоксален избор, но за сега мен никой не ме е критикувал. Хората са шокирани от избора ми, но не ме съдят. Лицето на Фрау Служителката не издаваше емоции.)

“Четете ли книги?”
Да.
“На немски или на български?”
Предимно на английски. Художествена литература.

“Имате ли хоби?”
Този въпрос винаги ме обърква. Не, нямам конкретно повтаряемо занятие извън работно време. Това прави ли ме ограничен човек?! Имам любопитство в излишък, недостиг на сън, и много приятели. Плюс две деца под четири години, професия и 24 часа на денонощие. Нямам време за филателия и нумизматика.
Преглътнах аз горната тирада и аз казах, че когато бях по-млада и по-слаба играех балет. Сега гледам балет когато намеря детегледачка за няколко часа.
Това не било хоби.
Е, верно. Тогава нямам хоби.

“Абонирани ли сте за хартиени издания?”
Не. NZZ am Sonntag го спряхме когато Макси беше на три месеца. Нямаше кога да го четем.

“Как се осведомявате за новините? Интернет? Просто четете в интернет?”
Потвърдих. Да му се невиди, не сме в 80-те години.

“Гледате ли телевизия?”
Не. Освен публицистичното 10 vor 10, ако не съм заспала, и едно клюкарско, защото водещия ни е съсед.

Очите и светнаха: “Той… Наистина ли ви е съсед?!”
Ахххх, селебритис! Вход към душата на всеки! От тук нататък нещата потръгнаха.

Верно е.
(Спестих и основното – че Той говори перфектен английски, страшно е забавен и не знаех с какво се занимава докато не го видях на екрана.)

“Имате ли семейство в България? Колко често ги посещавате? Посещавате ли други държави? Как се чувствате когато сте в България?”
Радвам се, разбира се. Отивам си вкъщи. И едновременно с това много се ядосвам за всичко. Животът в България е доста труден …

“В какъв смисъл труден? Как ежедневието там е по-различно от ежедневието тук?”
Ох, боже. От къде да започна…

(Преди сватбата ни Криги ме попита защо да не направя просто коктейл за гостите във Варна, вкъщи, в градината. За Криги, швейцарка на моите години, всички хора в Европа живееха в къщи с градини. )

Казах и, че приятелите ми тук и в България не се различават като интелигентност или манталитет, но всички останали хора са коренно различни.
В общия случай ако искаш тук да имаш кола, но не можеш да си позволиш месечен наем за паркинг пред къщата няма да си купиш кола. В България ще си купиш и ще я паркираш на тротоара. Разбирам мотивацията и в двата случая, но за мен живота е по-лесен ако следваш швейцарската логика.

Тя се усмихна.

“Как се чувствате в Швейцария?”
Удома си. Тук ми е семейството, къщата, работата, имам приятели.

“Смятате ли да се върнете един ден обратно в България?”
Не знам.

“Включвате ли се в местните мероприятия – Карнавала, Есенното изложение, Филмовите дни, Дните на литературата?”
Включваме се. Тя обаче не поиска доказателства, просто отбеляза нещо във формуляра си.

“С какво се занимавате на работа?”
Ясно ми е, че “анализатор” звучи като набързо скалъпена лъжа за прикриване на факта, че работя за Разузнаването. Обаче аз наистина съм анализатор. Знаете ли как функционира интернет? Нищо което виждате на един сайт не е случайно. Офертите в горния ъгъл, купонът за намаления, последователността на резултатите от търсенето. Моята отговорност е да определям баланса между полезност за потребителите и печалба за инвеститорите. Без анализатори в интернет бизнеса е като да караш в мъгла без навигатор. Ползвам статистика, SQL, здрав разум; познанията ми в хуманитарните науки и руски език се оказаха неочакван бонус, но да не се отплесвам.

“Споделихте, че правото на глас е важно за вас. Защо?”
Защото, Фрау Служителка, съм преживяла последствията на това, да приемеш демокрацията за даденост. С бездействие овластяваш някой който обявява изборите за незаконна дейност и после – дръж се, земьо. Аз вярвам в демокрацията; за поддържането и от мен се изисква да мисля с главата си, да следвам правилата, да имам мнение и да го отстоявам – все неща, които не намирам за особено сложни.

И така, разговора приключи.

Фрау Служителката ми благодари за отделеното време. Каза, че немският ми е чудесен, 5,50 по шестобалната система, което е смехотворно, но потвърждава теорията на George Добрев за международните изсухляци.

Каза, че за окончателен отговор ще чакам още шест-седем месеца, бюрокрация, въздъхна тя.
Не мисля, казах аз, бюрокрация е когато един процес се запецне и няма ясни правила кой ще поеме отговорността за продължаването или приключването му.
Имаме много кандидатури, пак въздъхна тя.
Благодарих и за отделеното време. Ако аз я интервюирах за българско гражданство щях да я питам същите неща.

Примижвайки на декемврийското слънце си помислих, че това е от редките случаи при които е в моя полза да съм plain Jane.

Не съм знаменитост. Швейцарците са внимателни с богатите и потенциално разглезени индивиди. Тина Търнър получи швейцарски паспорт миналата година след 20 години чакане.

Не съм и милионер. Богатите чужденци вдигат цените на недвижимите имоти и швейцарците внимателно следят да не станат прекалено много.

