Вечеря след първи ден от конференция, преплитащи се разговори на хора, които не са се виждали отдавна, но работят заедно всеки ден. Уонил обяснява как ненавижда Швейцария, ние с Мачек казваме, че се чувстваме супер там, Уонил продължава, че когато е в Калифорния ужасно му липсва Корея и че според жена му, той изглежда най-щастлив когато е в Сеул.
– Получил си основно образование в Корея нали, Уонил?
– Да, кимна Уонил, след това се преместихме в Калифорния. Баща ми беше прехвърлен тук от фирмата.
– Верно ли е, че в Корея се опитват да ви убият от учене от най-ранна възраст?
– Верно е. Тръгнах на училище на шест години… Учебният ден започваше сутрин в седем и приключваше в полунощ.
Вилицата ми се изплъзна и издрънча на масата.
– Но това не е задължително, нали? Имате хагуон – допълнителни, частни школи.
– Така е, кимна Уонил. Задължителното училище беше от седем до четири следобед. Обаче 99% от съучениците ми ходеха и на хагуон.
– Четох във Фейсбук за някакъв учител, който станал милионер от преподаване онлайн.
– Верно е, съгласи се Уонил. Социалният натиск за образование е огромен. Родители, роднини … Затова имаме висок процент на детски самоубийства, просто не всеки издържа на напрежението.
– Детски… самоубийства?!?
– О, има и по-лошо от това! В Япония, както и в Корея, децата се оценяват постоянно и списъците са обществено достояние. Наскоро там имаше случай, в който жена уби дете, което било номер едно в училището, за да може собствения и син, който бил номер две, да оглави класацията. Представяш ли си – майка да убие малък човек!
– Ти би ли подложил бъдещите си деца на подобен стрес, Уонил?
– Да. Според мен си струва.
– Може ли да те цитирам в блога си?
– Да. Виж, знам че звучи необяснимо за европеец, но имай предвид следното – Корея до скоро е била ужасно бедна страна, война през 50-те, два милиона загинали, чести смени на авторитарни режими. Географски сме притиснати от Япония и Китай, а това не са лесни съседи. Единственият път към прогреса е чрез образование и работа и всеки трябва да поеме своята част. На корейски се казва “страданието, което ни обединява”. От деца ни внушават патриотизъм и чувство за принадлежност не толкова въз основа на историята, а въз основа на бъдещето. Ние всички сме Корея и ние сме готови да дадем живота си за нея. Да, да, знам че за западното мислене тази идея е налудничава и не казвам, може да се приложи навсякъде. Обаче на нас ни върши работа. Виж къде е Корея сега. Шардоне?
Уонил допълни чашата ми и продължи.
– Баща ми беше най-младия вицепрезидент на Самсунг. Когато е поел длъжността е изкарал три поредни години с точно три почивни дни. Това включва и уикендите. Да, да, правилно ме разбра – три поредни години, в които е работил абсолютно всеки ден, не се е разболявал, не е имал съботи и недели. Сега е пенсионер, живее в Калифорния.
…
Единственото, което мога да добавя е, че за щастие правилния път в живота не е само един.
2 replies on “Страданието, което ни обединява”
Чета всичко което пишеш и ти се радвам.
Слава
Благодаря от сърце :)!