Швейцарското училище отива на екскурзия

В Швейцария, както и в България, май, юни и юли са сезона на ученическите екскурзии. Групите са навсякъде, забелязах ги още преди да имам свои деца, и поздравявах на ум смелите преподаватели. С двадесет деца аз не бих отишла и до автобусната спирка дори и всичките да са мои.

Още в онези лежерни предродителски времена останах впечатлена от липсата на крясъци. Децата бяха шумни, като всички деца, но това не им пречеше да се движат заедно, без никой да изостава и без никой да ги навиква. В моите спомени от същия период неизменно присъства учителка – мегафон със застрашителен тембър. През ум не ми минава да я съдя, с очите си виждах че друг начин няма. В Швейцария обаче до екскурзията децата са еволюирали от хомо сапиенс до хомо сапиенс хелветикус.

Другата особеност, която забелязах тогава, беше уважението към екскурзиантите и към техните случайни спътници. В швейцарските вътрешни железници няма система за запазване на места, просто влизаш и сядаш където намериш, места винаги има. Това, оказа се, не важи за групи. Особено в майския период на перона редовно обяваваха, че в сектор D има резервация за група. Ако видите подобен знак на вагона при екскурзията си в Швейцария – избягвайте го на всяка цена, дори и без да викат разговорите между един вагон деца достигат нечовешки децибели. 

Децата в Швейцария отиват на екскурзия още в задължителната предучилищна, когато са по на 5-6 години. Няма специално организиран транспорт, пътуват си с обществения и не ни искат допълнителни пари, само храна за обяд. 

(Всъщност в предучилищната и в училище никога не ни искат пари за нищо, но много се радват ако им занесем коркови тапи или картонени рула от домакинска хартия, защото винаги им трябват в занятията.)

Първата екскурзия на Макс беше до някакво близко село като гвоздея на програмата беше возене на каруца. Всеки, който твърди, че днешните деца не се радват на нищо греши – каруцата беше голям успех. Освен това бяха палили огън, пекли сервелат на дървени шишове и се върнаха в ранния следобед мръсни, вмирисани на пушек и много доволни. Макс запомни екскурзията с инцидент – докато пресичали улицата Щефан изтървал бутилката си с вода. Шишето било малко, пластмасово и в него все още имало вода, но учителката категорично му забранила да го гони. Дори когато на улицата наистина нямало никакви коли учителката повторила ветото при което дори повишила глас, което респектирало децата, защото, мама, тя никога никога така силно не говори (за разлика от мен!)

Смисълът на тези екскурзии, разбрах още тогава, не е да покажат на децата това или онова, а да преживеят пътуването заедно – да бъдат самостоятелни граждани, а не само деца и ученици. 

Първата екскурзия на София беше с доста по-амбициозен маршрут, обявен месец предварително. Децата отиваха с автобус до гарата, от там щяха да пътуват с влак, после се прекачат на друг влак и така да стигнат до музея на играчките в Баден, който е на около сто километра от нашия град. Трябваше да си носят нещо за закуска, после нещо за обяд, но нямаше да палят огън, щяха да разгледат музея и после да отидат на някаква супер голяма детска площадка. София натовари раницата си и тръгна с другарчето Адрианчо към предучилищната. На няколко пъти им подвиквах да не се туткат и да не се дупят пред всеки бръмбар на пътя.

И така заминаха двайсет деца по на пет-шест години на екскурзия в следния състав: Г-жа Учителката, гърмян заек наближаващ пенсия; г-н Бауман, полагащ задължителната си военна служба като цивилен и зачислен в нашата предучилищна; г-жа Анджела от Spitex, чиято работа е да асистира Доминик, който е в инвалидна количка.

(Spitex е организация, която осигурява помощ в училище на деца с физически затруднения и помощ в домакинството на възрастни хора, които са достатъчно самостоятелни да живеят сами, но се нуждаят от едно рамо в готвенето и чистенето. Услугата не е безплатна. Предполагам, че помощта за Доминик се покрива от застраховката му, но не съм сигурна. Сигурна съм обаче, че г-жа Анджела е с него в часовете по физическо и при всички занятия извън предучилищната – музеи, театър, ежемесечните екскурзии в гората. Сигурна съм също, че родителите на Доминик ходят на работа, макар и не на пълен работен ден).

Тази година, вече в първи клас, София имаше цели две събития – не само обичайната екскурзия, но и извънредно ходене на басейн с целия клас.
Ето защо – 
Всички деца в първи клас получават smileys за поведение и се раздават по преценка на учителката с обстойно обяснение защо – помогнал си на някого, събрал си пръснатите контролни от пода и т.н. При набиране на 10 smileys детето получава еднократна допълнителна пауза от пет минути, което се смята за голяма работа. Има обаче и друга категория поощрения – smileys за целия клас, наградата за които е половин учебен ден проведен по идея на децата. Груповите smileys се получават много по-рядко, само ако учителката е особено впечатлена от съвместната им работа. След като класа на София събра необходимия брой smileys всички идеи бяха гласувани. Учителката, която много обича шоколад (и и личи!) се постара всячески да завърти вота в полза на ателие за шоколадови бонбони или украсяване на торта, но не успя. На басейн! На басейн! – крещяли децата и я принудили да създаде необходимата организация – да привлече допълнително учители за да не се удави някой, да осигури госпожа Анджела, да поиска писмено разрешение от всички родители и т.н.
Това не беше първия случай, в който децата активно упражняваха демокрация. През зимата по тяхно желание и след гласуване във всеки клас двете футболни игрища бяха обявени за бойна зона за снежни топки. Всеки можеше да хвърля колкото си иска и където си поиска, да цели деца и възрастни – в остър противовес на предния двор на училището, където според правилата никой няма право да се замерва. Децата сами очертаха границата и дебнеха за спазването и. Няколко седмици по- късно обаче бойната зона беше закрита отново по желание на децата. Оказа се, че има доста пострадали от снежни топки със скрити камъни. “Положението излезе извън контролата, мама” – обясни София. Децата дискутирали във всеки клас, разгледали възможността да се преследват нарушителите, но стигнали до извода, че усложняването на системата просто не си струва усилията и гласували за закриването и. Те продължиха да се замерват, разбира се, но далеч не така яростно и инцидентите с кръв секнаха. Училището е основно – от първи до четвърти клас.
Но това беше през зимата.
През юли, след басейна, те ходиха и на стандартната училищна екскурзия, която беше този път изцяло по идея на учителката – детска работилница в шоколадовата фабрика Frey.