Не съм нито бедна, нито изпаднала. Никога не съм разчитала на социалната им система.

Ще видим.

Categories
гледна точка

Че кой е идеален?

Цивилизоваността на едно общество, казваше майка ми, си личи по отношението към хората с увреждания.

Едно от първите неща които забелязах в Швейцария бяха пътниците във влака на път за работа – наред с такива като мен имаше и хора в инвалидни колички, слепи хора, хора със синдром на Даун, хора, които никога преди това не бях срещала. След това забелязах, че белите линии по асфалта на гарата са всъщност Брайлова карта. Хората с бели бастуни ги прокарваха по повърхността и уверено крачеха наред със зрящите. Когато детската количка стана част от ежедневието ми с радост забелязах, че тя не възпрепятства достъпа ми до всички етажи на магазините и обществените сгради – навсякъде има асансьор или рампа. А градският автобус има две врати за колички и се накланя към тротоара така, че да се качим лесно.

Някои от тези постижения са дело на Pro Infirmis – швейцарска организация от 1920 която и до днес работи за създаването на обществени условия улесняващи живота на хората с увреждания. Последната им кампания включва направата на манекени, по модел на истински хора за да отбележат седмицата на инвалидите.
Изложени са на витрините на магазините за скъпи дрехи WE Fashion, modissa, PKZ, Schild и Bernies на основната търговска улица в Цюрих.

Вижте как са направени манекените и как реагират хората на улицата – ей това е красотата на цивилизоваността:

http://youtu.be/zk8_afZprWA

Categories
продукт

Новото божоле

Преди няколко години, някъде през ноември, намиращото се в България българско население на моя Фейсбук пламна с необясним, див и внезапен ентусиазъм: “Новото божоле пристигна!!!” Следваха стихове, снимки на елегантни хора с чаши в ръка, въобще – ден на алафрангата. И тъй като това е Фейсбук, последваха два дена ехо как вкуса на новото божоле, ах, на новото божоле, обагря сезона. Или нещо такова.

Българското население на моя Фейсбук се състои от разнородни групи, които не се познават по между си, и изключително рядко се впечатляват от едно и също нещо – примерно Коледа и Баба Марта.

(Имам дори фейсбук френд, който след падането на Борисов, без капка ирония, стана част от група “Да върнем Бойко Борисов на власт!” с аргумента, че “Бойко беше прост, но поне е един от нас.”)

Швейцарците, като хора с пари и афинитет към качествените неща, са прихванали всевъзможни кулинарни изтънчености от съседите си, но трепета около божолето не беше сред тях – ни дума, ни плакат, ни нищо. Много странно ми се видя, че винена традиция се празнува в България, но не и в Швейцария.

По онова време имах шеф французин. Въпреки че беше прекарал последните 15 години работейки из Латинска Америка, Франсоа си беше кореняк парижанин с всички произтичащи от това клишета – елегантен, начетен, възпитан, прелестно култивиран индивид с шал и лека склонност да мрънка повече от общоприетото за немско езичния свят. За Франсоа цивилизоваността стоеше преди всичко – “Работен обяд? Да гледаме презентации оплескани с майонеза? Non.” “Онзи “ресторант” в Технопарк, където дори няма покривки? Non.” “Работа през уикенда? Non.” С Франсоа си паснахме от раз въз основа на общото ни минало в отдел Финанси, сходно чувство за хумор и физическа нетърпимост към хора, които говорят глупости.

Каква е тая традиция с божолето, попитах, обяснявай.

“Традиция? Ами! Това е маркетингова кампания” – презрително отговори Франсоа за когото маркетинг беше отдел за хора с голямо его и малко талант.

“Единственият случай при който тълпите се натискат да пият посредствено вино” – врътна очи той.

Значи като Нощта на музеите в Берн – единственият случай при който трябва да се редиш на опашка за да влезеш в музей в Берн?

“Същата работа! До Втората световна война божолето е било типичен регионален специалитет с разбираемо регионална слава. Някъде в началото на 50-те на производителите им хрумва да го рекламират с апломб – организирали състезание кой ще занесе първата бутилка до Париж, дъндания из медиите. Печалбите са били впечатляващи предвид качеството на продукта. Пикът на кампанията попремина, знам че сега концепцията се прилага на други пазари. Явно сега стига и до вас.”

Когато тази година рафинираните ФБ юзъри се отприщят с тургеневски придихания да посрещат божолето имайте предвид – това е маркетингова кампания, не традиция.

Categories
храна

Фреши

Класацията ми на гламурни занятия в момента се оглавява от това да си собственик на ресторант – какъвто и да е, в целия спектър от Мишленски до дюнерджийница. Причината за това е, че нямам ни най-малка представа какво се изисква за да си в ресторантьорството и мога да си го гламуризирам колкото си искам.

(В зората на двайсетте ми години на върха на същата класация беше имагинерно занятие, което изисква да се разхождам със затъкнат хед сет в ушите, да говоря с взор вдълбан в нищото загатвайки, че духа и интелекта ми са отдадени на нещо сложно което се случва през девет планини в десета. Сега съм на такива конферентни разговори абсолютно всеки делничен ден и въпреки, че силно си обичам работата в тях няма нищо гламурно. А отнесения взор се дължи на нечовешката ми концентрация да мисля след 12 часа на крак или да разбирам събеседника си при все тежкия му английски, руски, бангалорски или, опазил господ, китайски акцент.)

