Categories
училище в Швейцария

Първият срок на швейцарския първокласник

Тъй като никога не съм имала есенна ваканция пристигането и, шест седмици след старта на учебната година, пак ме изненада. Есенната ваканция обаче не е гевезелък защото учебния период беше оползотворен с швейцарска ефективност и децата се умориха. Първокласникът научи всички печатни главни букви, цифрите (но все още ги пише огледално), започва да смята без пръсти, ходи на еднодневна екскурзия в гората, прави сок от ябълки в една ферма, мина обучение по спешна евакуация и стана заклет фен на училищната библиотека.

Системата с личицата , която споменах в предния пост, наистина се оказа ефективна. Децата учат буквите фонетично, както ги учехме в България – а, бъ, съ, а не а, бе, це, което им помага да “чуят” думата още щом я видят. Първокласникът се опитва да чете сам, въпреки че в училище това все още не се изисква – оставят любопитството да върви преди преподавания материал. Грамотността им се предлага като форма на самостоятелност, да четат когато си искат и колкото си искат. Всеки вторник класа прекарва час в библиотеката, където децата са свободни да ровят, разглеждат и заемат по собствен избор. За моя изненада Макс сам приготви книгите си за връщане в понеделник вечер – човекът, забравящ да обуе втория си чорап беше запомнил, че “вторник ден за библиотека е”.

Преди години, когато Макс беше още бебе, бях писала тук за подарените ни книги от детската консултация. Те бяха част от проект между библиотеките, училищата и детските консултации за насърчаване на ранното четене, тъй като в резултатите от изследването PISA Швейцария изоставала по този параграф. Бях писала и за тук и за училищния базар на книги, който ме впечатли в предучилищната. Училищната библиотека е стъпка номер три в същата насока както се очаква от всяка свястна стратегия.

При математиката, точно както и при четенето, също има практически подход. Швейцарците никак не обичат смятането с пръсти и затова преподават числата така, че децата да ги забелязват около себе си. Примерно, числото две е много важно защото е навсякъде – две очи, две ръце…Три също е важно число – като розите във вазата пред нас… Четири – като автомобилните колела. После ги учат да групират. “Камъните на този етикет девет са, обясни ми Макс веднъж, а аз даже не ги броя; виж, отдолу са четири и отгоре са четири, и аз това знам, че е осем, после има още един камък – и кое идва след осем? Девет! Ето така знам, че са девет без да ги броя. Супер трик, а?”

Децата учат не само в класната стая, затова прекараха и един ден в гората. Първокласникът се върна мръсен, все едно е бил част от “Пустинна буря”, пресипнал от викане, и горд, че е ритал футбол с децата от шести клас. В кутията, която му бях приготвила за обяд, имаше останали две зърна смачкано грозде и пръчки.
Апропо кутията. В началното училище няма павилион за закуски и приготвяме всеки ден от къщи, според съветите, които ни дадоха още преди две години – ябълка, шепа орехи и лешници, малко сушени плодове; баща ми отбеляза, че и той това си е носел в първи клас преди седемдесет години, в селското училище в България.

Другото извънкласно обучение беше екскурзията до фермата в един петъчен предиобед и първоначално не разбрах ентусиазма на Макс – той не си пада особено по животни. Той ми обясни, обаче, че във фермата ще правят сок от ябълки с някаква гигантска машина. Така и станало – първо занесли събраните ябълки някъде си, където добре ги измили, после ги пускали в машината и накрая пили от пресния сок докато дискутирали темата за есента, плодовете и факта, че крушите потъват във водата, а ябълките не.

“Мама, ти искаш от тоз сок да про’ваш?” – сериозно попита Макс; заприлича ми на Рей Лиота в GoodFellas. Когато се върна от следобедните занятия гордо ми връчи пластмасовата си бутилка за вода пълна с пресен ябълков сок, на която беше залепен етикет с името му.

За друга интересна осбеност, училищния съвет, разбрах съвсем случайно. Макс се беше ядосал на свой съученик по някакъв тривиален за възрастта им повод. Той се завъзмущава и накрая заключи, че ще обсъди случката на Klassenrad, училищния съвет. След като дълго настоявах, той ми обясни, че в стаята имат картонена кутия, където всеки може да пусне за обсъждане случка или проблем който го вълнува. После в нещо като “Час на класния” отварят кутията и дискутират. Недоумявах как обясняват проблемите си като повечето са все още неграмотни. Обяснено ми беше , че “който може пише, който не може – рисува!”. Всичко, което ги вълнува е важно и заслужава обсъждане обяснила учителката, а децата знаят още от предучилищната, че нямат право да се подиграват един на друг – не знам дали това е упражнение за директната демокрация в която ще се включат след дванайсет години или просто е стъпка в създаването на свободомислещи и толерантни хора.

Учебният срок завърши с тренинг за спешна евакуация, който беше обявен от рано с писмена молба да подготвим децата от къщи за да не се стреснат. Първокласникът беше впечатлен, че всички трябва да излязат от сградата при сигнала, дори и тези които са в тоалета. София, чиято предучилищна също беше част от обучението, беше запомнила, че трябва да излязат веднага, както са си с гуменките по физическо, без да се преобуват.

