Categories
all about my mother

Интересни хора

“Не трябва да плячеш!”, укорително ме милваше по главата София. “Един ден всички ще умрЕт!”
Броени дни преди Коледа далечен мой познат внезапно почина. Честно казано не очаквах тъгата която също така внезапно се отприщи в мен, сълзите ми рукваха по средата на изречението и въобще няколко дни се чувствах изключително зле. Предположих, че смъртта на моя познат е била повод да преработя други емоции, които са търсели повод да излязат от някъде. 
На 27.12., четиринайстата годишнина от смъртта на майка ми, за разлика от всички други предходни години, се събудих без болезнени пристъпи на сълзи, главоболие и бегло желание да се метна под влака. И така, докато седях с голяма чаша чай и мислех как да си обясня всичко това, получих съобщение, че друг мой познат е починал внезапно. Тъй като той имаше психическо заболяване предположих, че става въпрос за самоубийство.
Седях си аз в шок, чая изстиваше в чашата пред мен и мислите ми съвсем се объркаха. Какво да напиша за майка ми, кажете, в подобен контекст? Нещо ново, при това.

* * *
Майка ми делеше хората на два вида – интересни и скучни. До някъде и беше професионална деформация. Подходът и беше съвършено несистематичен и тотално субективен. Сред интересните хора имаше, по моите критерии, и успели в стандартния смисъл личности и пълни загубеняци, хора талантливи, но също така и абсолютно бездарни, хора популярни, но и съвсем неизвестни. Ако сте познавали майка ми приживе – честито, били сте сред интересните. Относително късно си дадох сметка, че и аз деля хората по този принцип. Бях на някаква корпоративна сбирка, трудно се концентрирах да слушам поредния бизнес “лидер” и се чудех защо въобще си губя времето. Не поставях под съмнение професионалните му постижения, но и не виждах защо си мисли, че е експерт по всичко останало. Човекът просто не ми беше интересен. За разлика от всички мои приятели, както и познатите от началото на тази история, които бяха без съмнение страшно интересни хора. През тази не-чак-толкова ужасна година, с всичките и временни и частични социални ограничения, най – много ми липсваха срещите на живо с интересни хора. И на майка ми биха и липсвали. Интересното през последната година пристигна чрез книги и блогове, които ще споделя с тук вместо варено жито с пудра захар, в хаотичен вид.

* * *
Becoming, Michelle Obama (Моята история, Мишел Обама) – съвсем целенасочено отказвах да прочета тази книга, отблъсната предимно от търгашеската и корица. Успялата знаменитост на фон цвят “Тифани”, истории за Пепеляшки дал бог, мислех си аз, тази книга съм я чела без да съм я чела. Не си спомням защо все пак реших да я прочета, Кати ми я даде на заем. Оказа се много увлекателна, без никакви клишета, и би била интересна на всеки, който иска да види американската президентска институция през очите на един освежаващо нормален човек.

The Unwomanly Face of War, Svetlana Alexievich (“Войната не е с лице на жена”, Светлана Алексиевич) – след като най-сетне и аз изгледах “Чернобил” на HBO, се разтърсих за книгата на Алексиевич, която е използвана за основа на сериала. По някаква си причина обаче купих “The Unwomanly Face..” и единственото за което съжалявам е, че не я четох на български (с изключение на Достоевски който “gains something in translation”, всички руски книги трябва да се четат на руски или на български). Втората световна война е едно от събитията, което беше добре систематизирано в главата ми и Алексиевич буквално го взриви и пренареди. В продължение на години, тя е събирала историите на онези един милион жени от бившия Съветски Съюз които са били на фронта. Само че не казионните прошнуровани и прономеровани спомени, а личните, които не са споделяни по ред изумителни причини. Така и не намерих само един цитат с който да грабна вниманието ви, но тук има цяла глава преведена от моя приятел г-н Антов.  “The Unwomanly Face..” е любимата ми книга за 2020.

Young Heros Of The Soviet Union, Alex Halberstadt – October’s Child, Октомврийче, беше откъса публикуван в The New Yorker, който така ме втрещи, че купих книгата с един клик (до онзи момент това се беше случвало само с Unbroken/“Несломен” на Лора Хиленбранд). Според изследване на университета Емори емоционалната травма на едно поколение се предава физиологически на следващото, дори и тези две поколения никога да не са се срещали. Изхождайки от тази теза Халберщадт разказва историята на три генерации от собственото си семейство (дядо му е бил последния бодигард на Сталин). Сред многото неща които ми се изясниха от тази книга е ситуацията със съветските евреи на които е било разрешено да напуснат страната в края на 70-те. Това, което не ми се изясни е как от тази вълна от изгонени в САЩ съветски евреи са излезли феноменално добри писатели като Халберщадт, Гари Щейнгарт, Маша и Кийт Гесен. 

The Subtle Art of Not Giving a F*ck / Everything is F*cked a Book About Hope, Marc Manson (“Тънкото изкуство да не ти пука”/“Всичко е прецакано – книга за надеждата”, Марк Менсън). Удай ме беше предупредил да не тръгвам с голяма кошница, тъй като според него заглавията са доста по-атрактивни от съдържанието. Предполагам, че и двете книги ми попаднаха в подходящия момент и ми се отразиха чудесно насред пандемията (Колев, теб гледам. Ще ти харесат!)

* * *

Благодаря, че наминахте!
По последни данни онзи приятел, за който се опасявах, че се е самоубил, си е жив и здрав. Просто акаунта му в социалната мрежа е бил хакнат.

Categories
деца училище в Швейцария

Швейцарската учебна година започна присъствено

Швейцарската учебна година започна както обикновено в началото на август, присъствено – факт, който не предизвика особен уплах сред хората около мен. Всъщност децата се върнаха в училище още на 14 май, след повече от месец на домашно обучение, което ще запомня с обич и омерзение до края на дните си. Както и в България хоум скулинга хвана швейцарските учители почти напълно неподготвени да си вършат работата онлайн, но, както и в България те се справиха удивително добре.

Моята приятелка Кати обобщи, че учителката на децата и “… до скоро се надяваше, че дигиталната трансформация на образованието ще се случи след пенсионирането и след две години, но като остана без избор все пак успя да влезе в час и сега … е доволна от себе си”

Хоум скулинга се оказа удачно, но недостатъчно добро дългосрочно решение за мен – със София нямах никакъв проблем, но с Макс делях Червено море. Преподаването е професия, и това не е моята професия. Професионалният ми опит от работа в интернет не ми помогна особено, тъй като комбиниран със соц подходите ми към уроците (не че ми допадат, просто не съм запозната с други) нанесе на Макс повече поражения от колкото ползи.