Животът на ресторантьора според мен протича така –

Започва работа към 10 сутринта, т.е. има достатъчно време сутрин да си заведе децата на градина, да си изпие кафето и да дръпне един час йога.

След това си слага очилата, искрящо бялата професионална униформа с два реда копчета отпред и дискутира с артистичен ентусиазъм менюто с екипа си. След това посреща и изпраща доставчици които правят всичко възможно да и угодят – вина, сирена, масло, зеленчуци, риба …ммммм. След това съставя менюто дава разпореждания и си заминава. Обядва късно на спокойствие. Спи един час. Прибира си децата от градина и си играе с тях. После се връща на работа и следват часове с яко готвене, командорене и въобще екшън. От време не време се появява сред клиентите с перфектни червило и представителна униформа, не тази, с която всъщност работи, поздравява редовните, разменя закачки, кара всички да се чувстват уютно и на точното място и след това им омита портфейлите до стотинка. Клиентите са винаги елегантни хора, които разговарят тихо и са изключили телефоните си на входа като в театър. Денят, всеки ден, приключва с аплаузи.

(Митански, ако четеш това моля те, не ми казвай че греша. Искам да вярвам, че живота ти е такъв! И да продължавам да ти завиждам да смелостта да имаш успешен бизнес в София!)

Когато моите приятели КейТи и ДиДи заявиха, че ще отварят швейцарски франчайз на канадска верига за храна бях силно заинтригувана. ДиДи работеше във фирма, която нямаше нищо общо с общественото хранене. КейТи тъкмо завършваше някакво хотелиерско-ресторантско училище и винаги работеше нещо студентско в сектора.

Изнизаха се няколко години в които бизнес плана им беше одобрен от банката, хвърчаха из света за да се срещат с партньорите си, КейТи мина месец и нещо обучение с тях в Сан Франциско и когато нещата аха и да тръгнат се роди дъщеря им.
Не знам как точно се справиха в този момент, защото те сякаш изчезнаха от лицето на земята заети с бебето, бизнеса и живота по принцип.

(Да имаш собствен бизнес в Швейцария, а и където и да е другаде, не е като да си свиркаш и да си пиеш кафето).

Тъй като Фреши е далеч от офиса чак миналата седмица най-накрая си поръчах обяд от тях.

Като всеки отраснал с домашна българска кухня моите претенции към храната са много високи. Ягодите не трябва да са бели от вътре, доматите трябва да имат изразен аромат в зелената част където е била дръжката, сиренето трябва да е умерено солено, маслините – Каламата, киселото мляко трябва да накиселява, салатата е предястие, а не основно и в никакъв случай не трябва да включва майонеза или фабричен “салатен сос” от който можеш да развиеш рак, но няма да качиш нито грам телесно тегло.

Пробвах Mediterranean Bowl – бяло саламурено сирене, печени пиперки, салата, лук, краставици, киноа (това е нещо като булгур), някакви си ядки, зехтин или олио и оцет. Има опция за пилешко, скариди или тофу. Останах много доволна! Явно комбинацията е добре балансирана, защото в противен случай в четири следобед щях да съм на филия с Нутела и кафе.

Предлагат също салати, сандвичи и супа, които също смятам да пробвам, но за сега съм стриктно на Mediterranean Bowl, защото знаете, че вкуса на пиперки, краставици и сирене е като да имаш цирк в устата си.

Ако минавате около Militärstrasse 14 в Цюрих, пробвайте и предайте поздрави от мен.

Фреши има и доставка по интернет чрез Veloblitz, това е велосипедна куриерска служба, обаче както сама се убедих поръчката трябва да се направи към десет за да пристигне между 11:30 и 12:00.

Categories
разни

Проект Лято 2013

Преди да обявя началото на есента, трябва да се похваля с един изключително успешен проект.

По Великден изхвърлих осемдесет процента от дрехите в гардероба си.

Цялата работа тръгна от една разправия с татко, при която поисках да ми обясни как дома ни във Варна е събирал вещите на четирима, а сега се оказва тесен само за неговите неща. Въпросът ми беше груб и съжалявах още в момента в който го съставях – за реда вкъщи се грижеше само майка, а тя не само периодично изхвърляше разни неща, но и отказваше да купи маса, телевизор или столове, ако нямаше предварителен план какво ще правим със старите.

За малко да посоча моят гардероб за пример – скоро се бяхме нанесли, на чисто нали, но се оказа, че там положението съвсем не беше лицеприятно. Обяснението е ясно – през последните три години и половина постоянно качвах и свалях петнайсет килограма поради бременности. По книгите пише, че с наред с кърменето бързо се отслабвало, но аз бях от изключенията защото и двата пъти ми отне година докато се свия в почти оригиналната си форма. В резултат на което разполагах с еклектична селекция от евтини дрехи, с които да се покажа пред хората. Трудността произтичаше от факта, че не бях дебела, а безформена, като свещ която дълго е горяла и капала – имах дрехи за растящ корем, растящи гърди, дънки няколко ката, дрехи за кърмене, жилетки за завиване на малки хора докато пия кафе навън, дрехи, носещи на повръщано от новородено и сос за спагети.

Гардеробът ми изглеждаше така, сякаш вандали са беснели на разпродажба в H&M.

