You live – you learn

Мислех си, че знам със сигурност как нашите са ме учили на разни неща.

Помня, как майка ме заведе за пръв път на театър когато бях на три години. Гледахме „Румето и Стария лъв“ когато кукления театър беше още до пощата . Майка се беше върнала на скоро от командировка в Полша и аз тътрех един от подаръците, платнена кукла, която след спектакъла беше наречена Руми.

Помня как татко ми обясни Кориолисовия ефект когато бях на пет – напълнихме мивката в банята с вода, пуснахме корабче и когато дръпнахме запушалката то заплува в кръг. Много се очудих когато това го учихме по физика, за мен си спадаше към очевидните неща, като гравитацията.

До сега обаче не си давах сметка колко усилия се влагат в първите месеци от живота. Оказва се, че много неща които смятах за инстинктивни не са ни най-малко накива и някой трябва търпеливо да ти ги покаже… няколко пъти.

Макси например, не знае как да заспи. Уморен, плаче, гърчи се, зачервен и омотан в одеалцето си и не се сеща да затвори очи, да се отпусне и да остави съня да дойде. Трябва да го притисна до себе си, да го полюшкам, да му говоря и едва тогава заспива. За да се събуди пак след 40 мин, примерно, и целия цирк започва от начало. През нощта е особено тежко, буквално тежко, защото той вече е над шест килограма.

Тази сутрин цъфна в пет сутринта, не беше гладен, но ясно показа, че не иска да спи вече. Ние пък му показахме, че няма да станем преди шест. Не се разплака, но му стана скучно и започна да се провиква с променлива интонация: „АААААААААААААааааааааааааААААААА….ААААА…ааа…аааАААаааа“

Искрено впечатлен от гласа си продължи така около 20 минути, след което ние не издържахме и прихнахме да се смеем. На мен поне хич не ми беше до смях, но нямаше как да му обясним да кротува още час.

Докато го приспивах наскоро имах déjà vu. Преди години показвах на татко (над 60 годишен) как да навигира из интернет. „Вземи, казах, мишката, и отиди на ликна“. Той не помръдна и продължи да гледа в екрана. Тъкмо се зачудих дали изобщо ме е чул когато внезапно осъзнах, че думите ми нямат абсолютно никакво значение за него! „Сложи цялата си длан върху мишката, ето така, че показалеца ти да е на копчето… плъзни мишката по повърхността на масата така, че стрелката да се движи и позиционирай стрелката върху подчертания текст, това е линк, докато се превърне в ръка. След това просто натисни бутона под показалеца си“ .

На което той отговори – „Един или два пъти да натисна?“

Сега, разбира се, той се оправя сам, чете вестниците си електронно, звъни ми на Скайп и дори и търси информация като му се наложи да сменя дограмата например. Татко е на 72.

Искрено се надявам, че като стигна неговата възраст Макси също ще има търпението да ме учи на разни неща.