Швейцарците стигнаха до подобно заключение – за едни деца домашното обучение функционира чудесно, но дърпа назад много други, особено децата от ниски социо-икономически семейства или с родители родени извън Швейцария – те просто не получават необходимото внимание и помощ и съветваха за връщане в училище ако пандемията се задържи в предвидените параметри. Така и стана.

“Връщането към нормалността”, с цялата му относителност, е много бавен процес, който далеч не е приключил. Предупредени сме, че ако ситуацията се влоши отново ще се въвеждат ограничения.
В деня, в който децата се върнаха на училище през май отвориха и магазините за не-хранителни стоки. Не беше възможно обаче човек да влезе просто така някъде и да си купи, промерно, крем за ръце – магазините пускаха силно ограничен брой хора, и след като със Софи висяхме близо 40 мин пред Body Shop решихме, че не ни е притрябвал чак толкова този крем за ръце. Във фризьорския салон ми нахлузиха нещо като найлонов чувал и маска, нямаше списания и “ … кафе или сок за вас, госпожо?” – почти като в соц действителност в която ни обслужваха на конвейр.

Мнозинството продължи да работи от къщи, а маските станаха задължителни в обществения транспорт. Ресторантите отвориха, но въведоха стъклени екрани отделящи масите – ненатрапчиви, но задължителни. Всички летни фестивали бяха отменени, Операта в Цюрих остана затворена.

Деца с настинка не бяха допускани в училище – по този параграф ни върнаха Макс защото кихал, но тестването беше просто 20 минутна безплатна процедура при педиатъра без предварително запазен час (разочарован, Макс трябваше да се върне след ден отсъствие). Тестването за възрастни, както лично се убедих, беше също така ефективно и безплатно. Броят на заразените се публикува в реално време по региони https://www.corona-data.ch

Бавните, прозрачни и систематични стъпки оставиха у мен трайно впечатление, че ситуацията в Швейцария е под разумен контрол.

И така, в началото на август, децата казаха чао, метнаха се на велосипедите си и отпрашиха на училище. Гледах ги с чаша димящо кафе в ръка и си мислех, че първо, така и не съм свикнала с безцеремонността на първия учебен ден – с или без COVID-19 скромните тържества са само за първокласниците. И второ, че тъй като децата ходят на училище по квартален принцип, те така или иначе ще се социализират по между си – ако не в училище, то на площадките.

В училището има цял куп нови правила. Родителите, доскоро добре дошли по всяко време, сега не се допускат в двора на училището освен ако нямат предварително уговорена среща. Ръкостисканията отпаднаха. Децата стоят на метър и половина от учителите. Родителските срещи отпаднаха и се замениха с мейли. Според Макс човек не може да мръдне на повече от 3 метра преди учтив учител да му напомни да си измие ръцете или да ги нафъцка с дезинфектант. Дори и на паркинга за велосипеди имало дежурни които дезинфекцирали дръжките на колелетата преди учениците да си тръгнат. Забелязах, че са сменили дезинфектанта с по- мека версия и ръцете им не изсъхват вече.
За децата COVID-19 вече не е новост и въобще не го споменават:

“Майката на Ема ще полЮчи бебееее!”
От къде ще го получи това бебе? Кога?
“От корема сиии! В четвъртъъък!”
“Темата по Език е “Астрид Линдгрен”, ти познай, познай коя книга четем в клас! За Роня! ГлЯсувахмеее!” София стисна силно очи да демонстрира тайната на вота.
“Имаме нова стажантка, фрау Валтер! Много в строгНа, но добра учителка е. С много тъмна кожа, защо е адоптирана от Шри Ланка като бебе.”

При петокласника атракцията в момента е зоната за борба в училищния двор, в оградената част под една катерушка по която вече никой не се катерел. Във всяко голямо междучасие там се изсипват зяпачи, ако някой желае да се бори излиза напред, призовава противник и така двете деца се борят докато едното тушира другото. Не, не винаги присъства учител.

Fight Club – гладиаторска битка – “Повелителят на мухите” – ахнах аз.
Макс отговори, че няма представа какви са тези клубове и мухи, обаче не е гладиаторска тяхната битка защото няма кръв. И има правила. И ако правилата не се спазват всички зяпачи ще се намесят моментално и така групата се саморегулира. И че той лично вече се е борил и за момента не смята да се бори пак и освен това – виж каква изненада, мама – ето ме, жив съм!

Разбира се, имам си опасения за здравето на децата. COVID-19 обаче не е единствената причина.

Categories
празник Швейцария

Първи август

На предходната ми работа празнувахме Първи август, швейцарския национален празник, по доста особен начин – тържествен обяд с раклет.

Раклет е традиционен швейцарски специалитет.

(Френските ми роднини с престорена шеговитост вмятат, че е френски специалитет, взаимстван от швейцарците така, по съседски, нещо което швейцарският ми съпруг също така шеговито, но категорично отхвърля, докато се завихри идиотска разправия с възпитан тон – все едно да спорим с гърците чия е баницата).

Раклетът е тип кашкавал, чиято консумация изисква домашна атмосфера в заснежена вечер. Колкото по- студено е навън толкова по- добре! Раклетът се сервира на квадратни парчета наредени ветрилообразно в чинии. Има и вариации – раклет с черен пипер, с червен, с трюфел. По средата на масата се слага настолен грил. Всяка индивидуална порция раклет се слага в специално тиганче и после под реотана на грила докато се разтопи и цвърчащата маса се изсипва в чиния с предварително сварени и необелени пресни картофи. Допълнителните гарнитури са кисели краставици, царевица, пресни домати и маринован арпанжик. Пие се слабо бяло вино, чиято киселинност трябва да бори мазнините.

Раклетът едно от най- сезонните неща за швейцарците и на никой не би му хрумнало да го сервира преди октомври. Но на предходната ми работа бяхме предимно чужденци – от този тип които живеят доброволно и с удоволствие в страната, а не са бегълци в “тая пуста чужбина” – което превръщаше офиса във фертилна среда за прилагане на всякакви нестандартни идеи. Швейцарските колеги първоначално оставаха изумени, но мнозинството надделяваше и те приемаха бунтарската идея и приготвяха раклет в мащаб LL.

Забравете за настолния домашен грил. Раклетът, половин пита от поне 3 кг, се набучваше на тризъбец под открит реотан. Щом горния слой на кашкавала се разтопеше, раклет майстора трябваше с едно елегантно движение да го обере и да го пльосне в подадената му чиния. На задната тераса на офиса се инсталираха маси, чадъри и столове и ние чинно се редяхме на опашка с чиния в ръка. Циментът на терасата излъчваше горещина като от атомен реактор. Имах чувството, че бях заобиколена от изправени ютии, включени на “лен”, които ту се приближаваха ту се отдалечаваха от мен. Раклетът е твърд продукт и разтопяването му изисква време дори и в подобни условия. След цялото чакане обаче в чинията ме чакаше най-вкусния раклет на света, за който се бях подготвяла с поне двудневен глад. Швейцарските колеги никога не купуваха раклет от супермаркета, а от някаква си знаменита малка мандра или строго специализиран магазин, поддържащи асортимент през цялата година. 