Взех си аз няколко книги по въпроса, защото исках да реша проблема от раз, а не като на онази картинка в Pinterest: “Уборка в шкафу: из шкафа вывалила, перемерила, накрасилась, натанцевалась, всё – устала.”

(Така наречените модни списания се оказаха пълна загуба на време, защото поне в частта със съветите, списващите ги живеят в някаква паралелна реалност в която една работеща жена трака с високи токове, гледа студено из под асиметрична фризура и има време да си “освежи грима” в офиса (?!?). Как тази хипотетична жена си подрежда гардероба мен въобще не ме интересува.)

Вие знаехте ли, примерно, че човек носи само 20% от дрехите си?
И как кръгова диаграма на една седмица по часове и занятия може да е повод за размисъл?

Отделих всички дрехи, към които имам сантименти. И дрехите за планина. После настана хаос и суматоха от спомени, конфуз и обувки. В един момент се сетих за Practical Princess – идват ти в къщата и ти реорганизират гардероба от-до. Ако продам колата на Марсел без да му казвам, ще мога да си позволя услугата – в наше време тези неща не са само за селебритис, но и за всякакви други побъркани.

Цялата процедура отне четири дена и остави много свободно място около закачалките, като в шикарен магазин (без шампанското и джаз музиката). Единственото за което дълго се колебах бяха едни златни балеринас, от една страна поочукани вече, но от друга страна – Прада. Карин ми ги изпрати, защото е пич – бяха останали след снимки на някаква рекламна фотосесия в австрийския офис и на никого от екипа не паснали. В крайна сметка ги прежалих, заедно с всички шарени премени характеризиращи бохемските дни на отпуските по майчинство.

Швейцарците имат спретната система за излишните дрехи – което става за носене се завързва в торба и се изнася в специален контейнер. От там дрехите се сортират, перат и заминават някъде си света, където биха влезли в употреба.

Останах с малка, идеална идеална колекция от дрехи които се комбинират по между си като Лего и реших един от най-досадните проблеми на първия свят – шкаф пълен с дрехи и нищо за обличане. Идеалните дрехи означава да се чувствам в такава вътрешна и външна хармония, че да забравя за тях в момента в който пристъпя прага на къщата и да се отдам на по-важни дела.

Целият фън шуи ефект се усещаше през последвалото лято. Не вярвам, че ако покрия дъната на чекмеджетата с пурпурна хартия ще привлека пари и благоденствие, но вярвам, че ако не се мотам сутрин с дилеми какво да си облека денят започва по-добре.

Categories
all about my mother

Родителската среща (шести септември)

Родителската среща беше топ събитие в първите седем години в училище. Сега като се замисля, мога да ги сравня с корпоративното quarterly personal performance review.

Винаги ги очаквах с нетърпение и малко притеснение – амплитудата от “всичко е ОК” до “учителите са много доволни от теб” ме газираше неимоверно.

Обикновено ходех напред-назад из къщи в очакване майка да се прибере с впечатления. Татко никога не ходеше по родителски срещи, не знам защо.

Някъде към 5 клас излезе мода родителските срещи да се провеждат в присъствието на учениците, с цел да се увеличи ефективността им основно сред калпазаните. Вместо уморените им родители да ги насолят между 4 стени, по-добре било калпазаните да усетят сериозността на положението сред целия колектив. Лошите оценки не са само проблем на пионера, а и на целия клас, защото всички сме в една лодка барабар с класната и на никoй не му е кеф да потъва пред очите на учителския съвет и директора.

Това разбира се мен ни най-малко не ме касаеше, защото моят модус операнди не падаше под отличен 5.75, следователно новия формат на родителската среща беше по-скоро гъделичкъща новост, отколкото повод за драма.

Обикновено в този ден часовете бяха намалени на 40 мин. След последния урок някои родители вече чакаха в коридора, но майка никога не беше сред тях. Срещата започваше навреме и винаги без нея. Класната имаше към 15 минути интро как вървят нещата по принцип. Някъде към петата минута вратата се отваряше, майка влизаше и спокойно поздравяваше: “Добър вечер!”.

Децата ме поглеждаха – “Майка ти, майка ти…”, сякаш аз бих могла да пропусна невъзмутимото й антре. А аз си мислех, че като е закъсняла най-разумно би било да се шмугне тихомълком в ъгъла и да се посрамува. Тя обаче никога не постъпваше така – обикновено сядаше на първия чин, който по традиция си беше незает.

“Защото родителите, казваше тя, имат някакъв ученически синдром, който се активира като влязат в класната стая. Изведнъж те пак се превръщат в ученици, пак гледат да са далече от учителката и вперват поглед надолу в краката си”.

След въведението класната обявяваше, че дневникът е достъпен до всички родители и е готова да отговаря “ако имате въпроси”.
Ха, познайте кой имаше въпроси и то не един и два…

“Казвам се София Стоянова, майката на Йолина…” – децата започваха да се ръчкат и да ме дращят с погледи “Майка ти, майка ти”. Аз не обичах да съм център на внимание и поведението и все ме смущаваше. Защо не можеше да си седи и да се притеснява като останалите майки, а бързаше да е на всяка манджа мерудия?

Майкините въпроси бяха концептуални и аз не винаги ги разбирах. Докато повечето родители се интересуваха как я кара детето в училище, тя знаеше че я карам по възможно най-добрия начин. За нея срещите бяха възможност да научи повече за средата и културата, в която се рея по цял ден.

