Christmas, bloody Christmas

Enter Коледа 2012!

Тръгваме ние семейно към Париж при сестра ми, защото някъде през лятото съм и обещала да празнуваме у тях. Макси тъкмо се беше възстановил от стомашен грип, Софи беше както винаги в топ форма.

Пътуването с влак си беше операция Джеронимо, обаче ние сме много врели и кипели и твърдо убедени, че ще се справим сами. Дори се прекачваме веднъж! Марсел хладнокръвно качва Макси и сака, после с една ръка ми помага да вдигнем количката със Софи, докато аз ръгам с лакти всички останали идиоти, които не ни дават път.

След няколко часа сме в шестнайсти „арондисмон“, демек на центъра на Париж, закусваме при сестра ми разни вкусни неща, мирише на елха, така ме обхвана настроението, че чак дадох на Макси „филика з Нутела“.

Уморени от пътя децата окапаха в ранния следобед, София чак нямаше апетит, което е голямо изключение. Отказа кашата, отказа и шишето с разредена каша … на първия опит. На втория ме обля с повръщано.

От там – déjà vu от четвъртък вечер, когато бях оповръщана от брат и – включихме на автопилот с успокояване, второ къпане, бърсане, чиста пижамка и страх, страх от моя страна да не би да продължи да повръща и да се обезводни и да стане както с Макси онзи път. През нощта тя вдигна висока температура и до пет сутринта с баща и се редувахме да я поим с електролит на всеки десет минути. Добре че се бяхме екипирали с лекарства за всякакви случаи.

На следващата сутрин горкото бебе се събуди и с остър конюктивит.
Ок, дадохме си почивка, капахме и капки, изкарахме чудна еклектична Бъдни вечер със стриди, боб, гъши пастет, питка и bûche de Nöel за да уважим традициите на всички в семейството.

В коледната нощ почти не спахме, а на разсъмване Софи едва си отлепи очите от инфекцията.

Въздъхнах.

Поведох Макси към елхата, поне за него Коледата трябваше да е празнична и вълнуваща. Здрав и бодър той подскачаше наоколо, после се затича, подхлъзна се и -ТРЯС! – си хакна челото в ръба на елегантната холска масичка.

ААААААА!!!

Спокойно, не уцели масата, чух татко зад гърба ми, но щом загребах телцето от пода до лакътя ми шурна кръв.
Моментално завъртях лицето му – очите бяха наред. На челото му зееше процеп от два сантиметра, около осем милиметра дълбочина.

(Коледно пожелание – дано никога да не ви се наложи да видите нещо такова.)

Хукнах към банята с детето на ръце, напоих някакви памуци със студена вода и креснах на Марсел да вика помощ. След пет минути пътувахме с такси към Hôpital Necker – Макси, Марсел, аз и Локомотива Томас. Стисках ранения и се стараех да му говоря постоянно. Той се успокояваше на моменти, дори посочи „Виж, Айфел кула там!“ , но после пак започваше да пищи. Под лекопласта бавно избиваше кръв, но той определено беше в съзнание и нямаше позиви за повръщане.

На рецепцията в болницата аз за малко да поддам и да се разрева, но Марсел пое администрацията в свои ръце, а аз продължих с нашия истеричен човек към амбулаторията. Там един ангел небесен почисти раната с много нежност, дори напои лекопласта с вода за да не му отлепи и веждата (аз бих го отпорила със замах и ужас). Макси се тръшкаше и крещеше все едно го варим жив. Напристигаха още трима души и Марсел и ми обясниха, че ще му сложат маска с laughing gas, за да го успокоят. Истерията Максова обаче вече беше crescendo и никакъв ефект не беше постигнат. Тогава загърнаха раменцата му с чаршаф, сложиха го да легне, и ме избутаха да застана така, че той да ме вижда.
Тук за малко пак да ми прилошее – цялата история се развива преди закуска, кафе, вода, но Марсел ме усети навреме и ме бутна на един стол.

Лекарят се усмихна със съчувствие и ми каза на английски, че Макси е стреснат и че нищо не го боли защото раната е обработена с местна упойка. Хирургът, млада жена с дядомразовка шапка с помпон, го закърпи изключително умело като не спираше да му дърдори нещо приветливо на френски. Залепиха му един лекопласт и ми го връчиха обратно.

Повърхностна рана било, нищо сериозно. Няма да остане белег. Черепът не е засегнат въобще. Да го пазим от слънце и да не мокрим раната една седмица. Да му махнат шевовете след пет дена.

Метнахме се на такси обратно към сестра ми, а там положението със Софинка хич не се беше подобрило. Макс се заигра с новите си играчки – честно, не знам как е възможно да те шият и час по- късно да си back to business, обаче е факт!

Марсел излезе да купи капки с антибиотик, но в западния свят това е мисия невъзможна без лекарска рецепта.
SOS Médecins, запъти се към телефона сестра ми. Ще дойдат вкъщи, ще ти струва обаче сто евро.

Monsieur Docteur – усмихнат, спокоен, елегантен – се извини за закъснението, наложило му се да спасява дете с дихателен проблем, побъбри сърдечно с всички ни, прегледа Софи и каза, че за съжаление е нужен антибиотик. Имала ушна инфекция и конюктивит. Кашлицата и не била сериозна, ще и мине от само себе си без лекарства.

(Ето, с право антибиотик се дава само с рецепта – иначе щяхме да си натровим детето с капките и да не го излекуваме както трябва).

Нека да прегледам и другото ви дете, madamme, предложи той, тези инфекции се предават бързо.
Спокойно, казах, на него същото вече му мина, швейцарският доктор го преслуша онзи ден. И освен това сега спи. Защото му зашиха главата тая сутрин.
Oh lá lá, madamme, каква Коледа само! За вас и за цялото семейство! Дълго ли се наложи да чакате в хирургията? Не? Ах, добре, че сте отишли сутринта, повярвайте ми, сега там няма къде да се разминете от пациенти. Вечер по празници винаги е така. Снощи бях дежурен там.

***
В момента нашите герои са малко бледи и окльощавяли, но апетита им вече се върна. Софи не е пила никакви лекарства до сега, затова антибиотика и подейства веднага и още на следващия ден доволно бърбореше и пълзеше напред-назад.

Макси вече забрави какво му се е случило.
Понякога го спирам докато тича устремен на някъде и питам какво е това на челото му.
„Тиксо“, казва.
Защо имаш тиксо, Макси?
„Плаче. Иии-иии, nit gern, nit gern. Счупи са главата.“

В понеделник сутринта сме на контролен преглед за да приключим годината с поправени глави.