Страданието, което ни обединява

Вечеря след първи ден от конференция, преплитащи се разговори на хора, които не са се виждали отдавна, но работят заедно всеки ден. Уонил обяснява как ненавижда Швейцария, ние с Мачек казваме, че се чувстваме супер там, Уонил продължава, че когато е в Калифорния ужасно му липсва Корея и че според жена му, той изглежда най-щастлив когато е в Сеул.

– Получил си основно образование в Корея нали, Уонил?

– Да, кимна Уонил, след това се преместихме в Калифорния. Баща ми беше прехвърлен тук от фирмата.

– Верно ли е, че в Корея се опитват да ви убият от учене от най-ранна възраст?

– Верно е. Тръгнах на училище на шест години… Учебният ден започваше сутрин в седем и приключваше в полунощ.

Вилицата ми се изплъзна и издрънча на масата.

– Но това не е задължително, нали? Имате хагуон – допълнителни, частни школи.

– Така е, кимна Уонил. Задължителното училище беше от седем до четири следобед. Обаче 99% от съучениците ми ходеха и на хагуон.

– Четох във Фейсбук за някакъв учител, който станал милионер от преподаване онлайн.

– Верно е, съгласи се Уонил. Социалният натиск за образование е огромен. Родители, роднини … Затова имаме висок процент на детски самоубийства, просто не всеки издържа на напрежението.

– Детски… самоубийства?!?

– О, има и по-лошо от това! В Япония, както и в Корея, децата се оценяват постоянно и списъците са обществено достояние. Наскоро там имаше случай, в който жена уби дете, което било номер едно в училището, за да може собствения и син, който бил номер две, да оглави класацията. Представяш ли си – майка да убие малък човек!

– Ти би ли подложил бъдещите си деца на подобен стрес, Уонил?

– Да. Според мен си струва.

– Може ли да те цитирам в блога си?

– Да. Виж, знам че звучи необяснимо за европеец, но имай предвид следното – Корея до скоро е била ужасно бедна страна, война през 50-те, два милиона загинали, чести смени на авторитарни режими. Географски сме притиснати от Япония и Китай, а това не са лесни съседи. Единственият път към прогреса е чрез образование и работа и всеки трябва да поеме своята част. На корейски се казва “страданието, което ни обединява”. От деца ни внушават патриотизъм и чувство за принадлежност не толкова въз основа на историята, а въз основа на бъдещето. Ние всички сме Корея и ние сме готови да дадем живота си за нея. Да, да, знам че за западното мислене тази идея е налудничава и не казвам, може да се приложи навсякъде. Обаче на нас ни върши работа. Виж къде е Корея сега. Шардоне?

Уонил допълни чашата ми и продължи.

– Баща ми беше най-младия вицепрезидент на Самсунг. Когато е поел длъжността е изкарал три поредни години с точно три почивни дни. Това включва и уикендите. Да, да, правилно ме разбра – три поредни години, в които е работил абсолютно всеки ден, не се е разболявал, не е имал съботи и недели. Сега е пенсионер, живее в Калифорния.

…

Единственото, което мога да добавя е, че за щастие правилния път в живота не е само един.