06.09.2011

Въпреки че съм напълно наясно със смисъла от правенето на помен това е ритуал, който никога не съм организирала. Защото, както ми обясни Валя, „ни е чужд, не сме го виждали около нас и не ни идва от вътре“.

И е вярно – през по-голямата част от живота ми всички мои близки и приятели си бяха живи и здрави и ако спорадично ми се е налагало да придружа баба на нещо подобно винаги страдах. Ето, стискам очи и опитвам да ми е мъчно за човек когото не съм познавала, както повода и приличието изискват, а никак не ми се отдава.

Рождените дни са друга работа – дати, изпълнени с положителни емоции, торти, рокли на волани, очаквания и подаръци с фльонги. При това са празнувани години наред и дори когато рожденикът си е отишъл физически аз не само се сещам за рождения му ден, а и подсъзнателно планирам малко тържество. Надявам се и моят рожден ден да се отбелязва така след като хвърля топа, защото и на този и на онзи свят всеки обича торта.

На шести септември майка щеше да навърши 62 и по този повод си мислех за многото неща които тя обичаше. Освен театър, музика, книги, деца, професията си и домашно кьопоолу с повечко олио, майка беше сериозен фен на ремонтите. Не леката версия „я да пребоядисаме касата на вратата“, говоря за големи проекти. Примерно да изпразним шкафовете в кухнята, да ги свалим от стените, да пребоядисаме, отново да ги качим и след това да сварим 60 компота от праскови, че сега им е сезона – между събота сутринта и неделя полунощ, защото в понеделник в десет преди обед е на пресконференция за нещо си.

През зимата ентусиазма и не секваше, но предвид климатичните ограничения приоритетите бяха други. Така на няколко пъти сме местили по диагонал библиотеката и пианото в хола, защото си е наумила, че новата картина ще пасва най-добре под еди-каква си светлина.

Никой в къщи не споделяше мотивацията и.
Баща ми се ужасяваше от предстоящия хаос, изнасяше една реч как „ремонтите не са спонтанни начинанания и не може то така, аааааа-аамаха“ и заминаваше в комндировка. Аз изобщо не разбирах защо трябва да си разваляме летния рахат и аргумента „знаеш ли как ще светне после“ изобщо не ми се виждаше достатъчен.

Липсата на подкрепа никога не я спираше. Уговаряла се е сама с майстори, мъкнала е торби цимент равни на собственото и тегло и изобщо остави у мен убеждението, че когато имаш желание за нещо и целия свят е срещу теб – Бог да му е на помощ на целия свят.

Моят интерес към хоросан, теракот и паркети всякакви се появи внезапно след 32-рата ми година. Нямам представа от къде се взе, подозирам nesting effect. И сега напълно разбирам енергията която влагаше в ремонтите и безкрайното удоволствие да си пие кафето в обновен апартамент.

И така, в чест на майкиния рожден ден, на този Шести септември ние с Марсел слагаме първата копка на casa de Brunner! Не е за вярване, но след преговори с банки и три години разправии из швейцарските съдилища имаме пълна зелена светлина и догодина ще си имаме къща.

Обзалагам се, че майка е във възторг :)!