Трите ваканционни седмици мариноваха знанията от предните шест и сега децата чакат с нетърпение да тръгнат пак на училище.

Трябва обаче пак да отбележа, че швейцарската образователна система функционира оптимално при швейцарската семейна организация с един работещ за заплата и един домашен родител. Българският модел, с двама заети родители, който сме си избрали ние, е труден за приложение и изисква сериозна координация и ресурси. Не се оплаквам, просто отбелязвам за да не ви се стори тази история прекалено вносна и захаросана.

А есенната ваканция, обясни ми един колега, била с исторически корени, заради картофите. Не разбрах какво има предвид.
“Картофи, ябълки, цялата есенна селскостопанска продукция. Ти как мислиш, едно време кой я е събирал по фермите?”

10 replies on “Първият срок на швейцарския първокласник”

Постовете ти са като много скъп шоколад – рядко удоволствие, но което носи голяма наслада. Благодаря ти

“оставят любопитството да върви преди преподавания материал”… Това трябва да си го татуираме на челото и родители и учители…
Благодаря за всяка дума и за всеки споделен момент от детската и началното училище: аз лично си ги “трупам в една торбичка” …:)
Присъединявам се и към мнението на Ина.
Бъдете здрави!

Сърахотен пост! Много полезен и вдъхновяващ! Аз съм частен учител в Бг и ежедневно се сблъсквам с ужасите на образованието в Бг и с катастрофалните последици. Искам да се променят нещата и да работим именно в гореописаната насока! Дано повече хора имат възможност да прочетат този текст и се замислят, което да ги подтикне към действия (макар силно да се съмнявам в това, в предвид жестоката действителност тук). Чакам с нетърпение следващите статии 🙂

Наистина, Yolina, защо не пишеш по-често? както призовава тук четящата публика? за всички би било интересно.

Искрено поласкана от големия интерес и окуражителните думи, Paupertino, Боряна, Violeta :). Пиша тук когато имам какво да кажа и когато имам малко свободно време, двете са трудни за съчетаване. Най – четените постове тук обаче са предизвикани от въпрос на читател; има ли нещо специално което ви интересува?

Мен специално ме интересува манталитета на хората, на нацията като цяло. Много ми е интересно също как е устроена и работи педиатрията там ( това във връзка с професията ми ). Също много са ми интересни всякакви битови подробности ( с нужната анонимност разбира се) – например от къде викаме майстори, откъде купуваме битова техника, най-известните швейцарски брандове битова техника ( Юра, например за кафе машини, ако не греша) :). Също много би ми било интересно да науча за швейцарски марки дрехи, обувки – неща, качествени, и със стойност. Та така.

Хммм, много интересни въпроси. Мисля. Сато измисля нещо интересно ще напиша! Мерси за вдъхновението :)!

Yo, разни хора четат твоят блог. Някои от тях, като мен например, ми импонира твоята принадлежност към “другите” българи- така аз наричам хората родени в последните две-три десетилетия на комунизма. Аз съм от същото поколение ( и същият град). Нашето поколение бе странна смесица от морала на нашите бащи и майки с нов дух, непознат за поколенията преди нас- дали “Битълс”, дали друго- не знам, но ние растяхме с широко отворени очи ( и ушички ). И много възприемчиви. Затова и си заминахме първи, когато разбрахме че бедната “татковина” върви към Латински вариант на третосортна държава- бавно, но уверено. Това бе избор личен – той се подкрепя от мотото ” Всеки път когато се връщам в Бг, разбирам че най-доброто нещо, което съм направил в живота си, е че я напуснах. И всеки път това се повтаря циклично до безкрай.” Затова на мен лично “Нашият друг възможен живот” ми направи толкова силно впечатление.

Сега нещата са се променили към по-добро- и то много по-добро. Но българите не са вече българи- аз не познавам в тях мои сънародници. Езикът е странен, страшна грубиянщина, и най-вече това, което мен най-много ме дразни, е повсеместната американизация с най-отвратителните и черти на общество-джунгла. Всички тези америкосни думи, фрази, начин на мислене, са просто ужасяващи, и абсолютен белег на упадък.

Та така- блог- глътка въздух. Макар че аз сам съм на свежо от повече от 19 години.
Има един много оригинален швейцарски фотограф – Фредерик Бойсона – неговите снимки от патриархална Швейцария, от 19-началото на 20 век са направо балсам за всяка болна душа. Но и сочене с пръст- когато Швейцария е имала всичкото това благополучие, ние сме с цървулите калните булеварди в центъра на София, но със странните усилия да наваксаме – и го правихме до 44, когато нацията ни загина окончателно.

Здравейте, Йолина, наскоро попаднах на този блог. Много ми харесва 🙂 намирам много общи неща между швейцарската и холандската образователна система. Само дето нашата есенна ваканция е само 1 седмица… успех на вашия първокласник!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.