От съседните офиси ни гледаха и не можеха да повярват на очите си.

Тази година обаче съм на нова работа и всички се трудим от къщи така че празненствата са от семейно естество. През ум не ми минава за раклет, но сме поканили гости. И е толкова горещо, че единствената разумна вечеря е българска храна – шопска, баница, снежанка, печен пипер, пържени тиквички. Вчера се занимавах с всичко това до полунощ, мислейки си че ето така човек се превръща в майка си. Тя сновеше из кухнята в летните вечери, на широко отворени врати, готвеше или консервираше и слушаше радио. С изрядна прическа, свободна памучна рокля, с меден тен на кожата, който аз никога не добивах, но София сега почернява по същия начин.

Защо се занимаваш с всичко това, питах.

А утре с какво ще се храните, отговаряше тя.

С домати и сирене. С айрян, предлагах аз.

Аз така си почивам, отговаряше тя.

Вчера внезапно разбрах какво е имала предвид. Децата спяха, след милион разправии, и не сипеха Лего зад гърба ми. От компютъра вече не светкаха съобщения изискващи немедлено да им обърна внимание. Моментния усет, че нещата са под контрол е крайно релаксиращо. 

Не знам какъв е извода от тази история. Вероятно, че раклет през август и готвене в лятната нощ не са непремено ужасни идеи, въпреки, че изглеждат точно така на пръв поглед.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцарската коронна изолация на практика

 Ограниченията свързани с короната достигнаха до нашата улица на сеизмични вълни. Училищата бяха разпуснати за три седмици.
Бабите и дядовците, които участваха в отглеждането на внуците (макар и не така активно както българските им аналози) се оказаха извън обичайната седмична логистика, поставяйки в шах родителите. 

Почти всички заработиха от къщи, което не е кой знае какво ако си го правил от години. За мнозина обаче, които тепърва го въведоха, hоme office се оказа неочаквано травматизиращ – нямам предвид дори кафкианската техническа част, а чисто културната. Франци получи писмени инструкции от ръководството в никакъв случай да не идва в офиса, а да работи от къщи; в същия мейл също така и се  забраняваше да работи от къщи ако и децата и са удома. От Ивон изискаха предварителен протокол върху какво точно възнамерява да работи през всеки един от осемте бизнес часа. В среда, в която липсват доверие и мотивация да си свършиш задачите на всяка цена, работата от къщи си е по-лоша от домашен арест. 

Сред набързо сформирана от мен Whatsup група се оказа, че най-сериозната грижа на нашата улица са децата, или как да възпрем зомбясването им пред екраните. Сформирахме таен родителски картел – до получаване на инструкции от училището децата ще се занимават с учебен материал до десет часа преди обед; ще се допускат навън само в рамките на нашата затворена улица; екраните ще са достъпни само след 17 часа. Получи се оптимална среда от национално – културни предимства – български (носим на кризи и сме добри съседи) и швейцарски (организират се бързо и действат ефективно). 

Първата седмица премина тонизиращо. Времето беше великолепно, съседите заградинарстваха с настървение, всеки надупен в неговия си двор. Спряха единствено защото разсада свърши, магазините бяха затворени, и вече нищо не остана за плевене и подстригване. Из въздуха се носеше аромат на прясна зеленчукова супа и кекс. Колите постепено изчезнаха от улиците. Оглеждайки цялото семейство насядало около масата за обед в делничен ден се запитах в коя година и в кой век сме.

Моята представа за пандемия е формирана от “Чумата”. Маранята, влудяващото бездействие, изпаренията от боклука по опустелите улици, неизбежната депресия са все неща, които съм преживявала поне за малко почти всяко лято – температурата и мозъка ми са податливи на описанията на Камю. Най – яркият ми спомен от сливане на книга и реалност е от лятото през  когато работих по проект в Югоизточна Турция. Там освен гореспоменатите елементи имаше и стачка на уличните чистачи, епидемия от коремен тип и липса на течаща вода. Планини, планини от разлагащ се боклук. Болницата беше брутално мизерна, а аз дори нямах свястна здравна застраховка. В сравнение с всичко това COVID ограниченията в Швейцария през 2020 бяха като идилична американска реклама на хладилник от края на 50-те.

Освен … ако някой от близките ми в България се разболееше аз нищо не можех да направя. 
Абсолютно нищо. 
Щях да си стърча сред нарцисите в Швейцария и да ги гледам как умират по Zoom.

За да се разсея от тези мисли се метнах с всичка сила в домашното обучение на децата. Учебната програма до пети клас е насочена към формирането на умения, а не наливането на знания затова подходихме прагматично. Едното дете се съгласи да пише кратки текстове всеки ден и да се упражнява в препоръчания за допълнителна работа ап. Другото реши да довърши всички всички задачи, които беше пропуснала през двата дена с настинка вкъщи. 

Беше интересно да наблюдавам как пренасят начина си на учене вкъщи. В училище часовете им не са на стриктни 45 минутни интервали, занимават се с дадена тема докато я приключат. После си вземат 5 мин почивка. Говореха си помежду си, ходеха напред-назад докато мислеха и изобщо не разбираха защо им свистях и тактувах с молива по тетрадката все едно сме в 1986. В десет часа захвърлиха всичко и хукнаха навън – с кутиите си за закуска напълнени с краставици и солети. От съседните къщи изхвърчаха съседските деца, с които са съученици.

Бяха лежерни дни на провинциален чеховски комфорт, в които се организирахме който както може. След това обаче пристигнаха инструкциите за домашното обучение и живота прие съвсем друг обрат.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

С корона в Швейцария

Хората не слушаха, естествено, въпреки, че предупрежденията започнаха още през януари, а след първите случаи в Италия официално ни съобщиха, че вълната в Швейцария се очаква до дни (и бяха прави). “Те” са федералното правителство и националната обществена телевизия, която до скоро следях спорадично (твърдението на Кустурица, че това, което се случва на Балканите за един ден се случва в Швейцария за цяла година не е съвсем далече от истината).

Експатите, чужденците – професионалисти, които живеят в страната за ограничен период от няколко години и често се социализират само помежду си, изтерясаха първи из интернет защото не следяха, не разбираха или не вярваха на това, което обясняваха “по телевизора”. 