Сещам се само за един случай, когато първият въпрос не излезе от нея. Другарката Трифонова, нашата класна, обясни че мнозинството от класа има потресаващо ниски бележки и тенденцията е низходяща. Тя окровено призна, че изчерпала легалните мерки в своите правомощия. Тук се обади някакъв Баща:

“Аз бих искал да знам какви мерки взема отрядният съвет и отрядният председател в частност”.

Въпросът издрънча като чинел. Една мисъл ми профуча – това пък от къде дойде и как не го очаквах. Точно по това време бях Отговорник учебна дейност, т.е. посоката на разговора се целеше в мен и приближаваше по-бързо от скоростта ми на измисляне на лъжи.

Отрядният съвет беше толкова проформа и каквото и да ми обясняваха за честта да бъдеш в него, работата не носеше абсолютно никакво удовлетворение. Само трябваше да дремем по разни скучни събрания и от време на време да пишем доклади.

И през ум не ми беше минавало, че мързела на съученици, които и без това не харесвах, ще се окаже моя вина пред такава публика.

И тогава…

“Ама вие чувате ли се какво говорите – раздразнено каза майка. Вие май въобще не разбирате къде е проблемът, щом смятате, че отрядният съвет може да има нещо общо с решението му”

Бащата – едър човек, който не беше свикнал да му опонират – се изчерви и млъкна.

“Другарката Трифонова има нужда от подкрепа от родителите, защото проблемът е вкъщи, и само отчасти в класната стая…”

Вече не си спомням как завърши тоя случай, но облекчението, че двойките в класа не са под мой контрол, ме издигна като балон с хелий.

След това другарката Трифонова, поизпотена от дискусията, благодари на майка за подкрепата.

Второто действие на родителската среща, за съжаление, пропусках. Родителите трябваше да ходят “по учители” – да се редят на дълги опашки пред всеки кабинет и да дискутират с преподавателите по математика/химия/физика “как се справя ученикът с материята”.

Майка винаги ме побутваше да си ходим, въпреки че аз настоявах да се срещне с всички.

“Ох, знаеш ли колко съм уморена, хайде да си ходим, баща ти и Дина ни чакат”.

Само веднъж успях да я убедя да иде поне при един учител, а аз тръгнах към вкъщи. Тя си дойде около 15 минути по-късно, леко раздразнена.

Съвсем наслуки се беше срещнала с учителя по биология (“опашката беше най-къса”). Другарят Маринов – викахме му Сънчо заради заспалата физиономия. Та, той казал че да, помни ме, и че аз не уча редовно. На което майка яростно възразила, че въобще не е вярно и че другарят Маринов няма представа за кого става дума и сипе мнения на ангро, и че никога не е положил усилия да се запознае с учениците си, което не го представя в добра професионална светлина. Другарят Маринов бил истински сащисан, също както и близкостоящите родители.

“Ха, възмущаваше се майка докато окачаше палтото си на закачалката, този човек не беше подготвен, моментално започна с критиките … диалог ли? Дръжки…”

Общоприетата истина беше, че ученикът е априори виновен и мнението му не се взема под внимание, а учителят, по-възрастният, е носител на цялата истина. Този възрожденски манталитет се дължеше на факта, че моята “спортна паралелка” се състоеше от шайка мързеливи хлапета, приближаващи пубертета, които никoй учител не искаше в класа си. Бяха ги харизали на другарката Трифонова защото беше най-млада, добре възпитана, поради което лесно можеха да я притиснат – блъскането по масата не й беше стил на поведение. Аз се оказах в злощастната паралелка само защото очевидно не пасвах в “математическата”. Умните деца се справяха добре по математика. Майка обмисляше за кратко идеята да ме прехвърли там с връзки, но мисълта да се конкурирам със звездите на випуска направо ме парализираше от ужас. По-късно двете решихме, че това е било грешка, ама карай.

Държах на досадните обиколки по учители, защото исках да ме похвалят пред майка, защото само нейното мнение беше важно. Татко априори се гордееше с мен, неговото мнение не беше така тясно обвързано с измерими резултати, за него беше важно че мога да мисля, нещо, което според него се доказва не чрез оценки защото “цял живот с образование съм се занимавал”.

Винаги си мислех, че обичта на майка към мен по никакъв начин не е обвързана с училището, но уважението й към мен – определено. Не исках само да бъда отличник, исках да виждам в очите й, че съм такава. Когато приближеше 24 май чаках с нетърпение хартиената лента “Отличник” и таблото на магазин Образцов Дом. От дирекцията даже изпращаха писмо до предприятието на родителите (майка – по мой избор), в което се казваше, че могат да се гордеят с такъв буден гражданин на народната република. Текстът беше стандартен – имаше само подпис на класната и после препоръка “Да се прочете пред колектива”. Адски се кефех на тази възможност, представях си как главният редактор стига до точка “други” на седмичната планьорка, тържествено вади листа и така , изправен пред масата със зелено сукно, чете за моите успехи пред цялата редакция. Това със сукното ми е много живо в паметта, защото тържеството за Дядо Мраз се провеждаше в залата за събрания.

“И, получи ли го, получи ли го… “- подскачах около майка въодушевено.

“Получих го днес”, каза тя и си обуваше чехлите.

