Habemus нова количка

Преди време попаднах на интересен пост за безмислието от споровете. Питър Брегман разказва в блога на Harvard Business Review, че когато две страни спорят те само се преструват, че се изслушват. Истината е, че всеки е зает да търси слабостите в доводите на опонента си за да може да ги отхвърли. Или пък целия въпрос става личен, и проблемa не е в спора, а в другия човек и във всички които споделят гледната му точка.

Аз също не можах да се сетя за случай, в който съм променяла становището си по важен въпрос по време на спор, по-скоро съм оставала още по-вкопчена в правотата си. Според Брегман ако искаш да повлияеш на някого в друга посока не трябва да спориш, а да слушаш. Да приемеш, че има и друга истина. И да задаваш въпроси. Не за да докажеш, че греши, а за да го разбереш по-добре.

Спорът затваря хората, изслушването ги успокоява, прави ги по-щедри и възприемчиви и това е единствения шанс да промениш вижданията им.

Точно това се случи в епичната битка за нова количка.

Марсел настояваше някъде от преди три месеца, че ни трябва по-лека, по-маневрена количка от добрата стара Joolz.

Аз твърдях, че точно затова купихме Joolz – тя е идеална, маневрена, висока, и не ни трябва друга.

Според Марсел Joolz е чудесна в града, но е прекалено тежка за пренасяне във влака, а в самолетите вече я поочукаха из хангарите и тъй като продължаваме да летим често съвсем ще и видят сметката и ще се окажем без нищо някъде из света. А с малка количка може да се стигне до входа на самолета и да се скатае като ръчен багаж.

Според мен това с влака беше дрън-дрън защото винаги има кой да ми помогне (силен съпруг, изпълнителен служител на швейцарските държавни железници или просто друг пътник който ми влиза в положението). А Joolz нямаше да пострада ако я бяхме таксували като едро габаритен багаж, само че това не го знаехме по-рано.

А и нямаме място за поддържане на цял автопарк от колички (ако някой не е забелязал до сега аз имам параноя от задръстване с вещи).

По-миналата седмица дочух в офиса разговор на същата тема. Натали взмаше със себе си Рафаел и Жан-Жак на комадировка в Калифорния и се чудеше как да пренесе количката си.

„Време ти е за нова, отговори Дебс от съседното бюро. Нещо малко, леко и евтино. Ще ти спести маса трудности особено с прибирането в багажника. Ще ти е по-лесна за пренасяне през стълби, а и Рафаел ще проходи след няколко месеца и няма да иска да стои в старата. Ще ти трябва друга, от която да може да слиза сам, защото и без това ще я ползваш за бързи преходи, в останалото време той ще иска да върви. Той не е вече онзи мъник който едвам си държи главата изправена, не се страхувай, и в лека количка ще му е удобно“.

Sold, както се казва на български.
На минутата.
Като щракване с пръсти.

Марсел едва повярва на късмета си и тутакси достави новата придобивка. Имаме Mclaren Quest, тежи 5 кг и наистина се пренася лесно.

Не че е от жизнено важно значение, можехме да минем и без нея, но има едно огромно предимство за Макс – с нея много по-бързо гоним гълъбите.
Urbi et orbi.