Gaudeamus Igitur

Учебната година в предучилищната завърши с празник, песни, макарони, сладолед, въртележка и домашни сладкиши. Последните дванайсет месеца потвърдиха първоначалните ми положителни впечатления и ми дадоха нови.

Преди да споделя обаче, правя уговорката, че швейцарската предучилищна не е чудо под небето, а продукт на 30 годишна еволюция. Родителите на Максовите съученици, хора между 30 и 40, са ходили на предучилищна от шест, а не от четири годишни, занятията са били по за два часа и то не всеки ден. Тя става задължителна едва след национален референдум, като доста от гласоподавателите са били нейни абсолвенти.

Всичко описано по-долу не се отнася за цяла Швейцария. Учителката ми обясни, че учебните планове са много общи, различни са във всеки кантон, но дори и в един град предучилищните не са еднакви. Всеки учител има правото и отговорността да даде изискваните от плана умения както сметне за добре. Което означава, че учителите трябва да са наистина творчески натури.

Швейцарска предучилищна ми харесва защото –

Мнението на децата се изслушва, а не се обявява веднага за гевезелък. В началото Макс не харесваше предучилищната, защото когато някое дете има рожден ден гасят лампите, пускат щорите, палят бенгалски огън и пеят. Добре замислен ритуал, който активира ред атавистични страхове от тъмнина и гръмки звуци. Обяснил на Учителката, и от тогава тя винаги го канела да седне близо до нея преди да започнат с песните. Четири месеца по-късно страха му изчезна.

Държат се с децата като с граждани с права и отговорности, а не като с повредени възрастни. Когато няколко момченца, наред с моето, решили след междучасието да не се връщат в стаята, а да се скрият в храстите, Учителката ги привикала на разговор. Обяснила им правилата в нейната класна стая и им дала да подпишат договор, че са я разбрали и обещават да ги спазват. Договорът висеше на закачалките им. В рамките на една седмица децата оставали вътре в междучасието, прибирали играчките на другите, не нарушили нито едно от другите правила и едва тогава си върнали правото да беснеят на двора.

В междучасието ги оставят да вилнеят до припадък и те не пропускат да се възползват. Макс твърди, че цялата предучилищна си струва заради паузата. Катерят се по дърветата, поливат с вода, бъркат кал, дуелират се с пръчки, щастлива съм, че не са ми пред очите защото щях да изпуша от нерви.

Правят страхотни неща от подръчни материали. Това на снимката е кола от кутия от боя за коса, клечки и четири пластмасови капачки. Имаме също мишка от вестници и фенер от картон за яйца.

В часовете не учат нищо формално. Ако някой може и иска да чете, пише и смята не го спират. Но целта на предучилищната е преди всичко да ги цивилизова. Правилата са написани на стената и илюстрирани от децата –

1) тук на никого не се присмиваме;

(Аз, машинално: Фланелката ти е наопаки, завърти я, номера трябва да е отпред, а не на гърба ти, ще ти се смеят децата. 

Макс: Не! На мен така харесва! Никой няма смее се, това значи присмива се, това не е правилно.

Само на това да се е научил за цяла година – на толерантнист – берекет версин!)

2) тук всички си играем заедно;

3) тук не крещим;

4) тук всеки, който иска да каже нещо трябва да вдига ръка;

5) тук всички се изслушваме.

Сутрин учителката се ръкува с всяко дете, като го гледа в очите. Преди да си тръгнат също – седят на пейката в предверието с якета и шапки и едва след като са се сбогували могат да тичат навън.
Всяко дете има кредит от пет копчета. За всяко провинение му се отнема по копче (Макс загуби едно след горния инцидент). Когато кредита се изчерпа Учителката вика родителите за да обсъдят причините за непослушанието, евентуални странични фактори и да измислят общо решение. Децата не са лоши или проблемни, те просто реагират на някакъв проблем с непослушание.

(Учителката има над 30 години стаж, но системата с копчетата е от тази година, защото Учителката не лежи на лаврите си, а постоянно се дообразова).

Учителката е главно действащо лице в предучилищната, но има и поддържащи роли – Полицаят, който „казва нас как да пресичаме“, Логопедката, която „чува как добре ние говорим“, фрау Яки, която аз наричам фрау ХЕИ, която ги учи как да си мият зъбите, подари им паста за зъби и брошура с прелестни снимки на пресни плодове и зеленчуци и примерни идеи за здравословна закуска (Макс зачеркна с хикс зеленчуците, които не обича и ми я връчи с поглед „Ти си знаеш“).

(Логопедката поиска да и звъннем.  Макс говори чудесно, уведоми ни тя. Забелязала обаче, че заеква и ни моли в никакъв случай да не му правим забележка или да се стресираме – било нормално при двуезичните деца на неговата възраст, ще мине).

Постоянно окуражават Макс да поддържа българския си и открито се радват като ни чуят да си говорим.

Харесва ми, че съм осведомена за всичко в предучилищната без да ми крадат от времето. Веднъж на тримесечие ни пращат план за периода, каква е темата, кога ще ходят в гората и т.н. Пари не ни искат за нищо освен 20 франка на тримесечие, с които покриват разходите за закуска. За сравнение – кифла и кафе в картонена чаша на гарата струва 7 франка. Закуската в предучилищната е съвсем спартанска – филия пресен хляб, „краставичка, мо’ков или слива“. Според сезона.

Обаче! Един ден Макс спомена, че са се разговорили през оградата с някакъв човек на улицата. Детайлите така и не се изясниха, но аз подбрах още една майка да говорим с Учителката. Дванайсет часа по-късно в града беше разпратено съобщение от Инспектората, че поради подаден сигнал е добре всички да поговорим с децата си за безопасността и моля, да погледнем материалите по темата на сайта им, защото е деликатно положение и искаме децата да са предпазливи, но не и параноични, нали.

Предучилищната е абсолютно задължителна. Дават се два дни с право на отсъствие по семейни причини и толкоз. Ако детето не се яви има санкции за родителите, тъй като ощетяват малкия швейцарски гражданин. Но в случай на заболяване не искат никакви медицински бележки – просто се обаждаме по телефона да предупредим.

Какво не ми харесва –

Така както предучилищната е идеална за децата логистически тя е задача със звездичка за родителите. Занятията са по 4 часа на ден, ваканциите са на всеки два-три месеца, като лятната е само един месец. Тази форма на обучение е възможна само ако единия родител си стои вкъщи или работи на непълен работен ден.

Но човек като е българин винаги ще измисли решение.

За последния учебен ден купихме с Макси букет за Учителката. Странно, но тук няма традиция да се поднасят цветя. В родилния дом също беше така – акушерките някога бяха толкова впечатлени, че щом след раждането на Софи пак цъфнах с букет за тях те още ме помнеха като „признателната фрау от България“.

Макс настина и не можа да отиде на последния ден, така че аз ги занесох лично. Учителката се трогна. След мен дойде още един татко с детето си, тунизиец. Каза, че идва да стисне ръката на Учителката и да и благодари лично за страхотната работа през годината.

Явно ние, чужденците, най-дълбоко оценяваме когато всеки си гледа работата по швейцарски.

И съвсем не го приемаме за даденост.