“И прочете ли го пред колектива, прочете ли гоооо… “- попитах настойчиво.

“Прочетох” – отговори тя леко разсеяно.

“И, пред кой колектив, ти радваше ли се, кажи ми, кажиииии….”

“Пред леля Марта и чичо Бангъозов” отговори майка, “те са колективът”.

Обидата беше несравнима. Разочарованието обезмисляше работата ми през цялата година. Колегите й по стая не бяха никакъв колектив, нямаше маса със сукно, нямаше никакви фанфари …

Разказах й години по-късно как съм се чувствала и тя остана озадачена. Никога и през ум не й било минавало. И че уважението й към мен никога не е имало нищо общто с цялата училищна екстраваганца.

Въпреки това години наред ми беше кофти, че така и не просвирих на пиано.

И не влязох в Езикова гимназия.

Нито пък в Софийски университет.

Майка пак беше озадачена, когато й казах. Тогава спомена, че и тя самата се е променила и че амбициите й не са същите, защото е осъзнала, че има много пътища които водят към Рим, или нещо подобно.

Даже през последните години и пращах моето quarterly personal performance review с оценка за работата ми – хич не се бях променила. После й цитирах как тези 99% се превръщат в еди колко си стотици швейцарски франка бонус. После повтарях числото и го обръщах в евро. После в лева. После смятах в самолетни билети до Варна. И тя пак не се радваше достатъчно, по моите сметки, само казваше:

“Ииииииихаааааа, браво, мама!”

И после пак –

“Вечеря ли? Какво ще правите през уикенда? Много ли си уморена?”.

Тя също никак, ама никак не се беше променила…

Categories
пътуване

Към Крит

20130831-125410.jpgКати има практичен трик за миговете на гняв и себеичност когато и иде да тръшне вратата на деца, задължения и очаквания и да закрачи в неопределена посока – поема си въздух и започва да изрежда наум всичко, което можеше да е триста пъти по-зле.

Можех да съм на осемнайсет.
Можех да бъда жертва на домашно насилие…

И аз прибягвам до нейния подход особено когато събирам багаж за ваканция. Колкото обичам да пътувам толкова и мразя да подреждам багаж. Все ми се струва, че дори и да натикам цялата къща в червения сак пак ще забравя нещо очевидно като памперси например.

Във вторник хладно излъгахме децата, че отиваме на работа и ги оставихме в градината за да се приготвим за пътуването без тяхната помощ и за да свършим адски много домашна администрация, която се беше натрупала през последните месеци.

Швейцарските железници предлагат регистрация за самолетни полети на почти всяка гара, което означава, че се чекирахме и пратихме сака за летището ден преди излитането, като щяхме да си го получим директно на Крит.

Марсел искаше да купи малък куфар за Макси, самостоятелност нали, обаче аз не се съгласих с аргумента, че ако трябва да тичам с дамска чанта и ръчен багаж на международно летище след две деца бягащи в противоположни посоки, едното от които е наакано, не искам да мисля и за куфар-калинка метнат някъде по трасето. Мисля, че той ме разбра.

В деня на отлитането трябваше да се погрижим за само за ръчния багаж.

Капки за нос.
Парацетамол.

Събирам пръснато Лего.

Вентолин.
Кортизон (да не дава Господ!)

Макси: “Mama, искам во-ди-цаааа!”

Лепенки.
Прахчета против повръщане.

Шитвам си работния компютър в чекмеджето.

Термометър.
Памперси.

Събирам пак пръснатото Лего.

Кърпички.
Носни кърпички.

Софи вика на немски: “Kak-ka!” След това на български: “Ако!” – като се тупа по задните джобове да не би случайно да не усещам и аромата.

айПад?АйПад!
Зарядно за айПад.

Събирам същото пръснато Лего.

Книга
Парфюм.

Събирам за пореден път пръснатото Лего.

Опаковам всички течности в прозрачен плик.
Да не забравим да пуснем данъчната декларация на път към гарата.

Бързо! Бързо! Макси вика: “Автобуууус, чакай, ние идваме!”

Във влака си поехме малко дъх. Само малко! Марсел изрежди всички възможни проблеми от тук нататък. Ами ако не са ни резервирали столчетата за кола? Оу, хотела, който запазихме преди три месеца и беше идеален според TripAdvisor, има три негативни коментара от последните две седмици, гостите били настанени в друг хотел поради презаетост!

На летището Софи заспа, което означаваше обяд за останалите – от както имам две деца и едното спи винаги се чувствам така, сякаш карам колело с една ръка и си свиркам “Пърл Джем”.

След контолата за сигурност едвам откъснах Макси от лентата на скенера – “mama, чакай, още други неща идват!”

Летище Цюрих е много приятно място, защото всички досадници са разпределени по интереси. Пушачите са в клетка с логото на Кемъл; бизнесмените са в бизнес lounge; децата са поканени в baby launge, без майтап. Официалното име на Baby lounge е Family Services и е за всички пътуващи деца, има поне пет маси за преобуване, вода и кърпички за дупе; има микровълнова за стопляне на храна и пластмасови съдове; високи столчета; тоалетни с табуретка към чешмите така, че децата да си измият ръцете сами

И селекция от играчки, които подозирам са били предмет на магистърска теза на изучаващ детска психология. В baby lounge децата си играят толкова спокойно и дружелюбно, сякаш ги снимат за реклама на УНИЦЕФ.

