Раждането (1 х 12)

Раждането на Макс Брунер започна точно в 23:45 на 14.04.2010 без никакви болки, и с голяма локва водa.

Мислено си стиснах ръка за предвидливостта – две седмици по-рано, предчувствайки подобен сценарий, бях сложила под чаршафа една непромокаема пелена (човек купува такива неща когато чака бебе). Ужасно се стреснах и се развълнувах, разтърсих Марсел ( „ставай, ставай.. бебето тръгна“) и отидох да инспектирам положението докато той звънеше в болницата.
– Здравейте г-жо Брунер, подаде ми телефона Марсел, съпругът ви твърди, че водите ви изтичат. Бихте ли ми казали за какво количество става въпрос?
Очакваха да отговоря на немски. Беше полунощ. Щях да припадна от вълнение.
– Много – казах – много са, цяла локва. Не си измислям.
И така, подбрахме си багажа и 15 мин по-късно бяхме в болницата.

В Швейцария болничните заведения са равномерно разпределени по цялата територия на страната, затова за разлика от българските са много спокойни, дори и през нощта. Няма опашки от хора дори в спешното, което е доста странно – голяма, кантонална болница, на 12 етажа и с цял кампус от допълнителни сгради, без капка напрежение по светлите коридори.

Записаха ни на рецепцията и ни пратиха в родилното – „следвайте зелените стрелки“ – по пода наистина имаше разноцветни стрелки, трябваше само да си гледаме в краката за да стигнем до точното място.

След като акушерката Шантал се убеди, че наистина не си измислям тя ни настани в една от залите за преглед, която явно служи за офис прз деня, в която имаше и двойно легло. Облякохме си удобни дрехи, тя започна да записва тоновете на бебето и ни остави да спим и да събирам сили. Аз, разбира се, не можех да спя от вънение и никакви болки не усещах защото главата ми бучеше от съвършено неадекватни за момента мисли. Притесних се, че така и нямам списък с хора, на които да съобщим новината, опитвах да се сетя дали не сме оставили нещо извън хладилника след вечеря, замислих се за сандалите които си бях купила предния ден и как ли ще ме намерят UPS ако не съм вкъщи и не си вдигам телефона… Така мина доста време, дремех по малко, Шантал идваше всеки час да провери графиката от факсоподобната машина която тихо пърпореше до мен.

В седем сутринта ни представиха две нови акушерки – през деня те винаги работят в екип по две, като в полицейски филм, една стажантка на около 20 и една по-опитна. Преместиха ни в родилна зала 3, която стана нашия офис за следващите три дена. Швейцарските родилни зали не приличат изобщо на зали, в тях няма почти нищо медицинско и винаги са за самостоятелно ползване, с други думи няма конвейр от родилки наредени като на МакДрайв, няма екипи работещи рамо до рамо – една зала е за една родилка, със самостятелен санитарен възел. Влизаха само акушерките и лекарката ми като всички задължително почукваха тактично преди да влязат и ми говореха на Вие. Ако случайно се налагаше влизането на трето лице (анстезиолог или акупунктуристката) те първо се представяха с двете си имена, длъжността и обясняваха какво точно ги води при нас, едновремено приятелски настроени, но и много професионални.

(в девет сутринта ни пратиха да се разхождаме, че да тръгне процеса по-бързо. Аз използвах случая да звънна на Олга, трябваше да и обясня контра приходите за първото полугодие. Казах и, че нямам компютър пред себе си, защото..ъъъ… раждам, обаче аз си знам контра приходите наизуст и няма никакъв проблем да говорим. Тя си изкара акъла, каза марш да се връщам в леглото или където там трябва да съм и нарече идеята за работен разговор в такъв момент „перверзия“)

Към десет, след закуската, пристигна лекарката ми – бяха и звъннали още предната нощ, и доста се очуди като ме видя толкова свежа и веднага ми предложи акупунктура за да помогне за разкритието. Малко се колебаех в началото, защото гадния абокат на китката ме болеше повече от контракциите, но акушерката обеща, че няма да боли (не болеше).

След иглите нещата като че ли малко потръгнаха, затова обядвах и пак ме пратиха на разходки. Изкачихме 12-те етажа нагоре надолу сигурно 10 пъти, спряхме защото Марсел капна. Аз пък изобщо не усещах умора, само на следващия ден имах мускулна треска от стълбите…(има още)