“По телевизора” ни показваха предимно Даниел Кох, от федералната здравна служба. Той е на 65 години, комбинация от Клинт Ийстууд и Джон Малкович и нищо не може да го изкара извън търпение – медиите постоянно се опитват, но “Клинт Истууд” дълги години е работил за Червения Кръст в Африка и е преживял еболи, геноциди и е железен. Всички искаме да станем Даниел Кох като порастнем.

Редовните пресконференции на които се обясняваха новите мерки срещу кризата се оказаха изненадващо интересни (немският ми е далеч по-добър от колкото си мислех), и същевремено дразнещи защото представителите на правителството и армията отговаряха на езика на който им беше зададен въпроса – при въпрос на френски или италиански аз изключвах. Няма субтитри, да си учил. Ако не си – чакай резюмето на пресконференцията малко по- късно. Никой не протестира.

Швейцарците нямат кризисен щаб. Участниците на пресконференциите отговарят на въпроси за ресора им – от правителството, здравната, социалната служба, шефът на националната банка, на ЖП линиите, което ми действа много успокояващо с нормалността си – тези хора знаят за какво говорят, координирани са в думите и действията си и работят заедно.

Нашият приятел Феликс, също бивш кадър на Червения кръст, беше призован в армията. Не беше извънредно призован, така беше по план, защото нашият приятел Феликс е от тези доброволни попъления на швейцарската армия, които служат и след 34 годишна възраст. Феликс има ръководна длъжност в болничния батальон или, както ни беше обяснил когато се запознахме, “батальона, от който всички се оплакват, че гълта пари и никога няма да ни е нужен”. Сега Феликс прилага на практика това, на което е бил системно обучаван през последните двайсет години. Батальонът му замина за болницата в Тичино – неговите хора поемат леките медицински случаи, а истинския лекарски персонал се занимава с инфектираните от короната. От време на време го мяркам из медиите в пълна военна униформа.

Ограниченията настъпиха постепено и винаги с обосновка защото хората тук така са свикнали. Дори закъсненията на влака в Швейцария са обосновани (“… 5 minuten verspaetung, Grund dafür ist…”)

Първо закриха всички събития за групи от над 1000 души (Цюрихската опера и всеки швейцарски музей и галерия в които някога съм влизала мигновено ми пратиха мейл как ще се отрази на програмите им; нямам обяснение за ефективността им). Мерките скоро се затегнаха и затвориха незадължителните училища, а след това и всички училища.

Хората приеха новата ситуация като покана да изтърбушат магазините за хранителни стоки, които бяха презаредени още на следващия ден, а PR-а на голяма верига супермаркети леко отегчено ни обясни по новините, че няма структурна причина за паника, складовете са пълни, логистиката функционира и липсите са моментни (беше вярно и възпря евентуална втора вълна от лудост.)

Напълнил хладилниците народа масово реши да си организира пикник край реки и езера в затоплящото се време. Сетих се за коментара на някакъв експерт след цунамито в Тайланд през 2004 – “ако предупредиш хората да бягат защото идва цунами те ще слязат долу на плажа за да видят какво е това”. Явно феномена не се отнася само за Тайланд.

Което доведе до затваряне на кафенета, барове, пазарите на открито, ресторантите и магазини за нехранителни стоки – на пресконференцията ни обясниха, че това е по-ефективна мярка отколкото да пуснат полиция след всяка група граждани.

За съжаление затворените кафенета насочиха още повече народ към парковете – примерно към крайезерния парк в Цюрих, въпреки патрулиращите полицаи които учтиво изискваха от хората да се приберат по къщите си. Затова полицията и управата на Цюрих решиха да затворят крайбрежната алея с метални прегради.
Разходките навън могат да стават само на дистанция от два метра от околните в група от максимум пет човека, които съжителстват в едно домакинство.

В интернет изригнаха хиляди предложения за взаимопомощ, най-вече насочени към възрастните граждани. Възрастните граждани масово отказваха друг да им пазарува и Даниел Кох – “Клинт Истууд” коментира, че реакцията им е разбираема. Хората над 65 годишна възраст са преживели какво ли не и имат силно чувство за гордост, но след това настоятелно ги покани да приемат помощта, тъй като момента не е подходящ за накърнени достойнства.

Даниел Кох – “Клинт Истууд” също обясни, че пълна забрана за излизане е изключително крайна мярка до която се надява да не се стига, защото има научен консенсус по въпроса за негативния и ефект върху хората. Харесвам начина по който ни говори този човек – с уважение, с обяснение защо се вземат мерките, без омаловажаване на важни за хората детайли.

Ограничената, но разрешена мобилност даде възможнист на хората да си помагат сами – примерно общинския съвет на село Швелбрун организира доставки до вкъщи от местната хлебарница, месарница и бакалия. Хората могат да поръчват по телефона или по интернет, доставката е на следващия ден и е безплатна (извозва се от училищния микробус, който не се ползва в момента). Няма минимален размер на покупката, която се оставя пред вратата, всичко се доставя с касова бележка, плащането се отлага за след кризата. Управата, населението и селските магазини са много доволни.

В България подобна услуга би била съвсем нормална между съседи. В Швейцария – ни най-малко, но е в реда на нещата да я получиш от местната власт. За сега на никого не му е хрумнало да вдигне цените на хранителните продукти.

Нашата квартална пицария премина само на take away. Те не предлагат доставка по домовете, но пред вратата им следобед сега се извива опашка от коли, подкрепящи малкия бизнес.

Един от хотелите в града започна да предлага стаи на минимални цени, които да се ползват като офиси по време на кризата. Хоум офис няма как се осъществи ако имаш 2-3-4 деца удома които същевременно учат от къщи.

Етнусиазмзмът за взаимопомощ е силно повлиян и от примера на швейцарското правителство, което отдели 40 милиарда франка за подкрепа на икономиката.

Categories
инцидент Швейцария Швейцарско ежедневие

Швейцария влиза в коронна криза

Миналата  зима случайно станах свидетел на малка криза и на решението и в реално време.

Бях сама на лифта високо из Алпите, когато изведнъж движението спря. Висях си там в нищото – небето беше ярко синьо, въздухът хрупкав, шарените скиори под мен приличаха на пръснати М&Мс върху бяла покривка. Около селото в което бяхме отседнали имаше 380 км ски писти на височина от 1500 до 4000 метра – с други думи нито имаше тълпи, нито растителност, картината беше идеална за наблюдение от горе.