Пет минути до извеждане към самолета, подредихме се на гейта. Софи иска да върви. Софи иска да се катери на количката. Секунда невнимание и – бам! – Софи се търкулва надолу и си фрасва темето в мраморния под.

Срам!
Срам ви казвам насред международното положение – четири гейта народ ни зяпват, а аз я стискам и тайно опипвам пораженията. Няма кръв, но тя плаче ли плаче, а аз искам да си пусна мустаци и да запраша към Мексико. Позволяват ни да се качим с предимство. Срам! Срам!

Можеше да е за спешното!
Можеше да си гледам телефона докато тя се хързулна!
Можеше да някой да ми размаха пръст и да ми се развика що за блейка съм.

Пътуването с деца в самолет си е заложническа ситуация. Толкова бях стресирана от падането, ритане, пипане къде ли не и събиране на пръснати моливи, че повтарях “Не, не! Не! Не!” докато Макси не ме дръпна за ръкава укорително – “Mama, какво “не”?!”

Можеше да летим за Сеул!

Закопчани почти три часа в седалките Макси командваше положението осъзнал безпомощността ни. Искам M&Ms. Още M&Ms. Червен M&Ms. Не! Син M&Ms! Сега ти даваш на Макси таз шнола и аз съм багер, ти си камион – кажи: “бръъъъммммм!”

Кацнахме по живо по здраво, аз стисках Софи и напомних на Марсел да вземе ръчния багаж. Летището се казва Казандзакис и аз много се трогнах – какви интелигентни хора, да си кръстят летището на писател! Слязохме от автобуса, къде е на Макси раницата – няма я! Забравил си я в самолета! Какво имаше в нея – бутилката за вода… Карай! Не!

Зайче!

Всеки знае, че децата и имат любими играчки и т.н. Обаче Зайче, заедно с Мечо и Мумин е социален артефакт. Зайче боледува с нас, ходи на градина, ходи да пишка на гърне с Макси и за разлика от Мечо и Мумин обича да пътува.

И така, стърчахме безпомощно сред пристигащите във вечерната жега.
Докато Марсел като един истински Супермен по джапанки не заяви “Отивам!”. Прибрах децата в чакалнята, поне да не създаваме калабалък на входа.

Върна след десет минути, запъхтян каза нещо като “… международно наказание за прекосяване на пистата… Даже не си носех бордната карта… Щяха да ме застрелят… Взеха ме за терорист!”

От раницата на Макси висяха чифт розови уши.

Взехме си багажа след доста чакане (покрай бруталната ефективност на летище Цюрих съм отвикнала на скоростта в останалия свят) и закрачихме към Europcar. Бюрата за коли под наем са международни мошеници, които винаги гледат да те прецакат за нещо. Разбира се колата, която бяхме резервирали не беше в наличност, а детските столчета бяха два ужасно мръсни обекта “Куче” марка.

Поискахме други. Йорго и Спиро свиха рамене – други нямаме. Евентуално можели да намерят упътването.

(За майка ми всички всички гърци бяха Йорго, Спиро или Вангелис.)

А столчетата за кола, абсолютно задължителни в немско езична Европа, не са така обезателни на други места. Когато през 2010 ходихме в Тунис, Avis ни дадиха нещо подобно на – дръжте се! – изтръгната автобусна седалка. Ръчна изработка от тръби, железа и дамаска, от някой който си мисли, че столчетата за кола са глупава изгъзица на европейски родители. Посочихме им пет килограмовия Макс, а те така и не разбраха какъв е проблема.

Близо половин час се борихме с проклетите столчета, докато не се появи една оправна гъркиня, която с много сила и упоритост ги нагласи някак си.

Карахме в абсолютен мрак, децата скимтяха, знаехме че хотела няма паркинг и бавно се дотътрихме пробивайки си път сред маси с туристи.

То се оказа не хотел, а оазис.
Разбира се, че резервацията ни беше наред.

Собственичката се казваше София и както повечето южняци реагира на Софи така, сякаш никога ме е виждала малко дете.

Ах, каква е миличка и малка! Ах, колко е нежна! Искате ли нещо за ядене?
Върна се минути по късно с хляб, кекс и кръгчета салам, които за мой потрес децата глътнаха за секунди.

Уфффф….

Categories
гледна точка

Страданието, което ни обединява

Вечеря след първи ден от конференция, преплитащи се разговори на хора, които не са се виждали отдавна, но работят заедно всеки ден. Уонил обяснява как ненавижда Швейцария, ние с Мачек казваме, че се чувстваме супер там, Уонил продължава, че когато е в Калифорния ужасно му липсва Корея и че според жена му, той изглежда най-щастлив когато е в Сеул.

– Получил си основно образование в Корея нали, Уонил?

– Да, кимна Уонил, след това се преместихме в Калифорния. Баща ми беше прехвърлен тук от фирмата.

– Верно ли е, че в Корея се опитват да ви убият от учене от най-ранна възраст?

– Верно е. Тръгнах на училище на шест години… Учебният ден започваше сутрин в седем и приключваше в полунощ.

Вилицата ми се изплъзна и издрънча на масата.

– Но това не е задължително, нали? Имате хагуон – допълнителни, частни школи.

