Categories
all about my mother

Интересни хора

“Не трябва да плячеш!”, укорително ме милваше по главата София. “Един ден всички ще умрЕт!”
Броени дни преди Коледа далечен мой познат внезапно почина. Честно казано не очаквах тъгата която също така внезапно се отприщи в мен, сълзите ми рукваха по средата на изречението и въобще няколко дни се чувствах изключително зле. Предположих, че смъртта на моя познат е била повод да преработя други емоции, които са търсели повод да излязат от някъде. 
На 27.12., четиринайстата годишнина от смъртта на майка ми, за разлика от всички други предходни години, се събудих без болезнени пристъпи на сълзи, главоболие и бегло желание да се метна под влака. И така, докато седях с голяма чаша чай и мислех как да си обясня всичко това, получих съобщение, че друг мой познат е починал внезапно. Тъй като той имаше психическо заболяване предположих, че става въпрос за самоубийство.
Седях си аз в шок, чая изстиваше в чашата пред мен и мислите ми съвсем се объркаха. Какво да напиша за майка ми, кажете, в подобен контекст? Нещо ново, при това.

* * *
Майка ми делеше хората на два вида – интересни и скучни. До някъде и беше професионална деформация. Подходът и беше съвършено несистематичен и тотално субективен. Сред интересните хора имаше, по моите критерии, и успели в стандартния смисъл личности и пълни загубеняци, хора талантливи, но също така и абсолютно бездарни, хора популярни, но и съвсем неизвестни. Ако сте познавали майка ми приживе – честито, били сте сред интересните. Относително късно си дадох сметка, че и аз деля хората по този принцип. Бях на някаква корпоративна сбирка, трудно се концентрирах да слушам поредния бизнес “лидер” и се чудех защо въобще си губя времето. Не поставях под съмнение професионалните му постижения, но и не виждах защо си мисли, че е експерт по всичко останало. Човекът просто не ми беше интересен. За разлика от всички мои приятели, както и познатите от началото на тази история, които бяха без съмнение страшно интересни хора. През тази не-чак-толкова ужасна година, с всичките и временни и частични социални ограничения, най – много ми липсваха срещите на живо с интересни хора. И на майка ми биха и липсвали. Интересното през последната година пристигна чрез книги и блогове, които ще споделя с тук вместо варено жито с пудра захар, в хаотичен вид.

* * *
Becoming, Michelle Obama (Моята история, Мишел Обама) – съвсем целенасочено отказвах да прочета тази книга, отблъсната предимно от търгашеската и корица. Успялата знаменитост на фон цвят “Тифани”, истории за Пепеляшки дал бог, мислех си аз, тази книга съм я чела без да съм я чела. Не си спомням защо все пак реших да я прочета, Кати ми я даде на заем. Оказа се много увлекателна, без никакви клишета, и би била интересна на всеки, който иска да види американската президентска институция през очите на един освежаващо нормален човек.

The Unwomanly Face of War, Svetlana Alexievich (“Войната не е с лице на жена”, Светлана Алексиевич) – след като най-сетне и аз изгледах “Чернобил” на HBO, се разтърсих за книгата на Алексиевич, която е използвана за основа на сериала. По някаква си причина обаче купих “The Unwomanly Face..” и единственото за което съжалявам е, че не я четох на български (с изключение на Достоевски който “gains something in translation”, всички руски книги трябва да се четат на руски или на български). Втората световна война е едно от събитията, което беше добре систематизирано в главата ми и Алексиевич буквално го взриви и пренареди. В продължение на години, тя е събирала историите на онези един милион жени от бившия Съветски Съюз които са били на фронта. Само че не казионните прошнуровани и прономеровани спомени, а личните, които не са споделяни по ред изумителни причини. Така и не намерих само един цитат с който да грабна вниманието ви, но тук има цяла глава преведена от моя приятел г-н Антов.  “The Unwomanly Face..” е любимата ми книга за 2020.

Young Heros Of The Soviet Union, Alex Halberstadt – October’s Child, Октомврийче, беше откъса публикуван в The New Yorker, който така ме втрещи, че купих книгата с един клик (до онзи момент това се беше случвало само с Unbroken/“Несломен” на Лора Хиленбранд). Според изследване на университета Емори емоционалната травма на едно поколение се предава физиологически на следващото, дори и тези две поколения никога да не са се срещали. Изхождайки от тази теза Халберщадт разказва историята на три генерации от собственото си семейство (дядо му е бил последния бодигард на Сталин). Сред многото неща които ми се изясниха от тази книга е ситуацията със съветските евреи на които е било разрешено да напуснат страната в края на 70-те. Това, което не ми се изясни е как от тази вълна от изгонени в САЩ съветски евреи са излезли феноменално добри писатели като Халберщадт, Гари Щейнгарт, Маша и Кийт Гесен. 

The Subtle Art of Not Giving a F*ck / Everything is F*cked a Book About Hope, Marc Manson (“Тънкото изкуство да не ти пука”/“Всичко е прецакано – книга за надеждата”, Марк Менсън). Удай ме беше предупредил да не тръгвам с голяма кошница, тъй като според него заглавията са доста по-атрактивни от съдържанието. Предполагам, че и двете книги ми попаднаха в подходящия момент и ми се отразиха чудесно насред пандемията (Колев, теб гледам. Ще ти харесат!)

* * *

Благодаря, че наминахте!
По последни данни онзи приятел, за който се опасявах, че се е самоубил, си е жив и здрав. Просто акаунта му в социалната мрежа е бил хакнат.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.