Внезапно един скиор падна и доста дълго време не можа да се изправи. До него, с пушилка от сняг,  рязко закова скиор в червено – униформата на швейцарското ски училище. Червената фигура поговори с падналия, огледа се и телефонира. След това решително свали ските си, закрачи нагоре по хълма и ги заби в  средата на пистата във формата на голямо Х. В следващите секунди червените М&Мс се заотделяха от общите ски потоци и целенасочено се устремиха към падналия. Без дори да го приближават, един по един, с еднакъв жест те свалиха ските си и ги забиха по същия начин в снега заграждайки значителен периметър. Всички скиори в района спряха в очакване. Секунди по късно запърпори хеликоптер, двама парамедици прегледаха бързо пострадалия, после го вдигнаха към машината. Зяпачите, хора от всякаква възраст, се бяха превърнали във възхитени деца пред гледката на излитащия хеликоптер. Перките се завъртяха, вдигна се пушилка, ски учителите скочиха отново на ските си и движението се възстанови сякаш никога не беше спирало. Лифтът ми потегли. Цялата пантомима отне точно десет минути. Вероятно бях станала свидетел на стандартна операция из ски районите, но като човек отраснал край морето и без особен афинитет към спорта аз за първи път виждах толкова перфектна, безмълвна организация. До онзи момент животът ми беше поднасял хиляди примери за точно обратното – когато тривиален инцидент като заледена повърхност или  спукана тръба се превръщат в сцена от “Лоръл и Харди” в гарнитура от човешка идиотщина.

Швейцарската реакция на корона вируса ми напомня на ски инцидента от миналата година. Пострадали има. Има и изненади. И страх. Но като цяло Швейцария си е функционираща система, която превключва на друга скорост и установявам, че при тази ситуация няма нищо по- ценно от това да си бил трениран в български условия.

Швейцарците около мен масово реагираха с: “Никога не сме предполагали, че нещо подобно може да се случи ТУК!” което напомни детската ми изненада при колапса на Съветския Съюз. Те остават масово шокирани когато им кажа, че вече съм преживявала настоящата ситуация под други форми – забраната да излизаме навън след Чернобил, оглозганите магазини за хранителни стоки при хиперинфлацията, ежегодните дървени ваканции (не знаехме кога ще започнат и колко ще продължат – за съспенс!). И че през по-голямата част от живота ми светът беше със затворени граници – по идеологически или икономически причини. Не бих препоръчала на никого да преминава през атомни катастрофи и икономически пропасти за да се подготви за пандемия, но това което разбрах за себе си тогава е, че всяка ситуация е упражнение по адаптация и все ще избутам някак си.

Елиас Канети е забелязал това още преди сто години: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук”.

EDIT: Веднага след обявяването на извънредната ваканция някои магазини внезапно се оказаха без продукти, които винаги са били в наличност. Липсите бяха попълнени на следващия ден и вече всичко си е по местата.

Categories
деца празник разни Швейцария

Детските рождени дни в Швейцария

От както децата тръгнаха на училище имам впечатлението, че всяка седмица са на нечий рожден ден. Покрай безкрайните им фиести научих, че швейцарците от моето поколение, отраснали през 80-те, не са празнували като нас – с другарчета от квартала и класа, с торта, сандвичи с пастет и калинка от маслина и грижливо надписани книги за подарък. Аз обичах да ходя на рождени дни като малка. Беше ми интересно да видя друга къща, други играчки, какви подаръци са избрали останалите деца и какви сладкиши е спазарил рожденика с баба си или майка си. Имаше едни топчести курабии-праскови слепени с мармалад и оцветени с розово и с лист чимшир за реализъм, които смятах за много екзотични. Не си спомням да са били вкусни.

Марсел каза че дори не може да си представи как трите деца в неговото семейство биха искали редовно пари за подаръци от единствения човек със заплата, баща му. В онези времена швейцарчето-рожденик е имало специалното право да избере менюто за вечеря, след която е имало домашна торта със свещи и подарък. Толкоз.

Моята приятелка Катрин, която има четири сина между 6 и 12 години, и до ден днешен си празнува така, и то не от стиснатост.

„Виж сега, обясни ми тя, аз имам двама братя и сестра; мъжът ми също идва от семейство с три деца. Всички тези шестима братя и сестри имат средно по две деца. Ако празнуваме по описания от теб начин ние ще сме в безкраен празничен цикъл, който ще се банализира и обезмисли. Ти лично би ли ходила доброволно на рождени дни толкова често? Напомням ти, че става дума само за най-тесния семеен кръг“.

Признах си, че ще ми дойде в повече. И все пак … рожден ден без парти?

„Повярвай ми, спокойно се усмихна Катрин, с четири момчета у нас всеки ден е парти.“

Моите деца вече са ходили на какви ли не тържества. Някои родители подготвят цял уъркшоп със забавления, игри тип „Бързи-смели-сръчни“, кръжоци по майсторене на разни предмети, търсене на скрито съкровище, все възхитителни идеи, които аз нямам грам мотивация да реализирам. Ходенето на детски клуб също е популярно в предучилищната възраст. В нашия град той представлява грамадна отоплена площадка на закрито, оборудвана с гигантски пързалки, спортни дюшеци по пода, бюфет с боклучави храни и безалкохолно. Човек може да наеме индивидуално сепаре с крещяща найлонова покривка, на която да сервира донесената закуска със закупени на място напитки. След това децата вилнеят няколко часа докато стане време да си ги приберем. Цветовата гама на детския клуб ме хвърля в естетически колапс, но децата си изкарват чудесно, особено през зимните месеци. Марсел обаче е твърдо убеден, че точно в този период детския клуб е ферма за вируси и ако човек е с всичкия си никога няма да празнува там.

 До петия рожден ден някак си празнувахме вкъщи. Макар и да беснееха, децата бяха контролируеми поради крехката си възраст, но с ясна индикация, че няма да е за дълго. На всичкото отгоре, тъй като ходят не само на училище, но и на занималня, спорт и музика, социалния им кръг нарастна експоненциално. София съвсем сериозно ми връчи списък със 75 гости за четвъртия и рожден ден  и беше искрено обидена когато обясних, че нейната няма да стане.

На шестия и рожден ден изкарах истински късмет. По време на неделна разходка с децата мернах голям щъркел от шперплат на покрива на една ферма. Подобни табели, с име и дата, се срещат навсякъде в Швейцария и обозначават раждането на бебе в дома – точно обратното на некролозите в България. Семейство с малко дете едва ли биха отказали неочакван приход, мислех си аз. Телефонирах на фермера и учтиво му предложих да приеме 12 деца в събота следобед, да ги разведе из фермата, да им позволи да пояздят пони, да ни даде помещение в което да си изядат тортата и всичко това срещу определена сума от моя страна. Той каза, че до сега не са поемали подобни ангажименти, но че ще пита жена си – необходимо и достатъчно условие за успеха на всичко в тоя живот.