– Така е, кимна Уонил. Задължителното училище беше от седем до четири следобед. Обаче 99% от съучениците ми ходеха и на хагуон.

– Четох във Фейсбук за някакъв учител, който станал милионер от преподаване онлайн.

– Верно е, съгласи се Уонил. Социалният натиск за образование е огромен. Родители, роднини … Затова имаме висок процент на детски самоубийства, просто не всеки издържа на напрежението.

– Детски… самоубийства?!?

– О, има и по-лошо от това! В Япония, както и в Корея, децата се оценяват постоянно и списъците са обществено достояние. Наскоро там имаше случай, в който жена уби дете, което било номер едно в училището, за да може собствения и син, който бил номер две, да оглави класацията. Представяш ли си – майка да убие малък човек!

– Ти би ли подложил бъдещите си деца на подобен стрес, Уонил?

– Да. Според мен си струва.

– Може ли да те цитирам в блога си?

– Да. Виж, знам че звучи необяснимо за европеец, но имай предвид следното – Корея до скоро е била ужасно бедна страна, война през 50-те, два милиона загинали, чести смени на авторитарни режими. Географски сме притиснати от Япония и Китай, а това не са лесни съседи. Единственият път към прогреса е чрез образование и работа и всеки трябва да поеме своята част. На корейски се казва “страданието, което ни обединява”. От деца ни внушават патриотизъм и чувство за принадлежност не толкова въз основа на историята, а въз основа на бъдещето. Ние всички сме Корея и ние сме готови да дадем живота си за нея. Да, да, знам че за западното мислене тази идея е налудничава и не казвам, може да се приложи навсякъде. Обаче на нас ни върши работа. Виж къде е Корея сега. Шардоне?

Уонил допълни чашата ми и продължи.

– Баща ми беше най-младия вицепрезидент на Самсунг. Когато е поел длъжността е изкарал три поредни години с точно три почивни дни. Това включва и уикендите. Да, да, правилно ме разбра – три поредни години, в които е работил абсолютно всеки ден, не се е разболявал, не е имал съботи и недели. Сега е пенсионер, живее в Калифорния.

Единственото, което мога да добавя е, че за щастие правилния път в живота не е само един.

Categories
пътуване

Америка – харесва ми/не ми харесва

Хиляда пъти започвам да си пиша впечатленията от Америка и всеки път се спирам, защото моята представа е формирана само по време на командировки в един и същ регион – Сан Франциско, Сан Хосе и наоколо. Но “Пътешествия с Чарли” няма да ми се случат в близките десет години, така че я да си кажа аз какво ми харесва и какво не.

Ужасно мили хора – разговорливи таксиджии, сервитьори и съвършенно непознати хора искат да знаят howareyoutoday? Някои казват ама изкуствени били – на мен изкуствената дружелюбност ми допада повече от естествената грубост.

Студ и мраз. Настивам средно 8 часа след стъпване на американска територия, въпреки че климатиците не са така свирепи като в Китай. Напитките от автомата в офиса не могат да се пипнат без ръкавици, защото съдържанието им е дефакто лед. Кутия Фанта се втечнява за около половин ден на бюрото ми.

Шопинг! Магазините в Швейцария работят от девет до пет, в неделя всичко е затворено, т.е. моето ежедневие и търговското работно време са в различни часови пояси, което е проблем когато ми потрябва нещо материално от нехранително естество. При първото си влизане в американски мол аз – голям човек, с всичкия си – се загубих. Никога до тогава не бях влизала в търговски обект с размер на няколко международни летища. Преди губех време в зяпане, но сега съм дисциплинирана и два пъти годишно идвам със списък – марки от ляво, размери от дясно. След като списъка е изпълнен напускам обекта моментално, защото храмовете на материализма ме депресират щом осъзная порива им да ме принизят до портфейл със стомах.

Кафето. В общия случай в the land of the free не са му хванали майсторлъка.

Храната. Евро-снобски навик е да приказваме как храната в Америка е отврат, обаче аз имам други наблюдения. При все че евтини боклуци не липсват – захарни, пържени, гигантски – културното многообразие осигурява огромен избор от храна от цял свят. Качествената храна няма как да е евтина, но човек винаги има опция да си яде вкъщи.

Социалното разслоение. Преждевременно състарени хора, които бичат на няколко работни места за да свържат двата края. Безработните в Старбъкс, които тътрят вещите си в куфар, защото са останали и без подслон и използват безплатния интернет за да търсят работа. Побелял човек на възрастта на татко, който паркира коли. I’d say – no, no, no.

Никой не се оплаква обаче. Ама никой! Което води до парадоксалното схващане, че в Америка материалните богатства текат от чешмата, ето ти чаша, налей си. В действителност обаче тук, както и навсякъде, нищо не е лесно. Просто тези, на които нещо им куца, не спъват креативността на останалите с мрънкане, а насочват фрустрацията си в опити да променят ситуацията.

Разстоянията. Аз съм пешеходец и човек на градския транспорт и липсата на такъв ми създава куп логистични неудобства.

За всяко нещо си има app! Как ще плати мадам таксито? Кредитна карта? Индиецът мушва в iPhone-а си една джаджа, прокарва картата и ми подава телефона си за да подпиша на екрана. Може ли мадам да даде имейл адреса си? Довиждане, мадам, квитанцията е в пощата ви.

Някой иска ли да добави нещо от собствена гледна точка?