Categories
all about my mother

Разказ по картинка

Двайсет и седми декември е ден за Ксанакс и бърбън – денят, в който моята майка не се събуди от кратката следоперативна кома в която беше изпаднала. Не си падам по помените и вареното жито, но имам една снимка на бюрото, която винаги ми действа освежаващо. Особено днес.

Юни, 1976. Бебето съм аз, на две седмици, жената е майка ми, къщата е на баба и дядо в центъра на Варна. Къщата беше разрушена шест години по-късно за да построят блокове и сградата на Експресбанк, и доброто в случая е, че винаги ще я запомня огромна. Ако сте влизали след детските си години в Аквариума на входа на Морската знаете за какво говоря.

Беше хубава, градска къща, без подпетени обувки пред входната врата. Дворът беше застлан с бетонени плочки, а в градината имаше само цветя; след дъжд, сред мириса на влажна пръст и здравец там изпълзяваха градински охлюви – първото диво животно което едно градско дете можеше да наблюдава от близо в естествени условия. Сега с Макс също обикаляме квартала след дъжд и дори вземаме по един охлюв на гости в нашата градина.

И така, ето я моята майка, елегантно носеща десетината допълнителни килограма от бремеността в рокля, шита специално за нея (баба ми беше шивачка). Не съм сигурна дали обувките са нейни или просто ги е заела от баба за снимката. Естетиката на майка ми беше желязна – никога не носеше бели обувки “като Цола Драгойчева”.

Най-симпатичния детайл на снимката е възглавницата, върху която е седнала майка ми. Хората, които живееха в тази къща, не биха оставили никого да седи на студения цимент, пък било то и в края на юни. Очудвам се, че не са и нахлупили и памучна шапка на главата – на мен никога не ми се размина.

Сфуматото по краищата на снимката не са от филтър, а от съвсем автентична старост.

4 replies on “Разказ по картинка”

Уж само една снимка, а колко много спомени и усещания носи в себе си… Имаш дарбата да предаваш огромна част от тях на нас четящите тези редове.И все пак има неща, които колкото и да описваш само ти би мога да почувстваш. Помените и Спомените са толкова различно нещо и се радва че имаш позиция по този въпрос.

Спомените били “различно нещо” ? “позиция”? … като че ли слушам някой комунистически агитатор.

Родителите ни бяха ЖЕРТВИ. РОБИ!
Да, те не се чувстваха така, защото нямаха мярка за сравнение.
Да, те се стараеха всеки един радостен момент да изживеят пълноценно.
Но това не променя 50 години мизерия и 15 години режим на тока.

Сега, когато вече над 17 години живея в свободна държава, го разбирам това. И то как!
Това там не бе държава- това бе ( и си остава) затвор.
Където безусловно властват комунистическите изроди, пикаят над собствения си народ, третират го като стадо и се хилят, хапвайки хайвер и шампанско, гледайки поредния “Бонд”.

И аз помня моята- помня я и до днес, макар че минаха над 23 години от смъртта и. Татко не помня много- той почина когато бях на 6.
И всеки 11 март спирам да работя, отивам в тези ужасни гръцки църкви, паля по една свещичка, и сядам за половин час там, унесен в спомени.
Моята бе светица. Всеки би могъл да го каже за своята майка. Моята бе обикновена жена. Безкрайни смени, работа в събота … в комунистическия “рай”. Нито ден почивка, нито ден удоволствие. Винаги седяща на края на стола, вечно бързаща за някъде.
Не помня всъщност много неща от малките ми години. Но помня ясно сънливите сутрини в 6 часа, тъпканите автобуси с полу-спящи хора, бързащи за работа, ужасните ДГ, и аз, залепнал на прозореца на ДГ, в търсене “къде е мама” и кога “ще дойде да ме вземе”. Тя вижда главичката ми на прозореца, помахва за сбогом, и бързо се обръща подтичвайки.
После, много години след това, комунистическите изчадия я бяха пратили да си търси сама кръв за преливане, обикаляйки разни “учреждения”, и държейки в ръка хартийка с надпис- “карцином”. После, след операцията я намерих паднала от леглото и стенеща, докато сестрата си почистваще ноктите. Съвсем после, търсех сам лекарства, обикаляйки близки и познати, за да може да направи поне няколко курса химеотерапия. След тези курсове, тя сама си вземаше вещите, и пъшкайки, тъжно и трудно се прибираше у дома, след като даже и линейка и бяха отказали “другарчетата”.

“Върви, не губи семестър” ми каза месец преди да почине. “Щом се помина -ще ти кажат, и ще дойдеш.” И когато ми казаха, един приятел ме доведе същата сутрин с кола от Варна ( бога да те благослови Бояне!).
И я погребах сам, и сам свърших всичко нужно. За да чуя от Варненския Университет- ” не ти признаваме отсъствията”.
Нашите родители бяха жертва. Така изживяха целия си съзнателен живот.
На Бг комунисти само едно пожелавам- мъчителна смърт! и имам цялото право на това!

Бога да те прости мамо! нищо не можах свястно за теб да направя. И винаги ще ми тежи това.

ЧНГ , Йолина, на теб и цялото ти семейство желая много здраве, усмивки и семейна топлина. Излишно е да споменавам, че не пропускам нито една дума написана от теб ( мълчаливо, с възхищение, често просълзена и същевременно усмихната, а много често смееща се с глас, за почуда на околните ми…). За да не се повтарям и досаждам с моето възхищение към “твоята персона” и всичко, което излиза из “под перото ти” ще кажа само: Благодаря!
С пожелание за една щастлива, успешна и благодатна (с повече време за писане 🙂 ) 2014година!
01.01.2014г. Г.Михайлова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.