Рожденият ден  във фермата се оказа пълен триумф.  Децата бяха разделени на две групи – едните заминаха да яздят пони с фермерката, а в това време съпругът и развеждаше останалите при животните. Показа им къде живеят конете и кравите, остави ги да нахранят кокошките, разгледаха внимателно яйцата на патиците и на единствения лебед в гьола на двора, разказа им как протича деня му – като човек, който обича работата си, без да се отплесва в себеотрицателна патетика или измислена пасторална идилия. Децата имаха много въпроси  и той отговори на всички докато си ядяха донесената от мен торта, после отвориха подаръците и стана време да си ходят. Фермерката изпрати всички гости с по пакет домашни макарони и четири яйца, които децата сами можеха да да си вземат от кошницата и да си ги сложат в приготвени от нея кутии за яйца (да, знам какво си мислите, но само едно дете изтърва само едно яйце което беше бързо изчистено от пода без много много приказки). 

 Забелязвам, че офертите за празнуване на детски рождени дни стават атрактивен начин за привличане на клиентела – летището в Цюрих е популярна дестинация, но трябва да се резервира почти година предварително; шоколадовото ателие Laederach също предлага почасов курс за деца. Щастието, не моментната еуфория, а истинското щастие идва от правенето или от научаването на нещо ново и в това отношение за децата винаги могат да се измислят нови предложения.

 Детските рождени дни са и очарователен начин да се запознаеш е други родители – ето, идва писмена покана в която буквално пише: “ще вземем детето ви за три часа в събота, ще го нахраним, ще го забавляваме до откат, само си го приберете в пет”. Трудно е да не се просълзиш от благодарност! Между родителите има също неизречено съгласие за подаръците – никой с нищо да не се изхвърля и да се придържа към максимален бюджет от 15 франка (три кафета) и артикули от супермаркета. Когато нашият съсед Тимо навършваше четири получи няколко пакетчета с шарени детски соли за вана, от онези които фъштят и се пенят и боядисват водата в ярки цветове. Тимо остана във възторг.

София веднъж получи цяла кутия с лепенки и бинт с които тя старателно “гипсира” крайниците на плюшените си играчки. Имаме неписано правило за “Лего”-то, което до към  петата година беше приемлив подарък, но после не – “Лего”-то е де факто нечуплива вещ, т.е. всеки швейцарски дом притежава кутии принадлежали още на родителите. След петия рожден ден на Макс започнах да сънувам кошмари как умирам под лавина от “Лего” изригнала от детската стая. Други родители споделят фобията ми. Детските книги са очудващо скъпи и обикновено се подаряват само след консултация, за да не осъмнем с повтаряща се литература на тема полиция например. Оставям с впечатлението, че на децата им е все тая какъв подарък ще получат – не защото са се издигнали над материалното, а защото тръпката от разопаковането на пакета е в пъти по-силна от съдържанието му. 

 Почерпката на детския празник също е доста лежерна. Само веднъж видях познатите ми сандвичи с цветя от домат и стрък магданоз – родителите бяха от косовско-албански произход. Всички останали минаваме с по-малко усилия – топъл хляб, плодове, някаква домашна торта и евентуално желирани бонбони, от онези кисело-сладките с цвят на радиационни отпадъци, които са принципно забранени в свестните домове. Децата са точно два типа – едните не ядат нищо, другите абсолютно всичко, следователно няма никакъв смисъл да се превземат кулинарни Олимпи.  

 Тъй като децата ходят на училище на квартален принцип въпросът кого да поканим се решава от само себе си – всички са съученици, съседи и футболисти в местния клуб, трябва просто да се съгласим на приемлив брой гости. Аз съм върл привърженик да каним едни и същи деца и да избягваме политически дискусии защо някой е бил пропуснат.

 Няколко години подред Макс празнува рождения си ден в близкия парк за катерене – дърветата в парка са оборудвани с платформи, вериги и всякаква инфраструктура за катерене, децата преминават инструктаж и после прекарват два часа в нещо, което изглежда супер рисковано, но в действителност е съвсем безопасно. После отваряме кутиите с кекс, бутилките с газирана вода и подаръците и след това се прибираме по живо по здраво. 

 Има и моди, разбира се. София няколко поредни години организира “парти с приспиване”. Пристигат 5-6 момиченца със спални чували и розови раници, вечерят нещо универсално като спагети, отварят подаръци, гледат по пижами шведска игрална версия от 60-те на “Пипи Дългото Чорапче” и после до посред нощ се кикотят и ходят на пред назад. Сутринта закусват торта и към десет си заминават. Още помня един татко, който ми благодареше пак и пак излизайки заднешком; дъщеря му по-късно ни разказа, че майка и е на гости при бабата заедно с по-голямата и сестра и бебето. Имах чувството, че неволно съм направила хуманитарен жест – горкият човек сигурно имаше за първи път от години свободна вечер. 

Вече съм заинтригувана как ще искат да празнуват догодина. 

Categories
празник училище в Швейцария

Швейцарският коледен календар

Преди няколко години в училището на моите деца назначиха нова директорка. Още от самото начало тя се сработи добре с учителите от екипа и всички заедно започнаха да генерират много интересни и полезни идеи.

Една от тях е Коледната традиция.

Всяка сутрин от началото на декември до ваканцията г-жа Директорката кани децата в 7:45, 15 мин преди началото на първия час, в салона по физическо където тя лично или друг неин колега чете различна Коледна приказка. Присъствието не задължително, няма нужда от предварително записване. Трябва само да пристигнат на време, защото в 7:45:00 ч. вратата се затваря и чететето започва.

Човек би си помислил, че децата от 21в. не биха се впечатлили от подобна старомодна покана, но реалността се оказа друга – хлапетата от нашата улица изхвърчат като тапи 15 мин по-рано от обикновено за да не пропуснат събитието.

Докато правех горната снимка поздравих на ум учителския състав за поредния успех да привлекат децата в училището превръщайки го в жив коледен календар с минимални усилия, без допълнителни разходи и какъвто и да е празничен комерс.

Истерията на предколедното пазаруване си съществува и в Швейцария, въпреки яростното омерзение на мнозина. Но училището не се предава – децата не пишат писма на дядо Коледа, а правят подаръци за семействата си още от октомври. Тази година имаше и работилница за родителите – събраха ни в произволна делнична вечер и след кратки инструкции направихме по една калинка от пъстър вълнен филц. Беше неочаквано приятно събитие, задачата се оказа лесна дори и за най- вързаните в ръцете, а учителките бяха осигурили кафе, кекс и червено вино. Май никой не пи кафе, но виното си го приключихме. Калинките не се дават наведнъж – само по две деца на ден могат да разопаковат своите, захранвайки любопитството и нетърпението на останалите.

