Happy Birthday, Helvetia!

Тази история е стара, но се сетих пак за нея миналия понеделник, докато гледахме зарята за националния празник.

Една делнична вечер се качих на влака в Берн на връщане от работа. Както повечето швейцарци, които живеят и работят в различни населени места, времето във влака е сакрален период на турбо ефективност. Планетите са се наредили в права линия – в къщи знаят, че се прибирам и няма как да вървя по-бързо; в офиса знаят, че макар и извън периметъра на сградата всеки може да ме намери. При тези условия напълно се изключвам от света наоколо и работя; случвало ми се е да седна до Естер и да се осъзная чак на слизане.

Онази вечер обаче погледа ми случайно срещна човека на отсрещната седалка. Той ми се усмиха широко, като на познат, и кимна. Не можех да се сетя къде го бях виждала, но със сигурност се бяхме срещали и преди.

В Швейцария в такива моменти особено се държи на неангажиращата, но автентично заинтересована комуникация. Трябваше да завържа разговор в името на добрия тон, как сте, как е семейството, къде ще прекарате ваканцията, ооо, в Тичино е прекрасно по това време на годината. Диалозите ми бяха познати от детските книги на Ерих Кестнер и винаги съм се възхищавала на хората, на които им се отдават, примерно братовчедка ми Ели ( родена да работи с хора!), или Алекс  (ветеран на швейцарското хотелиерство). Аз съм интроверт и реагирам като сърна пред фаровете на камион, опитвайки се едновременно да намеря смислена тема, да имитирам заинтересованост и да превключа на немски – не ми идва от вътре и това е; предпочитам да се усмихна, да кимна и толкова. Преди години обаче тактично ми беше намекнато да ошлайфам този културен детайл иначе хората ще го изтълкуват като арогантност. И тъй като съм отговорен представител на чужденците в Швейцария, които принципно са смятани за некултурни, и съм основен PR на децата си сериозно се старая да правя добро впечатление.

Затова беше особено важно да заговоря човека от отсрещната седалка.

Във всички случаи не го познавах професионално, швейцарците в нашия офис са малцинство, а този човек носеше костюм – такива въобще нямаме. Прехвърлих на ум бившите и настоящи съседи, но и от там нищо не излезе. Последната възможност беше да е някой от застрахователните ни агенти, което ме притесни още повече. Точно със застрахователните агенти е особено важно да се държиш цивилизовано. Човекът усети, че го поглеждам крадешком и пак ми се усмихна.

И тогава изведнъж се сетих – той е депутат! Наскоро бяхме гласували за Nationalrat и той беше кандидат от нашия регион! Плакати с физиономията му бяха разлепени навсякъде, затова ми беше познат. Теглих му един Гугъл и да, ето го човека, юрист, завършил университета в Берн, после магистратура в Харвард.

Да срещнеш швейцарски политик в обществения транспорт съвсем не е рядкост. Срещала съм  Калми-Рей в супермаркета до Zyttglogge по време на мандата и като външен министър, а Паскал Кушпен често обядваше в ресторант близо до нашия офис. Хората ги разпознаваха без ръчкане с лакти и смигвания гле‘й кой е тоя. Швейцарските политици са служители, а не шоумени и се държат като такива. Това, което ме впечатли най-много обаче беше не липсата на охрана и лимузини, а поведението им. Въпреки че никой не ги зяпаше, те много добре съзнаваха, че всички ги наблюдават; не отбягваха погледи, усмихваха се и излъчваха сдържаност, приветливост и скромност като хора, които осъзнават отговорността си пред околните.

Не твърдя, че Швейцария е идеалното място за живеене просто защото аз се чувствам добре тук. Познавам достатъчно хора, които въпреки чудесните си заплати така и не успяха да се адаптират и се прибраха по собствените си страни. Но ако трябва да избера едно от най-привлекателните неща на швейцарското общество е, че изискват от политиците си да носят отговорност и те го правят.

На слизане от влака му се извиних на английски – обясних, че просто съм се чудела от къде го познавам; гласувах за вас, казах, ето затова сте ми познат.

Човекът искрено се разсмя и подаде ръка: „Благодаря ви, каза той, благодаря ви за гласа и за доверието!“