Categories
all about my mother

Декември

На днешния ден майка не ми липсва повече от колкото в който и да е друг ден от годината. Всъщност точно днешната годишнина изобщо не искам да си я спомням, това беше най-ужасния ден в живота ми. Обаче ако не предприема нещо ритуално рискувам да ми избие в някой от следващите дни под формата на караница за нещо дребно.

Затова избрах да си мисля какво би правила ако беше жива. И понеже я познавам отлично, нямам никакво съмнение в отговора – зелеви сърми! Пробна серия за купона на 31.12. И телефонни разговори с всички роднини и артистичните персони на Варна (последните тя наричаше с любов и уважение “моите откачалки”).

Щеше да си е взела няколо дни отпуск с илюзията, че ще се откъсне от работа, което беше невъзможно защото работата и беше част от личността и. Къщата щеше да е надолу с главата, точно както и моята в момента, и въпреки, че това нямаше да и е по вкуса, тя щеше да махне с ръка, карай да върви, идва Нова година.

Тази година нямаше как да се върнем във Варна през декември – летището е в ремонт, гледам да не развявам Макс по вирусно време, чувствам се като тюлен с 10 кг над обичайната си маса, а Марсел работи над нещо си важно за някаква банка и няма как да си вземе отпуск.

На първата годишнина обаче си бях във Варна. И на втората и на третата.
Не исках никакви некролози, намирам ги за страховито неуважителни към човека.

(Леля Тане, сестрата на дядо ми, казваше, че най-неприятната част на некролога е снимката която някой друг ще избере да те представлява и това ужасно, защото ти няма да имаш възможност да повлияеш на естетическо решение касаещо самия теб.
В нашата фамилия иронията се предава и цени както други си предават старинни порцеланови сервизи.)

Опитах да поканя някои от познатите и колегите на майка и на кратка сбирка в нейна почит, само че повечето отказаха с различно оправдание. Въпреки, че бях леко объркана – тези хора наистина и пълнеха ежедневието, не можех да им се сърдя. Както ме беше предупредила Шарън клишето, че живота продължава е вярно. Не знам дали майка би се отзовала ако беше на тяхно място. Би се обадила на близките, без съмнение, но същевременно щеше да има да прави зелеви сърми.

Запалих една свещ в къщи, защото нямаше как да вляза в църквата с количката през две тежки врати.
Макс запя Апи Апи Дю Дю, защото за него свещите означават рожден ден.

4 replies on “Декември”

Cial den chakah da napiahesh neshto da mi stopli dushata:) mersi! Moga da si legna veche:) cunki golemi

Благодаря за тези редове. Четох ги няколко пъти този месец… Понякога наистина ме обзема ярост, че “Живота продължава”, за всички други нейни познати и приятели някак “лесно” и логично…
някак ми идва да нахълтам в офиса където работеше и да им покажа тефтера с няколкото последно написани от нея думи(те не са някакво специално послание, а просто букви написани в последните и дни, различаваи се ужасно много от обичайния и иключително красив почерк)…
“Как могат да продължават да работят там, при положение че тя вече не е сред тях?!”, … истината обаче е, че не бих споделил този тефтер с тях от егоизъм към моите си лични чувства – те никога няма да разберат защо тези няколко букви имат такова изключително драматично значение за мен…

Отне ми доста време да възприема нещо, което тя винаги е твърдяла – че хората изпълващи ежедневието и не са тези, които дават смисъл на живота и.

Ако бях сега на мястото на моята майка, или на твоята, бих предпочела да съм част от живота на семейството си всеки ден след смъртта си – с интересите които съм създала, стойностите които съм оставила, дори лафовете които съм ръсила, от колкото за мен да се сещат група колеги веднъж годишно и да си подават жито в моя памет.
Първото е доказателство за смислено изживян живот, второто е някаква бабешко-езическа ритуалност.

Веднъж моят приятел DD, чиято майка е починала когато е бил на 15, сподели с тъга, че той всъщност не я е познавал. Увлечена в домакинство и грижа за пет деца така и не им е останало време да се опознаят.

В този смисъл аз съм имала огромен късмет и съм твърдо убедена, че никой не е познавал моята майка по-добре от мен (ок, може би и още няколко души).
Във всеки момент знам, как би реагирала, какво би казала, дори по кои въпроси щяхме да се скараме.

И отговорността тя да бъде запомнена се пада на мен, а не на нейните скъпи “откачалки” :). Отговорност, която за мен е удоволствие, защото ми е дала пълната свобода да празнувам живота и както намеря за добре, не с жито и свещ, а примерно с текст, или с малко дарение за швейцарските научни изследвания срещу мозъчни тумори.

От гледна точка на вечността, в която се е прехвърлила, на майка ми не и липсва компанията на интелектуално-артистичите варненски креатури. Тя е щастлива да се познава, макар и задочно, с теб, или с Шарън, или с DD, или с които и да чете този блог. Това са моите приятели, за които с възхита казваше “от къде успяваш да събереш такава изумителна колекция от стойностни образи”.

Скъпа Йолина, за мен е чест да се запозная задочно с майка Ви! Светла ѝ памет!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.