А темата с коледния календар (Advent Calendar както му казват тук) е много актуална особено от както пак е модерно да си го направиш сам. Т.е. не да отбиваш номера с картонено пано от супермаркета с 24 прозорчета със скрити бонбони, а да провесиш 24 червени торбички с лично избрани малки изненади. Щом за първи път видях реализацията у нашите съседи леко ми прилоша. От една страна приветствия за ентусиазма, powered by Instagram, от друга … 24 ненужни предмета, или 48 ако броим и двете деца.

Обсъдих идеята със София и дори и тя се съгласи, че изхвърлянето не си струва. След което даде гениална алтернатива, заимствайки от нашенската традиция с новогодишната баница с късмети. Тя собственоръчно направи 24 плика от хартия и предложи да пъхнем във всеки от тях изненади – на първи декември има нещо за нея, на втори за Макс, на трети за мен, на четвърти за баща и и после пак от начало.
Не ни беше лесно да измислим късметите, но всички сме много доволни за сега. На мен ми се падна първо “децата прибират масата след вечеря” (сама си го написах), а после “masasch ot Sofia”.

Categories
училище в Швейцария

Какво учат децата в швейцарското начално училище

Преди години очакванията ми от началното образование на децата бяха минимални – да се научат да четат и пишат, да събират и изваждат, да умножават и да делят. Кварталното швейцарско училище обаче има по-амбициозни цели. Те ни се разясняват в началото на всяка нова учебна година и са изнесени на голям плакат на входа на сградата сякаш да ми напомнят, че ако очакванията ми от тази институция са същите както преди сто години, то аз определено не съм в час.

Кварталното училище, обхващащо децата от предучилищната до четвърти клас (4-10 год.), си поставя за цел да ги научи на четири компетенции (преведени по смисъл):

Самостоятелност – да проявяват загриженост към себе си и към околните, издържливост, да умеят да поемат отговорност и да са наясно, че държането им дава пример на другите.

Социална компетенция – умението да дават стойностна оценка на нещата около себе си, да знаят кога, как и на кого да се доверяват и да уважават, да ценят честността.

Практическа компетенция – приложими, обективни знания (четене, смятане), умението да ползват установени методи, да мислят и да действат стратегически.

Други основни компетенции – кооперативност, иновативност, позитивно отношение и ангажираност.

Всичко това звучеше чудесно на теория, но го приех с типичния скептицизъм на балкански пост-социалистически човек – лозунги сме виждали бол. С годините обаче забелязвам, че децата наистина прогресират точно по тези показатели, не защото имат специални предмети или инфраструктура, а защото цялата работа в училището е организирана за постигането им.

В края на миналата пролет, след дълго мрънкане от страна на София, си взех отпуск и прекарах половин ден в училище с децата от първи и втори клас (класовете са смесени). В нашето училище всеки родител може да дойде на посещение когато си поиска без предварителна уговорка и да остане колкото си иска – предходната практика на седмици на отворените врати се оказала неоптимална, тъй като училището било буквално залято от любопитни родители и работата в час отивала на кино.

Малко преди осем часа входната врата беше отключена и децата влязоха от двора без да се бутат, оставиха си чантите, обуха си пантофите и се заразкатаваха из класната стая в брауново движение. Учителката ги поздрави усмихнато и бързо ги раздели на групи по три – едната се отправи към тоалетните, друга към гардеробите, трета затърка дъската.

(Ако вкъщи поискам някой да изчисти масата моментално се отприщва съпротивление, но в училище никой не протестира. Според София работата вкъщи е гарантирано скучна; в училище обаче все се случвало нещо интересно – веднъж открили запушена тоалетна, някой идиот размотал вътре цяло руло хартия, наложило се да викат външна помощ и им инсталирали временни външни тоалетни както по строежите; друг път открили, че пантофите на Стела са откраднати и скрити в гардероба на друго дете. Човек никога не знаел какво ще нацели сутрин по време на редовните задължения и затова никой не се оплаквал.)

След като свършиха с проверките децата се върнаха едно по едно в стаята и учителката подаде на всяко свитък с проверени контролни. Децата забучиха носове в хартията и все така дезорганизирано на вид зараздаваха листите по чиновете. “Какво да правим с ненадписаните контролни?” – попитаха някои. “Ох, виждате ли колко неудобства създава това, спокойно отговори учителката, моля не забравяйте да надписвате работите си, а за сега закачете, моля, безименните листи на магнитната дъска”.

Децата все още се шматкаха разсеяно из стаята когато учителката подхвана песен и те едно по едно се включиха връщайки се по чиновете си. Песента беше дълга, около седем куплета, учителката ми подаде текста и аз трябваше да запея.

(На училищните хорови концерти учителите не стоят в публиката или зад кулисите, те са на сцената наред с децата и пеят с тях. Всеки влязъл в нашето училище трябва да се включи в работата наравно с учениците).

После учителката ги покани в другия край на стаята, децата седнаха в кръг на табуретки и тя им прочете приказка. Последва кратка дискусия.

След това класа се раздели на три групи – вторикласниците останаха в стаята за математика, няколко деца се отправиха на “Допълнителен немски” (за тези, които идват от семейства с друг майчин език), а ние със София плюс още осем деца се отправихме към кабинета по “Дизайн”.

Покрай големите прозорци на помещението бяха наредени елегантни малки шевни машини (за четвърти клас), на рафтовете по стените бяха подредени полупрозрачни платсмасови кутии с етикети – връв, празни картонени кутии, празни консервени кутии, празни пластмасови бутилки, коркови тапи, вестници – все непотребни неща, които тук бяха измити, подсушени и организирани да се използват наново. Чиновете бяха обърнати един към друг по двойки, така че на всяка маса работеха по четири деца. Масите бяха постлани с чисти вестници и върху всяка от тях имаше четки и четири кутии от кисело мляко с изцедено лепило. Децата в първи клас не си носят от къщи нищо – учевници, тетрадки, моливи, четки се осигуряват от училището, но редовно носим празни кутии.

(Внезапно се сетих за някаква прединфарктна вечер от моето детство; обявих, че ми трябва лепило за утре, магазините бяха затворени; в къщи имахме само “Калѐ”, а то не беше разрешено заради миризмата, трябваше ми “Рила”; у нас никой не купуваше “Рила” защото то въобще не лепеше; не си спомням как свърши тази вечер).

Учителката беше дребна, възрастна жена, която събра децата в кръг от възглавници на пода и им разясни задачата за деня. В продължение на три месеца децата трябваше да превърнат произволно избрани от тях бутилки в играчка. Бутилката първо се облепяше с вестници, после с шарена хартия, после изрязваха от дърво колела, сглобяваха върху ос, после плетяха връв и хоп – накрая се получаваше кола. Във всеки час вършеха само част от проекта, естествено, и всяко дете оформяше неговата по собствен вкус. Децат започнаха да мажат с лепило и да късат хартия като кротко си говореха, понякога си помагаха. По едно време помолиха госпожата да пусне радиото за да им върви работата и тя се съгласи. Бяха като джуджета в работилница.

