Раждането (3 х 12, лама сабахтани)

(продължение)

След два през нощта обаче положенето стана критично. Беше в ранните часове на петъка, т.е. не бях спала от вторник. Започнах да повръщам и малкото вода която успявах да пия и ужасно ми се спеше. Часовете между 2 и 5 ми се губят, само си спомням че Марсел ми повтаряше на български да не заспивам, да не заспивам… Пак според него кръвното ми паднало до 60 на 40, цялата съм се отпуснала като парцалена кукла и спешно извикали анестезиолог.

Аз само регистрирах, че има нови хора в стаята и ми говорят с Шварцвалдски немски акцент. Дошли с някаква количка и лаптоп, питали са ме три пъти дали не съм алергична към нещо, после въвели някакви данни в компютъра където се виждали теглото ми, кръвното и въобще всякаква информация за мен и изчислили упойката.

(представям си го като във филм на Боб Фос – „отричаш ли се от алергите – отричам се…“)

Перидуралната упойка представлява тънка игла в гръбначния стълб, между плешките, от която бавно капе медикамент, който спира болката, но оставя останалата сетивност, така че контракциите продължават, но не са болезнени.
Залепя се с щедри количества лекопласт – Марсел каза, че е много впечатляващо, все едно като свалят апликацията върху кожата ми ще има гоблен.
Усещах стъпалата си малко изтръпнали и вече не ме болеше.
Помня само, че казах благодаря и съм заспала.

По-късно се събудих готова за действие. Д-р Маркс дойде да ме види, спря упойката и даде карт бланш да напъвам. И така болките се върнаха, но след малко сън аз бях друг човек!

Единственото което не ми разрешаваха от тук нататък беше да ползвам ваната, всичко останало беше на мое разположение. Апропо, бръснене и клизми тук не се правят от доста години, смятат го за ненужен стрес за майката. Към 11 д-р Маркс, двете акушерки и Марсел бяха строени в две редици и аз напъвах като за световно. Понякога ме караха да викам, а аз отговарях, че няма да се излагам, и мога да се справя и без истерии, а те пак „г-жо Брунер, ще помогнете на бебето“. След един безуспешен час д-р Маркс ми даде ултиматум от 60 мин. Бебето беше много нависоко и не искаше да слиза.

И така аз реших да стана от леглото и да взема нещата в свои ръце. Лекарката каза, че след перидурална няма да съм стабилна. Напротив, напротив, отговорих аз. Чувствах всяка част от тялото си, освен левия ми прасец. Казах на Марсел да стъпи върху крака ми и да ме стабилизира, прегърнах двете акушерки и се започна голямото напъване. Ходих, кляках сигурно над 30 пъти опряна на ръба на ваната като гротескна балерина, висях на шведската стена, дишах, дишах… докато д-р Маркс ме спря и каза, че тоновете на бебето отслабват. Нямаше да стане без операция.

Бебето – аз съвсем бях забравила за него, колкото и абсурдно да звучи.

И тогава се разплаках.

Просто избухнах и казах, че не е честно, наистина не е честно. Този героичен момент, последните часове с напъването също не са ми кристално ясни, но 3 дена след раждането едната от акушерките дойде да ме види и каза, че искала да ми стисне ръката, и ми разказа детайлите. Каза ми, че от спомена от оня петък още я побивали тръпки, за това колко силна може да е една майка. А истината е, честно си признавам, че бях забравила за бебето… Никаква майка не бях тогава, само твърдоглава коза.

После всичко се разви с шеметна скорост.

Подписах съгласие за операция (бях го чела още в 6-ти месец, тука е задължително да си осведомен преди да се случи нещо кофти, а не по време), качиха ме в операционната. Шест човека в зелени дрехи ми се усмихнаха и ме преоблякоха от моята нощница в нещо друго, но го направиха така, че нито за секунда не останах гола. Беше като отрепетиран ритуален танц, двама смъкнаха нощницата, други двама ме покриха с одеало без да ме докосват, а последните двама ме облякоха.. и аз не знам в какво, но бях прилично облечена.

Не че ми пукаше особено в оня момент, но ми стана приятно, че някой го е премислил. В операционната имаше поне 15 души със зелени дрехи и маски, всички бързо си казваха имената и ме гледаха с много състрадание – виждах само очите им, чувах, че повечето от тях са немци. И всички повтаряха, да не се тревожа, да не се тревожа… Един се наведе над мен и каза „Знам какво ви е, и при жена ми се получи така, но не се разстройвайте, щом д-р Маркс е решила така, значи е за ваше добро“
Междувременно и Марсел седна до мен, облечен с хирургучески дрехи.

Секциото беше много гадно.

Аз, разбира се, отказах пълна упойка, така че чувствах как ровичкат в корема ми като в чанта, все едно търсят звънящ телефон… въобще не разбирам защо някой би избрал операция, при положение, че може да си роди естествено.

Изкараха човечето за 5 минути, показаха ми го над паравана – мъничък, синьо-червен и… ядосан! Много ядосан! Кресна в лицето ми сякаш казваше „И аз съм тука от три дена, да не мислиш, че не ми писна и на мен“.

Докато се освестя той вече беше повит и лежеше между мен и Марсел, беше повит плътно и от моя ъгъл виждах само едното му око.

Попитах колко тежи, но това май никой не интересуваше освен мен, никой не го беше теглил или къпал още. Беше спрял да плаче и ни гледаше намусено без да мига. Чух се да казвам, че това е Макс, от самото начало бях сигурна, че е момче и се казва Макс.
Хората в зелени дрехи адски се ентусиазираха – „Оооо, Макс! Макс Брунер!“ – и един през друг ме поздравяваха. От този момент нататък никой в болницата не го нарече „бебето“. То си имаше име.

След това Марсел ме попита дали държа да остане с мен докато ме шият или да последва акушерките. Отпратих го, мислех си, че моето затваряне ще продължи дълго (но се оказа само 15 мин). Той излязл с бебето на ръце, а докато вървял по коридорите минаващите хирурзи и персонал му честитяли и питали как са казва. Марсел се чувствал като победител в Тур дьо Франс.

След това го завели отнво в родилната зала, моето легло вече било оправено с чисти чаршафи, накарали го да махне фланелката си и да легне. Сложили голото бебе на гърдите му, още с мокра коса, и ги покрили с одеала. Лежал и слушал как Макс хрипкаво си поема въздух и се учи да диша слушайки сърцето му.

Междувременно ме зашиха, д-р Маркс ми обясни, че Макс е бил с омотана пъпна връв и е държал главичката си не притисната до гърдите, а вдигната нетърпеливо нагоре. Т.е. имало е няколко милиметра заради които не е можел да мине през таза. Каза ми че всичко е наред, че благодарение на пълното разкритие съм изкарала почти две раждания, но че другия път ще е много по-лесно.

После по-младата акушерка Андреа седна до мен ми и повтаряше как добре съм се справила и колко много съм преживяла. Заведоха ме в стаята за въстановяване, а тя ме попита как се чувствам.
Казах и че главата ми е пълна с мисли.
– Искате ли да споделите? – попита тя.
И тогава изръсих знаменита реплика, казах:
– Имам чувството, че съм в „Анатомията на Грейс“.

Хората около мен прихнаха да се смеят, казаха, че ужасно ми личи че никога не съм била в болница и тогава влезе Марсел, който буташе Макс в стъклено креватче. Другата акушерка учтиво ме попита дали бих желала да кърмя и постави бебето на гърдите ми (аз не можех да мърдам). Като на забавен кадър по Дискавъри видях как Макси се избута нагоре, отвори уста и засука с апетит.

Беше феноменално.