Раждането (2 х 12 = 24)

(продължение)

Около 14ч в четвъртък започна да ме присвива кръста. Очаквах адски болки, като по филмите, реки от кръв, да се замятам като риба на сухо, обаче изобщо не беше толкова зле. Съвсем поносими си бяха, не като да те боли зъб или да те цепи главоболие. И много редовни – на всеки 4 минути – нова порция. Верно, понякога ми избиваха сълзи, но без допълнителни драми. И никаква кръв, но много, мнооооого вода.

Акушерките много се зарадваха на напредъка, но разкритието беше все още минимално. Затова веднага ми предложиха ароматерапия (канела – за отпускане), минах още един кръг от акупунктура и накая ми напълниха ваната с топла вода. Много добре ми подейства и реших, че аз друга упойка не искам.

Имаше един почти сюрреалистичен момент – лежа си аз във ваната и стискам очи, Марсел ми стои до главата, в стаята се носи аромат на сладкиши, звучи класическа музика която си носехме от къщи. И изведнъж идва една усмихната акушерка с лаптоп под мишница и ми казва „Здравейте г-жо Брунер! Какво бихте искали за обяд утре? Можем да ви предложим…“ И така започна да изрежда болничното меню, а аз само се пулех насреща и и си мислех, че това е последното нещо за което ме е грижа и че това е последното което съм очаквала от раждането – да се окажа в нещо средно между спа и ресторант!

И така влизах и излизах от водата много пъти, направих всички възможни упражнения на Джанет Баласкас по няколко пъти. След малко пристигнаха нови две акушерки, предишните ме представиха на новите и аз сериозно се зачудих какъв е тоя цирк и на кому е нужен подобен акушерски кастинг. Да не би да очакваха да си избера победителка, която да изкара бебето? „Тук сме от повече от 20 часа, каза Марсел, не ти правят никакъв кастинг, просто смените им изтичат и ти представят новия екип“. Аз изобщо не бях забелязала колко бързо минава времето.

След вечеря (апетит не ми липсваше) пристигна и моята лекарка, д-р Маркс, и ме посъветва да взема една таблетка. Каза ми че няма смисъл да се мъча, и съвсем малка доза медикамент ще помогне за напредване на разкритието, защото болката очевидно е по-силна от сутинта. Попитах я как е разбрала, аз нито мрънках нито се оплаквах, и тя мълчаливо ми посочи червените линии по бедрата ми – несъзнателно съм прокарвала нокти по кожата си през целия следобед. Според нея изтичането на водите е намалило натиска от контракциите и затова раждането, особено защото е и първо, протича толкова бавно.

Проверяваха разкритието на всеки 6 часа, винаги само акушерката, която ме предупреждаваше, че не е приятно и да и кажа кога съм готова. И докато си хапех устните тя повтаряше „Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!“.

(Мислех си, че въпреки странните пози поне ноктите ми са в абсолютно изряден вид и ах, как блескат, и ах, колко хубаво, че не забравих да се погрижа предварително)

Някъде към 23 часа аз неохотно се съгласих, че ако до пет сутринта нямам пълно разкритие се оставям перидурална упойка. Но не и преди пет!

Както беше казала Алис предната седмица – ако родиш съвсем без упойка няма да те чакат с медал на изписването.

В 24 ч. се самообявих за един Джак Бауър.

(има още)