В десет часа удари звънец за голямо междучасие. Децата подредиха незавършените си играчки на рафт с имената им и се отправиха навън с кутиите си за закуска, а аз заразглеждах аранжировката на коридора.

Подредбата по стените имаше ясна тема – пилетата. По ниските рафтове имаше около 20 книги за ферми и кокошарници за деца с различен напредък в четенето. Снимки на пилета. Картинки на яйца и кокошки.

Предходното тримесечие в класната стая инсталираха портативен инкубатор с 18 яйца. Всички уроци по всички предмети се въртяха около яйцата, което съвпадна и с наближаващия Великден. Рисуваха яйца, смятаха с яйца, научиха какво означава кода върху черупката (био, свободно, подово и клетъчно отглеждане). И тъй като вече можеха да пишат следяха яйцата и си водеха дневници. Правописът не беше важен, а наблюденията. Яйцата са под осветление! Яйцата се заклатушкаха! Пилетата се опитват да излязат! От 18-те яйца се излюпиха осем пилета, които бяха инсталирани в импровизирана кошара в учителската стая при приглушена светлина, свежо сено и строга забрана за пипането им. Дори и аз отидох да ги видя! Едно кекаво пиле, постоянно тормозено от другите, беше отведено при ветеринаря за евтаназия. Учителката ми обясни, че хуманното “приспиване” струва цели 80 швейцарски франка, около 140 лева, но ветеринарят бил впечатлен от проекта и предложил услугата със значително намаление. Пилетата предизвикаха много дискусии не само в училище, но и вкъщи – въпроси за живота и смъртта, за отношенията в групата, за инвалидността, за био фермерството и неговата цена. Децата дадоха имена на всяко пиле и след това ги подариха на госпожа с домашен кокошарник в съседното село. Госпожата води пилетата няколко пъти обратно на гости при децата, които проследиха в дневниците си цялото им развитие до едри кокошки.

След като разгледах снимките реших да си тръгна. Децата вече се връщаха за следващите занятия.

На страницата на PETA имаше апел инициативи с живи пилета да не се толерират поради опасения за благоденствието на животните, но честно казано аз съм виждала хора, които живеят при по- лоши условия от тези в швейцарската учителската стая. Пилетата помогнаха на децата да напреднат по основните компетенции и смятам, че са останали доволни от себе си.

Categories
all about my mother

Розовата папка (шести септември)

Миналата Коледа получих неочакван подарък – розова папка с ксерокопия на материали от майка ми:  “София. Журналистиката – нейното призвание”. 

Леля Слава, човек от най-близкия приятелски кръг на родителите ми, беше ходила със седмици във варненската регионална библиотека “Пенчо Славейков”, беше изчела целия архив с материали на майка ми от градската преса и беше избрала за мен тези, които я бяха впечатлили още по времето на оригиналната им публикация между 1975 и 2004 година.

Бях озадачена.

Леля Слава е последния човек на света, когото бих свързала с каквото и да било розово. Когато си позволявах да се оплача пред майка ми, че ми е трудно все да съм единствената жена сред корпоративните акули на работа тя ми затваряше устата с едно единствено изречение: ”Виж леля ти Слава.” 

Леля Слава е доцент по технология на металите, инженер и доктор на науките, родител, а вече и баба. Освен това има поддържаната коса на Катрин Деньов и готви страхотно. С други думи тя е от поколението на българските супер-жени от 70-те и 80-те на които някой ден ще се посвети научен труд (ако вие сте от това поколение позволете ми да ви стисна ръката и да ви кажа, че сте голяма работа.)

Представих си, как е преглеждала старите вестници, интернета на онова време, като читател, но със систематичния подход, култивиран през цялата и университетска кариера. 

(Моят приятел г-н Любомиров ми изпрати някога копие от варненския официоз “Народно дело” от юли 1989; абстрахирайки се от задължителната за периода партийна пропаганда и техническото ниво на отпечатването (особено при снимките), съдържанието на вестника е на впечатляващо добро ниво)

Още преди да отворя папката се позабавлявах с мисълта дали някой би събрал моите безценни анализи и презентации десет години след смъртта ми. Абсолютно никой! Мисълта ни най-малко не ме депресира, но рекалибрира дефиницията ми за “успех в живота”. Майка ми смяташе, че най-голямата сила на работата и е навременността и – ако написаното в ежедневник не предизвика отклик на момента то тотално се обезсмисля.

Винаги когато я критикувах за някой недостатъчно задълбочен според мен материал, тя отбелязваше, че е писан за неделното издание, а не за поколенията. Тя не беше привързана към миналите си публикации, смяташе ги за чернова на това, което е в момента, не поддържаше личен архив, връщаше се към някоя тема или личност само ако наистина имаше нещо ново да се каже.

Политическата пропаганда я отегчаваше до смърт и си беше изработила механизъм за игнорирането и (както повечето хора по онова време). След края на комунизма оставаше потресена, че сериозни медии си позволяват да задават въпроси за личния живот на интервюирания и че отбелязват зодиакалния му знак. 

Отне ми доста време да прочета селекцията, предимно защото не знаех какво да очаквам. Разбрах, какво е имала предвид когато казваше “ооо, като бях по-млада бях толкова наивна!”. Останах впечатлена от интензитета  на интересните събития  във Варна тогава, от пролетарската патетика на 70-те, от еволюцията на стила и. 

На днешния ден майка ми щеше да навърши 70 години. Старая се на този ден винаги да пиша някакъв спомен за нея, но днес се замислих какво би правила сега, ако беше още жива. Заглавието на розовата папка ясно подсказваше, че пак щеше да пише, работата и наистина и беше призвание. Сигурно щеше да живее в Швейцария. Някога тържествено ми беше обещала, че щом имам деца ще се премести да живее при мен, където и да съм, и ще ги гледа, за да мога да ходя на работа. Спомнях си за това обещание всеки път когато бутах количката с двете деца и лаптоп срещу морето от швейцарци в тунела на гарата в 6:50ч. сутринта и крещях наум : “Ти ми обещаааа, обещаааа ми, а виж сега какво стана!”; никой не ми отговаряше, естествено, но морето от хора се разделяше на две и винаги стигах на време до детската градина, а после и до работа. 

От време на време преглеждам отново материалите в розовата папка. Напомням си, че само това остава след всеки от нас – деца и нещата, които сме вършили по призвание.